31 август 2007

Из Сирия и Турция през 2007г. (2)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Из Сирия и Турция през 2007г. (2)>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

30 август 2007

България след 6 години

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Не разбрах как минаха толкова години. Цели 6 и половина. Дойдох ужким за един месец, с обратен билет, нез никакво намерение да оставам. Удължих си визата, намерих си работа, после хайде да понатрупам малко опит, да науча това, да направя онова, хайде да взема зелена карта и ето ти ги годините минали. И най-после след толкова време си купих билетчето, взех си куфарчетата и хайде да видя какво се е променило в България.

Бях прилежно подготвена от приятелите си тук за това какво ще ме чака в родината. „Приятелите са те забравили, имат деца и няма да искат дори да те видят“, „ще видиш колко простотия има, хората колко са гадни и завистливи“, „ще изживееш културен шок, няма да знаеш къде си първите няколко дни“, „всичко ще ти се струва адски мръсно и сиво“, „чалгата цари навсякъде“, „не си прави илюзии“ — ми казваха всички. Не ми се вярваше да са прави, но знам ли, те си ходят всяка година, а аз — не.

Първото нещо, което видях от самолета беше Дунава, после и Витоша. Последваха ги няколко цигънски къщи, разпадащи се в краищата, с простирите с мръсно пране, кофите и боклуците в дворовете, части от коли, които вероятно са на моите години... сещате се. Нито ме изненадаха, нито ми се сториха жалки или противни — такива къщи има и в южно Чикаго, има и в града като минаваш с метрото. Като кацна естествено ми се прииска да целуна пистата, и нали съм си ревла ми потекоха сълзите. И чух едно приятелче да ми казва: „Плачеш ли, плачеш ли... чакай сега като минем през митницата там ще те разплачат“ . Митницата мина съвсем нормално, имаше двама митничари, които изобщо не искаха да се мръднат от местата си. Доброволно поисках да си декларирам лаптопа и камерата, но митничаря ме изгледа очудено и ми каза да минавам.

Разходих се из София, още не бяха махнали коледната украса. Имаше ледена пързалка пред НДК и специално за моето пристигане имаше заря. Любимото ми място е пързалката пред театър Иван Вазов. Тратърът ми се стори много хубав, вероятно защото току-що бяха приключили ремонта му. Всички сгради, както и булевард Витоша бяха много добре осветени, и разбира се най-голямата радост беше да виждам хора по улицата. Млади, стари, добре или зле облечени, с деца, с гаджета, с кучета — всички са излезли на разходка. Хубави витрини, шум и много хора — нещо, което тук ми липсва много.

Първите ми сблъсъци с обслужването ми напомниха къде съм. Отидох да си купя билет за нощният влак. Влизам в ЖП бюрото, и казвам най-простото нещо — добър ден. Служителката ме изглежда очудено и повдига едната си вежда, все едно ми казва „ти пък каква си“. После минавам през едно обменно бюро, и пак казвам добър ден — там пък не получих никакъв отговор. Подадох парите и каза:" бихте ли ми обменили парите в левове" и отсреща получих само „Двеста?“ Това беше целият и принос за разговора с клиента.

ГРАДОВЕТЕ. С радост установих, че Варна си е все така най-хубавият град на този свят. Дори е станала още по-хубава от преди. Морската градина е по-хубава от всякога, има нови пейки, ресторантчетата покрай плажа изглеждат много по-добре от преди. На топлата вода си има хора, лебедите в морето си остават една от най-приятните гледки. Неприятното е, че морската градина вече е много застроена. Навсякъде има бетоновози, камиони, строи се дори една кооперация. Строителството е доста безразборно — пълен контраст с това от едно време, когато всички блокове еизглеждаха абсолютно еднакви. Сега всички сгради са с различен вид, много хубави, но нямащи нищо общо с която и да е друга сграда в района. Като че ли всяка от тях е взета от някъде и сложена на първото свободно място, което са намерили. Всички сте видяли, какъв ужас е паркирането в градовете. Няма местенце, където да не е паркирана някоя кола. Движението не ми се стори толкова ужасно, но паркираните насвякъде коли, понякога и в две редици ме ужасиха. Строи се ужасно на гъсто, а за гаражи май никой не мисли — къде ще се събират тези коли просто не ми е ясно. Опитах се да отида на театър, но за съжаление билети имаше чак за след един месец. Сградата на театъра си беше пребоядисана и заедно с катедралата на центъра като че ли си остават най-хубавите сгради. Бях приятно изненадана от ЖП гарата, което също е станала доста културно място. С изключение на служителките, разбира се. Организацията си е както преди — има 6 случителки, и опашка само пред едната от тях. За разлика от Варна, София ми се стори все така неприятен и неприветлив град. Може би защото бях там в един дъждовен ден и всичко изглеждаше сиво и противно.

МАГАЗИНИТЕ. Ако ме бяха пуснали в Метро със затворени очи, щях да се закълна, че това е Костко. Всичко изглежда по абсолютно същият начин — хладилниците и стилажите и начина, по който е подредена стоката та и касите дори. Единственото, по което големите магазини се различават вече от тукашните е това, че трябва да си купуваш или носиш торбички. Не знам защо доста ме издразни това. Магазинерките не са досадни като преди, не ти ходят по петите и да те питат с какво могат да ти помогнат. Нито пък някой ще ти каже „ако няма да го купуваш не го пипай“. Вече действат точно като че ли си в магазин в щатите — опитват се да ти помогнат, но не натрапчиво. Като направих грубо преценка за нещата, които купих и парите, които платих, мисля, че във Варна поне цените на храна, дрехи и обувки са около два пъти по-ниски от тези тук. За София мисля, че цените са като тези в Чикаго.

ХОРАТА. Стоях и гледах минаващите хора. За моя радост не видях толкова мизерни, мрачни хора като преди. Не видях и толкова много хора, които да ровят по кофите за боклук. Почти не видях просяци по улиците. Не видях простотия. Никъде не чух чалга, може би просто не ходих по такива места.

ПЕНСИОНЕРИТЕ. За съжаление виждам, че за тях нещата никога няма да станат по-добре. Хубаво е, че повечето от тях имат внуци в чужбина или с добра работа. Мисля, че за нашите родители и за бабите и дядовците ни добри времена няма да дойдат в България. За сметка на това...

