Из Балканите (3): През Македния и Гърция към Турция

Македония, Охрид, Битоля, Битола, Гърция, Турция, Одрин

Продължаваме с пътешествието на нашите двама герои — авантюристи (предишната част е тук >>>, а началото — ето тук >>>)

В БЮРМ (Република Македония – бележка на Стойчо)

може да се влезе при Охридското езеро от юг, където в Гугъл показват граничните пунктове като някакви навеси за сено.

Избираме по-прекия път наляво в посока Струга. Спираме на високото и дишаме вече нашенски въздух. В Струга намираме бързо моста, под който изтича Охридското езеро в река Църни Дрин. Чрез дървени саваци се регулира нивото на водата в езерото. Група деца на 13—15 години не разбират (или се правят, че не разбират) македонски. Албанчета.

Георги Данаилов пише, че сите: и сърби, и българи и македонци сакат во Струга-града, мамо, дюгень да имат...

Ала там сите дюгени са... албански...

На входа в Охрид успявам да снема дъга над баира Галичица. Тя отделя Преспанското от Охридското езеро. Бързо намирам познатата ми от няколко посещения соба на кирия (стая под наем) на нашите добри познати Неим и Гюне. Интелигентни местни турци. С хотелче и ресторан. Рокери, обиколили със Судзукито Европа. Преди 4—5 години изпратиха дъщеря си да учи в Истанбул. И — никакви „дечковци“!! (гаджета), докато не порасне. Завършило детето Истанбулския университет и сега майка й чака турска виза да ходи на гости, че направо — без дечковци — се е омъжила и забременяла.

Наемаме стая за два дни. Неим предупреждава,че всичкото пиче: кафе, чай, лимонади за нас са аванта. Квартирата за „други“ е 30 евро, за нас −20. Плащаме 40 за две нощувки, но следващия път ще си плащаме според общата тарифа. Неудобно. Поръчахме вечерта плескавица со кашкавал, та си нарушихме всички диети.

Преди 4 години с жена ми лекомислено си избрахме от менюто пъстърва на скара. Видяхме че си размениха особени погледи, но след около час и половина имахме я пъстръвката. То, пъстървата била на изчезване и забранена за улов. Ходило се е до Албанската граница за контрабандна риба... Шейсетте лева, които ни струваше тази манджа доказваха, че сме им създали проблеми.

На отсрещния тротоар албанци играят табла с кибици наоколо. Фотографирам ги. Играели табла, гюлбара, тапа. А останалите 16 не играете ли? Ама, покажи! Редя: челеби, османе, султане, гюлхане и пр. глупости, но ме вземат на сериозно.

Утре рано тръгваме към изворите на Охрид. Около 30 километра. На половината път се озъртаме за пумпа, бензостаница — няма. Овчари ни казват да се вратим во Охрид. Бяхме свикнали в Албания, да може да зареждаме през всеки 500—600 метра.

Бензинжийката — разкошна Биляна-мома — ни върна настроението(на Иван), размахвайки кръшно маркуча...

Езерото, изворите, църквата Св. Наум, параклиса Св. Петка, където ти продават вода със страшна файда за всичко — това всички го знаете.

Снимам новия паметник на св. Наум — скулптура от дърво. Завъртам камерата към брега, където двайсетина водолази надяват костюми и маски. Едър строг мъж ми вика защо снимаш, не виждаш ли, че това е полиция? Хайде, да си остане между нас, казвам. Как между нас? Аз съм им началникът!

Тази снимка не съществува

Обещах да унищожа материала.(Аз, като обещая нещо, не вярвайте много.)

Пауните се дразнят от новия шарен анцуг на Иван. Крещят недоволни. Мислят се за най-пъстри. (Биковете, казват, не се дразнели от червения цвят. От червения цвят се дразнели кравите, а биковете се гневят, че ги вземат за крави...)

Обещавам да покажа на Иван интересни надписи по главната уличка на Охрид, които видях по-миналата година:

„Се бара девойка след 20.00 за работа“,

„Секоя среда во ресторанот жива свирка“

„Продажна галерия“

„Софийскиот театър гостува со пиесата Кротенье на фурията“ и т. н. но нищо подобно не открих този път.

Най-хубавите паметници на Кирил и Методи са в Солун, Охрид — после в София. Те си ги имат за свои.

Преди четири години отивам в градската библиотека и искам да ми дадат стихотворенията на най-големиот македонски поет Григор Пърличев. Дават ми издание от 1988 година. Не, инатя се, искам от 1908-ма! А преди 1945 година всичките му стихотворения са били както си ги е писал — на български. Завързахме неприятен спор. Майната им!

Утре тръгваме

през Битола за Гърция

По програма ще посетим Каламбака със скалните манастири. По пътя от Охрид за Ресен не забелязах ресторантчето, където преди 4—5 години рано сутрин ни предложиха закуска от кисело млеко „во стомна“ и мекици. Мекиците два вида: со сиренье и со празно. И два вида ракия: бела и жълта.

Кеф! На границата гъркът ни вижда номера на колата и маха с ръка — айде, паликари! Ористе.

Останалите, извън ЕС, ЧАКАТ проверка. Гледат ни със завист. Ние ги гледаме със съжалението на момченцето на Корней Чуковски от „От две до пет“: „- Жал ми е за конете — не могат да си бъркат в носа...

До Калабаки (умните елини едно свястно „б“ нямат. В повечето думи го изписват с „мп“) — Метеора има доста баири и дълъг път се очертава. Пък на Иван доматите му горят без поливане и колтучене... Решаваме, че е по-хубаво да видим дворците на Александър Македонски в Пелла. Метеора и догодина ще си е там, няма да я преместят.

Едва не профучаваме покрай. Добре че имаше спрели автобуси с ученици.

Да му се чудиш на акъла на Сашо — дворец на 30—40 километра от морето. Местността — никаква. Нещо като Ясна поляна-Ново Паничарево. Е, има стари камъни и стърчат няколко колони, а съвременни каменоделци усилено добавят нови. Оказва се, тука се е родил Великият Завоевател — предпочитащ мъжките компании. Славата му се носи чак в далечен Узбекистан, където уморен и заразен, казват от срамна болест умира в полите на жена си — узбечка. Обаче, градове Искандер, Искендер — навсякъде!

Току преминем някой град и на Иван му звънят (синът, зетят, дъщерята):

-Татко, видяхте ли водопада край Едесса? А пък ние сме я подминали тая Едесса преди четвърт час... Ако се връщахме назад по закъснелите им съвети щяхме доста бензин да потрошим.

То, да не сме виждали водопади...

Знаех си, но наивността ми край няма: да влезем в Солун! Влиза се и се излиза по една единствена улица. Споменатата Виа Игнатия. Три-четири километра за час, час и нещо. Коли, моторетки, пешеходци — въздухът, плътен за дишане, но още не става за рязане!

Включихме се по някое време в крайбрежния еднопосочен булевард, където не е позволено спирането, обаче.

Любимият ми магазин „Харлей Дейвидсън“ затворен за ремонт. Моето кафене до него -също. Поглед към Бялата Кула и конника Филип, бащата на Александър. Спираме за малко на площада под Панаира. Отиваме до брега. Вижда се пристанището и всичките дванайсет солунски митници! И един рибар, който нищо, май, не улови...

Ще излизаме обратно от града, за който един солунчанин беше споделил абсурдното, но рационално: „-Жалко,че през войната не са го бомбардирали и разрушили този град! Сега щяхме да имаме улици като хората!...“

С мъки и загрят мотор се измъкваме на магистралата за Кавала. Гладки пътища. Без концесии, без португалци. От двете страни обичайните олеандри. Част от лозята покрити с мрежи. Да не зобат косарите гроздето. И да не ги бие градушка, научавам от предаването „Земя“ на БНТ в деня, в който се връщаме в България. Снимаме града от високия баир и на Иван, сякаш, му е достатъчно (доматите горят!!), но се спускаме до пристанището.

Красиво, че артисва!

И места за паркиране колкото щеш и момичетата без мустаци и с по-удължени крака — усеща се близостта на Бургас.

Иван държи да видим Ксанти и Гюмюрджина, където е служил дядо му, ли, баща му ли. Там се набутваме в насрещно движение. Хилят ни се беззлобно. Я да не бяхме в ЕС — да видиш!

Намерихме и кафене със студена гръцка бира.

Пътя ни е през Дедеагач — Александруполис. Трябва да проверим дали е добро трасето на тръбата и да измерим дължината на гръцкия участък. Ще караме по второстепенни пътища, че там има повече мотели. Да спим, ужким. Но пътят е нов и почти магистрала и, като сметнахме че сме на 120 км. от Свиленград, натискам педала.

На границата — сякаш минаваме от Пролэша в Гурмазово. Направо тъпо. Никой не пита какво носим, откъде идваме...

Нощуваме в „разкошен“, сигурно, преди 40 години хотел на Балкантурист. 41 лева. Сутринта на чаша кафе с бюрек гледаме по картата пътя през кукерландия за Тополовград, Елхово, Странджа-Сакар и пр.

Изниква идея: обръщаме назад в

Одрин

Пием турско кафе с бурек и днешен „Сабах“, паркирани „чапраз“ към бордюра, купуваме локум и кисело мляко. (Преди месец-два купих в Къркларели прекрасно турско кисело мляко каймаклъ (т. е. — с каймак). На опаковката имаше Е-мейл на фабриката. Изпращам хвалебствени отзиви, демек, 60 години, откак баба умря, не съм ял толкова хубаво мляко, четкам...

Турчинът — във възторг: Получавам, кай, похвала от високо място — от член на Европейския Съюз! Буюрусун в Бююкчекмедже. Ще ядеш на корем 10 дена наш йогурт! Трябва да се ходи!)

И през Лалапаша — Лесово по ново чудесно шосе без спиране до „Божура“ край Средец на по бутилка Каменица.

Юрдек кафе - Одрин

(Комитаааа, а помниш ли....?-бел.от редакцията:-))

От Одрин до границата с България, на Капъкуле, е 15 километра. Около 10 от тях заети с опашка от тирове в посока България. От 7-8-те пътеки за ТИР-ове, работи само една. А по обед час и половина — екмек саат. Хранят се гаджалите. После — чай-саат, (секиш-саат — съчинява Иван).

Чакай си ти с ТИР-а!

На Лесово — също!

Като излизате от Одрин, заобикаляте от изток голямата джамия на архитект Синан — български еничар, построил това чудо на възраст 85 години и поживял след това още 11, което много ни окуражава — и на около километър от центъра има указател за българската църква наляво. Попадията много интелигентно била разказвала за българщината по тия места.

Но първо да полеем доматите.

Одрин — ей го де й!

Ще идем пак.

160 километра от "Тройката„.(центъра на Бургас).

Теглим калема:

-Гориво за 3800 километра около 570 лева.(На газ — 300)

-Осем нощувки по 40 лева + една 100 = 420 лева

-Хапване (носим си), кафе, бира 100 лева

-Армагани 100 лева

Общо 1200 лева за двама!

По три пенсии на човек.

Иван настояваше да носим повечко пари в случай че някои албанки поискат да преспим у/със тях. Спестихме го това перо. Но го похарчихме за ремонти.

Тези извадки са за ония, които не се решават да тръгнат, че било скъпо.

Още нещо. Никога не разглеждайте всичко. Само японците знаят, че няма да дойдат отново, щото нямат Форд с нов картер. Оставете някои неща за следващата година. По този начин има и цел и повод да поживеем още.

В оставащите ни с Иван по 25 години трябва да проверим дали Турция пуска достатъчно вода от язовирите си на Тигър и Ефрат да не вяхнат доматите в Сирия и Ирак

По-миналата година инспектирах един язовир в планините на Тан-шян в Узбекистан. А тази есен може да проверя как са доматите на един приятел-московчанин във вилата му край Дубна. Семената му ги изпратих миналата година.

На, тъй. Поставяйте си интересни цели. И да не ги постигнете всичките, пак е интересно.

Всички тези мераци, обаче, дребнеят и бледнеят в сравнение с това, което чух да се обсъжда като се върнахме в една каблешковска кръчма от връстници — пенсии.

Ние с Иван сме умни. Имаме златен медал от Пловдивския Панаир. Затова ни дразни и предизвиква завист, ако някой стигне до идея, не дошла до нашите шапки.

Ама тези набори-пенсионери от Каблешково го измислят:

Възрастни хора, в ума си още, правят Легия или Завера. Купуват на черно по един пистолет с два-три патрона. Те каблешковци си ги имат. И отстрелват по един гад.

Проблемът на килърите е в това, че след изстрелите се стремят да се скрият. Това изисква голяма и сложна подготовка. А нашите от Легията отиват на митинг на партията, в която членува въпросният нарочен, или в парламента, приближават го за автограф, да речем, и от близо му пускат един изстрел в корема!
Вътрешен лайноизлив, перитонит — оживяването невъзможно! Предава се наборът на полицията, признава си убийството и го осъждат на 15 години. Излежава си ги в затвор от нов тип като в Холандия, да речем, и на 90 излиза (може и по-рано, за добро поведение) и пак се включва — кой ще го спре!! — в Легията.

Ако се отберат 3000 души и само 2000 успеят, представете си Каккъв живот ще настане, както пее Богдана Карадочева!.. А напливът бил голям!

Щели да приемат в Легията не отчаяни от живота хора, а такива, които са поживели живота си сносно и могат да прежалят оставащата по-кофти част.

Да са посадили 5—6 дървета, да са износили един костюм от английски туид, и едни сандали „саламандер“, да са навъртяли с жигулката 300—400 хиляди километра, да са прочели Паолу Коелю, да са гледали по СКАТ професор Вучков, Ники Кънчев по Нова...

Гадовете се покриват. На всеки му е мил животът. На депутатите — най-много. Заменят грамадните си джипове на вартбурзи и шкодички, не смеят да покажат колко много имат! Защото ЩЕ ПОДЛЕЖАТ! Отиват в списъка!

Има в идеята някои чисто емоционални пориви, които могат да объркат нещата. Например, 90% от Легионерите са си заплюли Йордан Цонев. А му стига на „пицата“, както и на другите, девет грама...

Много натискане имало и за Соломон Паси, за адаша-Цар, За Александър Лилов, Александър Божков...за други де-Путати.

Само в Несебър какви цели има! И „целите“ (Targets) си знаят вече реда, в който ще ги отстрелват. Митьо Янков ще бъде последван от...не издават каблешковци списъка.

За жените се предлага по-мек вариант. Събличат, примерно, Надето или госпожа Шулева с министърката по бедствията голи и ги нашибват с коприва по задните части.

Борческо Каблешково пак изпревари всички!

(Редакцията се разграничава от призивите за физическо унищожение на политици)

Посрами ни нас с Иван! Натриха ни носа с нашите дребнави мечти: Дубровник, Котор, Тополовград...

Като обиколихме толкова страни, питайте сега къде е най-хубаво.

Ако сте в прогимназията, вярвайте на читанките и на ТВ СКАТ, че по-красиво от България няма. Няма нийде такива планини и плодородни (временно не обработвани) ниви, такова слънце, вода и небе. Такива ябълки и домати. Такива исторически места. Такова ласкаво море с най-хубавите курорти. Такова правителство...пардон, за природата говорим.

Да, ама и в сръбските, да не говорим за македонските и гръцки читанки, пише същото, само че за тях си.

Нашият страхотен туризъм печели 7—8 пъти по-малко от хърватския, където морето е без пясък въобще, но в Пула Колизеят е, комай, по-внушителен от Римския и значително по-цял. В Несебър веднъж годишно спира за малко един по-голям кораб с туристи, а пред Дубровник винаги има два-три. Грамадни.

На Словения хървати и италианци са отпуснали трийсетина километра море, но ходили ли сте в Постойнска яма — най голямата пещера в Европа, а на езерото Блед? А от Любляна се стига до Клагенфурт — с най-хубавото в Австрия кафе-компле — за един час. Вече казахме за Копаоник, за който повечето чувате за пръв път.(Преди две години — и аз). Ами наблъсканите с История и красоти 70—80 километра Черногорско крайбрежие... А курорта Саранда в Албания? А Чехия и Унгария, които и море нямат...

На известна възраст трябва да поизтрезнеем и се откажем от фалшивия нездравословен „патриотизъм“. Неверните преценки водят към нездравословни заблуди.

А за да преценявате вярно и САМИ!! — от нас пътните карти и някое-друго напътствие.

Големият Узбекски (персийски) поет Омар Хайям в своите Рубаи съветва да похарчим всичко спестено тук, в Този свят! Защото в Онзи всички отиваме, без да можем да отнесем нищо със себе си.

Освен спомените.

Хайде — на път!

Иначе, пак да си обичаме България, защото, както казват в моето село —

East or West, Home is Best! което ще рече: В гостях хорошо, а дома лучше.

Край

Автор: Симеон

Снимки: авторът

Стойчо: Искам да поздравя за енергията и смелостта да пътешества! Пожелавам на България все повече и повече такива хора, които и на тази възраст търсят красотата на света.

Благодаря на автора за великолепния пътепис!

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: