31 октомври 2007

Тасос през септември

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Керамоти, Лименария, Тасос, Кавала, Драма, Гърция

Тръгване в сряда сутрин от Пловдив. Без резервация, без някакъв особен план, ей така — на посоки. Пътят след Юндола е доста разширен и по-добър от преди. Граничният пункт е сравнително нов (от преди около две години) — Илинден. Следват около 120 км до ферибота в Керамоти. Половин час приятно клатушкане върху Бяло море и вече парещо слънце, за разлика от мрачните температури в Пловдив. Чайките кръжат около ферибота, пускат разни неща, които носели късмет (да бе, да) или пък се сбиват за по някоя рибка.


Слизаме на остров Тасос, по-точно на Керамоти.

Доста туристическо градче, натруфено и пълно с хора. Лека дезориентация на групата, подкрепена и от липсата на каквато и да била табела. Упътват ни към Голдън Бийч, като ни казват, че там е най-дългата плажна ивица с изобилие от хотели, бунгала и студия. Места би трябвало да има колкото си пожелаем. И тук успяваме да направим грешен завой, затова и слизаме за кратко в Криси Амоудия, където натопяваме пръстчета в морето за първи път. Все пак стигаме до мястото, за което си мислим и намираме приятно хотелче, на доста достъпни цени. Установявам, че сме съвсем извън сезона — цените се движат от 50 до 60 евро от началото на юни до края на август. Септември не е упоменат никъде, затова питам. 38 евро двойна стая. Чистотата е впечатляваща, за съжаление други екстри липсват. Кабелната телевизия се ограничава в 11 канала само на гръцки. При втори, по-концентриран поглед разбирам, че са около 4 програми, просто се повтарят. Интернет е нещо леко дефицитно. За моя радост в този ден очаквам важен мейл, затова питам за втори път на рецепцията. Синът на собствениците ми отстъпва кабела си, който се оказва непасващ за моя компютър. Момченцето все пак е услужливо и ми позволява да седна пред неговия компютър. Засмивам се, като виждам модзила и гръцки гугъл като стартова страница. Бързаме да намерим място за ядене преди групата да е припаднала от глад и сядаме в „пробабли дъ бест ресторант ин дъ уорлд“. Точно на плажа, със сравнително добра кухня, ама чак пък дъ бест, айде моля ти се. Разходка покрай плажа и оглеждане на другите заведения. Правим си план кога къде ще хапваме.


Ден първи, четвъртък

Ставане и закуска отново в пробъбли дъ бест. От там е нужно само да се търкулнеш лекичко и вече лежиш на някой от шезлонгите. След около час се зачудваме дали се заплащат — още никой не ни е навестил. Оказва се, че шезлонгите числят към даденото заведение, което е над тях. За два шезлонга и чадър — 5 евро. Сервитьорът дойде и събра. Мързелът какво ли не прави и така след едно влизане във водата и около 20 тина прочетени странички успявам да заспя. Единствено осите, които летят наоколо са леко досадни, но не пречат кой знае колко на приятната дрямка. Успявам да изгоря лекичко, при това странно някак на черти. Това ще го разбера чак към вечерта. Водата е страхотна — чиста, каквато смея да твърдя не съм виждала другаде. По-солена е, което леко залютява на очите при опити за плуване. Това я прави и по-плътна, но пък по-приятна. Рибките се виждат на стада, но са прекалено малки още, бебенца-рибки.

Другият голям плюс на плажа е липсата на всякакви индивиди, крещящи глупави рекламни фрази за фуражна храна (царевица) или пък закуски. Един единствен мина и предложи нещо като мекици, оваляни в захар, но първият път го пропуснах, защото беше прекалено тихичък. На второто минаване го изненадах и загризах жадно мекицата.

Вечерта е леко хладовита, прекарваме я в ресторант, в който имат меню на български и сервитьорът е полиглот. Обяснява ни, че от петък времето се разваля, в събота ще е „бива“ и ще се оправи в неделя-понеделник, когато ние ще си тръгваме.

Бележка: Плажовете, пътищата и ресторантите са пълни с българи. Преобладават градовете София и Пловдив. Малко бургазлии за цвят. Другите са единици. Другата група туристи са немците. Но те и без това са навсякъде по света. На трето място — румънците.


Ден втори, петък

Нещо се е намусило времето и затова решаваме да обиколим острова. С кола, като на интересните места слизаме и разглеждаме. Разчитаме на пътеводител, който се оказва с доста оскъдна информация за местата, които искаме да посетим. Спираме на Парадизос, където в книжката е упоменато нещо от сорта на: „не се учудвайте ако тук срещнете Адам и Ева“. Плажът е наистина страхотен, слънцето за малко се е показало и пощипва. Отново нагоре по стръмния път, по който сме се спуснали само преди малко. Алики е следващата спирка. От двете страни на шосето са спрели много коли и автобуси. 90% от тях са с българска регистрация. В Алики има остатъци от селище. Свидетелства се за добив на мрамор още от 6 в. пр. н. е.


Лименария

е вторият по големина град на Тасос. Градчето е основано през 19 век, когато обитателите на балканското село Кастро слизат към брега. Кастро е старо село, което е било далече от морето заради пиратите — за това се съди по остатъците от стената на селото.

Отдалече виждаме Скала Примоу, или по-точно нефтените находища и техните комини.

Времето не е на наша страна, започва да вали зверски и се насочваме към хотела, минавайки само покрай малка семейна фабричка за производство на зехтин.


Ден трети, събота

Времето е лошо и се качваме по колите. Малко след Драма, по-точно в село Петруся, предстои среща с роднини, които никога до сега не съм виждала. Но за това следващия път.

Общо: Чувала съм от много хора превъзнасяния колко е хубаво на Тасос. Честно казано съм впечатлена от чистата вода. От учтивостта на хората. Но: плажната ивица е сравнително малка (тясна). Иначе пясъкът е по-фин дори от този на нашето черноморие. Гледах на моменти доста ударено, защото виждах много и млади българи, за които се радвах, че имат възможност да обикалят. За съжаление повечето от тях не вързваха думичка чужд език и се чудеха как на английски е „голям“... За сметка на това гърците се преориентират добре и повечето сервитьори могат почти без проблем да те обслужат на български.


Автор: Донка Дойчева

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

30 октомври 2007

Откриването на Европа(2) — или 7150 км и много приятели

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Откриването на Европа(2) — или 7150 км и много приятели

част втора от приключенията на Бай Кольо из Европата (началото е тук>>>)

Франция и Испания

Женевското езеро и всичките му красоти остават за друг път. Трябва да стигнем в Анси преди 18 часа. GPS-а продължава да фриволничи, мисли че искаме да изкачим всяко баирче въпреки, че съм казал категорично че искам ФАСТЪР ама не би, не остана тайна пътека,през която да не сме минали. За малко да изпуснем границата, добре че ни се допи кафе. Похарчваме последните франкове за половин метър шоколад и сме във Франция....

Анси, Анси ле ву. Еех френска работа.

Нашите приятели там са хора на наша възраст които живеят извън града в къща на поляна — правилното място за живеене по европейските стандарти. Страхотно мили и интелигентни хора. Учат италиански, пътуват, гребат в езерото /казах ли ви че пак има езеро — Анси/ имат 4 сина и 4 внука. Започваме с вино и сирене, после френски салати и пр. пр. След това ние хукваме да гледаме Анси, а те имат урок по италиански. По-късно

вечерта продължава с пай и ракия. Абе френска кухня. Бива си я. Изискана работа са французите като нашите домакини.

Анси — много красив град разположен на едноименно езеро.

От 40 години насам има построени над 160 колектора за пречистване на водата. Сега дъното на езерото се вижда и нощем. Хората се къпят спокойно, сигурно и пият от нея. А има няколко града по бреговете му. Градът има река, която тръгва от езерото, хитрите французи /да скрият кашкавала в наденицата/ са разделили коритото на няколко канала и са си направили една сладководна Венеция. Много е красиво, много внимание е обърнато на парковете и каналите, няколкото стари крепости го правят още по романтичен.

Закуска на тревата. Пием кафе и отново на Запад.

Този път участъка е 740 км. Направо от Горна Савоя — източна Франция до Аквитания — Западна. Нашият град е


Марман /Marmande/

Никакви експерименти с маршрута само магистрали и здраво газ. Френските тоалетни — еее, голем кеф. То чисто, свети, аромати, кърпи, душове, че О’де тоалет пуска една джаджа. Стая за преобличане на бебета, отделна тоалетна за инвалиди. Разбирам защо не ползват храстчета покрай пътя.


Марман, пристигаме навреме, намираме нашите домакини. Много интересни хора, напуснали Париж и занимаващи се със свободно изкуство. Купили са огромна старинна къща в този интересен прованс. Марман е много различен, в него има нещо африканско, романско.

Никъде не се пуши, възхитени сме. Искаме във Франция. В София не можем едно заведение да намерим където да си побъбрим с приятели без да ни тровят. И за кметовете би било полезно градчето има 9 фонтана. И работят. Градът се намира на река Гарона, припомняме си „Без дом“ и снимаме реката. Домакините ни подаряват домати в различен цвят — гордостта на Марман. Оказват се невероятно вкусни. Нашите родни домати бързат да се присъединят към европейските — розови тенис топки.

Потегляме на Юг — сега спокойно по страничните пътища Сан Себастиан е близо. Пътищата извън магистралата са приказни. Кленови сводове създават усещане за спокойствие. Окосени ливади, горички, много красиви къщи. Умеят да се забавляват хората.

Некои съображения: повечето хора с които се запознахме, не, не са по-богати от нас, но всички живеятпо-добре. Повечето живеят под наем, но животът им е по-сигурен. Ние тук които ревем за мизерията разхищаваме и разсипваме богатствата си. Вижда ми се тъпо.


Испания,

упорито ръкомахаме някой да ни забележи на френско-испанската граница, но не би. Язък ни за големите паспорти. Пфу нема кой да те гледа подозрително да разрови бельото, да мушне отвертка в кесията с кюфтета. Въздъхваме по соца и отминаваме.


Пристигаме в Сан Себастиан

съвсем по график. И хукваме на плаж. На океана. По-малко солен е от средиземното и много спокоен. Ех Атлантик. Плувам в захлас. Бях чел някъде, че там било рай за сърфистите, съмнявам се. Сан Себастиан има два залива и двата много затворени. В момента е като тепсия и едва ли може да има добра вълна за сърфистите. Може пък някъде наблизо из Бискайския залив да има. Мацките мързелуват на слънце. Топнаха крак, близнаха и каза аха — Океан, не е много солен. Егати отношението.


Сан Себастиан е много красив и по испански /пардон баски/ пищен.

Прилича на Рио де Жанейро.Не че сме ходили там, ама така ни изглежда. Всъщност и кой от кого е взел приликата пак е спорно. Два големи хълма затварят залива и бранят града. Най-често им е трябвало да го бранят от англичаните, те албионците по-друг начин са опознавали Европа, не като нас со кротце и со благо. Още си стоят оръдията там да пазят мира. Този град има и голям парк, за който не остават сили. Незнайно защо не е сред първите по туристически рейтинг. Според нас по нищо не отстъпва на една Валенсия, даже напротив, много по-модерен и развит. Може би причините са политически, както научаваме малко по-късно.


Нашият домакин закъснява и води със себе си още един закъсал гост. Ставаме голяма компания, но както се казва сърце да е широко. Домакинът ни е най-чистия и подреден ерген, който сме виждали. Великолепен апартамент, обзаведен и съоръжен със всичко в нов квартал новичък и обширен, с разкошни тераси. С мармандски домати, испански лук и френско сирене, и много творчество създаваме салата и гонещата носталгията бяла Рада постигаме бързо консенсус и обединение.


Та тук се завихри политиката. Оказа се, че Испания си е многоезична страна, нещо като Швейцария само дето кантоните не са дошли доброволно. Това дето не разбирахме табелките в града било щото са писани на баски, нашето испанознание се отнасяше само до говорещите кастилски. Това при баските да говориш книжовен испански си е като да попиташ нещо на руски в Чехия 68-ма година. Говорейки си за това де е България ние най-невинно питахме — а това как е в Испания? На един от многото такива въпроси съпругата ми получи отговор: „Ама жено, къде тук виждаш испанци и Испания?“ Голем смех падна. Нашето неразбиране. Доста по-късно в Каталуния вече, водейки все същия този разговор лека полека започнахме да поразбираме. A пък питайки за същото мадридчанина Нектор — един истински столичанин. Той отсече — ЕСТУПИДО!!! Тогава и на мен така ми изглеждаше. Ама като се сетя за нашето „Свобода или Смърт!“ се куртолисах и реших да не ръчкам повече.


На път към Мадрид.

Попадаме в центъра на града, там ни е квартирата. Централно, шумно оживено. Мадрид си е космополитен. Нашият домакин е боядисал стените на стаите в могъщи цветове, ярко червена спалня, тъмно син хол, огнено оранжев коридор. Мрази бялото. Представяме нашите специалитети, а той ни изненадва с мадридска салата. Чертаем маршрути и пишем коментари. Това дето го обикалят тур бусовете го обходихме пеша. Километража на маратонките гони автомобилния. Много е добре да имаш местен човек овреме да ти спести глупостите пробутвани от туристическия бизнес.


Започваме бавно с центъра на Испания — Пуерта дел Соло. Да усетим пулса. Тръгваме към музейната част и там кратко колебание. Дали да заложим на класиката и Веласкес /Прадо/ — младата госпожица му е фен или на модерното музеят рейна София — Пикасо, Дали, Миро. Ние по-възрастните надделяваме с избора си на модерното. Аз отдавна исках да усетя директно въздействието на Герника.


От музея, в който истински се забавлявахме си тръгнахме истински фенове на Хуан Миро. Преди това си мислех, че си е обикновен ексцентрик и шантав модернист, но сега твърдо го коронясах като крал на идиотите. Музеят си заслужава. Препоръчвам го.


После правим грешка с един ресторант Кентъки и се придвижваме към плаца Майор. Затворен площад, но се усеща много силно духът на Испания. Кралски дворец и пр. бля бля. Изобщо доста грандомания има в Мадрид. Истинско удоволствие е да наблюдаваш парка със паметника на Сервантес. Голям бял строг и стилен. На белия фон отпред с черен бронз Дон Кихот и Санчо Панса свободно прославят Испания, а от горе строго ги гледа Сервантес. Сякаш пита: Тия двамата какво си позволяват.?


Пием кафе на Гран Виа по съвет на Нектор. Така каза, просто поседете и наблюдавайте хората. Заслужава си. Мале колко шантав народ се извървя за това време. Неволно си мисля за Алеко и как ли щеше да изглежда колоритния балканец на фона на Мадрид? Едва ли щеше да се забелязва, странно накъде върви светът, и за добро ли? Абе определено се чувстваме членове на Европейският съюз на тази улица и в това тротоарно кафене. Снимам театър Лопе де Вега, който свързвам с любим виц и продължаваме. Минаваме през парк, един от многото в Мадрид с десетки фонтани. Разкошни градини. Паркът е пълен с почиващи, спортуващи, забавляващи се и подрастващи. Има езера с лодки, сенчести пътеки, купонджийски естради... Изобщо в Мадрид има толкова фонтани, че ми се ще бат Бойко да дойде да погостува малко тук (два дни ще са му достатъчни).


Мадрид. Усеща се че има крал, полагат усилия за величието и достолепието. Нектор е канен на рожден ден. След 12 вечерта, тогава канят на купони тук. Вечерта поливаме със сангрия. Наздраве за Благун. Всъщност вече видях в Метро картон със сангрия, като добавим и гаспачо което също се намира можем да си направим мадридска вечер насред София.


Събота е, а ние сме на път за Валенсия.

ъъъ — Тук става малка издънка. Нашата домакиня я няма и телефона и не отговаря. Е, отиваме на плаж. Вече средиземноморски и километричен. Привечер правим повторен опит да я открием и пак удряме греда. Вариант Б намираме хотел в центъра, демонстрирам чудеса от софийско майсторство, за да паркирам и хукваме да разглеждаме.


Валенсия е много контрастен град. Има невероятен и разкошен старинен център, свръхмодерно строителство и коптори, изглеждащи по зле от ЦК.

В центъра кипи живот, събота вечер е. Търсейки из модерните заведения такова със свободен WI-FI — трябва за да проверим съобщенията, да свалим актуалните сателитни параметри, на всеки два дни се променят. Та на въпроса имате ли безжичен интернет или WI-FI много често ни дават менюто!?. Ние с нашата високотехнологична играчка влизаме от някое кафе, улавяме нета и започваме да звъним по Скайп на приятели и роднини. Оставаме малко неразбрани в това си начинание. Тук е едва 12-събота вечер, хората сега излизат, и млади и стари. А ние не съобразяваме часовата разлика и будим приятели наред. Хващаме края на един концерт на бикоборския стадион. След концерта боклука е впечатляващ. Не ни се прибира. Сутринта посвещаваме на модерното строителство. Тия хора са направили чудеса от една пресъхнала река. Цялото и устие превърнато в огромен парк. В края на който има няколко смайващи въображението комплекса. Един модерен музей, изложбена зала за технологични новости, ботаническа градина и огромен по мащабите си аквариум. Това може да се обходи само с атракционно влакче, което и правим. Накрая се потапяме в аквариума където дъха ни спира от мащабите, с които е построен. Делфинско шоу, милиарди литри и милиарди риби.

http://www.cac.es/home?languageId=1 или http://www.cac.es/galeria/arquitectura/cac


Автор: Бай Кольо

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

29 октомври 2007

Egypt Inside (Египет отвътре)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Кайро

Най-добрите приятели на семейството ми са египетски християни. Близки сме от 80-те години на миналия век, когато живеехме в Алжир, където родителите ни работеха като чуждестранни преподаватели и бяха колеги в едно и също училище, а аз учех с децата им във френски лицей. Получихме покана за сватба — от двете дъщери се женеше по-малката. Нямаше как да откажем, тъй като вече бяхме пропуснали годежа на по-голямата сестра, пък и мисълта, че ще избягаме от сковаващия студ на януари ни действаше, меко казано, добре.

Вместо със слънце и пясък, Кайро ни посрещна с дъжд. Имах чувството, че нося рекордно ниските температури от България в пътническата си чанта — като в онази пеceн „...everywhere you go, always take the weather with you... Рязкото затопляне няколко часа по-късно и пустинната буря, която връхлетя внезапно, изведнъж ми припомниха, че съм в Африка.

Кайро е космополитен град — една от притегателните точки на световния туристически поток. Няма как да не е така, при положение, че градът съчетава на едно място древно-египетски, древно-римски, ранно-християнски и ранно-мюсюлмански забележителности с всички възможни удобства на модерния туризъм. По улиците прави впечатление огромното разнообразие от автомобили — без оглед на марка, модел и година на производство, в гъстия трафик се редуват стари японски и американски автомобили, чисто нови европейски коли и изгнили съветски лади. Модерно облечените жени-шофьорки, настанени в чисто нови западноевропейски автомобили, привличат вниманието на неподготвения турист, който веднага разбира, че е попаднал в по-цивилизованата част на ориента. Трафикът, разбира се, е кошмарен — какъвто може да бъде само трафикът в един 17 милионен арабски мегаполис. Колите в центъра са спрени с освободена скоростна кутия и прилепнали една в друга брони. Ако искаш да паркираш на определена улица, трябва да дадеш „бакшиш“ около долар на черничък юноша, който енергично ще избута 30-тина автомобила, за да освободи място за твоята кола. Това, разбира се, съвсем не решава проблема с паяците, които са навсякъде.


Християните в Египет

формират около 20% от населението на страната. В Кайро могат да се срещат множество църкви, параклиси и манастири, а православните светини извън столицата са стотици. Това е още един от парадоксите, които объркват туристите, дошли с впечатлението, че се намират в арабска, мюсюлманска страна. В градовете кръстовете и златните кубета на църквите се извисяват гордо над сградите, редом с ислямския полумесец. Самите „копти“ (така се нарича християнското малцинство) твърдят, че срещу тях няма дискриминация и, че не са принудени да крият религията си.

Всъщност, животът на християните в Египет никак не е лесен. Може би именно трудностите са довели до сплотеното общество, в което живеят тези хора. Аз лично бях поразен от искреността, с която вярват в доброто и Бога, без да бъдат фанатици, от всеотдайния начин, по който обичат семейството и от светския живот, с който много наподобяват европейците. В миналото коптите са били подложени на гонения и дискриминация от диктатурата на президента Садат. Стига се дори до там, че християнското малцинство започва масово да емигрира, повличайки със себе си почти цялото богатство на страната. Това подтиква администрацията на президента да обърне политиката си на 180 градуса — терорът се насочва към крайните мюсюлмани, които участват в гонения на копти. Милитаризираната власт в Египет обявява война на ислямския фанатизъм и застава в подкрепа на светската държава и християнското малцинство. Днес египетските християни са горди и преуспяващи граждани на страната си. Човек може да ги срещне навсякъде — в кварталната бакалия, в армията, полицията, училищата, вратите на държавната администрация са отворени за тях. Голяма част от едрите търговци, туристически предприемачи и банкери в страната са копти.

Отношенията между египетските християни и обикновените мюсюлмани наподобяват отношенията между българи и мохамедани в районите със смесено население у нас. Хората зачитат взаимно религията си и дори често празнуват религиозните празници заедно — по приятелски, комшийски и.т.н. С очите си съм виждал как арабско семейство подарява икони на християнско семейство. По-интелигентните хора отдавна са осъзнали, че не омразата, а взаимния респект и човешкото приятелство могат да издигнат авторитета на собствената религия в очите на друговереца. Идилията, разбира се, не може да бъде пълна — омразата и предразсъдъците все още се срещат в определени социални групи (крайно религиозни и/или крайно бедни представители и на двете религии), смесените браковете са абсолютно табу, а демонстрирането на принадлежност към християнската религия на публично място съвсем не е препоръчително.

Като типичен представител на третия свят, Египет е страна на контрастите и социалните различия. Пропастта между бедни и богати е толкова голяма, че на човек му се завива свят. Социална поляризация има както при мюсюлманите, така и при християните. Крещящ пример за това е „Градът на боклуците“ — квартал на Кайро, построен буквално върху сметището на града, в който всички хора „изкарват“ прехраната си от отпадъците в прекия смисъл на думата. Иконите по стените и прозорците дават да се разбере, че по-голяма част от населението в „Града на боклуците“ изповядва християнската религия. Тук мизерията е доведена до абсолютни крайности. Не случайно кадри от това място са включени в „Baraka“ — грандиозен филмов проект-импресия, който има за цел да впечатли зрителите с документални кадри, заснети из цялото земно кълбо.

В града на боклуците никога не водят немските туристи — би било прекалено лоша реклама за безупречния имидж на страната. Ние попаднахме там на път за манастира „Свети Саман“ — издълбан в скалите манастир, за който се вярва, че притежава лечителски способности. Манастирът се намира в самото сърце на ужасния квартал, ограден е с висока ограда и сам по себе си представлява кътче от Рая. Бях вдъхновен от идеята, че съм първия „бял“ турист, попаднал тук от доста години насам. Преди да стигне до портите на манастира, за който ще стане дума по-нататък, човек трябва да извърви дълъг и мъчителен път по тесните, кални и мрачни улички на квартала-сметище. За щастие пътувахме с кола. Непоносимата жега прави вонята на това място още по-ужасна. Навсякъде се стрелкат мишки и плъхове. Входовете на полуразрушените и неподдържани сгради са претрупани с чували за смет. Боклуците буквално „извират“ отвсякъде — покривите, таваните, мазетата и улиците са заринати с тях. Опитах се да се пошегувам, че тук няма проблем да си хвърлиш цигарата на улицата. Не се получи.

Хората на това място си изкарват прехраната по два начина: като предават вторични суровини и като отглеждат прасета (още едно доказателство за принадлежността им към християнската религия). Всяко сметище предлага идеална възможност и за двете дейности, особено ако събира отпадъците си 17 милиона души. Пътувайки към манастира попаднахме в двучасово задръстване по тясна, еднопосочна уличка. Пред нас махаше с опашка хърбаво магаре, впрегнато в каручка, натоварена до пръсване с чували за смет. Зад нас се притискаше огромен, стар камион. Каросерията му беше пълна с деца, тръгнали на екскурзия към манастира „Свети Саман“. Също като нас. Около колата се бяха насъбрали зяпачи, които притискаха мръсните си, полуголи тела в прозорците на автомобила и се биеха помежду си, за да успеят да се докопат до гледката. Гледката бяхме ние — българите. Най-вече аз и моята камера, която не спираше да снима през цялото време. Придвижвахме се с един метър в час, от миризмата започна да ми се вие свят и скоро имах задушаващото усещане, че никога няма да се измъкнем живи от това ужасно място. Отдъхнах си, когато пред погледа ми се извисиха величествените порти на


Манастирът Св. Саман.

Градът на боклуците изчезва като по чудо, след като човек премине през тях. На мястото му се появяват добре поддържани лехички, старателно измити улички, красиви постройки, широки пространства и библейска тишина, нарушавана единствено от ехото на детска глъч. Децата тук са навсякъде.

За да построят манастира в скалите, християните са използвали барутни взривове. Тъй като строежът е трябвало да бъде пазен в тайна, манастирът е изграден на най-недостъпното място в Кайро. Самите взривове са правени в синхрон със залпа на оръдията от военното поделение наблизо, които се използват многократно през годината за честване на различни национални празници. Освен монашески килии и църкви, в отвесните скали са издълбани стотици позлатени скулптури на светци и религиозни персонажи. Пресъздадени са сцени от Библията, в които участват скулптури с човешки ръст.


Мястото е свещено за египетските християни. Те идват тук, за да решат тежък личен проблем, да се помолят за изцеление от коварна болест или просто да потърсят душевно спокойствие. В скалните ниши около двора на манастира могат да бъдат забелязани празни инвалидни колички. Смята се, че са изоставени тук за доказателство от собствениците им, които са дошли да потърсят изцеление. Египетското православие е сред основателите на монашеството и отшелничеството в Християнската църква и има дълги традиции в тази област. Дълбоко прокопани в скалите под манастира мрачни катакомби някога са приютявали отшелниците в месеците им на уединение и разговор с Бога. Манастирът разполага с издълбана в канарите зала за проповеди, където амфитеатрално са подредени 10 000 места за сядане — издялани от камък. Подиумът е обзаведен с огромен екран, микрофон и всички необходими средства на съвременната техника. Тук се извършват мащабни проповеди, честват се християнски празници и се правят религиозни обреди. Патриархът на Александрийската православна църква получава короната си с официална церемония на това място. Споменът за „Града на боклуците“, приютил уникалния скален манастир в утробата си, определено ще остане завинаги в съзнанието ми. Още не бях „изтрезнял“ от пресните си преживявания там, когато ми припомниха, че всъщност целта на посещението ни в Египет не е да посещаваме забележителности, а да присъстваме на сватба.


Сватбата между египетски християни

представлява истински културен шок за неподготвения българин. В добрия смисъл на думата. Първоначалните ни очаквания бяха, че празненството ще протече по правилата на същите или поне близки до познатите у нас традиции. Най-малко заради сходството в религиите. Оказа се, че това съвсем не е така. Дългото съжителство между копти и мюсюлмани, от една страна и американското културно влияние, от друга, са превърнали сватбения ритуал на египетските християни в културен букет от американски wedding традиции и арабски ритуали. Подаръците, например, се връчват предварително — ден преди сватбата. Брачният договор се скрепява от свещеник — така, както е прието в католическите страни. Церемонията в църквата не се провежда преди, а след официалното празненство — в отделен ден. Самата церемония представлява пищна и продължителна православна литургия — от най-красивите. Светският блясъкът е оставен за буйното празненство дни преди това — сватбено забавление като всяко друго, с много песни и танци, но без алкохол. Огромните трапези в свръхлуксозния ресторант на швейцарската верига „Movenpick“ стояха часове наред празни — с изключение на поставена в средата кана вода с много лед. Това, разбира се, не попречи на темпераментните сватбари да танцуват неуморно и с еднаква страст арабски фолк, техно, латино, денс и хаус музика. В каря на банкета отвори огромен бюфет с няколко стотин изисквани блюда, приготвени от прецизния кетъринг сервиз на хотела. Уморените гости си тръгнаха преяли, а булката се прибира в къщи с баща си. Младите ще могат да се порадват на интимна близост едва след като се закълнат във вярност пред Бога.

Автор: Тихомир Димитров

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

25 октомври 2007

Откриването на Европа(1) — или 7150 км и много приятели

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Откриването на Европа

/или 7150 км и много приятели/

Първа част

Всичко започна така

Затова, защото — Анушка вече е купила олиото и не само го е купила, но и го е разляла. Тъй че заседанието няма да се състои.

Пътуваме, какво да ви кажа? Обичаме да пътуваме, аз обичам да шофирам особено извън България. Не че не харесвам България. Просто у нас трябва да си нащрек 120% за дупки, наглеци и хитреци. Даже понякога си мисля, това е божията справедливост. Страната не може да е красива пък и пътищата да добри и безопасни твърде много ще ни дойде. Та пътуваме София Грац — 980 км. някъде. Тръгваме към 5.30 сутринта, винаги тръгваме рано. Не е много умно защото пътя е дълъг и е добре да си отспал. Да ама не, уж предната вечер лягаме рано, но не може да се заспи от вълнение, мисли и напрежение. Както и да е сега имам втори пилот в колата, госпожицата. Кара вече уверено, дори си позволявам да дремна. Минаваме без проблем границата и вече сме във пътешествието. Динари съм купил от София, после се разбира че това не е нужно защото кредитните карти си вървят по сръбските магистрали без проблем.



Да ви разкажа за подготовката.

Наистина се подготвихме сериозно. Още щом приключи миналогодишното пътешествие — Италия и Гърция, за което всички помагахте, се знаеше че ще има ново. Направихме през годината няколко кратки пътувания, до Ситония, Босилеград, Тасос, но всичко това беше тренировка. Избрахме Испания заради испанския на госпожицата /старо обещание/, че щом завърши с испански ще отидем да го поупражняваме. Пътя до там реших да го накъсаме, защото е немислимо никога да не сме ходили във Швейцария и да я подминем транзит, това се оказа валидно и за Франция и изобщо. Така обаче се оказа че пътуването не може да стане под 18 дни и това в нощувки доста раздува бюджета. Така започнахме да търсим варианти и полека лека научихме за съществуването на едни чудесни идеи — www.hospitalityclub.org и www.coachsurfing.com регистрирахме се и започнахме да четем. Оказа се че всичко това работи.

Грац


Няма да описвам тези два сайта, повечето то вас ги знаят или са членове там. Идеята наистина е велика, от град на град създаваш приятели, отиваш при реален човек, а не в туристически поток. Живееш като него и опознаваш отвътре и страната и хората, с пълна сила важи правилото във Франция прави като французите J. С много писане /повтарям много/ и питане успяхме да получим 13 покани за нощувка една от www.coachsurfing.com останалите от www.hospitalityclub.org. Това си е преизпълнение на плана. Посещаването на непознати хора рязко усилва тръпката. В подготовката влизат подаръци, в колата има 4 кашона вино, 8 бурканчета лютеница /трябва да поискам процент от Олинеза за промоциите които направих на международния пазар/ 23 мускалчета, около 8 комплекта ръчно плетени терлици от съпругата ми, а също и ръчно плетени шапки и бродирани покривки в традиционни наши мотиви. 20 диска с българска народна музика много мартеници, също хоум мейд, 10-тина шоколада Своге/ и от тези ще поискам процент/ и един сак с рекламни материали за България.


Грац


Имам голяма кола, Ланчиа Капа комби събира много, вервайте ми, но като добавиш и 3 стека вода 3 бутилки нашенска гроздова/ мале каква носталгия щеше да ме мъчи ако я нямаше/ малко храна, спални комплекти — задължителен атрибут в подобни гостувания, дрехи и за плаж а и за Матерхорн, накрая колата ми се вижда като Миникупър. Ама аз в тъмна доба я товарих да не ми се смеят съседите. Единствените митничари които проявиха някакъв интерес бяха словенските. Пословично надути направили идиотска опашка от коли на словенско хърватската граница един от тях поиска да вдигна капака и като виде как се отвори като тапа на шампанско веднага подви опашка и се прибра в кабинката. В Хърватска направих грешка като заредих и поисках да платя в евро отрязаха ми главата. После никъде по-нататък не сипах толкова скъпа нафта.


Грац


Некои съображения: На магистралите задължително са по-високи цените на горивата и на храната. В покрайнините на градовете може да се зареди с драстична разлика в цената.

След предишното ни пътешествие сме задобряли много. Намирам нощувки на цени от 15 до 25 евро на човек. Колкото е по-голям града толкова по-големи възможности да намериш ниска цена, има. В Барселона от сайт http://www.loquo.com/ може да наемеш квартира на много добра цена. Тук ще оставя няколко полезни линка за намиране на прилични нощувки:


http://www.hotelformule1.com/
http://www.accorhotels.com/accorhotels/index.html
http://www.venere.com/
http://www.hostelworld.com/
http://www.hostelbookers.com/
http://www.ownersdirect.co.uk/search_advanced.asp
http://www.homelidays.com/
http://www.zermatt.ch/index.e.html
http://rentals.loquo.com/english/madrid
http://www.barcelona30.com/

Грац


Грац е вторият по големина град в Австрия, приятен, културен, има 4 университета + 2 за приложни изкуства. По време на нашето възраждане тук са учили половината български просветители, другата половина в Одеса. На централния площад има асансьор. Към никъде. Качва те до горе и после обратно. Естествено качихме се. Много ми допадна като бизнес идея. Любопитството да видиш абе що тия хора се качват от средата на площада до 15 м по-високо — в нищото неумолимо пълни касичката му.

Има крепост на хълма Шлосберг. Там са спирали и турците и Наполеон, не съм много сигурен, но последните май не са успели. Има и някои много модерни сгради, които ни впечатляват. Те всъщност го правят различен.

Палим гумите на запад към Залцбург. Времето съвсем се свъси, по близките хълмчета има пресен сняг. Егати а ние носим плажните такъми. Обаче пък навигатора се е развихрил и направо твори маршрут. Бях му дал да избере Дискавъри опция и той направо ни размаза, прекара през цял куп страхотни селца и курорти запомняме едно — Бад Митендорф. Пътят е невероятно красив, къщите още повече. Имам усещане за нереалност.


Залцбург


Пристигаме в Залцбург, намираме нашият приятел Йозеф, отварям багажника и усещам реакцията му като вижда багажа. Споко бе Йозеф за една вечер сме, не завинаги. Тръгваме веднага из града.

Залцбург — Ред Бул


Той ни води в царството на РедБул. Частното летище и хангар на собственика. Заради него е построил и по-голямо летище на Залцбург. Патриот. В неговия хангар са събрани любимите му играчки. Болидите от формула едно. Колекцията му от самолети, има и няколко изложби. На върха, под купола има ВИПаджийски ресторант. Язък не си нося връзка. Има стъклен под. Получаваме бордни карти. Може да видите снимките от дизайна в тоалетните /само в мъжката беше над 300 евро букетчето/. На излизане си викам ще взема да измисля и аз една напитка. Пустата му кутийка, поне да беше вкусна.

За вечеря отиваме в местна кръчма, жива музика, шницели и щрудели.


Залцбург


Залцбург има два хълма /тепета/ и красива река — всички показатели на красивият град. Моцарт, много църкви и какво ли не. Монасите с годините са превърнали солта в злато /католиците много ги бива по бизнеса/ съчетано със силата на убеждение на Светата Инквизиция може да си представите как са създадени тия дворци. Затова много ми допада името ЗАЛЦ. Може да значи сол ама ми звучи като зло злато. Така кротко валеше, че се отдадохме на леност и сладокусие из кафенетата и сладкарниците.

На Запад — към Швейцария. В движение променяме маршрута, покрай немското езеро Sciemsee /Шаймзее или бог знае как/ има мощно задръстване. Папата бил дошъл /да му се не види/ Рязко свиваме на юг и атакуваме Швейцария през Инсбрук. Отново тунели пейзажи езера. Облаците се разкъсват. И хоп граница, появи се един червендалест чичко погледна ни, попита за къде? Цуг викам аз на чист немски. Яяя гут потупва ни по купето доволно. Това беше, очаквах да видя още поне един пост. Тц. Като видяхме, че цените на бензиностанциите са във франкове разбрахме къде сме. Тъкмо да обобщим австрийските гледки и швейцарските ни грабнаха. Още повече цветя по прозорците и повече езера. Нашите приятели Андреа и Адриан звънят по телефона. Имате ли проблеми с пътя или колата. Обяснявам: не бе ние сме си заплеси! Тези младежи са страхотно лъчезарни хора. От първата дума ни поканиха в техния дом. Те са пропътували с едно бусче 45 хиляди километра — една година, цялата Азия. Няколко минути не мога да си затворя устата. На нас гордите пътешественици тръгнали да откриват Европата. Малее! Направили са невероятна вечеря. Всичко е ръчно приготвено, дори кус куса сами правят — ръчно. Вадя гроздовата. Хвала на Бога. Хукваме на нощна разходка. Говорим си цяла нощ.



Цуг


Цуг е страхотно малко градче, на страхотно едноименно езеро с възможно най-ниските данъци. Това докарва офисите на купища фирми от Европа и острова и хоп поминък за всички. Кантонерите така решили. Тия швейцарци хич не бръснат държава и правителство, съберат се на приказка, хоп референдум и нашият кантон така и така реши. Древногръцка демокрация. А няма да описвам какъв култ към здравето имат. Това велосипедните алеи влака могат да накарат да отбие. Балони, лодки, делта-планери.

За съжаление сутринта се разделяме и тръгваме към Цермат — Там му викат Цаамат. Езерото си заслужаваше много повече време. Да де ама пътят ни зове.



На Запад /предимно югозапад/. Тук вече GPS-а започва да се шегува, от тунелите ли от високите върхове ли, губи сигнал често и на няколко пъти се въртим около едно езеро. Накрая с налучкване и питане май уцелваме. Пътят се вие през Алпите пресичаме Вю пойнт на Алпите — над 2300м, пътят се вие стръмно и досущ като нашият белмекенски. Язовир след язовир в каскада. Като че ли са им малко езерата. Адски са практични тия хора. Изпреварваме стотици велосипедисти по стръмнините. Направо леко ни обзема срам в удобната кола. Ние обаче закъсняваме много. Идеята да стигнем преди обед за да хванем работещи съоръжения за Матерхон преминава в идея да стигнем преди мръкнало. В Цермат колите са забранени. Може с електрокар или някакво подобно. Казвам ви култ към здравето имат. Спираш в Таш и оттам с влак или ел.бусче. Паркинг 55 франка.


Цермат


Намирам хърватски таксиджия, който ме урежда на паркинга на един хотел и с таксито ни закарва до Цермат. Той ни продава и билети за лифтовете с отстъпка като на братя балканци. Настаняваме с в хотел Банхофф. Един истински артист администратор с изключителен талант ни разказва и упътва в сложната мрежа от лифтове, гледки и забележителности. Пълна програма. Казах ви, че швейцарците са практични. Хотелът всъщност е с общи баня и тоалетна, обща кухня, пералня и живее някак като едно семейство. Вечерта в общата кухня-трапезария с гълчава на японски, американски, немски и пр. се обменят снимки, подправки, странни чайове и наздраве на разни езици. Ние с италианска пица, швейцарска салата и нашенска гроздова се включваме успешно в откриването на Европа.