МЛАДИТЕ. За младите мисля, че ситуацията е много добра. Повечето хора вече не искат да ходят в чужбина. Приятелите ми няколко пъти ме попитаха за какво още стоя в Америка. Трудно ми е да отговоря, дори на себе си, но това е друга тема. Повечето млади хора имат добра работа, имат семейства, строят апартаменти и никой не мисли да ходи навън — справят се доста добре и в България. Работодателите не са като преди — като им поискаш по-висока заплата да ти казват:"о, отивай си, знаеш ли колко други чакат за твоето място". Работодателите си кътат хората, правят каквото могат за да ги квалифицират, да се чувстват добре и да искат да останат да работят за тях. Мои приятели, които имат собствени бизнеси се оплакват, че не могат да си намерят отговорни хора, колкото и пари да им дават.

С две суми в България много ми хареса. Като се изключат някакви дребни подробности спокойно мога да кажа, че бях много приятно изненадана. От друга страна имам приятел, който се прибра там със семейството си миналият август. Искаха много да се приберат обратно в България, въпреки, че имаха възможност да останат тук. Сега имам чувството, че малко съжалява, сигурно защото скоро си прекарва газ, вика майстори, оправя си колата и за всичко това само повтаряше колко много търпение му трябва.

Но като цяло мисля, че България си заслужава човек да се върне там. Където и да ходя, каквото и да правя, по-хубаво място според мен от там няма. Дано занапред да става още по-добре!



Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

29 август 2007

Из Сирия и Турция през 2007г. (1)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Из Сирия и Турция през 2007г. (1)>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

28 август 2007

The Great North Walk (6): Brooklyn — Приказка за дядо Торбалан

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Шеста част на пътешесвтието на Веско из австралийския буш (предишната пета част е тук>>>, а началото — ето тук>>>)

На следващата сутрин съм гладен като вълк! Бързо кипвам от сухото мляко, заливам огромна купа corn flakes и я изяждам с охота.

Вече наситен, се оглеждам наоколо. Jerusalem Bay продължава да бъде най-красивото място на света. Слънцето още го няма, но странната светлина вече огрява хълмовете и всичко изглежда нереално. От яхтите в залива се виждат само мачтите. При тях е все още нощ. Магията трае кратко — слънцето се показва и мъглата бързо изчезва. Дочувам тракане на канчета доло и виждам че хората там са се размърдали.


Jerusalem Bay сутринта


Скачам на крака и се учудвам на бодростта в себе си. Главоболието го няма, краката са свежи и отново имам това радостно усещане за увереност и нетърпелив възторг в очакване на нещата, които ми предстоят.

Имам чувството, че вчера съм преминал някаква невидима граница, деляща изпълнените с комплекси и съмнения, парализирани от страхове за битието си хорица от тези които... Всъщност не знам нищо за втората категория хора, но си представям че са силни, смели, целеустремени и ми се иска да мисля че от днес нататък съм се присъединил към тях. Ведро си тананикам мелодия от „Wincing the Night Away“ на „The Shins“ (любим албум напоследък) и прибирам палатката.
Две пилета, които още вчера забелязах до моя бивак ми припяват.


Пилета


Те не пеят, по-скоро грачат, но съм в такова добро настроение, че им прощавам този недостатък, позволявайки им да се присъединят към моята песен. Всъщност те май повтарят каквото са чули от мен.

Преди да тръгна, отивам при Jack да му пожелая лек път и да си взема довиждане. Искам също да му благодаря за това чудно място. Имам чувството, че той ми го е показал.

Моя сутришен ентусиазъм не съвпада с техния биоритъм. Jack и децата му са все още по пижами и с разчорлени коси. При тях е абсолютен хаос! Чорапи, хавлии, раници и бутилки с вода са разпиляни навсякъде около палатката. Той се усмихва извинително, момченцето започва да се суети босо около огъня, а момичето срамежливо се обръща за да прикрие развлачената блуза, с която е спало. Става ми кофти, че неволно съм притеснил тези готини хора с присъствието си, но никакво извинение не би помогнало! Бързо се сбогувам с тях и поемам нагоре.


По склона над Jerusalem Bay


Още вчера видях на картата, а и Jack ме предупреди, че до Brooklyn ми предстоят няколко трудни възвишения. Вече свиквам с този ритъм на The Great North Walk — пътеката започва от морско равнище, изкачва се на 200, 300 метра и отново слиза до някой залив. Вчера съм изминал четири такива малки хълма. Сами за себе си не са трудни, но събрани в един ден, това са повече от 1000 метра нагоре и надолу.


View from the Top: Когато се изкатеря горе, виждам върховете на околните хълмове


Днес ми предстои нещо подобно, но не ми пука — бодро вървя, стараейки се да поддържам еднакъв ритъм и спирам само да си намокря устните (водата свършва тревожно бързо), или да щракна някоя снимка, като тези интересни камъни:

Rocks: Знака за правилната посока е издълбана в скалата и боядисана в жълто

След два часа вървене достигам Brooklyn Dam Camping Grounds (мястото, на което планирах да преспя снощи). Не би било грешка — терена е удобен за палатки, има плаж, а от високо дърво виси дълго въже, предназначено за люлеене и скокове във водата. За миг съм изкушен да го изпробвам, но времето се разваля. Събират се облаци и дори усещам единични капчици дъжд.


Brooklyn Dam


Стигайки Brooklyn, облаците се разчистват. Това се счита за квартал на Sydney, но в действителност си е малко рибарско селце, изолирано край третия голям залив на север, Broken Bay. До там се стига с влак или кола по пътя към Newcastle. Може разбира се и пеш като мен. Големият град няма шанс да го погълне, тъй като Brooklyn е обграден от Ku-Ring-Gai Chase National Park. Селцето получава името си от компанията построила металния мост над реката (чиито главен офис се намира в Brooklyn, New York).




Brooklyn Bridge: Времето над Brooklyn е тревожно, но ще се оправи докато стигна там. Вижда се моста по който ще мина с влака.


За да се продължи по маршрута на север трябва да се прекоси Hawkesbury River, вливаща се в Broken Bay. В картата посочват два варианта. Първият е с влака ($4.70) за две спирки до Wondabyne, при което се прескачат около 10 км от трасето. Не искам да пропусна нито милиметър и опитвам втория вариант — водно такси до Patonga. Обаждам се на някой си Tom (телефонът му е даден на картата), който оперира таксито. Не би било много скъпо, само $10.00 ако има десетина пасажера, но днес се обаждам само аз и това разбира се вдига цената на $70.00. Няма как, ще трябва да хвана влака. За пропуснатия участък ще дойда друг път.


The Hawkesbury Track 2


Трябва да хвана влака, тъй като водното такси до Patonga ми е твърде скъпо

За късмет влак в моята посока има само след десет минути (следващия е след час). Бягам бързо да си купя вода от малко магазинче/кафене отсреща и навреме се връщам на гарата. Купувам три бутилки от по литър и пловина. Лаком съм, понеже вече знам че два литра не стигат до никъде.

В Brooklyn забелязвам, че хората ме гледат по странен начин. Това се случва докато купувам водата. Продавачката вежливо се съгласява, че и давам точно пари, макар да виждам че са с 20 цента по-малко. Когато настоявам да добавя още една монета, тя нервно я взема и като че ли боязливо се дърпа назад. Отдавам го на моята припряност да хвана влака.

После, на гарата, група арогантни младежи са заели всичките пейки, въпреки че наоколо стърчат множество уморени бабички. При моята поява на перона те спират да се лигавят помежду си и с очевидно страхопочитание ми правят място да седна.

Дори кондуктора — един от тези типични австралийски типове с коса на плитка отзад и сипаничаво лице, изсмукано от дълга употреба на марихуана (които обикновено надушват, че съм минал през университет и в резултат дори не ме забелязват), сега се държи приятелски и дори с известна доза респект. Трябва да го предупредя, че слизам на Wondabyne. Той от своя страна се обажда на машиниста да спре на тази спирка.

Във вагона се случва същото: чистите, изгладени хора, чинно седнали по седалките, ме гледат странно. Виждам как една майка кима към мен и казва нещо на диво дете, мятащо се наляво и надясно до нея. Момченцето замръзва, впервайки поглед в мен. Очите му излъчват такъв искрен ужас, какъвто само децата могат да изразят. Усмихвам се да го успокоя, при което то се скрива зад майка си и не се показва от там докато изляза от вагона. Чудя се с какво толкова го уплашиха...

Тогава влака влиза в тунел и луминесцентните светлини се включват. Мога да видя отражението си върху прозореца. Брадясал, с изгоряло от слънцето лице и трескав, почти безумен поглед! От там интензивно гледа странен тип с концентрация и решимост на човек, готов в следващия момент да ти даде света... или да ти пререже гърлото!

Почти си отдъхвам, когато слизам на Wondabyne и мога отново да поема по поредния стръмен склон.


Wondabyne Station

Продължението в част седма>>>

Автор: Веско Петров

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

27 август 2007

Нова година в Тунис

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Толкова съм доволна от новогодишната екскурзия в Тунис, че специално се регистрирам тук.

За всички, които ще се колебаят средващият декември дали да изберат Тунис за посрещане на Нова година (2008) ще разкажа максимално подробно какво видях и какво да очакват.

Мястото и туристическата агенция ги избраха наши приятели от Пловдив. Резервациите са ни от тамошният офис, иначе бяхме 6 души от София и 3 от Пловдив. Излетяхме от новия терминал 2 на летище София с полет на Хемус Еър на 29-ти декември с почти едночасово закъснение на хубав турски Боинг 737. Малко е гадничко да се излита и да се каца, да знаете - това за тези, които не са го правили.
Кацнахме по тъмно в Монастир и първото нещо, което шокира българина е адската миризма! Може дори да ви стане лошо от нея! Обаче, каквото и да ви казват, не е от лоша хигиена! Всъщност, странната гадна миризма се дължи на шейсетте и осем милиона маслинови дървета, засадени почти на всяка педя земя в северната част на Тунис. Чисто и просто, мирише на гнили маслини. За около 24 часа свиквате с нея и преставате да я усещате.

Иберостар


На летището ни посрещна автобус на фирмата - партньор за Тунис. Имаше и по една роза за дамите! След час, час и половина път се стига до Yasmine Hammamet, където е хотела, в който бяхме настанени

-

Averroes Iberostar

През целия път до хотела екскурзоводката Петя ни обясняваше разни важни неща за страната, курорта, пазаруването, екскурзиите и тунизийския динар.


Препоръчвам горещо точно този хотел, ако искате да отидете в Ясмин! Защото по време на екскурзията до Сахара се видяхме и с други българи настанени в Ясмин - кой в четири звезден, кой в пет звезден хотел, но никой не беше прекарал толкова добре, колкото нас Новата Година. Знаете, че тунизийците не празнуват такова нещо и на тях им е супер чуждо да организират новогодишно парти, но персоналът в нашия хотел надмина себе си и всичките ни очаквания на 31-ви декември! Настаниха ни по масите по наше желание, посрещнаха ни ритуално в ресторанта с жасминова вода и шпалир от сервитьори; имаше малко ориенталски танцьорки, оркестър, който свиреше всякакви неща, много танци. Преди 12 ни раздадоха по една торбичка с гирлянди, свирки, балони, шапки. В 12 имаше обратно броене, а после от тавана се изсипаха стотици балони. В стаите ни бяха оставили красиви поздравителни картички с визитката на мениджъра на хотела плюс бонбони по леглата. Изобщо - разкош! Само храненето беше странно. За разлика от шведските маси, които бяха наистина добре заредени сутрин и вечер, и преяждахме постоянно, новогодишното меню, въпреки, че беше кулинарен връх, се състоеше от сто грамови порци, но за това пък в 7 различни ястия!:) Абе, не останахме нито гладни, нито жадни! Трябва, обаче, да знаете, че цените на алкохола са доста високи и да сте подготвени за това. Безалкохолните също никак не са евтини: в хотела водата и колата струваха 2,500 динара, а виното започва от 10,500 до 200,000 динара за френско шампанско.
Кейроуан

Самият хотел е огромен и разточителен арабски палат! Стаите отговарят на тази представа.Един пример: ако в България стандартната врата за баня е 70 см., то тяхната е поне 1,20м.!:) Таваните са над три метра височина, всичко е издържано в арабски стил и същевременно е модерно. Има разкошна градина, вътрешен басеин, на петдесетина метра е от плажа и има доста голям външен басеин. Във фоайето има поне три бара, а единият е специално за пушене на шиша ( наргиле ), което струва 5 динара.Ако искате да се разберете с персонала, добре е да знаете френски или италиански. Има, разбира се, няколко души, които знаят английски, но те са малко. Някоя дребна монета за бакшиш и името Стоичков могат да накарат пиколото да ви проговори и на български!:)


Хамамет

Град Хамамет

е приятно място за разходка. По това време на годината там си прибират реколтата от маслини, портокали, мандарини, фурми и кактуси и всичко това може да се види. Има една нова крепост, наречена "Новата Медина", която представлява атракционен парк и една истинска стара крепост,за която ще ви поискат 3 динара входна такса. В града има малки приятни кафенета, където кафето е само 700 милима. От градчето до Ясмин има туристическо влакче и билета му струва 2,500 динара. По изгодно е да се качите на влакчето, отколкото да се возите на такси, освен ако не сте повече от 3-ма души. Всъщност, таксито излиза точно 7,500, тъй че и сами може да сметнете кое е по-добре.


