Откриването на Европа(3) — или 7150 км и много приятели

Последна част на бай Кольовата обиколка на Европа (предишната част е тук>>>, а началото — ето тук>>>)

Малко замаяни хващаме пътя за Барселона.

Барселона.

Шумен, голям, мръсен и смърди на баня /влага/ примесено с пури. Това е началото. Прави улици, перпендикулярни и уредени — еднопосочни. Всичко е ясно. Изведнъж хоп — две го пресичат на кестерме Диагонало и Меридиано. Ха! По средата площад.

Всичко в Барса или както те го пишат BCN уж изглежда нормално, на пръв поглед. Ама винаги има закачка. Многопластов град, има нещо шеметно тук. Разхождаш се и то полека лека те грабва. Вечерно фонтанено шоу за съжаление няма подготвяли го за деня на Барселона. Феран — нашият домакин ни прави вечерна разходка. Дом на музиката(Каталуня), Учебен театър (Каталуня) хлебарница (Каталуня) нали ви казах за многоезичната държава Испания. Даже дните понеделник, вторник... са на различни езици. И той не люби централната кралска власт. Направи ми впечатление на магистралата за Барса спирахме на всеки 5 км да плащаме. Доста идиотска работа при положение че идеята е скоростен път. Но и това било отмъщението на испанците. За Мадрид водят безплатни а?

Градът започва да ни обсебва. Тези ненормалници Гауди и Миро явно са облъчили целия град. Представям си каква е била тази общинска управа дето е дала купища пари за създаването на черква на изключителният авангардист Гауди и при това 100 години по-рано, тази община е избрала да напише химна им един чужденец — занзибарец — Фреди. Не преставаме да се удивляваме. Ето няколко линка ако нашите снимки не са достатъчни:

http://www.andrew.cmu.edu/user/brgordon/images/eurotrip2003/images/Gaudi-House.jpg
http://www-cdr.stanford.edu/~wgriffin/photoAlbums/EuropeTrip_10_02/Barcelona%20Spain/images/019%20-%20Sagrada%20Familia%20-%20Gaudi%20side.jpg
http://www.brynosaurus.com/album/2003/0527-Barcelona/gaudi-lg.jpg
http://www.greatbuildings.com/buildings/Park_Guell.html

Площадите на този град носят свое усещане. Вечер наблюдаваме Саграда Фамилия и непрекъснато се питаш, абе шегувал ли се е геният или да. Разхождаш се из улиците и площадите и хоп:

нещо те провокира. Ние решаваме да посветим този хубав ден на големите плажове. По плажа доста гларуси. По големи позьори са от нашите. Естествено посещаваме музея на Миро, за когото вече мисля като символ на Барса. Шемет е. Малко позападналия олимпийски ансамбъл, Тибидабо — хълма със забавленията тип Дисни. Изпускаме последното влакче за хълма. Но пием кафе и изпълняваме една от любимите си процедури да видим всеки град отвисоко.

На кръчма(Каталунска) сме в квартала с Феран.

Менюто е написано на черната дъска и готвача е абсолютен тежкар. Работи от 9 до 11 вечер. Който се класира — яде, който не — не;-). Впечатляващо е това и в Залцбург бяхме в такъв и още някъде. Ресторант да не работи събота и неделя. Хората ценят почивката си показват уважение към себе си. Клиентите (харесват как готви и идват навреме, от 9 до 11 се пука по шевовете. После той си сяда да вечеря и минаваме на сангрия. По телевизията дават мач на Реал Мадрид и всички са с фланелки на Барса.

Рамбла — бед плейс казва Феран и аз съм съгласен.

Всички са там. Виж паметника на Колумб е прекрасен. Само не разбирам какво общо има с Барселона, човека генуазец, спонсорите са кастилци и андалузци, тръгнал е от Канарските острови. Явно си е туристическо плагиатстване.

Парка Гюел — шедьовър.

Този човек ти отваря нови хоризонти в съзнанието. Разхождаме се по тузарската улица Пасея де Грация, гледаме сградите и цъкаме, няма прави ъгли при Гауди, даже прозорци с прави ъгли няма. Кошмар е бил той за клетите строители. Архитектите на Испания (да ме прощават местните патриоти за обощението) са наистина гениални.

Пием пресен сок от джус;-) и напускаме Барселона и Испания.
Пускаме в колата Фреди и Монсерат и вече започва да ни липсва. Наистина остава в душата този град. Това че докато се разхождаш из него те кара да се усмихваш те прави приятел. Както и да е. Непременно ще се върнем.

Отново Франция южна — Кот де Азур.

Достатъчно е да го чуеш. От големия космополитен град попадаме в Трес, прованс градчето, в което Сезан е рисувал Сент Виктоар. Там гостуваме в една ферма за пиленца с много деца и много усмивки.

