Из ЮИ Азия (11): На път за Индонезия

Единайсета част от пътешествието на Бале из Югоизточна Азия (предишната част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

Следващата сутрин, докато си тъпчехме багажа по раниците, Ицо изрази опасенията си, че ще изгубим доста време със събирането на нещата от банята. На въпроса: "Кво толкова има в банята, да събираме?", той отговори: "Еми тва ти сапун, тва ти сапунерка".

Тръгнахме по живо, по здраво към пристанището и докато вървяхме по Liang Seah Street ни видя хазяинът, който таман закусваше в едно капанче. Развика ни се: "Какво става, къде сте тръгнали?", ние: "Към Индонезия", той: "Вие сте луди! Това е stupid country, muslim country. Стойте си тука, тука е върхът", отговаряме: "Нема начин, купихме билети", той пак: "Чакайте поне да закусите тука с мене, за последно", ние отново не се предадохме, махнахме си за довиждане и бегахме. С метрото до Tanah Merah, после с рейсчето, покрай летището, покрай голф игрището и закесихме на ferry terminal-а.

Във фериботния терминал

Там обикаляше една жена с някакъв въпросник. Първо хвана Ицо, после мене и накрая Пепо. Зададе ни по няколко въпроса от общ характер и за награда ни подари по една химикалка. Горната част на химикалката беше пълна с вода, а във водата плуваше едно надписче Singapore. Като стана време, ни подкараха към корабчето, а тия мостчета, по които се стига, се люлееха здраво, щото духаше силен вятър.

Мостчето, по което се отива до ферибота

Насядахме вътре, пуснаха един телевизор и тръгнахме.

Вътре

Идеята ни беше да стигнем до един близък остров, откъдето билетите за самолет щяха да са много по-евтини отколкото в Сингапур.

Пътят между Сингапур и остров Батам

Паралелно с нас тръгна още едно корабче и започна състезание. Ицо дремеше нещо на стола ама ние с Пепи излязохме навън да зяпаме. Там хем се пушеше, хем духаше приятно, хем имаше един кашон с безплатни минерални водички. Назад се виждаха отдалечаващите се небостъргачи и ни стана малко тъжно. Bye bye, Singapore

Нашият шофьор (капитан, кормчия или както там се казва) излезе по-бабаит и отрязахме другото корабче. Петър констатира, че токущо сме спечелили регата в Южнокитайско море. За около час стигнахме остров Батам, Индонезия. Провериха ни документите, питаха ни "що ще работиме" и ни пуснаха. Пристанището беше обградено от джунглеста растителност и един любезен джнтълмен, който веднага се прилепи към нас каза, че единственият начин да стигнем до летището, е с такси. Тъй като вън не се виждаха таксита, ние посърнахме от безизходицата, в която се оказахме. Нашият нов приятел обаче побърза да ни успокои, че всъщност той самият е таксиджия и срещу десет американски долара ще ни откара със скоростта на светлината до аеропорта. С десет долара човек най-вероятно може да обиколи половин Индонезия ама нямахме избор и се навихме. Тръгна той, а в колата (колата беше стопроцентов личен автомобил, без никакви отличителни знаци на такси и таксиметров апарат), жега, не се диша. Ицо вика: "Ква е тая кола бе? Немаш ли климатик?". Тоя измрънка нещо от сорта, че с климатик харчи повече ама дигна джамовете и го пусна. Започнахме да наблюдаваме навън, какво представлява тая държава. То Индонезия май е съставена от горе-долу 16 000 острова, та надали щяхме да хванем идеята от 10 км возене, ама айде.

Петър бодна една снимка, от която се вижда, че и тука карат сбъркано.

Основно ни впечатли, че на средата на шосето имаше чат-пат, ръждиви варели, на които некадърно бяха нарисувани пътни знаци. Дефакто самите варели бяха пътни знаци. Екшън страшен. Стигнахме до летищетоЛетището на Батам

и стана ясно, че е Неделя и май няма работещо обменно бюро. С доста зор намерихме едно и си поръчахме рупии (местната валута), за по сто долара. Тая мома въртя, въртя едно кормило, върху някакъв сейф, поне 5 минути. Извади отвътре 4-5 купчини мангизи, увити във вестници. Брои го още 5-10 мин. и ни ги даде. Имахме един тон пари от четири действащи емисии. Разката ни се фамилията докато се ориентираме кое е 10000, кое е 100000. Разшетахме се по гишетата, да разберем коя компания ще ни предложи най-добра оферта. Там услуги предлагаха поне 20 превозвача. След няколко опита се спряхме на Asia Air. Имаха самолет след по-малко от час и цената беше петдесет долара, до Бали с прекачване в Джакарта. Никой не предлагаше директни полети.