Ясмин

е курорт, състоящ се само от 4 и 5 звездни хотели. Всичките са на огромна площ - поне 20 дка, защото са не повече от 3-етажни и имат голем, красиви градини. Това е най-красивото, чисто и подредено място в държавата. Не че Тунис е по-мръсен от България - напротив! Но Ясмин е просто перлата на курортите им! Всеки хотел прилича на дворец, всичко е блестящо бяло, осветено и подредено до най-малката подробност.Трябва да се знае, обаче, че техният стандарт слага една звезда повече от нашия т.е. 4-звезден хотел е равен на наш 3-звезден.

Керван с камили

Екскурзията до Сахара

е нещото, което не бива да пропускате за нищо на света, щом вече сте отишли в Тунис! В цената на пълния пакет е включен пътя, двата обяда, вечерята, нощувката в оазиса Дуз, едночасовото яздене на камили и четиричасовото возене на джип през пустинята. Ще видите бербери, негри, шиити, араби; ще си вземете от невероятния пясък на пустинята; ще си купите пустинна роза и аметист; ще видите залез, изгрев, оазиси, невероятни пейзажи и диви камили; ще се повозите при професионални състезатели на трасето Париж-Дакар, пред което влакчето на Инди е майчино полюляване!:) Не е без значение, че ако ви се падне за екскурзовод тунизиецът Хишем, на чист руски ще ви разкаже потресаващи неща за нравите, законите, религията, икономиката и историята на Тунис. Няма друг начин да направите тази екскурзия през местна агенция, както си мислехме ние. В Тунис не е позволено на чужденци да пътуват във вътрешността без гражданин на държавата, тъй че ще трябва да си я платите тук или на място на туристическата агенция. Обаче, си струва хиляда процента!

С джипове из Сахара

Пазаруването е вид адреналин в Тунис.

Търговецът по начало смята да ви вземе 5 - 10 пъти повече. Тъй че пазарлъкът трябва да падне поне до 20% от поисканото. Прави се така: първо питате възможно най-небрежно колко иска за еди- кое си. Като си каже цената вие оглеждате известно време нещото и после поклащате глава с вид, че сте разочаровани от изработката и твърдо обръщате гръб, уж че си тръгвате. Той ще тръгне по вас и ще намали цената. Докато се пазарите трябва да изглеждате така, все едно изпитвате истинска досада и всеки момент ще си тръгнете. Накрая, след 20 минути истинско надвикване, където той ще повтаря "саботаж" и ще се вайка, че след вас ще фалира, ще се разделите истински доволни - вие от цената, а той от продажбата.:)Има места, където стоките си имат етикет с цена - там се пазарува без пазарлък.

Арабинът

е горд мъж и много внимавайте да не го обидите. Въпреки, че Тунизийската нация е смесена колкото и нашата, те си остават араби по възпитание. Чувстват се длъжни да ухажват всяка жена без придружител и се чувстват по-достойни от европейския мъж по простата причина, че техните жени са "озаптени" и не им се качват на главата. В Тунис чупят ръце за кражба, а за изнасилване дават 20 години, тъй че решетките на прозорците им не пазят от това. Те са сложени да пазят непокорните жени, които искат да избягат от господаря си. В Тунис има затвор за жени, употребили алкохол, но Слава Богу, на чужденките е разрешено да пият. Има и затвор за мъже - изневерили на жените си, но това май не важи за чужденците! Тунизийците са силно религиозни, много горди и не са много склонни да роболепничат пред туристите както го правят турците - имайте това предвид!Даването на бакшиш е задължително навсякъде, където ви обслужват.

Портите на Картаген

Климатът по Нова година

прилича на нашия през април - май. Температурата е над 20 градуса и позволява да се разхожда човек по тениска или потник, с летен панталон, но и с някакво тънко яке подръка. Вечер си става хладно, а в Сахара още повече. Хотелът, обаче, има много добро отопление, тъй че няма нужда да се мъкнат дебели дрехи.


Друго не се сещам, освен да благодаря на Петя и Зоя от Астрал!:) И задочно на този прекрасен човек - Хишем, дето едвам му запомних името. Благодарение на него, сега мога да напиша цяла книга за Тунис, ама няма да е интересно всичко да ви разкажа! Дано попаднете на него - той сам ще ви замае главите!
Автор: Соледад (Soledad)

И други автори са разказвали за празнуването на Нова година в чужбина. Вижте и техните преживелици>>>


Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

22 август 2007

Из ЮИ Азия (12): Индонезия - о-в Бали

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Продължение на пътешествието на Бале из Югоизточна Азия (предишната част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)
С буса минахме около 40км. от летището до град Убуд.


Пътят от летището до УбудПочти по целия път бяха налягали помияри и спяха. Наоколо кажи-речи нищо не се виждаше, защото беше близо 2 след полунощ. Като цяло обаче ни се стори доста по-екзотично от всичко досега. Бали е най-посещаваният остров в Индонезия. Това най-вероятно има връзка с факта, че от около 16 000 острова, населени с мюсюлмани или диви, е единствен, изцяло обитаван от хиндуисти и малка част будисти. Като природа е супер-красиво, зелено, шарено, сочно. Намира се на 9 градуса южно от екватора, дълъг е около 140 км и е широк около 90.


Насича каза, че Мишо и Ани са купили студена бира и ни чакат. Местната марка се казва Bintang и значи "звезда" на индонезийски. Пак е в по-големи бутилки от нашите, някъде около 650ml, не си спомням точно. Като вкус е далеч по-зле от тайланската, но се пие.