Марианик е домакинята ни. Истински бохем сърдечна, енергична и винаги усмихната. Децата и два пъти повече. На гости има също една американка със сина си. Изобщо разбирам защо са популярни французите. Малко усмивка, любезност и после славата на Франция. И на нас нищо няма да ни струва.

Ние вече с нашата отработена програма, а тя ни готви Рататуя това е нещо бъркано с наденица по френски. Там се готви на голям казан, гости много деца също оставаш с усещането че си на лагер. Равнината е чудесна спокойно е има приказни розови залези. Сезан си е знаел работата. Ние релаксираме с бяло вино и коте в скута.

Третс е градче със стар център,

много приятен и старинен. Всички се познават. Взимаме ключа от църквата и разглеждаме. Има си и музей. После посрещаме деца от училището. Къщите не се заключват, но двора на училището да. Родителите чакат отвън и всеки учител си води класа до родителите лично. Добрите ученици нямат домашни. Бравос. Нашият е от тях, те си тръгват без раници, да обядват в къщи и следобед ще дойдат отново. Ние чупим от една френска франзела под сянката на кленове. Що ли на канадците им стои в знамето кленът, из цяла франция са на почит също, сигурно щот са франкофони. Черпим децата с пасти открадваме няколко чепки мушкато и хайде на Ривиерата.

Кан,

попадаме в него след дълго пътуване, пак сме избрали дискавъри маршрут и 200 км преодоляваме за 5 часа. Зареждам на бензиностанция „Казино“ и удрям бинго. Дизелът евтин като никъде. Някакъв супер посещаваме, естествено с името Казино, набавяме плодове и зеленчуци със екзотичен произход. Пролазваме едвам през Антиб, здраво се задръства движението и пристигаме в Монтон — там ни е хотелът. Посреща ни един мосю Скапняк който докато вземе парите беше самата грация, но като поисках паркинг, както си пишеше, в хотелските екстри/Етап/ мигом се фръцна че не говорел английски. Приложихме софийски техники отново и се сдобихме и стая екстра.

Решихме да идем до Монте Карло с влак.

И на гарата само ние и двама души отсреща. Започваме на английски да разпитваме, те отговарят на френски, абе мъчим комуникацията. След малко се разбира че сите сме българи. Те работят там, единият вече 8 години. Питат ни за лютеница, а ние ядец, раздадохме сумати, имаме само едно отворено, гузно си траем. Жалко. Разприказваме се. В последстиве се отказваме от влакчето и се мятаме на колата. Така де нали трябва да тестваме трасето на Ф1. Кара 2 рия пилот. Завоите не са леки. Но гледките са зашеметителни. Снимаме до пълно изтощение на батериите.

Това е първото впечатление — като елха, викаш си ехаа. Колко изискано, грижливо, стилно. Колите са някакви странни марки, бутикови. Пиколата са страшно сервилни. Разхождат се хора във фракове и смокинги. И девойки с токчета и лъскави презрамки. Яхти — уау! Дори нощем не спират да ги лъскат. Духов квартет изпълнява фокстрот, дискретни охранители гледат подозрително фотоапарата. Папаращината е сериозен бизнес там.

Монте Карло — скала в морето. Блясък, величие, разкош, суета, пари.

Неволно си припомням:

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Май точно това е имал предвид поета. Всичкия поминък в това княжество идва от порока. Хазарт и бесен снобизъм.

Витрините показват бляскави, лъскави основно кичозни дрехи. Всичките приходи идват от едната алчност. Принцът измислил ниските данъци, фестивалите, ралито, цирковете. Останалото само си идва. Къде да си покажа 39 метровата яхта, в Бургас ли, а, не става. Трябва там да се наредиш. Оф ще ме прощавате за социалистическия уклон ама ни остана такъв един кисел и бутафорен вкус. Май друго очаквахме.

Неудържимата страст към водата ни завлича естествено на плаж. По плажа са втора ръка баровци и пенсионери. Все пак извън сезона сме. След чудесния релакс се мятаме на Ланчата и палим гумите вече на изток.

Минаваме по прочутото съоръжение 100 тунела и виадукта. Впечатляващо, пътят почти никъде не минава по земята. Редуват се една след друга красиви гледки към заливи на известни и не чак толкова курорти.

Минаването от Франция в Италия е абсолютно незабележимо

и само една табела ни приветства на територията на Италия. Там тръгваме на север към

Лаго дел Гарда.

Много коли, много трафик. Правим един опит да отидем в сервиз, протече водна помпа, но по съвсем балкански начин ни отрязват. Абе къде сега ще почваме, 4 следобед е, ние сме до 6, ела понеделник ще видим. Италианците ми се струват най-зле с езиците. През девет преки търсят някой да говори английски. Разгеле така попадаме на българин. Естествено помага: Не разчитай на тия братко. Доливай си вода и към България. Правим с него няколко опита той да склони разни майстори. Домани/елате утре/. Забравих обаче да спомена, че във Франция на една магистрална бензиностанция бях дигнал капака на колата. Първите признаци на отиващата си помпа. И мигом се появи един македонец с тир. Видял братска кола и решил да помага. Хвала нему и хора като него. Чувал съм че македонците нещо не ни харесвали. Е този беше от другите. Човек. От здраве да не се отърве!

Напразните ни усилия с италианските сервизи и плътните задръствания ни забавят. Пристигаме в къмпинг Капучини по тъмна доба.

Препоръчвам го горещо това място. Много чисто и приятно. На брега на езерото. С две легла зад завеса едно над друго и удобна разтегателна спалня, оборудвана кухня и просторна баня. Колата до теб, площадка с масичка и чадърче, басейн и магазин, всичко това е за 60 тина евро. Къмпингът се намира в Пешчира /Peschiera delGarda/

Естествено както при всяко пристигане сме заредени с енергия вместо уморени. Посещаваме близката пицария, след което допиваме последните глътки анти — носталгична течност на брега на нощното езеро.

Сутринта тръгваме да намерим корабче за обиколка на езерото. Такова точно няма. Има от град до град. Изпуснали сме това до Рива — далечния горен край който забива в Алпите и хващаме това за Сирмионе.

Сирмионе — типичен Несебър.

Туристи и сладолед и сувенири. В Пешчира намираме дюкян в който ръчно изработват свещи. Решаваме да купим за подаръци. Правим грешка че не четем работното време. Тук следобед всички почиват. А бяха много красиви свещи. Явно ще се идва пак.

Лаго дел Гарда

е красиво, само то има 20 тина градчета около него достойни за разглеждане. Тук вили имат хора явно над средното ниво. Градините всички са били на фризьор. Усеща се огромната разлика с южна Италия. Дори тук повече прилича на Швейцария. Явно Алпите в цялата си площ оказват едно такова благотворно въздействие към ред и чистота в която и държава да са.

На път сме Към последната спирка — Триест

Триест.

Пише се Триесте и така си се казва, не знам защо сме изяли една буква. Убеждавах французите че прекаляват — да пишеш Пежо или Рено с по 8 букви е твърде разточително дори за французи, ама и ние нямаме правила.

От този град е започнал живота наново за много българи. Преди години когато от България можеше само да избягаш. Тук е била защитената територия, лагери, политически емигранти и пр. Радвам се че това е минало.

Градът живее и нехае. Наистина е много жив този град, като Солун стотици млади хора са навън. Срещат се заведения с огромни тълпи от младежи, прави естествено. Наоколо пълно със маси и столове, ама италианската дивотия да има по — високи цени ако седнеш прави много заведения да изглеждат нелепо. Не я схващам тази бизнес идея и като сущи балканец сядам на масата.

Попаднахме на някакво мезелъшко заведение. Сервитьорите се обясняват че те видите ли не готвят, само мезета давали. Вълча салата с една дума. Аз съм щастлив максимално, половинката се сдобива с плато сирена, а госпожицата е отчаяна, тя пък искала спагети, нали за това сме в Италия. Поливаме с две чаши токайско и търсим типична италианска кухня, не е особено трудно. Успяваме да хванем и нашата мания WI-FI с голямо ръкомахане. До късно скитаме из града. Красив е модерен, забавен. Утре тръгваме към дома. Малко е тъжно, уж искаме да се прибираме вече а пък... Имаме усещането че сме тръгнали преди 100 дни толкова впечатления. Опитваме се да осъзнаем всичко. Не осъзнаваме още че сме открили Европа препускайки из нея като отвързани коне.

Пътят към София.

Мисля че всички го знаете. Словения, Хърватия, Сърбия. Тук се прави вечеря со сръбска плескавица и лесковачки влак.

0.30ч. влизаме в България. Не знам за вас как е ама за мен винаги е шок. Дори за тридневно море в Гърция успявам да се разглезя и отпусна дотолкова че да се втрещявам от сблъсъка с нашата реалност. Пусто и призрачно е на границата пред нас минава сърбин, оглеждат го подозрително, опипват го, ровят колата, държат се ехидно, надсмиват се над очуканата му кола, леко ме е срам. Зад нас пътуват немци в баварец. Очите им са широко отворени, не схващат как така три коли половин час не могат да преминат. Куп тираджии пушат и гледат отчаяно, ще трябва да изкарат някой и друг загубен ден, опашката от камиони е ужасяваща. Плащам 4 лв. за прегазване на една съмнителна локва вече се хиля идиотски. Минахме Йессс, пуснаха ни. Продължаваме, тъмно, мрак, пише 25 км. ремонт на пътя. Няма една лампа, една черта на пътя, пътуваме из нищото зад нас се лепват немците в бавареца, явно не смеят милите да опитат сами изпитанието от шофирането, сърбинът още е в лапите на митничарите.

Говорех за шока. Как е възможно, дори във бедната част на Сърбия да има маркировка, осветление, знаци, а тук нищо. Европейски съюз, а? След 25 км. в ремонт следват нови 25, ха! Караш по слух в тъмнината изведнъж пътя става на половина. Опс светофар, стоп! В нищото има светофар. Спираш! Чакаш! Вече цвиля от кеф, удрям с юмруци по тавана. Зад мен виждам в очите на немците тих ужас.

Вече сме у дома!

Край

Автор: Бай Кольо
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Откриването на Европа(2) — или 7150 км и много приятели

Откриването на Европа(2) — или 7150 км и много приятели

част втора от приключенията на Бай Кольо из Европата (началото е тук>>>)

Франция и Испания

Женевското езеро и всичките му красоти остават за друг път. Трябва да стигнем в Анси преди 18 часа. GPS-а продължава да фриволничи, мисли че искаме да изкачим всяко баирче въпреки, че съм казал категорично че искам ФАСТЪР ама не би, не остана тайна пътека,през която да не сме минали. За малко да изпуснем границата, добре че ни се допи кафе. Похарчваме последните франкове за половин метър шоколад и сме във Франция....

Анси, Анси ле ву. Еех френска работа.

Нашите приятели там са хора на наша възраст които живеят извън града в къща на поляна — правилното място за живеене по европейските стандарти. Страхотно мили и интелигентни хора. Учат италиански, пътуват, гребат в езерото /казах ли ви че пак има езеро — Анси/ имат 4 сина и 4 внука. Започваме с вино и сирене, после френски салати и пр. пр. След това ние хукваме да гледаме Анси, а те имат урок по италиански. По-късно

вечерта продължава с пай и ракия. Абе френска кухня. Бива си я. Изискана работа са французите като нашите домакини.

Анси — много красив град разположен на едноименно езеро.

От 40 години насам има построени над 160 колектора за пречистване на водата. Сега дъното на езерото се вижда и нощем. Хората се къпят спокойно, сигурно и пият от нея. А има няколко града по бреговете му. Градът има река, която тръгва от езерото, хитрите французи /да скрият кашкавала в наденицата/ са разделили коритото на няколко канала и са си направили една сладководна Венеция. Много е красиво, много внимание е обърнато на парковете и каналите, няколкото стари крепости го правят още по романтичен.

Закуска на тревата. Пием кафе и отново на Запад.

Този път участъка е 740 км. Направо от Горна Савоя — източна Франция до Аквитания — Западна. Нашият град е

Марман /Marmande/

Никакви експерименти с маршрута само магистрали и здраво газ. Френските тоалетни — еее, голем кеф. То чисто, свети, аромати, кърпи, душове, че О’де тоалет пуска една джаджа. Стая за преобличане на бебета, отделна тоалетна за инвалиди. Разбирам защо не ползват храстчета покрай пътя.

Марман, пристигаме навреме, намираме нашите домакини. Много интересни хора, напуснали Париж и занимаващи се със свободно изкуство. Купили са огромна старинна къща в този интересен прованс. Марман е много различен, в него има нещо африканско, романско.

Никъде не се пуши, възхитени сме. Искаме във Франция. В София не можем едно заведение да намерим където да си побъбрим с приятели без да ни тровят. И за кметовете би било полезно градчето има 9 фонтана. И работят. Градът се намира на река Гарона, припомняме си „Без дом“ и снимаме реката. Домакините ни подаряват домати в различен цвят — гордостта на Марман. Оказват се невероятно вкусни. Нашите родни домати бързат да се присъединят към европейските — розови тенис топки.

Потегляме на Юг — сега спокойно по страничните пътища Сан Себастиан е близо. Пътищата извън магистралата са приказни. Кленови сводове създават усещане за спокойствие. Окосени ливади, горички, много красиви къщи. Умеят да се забавляват хората.

Некои съображения: повечето хора с които се запознахме, не, не са по-богати от нас, но всички живеятпо-добре. Повечето живеят под наем, но животът им е по-сигурен. Ние тук които ревем за мизерията разхищаваме и разсипваме богатствата си. Вижда ми се тъпо.

Испания,

упорито ръкомахаме някой да ни забележи на френско-испанската граница, но не би. Язък ни за големите паспорти. Пфу нема кой да те гледа подозрително да разрови бельото, да мушне отвертка в кесията с кюфтета. Въздъхваме по соца и отминаваме.

Пристигаме в Сан Себастиан

съвсем по график. И хукваме на плаж. На океана. По-малко солен е от средиземното и много спокоен. Ех Атлантик. Плувам в захлас. Бях чел някъде, че там било рай за сърфистите, съмнявам се. Сан Себастиан има два залива и двата много затворени. В момента е като тепсия и едва ли може да има добра вълна за сърфистите. Може пък някъде наблизо из Бискайския залив да има. Мацките мързелуват на слънце. Топнаха крак, близнаха и каза аха — Океан, не е много солен. Егати отношението.

Сан Себастиан е много красив и по испански /пардон баски/ пищен.

Прилича на Рио де Жанейро.Не че сме ходили там, ама така ни изглежда. Всъщност и кой от кого е взел приликата пак е спорно. Два големи хълма затварят залива и бранят града. Най-често им е трябвало да го бранят от англичаните, те албионците по-друг начин са опознавали Европа, не като нас со кротце и со благо. Още си стоят оръдията там да пазят мира. Този град има и голям парк, за който не остават сили. Незнайно защо не е сред първите по туристически рейтинг. Според нас по нищо не отстъпва на една Валенсия, даже напротив, много по-модерен и развит. Може би причините са политически, както научаваме малко по-късно.

Нашият домакин закъснява и води със себе си още един закъсал гост. Ставаме голяма компания, но както се казва сърце да е широко. Домакинът ни е най-чистия и подреден ерген, който сме виждали. Великолепен апартамент, обзаведен и съоръжен със всичко в нов квартал новичък и обширен, с разкошни тераси. С мармандски домати, испански лук и френско сирене, и много творчество създаваме салата и гонещата носталгията бяла Рада постигаме бързо консенсус и обединение.

Та тук се завихри политиката. Оказа се, че Испания си е многоезична страна, нещо като Швейцария само дето кантоните не са дошли доброволно. Това дето не разбирахме табелките в града било щото са писани на баски, нашето испанознание се отнасяше само до говорещите кастилски. Това при баските да говориш книжовен испански си е като да попиташ нещо на руски в Чехия 68-ма година. Говорейки си за това де е България ние най-невинно питахме — а това как е в Испания? На един от многото такива въпроси съпругата ми получи отговор: „Ама жено, къде тук виждаш испанци и Испания?“ Голем смех падна. Нашето неразбиране. Доста по-късно в Каталуния вече, водейки все същия този разговор лека полека започнахме да поразбираме. A пък питайки за същото мадридчанина Нектор — един истински столичанин. Той отсече — ЕСТУПИДО!!! Тогава и на мен така ми изглеждаше. Ама като се сетя за нашето „Свобода или Смърт!“ се куртолисах и реших да не ръчкам повече.

На път към Мадрид.

Попадаме в центъра на града, там ни е квартирата. Централно, шумно оживено. Мадрид си е космополитен. Нашият домакин е боядисал стените на стаите в могъщи цветове, ярко червена спалня, тъмно син хол, огнено оранжев коридор. Мрази бялото. Представяме нашите специалитети, а той ни изненадва с мадридска салата. Чертаем маршрути и пишем коментари. Това дето го обикалят тур бусовете го обходихме пеша. Километража на маратонките гони автомобилния. Много е добре да имаш местен човек овреме да ти спести глупостите пробутвани от туристическия бизнес.

Започваме бавно с центъра на Испания — Пуерта дел Соло. Да усетим пулса. Тръгваме към музейната част и там кратко колебание. Дали да заложим на класиката и Веласкес /Прадо/ — младата госпожица му е фен или на модерното музеят рейна София — Пикасо, Дали, Миро. Ние по-възрастните надделяваме с избора си на модерното. Аз отдавна исках да усетя директно въздействието на Герника.

От музея, в който истински се забавлявахме си тръгнахме истински фенове на Хуан Миро. Преди това си мислех, че си е обикновен ексцентрик и шантав модернист, но сега твърдо го коронясах като крал на идиотите. Музеят си заслужава. Препоръчвам го.

После правим грешка с един ресторант Кентъки и се придвижваме към плаца Майор. Затворен площад, но се усеща много силно духът на Испания. Кралски дворец и пр. бля бля. Изобщо доста грандомания има в Мадрид. Истинско удоволствие е да наблюдаваш парка със паметника на Сервантес. Голям бял строг и стилен. На белия фон отпред с черен бронз Дон Кихот и Санчо Панса свободно прославят Испания, а от горе строго ги гледа Сервантес. Сякаш пита: Тия двамата какво си позволяват.?

Пием кафе на Гран Виа по съвет на Нектор. Така каза, просто поседете и наблюдавайте хората. Заслужава си. Мале колко шантав народ се извървя за това време. Неволно си мисля за Алеко и как ли щеше да изглежда колоритния балканец на фона на Мадрид? Едва ли щеше да се забелязва, странно накъде върви светът, и за добро ли? Абе определено се чувстваме членове на Европейският съюз на тази улица и в това тротоарно кафене. Снимам театър Лопе де Вега, който свързвам с любим виц и продължаваме. Минаваме през парк, един от многото в Мадрид с десетки фонтани. Разкошни градини. Паркът е пълен с почиващи, спортуващи, забавляващи се и подрастващи. Има езера с лодки, сенчести пътеки, купонджийски естради... Изобщо в Мадрид има толкова фонтани, че ми се ще бат Бойко да дойде да погостува малко тук (два дни ще са му достатъчни).

Мадрид. Усеща се че има крал, полагат усилия за величието и достолепието. Нектор е канен на рожден ден. След 12 вечерта, тогава канят на купони тук. Вечерта поливаме със сангрия. Наздраве за Благун. Всъщност вече видях в Метро картон със сангрия, като добавим и гаспачо което също се намира можем да си направим мадридска вечер насред София.

Събота е, а ние сме на път за Валенсия.

ъъъ — Тук става малка издънка. Нашата домакиня я няма и телефона и не отговаря. Е, отиваме на плаж. Вече средиземноморски и километричен. Привечер правим повторен опит да я открием и пак удряме греда. Вариант Б намираме хотел в центъра, демонстрирам чудеса от софийско майсторство, за да паркирам и хукваме да разглеждаме.

Валенсия е много контрастен град. Има невероятен и разкошен старинен център, свръхмодерно строителство и коптори, изглеждащи по зле от ЦК.

В центъра кипи живот, събота вечер е. Търсейки из модерните заведения такова със свободен WI-FI — трябва за да проверим съобщенията, да свалим актуалните сателитни параметри, на всеки два дни се променят. Та на въпроса имате ли безжичен интернет или WI-FI много често ни дават менюто!?. Ние с нашата високотехнологична играчка влизаме от някое кафе, улавяме нета и започваме да звъним по Скайп на приятели и роднини. Оставаме малко неразбрани в това си начинание. Тук е едва 12-събота вечер, хората сега излизат, и млади и стари. А ние не съобразяваме часовата разлика и будим приятели наред. Хващаме края на един концерт на бикоборския стадион. След концерта боклука е впечатляващ. Не ни се прибира. Сутринта посвещаваме на модерното строителство. Тия хора са направили чудеса от една пресъхнала река. Цялото и устие превърнато в огромен парк. В края на който има няколко смайващи въображението комплекса. Един модерен музей, изложбена зала за технологични новости, ботаническа градина и огромен по мащабите си аквариум. Това може да се обходи само с атракционно влакче, което и правим. Накрая се потапяме в аквариума където дъха ни спира от мащабите, с които е построен. Делфинско шоу, милиарди литри и милиарди риби.

http://www.cac.es/home?languageId=1 или http://www.cac.es/galeria/arquitectura/cac

Продължението в трета, последна част>>>

Автор: Бай Кольо

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Откриването на Европа(1) — или 7150 км и много приятели

Откриването на Европа

/или 7150 км и много приятели/

Първа част

Всичко започна така

Затова, защото — Анушка вече е купила олиото и не само го е купила, но и го е разляла. Тъй че заседанието няма да се състои.

Пътуваме, какво да ви кажа? Обичаме да пътуваме, аз обичам да шофирам особено извън България. Не че не харесвам България. Просто у нас трябва да си нащрек 120% за дупки, наглеци и хитреци. Даже понякога си мисля, това е божията справедливост. Страната не може да е красива пък и пътищата да добри и безопасни твърде много ще ни дойде. Та пътуваме София Грац — 980 км. някъде. Тръгваме към 5.30 сутринта, винаги тръгваме рано. Не е много умно защото пътя е дълъг и е добре да си отспал. Да ама не, уж предната вечер лягаме рано, но не може да се заспи от вълнение, мисли и напрежение. Както и да е сега имам втори пилот в колата, госпожицата. Кара вече уверено, дори си позволявам да дремна. Минаваме без проблем границата и вече сме във пътешествието. Динари съм купил от София, после се разбира че това не е нужно защото кредитните карти си вървят по сръбските магистрали без проблем.

Да ви разкажа за подготовката.

Наистина се подготвихме сериозно. Още щом приключи миналогодишното пътешествие — Италия и Гърция, за което всички помагахте, се знаеше че ще има ново. Направихме през годината няколко кратки пътувания, до Ситония, Босилеград, Тасос, но всичко това беше тренировка. Избрахме Испания заради испанския на госпожицата /старо обещание/, че щом завърши с испански ще отидем да го поупражняваме. Пътя до там реших да го накъсаме, защото е немислимо никога да не сме ходили във Швейцария и да я подминем транзит, това се оказа валидно и за Франция и изобщо. Така обаче се оказа че пътуването не може да стане под 18 дни и това в нощувки доста раздува бюджета. Така започнахме да търсим варианти и полека лека научихме за съществуването на едни чудесни идеи — www.hospitalityclub.org и www.coachsurfing.com регистрирахме се и започнахме да четем. Оказа се че всичко това работи.

Грац

Няма да описвам тези два сайта, повечето то вас ги знаят или са членове там. Идеята наистина е велика, от град на град създаваш приятели, отиваш при реален човек, а не в туристически поток. Живееш като него и опознаваш отвътре и страната и хората, с пълна сила важи правилото във Франция прави като французите J. С много писане /повтарям много/ и питане успяхме да получим 13 покани за нощувка една от www.coachsurfing.com останалите от www.hospitalityclub.org. Това си е преизпълнение на плана. Посещаването на непознати хора рязко усилва тръпката. В подготовката влизат подаръци, в колата има 4 кашона вино, 8 бурканчета лютеница /трябва да поискам процент от Олинеза за промоциите които направих на международния пазар/ 23 мускалчета, около 8 комплекта ръчно плетени терлици от съпругата ми, а също и ръчно плетени шапки и бродирани покривки в традиционни наши мотиви. 20 диска с българска народна музика много мартеници, също хоум мейд, 10-тина шоколада Своге/ и от тези ще поискам процент/ и един сак с рекламни материали за България.