Пътят ни от Батам, през Джакарта до Бали

Броихме няколко кила рупии и в замяна получихме три хвърчащи листчета (самолетни билети). Докато чакахме, се опитахме да си купим понички от едно магазинче, но двете жени зад гишето не знаеха колко точно да ни изклатят, скараха се и не ни продадоха нищо. После намерихме доста симпатично ресторантче и хапнахме ястия с неопределена форма, вкус и съдържание. Дойде време за самолета и за по-малко от два часа ни метнаха в Джакарта. По път отново Пепи употребяваше активно апарата.

Остров Батам от високо

Оризови полета (де да ги знам какви са) на остров Ява. Местните му казват Джава и най-вероятно така е правилно.
Приземяваме се в Джакарта

Там летището беше грамадно като град.
Летище Soekarno-Hatta в Джакарта, отвън

Моя милост под покривчетата от горната снимка

И естествено задължителният приветствен надпис:

За по-убедително пичовете са нарисували и пистолет

Интересна беше и гледката от тия коридори, които водят към чакалните:

Коридорите към чакалните и гледката от тях (онази къщичка накрая е самата чакалня)
Снимаха ме и на фона на тавана на чакалнята ама аз се изрязах с Фотошоп, че приличах на идиот.

Най-обикновен таван на летище

Обиколихме нагоре-надолу и разбрахме, че полет за Бали има най-рано, вечерта. Сто пъти разглеждахме едни и същи магазини. Возихме се на ескалатора, който влиза в устата на дракон (драконът се казва Рангда).

Нечовешкият ескалатор на летището влиза в устата на дракон

Ядохме сандвичи (добре, че в сандвичарниците имаше чешмички, щото там квото пипнеш, лепне), пихме коли, пихме бири. Обсъдихме нелепата идея да сложат пред летището пластмасови палми, завити с винтчета в земята, в електрикови цветове. Възхитихме се на размерите на местните хлебарки. Криво-ляво добутахме до 11 вечерта и се изстреляхме отново. Пак час и нещо и стигнахме. В Бали за разлика от предишните летища, нямаше нито шум, нито лудница, нищо. Звучи леко гамеланче (тая техната шантава музика), димят миризливи клечици, пълен релакс.

Ngurah Rai airport, Denpasar, Bali, Indonesia

Излизаме вънка, някъде около един след полунощ. Отпред празно, нема кой да те напсува. Само Насича седи, нахилен до ушите, по потник, с една ароматна индонезийска цигара в устата. То не беха прегръдки, то не беше радост. Градчето, където отивахме (Убуд), отстоеше на около 40 километра и по това време ако не беше Насича, да ни посрещне, "горяхме" отсекъде. Качи ни в един микробус, почерпи по цигара и шоферът (некакъв местен пич) даде жега.

Продължението в част 12>>>

Автор: Бале

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Из ЮИ Азия (10): Сингапур, Сентоза - островът на забавленията

Десета част от приключенията на Бале (предишната девета част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)


Вторият ден в "Лъвския град" започнахме с посещение на Сентоза (Sentosa). Това е малък остров, южно от Сингапур, устроен като място за развлечения. Разполага с делфинариум, океанариум, зоопарк с буболечки (Butterfly Park & Insect Kingdom),

Входът на "Butterfly Park & Isect Kingdom", Sentosa, Singapore

издигащ се над земята ресторант, "разрушен, древен град", паркове, пеещи и светещи шадравани и какво ли още не. Там се намира и най-южната точка на континентална Азия (Southernmost Point of Asia Continent). Вариантите да се достигне са два. С автобус, през мост и с кабинков лифт.

Варианти за стигане до Sentosa

Без замисляне избрахме лифта. Да се возиш в кабинка, като между Симеоново и Алеко, над Индийския океан ни се стори баси екшъна. От Bugis си хванахме зеленото метро до Outram Park и се прекачихме на лилавото до Harbour Front.