Klein Matterhorn


Цермат е типичен високо планински курорт. Ски може да се карат целогодишно. Катерене и алпинизъм също. Чувал съм, че арабските шейхове почивали там, ние не ги видяхме, ама ще идем пак. Има ножчета, часовници, банки и крави. Но всичко това е чисто, естетично и зверски практично организирано. Лифтовата им мрежа е невероятна. Където не може с лифт може с хеликоптер. Тя и железопътната им система е перфектна.


Цермат


На Запад отново. Катеренето ни до Клайне Матерхорн е променило маршрута отново. Женевското езеро и всичките му красоти остават за друг път. Трябва да стигнем в Анси преди 18 часа. GPS-а продължава да фриволничи, мисли че искаме да изкачим всяко баирче въпреки, че съм казал категорично че искам ФАСТЪР ама не би, не остана тайна пътека,през която да не сме минали. За малко да изпуснем границата, добре че ни се допи кафе. Похарчваме последните франкове за половин метър шоколад и сме във Франция....

Продължението в част втора — Франция и Страната на баските>>>

Автор: Бай Кольо

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

24 октомври 2007

Езиков курс във Франция (6) Уикенд в малката Венеция и прибиране.

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Езиков курс в Монпелие, Франция - шеста, последна част (предишната част е тук>>>, а началото е тук>>>)

Шестият ден

Спах ужасно, дали заради алкохола на партито. Събудих се в 7,00, а в 7,30 закусвах.

Не знаех какво да правя в този ден. Бях натрупал доста умора от последните дни, и не се бях наспал добре. Все пак това е южна Франция, кога пак ще дойда, не се знае. Господин Нойхауз ми отрекламира град Сете — на 20 тина километра от Монпелие, който е известна туристическа дестинация и притежава огромен пясъчен плаж.

Изпуснах автобуса и трябваше да стигна пеша до гарата. Обърках пътя и на гарата пък изпуснах за малко влака. Късметлийски ден;-)


Има някой любител на старите компютърни игри наоколо;-)


Гарата „Сен Рок“ в Монпелие е организирана доста рационално. Работят около 10-тина гишета за билети, отделно има безброй автомати, които продават билети с кредитна карта. Всички клиенти чакат на една опашка, така че никой не е прецакан заради това, че човекът който е пред него се тутка твърде много на гишето. За съжаление опашката беше големичка и докато дойде моят ред изпуснах влака за Сете. А следващият беше чак след два часа.


Райска градинка на гарата.


Междувременно се опитах да сменя валута в центъра на града. Еврото е нещо страхотно, защото нуждите от обмяна на валута отпаднаха в рамките на голяма част от Европа, но пък това се отрази на броя на чейнджовете. В Монпелие няма чейндж, който да работи през уикенда. Видях работеща банка, влязох в нея и се опитах да сменя пари, но се оказа, че пари могат да обменят само клиенти на банката. Ех, мамка му.

Чакайки на опашката в банката, не се усетих че закъснявам за влака. Пристигнах на гарата с десет минути закъснение, но слава Богу и моят влак имаше закъснение някъде към 20 минути.

Показвам си билета на някакъв железничар — той вика — хващай тежевето, което чака на съседния коловоз (TGV — свръхбързият високоскоростен влак). Тичам към тежевето, там друг железничар вика, не тук не може, хващай си твоя влак. Търча по подлезите. Някакво малко кученце ме лае три пъти докато прехвърчам покрай него.

Държавните железници са нещо лошо, лошо! Огромни тълпи се опитват да влязат във влака, едвам успях да се промуша на площадката на първия вагон. Ужас! Последния път, когато преживях нещо подобно в чужбина беше в Румъния, в далечната 87-ма година, когато ми се наложи да пътувам правостоящ в румънски пътнически влак.

Добре че влакът не пътува повече от 20 минути към Сете, та дискомфортът не продължи твърде много.


Водата в каналите на Сете е кристално бистра.

Град Сете е основан от италианци. В центъра на града минават няколко канала, които го наподобяват на Венеция. Градът е известен и с турнирите си върху лодки, които най-вероятно произхождат от рицарските турнири.



Централният канал

Гледам откъм грешния канал;-)


Играят два отбора върху гребни лодки. Гребните лодки вървят една срещу друга, а на кърмата им има по един човек с рицарско копие и щит.



Паметникът на състезателя в турнира. Интересно е, че паметникът е без лице.

Трибуните чакат поредния турнир.

Момент от турнира.

Музиканти зарибяват клиенти в крайбрежен ресторант.

Хотел над пристанището.

Идеята е да подпреш другия с твоето копие в неговия щит така, че той, а не ти, да цамбурне във водата. Не знам дали традицията е променена или какво, но в провеждащите се в момента турнири видях да играят само деца.



Каналът към лагуната на Сете.


Жилищни сгради.

Общината?

Идиотско строителство има навсякъде, но в там се случва рядко.

Същото е положението с бедните.

Турнирът в картини.

По препоръка на хер Нойхаус отидох да хапна в малкото ресторантче в рибарския квартал на Сете, наистина приказно място, където къщите се дават през лятото под наем. Ресторантчето е със супер кухня и не е скъпо. Платих някъде към десетина евро за меню, включващо зелена салата и пържена маринована риба. Мммм... и сега ми се пълни устата със слюнка като се сетя.



Вкусна, вкусна рибка....мммм

Но нали съм по угаждането — поръчах си тортичка и кафенце за десерт и така закръглих сметката на общо 20 евро.



... и кафенце с пастичка;-)

Разходих се покрай каналите, но обърках правилния канал и попаднах в риболовното пристанище.


Машалла!

Хотел покрай водата с цени.

Хотелът отдалеч.


Поправих грешката и се върнах на главния канал, който е и главното туристическо място в града. Имаше нещо като ученически фестивал с лодки. Отминах центъра и тръгнах към плажа. Водата беше кристално чиста и много ми се искаше да се метна във вълните.



Ох, как ми се иска да се метна във водата!

За съжаление, времето ми бързо намаляваше, а курортът се оказа доста по-голям, отколкото изглеждаше на картата. Беше време да се прибирам.



Очарователните малки къщички в рибарския квартал се дават под наем на почиващи.

Прибрах се с влака в 5 часа. Пътувах с тъмнокож бизнесмен, който не спря да говори и да вика по телефона ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ, чак до Монпелие. Не съм расист, ама не обичам да ми викат на главата половин час.




Влакът на връщане. Само да не говореше толкова оня...

Българската връзка

Не знам колко е известно, че именно по тези места е била най-разпространена богомилската ерес, чийто произход е в България. Местните богомили са наричали себе си „катари“.

Катарите са наричали себе си „чистите хора“ и „добрите хора“ и са оставили сериозна следа в историята на региона.

Съвсем наблизо до Монпелие се намира Безие, където е била произнесена известната фраза „Колете наред, господ на небето ще познае своите“. Влиянието на катарите се е простирало чак до Пиринеите и родното място на Корин — Каркасон, където е и планината Бугараш, която е предпланина на Пиринеите. До ден днешен се разказват легенди за катакомбите в планината Бугараш, където има скрити много богомилски тайни.


Изгонване на катарите от Каркасон (източник)

Катарската ерес се е намесила в съперничеството на северните и южните френски феодали, като е послужила като извинение на северните да размажат всякакви идеи на южните си колеги в борбата за надмощие.



Планината Бугараш (източник)

Същата планина. (източник)

До ден днешен този антагонизъм между севера и юга съществува, макар че днес има повече езиков и културен характер. Сепаратисти се опитват да наложат някаква „окситанска“ идентичност, противопоставена на френската. Засега това няма никакъв ефект. Монпелие е център на региона Лангедок-Русийон, като Лангедок буквално означава името на местния френски диалект — „Езикът на Ок(ситания)“

Вероятно и университетите на Монпелие водят началото си от катарите, които са били известни магьосници и билкари.

Друга българска връзка е курортният град, съседен на Палавас — Le Grande Motte




Снимките говорят сами за себе си. Познайте кой от кого е копирал;-)

Прибрах се мъртво уморен в квартирата. Хапнах, погледах малко телевизия и заспах. Чакаше ме много дълъг ден.

Последната българска връзка, за която разбрах много много късно (10х, Найдене) е, че архитектът проектирал новия център на Монпелие (Антигона) - Рикардо Бофил, е същият, който е проектирал и Хилтън в София.


Последен ден и отпътуване

Господин Нойхауз и жена му бяха изключително любезни и ми позволиха да преспя и в събота вечер, но тъй като напливът на студенти и туристи през лятото е голям, нямаха възможност да ми осигурят още една нощувка, а на мое място пристигаше нов човек.

С големи мъки си намерих билет за връщане в 1,30 през нощта и си мислех че няма да е толкова тежко.

Господин Нойхауз ми каза, че мога да остана до 12,00 в стаята.

След закуска спах, почивах (чувствах се адски отпаднал), подготвих си багажа и към 11 влязох да се изкъпя. Тъкмо бях излязъл от банята и на вратата се почука „К., време е да освобождаваш стаята“, се обажда притеснен хазяинът. Гледам си часовника — 12,00. Ей, немското не се лекува. В 12,05 — „К., трябва да почистя стаята“ „Излизам, излизам“. В 12,10 бях навън. Прахосмукачката на секундата заработи в стаята ми веднага щом излязох на двора.


Често срещан пример на обратно (английско) движение в града. Правят го изглежда, защото автобусите не могат да взимат острите завои в тесните улички.


Какво да правя до вечеря? Ще се разходя из града. Пошматках се в града, нищо не ми се правеше. Сетих се, че в музея има изложба на импресионистите. Отивам до музея. Билетът е 7 евро.

Влизам в изложбата. От стените ме гледат картини, които съм виждал само албумите по история на изкуството. Наистина обаче картините отдалеч изглеждат много по-добре отколкото отблизо. Реноар, Моне, Мане, разни американци... Когато се появили импресионистите, френските искуствоведи и колекционери ги гледали отвисоко — какви са тия мацаници.

Така че най-ранните и най-ценни екземпляри от импресионизма се оказали в Америка, където веднага ги оценили по достойнство. В изложбата присъстваха точно тези „американски“ екземпляри.

На излизане минах през магазина за сувенири на музея, който е страхотен, но за съжаление бях останал със съвсем малко пари, които си ги пазех за обратния път. С дълбока въздишка купих няколко гъвкави пластмасови молива за подаръци и тръгнах да се прибирам. А имаше толкова много страхотни неща — сувенири, играчки, плакати, албуми...


Молив, вързан на възел. Пише.

Прибрах се за вечеря, видях новия съквартирант — немски тинейджър, който едва-едва говори френски, хапнахме за последно с моите мили хазяи и аз се отправих на последна вечерна разходка из града. Не ми се разхождаше, исках да лежа и да спя, но нямаше как;-) Посрещнах залеза на Пейру. Направих панорамни нощни снимки и пак се впуснах в обиколки.



Пейру нощем

Централният площад е напълно пуст.

В 24,00 (точно, ей) на автогарата се появи г-н Нойхауз с багажа ми. Разделихме се като приятели и го заклех да намине към България. Звъннах на автобусната фирма ЮБИМ (бяха ми оставили телефон за контакт)

„Добър вечер, аз съм пътникът, когото трябва да вземете от Монпелие. Кога да ви чакам?“
„Ами към 3,30 ще дойдем“
„Ама как така, нали по разписание трябва да сте в 1,30 тук“
„В 1,30 ще сме в Тулуза. При вас сме в 3,30“

И защо, майка ви стара, въобще се мъчите да пишете разписания.



Добре че тия младежи ме веселиха до 3 часа с музика и танци иначе сигурно щях да умра от скука


Прекарах следващите три часа и половина на тъмната автогара. За щастие без произшествия. Автобусът пристигна — модерен, нов.



Странен плакат

„Добър вечер“
„Добър вечер, видяхте ли че пристигнахме точно в колкото часа ви казахме“
„Да“ — нямах настроение да споря. Исках само да спя.

В автобуса ме лъхна странна миризма. После щях да разбера какво е това.

Оказа се, че автобусът е съвсем нов но има проблем с климатика. Въпреки че работи на макс, климатикът едва-едва охлажда, а в момента в който шофьорът го спираше на почивките, от тавана рукваше вода върху първите седалки. През нощта това не се усети много, но през Италия, когато ни напече онова сутрешно августовско слънце, не се живееше. Потта на ручеи се стичаше по тялото ми под дрехите. Но Господ пак беше милостив към мен — по едно време се изсипа пороен дъжд, който охлади автобуса, но кислородът вътре беше все така малко.

Прибирането беше без никакви произшествия и много по-бързо от идването. Накупих си храна и напитки още на първата крайпътна спирка, така че нищо да не ми липсва в Хърватско и в Сърбия. Този екипаж беше по-добър от този на тръгване — спирахме само на добри места, в Сърбия спряхме на чисто ново ОМВ, където можеше да се пазарува с евро. Също така ни зарадваха с весели филми — „Оркестър без име“ „Маневри на петия етаж“ и т.н.

Слязох в София напълно смачкан от липсата на кислород в автобуса и замъкнах куфара към стоянката на такситата. От третия опит успях да хвана такси.

„Защо ви отказват колегите?“ ме пита таксиджията
„На единия му е малък багажника“ (що ще на автогарата такъв), „На другия не му е достатъчно далечен курса (Гарата — Хладилника!)“

Няма начин да не разбереш че си се прибрал в България.

(Край.)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България