Етикет от бира Bintang



Мишо от няколко години пазарува от Бали и винаги (почти) отсяда на едно и също място. В град Убуд, в Raka House Accomodation. Административната столица на Бали е град Денпасар, а Убуд се води нещо като "културната столица". Там има нон-стоп разни танци и песни, екзотични представления и странстващи художници.



Свирачи на гамелан в Убуд
Балийски танци. Дзверът по средата се казва Рангда и е шеф на лошите...
...и типичните за острова мацки



Рака (ударението е така: рАка) пък е един страшен пич, когото Мишо намерил случайно и станал фен.



На над 60 години, брамин (висша каста) и малко нещо хотелиер. То хотел е много силно казано, просто в двора на къщата му има 4-5 постройки, които дава под наем. Понятието къща с двор по никакъв начин не отговаря на това тука по нашите села. По-скоро прилича на декор от Индиана Джоунс. Даже по средата на двора беше разположен и храмът на семейството. Рака имаше и маса синове, дъщери и внуци. Дъщеря му тогава беше бременна и роди, та Рака почерпи.



Рака с един от внуците.



Освен семейството си имаше и голем, зъл пес, когото обичаше повече от всичко. Всяка сутрин го разхождаше от 5, поне два часа. През останалото време добичето домуваше в една кошара, от където по цял ден се разнасяше грозен лай. Беше го лепнал даже и на екрана на джиесема си. Аз не разбирам много от породи ама май е някаква известна.



Имаше и един слуга, който всеки ден пътуваше около 25-30 километра с мотор за да дойде на работа. Понеже си беше пуснал дълги нокти на кутретата му викахме "Нокътчо".



За съжаление при Рака всичко беше заето и се наложи да се настаним от другата страна на улицата.



Дворът от другата страна на улицата и къщичките, където домувахме първата нощ
Същият двор
И една снимка на Пепо



Разтоварихме торбите и се върнахме при Мишо и Насича, на гости.



Цяла нощ драхме яко бира и уиски, слушахме музика и така сме кряскали, че по едно време Рака дойде да ни направи забележка, а швейцарецът от залепената до Мишовата къща се изнесе. Това беше повече от добре де, защото следващата сутрин ние не закъсняхме да се настаним на негово място. Приятелите ни разказаха как преди няколко дена ходили до остров Ява, да се катерят на действащ вулкан с пушеци и сяра. Запознали се с некакви копелета, индонезийци и ги навили да дойдат до Убуд. Направили страшно парти, замеряли се с шишета и какво ли още не и пак подлудили комшиите и хазяите. Абе изкарахме много яка вечер и се прибрахме. Сутринта ни донесоха закуска, която хапнахме пред къщичката,



Насича и Ицо дерат уиски с кола и зелено лимонче...и гледката от същото място



ударихме по един душ и се пренесохме в Raka House Accomodation. Там изкарахме последните 10 дена от пътешествието в шеги и закачки.


Къщата на Рака се намира на една малка уличка, Maruti Lane. Марути значи "крал на маймуните", но забравих на какъв език.


Дворът на Рака - Непосредствено до него е Esty S House,
Входът на Esty S House, сниман от Sen San (ресторантчето),


където си носехме мръсните дрехи на пране. Отсреща пък, малко по-надолу от мястото където спахме, по посока към улица Dewi Sita


Ицо се размотава на улица Dewi Sita, в нашия кварталсе подвизаваше въпросната Sen San. Симпатична, пълничка женица, която държеше нещо като ресторантче.


Като съм тръгнал да крада Мишови снимки, ще сложа и един типичен за Убуд ритуал, пак заснет от него:


Ритуал


Ресторантче е малко пресилено, доколкото това беше една стаичка, с балконче от порядъка на 2 квадратни метра. В стаичката беше разположена една маса и стар хладилник от типа на ЗИЛ-овете по селата, винаги пълен с хладна бира.


Сен Сан приготвяше превъзходни Фу Юнг Хай, Нази Горенг, също така и Баби. Демек омлет със зеленчуци, пържен ориз и свинско. Режеше и малки, много зли чушлета за апетит. Там прекарвахме голяма част от времето в Убуд. От другата страна на улица Деви Сита разполагахме и с футболно игрище.


Игрището в Убуд


По цял ден, там ритаха дечурлига, които както сами ще предположите, много добре знаеха кой е Стоичков. Недалеч бяха и битака (Main Market),

Ubud Main Market(горе) и денонощният магазин и НДК-Убуд "Ubud Palace"(долу) .
НДК в Убуд
Разположението на всички тези обекти изглежда така:

Карта на Убуд

Като за първи ден, решихме да не се товарим с тежки задачи, ами да използваме предиобеда, за да пийнем хладно уиски с кока кола. Там основно консумирахме някакво тяхно менте, в разфасовки по около 300ml, на много приятелски цени. Нямахме кОла обаче и аз се нагърбих да се разходя до магазина, който Мишо ми обясни подробно как да намеря. По път запра брутален порой, ей така както си напичаше и за секунди водата ми стигаше горе-долу до коленете (там тротоарите са доста високи). От магазинчетата наоколо жените ми предлагаха, да ми услужат с чадър или да вляза за известно време при тях на сухо.


Магазинчета в Убуд, Бали (снимките съм ги правил аз, но ги обработих малко)

Никога и никъде не съм виждал толкова добри, спокойни, усмихнати, щастливи хора. Не вярвам и да видя. Та върнах се с кОлата, мокър до кости. За късмет установих, че и парите на Петър са били в джоба ми, и в момента приличаха на водорасли. Стодоларовите банкноти, на Бали са по-скъпи от дребните, като има значение и дали са сгъвани, и коя година са издадени. Викам си край, ама се оказа, че като ги изсушихме, Пепи си ги изхарчи с кеф, без проблеми.

Около обяд Нокътчо уреди моторчета за нас и предприехме неангажираща разходка до Маймунската Гора. Тя е разположена в края на градчето и в нея освен маймуните има и древно, хиндуиско, свещено гробище. Вълнуваща история. Пред входа на Monkey Forest се мотаеха продавачи на бананчета, с които туристите вътре хранят маймуните.

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

21 август 2007

Сиера Леоне, Freetown или ... в околностите на едно африканско летище

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Най-сетне дойде и моят ред да ме запратят в Сиера Леоне. Казвам "най-сетне", а всъщност никак не ми се идваше...
Какво ли не бях чула от колегите си, вече били там...
Ама нали съм жена, дето изслушва мнението на другите, но гледа да си състави и свое - нямам нищо против да видя с очите си що за чудо е там!
Пък и нали си ми дават заплата всеки месец точно за да се шматкам по света - оставаше и да ме питат къде искам да ходя!

И така - познатата схема - 24 часа преди полета почвам да пия омразния Маларон - онези хапчета, дето уж предпазват от малария, ама само 75% и дето имат странични ефекти от няколко страници, сигурно по-дълги от този пътепис...
Пак има да ме боли глава 12 дни и пак ще трябва по този случай паралелно да пия и аналгин, ама няма как...
Малчуганите на плажа


Всяко нещо си има цена - шматкането по света - също. И аз отдавна се съгласих да плащам своята, още по времето, когато работех в едно счетоводство и още в 10 сутринта ми се искаше да ревна и си тръгна - толкоз не ме свърта на едно място, обичам да пътувам и рутината ме убива.
Още преди да тръгнем става ясно, че момента за пребиваване във Freetown хич не е подходящ. След 10 дена има избори, а преди няколко години изборите се превърнаха в гражданска война и кървава баня...
Много малко хора летят в посока на Freetown, ама обратно самолета е пълен и всеки гледа да се изнесе, преди това да е станало невъзможно...
Но работата си е работа и освен ако не стане много напечено, няма да ни свалят Сиера Леоне от разписанието, така че хич не го мисля.
Заместник Security Manager-a, дето е една лесбийка, повече приличаща на мъж от шефа си (който пък е гей и прилича на ощипано девойче!), ни дръпва един хубав инструктаж кво може и кво не може да правим и заминаваме.

Главната улица
Всъщност, Freetown така и няма да го видим. Летището Лунги е отделено от града от делтата на реката, вливаща се в океана и единственият начин да се стигне до града е с хеликоптер - от онези старите, руските, ненадеждните според английските стандарти!И май ще взема да се съглася с английските стандарти тоя път, щото само преди няколко месеца същия тоя хеликоптер се разби по пътя от Лунги до Freetown и оцелели нямаше...
Слава Богу това го гледах по CNN, не от хеликоптерната площадка до летището, където е и хотела ни...
Всъщност, "хотел" е силно казано... След почти 7 години в този бизнес и спане в 5 звездни хотели из цял свят (за сметка на компанията!), този хотел тука си е направо мини-шок!
Ама аз нали съм българче - знам и 2, и 200...
Колегите англичани се депресират пред очите ми. Едно уелско девойче срещна шарен гущер в рецепцията на хотела и ревна с глас...Няма да се учудя, ако компанията ни загуби още един служител...
Баня
И така, цели 3 дни ще седим в хотела до летището, нямаме право да идем във Freetown - хеликоптерът ненадежден (съгласих се!), ферибота ръждясал, стар и без спасителни пояси и въобще, при сегашната обстановка - опасно било.
Ами ще си седим в околността и толкова, въпреки че аз май нямам нищо против отвреме навреме да си търся белята, ама само в определени граници...

Още с кацането в Сиера Леоне ми направи впечатление колко влажно и горещо е, все едно си в парна баня!
Мойта коса само това и чака и моментално се накъдря от влагата и вече почти не приличам на себе си.
Въздухът се лепи по лицето ти върху слоя репелент, дето уж трябва да ни пази от комарите, ама те пак си хапят, пущините!
Но ги разбирам и тях - кога друг път ще опитат 2 сочни англичанки и не толкова сочна българка?А и колегите гейчета сигурно са още по-вкусни...
До летището освен хотел има и село, и то се казва Лунги.Решавам на другия ден да навия колегите да се разходим наоколо, ама засега си мълча, щото гледам, че и самото летище им идва в повече, кво остава мизерията извън него!Качват ни в един минибус да ни закарат в хотела.Минаваме през "главната" улица на селото.Усещането е странно.
Посред нощ е. Никой не спи. Хората седят в тъмнината, тук-таме запалили по няколко свещи и си приказват пред сергийките си с кока кола и разни джунджурийки.Ток няма, навсякъде тихо, само гласовете на седящите наоколо се чуват.Отгоре се е облещила една огромна, оранжева луна и никъде другаде по света не ми се е струвала толкова голяма и толкова ярка.

The Beach

Ако не бяхме в Африка и ако тъмните физиономии на присъстващите в тази картина не се сливаха с тъмнината, а си бяха бели и нашенски, почти можех да го сравня със селска седянка от миналия век, нещо като "Тлака в Алтъново" на дядо Вазов от "Под игото"...
Фаровете на автобуса осветяват щъпукащи навсякъде малки негърчета, дето в полунощ още са по улиците.Сещам се, че в английските малчугани ги слагат да спят в 18 вечерта, щото майките им имали нужда от "време за себе си", а тукашните - оставени на самоконтрол и самоотглеждане...
На което му се спи - отива и си намира майката и си ляга в полите й.Не знам на кои дечурлига им е по-добре, ама това само по критерий да си растеш на свобода...Иначе тукашните са гладни и това им личи...

И пак плажът

Дават ни по 1 стая в хотела и аз от горчив опит в Африка първото, което правя е да завъртя крана на душа. Потича една кафява струйка и безславно пресъхва...Поне в чешмата и тоалетното казанче вода има, иди че им разбери системите... Оказва се, че от 6 колеги само 2ма имат вода в душовете си.Усещам как уелското девойче, дето се разрева от това, че срещна гущер в рецепцията, ще има още много поводи за сълзи...
Само след 10 минути всички по негласно споразумение, въоръжени с шампоани и хавлии под мишница се събираме в 2те стаи, дето има вода да се къпем по ред на номерата...
Колегите мърморят и протестират, на мене хем ми е криво, че нямам удобства, хем ми е кеф - чувствам се като на пионерски лагер в детството си в далечното социалистическо минало...
На другия ден сядаме на една маса до плувния басейн да пием кафе и да си мърморим на воля къде сме попаднали и "ах, как се осмелява компанията да ни поставя в такива условия цели 3 дни!"
Използваме да поседим навън, докато има слънце, щото към обяд почва такъв дъжд, че капките се сливат в плътна водна стена и няма спиране с часове.Добре, че уелското девойче не е с нас, щото тук е пълно с гущери и игуани. Най-спокойно се разхождат в цялата си шарена прелест и се държат така, все едно не ние се предполага да бъдем там,ами те!И сигурно са прави!
Толерират ни и хич не ни обръщат внимание, за разлика от нас - не можем да откъснем поглед!