Пътят с метрото от Bugis до Harbour Front

Там има една сграда, "Harbour Front Tower Two", от чийто последен етаж излита лифта.

Кабинковият лифт (cable car) към Sentosa

Минава през една масивна, циментова колона, стърчаща от водата и се приземява в гористата Sentosa.

Остров Sentosa, сниман от кабинката

Минавайки над колоната се чудехме, дали ако нашата кабинка падне точно отгоре, ще се задържи или ще се търколи долу и ще пукнем. По път щракнахме още няколко кадъра.

Цената на лифта беше около 15 долара на човек и тая патица ни ги таксува заедно, макар че и повторихме три пъти да ни ги хване поотделно. Наредихме се зад двама много дебели и глупави, възрастни американци със сламени шапки. След като влязоха в кабинката, веднага метнаха капелите на срещуположната пейка, сакън някой да не седне. Аз се престорих, че искам да се мушна при тях и те тутакси се наостриха, а ние се разхилихме, с което още повече ги ядосахме.

Глупавите, дебели американци след пристигането

На Sentosa кръстосваха три безплатни автобусни линии и монорейл.

Жълт, безплатен автобус шета из островчето

Sentosa monorail

Автобусите нямаха номера, а се различаваха по цветовете. На нас зелените ни харесаха най-много, защото бяха двуетажни и открити.

Едно от любимите ни зелени автобусчета

Пихме по едно безалкохолно и пеша се отправихме към "Подводния свят".

Пепи бива подминат от автобус, защото е избрал по-трудния, но по-здравословен начин за придвижване. Ходи пеша.

"Подводният свят" е един от най-големите или най-големият в Азия.


Петър и Ицо пред входа на Underwater World, Singapore

Има няколко зали и един тунел от плексиглас, чийто под се движи сам и ти си зяпаш разни риби наоколо.



Някои от рибите изглеждаха особено глупаво.

Имаше и акули. Зад нас в тунела се движеше група турски хлапета, които непрекъснато повтаряха "чок гюзел, чок гюзел". Ходихме и до touch pool-а, където бяха напущали безопасни риби и който иска можеше да ги пипа. След това се отбихме до близкия плаж (Siloso Beach) и повисяхме там.

Всички си щракнахме и по едно фото там, но аз ще кача само моето за да не товаря сървъра.

Бале на Siloso Beach

Оказа се, че билетчето от 20 долара за подводния свят включвало и посещение на делфинариума (Dolphin Lagoon), така че хванахме автобус с необходимия цвят и се озовахме там. Първо проведоха кратко шоу с мармоти. Двама клоуна минаха по плажа и разхвърляха боклуци. После дотичаха няколко мармота и дресьорите им казаха, че кофти копелета са замърсили пясъка, което не е редно (особено в Сингапур, ха ха). Мармотите, поровете или каквито там бяха, се разтичаха и събраха хартийките в две кошници. Публиката аплодира бурно.

Шоу с мармоти

После се появиха и самите делфини и на фона на музика направиха куп номера. Мятаха топки, скачаха през обръчи и т.н. Най-впечатляващият трик обаче направи една рускиня. Водещият я излъчи като доброволец, да влезе във водата и един делфин да я целуне. После щяха на изхода да продават снимки (на целувката), парите от които да се използват за благото на умните добичета. За късмет (или пък нарочно) водещият избра доста надарената рускиня, която на всичкото отгоре беше само по една полупрозрачна рокличка, без горнище на банския. Влезе девочката до кръста и се запъна. Оня обаче вика: "Давай, давай, требва да се топнеш до врата, че иначе делфинът нема как да те целуне". Топна се, дойде делфинът, целува я, а цялата мъжка публика седи супер-напрегната по столовете. Като излезе обратно въпросната Катюша, Наташа или както се казваше, бурни аплодисменти. Засенчи и мармотите, и делфините и всичко. После на излизане, на чешмичката за миене на крака, с Петър бяхме точно зад нея, бахти късмета. Ицо пък се запиля след някакви пауни, да ги снима и изпусна. Хванахме отново любимото, зелено автобусче и стигнахме до една сграда, много интересна.

Ицо се вози с кеф на зелената линия

В интересната сграда

Интересна сграда

се очакваше да започне програма с говорящи папагали ама не ни се чакаше.

Говорящ папагал, когото "заковах" с Canon-а в интересната сграда

Аз купих за брато една Т-шъртка "Singapore blues", с щампа на саксофон (братът е музикант), а Пепо взе за бузестия (неговият брат), друга с надпис "Singapore is a fine city", цялата изпъстрена със знаци за забрана и глоби под тях.
Наблизо имаше бряг и оттам се виждаха Сингапур и лифта.

Точиците над кораба са кабинките на лифта

Разходихме се и из парка, с грамадната лъвска глава

Паркът с лъвската глава

и отново хванахме зеления автобус. На спирката, където го чакахме имаше грамаден вентилатор и ключе за пускане. Много симпатично. Врътнахме едно, две безцелни кръгчета със зеления и се върнахме на лифтовата станция.


В рейса Ицо извади късмет да се снима с една засукана, дръпната мацка. Тя позволи да запазим снимката, само след като се увери, че е излязла добре.

В ранния следобед си бяхме обратно в центъра и умувахме какво да правим по-нататък.

Следва продължението>>>

Автор: Бале (има и още няколко снимки)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Из ЮИ Азия (9): Сингапур!

Девета част от приключенията на Бале (предишната осма част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

След като британците са си били камшиците от Сингапур, островът за известно време е част от Малайзия. После (мисля, че през 65-та) на 9 Август е обявен за независима държава и на тази дата честват националния си празник. По случайност и аз съм роден на 9 Август, та известно време майтапех брат ми с лафа: “Ше те водим у Сингапур на рожден ден, да видиш ква заря ми прават хората”.

Празнуване на 9.VIII

Май е второ или трето по големина пристанище в света и се води “най-чистата държава”. То при тия брутални глоби и неподкупните им ушеви, няма начин да не е.

Singapore is a 'fine' city

Доскоро даже продажбата и консумацията на дъвка е била забранена със закон. Сега май се продава само по аптеките (и не е изложена на витрината), при положение, че след закупуване, клиентът подписва някакъв документ (разрешително за дъвка).

След 20-30 минути возене стигнахме до Bugis Junction. Много приятно място. Закрита, климатизирана търговска уличка и малко площадче.

Климатизираната уличка Имаше McDonald’s, Starbucks Coffee и всякакви подобни екстри.

Фонтанчето на Bugis Junction

Даже един голям, подземен ресторант за бързо хранене, на прилични цени и предлагащ ястия, типични за 5-6 националности. Сингапур е бъкан от китайци, индийци, англичани, мюсюлмани и всякакви други типове. Оставихме Петър да пази раниците, а ние с Ицо тръгнахме в две различни посоки да търсим място за домуване. Аз обиколих 5-6 хостела ама всичките, или заети или едни грозни, хипарски конюшни. Всичко това на доста сериозни цени, там нямаше нищо общо с досегашната евтиния. Даже ми се стори доста по-скъпо от Западна Европа. Ицо обаче (както винаги) извади бесен късмет. Намерил за 50 долара (сингапурските долари тогава бяха едно към едно с левовете, така че става дума за 50 лева) тройна стая. Грамадна при това. С климатик, панорамен прозорец, обширна баня, чисти кърпи и ред други удобства. Даже я спазарил за S$ 45, че се дели на 3. Намираше се на #75 Beach Road и се казваше “FU YUEN Boarding House”. Теглихме по един душ и се върнахме на Bugis да си вземем кафе и сладолед от McDonald’s. Ицо изчезна някъде, а аз се наредих вътре на опашката. Като излизам с работите, Петър вика:”Бале, токущо минаха две жени с мартеници и приказваха на български ама ми беше неудобно да крещя като селяк”. Не могъл да ги гони, защото още го болеше кракът. Аз обаче се изстрелях, мушнах се между тях и им показах мартеницата на ръката си, с думите:”Какво си мислите? И аз си имам такова.” Те първо се объркаха ама после се окопитиха и хилейки се, се върнахме при Пепо. Предложиха да преместим в Starbucks, че кафето било по-яко. След малко Ицо се върна и беше безкрайно учуден да ни завари в българоговоряща компания

Пепи, Ицо, Елена-Мечка и Мариана на Bugis Junction

Те били музикантки и си живееха там. Обясниха ни какво да гледаме, къде да пазаруваме и подобни полезни за туриста неща. Разменихме си имейлите (до ден днешен си пишем, даже и общи познати намерихме в София), изпратиха ни малко с метрото и се разделихме. Първо се боднахме на Orchard Road. Това им е като “Витошка”, главната улица, пълна с МОЛ-ове и туристи жадни за пазаруване.