Грац

Имам голяма кола, Ланчиа Капа комби събира много, вервайте ми, но като добавиш и 3 стека вода 3 бутилки нашенска гроздова/ мале каква носталгия щеше да ме мъчи ако я нямаше/ малко храна, спални комплекти — задължителен атрибут в подобни гостувания, дрехи и за плаж а и за Матерхорн, накрая колата ми се вижда като Миникупър. Ама аз в тъмна доба я товарих да не ми се смеят съседите. Единствените митничари които проявиха някакъв интерес бяха словенските. Пословично надути направили идиотска опашка от коли на словенско хърватската граница един от тях поиска да вдигна капака и като виде как се отвори като тапа на шампанско веднага подви опашка и се прибра в кабинката. В Хърватска направих грешка като заредих и поисках да платя в евро отрязаха ми главата. После никъде по-нататък не сипах толкова скъпа нафта.

Грац

Некои съображения: На магистралите задължително са по-високи цените на горивата и на храната. В покрайнините на градовете може да се зареди с драстична разлика в цената.

След предишното ни пътешествие сме задобряли много. Намирам нощувки на цени от 15 до 25 евро на човек. Колкото е по-голям града толкова по-големи възможности да намериш ниска цена, има. В Барселона от сайт http://www.loquo.com/ може да наемеш квартира на много добра цена. Тук ще оставя няколко полезни линка за намиране на прилични нощувки:

http://www.hotelformule1.com/
http://www.accorhotels.com/accorhotels/index.html
http://www.venere.com/
http://www.hostelworld.com/
http://www.hostelbookers.com/
http://www.ownersdirect.co.uk/search_advanced.asp
http://www.homelidays.com/
http://www.zermatt.ch/index.e.html
http://rentals.loquo.com/english/madrid
http://www.barcelona30.com/

Грац

Грац е вторият по големина град в Австрия, приятен, културен, има 4 университета + 2 за приложни изкуства. По време на нашето възраждане тук са учили половината български просветители, другата половина в Одеса. На централния площад има асансьор. Към никъде. Качва те до горе и после обратно. Естествено качихме се. Много ми допадна като бизнес идея. Любопитството да видиш абе що тия хора се качват от средата на площада до 15 м по-високо — в нищото неумолимо пълни касичката му.

Има крепост на хълма Шлосберг. Там са спирали и турците и Наполеон, не съм много сигурен, но последните май не са успели. Има и някои много модерни сгради, които ни впечатляват. Те всъщност го правят различен.

Палим гумите на запад към Залцбург. Времето съвсем се свъси, по близките хълмчета има пресен сняг. Егати а ние носим плажните такъми. Обаче пък навигатора се е развихрил и направо твори маршрут. Бях му дал да избере Дискавъри опция и той направо ни размаза, прекара през цял куп страхотни селца и курорти запомняме едно — Бад Митендорф. Пътят е невероятно красив, къщите още повече. Имам усещане за нереалност.

Залцбург

Пристигаме в Залцбург, намираме нашият приятел Йозеф, отварям багажника и усещам реакцията му като вижда багажа. Споко бе Йозеф за една вечер сме, не завинаги. Тръгваме веднага из града.

Залцбург — Ред Бул

Той ни води в царството на РедБул. Частното летище и хангар на собственика. Заради него е построил и по-голямо летище на Залцбург. Патриот. В неговия хангар са събрани любимите му играчки. Болидите от формула едно. Колекцията му от самолети, има и няколко изложби. На върха, под купола има ВИПаджийски ресторант. Язък не си нося връзка. Има стъклен под. Получаваме бордни карти. Може да видите снимките от дизайна в тоалетните /само в мъжката беше над 300 евро букетчето/. На излизане си викам ще взема да измисля и аз една напитка. Пустата му кутийка, поне да беше вкусна.

За вечеря отиваме в местна кръчма, жива музика, шницели и щрудели.

Залцбург

Залцбург има два хълма /тепета/ и красива река — всички показатели на красивият град. Моцарт, много църкви и какво ли не. Монасите с годините са превърнали солта в злато /католиците много ги бива по бизнеса/ съчетано със силата на убеждение на Светата Инквизиция може да си представите как са създадени тия дворци. Затова много ми допада името ЗАЛЦ. Може да значи сол ама ми звучи като зло злато. Така кротко валеше, че се отдадохме на леност и сладокусие из кафенетата и сладкарниците.

На Запад — към Швейцария. В движение променяме маршрута, покрай немското езеро Sciemsee /Шаймзее или бог знае как/ има мощно задръстване. Папата бил дошъл /да му се не види/ Рязко свиваме на юг и атакуваме Швейцария през Инсбрук. Отново тунели пейзажи езера. Облаците се разкъсват. И хоп граница, появи се един червендалест чичко погледна ни, попита за къде? Цуг викам аз на чист немски. Яяя гут потупва ни по купето доволно. Това беше, очаквах да видя още поне един пост. Тц. Като видяхме, че цените на бензиностанциите са във франкове разбрахме къде сме. Тъкмо да обобщим австрийските гледки и швейцарските ни грабнаха. Още повече цветя по прозорците и повече езера. Нашите приятели Андреа и Адриан звънят по телефона. Имате ли проблеми с пътя или колата. Обяснявам: не бе ние сме си заплеси! Тези младежи са страхотно лъчезарни хора. От първата дума ни поканиха в техния дом. Те са пропътували с едно бусче 45 хиляди километра — една година, цялата Азия. Няколко минути не мога да си затворя устата. На нас гордите пътешественици тръгнали да откриват Европата. Малее! Направили са невероятна вечеря. Всичко е ръчно приготвено, дори кус куса сами правят — ръчно. Вадя гроздовата. Хвала на Бога. Хукваме на нощна разходка. Говорим си цяла нощ.

Цуг

Цуг е страхотно малко градче, на страхотно едноименно езеро с възможно най-ниските данъци. Това докарва офисите на купища фирми от Европа и острова и хоп поминък за всички. Кантонерите така решили. Тия швейцарци хич не бръснат държава и правителство, съберат се на приказка, хоп референдум и нашият кантон така и така реши. Древногръцка демокрация. А няма да описвам какъв култ към здравето имат. Това велосипедните алеи влака могат да накарат да отбие. Балони, лодки, делта-планери.

За съжаление сутринта се разделяме и тръгваме към Цермат — Там му викат Цаамат. Езерото си заслужаваше много повече време. Да де ама пътят ни зове.

На Запад /предимно югозапад/. Тук вече GPS-а започва да се шегува, от тунелите ли от високите върхове ли, губи сигнал често и на няколко пъти се въртим около едно езеро. Накрая с налучкване и питане май уцелваме. Пътят се вие през Алпите пресичаме Вю пойнт на Алпите — над 2300м, пътят се вие стръмно и досущ като нашият белмекенски. Язовир след язовир в каскада. Като че ли са им малко езерата. Адски са практични тия хора. Изпреварваме стотици велосипедисти по стръмнините. Направо леко ни обзема срам в удобната кола. Ние обаче закъсняваме много. Идеята да стигнем преди обед за да хванем работещи съоръжения за Матерхон преминава в идея да стигнем преди мръкнало. В Цермат колите са забранени. Може с електрокар или някакво подобно. Казвам ви култ към здравето имат. Спираш в Таш и оттам с влак или ел.бусче. Паркинг 55 франка.

Цермат

Намирам хърватски таксиджия, който ме урежда на паркинга на един хотел и с таксито ни закарва до Цермат. Той ни продава и билети за лифтовете с отстъпка като на братя балканци. Настаняваме с в хотел Банхофф. Един истински артист администратор с изключителен талант ни разказва и упътва в сложната мрежа от лифтове, гледки и забележителности. Пълна програма. Казах ви, че швейцарците са практични. Хотелът всъщност е с общи баня и тоалетна, обща кухня, пералня и живее някак като едно семейство. Вечерта в общата кухня-трапезария с гълчава на японски, американски, немски и пр. се обменят снимки, подправки, странни чайове и наздраве на разни езици. Ние с италианска пица, швейцарска салата и нашенска гроздова се включваме успешно в откриването на Европа.

Klein Matterhorn

Цермат е типичен високо планински курорт. Ски може да се карат целогодишно. Катерене и алпинизъм също. Чувал съм, че арабските шейхове почивали там, ние не ги видяхме, ама ще идем пак. Има ножчета, часовници, банки и крави. Но всичко това е чисто, естетично и зверски практично организирано. Лифтовата им мрежа е невероятна. Където не може с лифт може с хеликоптер. Тя и железопътната им система е перфектна.

Цермат

На Запад отново. Катеренето ни до Клайне Матерхорн е променило маршрута отново. Женевското езеро и всичките му красоти остават за друг път. Трябва да стигнем в Анси преди 18 часа. GPS-а продължава да фриволничи, мисли че искаме да изкачим всяко баирче въпреки, че съм казал категорично че искам ФАСТЪР ама не би, не остана тайна пътека,през която да не сме минали. За малко да изпуснем границата, добре че ни се допи кафе. Похарчваме последните франкове за половин метър шоколад и сме във Франция....

Продължението в част втора — Франция и Страната на баските>>>

Автор: Бай Кольо

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

До Италия и обратно - през къде ли не....

„ И какво стана с Джиджи? Ами ка