Седма част на пътеписа. Шеста част тук>>>, а началото - тук>>>
Miami or burst
Южна Каролина беше наистина разочароваща. Тук попаднахме на единствената неприятна тоалетна през целия път (за справка, най-яките тоалетни бяха в Бостън и във Вирджиния, невероятно чисти, добре организирани и винаги безплатни). Пак тук за първи път видяхме класически реднекове: развлечени и мръснички дънки, тениски с надпис Харли Дейвидсън, нересани коси и огромни тръкове. А жените им бяха по клинове (въпреки трийсетте кила мазнина, от която спешно трябваше да се отърват), намачкани палаткоподобни тениски и гуменки на бос крак, косите прибрани под бейзболни шапки, лицата уморени и негримирани. Много подтискащо.
Джорджия ни дойде като глътка свеж въздух. Слънчев, красив щат. Захвърлихме окончателно по-тежките дрехи, че и чорапите даже. Пролетта вече преваляше там, чак към лято биеше. Цъфнали дървета, зелена тревичка, слънце. А нашата бяла кола биеше на черно от праха и калта на северните щати. Чак срам да те хване. Затова и една от първите работи, които свършихме веднъж като влязохме във Флорида, беше да се отбием на бензиностанция с автомивка. Първото ми минаване през четки, пяна и пръскачки :-)
И докато Джорджия беше някак спокойна и приветлива, то Флорида определено ни дойде твърде интензивна. Страшно много пътни знаци (добре дошли за нас, и без това ни се струваше, че през по-голямата част от времето бяха твърде недостатъчни), мигащи указания, ярко оранжеви колчета, обозначаващи пътя. Отначало недоумявахме защо е така, обаче скоро се сетихме: ами нали го водят пенсионерския щат. Всичко трябва да е максимално подробно и улеснено. Одобрявам такива мерки!
Прелетяхме покрай небостъргачите на Джаксънвил, охкахме и ахкахме, преминавайки през плетеницата от магистрали — една над друга, виещи се в сложни детелини и същевременно адски лесни за преодоляване, без да разчитат грам на случайност или късмет, а залагат максимално на МАСА указателност. За разлика от северните им събратя, където се разчита доста повече на интуитивността на шофьора — свирепо неудобно за новодошлите.
Rest areas са изобилни и не са комерсиални като през останалите щати, а са обществени. Има само тоалетни, беседки, вендинг машини с безалкохолни, сладолед и джънк храни. Както и знак “Пазете се от отровните змии” :shock: Отлично разположени са по изходите от магистралата, а след тях максимално лесно може да се включиш отново в движението. На всичко отгоре попадаме на нова outlet area! Много по-малка е от тази в Северна Каролина, но пак е поне километър дълга. Този път е дневно време и естествено спираме за пазар. Хоп едни кожени чехли от Gap за Тото срещу $18, хайде малко бельо Victoria’s Secret за Антония за почти никакви пари, няколко блузки за капак. Обичам така!
И така по пътя, по пътя, та в Маями Бийч. Отседнахме в Days Inn на Collins Ave и 41 улица. На рецепцията седеше адски груб кубински негър (бтв научих се да ги разпознавам — говорят на техен си език, който е различен и от мексиканската, и от стандартната негърска версия). Да, имали стая срещу $169 без таксите. Които по всяка вероятност са 20-30 долара отгоре. По някаква случайност Тото беше забърсал някаква рекламна брошура от един Subway във Вирджиния — помислил си, че е описание на хотелите във Флорида. То се оказа, че съдържа купони за намаления. И съответно като я тропнах на рецепцията, цената веднага падна на $80, макар и само за една нощ.
Хотелът трудно би додрапал до 3 звезди в България, макар че се кичи с 4. Лобито е блесящо, фасадата също, обаче стаите… Да, чисти са, през прозореца се вижда океана, да, само да прескочиш балкона и си на плажа. Ама боята е на петна, мебелировката е износена, телевизията се заплаща, персоналът е необучен и откровено дразнещ (например една рецепционистка, която ти дъвче дъвка с широко отворена уста, пренебрегва въпросите ти и само дето една майна не ти тегли, та да те разкара). Само valettes са много учтиви, милите хлапета, ама пък ние отказваме да ги ползваме. Офертата, която вкарва хотелът, не ни допада: $18 долара за паркинг, който се обслужва от техен персонал. Т.е. всеки път като ти закарат/докарат колата, трябва да им даваш и бакшиш. А ако паркираш на улицата пред/до хотела — през нощта е безплатно, през деня има parking meters за по $1 на час. И излиза, че плащаш само $12.
Въобще навсякъде в Щатите се натъкваме на подобни недомислици според нас, удобства според местните. Ако малко те мързи — веднага намираш някой друг да свърши работата вместо теб за сравнително малко по тукашните стандарти пари. Outsourcing.
Пристигайки в Маями Бийч се радваме на 26оС, слънчице и море под прозореца. Събуждайки се на сутринта обаче… Дъжд и вятър на талази! О, как не ни вървеше. Разходихме се по плажа, по крайбрежната алея, по улиците. Докато не ни връхлетя ама адски пороен дъжд един такъв, блъскащ направо. Затова отскочихме за един бърз обяд в спортен бар: сьомга за Тото, нюйоркска пържола за Антония. Всъщност избрахме две от общо шестте нормални ястия. Всичко останало бяха различни сандвичи и снаксове.
Маями Бийч прилича на едни по-еклектични Златни пясъци. Нямат много място на разположение, затова растат на височина. Хотел до хотела, кой от кой с по-блестяща фасада. Улиците са тесни, с по едно платно на посока най-много, често даже са еднопосочни. Това да се опитваш да стигнеш някъде с кола — невъзможна мисия. И хора, хора, хора. Предимно млади и полуголи, разбира се :-)
Ако си купонджия и харесваш безкрайния нощен живот и дългите пясъчни плажове — това е твоето място, определено! Ние… Ами ние предпочитаме по-закътаните местенца с по-малко хора. Не, че не ни хареса Маями Бийч, хареса ни. Но не бихме успели да си починем на такова място. По-скоро бихме се натоварили от шума и наситеността: цветове, яркост, агресия, всичко се опитва да ти привлече вниманието, да изпъкне, а не да се слее с околността, да стане част от цялото. Красиво, определено. Забавно. Но не и релаксиращо, не.
Неочаквана отбивка
Ще си тръгваме. Вадя любимия си бежов панталон, бяла блуза с розова щампа, розовите обувки — решила съм да летя добре облечена, изискана даже. Да-да, правя си сметката без кръчмаря.
Правим разходка по плажа, вълнението е огромно и затова се пазим далече от водата. Избързвам напред, Тото снима нещо и се бави. За секунда се обръщам да погледна къде е Тото. И в този момент една вълна ме блъска, залива ме до кръста чак! Вир-вода съм. Добре, че духа силно, та докато стигнем до колата след половин час съм поизсъхнала. Багажът е опакован, та реших да не сменявам дрехите. И добре направих :-) Толкова препятствия имах по пътя си, че ако всеки път трябваше да се преобличам — определено нямаше да ми стигнат всички дрехи, които притежавам.
Пристигаме на летището в Маями, чекираме успешно, взимаме си бордните карти, лелката от гишето на British Airways ни казва да сме в 17:30 часа на проверката. Решаваме, че става дума за проверката за бомби и течности и се чудим какво да правим толкова много време — почти няма магазини за разглеждане, не сме гладни, пък и без това има само един Burger King и един суши бар… Пристигаме според нас навреме за джобенето, събуват ни боси и гледат на рентгена даже обувките, пръскат ни в една кабинка със сгъстен въздух (стреснах се, да :-)), оказа се, че не сме терористи и ни пуснаха да влезем. Тото поиска вода, а аз се тръшнах, че нищо не съм си купила от Маями, искам нещо, каквото и да е пък. Да, ама магазините са само два: за алкохол и цигари и за дребни безполезни сувенирчета. Помоткахме се съвсем малко, отправихме се към нашия изход, а там няма никой. Чудихме се съвсем кратко: дружелюбен служител на BA ни светна, че самолетът ни излетял преди 7 минути, а багажът ни чакал на билетното гише!
И така за първи път ми се случи да изпусна полет. При това изцяло по наша си вина: неправилно разбрахме указанията на лелката и не поискахме повече инфо, след това не проверихме по мониторите какво пише за часа на полета ни, не отидохме първо на изхода, а се мотахме в магазина… Е, от друга страна и ВА не бяха съвсем наред: указанията бяха мъгляви и не ни повикаха по уредбата като видяха, че закъсняваме. Другите компании непрекъснато си търсят пътниците: “Господин Мартинес, веднага елате на изход 18, ще изпуснете полета си”. Защо нас ни низвергнаха и не ни повикаха — не знам, не знам.
Бегом към билетното гише: “Ама как така изпуснахте полета, нали навреме чекирахте?”. Ми ей така, на, изпуснахме го, кажете какво ще правим сега. “Записваме ви в списъка на чакащите за следващия полет след 2 часа”. Двата най-дълги часа на света :-) Този път не смея да се отделя от опашката, да не би някой да ме предреди и да вземе нашите билети. За щастие се оказва, че имат достатъчно места. Познай дали не съм тичала към изхода направо.
Седим на средните две места на средната редица, адски неудобно. И седалките са по-нагъсто от обикновено май. Не мога да си опъна краката защото металните стойки и на предния, и на задния ред са точно на пътя ми. Заспивам почти веднага, но не за дълго — стюардите ни будят почти непрекъснато с разни оферти за храна, пиене, пак храна, пак пиене. На Хийтроу пристигаме почти съсипани от нерви и умора. С подтичкване отивам до билетното гише и задавам сакралния въпрос: а сега какво? “Сега… следващият полет за България е след 22 часа. Има билети (ура!), но хотелът си го плащате сами, разбира се”. Отидохме да проверим за хотели и се шашардисахме: на летището има един Хилтън, който ни предлага нощувка срещу 300 паунда. Това са 900 лева, бе, хора! О, имало и по-евтини хотели — тези, дето били на другия край на Лондон, били само по 150 паунда на нощ. Завъртя ми се пред очите направо.
Спогледахме се с Тото и единодушно решихме, че толкова пари няма да дадем и това си е. Решихме да подберем най-важните неща за оцеляването ни по улиците и на летището, другото да дадем на гардероб, и да се устремим към меката на туризма. И изживяваме минишок: катинарът на единия ни куфар липсва! Бърз оглед на съдържанието отвътре пък съвсем ни озадачава: липсва само и единствено един малък GPS, колкото кибритена кутия горе-долу. Nokia N800 и фотоапарат Canon SD800 си стоят вътре, почти най-отгоре, барабар с три кила кабели за всичките ни устройства. Странно е, много е странно. Първо, случило се е или на летището в Маями, или на Хийтроу, а ми се струва твърде кокошкарски, джаджата е сравнително евтина и без кабелите си не би свършила никому работа. Второ, дори и да е изкушила някой заблуден хамалин — защо е зарязал другите техники, които са много по-скъпи, пък са и чисто нови? Единственото ми обяснение е, че някое престарало се ченге на летището в Маями е решил да направи допълнителна проверка на съдържанието на куфара ни, счупил е катинара и докато е ровил из дрехите ни, мъничкото GPS-че е паднало незабелязано навън. Какво друго би могло да се е случило?
Оставихме двата куфара на гардероб (по 6 паунда на парче!), купихме карта на Лондон (8 паунда) и се отправихме към метрото. Където отново успяха да ни изненадат с инфо, че бързият влак струвал 15, а обикновеният бил само 4 паунда. В едната посока. За щастие намираме някакво информационно гише, където ни светват, че ще ни излезе по-евтино да си купим целодневен пропуск за 6,70 паунда. И получаваме листовка с подробна карта на линиите, както и предупреждение: до центъра се пътува близо час!
А метрото е много хубаво, наистина. Симпатичен влак, който пътува адски бързо, указанията по уредбата са ясни, седалките са удобни. Слизаме на Южен Кенсингтън, излизаме и заахкваме! Красиво. Хора, каквото и да кажа за Лондон — все ще е малко. Това е най-най-якото място на света. Маршрутът, по който тръгваме, е пределно туристически: през Hyde Park, Speaker’s Corner, Marble Arch, Oxford Street, Oxford Circus, Leicester Square, Piccadilly, Trafalgar и колоната на Нелсън, Big Ben, London Eye, Westminster… Ужасно кофтито е, че сме уморени като за световно и от недоспиване ни тресе. Още на езерото с патките в началото на разходката сме капнали. Добираме се до един Старбъкс (дори кафето в Лондон е по-добро от американското!), посядаме и аз стигам до гениалната идея на деня: така и така имаме карти за метрото, да се възползваме от тях. Правих засечка на метростанциите и забележителностите — установяваме, че се припокриват. О, колко хубаво. И така: метнахме се на метрото за една спирка, слязохме, поразходихме се наоколо и пак в метрото.
Откапаха ни краката, уморихме се съвсем… и пак — толкова хубаво беше. И не само сградите, статуите, градините бяха красиви. Хората на Лондон също ни заплениха. Не бяха красиви, не. Обаче бяха много добре облечени, наистина. Пълен парадокс. Цените на дрехите в Щатите са адски ниски дори според собствените ми български критерии, докато в Лондон са нереално високи. Ако в Бостънския Gap едни дънки са $70-80, то на Острова трябва да платиш 150 паунда за тях, близо 4 пъти повече. Обявили намаление на ризите: стрували не 160, а само 120 паунда. За сметка на това американците по правило бяха облечени много зле, без грам стил, а лондончани… като по списанията! От суперизисканите костюми през спортно-елегантни дрехи та до младежките лежерни одежди — оригинални, привлекателни, добре подбрани, подходящо допълнени с аксесоарите. Да се чудиш как съумяват да поддържат разнообразен гардероб при тези цени.
И речта. Британски английски като от BBC, тук-таме кокни, много чужди езици. Тото чак се учуди, че по улиците има представители на почти всички народи по света :-) Вавилон пасти да яде. Точно бях свикнала на американското уважение към личното пространство и се сблъсках (и в преносен, и в буквален смисъл) с лондончани. Побутванията бяха доста основен елемент от уличната култура, определено. Ама то при такова стълпотворение…
По улиците няма кошчета за боклук. Всички хвърлят направо на земята. И пак е по-чисто от София. Как го постигат — не знам, не знам. Но ми харесва. За сметка на това даването на 5-10 паунда за обикновен сандвич не ми допада. Злато ли слагат в тях, диаманти ли, обаче на вкус са отврат! Ей, легендите за гадната британска храна не са легенди. Ядохме 4 пъти, всеки път на различно място, и само в едно италианско бистро на Хийтроу ни сервираха нещо, ставащо за човешка консумация. И ни връчиха сметка за 20 паунда за две кафета, бъркани яйца с наденички (за Тото) и палачинки (за мен). Закуска за 60 лева не е идеалът ми за начало на деня, ама… избор нямахме.
Та огледахме подробно Лондон, измръзнахме (от 26оС на Маями на 10оС със силен студен вятър, шоково си беше), капнахме. Към 20:00 часа решихме, че нямаме сили за повече ходене и се устремихме към Хийтроу. Бяха ни уверили, че може да прекараме нощта на летището, особено като се вземе предвид, че в 6:00 сутринта трябваше да чекираме за полета към София. Виках си, че както спя в самолет — така мога да спя и на седалка на някое от по-закътаните места в Терминал 1. Обаче не бях отчела коварността на летищните власти. Всички пейки бяха алуминиеви, седалките бяха малки, разделени с облегалки една от друга, че и наклонени напред. Т.е. не стига, че са студени, ами и се пързалят (не може да спиш седнал, изхлузваш се), а облегалките пречат да се опънеш легнал на тях. Въпреки че подът беше леденостудена теракота — бая народ се беше опънал покрай стените и спеше така. Хипарското у мен винаги е било близко до нулата, та на подобна крайна мярка не се реших. Ама към полунощ си свалих обувките, надянах едни от зимните чорапи и джитках така цяла нощ. Да, през цялото време почти се разхождах нагоре-надолу из летището — така и така не можех да спя, да седя ми беше твърде нервно, че и малко студено, да стоя права на едно място пък съвършено невъзможно.
В 5 сутринта почнаха да отварят гишетата за чекиране и познай дали не бяхме едни от първите на опашката. Вече спомената закуска в италианското бистро, лека разходка по магазините в безмитната зона (само колкото за пореден път да се зачудя тия хора акъл имат ли та да слагат такива невъзможни цени) и айде на самолета. Който излита с цял час закъснение, естествено. Спахме през почти целите 3 часа и половина, колкото и неудобни да бяха седалките, не можеха да се сравняват с летищните. Кацане, чакане за багажа (дълго), такси до нас, шокът от обгорялата стълбищна площадка, мирисът на дим из апартамента… И един много дълъг сън.
Днес ще сложа Kubuntu на новичкото ми Vaio, ще сваля всички снимки, ще ги подредя — и ще подбера най-добрите за публикуване тук. А Тото обеща да обработи видеото, само да свикнем с поредната смяна на времето. Защото в общи линии за 17 дни въртяхме часовниците цели шест пъти: София, Лондон (-2 часа), Бостън (-5), лятно време в Бостън (+1), Лондон (+5 часа), София (-3), лятно време и у нас (+1). Твърде много ни дойде, твърде много.
Но пък ни беше хубаво.
Край
Автор: Антония
Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com.
Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа.
Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2
До нови срещи на новото място!
Гласувайте за този пътепис:
Превърналото се в смущаваща рутина събуждане в 8 часа всяка сутрин, независимо от ангажименти и физическа възможност за изпълнението им, ме вкара отново под душа, принуди ме да извадя лаптопа от раницата, да разгледам набързо кадрите и да събера сили за следващите. А след бюфет-закуската отново нарамих тежащата 7 кг раница и, изпълнен с надежда, че ще успея да видя всичко, провлачих крака по набелязания маршрут — аквариума, историческия музей, IMAX прожекцията „Няколко хиляди години за няколко минути“...
Автор: Иван Ралчев
.png)
.png)
.png)
.png)
.png)
.png)
.png)
.png)
.png){kind=link}
.png){kind=link}