Orchard Road

Пак Orchard

Тука Ицо ме засне пред някаква реклама на "много силна" бира, ха ха ха

Аз трябваше да си взема електронен часовник и карта за цифров апарат, за един приятел, а те решиха да купят някакви джиесеми на сметка. След маса пазарлък (там на стоките няма етикетчета с цени) им обещаха да докарат въпросния модел телефони утре, а аз се скарах жестоко с някакъв нагъл търговец, който не искаше да смъква и ме обяви за “цървул”. После пак взехме метро до Raffles Place, който се пада нещо като “финансов център”, обграден е от небостъргачи и прилича на САЩ.

Raffles Place Raffle Баровете на Boat Quays Place

Singapore skyline and boat quay (тази снимка си е моя ама я поомазах с Фотошоп)

Всичко блести от чистота, а хората сновящи наоколо са едни костюмари с лаптопи и някакви телефони от бъдещето. Абсолютни Wall street типчета. Оттам много лесно се излиза на Singapore river.

Това е най-свежото място. От едната страна на реката са небостъргачите и редица, стари английски барове.


От другата са британските колониални сгради,

Спокойната страна на реката

върховният съд (с форма на летяща чиния) и суперлуксозният хотел Fullerton.

Сградата вдясно е Fullerton hotel

С Петър направихме една обиколка и оттатък, Sir Thomas Stamford Raffles, а Ицо беше капнал и ни зачака на стълбичките, до водата. Взехме от бакалията няколко ледени бири (S$2 за 330 ml) и седнахме под най-високата сграда, UOB Plaza One да пием

Да пиеш бири на залез, зяпайки бръмкащите лодки, окичени с китайски фенери е най-готиното нещо на света.

Ето и няколко снимки от един сайт, които ме кефят:

И Merlion (Морският Лъв), символ на града: Естествено увихме добре кенчетата в плика, за да не правят лошо впечатление и за да не ни вземат по 500-1000 долара за неприлично поведение. По някое време се прибрахме в хотела. Отпред бяха изкарали маси с вградени тенджери по средата, под които имаше газови бутилки и манджата вреше непрекъснато, докато хората се хранят.
Качихме се горе и Ицо си легна, а ние с Петър по стар обичай цапардосахме по 200-300 уиски във фоайето, гледайки новини на едно портативно телевизорче.

От стаята пък се виждаше добре осветената Национална Библиотека и и лепнах една снимка за лека нощ.

Singapore National Library

Следва продължение>>>

Автор: Бале

Снимки: авторът, ако не е указано друго

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Из ЮИ Азия (8): Из Куала Лумпур, Малайзия и към Сингапур

Осма част от приключенията на Бале из Югоизточна Азия (предишната седма част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

Следващата сутрин телефоните се разпищяха рано, за да ходим на опашка за билетчета за кулите. Вързахме си по една мартеничка и се изстреляхме в състояние на тежък махмурлук и недоспали. Хванахме метрото от спирка Masjid Jamek до KLCC.

Маршрутът ни

Тука съм пред спирка Masjid Jamek (пише го на синята табелка)

KLCC значи Kuala Lumpur City Centre и включва двата небостъргача и МОЛ-а между тях. Като стигнахме Ицо се снима пред една причудлива автобусна спирка

В 9 и нещо докопахме билетчета за 10:30, с дата 1-ви Март. Симпатичната двойка австралийци от автобуса също беше там ама не се сещам преди или след нас дойдоха. Казахме си "здрасти" и по няколко общи приказки. В десет и половина ни пуснаха в мазата на левия небостъргач (гледано откъм входа). Там имаше поне половинчасова програма, целяща да покаже каква "голема работа" са мюсюлманите и колко мангизи имат. Като написах, че са много отворени се сетих за една случка от предишния ден, която пропуснах. Следобеда Ицо тръгна за панталони, а ние с Пепи ходихме да се качим на телевизионната кула и да се повозим на monorail-а.Нещо като метро, което върви по една дебела, бетонна релса над улиците. Телевизионната кула се оказа в парк с ограда и след като известно време обикаляхме, търсейки вход безуспешно, изгубихме интерес. От спирката на монорейла пък направих една нощна снимка (беше се стъмнило) от ръка и естествено стана замацана.

