30 ноември 2007

Пътуване до СССР, 1983г

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Продължаваме с петъчната ни рубрика Ретро - спомените ни за предишни пътешествия


Първото ми организирано мероприятие


След като родителите с две неголеми заплати ме издържаха като студент в София, едва ли можеше да си позволя някаква по-завързана екскурзия. Всъщност възможностите бяха Москва-Ленинград-Киев, за по-послушните дечица Будапеща или Прага. Няма как — минавам по „най-тънката лайстна“ — влакова екскурзия на „Орбита“ Москва-Рига-Талин-Москва. Още съжалявам, че не си избрах Питер, това все още ми е неосъществена мечта.


Боцо разправя, как са го тарашили граничарите на „желязната завеса“, но нашите скъпи русенски граничари ни разказаха играта, ако и да пътувахме за братския СССР (годината е 1983). Разкостиха ни багажа тотално, мачкаха зверски всички туби с паста за зъби и крем за бръснене (да не би да сме пренасяли нелегално рубли в СССР???!!!). Оттам до Москва си спомням само канските висения на румъно-българската и румъно-съветската граница. Също супермизерните молдоваски села, лелките в Украйна, които продаваха ябълки и круши на пътниците и безкрайната гора от Киев, та чак до Москва. Всъщност линията беше така залесена и замаскирана, че през целия ден не виждаш нито населено място, нито поле — само дървета.


Москва не ми хареса. Забързано движение, забързани пешеходци (Алеко го беше казал за Ню Йорк преди век и нещо)... Безжизнени сиви сгради, неугледни заведения, предлагащи помия от кафе в стъклени чаши, квас и сок от автомати в чаши за многократна употреба! Заведения, забранени за руснаци (Космос). А пред входовете на разрешените чака патрулка „черный ворон“ и тутакси отвежда всеки, който не се задържи на краката си (Андропов беше подел милиционерска кампания против алкохола и отлъчваенто в работно време). Разбира се, в града има великолепни музеи и много ценности. Посетихме музея имени Пушкина и Третяковската галерия, разбира се, Кремъл и мавзолея на Ленин. За жалост и по забележителностите имаше режим и не можеше просто така да ги посетиш — само в група с предварителна резервация. по тази причина пропуснахме Панорамата в Бородино и ТВ кулата Останкино. Единственото относително тихо и приятно място, което посетих, беше районът на Третяковската галерия и Новодевичия манастир.



Посетихме Рига и Талин — нещо далеч по-човешко и далеч по-различно от Москва. За мен това бяха първите градове от централноевропейски тип. От кулата на видените от мен оттогава досега места не мога да отрека известната сивота и там, но тази сивота я имаше и в ГДР, и в ЧССР, и във всички държави, изписвани с абревиатури по онова време. Във всеки случай, след 3-те дни в Москва, пребиваването ни в Рига, Юрмала и Талин беше мехлем за душата и за стомаха. И кафето им го биваше! Тогава рухна моята предварителна нагласа, че в СССР живеят само руснаци (даже и тази дума беше забранена — правилното понятие беше „съветски хора“). А по магазините в Талин беше по-лесно да се разбереш на български или на преднамерено развален руски, отколкото на книжовен руски. Местните омекваха, като разберат, че не си руснак, а на руснаците отговаряха само на естонски (фински). За пръв път се потопих в чуждо море — в Балтика край Олимпийския център в Талин — брррррр, студ! Макар че според местните водата била много топла за сезона (18 градуса)! Още 2 нощи студ изкарахме в нощните влакове Москва-Рига и Талин-Москва — неотваряеми прозорци, ненастроеваем климатик, нагласен по сибирски стандарт. Е, поне във влака за София нямаше климатик.

Автор: Благун Калчев

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

29 ноември 2007

Пътуване до края на света(1) - Каварна, Калиакра, Тюленово

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!


Шефът е Свиня? Смазан си от работа и колкото по-къси стават сроковете, толкова повече се увеличават задачките? Еднообразието те убива? Депресията няма изглед да свърши скоро? Зарежи всичко и ела с мен на разходка до края на света.

Сложи си колана, защото пътуваме с бърза кола. Тук пътищата са нови, прави и равни, само на завоите ще намаляваме до 160.

Глобализацията свършва в Каварна

В „центъра“на този новопокръстен град има светофар. Общото между Каварна и Дамаск е, че разполагат само с по един светофар и там — на светофара — винаги стават най-големите катастрофи. Това е последният флаг на Глобализацията — единственото червено, оранжево, зелено от Варна чак до румънската граница. Още на излизане от „града“ стрелката на километража бодро започва да надига глава. Шосето е европейско — черен асфалт, чисто нова маркировка, няма дупки, няма неравности. Луксозните хотелски комплекси с басейни и голф игрището остават зад гърба ни. Добре дошъл на борда, оттук започва разходката до края на света. Между Каварна и Българево се намира първата ни спирка по пътя.

МИДЕНАТА ФЕРМА „ДЪЛБОКА“

е история на успеха. Не урок по българска икономика в преход и първоначално натрупване на капитала, а история на успеха по американски модел — резултат от предприемчивост, много труд и гмуркане в леденостудените черноморски води през януари на десетки метри дълбочина. Зимата тук няма туристи, но все някой трябва да се грижи за мидите, които поръчваш в Captain Cook на 600 км по на запад, нали? Фермата снабдява още няколко елитни вериги от рибни ресторанти в цялата страна. Мидите навсякъде са същите като тези, които хапваме по шорти на импровизираните дървени масички с невероятна гледка към отвесния бряг над нас. Отляво е безкрайното равно, спокойно море. Поръчваме си миди натюр и миди с ориз, защото искам да опиташ и от двата вида. Няма такива миди, честно! Аз ще „смръкна“ и една шофьорска биричка. Оттук до края на света полицаите са като извънземните — всички са чували за тях, но никой не ги е виждал. Хе хе, поръчай ми и една тъъъънка шофьорска мастичка. За диджестивче...

БЪЛГАРЕВО

Се нарича селото, през което трябва да минем с пълни стомаси, за да отидем до нос Калиакра. Особеност на местното население е, че тук живеят предимно гагаузи. Гагаузите са българи, които са се спасили от турския ятаган като са приели езика, но не и вярата. Обратно на помаците, които за разлика от местните, не са никакви тарикати. Днес естествено всички говорят чист български, просто са научили един чужд език хората, какво толкова. Вярващи християни са и големи патриоти. Самият факт, че селото им се казва „Българево“ е достатъчно показателен. Тези чисти, подредени и трудолюбиви хора са доста предприемчиви, освен всичко друго. Пред всяка къща има сергийка с плодове, зеленчуци и туристически сувенири. В центъра на селото има автомивка, вулканизатор, сервиз и добре зареден магазин за хранителни стоки с климатик...

НОС КАЛИАКРА

впечатлява с мащабните гледки, които предлага. Тук има руини на средновековна българска крепост — един от последните бастиони, паднали под нашествието на Османските турци в края н 14 век. Малко преди да бъдат изправени пред дилемата „чалмата“ или „ятагана“ 40 девойки от знатен произход, населяващи въпросната крепост са оплели дългите си, руси коси една в друга и са скочили от високия 40—50 метра бряг върху назъбените скали в морето, оставяйки засилените към тях недоебали лилави шалвари с празни ръце. Не мога да си представя какво е да си робиня в ранно-феодална Турция. Предполагам, че самоубийството все пак е по-доброто решение. Какво казваш? В морето плуват делфини ли? Тук делфините са ежедневие, приятелю. Затова му викат „девствена природа“. Да тръгваме, че до края на света ни чака още доста път.

ПЪТЯТ ЗА КАМЕН БРЯГ

Ако в Каварна се намират последните наченки на пълзящата все по на север Глобализация, то нос Калиакра е своеобразен вододел между нещото и нищото — след носа свършват всякакви наченки на каквото и да било и започва краят на света. Тук несвикналият с огромни, открити пространства пътник може да преоткрие магията на агорафобията (страх от огромни открити пространства — б. а.). Ако тези притеснения отпадат и, ако не те смущава факта, че карам с 200 полупиян, можеш с покойно да се отпуснеш в седалката и да се насладиш на гигантските бели облаци в тъмно-синьото небе — носещи се в нищото въздушни крепости. Приличат ми на платформи, върху които се издигат разкошни небесни царства. Можеш да вдишаш от мегаломанията на гледката около теб — равното добруджанско море, тънката ивица море на хоризонта, абе въобще, да ти стане широко около душата.

КАМЕН БРЯГ

Напълно отговаря на името си. Както виждаш, на ръба на 30-метровата вертикална скала се е сформирало миниатюрно гробище. Плочите на загиналите тук млади и стари напомнят, че пред Смъртта всички сме равни, така че внимавай къде стъпваш и не се облягай на вятъра!

На няколко метра от скалата-убиец се намира „Огънчето“. Ако не си пушил марихуана на „Огънчето“ с напълно непознати, случайно попаднали там хора от цял свят, значи не си живял. Миналата година се запознах с една американка. Семейството й фалирало, сестра й се записала в армията, баща й се самоубил, а тя тръгнала да обикаля света без пари. Изглеждаше добре за американка, но бързо ме накара да променя мнението си, че е гастролираща проститутка. „Колко си наивен“ — усмихна ми се тя — „по света е пълно с млади скитници като мен. Ние сме странстващи пътешественици, търсим загубеното щастие по далечни, непознати земи.“ На въпроса къде спи ми отговори: „При сродни души“. Каза ми, че единственото ценно нещо, което носи в себе си е еднопосочен билет от Атина до Бостън и, че европейската й обиколка свършва тук — на края на света. Преди да си хване стопа за Гърция решила да мине да види Камен бряг. Нагостих я с домашно приготвени пържени филийки с мед. Без излишна любезност момичето сподели, че никъде по света не е яла по-вкусна храна. „Обиколила съм целия свят, you know“ — намигна ми тя. Оставих я на международния път. Докато малкият й силует с вдигнат палец се отдалечаваше в огледалото за обратно виждане, душата ми се пълнеше с усещане за празнота.

Звездите правят вечерите около „Огънчето“ незабравими. Огромни са като всичко друго наоколо. Усещането за необятен простор по тези места се подсилва от едно голямо море, едно голямо небе и една голяма, равна, богата земя. Житните посеви осигуряват хляба на половин България и част от Европа. Скалите в местността са богати на нефт, газ и минерална вода. „Огънчето“ никога не угасва. Денонощната му светлина и топлина е своеобразен подарък от Майката природа за всички странстващи души, които са дошли тук да се поклонят пред красотата й.



ТЮЛЕНОВО

е магическо място. Малко хора знаят, че съвсем доскоро тук са отглеждали малките си истински тюлени. Още по-малко са, обаче, тези, които знаят, че симпатичните морски бозайници са били избити за направата на... цървули.

Новодошлите се впечатляват от изобилието на дивеч. През полето с просто око можеш да видиш да препускат зайци, лисици, сърни. Веднъж пред колата мина огромен елен Аватар. Срешат се още диви прасета, вълци и всякакви видове змии, предимно неприятни триметрови смоци и малки, но силно отровни пепелянки.

Природата в Тюленово е първична, сурова, притежава магнетизма на трудно-достъпна, фатална жена. Влюбиш ли се в нея веднъж, оставаш влюбен за цял живот и тази любов може да те погуби. Морето е доста негостоприемно за неопитния плувец. Подводните пещери, внезапните течения, острите камъни, отвесният бряг и дълбоките води, които се люлеят в тихи, зловещи спазми крият доста опасности, така че не ти препоръчвам да влизаш във водата, освен ако не си стопроцентово убеден в способностите си на плувец. Внимавай и с разходките по равното. Най-близката болница със змийска противоотрова е на 30 км, а сърдитите облаци в небето са чудесен повод за светкавица, чиито естествен гръмоотвод е главата ти като най-висока точка в равното поле.

Ако прекараш няколко вечери в скалните ниши на вертикалния бряг ще се убедиш, че те са перфектния дом — хладни през деня и топли през нощта. В нишите разни хора намират убежище от 15 000 години насам и, както виждаш, не са ги повредили по никакъв начин, така че, моля те, бъди внимателен и не си хвърляй отпадъците в пещерата, защото тук идвам всяка година да посрещам Джулай морнинг с приятели. Няма да ми бъде приятно догодина да заваря тук плесенясалата бутилка от бирата, която допиваш в момента.
Морето на Тюленово е живо същество. Вслушай се в непрестанните му вдишвания и издишвания. Понякога се ядосва и не допуска никого до себе си, друг път тихо спи или пък игриво пръска скалите с пяна. Може да ти разкаже много, а може и просто да помълчите заедно. При всички случаи, обаче, ако не отнеме живота ти, морето ще ти даде повече, отколкото е взело от теб. Препоръчвам ти да му подариш всичките си мъки — нека отидат при лошите спомени на дъното, където им е мястото. Оттук си тръгваш чист.

Край на първа част

Продължението във втора част>>>

Автор: Тихомир
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

28 ноември 2007

Грузия: Да пием за... :-)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Грузия е от онези страни, за които обикновено човек нищо не знае

Тя се намира „някъде там“, а нещата, които се случват в държавата, обикновено не се излъчват по новините. Свързват я предимно с прословутите грузински тостове и с това, че е бивша съветска република. И ако няма извънредно положение, какъвто е случаят сега, рядко ще чуете новини от там.

Малцина обаче знаят, че

Грузия е втората страна в света, приела християнството за своя религия

Там Язон е търсил Златното руно, през нея е минавал Пътят на коприната, азбуката й е около 6 века по-стара от кирилицата и е една от първите страни, в които се произвежда вино. Освен това, оказва се, че е съвсем близо до България — от другата страна на Черно море — до нея по суша може да се стигне за около два дни, а по море — само за денонощие.

Тръгнахме на път в една петъчна вечер с по една раница, виза в паспортите и пълно неведение къде отиваме. Разбира се, търсихме възможно най-изчерпателната информация в Интернет, но се оказа, че или половината страници, свързани с Грузия не работят, или в тях има вече добре известни неща.

Така в ранния неделен следобед се озовахме на

границата, между турския град Пософ и грузинския Вале

Поради политическите търкания между Грузия и Русия не бяхме сигурни дали можем да говорим на руски. Граничарите обаче ни успокоиха: „Ние не мразим Русия, не обичаме само руските политици, защото искат да откраднат част от земята ни. Иначе всеки от нас е израснал с този език“.

Ако човек се опита да говори на грузински без предварителна подготовка, е обречен на провал, защото се сблъсква с няколко препятствия. Едното е напълно непознатата азбука, далечна роднина на арамейския (езикът на Иисус, за последно използван от Мел Гибсън в „Страстите Христови“), която няма нито една буквичка, съвпадаща с буквите от кирилицата или латиницата. Второто препятствие е невъзможността да си усучеш езика на фльонга, за да поместиш пет съгласни една до друга (пример — „Мтскхета“ — старата грузинска столица, сега приличаща на красиво село). Третата спънка е, че гърлото ти започва да дращи неприятно, когато се опиташ да издаваш характерните за грузинския гърлени звуци, добре смесени с вече познатите съгласни — думичката „кхачапури“, „кинкхали“ и други още ми причиняват световъртеж... Резултатът е твърде мъчително главоболие, което може да се усили ако опиташ сладко-киселите грузински вина, приготвени от над 150 сорта грозде.

Хората в Грузия се гордеят изключително много с родината си

въпреки, че тя се отнася към тях доста немарливо. Мизерията в първия град, който посетихме — Акхалтсикхе — не може да се сравни с условията в един малък български град дори в най тежките години на прехода. Картината не беше по-различна и в Кутаиси — вторият по големина град в страната (около 300 хил. жители), където улиците са невероятно мръсни и движейки се по тях с кола, човек разбира истинското значение на думата „лунен пейзаж“. Веднъж заради слабата гравитация при отскачането от седалката на маршрутката при повечето дупки по улицата, и втори път заради невероятните траектории, които прави това най-разпространено средство за придвижване в Грузия. Прибавете към това и пороен майски дъжд и можете бегло да си представите какво беше настроението в нашата групичка, когато

пристигнахме в Кутаиси

А любезните хазяи, които открихме след дълго търсене около гарата, сипаха около килограм сол в раната на нашето чувство за хумор, като ни осведомиха, че „ток има понякога“, тоалетната е отвън, баня реално няма, но иначе „ей сега ще сгреем вода в една кофа на газената печка, за да се изкъпете в оная барака“.

Но сякаш всичко лошо свърши дотук. Старите Вано и Назико Кухианидзе и техният съсед — полу-руснак Рамас Апхадзе успяха да ни накарат бързо да забравим за неприятностите, които ни посрещнаха в Грузия и с типичното за страната гостоприемство наредиха стаканите с малко стипчивото грузинско вино на масата. След това, за да потвърдят слуховете за грузинските тостове, започнаха да ги нижат един след друг: за нашата среща (това винаги е първият тост); за нашите държави; за световния мир; за нашите родители; за рождените дни на братята и сестрите ни... Сякаш бяха забравили, че преживяват с около 25 български лева на месец и че малкото за нас пари, които им платихме за две нощувки, всъщност далеч надхвърлят обичайните им доходи.

Дори в Гърция и Сърбия не бях срещал по-религиозни хора. В Кутаиси дълго се чудехме защо местните ни гледат странно и дори ни спираха по улиците, за да се снимат с нас. Оказа се, че в Грузия мъжете просто не носят къси панталони, защото поне два-три пъти на ден посещават църква или манастир, а там подобно облекло е неприемливо. След като на площ почти два пъти по-малка от България има около 5000 религиозни храма, често се налага да пристъпваш прага на някой дом Божи. А ако направиш грешката да носиш по-фриволно облекло, веднага се намира някоя фанатизирана женица, която започва шумно да те клейми пред всички — достатъчно добър стимул за някого да обуе дълги панталони.

Столицата Тбилиси

е прекрасен град с живописен, но беден стар квартал, твърде малко за представата ни панелни блокове, невероятни малки улички с елитни заведения и широк главен булевард („Руставели“), на който всяка сграда през нощта свети като лампа. Имахме късмет и да видим военен парад на 26-ти май, който е грузинският национален празник. Освен това посетихме старите серни бани, които бяха наредени като миризливи яйца близо до хълма с древната крепост, пазеща града преди стотици години. Опитахме от местните пелмени, носещи познатото звучно име „кхинкхали“, а един весел младеж — Зура, ни предостави възможността да опитаме домашно приготвена водка — чача, която беше 62 градуса и две чашки бяха достатъчни да ми поразмекнат коленете. Задължително трябва да се пробва и местния коняк („Тбилисури“ или „Давид Сараджишвили“), на който гордите „картвели“ (така наричат себе си грузинците) дължат голяма част от международната си слава. Днес поръчах една бутилка на колегата на Евгений, ако ми я донесе от Тбилиси, има каса бира от мене:)

Освен Кутаиси по план трябваше да посетим още Гори (родният град на Йосиф Висарионович Джугашвили, а. к. а. Сталин), старата столица Мтскхета, Тбилиси и манастирът Давит Гареджи, на около 60 км югозападно от столицата, съвсем близо до границата с Азърбайджан. Оказа се, че освен тези места в Грузия има и невероятни планински пейзажи в Кавказ, както и няколко антични и много добре запазени градове, изсечени в скалите (Уплисцикхе и Вардзиа). Така пътуването, което трябваше да трае седмица, се удължи от само себе си и пропуснахме голяма част от планирания маршрут по обратния път в Турция. Но определено си заслужаваше.

И накъдето и да се обърнеш, виждаш кръст, устремен към небето, увенчал покрива на някоя църква. И много хора в църквата, намиращи в религията спасение от ежедневната мисъл за собственото си оцеляване...

Разделихме се с Грузия с чувството, че сме преживели велики неща. А те бяха велики, защото ги породиха срещите с обикновените хора. Хората, които дори и да не видиш повече през живота ти, оставят дълбоки следи в сърцето ти. Коба и отец Герасим от Сурами, малките Нино, Сандро и Георги от Мтскхета, Рамас, Вано и Назико от Кутаиси, Зура Куча от Тбилиси — без да съм религиозен, това, което мога да направя за тях сега, е да ги спомена на края на този разказ, за да съм сигурен, че хората в Грузия ще си останат винаги за мене такива, каквито ги видях с очите си — деца на Бога, живеещи на Божия земя.


И накрая не можем да минем без един класически тост:

Тръгнали двама съседи на пазар да продават вино. По пътя седнали да си починат и да похапнат.

– Сега да бяхме пийнали и по чашка винце! – въздъхнал единият.

— Да бяхме, ама нали караме виното да го продаваме. Не бива да хабим нито капка — рекъл другият.

Тогава първият поровил из джобовете си, намерил един петак и го подал на съседа си:

-Я сега ми налей винце за едно петаче.


Комшията му налял, след това взел петачето и го върнал на съседа си:
–Я сега ти ми налей за едно петаче.

И така петачето преминавало от джоба на единия в джоба на другия, докато и двата мяха, пълни с вино, не се изпразнили. Двамата съседи легнали да спят и захъркали доволни от търговията.

Да пием за успешните сделки! :)

Автор: Христо Радичев
Снимки: скоро ще се появят:-)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

27 ноември 2007

Германия (2) - На бира в Мюнхен по път за Шварцвалд

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Германия II


Част втора, началото е тук>>>

Hofbräuhaus


Идеята да видим Шварцвалд се появи миналата година, когато в ръцете ми попадна книга на Gillian and John Souter: Класически пътеки в западна Европа (Classic Walks in Western Europe).


В книгата са представени тринадесет маршрута в седем различни страни, с посочени изходни точки, места за спане, неща за виждане и т.н. Има добър подбор качествени снимки, които живо разпалват интереса. Моята мечта е “Пътят на свети Джеймс” (The Way of St. James), традиционен средновековен маршрут на поклонение, който започва от Франция, катери се през Пиринеите, прекосява цяла Испания и стига до Santiago de Compostela, където са мощите на този апостол. За да съм с нежната половинка обаче трябва да бъде нещо по-леко и по-кратко. Избирам “Високия Шварцвалд” (The High Black Forest).

Как да не те засърбят краката след като видиш корицата на Classic Walks in Western Europe.


На последната страница в книгата се мъдрее снимката на авторите – щастливо прегърнати хора на средна възраст. Той е с плътен черен мустак, а тя с дълга до кръста къдрава коса. Като ги гледам такива усмихнати, ми се приисква това да бъдем аз и моето момиче (без мустака и косата), вървящи по стъпките на младия Hemingway (виж края на първа част). Какво по-хубаво от едноседмична отбивка преди планираното вече пътуване до югозападна Франция. Пускам мухата, без да храня кой знае каква надежда.

Високия Шварцвалд – маршрута представен в книгата.


За мое най-голямо учудване нежната половинка е заинтригувана. Вероятно този тип с мустака и харесва. Тя се навива, поставяйки само няколко условия: всичко да бъде предварително ангажирано, да бъде културно и чисто, без никакви палатки, туристически спални или разни общи тоалетни и бани на етажа! Освен това с нас да вземем и малкото момиче (което се подразбира), тъй като не ни се иска да го оставяме на някого. Готов съм на жертви за нея и се отказвам от палатката и спалните чували, ще се примиря с топъл душ и меко легло. Чрез интернет и в Германия нейните условия са лесно изпълними.

Подготовката ни доставя почти толкова удоволствие, колкото самото пътуване. Прекарваме редица щастливи часове пред монитора, търсейки добрите места и дълго обсъждаме отделните отсечки или хотелчета. Плана е да оставим колата в Todtnau, крайната точка на маршрута и дистанцията от 67 километра да изминем за пет дни леко вървене, тъй като с нас ще носим само нужните ни дрехи. За храна не мислим – навсякъде има кръчми и ресторантчета. Издирваме и ангажирваме местата в малките градчета и селца, където смятаме да спим. Надяваме се времето в началото на юни да бъде приятно.

Колата също е предварително ангажирана от Avis. Нямаме представа каква ще бъде точно, но плащаме за нещо, което попада в класа на VW Golf. За 16 дни през които ще я имаме в Германия и Франция, цената е €682. По-скъпо е от обикновено, тъй като има около €200 “one way charge” – вземаме я в Мюнхен и я връщаме в Париж, от където сме планирали да летим обратно към OZ през Лондон. Този път избираме Avis, тъй като в момента Alamo (традиционно по-евтината компания) имат много по-голям “one way charge”.


ä ö ü ß ä ö ü ß ä ö ü ß ä ö ü ß ä ö ü ß ä ö ü ß ä ö ü ß ä ö ü ß ä ö ü ß ä ö ü ß


На 28 май кацаме в Мюнхен. Вали дъжд, студено е, духа вятър и няма къде да се скрие човек тъй като всичко е затворено, въпреки че е понеделник – има някакъв религиозен празник. Alte Pinakotek обаче работи и следобяда ни отива там. Вътре е сухо , топло и има много картини. На долния етаж има една, нарисувана от известен фламандски художник. Портрет на млада знатна дама. Виждал съм я и друг път и съм тайно влюбен в нея, за което нежната половинка не знае...


Alte Pinakotek е мястото на моето момиче. Тя обожава импресионистите и където отидем винаги ме дърпа към местната картинна галерия. Изумително е да се видят толкова много оригинали на едно място! Аз нямам нищо против, макар, че множеството масивни платна с религиозни сюжети ми дотягат. Търпелив съм, защото знам, че тя ще е търпелива когато по-късно аз я завлека на моето място.


Моето място, разбира се е Hofbräuhaus, стара традиционна кръчма от 1589 година, която открих преди време чрез Frormers’ Guide за Мюнхен.

Hofbräuhaus


В Hofbräuhaus е топло и светло, пълно е с весели, щастливи хора и най-важното – бирата се лее като река. Музиканти с кожени гащи свирят стари градски песни и всички пеят, без да следват точно ритъм или мелодия. Дори думите нямат значение, стига да имаш душата. В Hofbräuhaus сервитьорите хвърчат наоколо с пълни халби бира (веднъж преброих 12 еднолитрови чаши) и млади немкини, облечени в национални носии разнасят гевречета.

Музикантите на Hofbräuhaus.

Някой да желае геврек (Wünschen Sie eine Brezn)?


Въпреки, че това е туристическо място и е пълно с ентусиазирани японци, запленени руснаци и арогантни американци, немския дух не се е променил. Сред туристите се виждат доста червендалести местни обитатели, някои от които имат специална метална клетка, в която си заключват чашата в края на поредната разпивко-разпявка.

Забелязах тавана по-късно. Човека с очилата не е Веско Петров.


В Hofbräuhaus наличието на туристи не дразни така, както другаде из популярните места на Европа. След няколко бири всички по дългите широки маси ставаме еднакви и започваме безрезрвно да обичаме ближния, без значение от къде е дошъл и какви аспирации има. Чувстваш се като в тайно братство, на което си станал член автоматично, веднага след прекрачването на прага.


Тук аз винаги си поръчвам литър светло пиво (€6.60) и един сочен Schweinshaxn (€9.90). Този баварски специалитет ме плашеше дълго време с невероятните си размери, но след като го опитах веднъж – вече няма връщане назад...


За тези които не знаят, Schweinshaxn е огромен свински копан, въртял се дълги часове на бавен огън, докато мазнината му се стопи напълно и остане само на зачервена кожичка, крехка и хрупкава при захапване. Добрият Schweinshaxn просто се разпада при допир с вилицата. По-късно навсякъде из Шварцвалд ще тормозя сервитьорите с думите: Ich möchte ein schönes Schweinshaxn bitte, но без успех.

Schweinshaxn в цялото му препечено величие!


Момичетата съответно не могат да откажат виенския шницел и печените наденички с горчица. Тези неща идват с картофено пюре, прясна зелена салата, някакви странни картофени топки (potato dumplings) и sauerkraut – вареното кисело зеле, което удивително добре върви с моя свински копан и за което отново не знам дали има българска дума.

Hofbräuhaus с готините хора в него, с атмосферата на човещина и любов към хапването и пийването, вдига оптимизма ни, макар че навън упорито продължава да вали и е станало още по-студено. Щастлив съм с мисълта, че сме започнали нашия поход по най-подходящия начин и избягвам мисълта за този дъжд и студ...

Пред Hofbräuhaus. Сив и студен Мюнхен.


Вече е късно, приключвам (а и винцето свърши). Ще продължа когато мога.

Чао!

Продължението в трета част>>>

Автор: Веско Петров

Снимки: авторът


Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

26 ноември 2007

Glockner Runde, Австрийски Алпи

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

...и един мармот завива шоколада в станиол...

И така от две години съществува идеята да ходим на трек из Алпите. Мухата ни я пусна един мой колега от ТУ-то. Пак той тази пролет даде конкретно предложение за маршрут Glockner Runde (Австрия, Национален парк Hohe Tauern). Това е седемдневна разходка около връх Grossglockner.



Седемдневният маршрут се преобразува малко, за да се смести в една седмица отпуска заедно с пътуването в двете посоки.



Малко данни от предварителното проучване- ще спим на палатки, въпреки че сме проверили и е забранено. Аз съм „за“ да има места до хижите, на които официално да можеш да спиш на палатка и за това дори да се плаща, но такива места няма. За палатки е забранено „точка“. Пак по предварително проучване- ако не се набиваш на очи няма кой да те глоби, никой не обикаля специално да проверява.


Изборът за транспорт беше автобус до Залцбург, самолет до Виена или автомобил. Тъй като се събрахме 6 човека автомобилът отпадна, а и май никой не вярваше достатъчно на колата си за такъв дълъг път. Самолетът е удобен транспорт, но не и когато трябва да пренесеш много храна и газови балончета за примус. Минусите на автобуса са 20 часовият път, от който каквото и да правя слизам с подпухнали глезени и стъпала (не съм се научила да не се ужасявам от видът на иначе тънките ми крачета).


За пътуване до Залцбург има избор на компании и автобуси. Ние се спряхме на Air Kona заради часовете и дните на тръгване в двете посоки. Двупосочен билет София-Залцбург струва 235 лв, а за студенти до 26г: 200 лв. Билети трябва да се купуват поне седмица преди пътуването, за да има.


От автобусът на Air Kona съм доволна- работеща тоалетна, климатик, достатъчно място между седалките, за да се чувстваш комфортно.


В Залцбург автобусът спря до централната гара, което беше много удобно за нас с огромните раници.


Стартовата точка на маршрута е Kaprun (курортно ски градче). За да стигнем до там се качихме първо на влак до Zell am See и от там на автобус. Спирката за различните градчета се намира срещу гарата в Zell am See. Пътуването в Австрия се оказа по-евтино отколкото очаквах. Целият разход за транспорт ни излезе около 45 евро на човек за влак и автобус в двете посоки, лифт.



След като се качихме с лифт на прилична височина, хапнахме консервите (за интерес на чужденците), които носехме като последната готвена храна за следващите 6 дена и тръгнахме към 16,30 по избрания маршрут.


Изпуснах хронологично момента, в който Алпите ме впечатлиха. Това беше по време на пътуването с лифта, който представляваше платформа с размерите на стая. Както картинката беше зелена, с много течаща вода, водопади и т. н., с изкачването на лифта бааавно пред очите ни се разкриха стръмни върхове, покрити със сняг. Всичко е тооолкова голямо, мащабите са други и дори не можеш да ги възприемеш, докато не видиш ей там от другата страна на езерото да се движат едни цветни точки, които ааа май са хора. Има моменти когато не може да се събере в един кадър портретен формат пътеката, човекът пред теб и небето над отсрещните върхове.



Няма да продължа с последователно разказване по дни. Ходенето е ясно- има карта, има описан маршрут с часове.



Маркировката е по-различна от тази в Българските планини и не навсякъде е добра. У нас всеки маршрут е с различен цвят и си следиш цвета. В Австрия всеки маршрут си има номер (717, 503 и т. н.) Обаче на много малко места този номер е написан. Най-често присъства на указателните табели до хижите. На кръстопът има табели с имена, но не и номера на пътя. Всички пътища са с един цвят маркировка- червен, с различна форма показваща трудността на пътеката (червени точки = труден път).



Наличието на палатки позволи да не се насилваме задължително да стигнем до хижа. Което беше много полезно за единият от дните, в който се бяхме объркали и тръгнали по заобиколен път.



Впечатление ми направи типът туризъм в Австрийските Алпи. Срещнахме много малко хора по пътя, които да правят дълги преходи като нас. Направо си беше пусто като сравня с навалицата по пътеките на Рила и Пирин лятото. Имаше два типа туристи. Единият тип се качва на някоя голяма хижа с път до нея и голям паркинг, и обикаля с мааалка раничка и задължително щеки по еднодневни маршрути за разходка в близост до хижата. Това се отразява и на информационните им центрове, които предлагат брошури и карти само за района на хижата. Вторият тип турист е алпинистът, тръгнал да покорява някой връх. Разпознават се по въжетата и пикелите. Този тип се качва до една хижа, която е стартова точка за дадения връх и не обикаля от хижа на хижа.



Grossglockner


И сега малко за хижите. Два дена валеше, особено през първия от двата бяхме доста мокри и решихме да си позволим спане на хижа. Хареса ни и го направихме пак на следващия ден и по-добре, защото през нощта беше валяло сняг.


Столовата на хижите е като ресторант, има меню, сервитьор, някъде дори и изглежда като ресторант- сепарета, покривки, оливерници, салфетки и т. н. Това е мнооого неприятно когато си носиш торбички с храна и освен, че искаш да намалиш теглото им като консумираш от точно тази, твоята си храна, не ти се дават и 5—6 евро за супа. А иначе супата беше много вкусна, картофена крем супа с нарязано вурстче и сметана, а и беше огромна.



Нощувката струваше 13 евро, 18 със закуска. Lucknerhutte- мечтата на туриста (особено мокрия)- баня с топла вода, голям сушилник с работещо парно, меки легла.


Следващата хижа- Salmhutte, изглеждаше повече като хижа, но все пак беше на 26 хх и нямаше път до нея. Въпреки това имаше меню и хората се хранеха като на ресторант. На масите нямаше покривки и това ни даде смелост да си извадим храната. Поръчвахме основно бири- 4 евро.



След това времето се оправи, а и ние слязохме на по-ниско и продължихме с палаткуването.


Едно от впечатляващите неща на Алпите са многото животни- мармоти, овце, крави, кози, сърни, мармоти. Сигурно не сме видели всички видове, чиито дупки срещахме по пътя. Естествено като нещо ново най-забавни бяха мармотите. Не видяхме дали завиват шоколада в станиол, но Живко предположи, че ако пуснем 50 цента в някоя от многото дупки от страни на пътеката, отвътре ще ни хвърлят малка milka.


Имахме и истории с овце. Оказаха се доста общителни, дотолкова, че искаха да закусват с нас, говореха ни и нещо, но в началото не знаехме техния език. После се разбирахме доста добре. Бее-ее-ее



Гониха ни бичета.



Една коза ни наблюдаваше високо от скалите в мъглата, докато ние се потихме да изкачим една порта на 28 хх.


След всичко това най-бледия спомен е за тежката раница и натъртените рамене.



Автор: Анета
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

23 ноември 2007

Първото ми излизане в чужбина: Румъния, 1981г

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Продължаваме петъчната ни рубрика Ретро — спомените ни за отминали пътешествия


Първото ми излизане...


От апартамента на моите родители в Русе се вижда чужбина, така че дестинацията на първото излизане се подразбира. За нас, децата от 70-те години, Румъния означаваше западни крими и анимационни филми, шоколад (истински, не соев сурогат) и „кариоки“. Тази дума тогава беше известна само по поречието на Дунава и с нея се наричаше това, което после придоби името „флумастер“. Родителите ми, както и много русенци, си вадеха многократни паспорти за ежемесечно посещение на 40-километровата гранична зона. Това за Русе означава Гюргево и няколко села, но с малко техника зоната хващаше и Букурещ. Ако си с влак — прехвърляш се от международния на местен влак (гнусотия дел гранде!), ако си с кола — казваш, че отиваш в Олтеница (срещу Тутракан), само че пътят от Гюргево за Олтеница минава през Букурещ. Освен непознатите за България нескафе и шоколад, в къщи се напълнихме с румънски и китайски домакински стоки. И досега полилеите в русенския апартамент са от онова време.
През 1981 бяхме изплатили заемите за апартамент, кола и прочие и ме взеха и мен на истинско пътешествие: Русе-Гюргево-Букурещ-Констанца/Мамая-Дуранкулак-Русе.

Стегнахме Москвича, взехме няколко кутии цигари „Кент“. Цигарите бяха единственото разменно средство за зареждане с бензин (иначе чужденците трябваше да плащат в долари). Каква ирония на съдбата — четвърт век по-късно ние внасяме „Кент“ от Румъния!


Не мога да скрия, че Букурещ ме впечатли. Толкова големи булеварди и барокови сгради няма у нас (нямаше го помпозният Дворец на Чаушеску, но едва ли бих го посетил и сега). От катастрофалното земетресение през 1977 нямаше и помен. Любопитен беше за мен историческият им музей. От експозицията ставаше ясно, че император Траян е първият румънски владетел и че всички румънци са си баш римляни и тук-таме даки (е, сериозна част от населението е по-мургаво от населението на Рим, ама това са дреболии). Последният етаж беше музей на семейство Чаушеску, като „върхът на сладоледа“ беше колоната на Чаушеску — копие на римската посестрима на Траян. На нея като в комикс бяха изрисувани перипетиите на „карпатския гений“. Интересно, дали са добавили безславния му край през 1989?


Блажените години на румънския народ бяха към края си и вече бяха факт първите опашки пред хранителните магазини. Имаше кафе и шоколад, а нямаше салам и месо! Това са законите на „развитото социалистическо общество“.


Посетихме и румънското черноморско крайбрежие. Първото впечатление е, че в източната част селата са по-спретнати и цигани почти няма. Докато в Букурещ гъмжеше от селяни с бомбета, Констанца си изглеждаше досущ като Варна. Курортните им комплекси не правеха особено впечатление. Освен Мамая, посетихме и няколко с имена на планети — Нептун, Сатурн май бяха. Времето не беше много читаво (както в нашенската Шабла) и даже не се окъпахме в морето, макар че беше в началото на септември.


Така видях Румъния при единственото си засега подробно запознанство. После до края на соца на няколко пъти я преминавах транзитно с влак и си спомням само заключващите се транзитни вагони. В началото на прехода — 1992 г., турагенцията и шофьорите на автобуса за екскурзия до Париж бяха категорични, че войната в Югославия въобще не е причина да преминат през Румъния...


Надявам се вятърът да ме довее пак там — този път в Синая, Брашов, Сибиу.


Автор: Благун Калчев

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

22 ноември 2007

Латерната на щастието: Барселона

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!


Това е една история за щастието, което се случва без думи. Непредсказуемото щастие, което те среща по улиците на Барселона. „Ела с мен“, казва ти, и те води из тесните улички на миналото. С него пресичаш широките булеварди на настоящето, а после се разминавате някъде зад ъгъла. То, щастието, има свои цветове. Тук те са два — яркочервено и слънчевожълто. Преплетени в едно, те са символът на испанската провинция Каталуня. И на нейното сърце — Барселона.


LAS RAMBLAS - РАМБЛА


Настаняваме се в хостел „на пъпа на града“ — най-известната барселонска улица Las Ramblas. Хостелът носи характерното име Picasso и се намира в самия й край, което обяснява и по-ниската цена на стаята. Оставаме доволни от обстановката и вежливата му съдържателка — възрастна жена, която говори само испански. Въпреки че се чувстваме като в Lost in translation, не съжаляваме за избора. Цените са прилични, чистотата е на ниво, а стаята дори има малка тераса с изглед към Las Ramblas — улицата, която никога не спи.

Las Ramblas е дълга около километър и половина и е денонощно оживена (с изключение на ранните сутрешни часове, когато можете да срещнете единствено млади хора, връщащи се от парти, или пияни бездомници, които ще ви говорят нещо неразбираемо на испано-английски).


Името й означава „разходка“. И наистина разходката по нея е незабравимо преживяване и безплатна атракция. По цялата дължина на улицата са разположени магазинчета, в които се продават сувенири, вестници, цветя или... всякакви видове дребни домашни любимци — рибки, игуани, канарчета, бели мишки, хамстери и морски свинчета. Това е раят за децата, а често — и за техните родители.

Разхождайки се по Las Ramblas няма как да не обърнете внимание на величествените сгради от двете й страни. Голяма част от тях са хотели или хостели, които предлагат стаи на доста по-високи цени от тези в Picasso. Изгледът от терасите им обаче е великолепен, стига да помните, че тук не се спи! Las Ramblas стихва към 5—6 сутринта, за да се събуди отново само след няколко часа — към 10.

На тази неповторима улица се намира и Градската опера (Gran Teatre del Liceu), а точно пред нея е спирката на метрото, която също носи името Liceu. Ако искате да сверите часовника си, минете покрай театъра Poliorama, в чиято фасада е вграден първият градски часовник на Барселона. Той ще ви напомни колко бързо лети времето тук и колко много неща тепърва предстои да видите. Затова побързайте!


Местният пазар (La Bouqeria)

също е разположен в непосредствена близост до Las Ramblas. Изобилието от ядки, плодове, зеленчуци, фрешове, меса и морски деликатеси трудно може да бъде описано с думи. La Bouqeria е синоним на изобилието. Вавилон на храната. Търговците шумно предлагат стоката си, а туристите снимат с фотоапаратите си или опитват екзотичните плодове, съблазнително изложени на претрупаните сергии. Острата миризма на риба се смесва с аромата на прясно изцедени сокове; топлият дъх на току-що опечен хляб се разтваря в парата на паелята, извадена от фурната на някое от автентичните заведения на открито. Това е един съвсем различен свят, който не бива да пропускате. Гмурнете се в него с отворени очи и задължително — на гладен стомах!
В самото начало на Las Ramblas в посока към площад „Каталуня“ се намира една невзрачна на пръв поглед чешма. Поверието обаче гласи, че който пие от нея, ще се върне в Барселона. Затварямe очи, отпивамe от топлата и... неприятна на вкус вода, и си пожелавамe отново да се върнeм в най-слънчевия град на Испания.
Продължавайки все напред, преминаваме покрай емблематичното за Барселона кафе „Цюрих“, за да седнем на някоя от многобройните пейки край площад „Каталуня“. За него казват, че е пресечна точка на миналото и настоящето, на новия и на стария град. Обичайна гледка тук са гълъбите и минувачите, които ги хранят, както и групичките младежи, седнали на зелената трева около площада. В Барселона ограничения сякаш няма. Бъди какъвто си.


ГАУДИ


От „Площад де Каталуня“ поемаме по Passaig de Gracia — широка улица с множество магазини и заведения. Продължавайки по нея достигаме до основната си цел — сградите на Антонио Гауди. Произведенията на модернистичното каталунско изкуство — къщите, са истински архитектурни шедьоври. Най-забележителни измежду тях са Casa Batillo и La Pedrera. С извитите си и причудливи форми, с цветните си мозайки и с оригиналните си орнаменти приличат на нереални, приказни замъци. Casa Mila, или La Pedrera, както по-често я наричат, е една от най-впечатляващите къщи, проектирани от Гауди. Представлява осеметажен блок, който няма никакви прави линии, сякаш морските вълни са нагънали цялата повърхност на къщата. Заслужава си да видите покрива на La Pedrera, където Гауди поставя твърде странни комини — напомнят на войници, бранещи дома от злите стихии. Оттам получили и названието си espantabruixes или тези, които плашат вещиците.

Без гения на Гауди архитектурният облик на Барселона не би бил така разнообразен, неповторим, запомнящ се... По ирония на съдбата обаче Антонио Гауди умира на 73-годишна възраст, блъснат от трамвай на улицата, забравен от съгражданите си, но не и от историята.

Негово дело е и

паркът Guell (Гюел)

където ежедневно се струпват стотици хора. Първоначалната идея е била това да се превърне в жилищен комплекс от луксозни къщи, но в крайна сметка само две от тях са построени и проектът пропада. Днес паркът е общински и достъпен за всеки желаещ. Гледката от върха, където се намира прословутата извита пейка, открива пред очите ни целия град. В парка Guell може да посетите и музея на Гауди.

Няма как да пропуснем и „най-горещата“ туристическа точка в Барселона —

La Sagrada Familia (Саграда Фамилия)

Катедралата е последното дело на Гауди, което той така и не успява да завърши. Днес изграждането й продължава — но не съвсем по проектите на великия архитект, което е и причината за противоречивите мнения относно завършването й. За да разгледате катедралата отблизо, ще трябва да платите 10 евро вход. В него е включена и разходка до парка Guell. Ако не ви е страх, можете да се качите и до самия връх на катедралата — пеша или с асансьор. В двора на La Sagrada Familiа се намира и бараката, в която е живял и творил Гауди през последните 10 години от живота си, неотлъчно свързан с последното си творение.


BARRI GOTIC - Готическият квартал


За да откриете за себе си Барселона, просто й се отдайте напълно. Свийте в някоя уличка и смело изгубете посоката, за да усетите магията на града и да намерите своето щастие в него. Много подходящ за това е готическият квартал (Barri Gotic) в старата част на града. Всъщност кварталът е съвсем близо до Las Ramblas и в него няма как да се изгубиш. Но има какво да откриеш. Тук къщите са съвсем близо една до друга. Терасите им са малки, украсени с цветни саксии. В приземните етажи са отворили врати бистра, кафенета, барове, магазинчета за сувенири или ръчно изработени бижута.

В Готическия квартал можете да разгледате и сградата на градската управа на Барселона. Впечатляваща е и готическата катедрала. Свещите, които си купувамe, са тъмночервени и големи колкото декоративните свещи в България. Няма икони, а каменни изображения на светците, на Дева Мария и на Христос. Светецът, закрилник на Каталуня, е св. Георги и затова пред статуята му има най-много свещи и живи цветя. Дълго стоим пред градината в средата на катедралата. Сякаш сме открили изгубения рай — в езерото плуват златни рибки, а по повърхността тържествено се разхождат бели гъски. Портокалови дръвчета са обагрили градината в оранжево. На излизане от готическата катедрала дочуваме мелодия от непознат инструмент. Някой свири на съседната улица. Мисля, че е латерна. Латерната на щастието.


Съвети за пътуване до Барселона



За да си запазите стая на добра цена в Барселона, отидете на www.booking.com/Barcelona. Цените са около 40 до 70 евро на вечер за единична/двойна стая.

Повече за Гауди можете да научите тук.

Опитайте традиционната испанска паеля, но не рискувайте да си я поръчате в някое от безбройните бистра на Las Ramblas. Ще останете разочаровани от обикновеното ризото, което ще ви поднесат. И все пак, ако искате да вечеряте в тиха и приятна обстановка, изберете NURIA. (намира се в самото начало на Las Ramblas). Цените са малко по-високи, но пък качеството на храната е на ниво. Голям избор на морски деликатеси и риба, паеля, селекция от качествени вина.

Веригите Subway, McDonalds и Burger King са навсякъде и са денонощно отворени. Българското „Happy“ също има ресторант недалеч от „Плаца де Каталуня“. За разнообразие можете да опитате храната в испанската верига за бързо хранене „Pans and company“.

Испанците обикновено вечерят към 21.30—22 часа, затова не се учудвайте ако към 19—20 ч. ресторантът все още е празен. След вечеря е време за питие — сангрия, бира или по-твърд алкохол в баровете и бистрата на града.

Автор: Елина Цанкова
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

21 ноември 2007

Новият визов режим за български граждани

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Направих актуализация на таблицата с визовия режим за български граждани. Има някои новости като Израел, Сингапур, Босна и Херцговина, Нова Зеландия и още някой.
Айде, народееее, стягай се за път и като се върнете - да разказвате:-)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

Пътуване до Будапеща - втора част

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Пътуване до Будапеща - втора част>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

19 ноември 2007

Македония: Изкачването на Кораб планина

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!


Това беше планът за изкачване на Кораб планина в Македония


  • 1 ДЕН (петък)
    -> Тръгване в 8:00 от паркинга пред стадион Васил Левски
    -> Преминаване на границата с Македония при Гюешево
    -> Настаняване в туристическия дом в каньона Матка
    -> Изкачване на близкия връх
  • 2 ДЕН (събота)
    -> Тръгване в 5:00 сутринта за граничната планина Кораб
    -> Пристигане в базовия лагер и изкачване на върха (2764 м. н.в)
    -> Прибиране в Матка отново по тъмно
  • 3 ДЕН (неделя)
    -> Изкачване на връх Водно (1067 м.н.в)
    -> Разглеждане на град Скопие
    -> Прибиране в София

А това - изпълнението на плана:

Изкачването на Кораб планина в Македония


Ден 1

Всичко започна оттук така:


Групата се събра на обичайното място, а именно - паркинга пред стадион Васил Левски в София. Групата се оказа сравнително голяма, около 17 души. Натоварихме се в рейсчето и потеглихме по пътя за Перник, след това Радомир и ГКПП Гюешево. Границата я преминахме без проблеми. Дупките в пътя си бяха все още в българската част от пункта. но това си е съвсем в реда на нещата.

Скоро след като бяхме вече на македонска територия, срещнахме голяма група мотористи. Кой знае на къде са отивали!

Пътят ни минаваше през град Скопие, но тогава не спряхме в него, а се насочихме директно към мястото където щяхме да преспим две нощи -

каньона Матка

От рейса видяхме планината Водно с големия стоманен кръст на върха й. Него щяхме да го качваме последния ден.

Реката, минаваща през каньона (ждрело или дефиле), е Треска, като в началото му е построена ВЕЦ. В началото на каньона е построен и канал за кану и каяк, където се провеждат международни състезания.

Тъй като пристигнахме в петък следобед, паркингът беше претъпкан от коли на почиващите македонски столичани. До хижата се стига по издълбана в скалата пътека на няколко метра над малкото язовирче. До хижата има и малка спретната църква. Наистина цялото място беше доста красиво! След като се настанихме по стаите и кратката почивка за презареждане на батериите, тръгнахме да покоряваме близкия връх, на който имаше руини на някогашна църква Св.Неделя, ако не бъркам.


Като изключим Слънцето, което напичаше, липсата на прохладен ветрец и трънясалата пътека, всичко останало беше идеално. Това си пролича най-добре когато стигнахме църквата от където се разкриваше панорамна гледка към равнината под нас. На отсрещния хълм видяхме още един манастир, който бяхме забелязали още отдолу, но сега той беше под нас. Както може да се очаква направих достатъчно на брой снимки на околността. след като разгледахме околността, известна като македонския Атон, се насочихме надолу по същия път.

Това обаче не беше всичко за днес. Предстоеше ни разходка по еко-пътеката покрай реката минаваща през целия каньон. Това е бил някога най-краткия път от Скопие до Охрид и е бил построен по време на войните. Дължината на целия каньон е около 35 км, като по средата е построен по-голям язовир. Пътеката се поддържа по протежение на 7-8 км. Когато се върнахме от разходката беше вече тъмно и аз се залових с нощните снимки на местните нощни забележителности.


Ден 2

Това се оказа деня с главно Д. Станахме към пет без петнайсет! Добре, че си бях легнал достатъчно рано предишната вечер и тогава не ми се спеше. Луната беше изгряла и осветяваше чудната околност на язовира и склоновете около него. Късата каменна пътека от хижата до пътя изглеждаше невероятно.

Пътят с автобуса по магистралите на Македония ни отне приблизително 2-3 часа. Патарините пак бяха заели ключови места по пътя и не пропуснаха да ни вземат пътните такси.

Вървяхме на юг като минахме край язовир Маврово, където спряхме за кратко на едно крайпътно заведение за закуска. Беше приятно хладно навън. Минахме и покрай язовирната стена където беше отклонението за курорта Маврово и селото Галичник, които бях посетил при предишната си екскурзия в Македония. Скоро след това се отклонихме от пътя и поехме по черен път към изходния пункт за изкачване на върха. Оказа се, че заедно с нас идваха още 3 автобуса. Когато най-после слязохме и стъпихме на твърда земя, попаднахме в един човешки поток устремен нагоре към планината. Включихме се и ние в него.

Отначало продължихме по същия черен път до граничната застава. По целия път до там, а и до самия

връх Кораб

както и на връщане постоянно се движехме в големи групи туристи.

След заставата пресякохме демонстративно свалената бодлива тел, обозначаваща границата между Македония и Албания. Пътят към върха беше дълъг. И стръмен и дълъг и уморителен. Вървиш, вървиш и все ни си стигнал края. Иначе планината беше красива, почти колкото нашите български балкани.


По пътя правих снимки и определено някои от тях са станали идеални, както можете да се убедите. По едно време ми свършиха всичките физически сили и започнах да се замислям дали да не изчакам останалите от групата. Но, за щастие, не се стигна чак до там. На върха се беше събрал доста народ, направо да се изгубиш.


След кратката ми почивка и изяждане на 2 кроасана, тръгнахме отново надолу. По пътя нагоре въобще не си мислех за обратния път, който се очертаваше да бъде все по-дълъг и по-дълъг! Но след почивката и нетърпението ми да се кача отново в автобуса, обратния път беше малко по-приятен и кратък от изкачването. Трябваше да изчакаме малко да се съберем всички, но когато това стана се тръгнахме обратно към хижата. По пътя спряхме отново същото крайпътно заведение с тази разлика, че беше вече тъмно и Луната отново изгряваше. Патарините ни очакваха на старите си места.

Този ден се оказа наистина дълъг някъде около 17 часа по моя преценка. Нормално, след като покорихме най-високия връх на Албания и Македония и преодоляхме денивелация от 1500 м за няколко часа (нямам представа за колко време точно направихме това). А ако и видимостта в планината беше по-добра, щеше да е един идеален ден, дори и дъжд не ни валя.

Ден 3

Това ни беше последния ден от пребиваването ни в Македония, но също като останалите беше изпълнен с подвизи!

Гледката от кръста на връх Водно към Скопие

Сутринта след закуска се качихме отново на автобуса и потеглихме към планината Водно, като минахме през Скопие. С автобуса стигнахме до местността Средно Водно, където го оставихме, а ние се насочихме към върха с големия кръст.

Струваше си да се види това място! От върха се виждаше целия град Скопие. И ако можеше да се качим на самия кръст, щеше да е идеално, но това не беше възможно. На такова място не може да не се направи панорамна снимка и разбира се аз направих такава. Снимах и някои характерни сгради в града, някои от които видяхме от близо по-късно същия ден.

В града разгледахме техния театър приличащ на малко на бункер, статуята и мястото на къщата на майка Тереза, площада до реката Вардар и местния ЦУМ, къщата и гроба на , църквата Св. Спас с известната дърворезба, както и търговската улица. Крепостта Калето я пропуснахме, защото освен гледката от там, друго няма какво да се види, а и някои от нас я бяха посещавали вече. Освен това видяхме и останките на ж.п. гарата, разрушена през 1963 от голямото земетресение, изравнило със земята целия град.

След като се събрахме отново при автобуса, се отправихме към границата и София. Пътят обратно мина както обикновено. Направих и няколко снимки на оцветените в червено облаци от залязващото слънце, както и на автомобилите каращи пред нас, но последните не се получиха, както исках. Вечерта към 22 часа си бях в отново в къщи, изпълнен с нови интересни спомени.

Това, според мен, си беше една силова 3-дневна екскурзия, особено втория ден с изкачването на връх Кораб. 9 септември се оказа единственият ден от годината, през който може да се изкачи този връх, поради граничното му разположение. Въпреки екстремното натоварване за мен при изкачването на върха, усилията, които положих, и потта, която се изля от мен, това беше едно от нещата, които си заслужава да се направят.

Автор: Васил Лаков

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

16 ноември 2007

Напомняне:-)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

След 4 дена приключва конкурса по оплюването на сайта ни! Мандалото още не е хлопнало, така че се включвайте докато е време! За тези, които са забравили, пропуснали и не са внимавали преди месец – припомням Условията на конкурса, а ето и наградите - сядайте и пишете мейли.

Всички критики се разглеждат внимателно и имат шанс да получат награда, а всички, които не използват думи, забранени в детската градина, ще бъдат публикувани сред края на конкурса.


Комисията по оценяване се състои от мен и Комитата. Работата на комисията се отличава с пълна неподкупност и още по-пълна непрозрачност.:-)


Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

Моята емиграция или как се разходих до Виена и назад

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

С този великолепен разказ на Бале откривам рубриката „Ретро“ — разкази за първите ни пътешествия в чужбина. Включвайте се и вие!

Малко след абитуриентския бал получих повиквателна за войник. След това в началото на Август, за рождения ден нашите ми подариха 5-дневна екскурзия до Виена. Струваше 130 долара, път, спане и закуски. Веднага събрах 2 и 2, и реших да емигрирам в Австрия и така да се спася от надвисналата казарма. На родителското тяло не казах нито дума за коварния си план. Речено-сторено. Изпратиха ме по живо, по здраво до автогарата до Новотел-а, купиха ми една Fanta за из път и потеглих.

На излизане от София автобусът мина покрай техникума, в който учех. Помислих си злорадо как нещастниците ще зубкат, докато аз живея разкошно в емиграция. На сръбската граница естествено ни рекетираха за бира, цигари и луканка, но аз не им дадох нищо. Даже искаха един дебел тип от рейса да останел там, да воюва (те нали все нещо воюват). В Унгария спукахме гума и висяхме около 2—3 часа в един селски район. Иначе пътувахме добре и с един чичка размазахме младеж и девойка на „белот“. Не че бяхме много печени играчи, просто си служехме с измама.

Стовариха ни на Вестбанхоф и оттам един нашенец с маратонки „Romika“ ни заведе до хотелчето. Казваше се Lindenhof pension и беше собственост на българи. За който познава Виена ще уточня, че се намира много близо до кръстовището м/у Stiftgasse и Mariahilferstrasse, на Lindengasse 4, в 7-ми бецирк.
Бях там с приятели през Декември 2004г. и видях, че пансиончето си седи непокътнато, публичният дом в съседство — също.


Пансион Линденхоф, 11 години по-късно

По време на екскурзията не мислех за емиграция, а си разглеждах града. Видях операта,Пратера,Рингщрасе и Хофбург.
Burgtor
Разгледах Свети Стефан и паметника на чумата на Грабенщрасе,
Pest-denkmal, Grabenstrasse

Karlsplatz
За първи път се возих на метро и прекосих Дунава, за да отида до сградата на ООН. Там си намерих запалка BIC. Обиколих и дворците Белведере и Шьонбрун.
Окаяно копеле прави лошо впечатление в дворцовия парк

Останалите по цял ден кръстосваха разни автокъщи и вечер казваха: „Гледай го малкият къде обикаля, а ние по една снимка не си направихме“. С това общо-взето приключва приятната част от емиграцията. Екскурзията свърши и рейса запали обратно към БГ. Останах сам и започнах да водя клошарски живот. Спях по гаровите пейки и се напивах с разни безделници. Да си търся работа въобще не ми и хрумна, а това е важно условие за успешна емиграция. След известно време ми писна и хванах влак до Залцбург. Там пак разгледах забележителностите, без никой да ме наеме за служител.


Залцбург

Мост над река Залцах
Даже се качих на един баир и целият град се виждаше отвисоко.
Залцбург, снет от баира


След като и там ми писна се сетих за едно тиролско селце, което бях видял на картичка и много ми хареса. Бях му запомнил името и реших, че трябва на всяка цена да го намеря. Хванах влак до Инсбрук, това е главният град на провинция Тирол.


Улички в Инсбрук

Там на MARIA-THERESIEN-STRASSEнамерих спирка на рейс, който води до Igls-Vill (въпросното селце).
Мисля, че поради дъжда, това е най-окаяната ми емигрантска снимка

Горе времето така се влоши, че почти не ставаше за снимане.
Igls-Vill, Tirol

Тогава си водех дневник, в който съм записал: „В градчето Igls съм, смърди на планина“. Писна ми бързо и тръгнах обратно. По път хванах на стоп един Opel Astra и той ме метна обратно в Инсбрук. Там си купих сувенирна чинийка и електронен калкулатор. После взех влак до Виена. В него се запознах с много приятна австрийка. Тя ми каза: „Ужас! Как са те пуснали вашите на тая възраст?!“. После ми даде сто шилинга ($10), с обяснението, че са ми подарък за рождения ден. За да не и остана длъжен, и подарих кутия бисквити „Чайка“. Също така добрата жена сподели, че имала приятелка-швейцарка, женена за българин. В тях била яла баница и супа-топчета (soup with meat balls). Били много вкусни. Във Виена се мотах още известно време и пак се върнах в Залцбург. Там спах на гарата. Беше пълно с пияни шваби, които се търкаляха по земята, крещяха страшно и трошаха стъклени бутилки. Аз се запознах с една мацка от Южна Корея, която се беше уплашила от немците и се лепна за мене. Почерпих я с някаква манджа и заедно намерихме в моето руско атласче, нейния роден град в Корея. После се качихме на влак обратно за Виена. Аз се чучнах в нея и заспах. Явно съм бил толкова скапан, че съм проспал гарата и ме събудиха някакви груби унгарски митничари. Така или иначе влакът ме закара до Будапеща. Там открих известните улици Ваци и Ракоци. Минах по каменния мост и по тоя железния, белия. Разгледах парламента.


В Будапеща вече не мязах на човек

Цените обаче ми се сториха бая солени и заминах за Прага. По път първо пих с едни франсета и си говорихме за PIF. После се сдуших с един немски клошар-алкохолик и се подкарахме с вино. При нас дойдоха и три испанки, с които играхме на някаква игра. Нещо там да познаеш, чрез асоциации. Всички установихме, че немският клошар-алкохолик е много начетен и постоянно печели. За съжаление на чешката граница го свалиха поради нередовни документи. С испанките коментирахме случката като „много неприятна“.

В Прага пред Хлавни Надражи (централна гара) чаках поне 10 мин. за да пресека. Просто имаше безкраен поток от Шкоди. Извадих дневника и написах: „В Прага има Шкоди“. От гарата отидох до Вацлавске намести (Витошка), после до Староместке намести. Изчаках там да се извъртят човечетата от часовниковата кула. Пресякох Вълтава по Карловия мост и хванах някакъв транспорт. Закара ме до нещо като промишлена зона, където имаше релси. Между релсите стърчеше една тръба с кранче (чешмичка). Таман си миех гъзъ на тая чешмичка и мина една Шкода с три хлапета, залепени на задния джам. Сочеха ме и се забавляваха страшно. Това ми преля чашата. Писна ми жестоко от емигрантски живот и исках обратно вкъщи.

Айде пак на трена до Будапеща. Там на гара Келети една циганка ми открадна химикалката. Да откраднеш от клошар, срамота. Запознах се с един румънски цигулар, отслужил. Каза, че Будапеща му е първото пътуване в чужбина, и че Румъния е много зле. Аз отговорих, че според мен България е по-зле от Румъния. Когато обаче влакът ни навлезе в Румъния, аз се съгласих, че там наистина е по-гадно.
Висях цял ден на гара Букурещи-Норд, където смърдеше на пикня. В поредния влак пих водка с двама русенци. Бяха яки и имаха грамаден нож. Мрънкаха нещу срещу софиянци ама след литър водка станахме първи приятели. След Дунав-мост те слязоха и ми завещаха още водка с думите: „Пътят до София е дълъг“. Изпих я и се натресох на едни млади англичани, около 6—7 човека. Те ми дадоха вино и уолкменче, да слушам. От цялата история ми стана толкова лошо, че скочих в кенефа и повърнах брутално. След това се прибрах в нас и там много ми се зарадваха, защото не съм се обадил и се притеснявали. Две седмици по-късно заминах, пишман-емигрант, да отбия редовната военна служба.

Автор: Бале

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България