Отново брегът

Отвреме навреме застават в една особена поза и почват да правят едни движения, дето много приличат на лицеви опори - така по-лесно си хващали мухи, спред местния чистач на басейна...Както си седяхме и им се чудехме, от дървото над нас тупна една змия, само на метър от масата ми, изви се грациозно няколко пъти и се скри в храстите...Мълчаливо си прибрахме кафетата и обратно вътре!
На другия ден се грабнахме с една колежка и тръгнахме към селото, дето е на 500м, на брега на океана.Бяхме донесли със себе си детски дрешки, шоколадчета и квото още бяхме успели да натъпчем в куфарите си за местните дечурлига. Не че това ще промени съдбата на гладните симпатяги, ама поне за малко ще се усмихнат...Още като ни видя, че излизаме от хотела, единият от охраната без много приказки тръгна с нас, без даже да ни пита дали искаме някой да ни пази...С Джули се споглеждаме и мълчаливо му благодарим...


И за последно - пак Главната улица на Лунги

След завоя пред нас се разкрива океана. Сив, грозен, неприветлив. По калният път до плажа е пълно с боклуци, край пътя пасат завързани козички...След втория завой пред нас се открива селцето. Къщите са от кал и пръчки. Прозорци нямат, вратите са широко отворени. Тук-таме горят огньове и някой нещо готви.Отвсякъде ни начоколиха малки негърчета. Някои съвсем голички, други само по гащички, трети с разни модерни дрешки, явно от западни магазини и явно донесени от такива като нас.
Точно за 2 минути торбите с дрехите и шоколадите бяха празни и наоколо се чуваха караниците на малките негърчета за някоя обувка и щастливите писъци на усти, пълни с шиколад! Дощя ми се уелското девойче, дето се разстрои от лошите условия в хотела, да беше с нас...
Тръгнахме да се разхождаме по брега, наобиколени от поне 20 негърчета! Всяко искаше да ни докосне, да попипа бялата ни кожа, да ни хване за ръка! Малки бяха и още не бяха почнали да учат английски (официалният език в Сиера Леоне), но и нямаше нужда да си казваме кой знае колко...
По брега бе мръсно, пълно с боклуци, които морето е изхвърлило, спринцовки, стари обувки, но единични - никъде не видяхме даже 2 еднакви!Едно предприемчиво момченце бе решило все пак да пробва и намери поне няколко, които правят чифт и вървеше с едно дълго въже и нанизваше на него всяка срещната захвърлена обувка!После сигурно щеше да ги събере и се опита да намери поне няколко чифта!Възхитих му се!
По брега вървяха жени, носещи ведра, пълни с вода на главите си. Ум не ми го побира що така им е по-удобно, отколкото да си носят кофите в ръце, ама явно така са си свикнали от малки!
Всички - и мъже, и жени, и малки, и големи - имат прекрасни мускулести тела! Едва ли можеш събра 1кг сланина помежду всички в селото! Явно тежкият физически труд и факта, че Макдоналдс още не са се появили и тук си казват думата... По-нататък по брега виждаме останки от умрял делфин, полуизяден от огромни лешояди, каращи се за парчетата плът помежду си...
Завалява и тръгваме да се прибираме. Само за 2 минути и аз, и Джули сме толкоз мокри, че сме готови за участие в конкурс "Мис Мокра Фанелка". След 10 минути порой, дъждът си отива толкова внезапно, колкото и дойде и слънцето така напече, че изсъхнахме, докато стигнем до хотела.
Пак къпане в стаята на колежката, дето има вода в душа си, поредното хапченце Маларон, обилно пръскане със служебмо издадения ни репелент, дето е толкоз силен, че ако попадне върху дамски чорапогащник само след 3 минути той си губи цвета, а след 5 е станал на дупки!
Тоя път излизаме всички и отиваме на главната улица, до летището.И за разлика от преди 2 вечери, сега ток има. Влизаме в нещо като ресторант - стая, направена от кал и тръстика, на вратата на която пише - "При Елза".Преди това минахме покрай една барака, дето имаше надпис - "Hard Rock Cafe"...
"При Елза" има 4 маси, телевизор, хладилник и няколко посетители. Сядаме на една празна маса и си поръчваме кока кола. Единият колега се чувства смел и пита какво има за ядене! Единственото нещо в момента е риба с ориз. В последният момент обаче той решава да не си прави експерименти със стомаха си...Оглеждам се наоколо и онемявам - по стените на безупречен английски са изписани... законите на Мърфи!!!
Насред всичката мизерия някой има и е успял да запази чувсъвото си за хумор!От телевизора се носят някакви местни ритми. Поглеждам към вратата и оттам влиза 120 килограмова негърка, облечена в снежнобяло!Това е първата дебела личност, която виждам наоколо!Отправя се право към нас тази Big Mama и ни предлага да потанцува срещу заплащане. Единият колега учтиво отказва.
"Какво ще кажете да потанцувам безплатно тогава?" - саркастично предложи тя...Колегата още по-учтиво отказва...Аз почти съжалявам за пропуснатото шоу...
.................................................Късно на другата вечер напускаме това място. Аз специално - напускам го със смесени чувства...

От една страна се радвам да си тръгна оттук и оставя маларийните комарчета, липсата на вода, мизерията и всичко останало зад себе си.От друга - благодарна съм, че бях тук...
В сравнение с проблемите на тукашните хора, борещи се ежедневно с глада и болестите, моите "драми" и проблемчета, които преди ми изглеждаха ах, колко сериоозни! , лека-полека избледняват и почвам да се чудя what the hell was all that about...
Поне за няколко седмици и дребните неща като наличието на храна в хладилника, удобно легло и баня с топла вода ще ме правят щастлива...Жалко, че онези малки негърчета не могат да кажат същото...

Автор: Ваня

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

20 август 2007

Разходка из Ню Йорк

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Обичам Ню Йорк!

За мемориал дей бях в Ню Йорк - отново съм влюбена, този път в този град :) Ето какво видях за трите дни в този уникален град:


Такааа ... да започнем със символа на Америката - Статуята на свободата. Намира се на едно малко островче, Liberty Island и от него се отваря страхотна гледка към Манхатън, New Jersey и Staten Island.


Това, което не знаех е, че статуята е подарена от френският народ на Америка и Айфел е един от хората, които са работили върху конструкцията и. По-късно той е направил айфеловата кула. Статуята е висока 46.5 метра, ръката и е 5 метра, носа и е метър и половина, устата и е един метър широка, общо тежи 225 тона. Седемте стърчащи нещица от короната и симолизират седемте континента или както там казаха - Америка е важна за целият свят, скъсаните окови в краката на статуята символизират свободата в Америка. За модел създателят и е използвал своята майка.

Успях да се кача в основата на статуята и така да се каже да погледна под полата и :)

Гледката към Манхатън е страхотна, но имаше нещо като сутрешна мъгла и снимката не стана много добре.



Оттам ходих в музея на емигрантите - ужасно интересно място. намира се на съседният остров - Ellis Island - острова на който са пристигали емигрантите и на който се е решавало дали ще ги пуснат в Америка или ще ги върнат обратно.

Така приблизително е изглеждал градът тогава:





Пристигащите с кораби "трета класа" емигранти са минавали през два теста - медицински и нещо като психологичен тест. Проверявали са ги за различни болести, за най-заразната от която е трябвало да ти обърнат клепача на окото с една кука - там се виждали симптомите. Другият тест е нещо подобно на сегашните въпроси в консулството - имаш ли пари за билет за влака, имаш ли познати тук, сам ли си или със семейството си, колко време мислиш да останеш и какво мислиш да правиш. Разликата само е, че тогава 98% са били пускани в страната, за разлика от консулствата днес :) АКо бъдеш допуснат в страната изхода от сградата, в която се провежда "интервюто" води до железницата, от където можеш да си хванеш влакчето за където си искаш. Ето как бих изглеждала аз като имиграционен служител преди 100 години:



Една от експозициите в музея беше с "крилати фрази" на хора, дошли в Америка. Ето една от тях - няма да я превеждам за да има малко автентичност:

"Well, I came to America, because I heard that the streets were paved with gold. When I got here, I found out three things: First, the streets weren't paved with gold; Second, they were not paved at all; and third, I was expected to pave them"

Ето как е минавала клетвата за гражданство:



Ето и една карикатура отнасяща се до Америка през това време:

След този музей ходих до мястото, където бяха близнаците - изглежда изненадващо подтискащо все още. Съседните сгради като че ли изобщо не са пипнати от тогава - нямат прозорци и висят някакви найлони от тях. Така изглежда дупката сега, но започва строежа на нова сграда, която ще бъде най-високата в света. Това поне са слуховете, макар че има и слухове, че нищо няма да строят.



После беше най-веселата част - срещата с форумците от Ню Йорк. Уговорката беше да се видим в едно кафе във Бруклин, но кафето се оказа доста мъничко и ние се оказахме на тротоара пред него :) Запознах се с много симпатични хора - Знайко, Вива, Тричко (който много ме впечатли) Изморен, Дракон и Амазонка :) Все отбрани сладурчета. Имаше и няколко анонимни потребителя :) Посмехме се, позапознахме се, и отидохме на концерта на Щурците, Васко Найденов и Валя Балканска. Беше хубав концерт, играхме хорца, пяхме с Васко и Щурците ... накрая едвам си усещах краката :( Некфих се здраво, особено на Васко, който според мен е доста по-голям пич от всиките щурци взети заедно. На другият ден пак се видяхме с форумците - срещата продължи близо 5-6 часа, заседнахме в едно паркче зад библиотеката и едвам се разделихме.

На следващият ден се разходих по Wall Street, разбира се не усетих лудницата, защото беше почивен ден. Снимах се с бика :)


Минах по пето авеню, с най-скъпите магазини и бутици






Ходих и до Рокфелер Център, там където става голямото пазаруване по коледа, където слагат елхата и правят зимна пързалка.



След това ходих до любимото ми място - Time Square. Обожавам да се блъскам в хора, а там според мен си беше сърцето на лудницата. Улицата беше затворена за коли и имаше нещо като панаир - с хиляди сергийки и милиони хора. Това е опашката за билети за Бродуей:



Това е кълбото на Тайм Скуеър:



А това е един naked cowboy с който се снимах :) какво прави този човек през зимата не знам ...

А това пък е същото място през нощта - за съжаление правих снимките от кола и само една стана добре. А иначе Times Square през нощта е едно от най-впечатляващите неща които съм виждала - просто е адски шаренко, динамично и интересно.


На следващият ден - Empire State Building - най-високата за сега сграда в Ню Йорк. Гледка от високо:








За накрая оставих Central Park - едното от двете любими места в Ню Йорк. Разходката там беше ужасно приятна. Ако ми бяха завързали очите и ме бяха пуснали там никога нямаше да се сетя, че съм в средата на Ню Йорк. Паркът е огромен и макар, че е изкуствено създаден е просто страхотен :)









Някой се женят:



Bum-овете си спят на слънчице:

Някой се возят на колелца:



Други на кончета с каручки :)



Трети си изкарвах хляба с някакви странни инструменти:



Четвърти си карат платноходки с дистанционно в езерцето :)



Най - веселото ми преживяване беше в метрото - е там е свърталище на абсолютно всякакви луди :) Един се развика че всички ще ни обере и да не се дърпаме щото щял да ни свети маслото :) Както и предполагах половината метро се изнесе на следващата спирка :) Аз бях от смелите дето останаха, ама не посмях да го снимам. Друг някакъв пък се разхождаше с тротинетка в метрото - абе скици. Трети си поспиваха :)



Ходих и на концерт, срещнах се с другите форумци, разходих се из Бруклин, на концерта срещнах дори познати от Варна. Ходих и по кея, видях и корабчетата но хайде стига вече снимки, че тази тема стана много дълга.

Хубава разходка беше :) Тази година това е втората ми любов - този път се влюбих в Ню Йорк. Кефи ме забързаният и пъстър живот там - макар че на тези, които са там сигурно им е омръзнал. Всякакви хора, всякакви обичаи, различни местенца - изобщо това за мен е мястото, което най-точно отговаря на думите "пъстър свят". А хората там са просто страхотни - благодаря ви че направихте престоя ми поне три пъти по-приятен отколкото бях запланувала :) :)

Пак ще отида!



Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България