Кофти снимка от ръка, през плексиглас

Дефакто направих 2 снимки

После влакчето дойде и врътнахме едно кръгче между светещи небостъргачи. Гледката беше яка ама самото превозно средство се движеше много бавно, придружено със скърцане като на трамваите в гората под Пионерския дворец. Та да се върна към мазето на Петронас и очакващата ни програма. Първо разглеждаш изложбичка със снимки от строежа. После стъпваш на една машинка и тя пресмята колко си висок и колко пъти се нанасяш във височината на кулите. На финала имаше и два двуметрови макета в някакъв кафез (примерно Фарадеев) и между кафеза и антените им плющяха светкавици за радост на туристите. Следващото помещение се оказа малка кинозала, където изгледахме задължително филмче. Аз такива филмчета съм гледал поне пет по Дискавъри. В тях става дума за това, че "гордостта на мюсюлманския свят" е проектирана и построена от американци. Тъпи копелета. В киносалончето ни раздадоха и шарени талончета, които закачихме на вратовете си. Всички с еднакъв цвят влизат заедно. Аз и Ицо имахме зелени, а Петър, понеже си е буксузлия, получи жълтo. Една екскурзоводка ни вкара за ръчичка в асансьора и каза, че ще ни качат само до топлата връзка (skybridge), щото горе хората бачкали и нямали нужда от кресливи туристи и конски тропот. На входа на скайбриджа пак ни спря и приказва поне пет минути. Все едно бяхме с детската градина на музей, баси досадата. Интереснто, което научихме е, че "небесният мост" бил Made by Samsung, да им се чудиш на корейците. После ни дадоха 10 мин. да щракаме с апаратите и ни изгониха.

Това се вижда от едната страна

Това, от другата

Това е вътре

Айде последна

На вратата на асансьора се засякохме с нещастният Петър, който трябваше да моли непознати да го заснемат. След като приключихме нечовешкото си посещение стигнахме до извода, че в страна с толкова скъпа бира нямаме повече работа и скокнахме на гарата. Взехме си билети за нощен влак с кревати до Сингапур. Става дума за цяла нощ път, спейки в чисти чаршафи, на климатик срещу $10 на човек. Цените им са убийствени. Върнахме се до хостела и освободихме стаята. Пепо вече ходеше горе-долу добре и заеба патериците. После камериерките сигурно са си рекли:"Баси тъпия инвалид". Убихме 1-2 часа в Интернет-кафето отсреща. Помотахме се по магазините
и като се изморихме, намерихме един почти необитаем МОЛ, качихме се на последния етаж и налягахме по земята да авантаджийстваме климатик. Жегата вънка беше просто нетърпима. 2-3 часа преди влака се върнахме на гарата

Гарата е доста зла

треснахме по един шит в мегалуксозен кенеф, оборудван с маркучи за миене на задник. Аз установих, че са ми останали 5 рингита (така им се казват кинтите), по един. Понеже бяха грозни като дизайн ми хрумна да ги разменя за пет на цяло, щото те май пък бяха някаква по-нова емисия и много яки. Като найлонови и с едно прозрачно кръгче по средата. Отидох до една гарова аптека и жената дълго не можеше да се светне какво искам. После се нахили до ушите и ми даде една смачкана петица. Отговорих, че тая не ме устройва и жената, вече смеейки се с глас ми направи ветрило от всичките си налични 5-рупиеви банкноти и аз си взех чистак-нова. Стана време за влака и ни пуснаха да слезем с ескалаторите, само след показване на редовен превозен документ. Долу пероните, коловозите и влаковете бяха в помещение и нямаше никакъв шанс да ги видиш, освен ако не пътуваш. Настанихме се на креватите, и тримата бяхме на втория етаж. Под мене и Петър имаше дръпнати момче и момиче - гаджета. Както влакът тръгна, пичът скокна в кревата на мацката и дръпнаха перденцето мръсниците. Ние полафихме, щракнахме по някоя снимка и заспахме.

Маршрутът, по който пътувахме с нощния влак

Пътувахме комфортно и се наспахме съвсем прилично, всеки гушнал раницата си в кревата. Това с раниците не беше някаква наша, ексцентрична прищявка, ами бяхме чули смразяващи истории за пакетчета хероин, “бутнати” в багажите на невинните туристи. Месец и малко преди нашето пътуване, в Сингапур обесиха 25-годишен австралиец, заловен на летището с около 10 грама. Отделно на тия талончета дето се попълват на влизане (arrival cards), пишеше с червени букви за смъртните наказания, да нема после “не чух”, “не разбрах”.

Welcome to Singapore

Събудихме се значи около 7 сутринта на моста, който свързва Джохор Бару (най-южният град на Малайския полуостров) и Сингапур.

The Johor-Singapore Causeway, мостът, който свързва Johor Bahru, Malaysia със Singapore (снимката е крадена)

От влака се виждаше шосето и стотици колоездачи, минаващи всеки ден границата, за да отидат на бачкане. Повървяхме още известно време и машинистът каза по уредбата да се събуждаме и да се готвим за проверка. Спряхме на митницата и ни изтикаха навън. Навсякъде наоколо беше оградено с бодлива тел, времето, едно такова, мъгливо и призрачно, а паралелно до влака се бяха наредили дребни, жълтокожи куки с лачени кубинчици. Държаха свирепи, полицейски кучета (вълча порода) с намордници, видимо обучени да откриват наркотици. Казаха ни да влезем в сградата, а те нахълтаха по вагоните, за да може мастиите да душат по креватите. Казахме си нещо от сорта, че след като слезеш, е съвсем лесно някой да ти напъха пакетче под дюшека, пък после върви се обяснявай.

Всички пътници се наредихме на опашка пред машинките за сканиране на чанти. Около 150-200 души по моя преценка. Таман минахме през тия рентгени и се наредихме на втора опашка, да ни бият печати и към нас се запъти една милиционерка. Спря , посочи ни, мене и Ицо и каза да сме я били последвали. Направо ми се дръпна лайното. Баси късмета. Тръгнахме след нея, а цялата опашка, барабар с Петър ни гледат като “овци на заколение”. Даже си викам на акъла, какво ли ще си кажат приятелите в София, като прочетат в Dir.bg, че са ни обесили в Сингапур. Доста ефектен начин да пукнеш. Та заведе ни лелката в една стаичка през някакви коридори и вика:”Отваряйте раниците”. Отваряме ние, а тя бърка и вади от Ицовата едно шише “Узо” и от моята литър уиски, наполовина изпоркан. Що, казва, внасяте контрабанда. Оказа се, че в Сингапур всичко било безмитно освен алкохол и цигари. Бутилките лъснали на рентгена и ни придърпали. Ние де да знаеме, че трябвало да минеме по някаква друга лента: “имам за обмитяване”. Моето шише било изпоркано наполовина, демек е за лична употреба ама Ицо бил контрабандист и му се налагала глоба. Милата жена така и не можа да разбере що за напитка е “Узо”-то, какво е това Гърция и че шишето е отворено (даже малко се беше изляло в раницата). Ицо и каза, че струва $2, с цел да изкара по-малка глоба. Тя смята нещо с една ЕЛКА и отсъди: S$ 50. Петдесет сингапурски долара. Ние викаме: “немам”, а тя: “дайте тогава кредитна карта”, ние пак си знаеме нашето:”имаме само американски долари”. Полицайката се затрудни яко и след дълго умуване отсече:”Сега ви пускам, бегайте, ама при друго нарушение ще ви разкажа играта”. Радостни изтичахме в чакалнята, където висеше Петър, самотен и с притеснено изражение. Всички се блили качили и влакът само нас чакал. Удариха ни по един печат, пожелаха ни да enjoy-ваме в Singapore и се качихме обратно да си лягаме по креватите. Клатихме се бавно още около половин час и пристигнахме. От гарата питахме как да стигнем до Бъгис Джънкшън (Bugis Junction), защото нямахме точно идея къде ще спим, а Мишо ни беше казал, че на това място имаме най-големи шансове да намерим нещо по-евтино. Насочиха ни към едикой-си номер автобус, изчакахме го, купихме чинно билетчета (в тоя нечовешки град-държава е за препоръчване всички правила да се спазват абсолютно стриктно) и започнаха сингапурските приключения....

Продължението в девета част

Автор: Бале

Снимки: авторът, ако не е указано друго

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: