Моите Родопи (1)

Когато получих този разказ по мейла ме засърбяха ръцете да отворя рубрика „Лигата на разказвача“, но после реших да не плагиатствам от Капитал с името за рубриката;-) Но този разказ си е точно за тази Лига.
Авторът е 73-годишен бургазлия, фен на интернет – изръшкал половината свят. Това е първата му поява на този блог – в скоро време очаквайте тук приключенията му из Балканите и Узбекистан.
А сега – приятно четене:

Дойде ли лятото, с учудване се вглеждам в щастливите физиономии, надничащи от коли със смолянски, кърджалийски, софийски номера. Бързат да се потопят в потната жега за някакъв си тен...
Ние — в обратна посока!

За пръв път видях Родопите през 1952-ра година. На лагер край Батак, Света Петка. Интересно, че и в соца си беше „света“, за разлика от Свети Влас, който бе прекръстен на Влас, просто.

Косихме и събирахме сено на баташките ливади, залети сега от едноименния язовир. Правихме вечерни проверки преди лягане. На тържествена проверка, точно като се изреждаха имената на загиналите за Свободата, един лагерник...пръдна!
То, менюто в стола — боб със зеле, зеле с боб, рядко — боб със сарфалада (според Иван, възбуден кренвирш!) — предполагаше такива излагации и не устискало другарчето ни.
Правилно предполагате: изпъдихме го начаса от Лагера.
Още едного изпъдихме, защото нощем (в палатка — 16 души) тайно си хапвал изпратеното от баба му калъпче Нуга халва! Това си беше чиста проба проява на дребнобуржоазен егоизъм.

Ходихме в поход до партизанския лагер Техеран. Връщахме се в тъмното. Да скъсим маршрута, се спускаме в стръмното по задник по боровинкови храсти и дупетата ни станаха червени като маймунски.

Още тогава си казах: това е моята планина! Леко заоблени била като хълбоците на излегнала се мома Тодора (арматурното табло на Маздата ми — същата линия бедра-талия, както сподели една стопаджийка), изобилие на ягоди, малини, боровинки, гъби. Иван, пък го изпразни от риба този язовир Васил Коларов (Беглика?).

Като работещ в Нефтохим без проблеми вземах по десетина карти за почивка на море и ги изпращах до Профсъюзите в Смолян, Пазарджик и ония автоматично изпращаха планински карти. Раздавах на приятели, които не се бяха сетили за взаимно изгодния чейндж. „Контрагентите“ въобще не ги видях никога. Чисто виртуална работа.
На Чаира — нито още Рила, нито вече Родопи — летувахме в триетажна къща, прибрана от властта от талантливи габровци, намерили начин да секат...петолевки. Цели чували!"Секачите„ — също прибрани. На Юндола — във вилите, национализирани от пловдивски фабриканти-изедници. Също над Пещера.

Преди година замръкваме на Юндола с жена ми и няма места в приличния хотел на селскостопанската академия. Виждам, всичките ключове окачени в рецепцията, но за нас няма. Вечеряме тъжни в ресторанта край пътя. Наблюдава ни, с гърба си усещам, един грамаден мъж с гънки по врата и много „растителност“ по сплесканите уши. Пита какъв е проблема. Вдига телефона и нещо разпорежда. Остава да си изберем предпочитано изложение, етаж и т. н. Дава си визитката: Александър Томов! Олимпийският! Заговаряме за Продан Гарджев, с когото често седяхме на по бира пред сладкарница „Бреза“ в Бургас. Поздрави и прочее. След няколко месеца им дадоха на шампионите по-добри пенсии, но Продан почина.

Като тръгвам за Родопите (въобще като тръгвам) рядко пропускам крайпътно заведение. Както кучетата — дърво, камък, пън...

Първото кафе + нови вестници — на Петолъчката. С франзелите столистници. Тоалетна. Макар че с нищо не може да се сравни един „теферич“ под някой орех край пътя...
Преди години спрях по такъв повод до Казанлък и охлаждам крайпътните храсти. От колата Васил Петров пее „Играчи, играчи, а просто играчки в ръцете на майка-съдба...“ Бегом в колата да хвана текста.

Следващата година на същото място, при същите обстоятелства...пак той! Пак същата песен! Вярвайте-не вярвайте така си беше. Картера да ми тресне, ако лъжа!
След Сливен, ако наближава десет, вдясно под вятърната перка — Шатото на един частен винпром. В дегустационната зала може да пробваш вината им (без пари!)
Поръчвам си „Сливенска шефка“ за около 100—120 промила и водим беседа за виното и вината. Вината ще я определи КАТ, ако прекаля.

В България, извън общоевропейские сортове: каберне, ркацители, алиготе и пр. имаме поне три чисто наши сорта: Мелнишка широка, Станимъшки мавруд, и Сливенска шефка. Само у нас ги има! Те се пият съответно със своите мезета, но друг път за това.

В Нова Загора — никакво спиране! Тук жена ми се оплеска с разтопен сладолед и градът е намразен. Навсегда! и Forever!

Звъни телефонът. Обажда ми се един от двамата братя-каракачани от Речица, сега колеги в Сливен. Много добре си развиха бизнеса с Гърция. Мярнали ми колата. Връщам се. Сядаме да пием кафе (колко ще станат днес?!) и си бъбрим. Влезе млад русоляв поп и седна с единия брат на съседната маса.
След малко нахълта инкасаторът на „Водното“ и размахва фактури за нам колко си месеца.
-Ще ви спра водата! Такива-никакива!...
Аз не ги обичам тези образи. Започвам по човешки:
-Кажи, ако обичаш за коя вода плащаме — язовирната, или сондажната? Каква обработка прилагате? Хлориране? Озониране? Пясъчните филтри с кварц ли са или диатомит? Каква е мътността, РН-то? Консистенцията? Тиксотропията?
Май прекалих, но инджинерът по водите съвсем се вкисна! Грабна кочаните с фактурите и изчезна....
Попът, който внимателно следеше беседата ни, стана дойде до нашата маса и рече:
–Синко, аз тука за едни пари бях дошъл. За църквата. Но като си представя, че може да ме погнеш по Евангелието, си тръгвам...
Жена ми предупреждава:
–Моят, което куче го залае, побеснява!..
Забравих да кажа. Правех малък бизнес с момчета от Симферопол Купуваха от мен дограма, кашони със „Севън дейс“, возеха ги веднъж на 10 дни с АН-24. Този ден (петък) ги посрещах–изпращах и затуй закъснях за моите Родопи.
Наближавам Стара Загора. По мръкнало. Преди няколко дни убили някого в „моя“ хотел „Верея“ и не ни се нощува там.

Хващам надясно към Казанлък. Пътят отличен. Васил Петров може пак да запее оная песен, затова изключвам радиото и не спирам.
Места в новия хотел колкото щеш. Мятаме куфарите и — на вечеря в Енина. Там има малък симпатичен битов комплекс — езерце, тревичка със зайци, сърнички наоколо. Хубава кухня.

През 1967-та пътуваме в командировка до Габрово с Шкодичката на един приятел. Пътят — два дни! Да не обяснявам какви бяха шосетата. Замръкнахме в Казанлък и ще нощуваме в хотел „Роза“. Вечеряме пак там. На четвъртия стол седна без да пита местен хегемон. (Приятелят ми от Москва Володя обяснява, сочейки пияните мъже по улицата. Хегемони: от „хегемония на пролетариата“.)

Да стане разговор, редя: Я, какъв град е Казанлък! Чист въздух, наоколо тъпкано с история, вода — ей я Копринка! Центърът на Родината. Защо да не преместят столицата тук!?

Хегемонът се ококори и подвикна към съседните маси:
–Чухте ли го какво каза този! Трябва да повтарям, но не се чува. Смъкват покривката от съседната маса и ме качват да изложа „съображенията“ си.
Аплодисменти! Присвояват ми званието Почетен Гражданин на Казанлък и, понеже вече затваряха, вкупом караме (целият КАТ техен!) към Крънското ханче. Пак плюскане-пиене. Не ми е по кефа и се изтягам на мечешките кожи по пода. Наоколо стадо котки... Усещам, нещо ме лази по ръце-крака, а стопанинът пояснява: А, това са бълхи!
Към четири сутринта нов подвиг: Отиваме в Енина, където някой си развъждал пъстърви. Да ги опитаме. Будят човека, по долни гащи вади риба, стъкмява скарата...
Оттогава я помня тази Енина!
Ако ви викат в „Капитан Дядо Никола“ в Габрово да дойдете с Шкода от Бургас, тримата с Венета и Николай, и протестират, че във вашия полистирол имало влакно от асбест, повреждал екструдерите им — палнете този асбест със "Зипо"-то. Щом гори — значи е коноп от чувалите! Им!!
И настаняват ни на единствената свободна маса. Поръчваме. На съседните три, събрани заедно — породисти мъже, и жени, които не ми изглежда да са им съпруги — прекалено галантно се държат към тях. Чувам песни: „Am Brunnen vor dem Torre...“, „Шумел камыш, деревья гнулись...“, „Черен влак се композира“...
На масата им — няколко купички с черен и червен хайвер! Един от компанията им възкликва по руски:
–Какое кощунство! Икра с белым хлебом! (Немецът: — Das geht nicht!) Эх, сейчас бы буханку темно-серого!...

Аз приближавам и питам дали мога да им услужа с черен Бородински хляб! То че може — може! Но откъде ще го вземеш, чичка?

Отивам до багажника и донасям черната тухла „Бородински“. Игорь, моят клиент по бизнес ми носи редовно със самолета от Симферопол.
Келнер, пиши сметката на тия при нашата! Премести масата!
Режат хляба на тънки филии, мажат маслото и се получава то, что надо!
Хубавите работи — помня от Иван — бързо свършват! Ще се яде хайвер пак с бял хляб...
–Аман, викам, недейте! Ще донеса още! Вече ми вярват, защото чудото веднъж е станало.
Нося втората „тухла“ с втъкнат в нея нож, който ми пробута сливенски циганин на петолъчката:
–Чиста неръждавейка, бате: Х18Н9Т...още латиница...
Измъква тарторът на групата ножа от самуна и казва:
–Хлябът е истински! Кисел. Затова е ръждясал ножът! Който пък е от АСт3 — не повече.
Ама, този в метало- хлябо-знанието е далеееч пред мен.
То му се и полага на технолог от „Арсенал“, който прави Калашници. Останалите — от Кинтекс и подобни кантори. Дамите — с неизвестна марка и произход, но хубави всичките.
Такива, с такива заплати и кофи хайвер могат да поръчват!
На другия ден жегата започва от сутринта. Бързаме да претупаме Пловдив и Асеновград, че след Асенова Крепост — друг господ! Трийсет и шестте градуса стават 25—20! Сега бързането е вредно, даже. Целта е толкова широка — Родопите! Че е трудно да ни се размине.

Прасковите, които продават от малката овощна градина все не свършват. Явно ги возят от другаде. Но си плащаш за „току що откъснати“...(Във филма „Волга-Волга“ келнерът изпусна в праха печеното пиле. Поотупа го и го сложи отново в чинията. Клиентът пита: -Пилето прясно ли е?
-Разбира се! Току що тичаше!...)

Край пътя всичко е по-скъпо, казва Иван. Само крайпътните моми — не.

На Бачковския Манастир се спира винаги. По-грешните от нас — жените — ходят да палят свещи и замолват греховете. Останалата половина — Иван, аз — на сенчеста маса край водопада. Повествованието е събирателно и напразно ще питате за действащите лица... Като се върнат грешните, пречистени и опростени, сме изяли и салатите и шишовете. Кафе им е достатъчно. На Наречен ще им вземем мекици с айрян.
На пазарчето след курорта се продава турски Смилянски боб. Ще ви излъжат обязателно. Смилянски — само в Смилян. От проверени хора! Като го сготвите — никакви тържествени проверки!

Чепеларе можем да го подминем спокойно. Щото там винаги ме засича една състудентка и ми разказва стари истории.

Предстои да проверя нещо, на което ме учеше Иван.
Който от вас е гледал стари романтични любовни филми е виждал такава сцена:
Той и Тя. Замък, камина. Кандърми. Не, та не! Навлякла десет фусти, корсети със стотици копчета. Не се вижда решение в обозримо бъдеще.
Но изведнъж гръмва гръм! Светкавици порят небето! Дъждът плиска по первазите! Прозорците се чупят и дългите пердета се веят из стаята...
Тя обезумява от страх. Хвърля се в обятията Му! Летят с трясък копчета и ципове! Охлабват се ластици! И работата „заспива“.

Знаете, че в околността няма замъци, че и да чакаш такава буря — може да остарееш! Иван съветва:
- На три километра след Чепеларе, в посока Пампорово, има високо над терена една тръба сто — сто и петдесет милиметра. От нея шурти силна струя вода. Личността до теб, след многобройните завои е задрямала и нищо не усеща. Свиваш на това сакрално място вдясно, позиционираш колата точно под струята!
Разнася се страховит тътен! Нищо не се вижда през стъклата! Потоп! Потрес!
По-нататък — като в замъка!

To be continued...

Автор: Симеон

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Мото-обиколка „Родопи, морето и обратно”-ден 2-ри

Мото-обиколка „Родопи, морето и обратно” - тръгване от София на 17 Юни 2006

ДЕН 2-ри

Ден 2-ри

Какво трябваше да се случи:
• Ковачевица, Лещен (2h)
• Доспат: Язовира (обяд) (3h)
• Триград: чеверме преспиване (2h)



Какво се случи в действителност:

Добро утро мили деца. Живи ли сте? Аааа, добре. Главата боли ли Ви? Не, странно! Че и сте ухилени на всичкото отгоре. Хайде сега на по кафенце в ресторанта на хотела.

Я, на бат Славчо голфа какво прави тук? Нещо се е пораздул в калниците и броните. Освен това има няма стотина коня отгоре е добил. Добре беше направена тази колица. Доста кинти са набити по нея, но си струва. Лови окото от сто метра. Цвета също са докарали. Старата си Ямаха в този цвят бях боядисал преди години. Нямаше някой да не се загледа.

Кой пише по форумите безспир да не се кара по джапанки и къси гащи? Аз ли съм бил? Не е вярно. Не и ако гледам горната снимка. Тук за да не викате ще уточня, че фотографията е сделана съвсем тенденциозно. Всъщност не карам. А мотора дори не може да се движи, защото още не съм го развързал от гредата отзад. Не че не ми се искаше да подкарам така де. Дори толкова рано сутринта беше нетърпима жега. Аз както вече съм имал удоволствието да Ви кажа съм приятел с бога на слънцето (на пук на бога на дъжда - Джови). Песимистите ми лаеха преди да заминем, че щяло да вали... Къде беее.. Нали съм се уговорил с човека. След снимката слязох от мотора и хубаво го огледах отгоре до долу, след което възкликнах видимо доволен: "Ех, какъв хубав мотор, ще взема да си купя един такъв". Хората мотащи се наблизо ме погледнаха странно що се катеря и човъркам така по чуждите мотори, а бат Славчо се захили лукаво с половин уста.

Жегата беше започнала да размазва не само нас, или просто на някои пиенето им действа много по-зле.

Стегнахме денковете, нахлузихме ватенките, сбогувахме се с любезната администраторка, казахме си няколко вица с добрите господа навъртащи се около мотора (единия от тях май беше управителя на хотела) и поехме по тесния, разбит, но живописен път нагоре към Лещен и Ковачевица.

Тук за първи път почувствахме, че излизаме от цивилизацията. Имахме чувство, че живота е застинал 50 години назад.

Острите завои и дупките се редуваха с разтърсващи душата гледки.

Бързите, дълбоки леви и десни наклони в завоите с правилни виражи бяха истинско удоволствие.

Спряхме на малка чешмичка, скътана под дебелите сенки.

Не бързахме за никъде и се наслаждавахме на спокойствие на всеки миг.

Отново напред и нагоре към Лещен. Бат Славчо беше добил увереност от чудесното ми умерено и сигурно каране (толкова съм скромен, че не мога да не бъда и хубав - скромността краси човека). Започна да снима в движение.

Заобикалящата ни действителност ставаше все по-красива, за разлика от пътя, който на места започна да липсва.

На влизане в Лещен ни изненадаха няколко километра гаражи. Нямаше къщи, нито някакви други постройки. Само гаражи. Бяхме учудени. Какво става тук? Да не би тук да са гаражите на целия окръг?

Отговора дойде от само себе си когато пред нас се разкри и самото селище. Къщите бяха накацали по склона. До тях имаше достъп само по стръмни, каменни пътеки. Очевидно беше, че колата пред къщи, хората не могат да си спрат. За това бяха построили гаражите долу, около пътя.

Красиво е в Лещен. На стара каруца беше отредено място на централна атракция.

Още една каруца беше захвърлена наоколо.

Впечатли ме църквата. И по-точно невероятните розови храсти около нея.

Старите къщи очевидно изнемогваха под тежестта на тежките каменни цигли.

Удостоихме с присъствието си тесния църковен двор.

И увековечихме розовото изобилие.

Ярките цветове искряха като пламъчета.

Отново тесен, разбит път...

... опасан от живописни оградки. Между Лещен и Ковачевица се намира село Горно Дряново, но за него по-късно.

Хубава си моя горо!

Колоритна, дървена табела ни уведоми че сме: "Добре дошли в Ковачевица".

Отново на дървени табла беше резбована карта със забележителностите на околността. Впечатляващо!

За свикналите с класическата картография имаше и нормална карта.

Тази къща се открояваше още от входа на селото от пръв поглед. По-късно разбрахме че е хотел. Подробности за него има надолу.

Завързахме коня на центъра...

...пред кръчмата. Заехме се не на шега да преборим жегата, ползвайки продукцията на бирена фабрика Благоевград.

Бат Славчо се правеше, че не му харесва...

...а бате Ви Илариончо беше добил такава доволна физиономия, че би ми завидяло и попско дете по задушница.

Благата домакиня (кръчмарка) леля.... не и запомних името, ни гости доволно и предоволно. Тук ядох едни от най-вкусните пържени картофи в живота си. Осъзнах, че навлизаме в така наречения "картофен пояс". От тези обяд нататък навсякъде си поръчвахме порция пържени картофи. Навсякъде бяха превъзходни.

Наша милост очевидно предизвикваше засилен интерес. Дори кучетата дойдоха да проверят какво става. Въпреки, че в селото имаше учудващо много туристи, явно съвременни мотори не идваха много. Казвам "съвременни", защото ветерани ИЖ-ета имаше дори в повече, но за това по-късно.

Млада мома, възкачила класическото и най-проходимо превозно средство в региона, премина през центъра. Естествено под строг надзор. Направи ми впечатление, че дамите яздят с дамска стойка. На пук на Европата, където все повече дами яздят по класическия метод с краката от двете страни на коня. Дори седлата (самарите) тук са пригодени за целта.

Глътка студена вода и напред по "горната" еко пътека. В селото има две пътеки - горната и долната. И двете са много хубави.

На стената има стрелка указваща, че от тук може да се стигне до с.Долен, което също е архитектурен резерват. Вече бяхме ходили там в почивните дни около 3 Март. В интерес на истината тук ми хареса повече.

Тесните улички се виеха около високите, каменни зидове, а слънцето напичаше ли напичаше.

Огромни, каменни къщи на 4 - 5 етажа!!!, извисяващи се пред нас, ме накараха да затая дъх.

Някои от зидовете бяха странно изронени.

Имах чувство, че съм сред небостъргачите на 21-а улица в Ню Йорк.

Зави ни се свят да гледаме нагоре.

Ето Ви един български, средновековен небостъргач. Много величествено.

Къщата на художника - неголяма, но особено колоритна.

Колко ли коли и катъри с товари са минали по тази сега смешно тясна улица. Колко ли народ се е извървял от тук. Включително и наша милост.

Тия люде защо по-добре не си бяха построили един общ горен кат. Без друго могат да си пият ракията без да стават от миндера до прозореца и да си мезят в обща чиния. Колко удобно.

Това е въпросният хотел "Бялата Къща", за който споменах още на влизане в селото. Създаден е с пари по програма "Сапард".

Дворчето беше подредено перфектно.

Стръмни стълби към механата. Не разбрах има ли други. На доста хора ще им е трудничко да изкачат тези ако са приели присърце сериозните занимания на долния етаж.

Беседка с барбекю и чешма.

Готини стълбички. Такива не бях виждал.

Гледката е повече от страхотна. Бат Славчо се чуди към апарата ли да гледа или към красотите наоколо.

Прословутите цигли тук са задължителни.

Зеленината направо те упоява.

Леки бели облачета започнаха да се появяват иззад далечните била. Това бяха първите признаци, че перфектно ясното небе няма да остане такова за дълго.

Много и все красиви къщи.

Завършихме обиколката на "горната пътека" и се върнахме пак пред кръчмата. Конят ни чакаше покорно.Учудихме се, че масите на кръчмата "Синия Вир" са прибрани. Дали затварят? Вътре бяхме оставили дрехите си. Влязохме да попитаме. Леля .... ни обясни, че около 13:00 часа затваря, защото сянката от терасата се мести и вече не може да се сяда на нея. Предполагам, че по това време отваря кръчмата от другата страна на улицата. Каза ни обаче спокойно да се разходим по другата пътека. Щяла да ни изчака. Какви добри хора!

Старото училище "Йорче Димитров" е отлично поддържано.

Същото не можеше да се каже за камбанарията...

...която всъщност не изглеждаше толкова зле за здание строено през 1848 година.

1820 година!!!! Това сигурно е едно от първите килийни училища в България.

Хотел "Мера според мера". Едноименният филм ми е любим.

Южната пътека също има своя чар.

Къщи, къщички и къщища.

Екзотична беседка в частен двор. Тия хора дали стоят спокойни под толкова каменяк натрупан над главите им?

Тази къща силно се приближава до представите ми за рая на земята. Чудесна работа.

В цялото село кипеше трескава дейност. Много от къщите подлежаха на сериозни ремонти и възстановяване. Чистеха се бурени и храсталаци. Има голямо бъдеще за туризма тук. Пошегувахме се с майсторите: "Неподвижни ли да застанем, или ще Ви е еднакво лесно да ни уцелите с тази греда дори ако се движим."

Започнаха да се появяват по-тъмни облаци. Нещата се запичаха.

Много гледки, много красота. Чудесно е в Ковачевица.

На местните очевидно не им липсва и чувство за хумор. Не мога точно да опиша усещането да видиш табела "На нарушителите се поставят скоби" в такова далечно и закътано място. Още повече с колата демонстративно паркирана пред табелата. Бих го определил като "Противоречиви чувства".

Прекарахме си приятно. Отпочинахме, разходихме се, събрахме впечатления. Време е да поемаме нататък.

Още остри завои...

...още красоти.

Всички сме на път.

Толкова добре ни караха да се чувстваме, а уж вече бяхме видели тези гледки.

Бат Славчо надобрява. Аз също. Вече сме на път да остържем степенките в асфалта.

Назад към цивилизацията... или поне така си мислихме.

No comment!

Минавайки през с.Горно Дряново още на идване ни направи впечатление огромният брой мотори от невероятната, съветска марка "ИЖ" Всички бяха в еднакво окаяно състояние и годините им на производство варираха в интервала 1960 - 1970 - първите, едноцилиндрови модели. Не видяхме нито един по-нов. Още Mr.Proper беше споменал за този феномен, но да го видиш на живо си е съвсем друго нещо. Почти във всяка къща по главната улица имаше спрян "ИЖ". Други бръмкаха стремглаво насам натам, яхнати от гологлави люде по потници и натоварени със всевъзможни пособия: вили, коси, купи трева, брадви, дърва и какво ли още не. На връщане започнах да броя. Само на главната имаше 33 броя моторетки. Не издържах. Чукнах мигача и спрях до една от тях. Не че някой тук въобще гледаше мигачите де. От съседните къщи се появиха рошави деца и започнаха да ни оглеждат подозрително. След малко се показаха и възрастни. Погледнаха ни за миг и продължиха да си вършат работата. Явно не бяхме първите спиращи да се порадват на чудното, домашно возило.

Много се радвам на тази снимка. Сякаш всеки момент ще нахлузя каската и ще се яхна на съветското чудовище, отпрашвайки в неизвестна, горска посока.

Сблъсък на цивилизациите!

Тази машина-звяр би била много полезна зимно време по моята улица. Нея за съжаления никой не я чисти. Дори на 19 Февруари, въпреки изключително топлото време, не можах да дойда с мотора за поднасянето на венеца на паметника на Васил Левски, защото имаше много сняг и лед. Нямаше как да го изкарам.

Газ колкото поеме...

...бърза спирачка...избор на най-добрата траектория....наклон и....

...завоя е взет. Идва следващия....гаааааз....

...спирачка... и пак и пак и пак... Това всъщност предстоеше да правим през следващите пет дни.

Голям кеф... само да не беше лошия път... Наистина бяхме с ендуро, ноооо натоварено с двама души и багаж до планшира. В интерес на истината мотора се държеше отлично. Никъде не поднесе нито на йота, въпреки неравностите и поизносената задна гума. Не само тук, а през целия път.

Така се вие пътя от хълм на хълм. Така и ние се вием по него сред тези гледки и с лекота на душата. Най-долу се вижда Огняново.

След няколко минути.

Вече сме още по-близо.

Оказа се че има древни, римски разкопки на град Ниополис Ад Нестум до входа на с.Марчево. Спряхме да ги разгледаме.

Наоколо беше поле равно като тепсия.

Имаше няколко доста запазени зида.

Прилича на олтар църква. Нямаше как да разберем. Нямаше пътеводител, нямаше екскурзовод.

Като цяло беше доста запуснато. Трева и храсти бяха избуяли навсякъде.

От пътя можеше дори да не разбереш, че става въпрос за историческо място, ако я нямаше табелата. Бат Славчо прояви повече ентусиазъм. Аз отидох и се опнах под дебелата орехова сянка. Времето се готвеше да ни поднесе изненада. Черните облаци, които видяхме в Ковачевица и на които избягахме, започнаха да ни настигат. Започнаха да се чуват юнашки гръмове. Бат Славчо се притесни.

-Какво се шашкаш - успокоих го аз - не виждаш ли къде се намираме?

Тук вече не посмяхме да си сложим панталоните. Сигурно щяхме да получим топлинен удар. Яхнахме се по къси гащи и отпрашихме. Карах малко по-бавно предвид леката ни екипировка.

Минахме Сатовча - нищо за отбелязване. Започна да се разхлажда. Небето беше като от олово.

Стигнахме мокър асфалт. Беше се разхладило окончателно. Отсреща започнаха да идват мокри автомобили.

Спряхме на това прекрасно място да изчакаме и преценим дали да слагаме дъждобраните.

Халите беснееха около нас.

Използвахме момента да поснимаме...

...и да си починем.

В края на краищата не ни се размина. Започна леко да ръми. Екипирахме се от глава до пети. Завързахме найлонови торбички над обувките, закопчахме циповете, вързахме връзките и хайде Чиба! Газ през дъжда. Валя ни среден до силен дъжд. Лошия път обаче усложняваше нещата. Големите локви, които нямаше как да се избягнат ни пръскаха. Водата мажеше по визьора, късно виждах някои неравности и се налагаше да спирам едва ли не аварийно по мокрия път... абе мизерия. Минахме Доспат. Не спряхме. Бяхме го разгледали през Март, а и в този дъжд нямаше да ни е много весело. Първоначално плана беше да се срещнем около язовира с нашия приятел бат Тошко, който беше на риба там, но той беше тръгнал вече. В града практически няма асфалт. Всичко е отнесено от пороите. Пътя след него не е много по-различен. Около 40 км. ни пра дъжда. След като спря, спряхме и ние. Свалихме найлоните и продължихме. От мястото където спряхме (нямам идея къде е) та чак до Смолян е най-красивия участък от Родопите. Влажни дерета с вековни борови гори се редуват с поляни със сочна яркозелена трева. Песен за сърцето на пътника!

Минахме през Борино, подминахме разклона за Ягодина и поехме по Триградското ждрело.

По предварителна информация пътя от разклона за Триград до самото село трябваше да е лош. Няма да повярвате обаче какво видяхме. Перфектен, нов асфалт с отлична маркировка, нови указателни табели и бордюри. По-късно разбрахме, че са го построили миналото лято, по някаква европейска програма за насърчаване на туризма, след като Триградската река отнесла стария път. Този път Запя Трансалпа!

Това беше кулминацията след всичко, което видяхме днес.

Красота след красота, прелест след прелест зад всеки следващ завой.

Видяхме джамия намираща се на средата на нищото. Стори ни се странно.

На места пътя се стесняваше. Лентите бяха малки дори за мотора.

Стесни се още, докато остана само една лента. Тук за първи път в живота си видях указателна табела, която гласеше: "Еднолентов път с двупосочно движение".

Разтърсени от гледките пристигнахме в село Триград. Изненадах се, че всъщност не е град а село. Името идва от това, че три пъти е опожаряван по време на турското робство и е изграждан отново. Установих, че местните хора всъщност слагат ударението на първата сричка и започнах да произнасям името правилно Три'град. Първоначално мислихме да спим в хотела на края на селото, но бат Славчо предложи да намерим милите хора при които е бил отседнал преди няколко години. Пазеше толкова хубави спомени за тях, че веднага се съгласих.

С едно доуточняващо питане лесно намерихме къщата. Леля Елица и чичо Цветан ни приеха сърдечно. Разкошни хора! Вкарахме мотора в гаража...

... разхвърляхме багажа...

... и заехме места около камината в механата. По принцип в Триград беше предвидено да се отдели един ден за чеверме. Това обаче само в случай, че бяхме повече хора. За нас двамата не беше оправдано. Уговорката за чевермето обаче остава. Може да го направим следващия път.

Извадихме ракиите....

...запалихме огъня...

...и се почна.

Хапнахме и пийнахме отлично. Чудесните, домашни гозби на леля Елица ометохме за норматив. Сипа ни допълнително, но и с него се справихме. За първи път ядох традиционното, родопско ястие Пататник. Много е вкусно! Беше ни изключително уютно в компанията на добрите домакини. Пийвахме в сладки раздумки. Към 01:00 ни стана неудобно защото чичо Цветан беше на работа на следващия ден. Въпреки уговорките, че не им пречим решихме да си лягаме и да ги оставим да починат. Благодарим Ви мили хора!

Така в шеги и закачки завърши вторият ден от обиколката "Родопите, морето и обратно".

Автор: Джордж Клуни

Снимките ще кача малко по-късно

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Мото-обиколка „Родопи, морето и обратно”

Мото-обиколка „Родопи, морето и обратно”

Какво трябваше да се случи:
• София - Бистрица – Железница - Сапарева баня – Дупница – Благоевград (3h)
• Предела – Банско (обяд) (2h)
• Гоце Делчев (2h)
• Огняново: басейн, преспиване (1h)

Какво се случи в действителност:
След много вълнение и мечти за това пътуване, дойде жадувания миг. За нещастие организацията не сработи така както беше предвидено. Людете изявили желание да се присъединят към мероприятието бяха леко или сериозно възпрепятствани от технически, финансови, служебни и т.н. проблеми. Оказа се, че обиколката ще осъществим всичко на всичко двама души - верни приятели от деца. При това се наложи да пътуваме само с един мотор. Това обаче не свали ентусиазма нито на йота. Даже напротив. Отдавна не бяхме полудявали заедно. Последните уточнения бяха приключени делово и без много приказки. Багажа беше събран и натоварен на мотора. Участниците бяхме на лице, в добро разположение на духа и измъчвани от нетърпение. Преди да поемем по пътя обаче предстоеше нещо много важно. Трябваше да науча бат Славчо какво се очаква от него като съвестен пасажер. Някога в детските ни години разбръмчавахме заедно мотретките си. От тогава обаче мина много време. Още повече, че въпреки огромното си влечение и искреното желание да си купи мотор, той отдавна не беше се качвал на две колела (не броя колелото).

Започнахме с теоретичната част. Яхнах се пръв и наченах да разтягам локуми. Обясних му как трябва да се качва и слиза, ползвайки задната степенка. Трансалпа е доста висок, а имайки предвид, че беше натоварен с куфар и раница върху му, задачата ставаше още по-трудна. Обърнах му особено внимание да ме предупреждава за намерението си да слезе или качи с потупване по рамото за да мога да държа мотора стабилен. Подробно засегнах необходимостта за накланяне в завоите и колко е важно то. Помолих го в ляв завой да поглежда през лявото ми рамо, а в десен през дясното. Уговорихме как да поиска аварийно спиране ако стане нужда и как да показва, че всичко е ОК.

Направихме серия "сухи" тренировки. Бат Славчо е добър ученик. Направо отличник! Схвана всичко веднага. Още в първите няколко завоя след потеглянето усетих, как изпълнява всичко точно и навреме. Браво бат Славчо! Явно натрупания опит, макар и от детските години, не се забравя.

Изкарахме мотора на стартова позиция и се върнахме в къщи да изпием по едно кафе и да нахлузим екипите.

От Бистрица потеглихме в посока с.Железница, Ярема, Самоков. Времето беше чудесно. Карахме бавно и се радвахме на красотите. Бързата адаптация на пътника ми, беше изненада и удоволствие за мен. В с.Ковачевци отбихме за да видим нашите приятели Маргарита и Румен. За съжаления малкия Данчо спеше и не можахме да му се порадваме, но все пак успяхме да усетим удоволствието да се срещнеш с близки познати, когато си на път. Макар изминатото разстояние да не беше голямо, в главата ни се въртяха стотици и стотици километри планове и тази близка, първа спирка ни се струваше на край света. След сладките приказки и сладките череши домакините ни изпратиха развълнувани почти колкото нас самите. Пожелаха ни приятен и безавариен път и всякакви хубавини от тоя род. Да сте живи и здрави Марги и Румба! Благодарение и на вашите пожелания изкарахме наистина чудесно. Продължихме към Дупница.

Благоевград. Пристигнахме около обед. Жегата беше страхотна, хората ходеха едва наметнати, а ние пръхтяхме под дебелите дрехи.



Паркирахме мотора под дебела сянка на края на централния площад и се изстреляхме към най-близкото кафе.

Звукове и гледки от Благоевград. Ще си изкривя душата ако премълча, че останахме очаровани.

В този град има много "матрял".

И още.

Абе с какво ги хранят тия моми? Решено е вече категорично. Ще записваме Благоевградския университет - задочно. А ще го посещаваме редовно. Никой не може да попречи на желанието ни да се "образоваме".

Ммммммм хубаво е в Благоевград. Спор няма. Отпочинахме приятно. Пийнахме по някоя лимонада и хайде пак на път.

За нула време минахме прохода Предела и се озовахме на кръстопътя между Банско и Разлог. Почти едновременно и то в движение споделихме, че в Банско сме ходили, а в Разлог не. Я давай да отиваме в Разлог тогава. Изнамерихме стар приятел от там - Сандрината. Паркирахме на центъра, срещу читалището. Чудесна, тиха уличка успоредно на която минава малка, бърза рекичка.

Сандрината и Петя ни чакат заседнали стабилно. Заседнахме и ние. Няма да се дърпаме я. Напълнихме масата с бира и мезе. Както често обича да казва стария ни познайник бат Смит: "Хубав край, хубави хора". Опънахме снагите, отпуснахме душите, напълнихме стомасите и помолихме домакините да ни поразведат малко из китното градче. Оставихме дебелите ямурлуци в кафето и тръгнахме по прашки.

Голям и много чист площад.

Всъщност чистотата беше нещо, което ни се набиваше на очи през цялото пътуване. Първото, което ни правеше впечатление навсякъде, където спирахме беше това. Не ми харесва, но извода се налага от само себе си. Живеем в кочина! София е най-мръсния град в България. Толкова съм се увредил, че в тези чисти градчета ми се струва, че съм в друга държава. Кмете Борисов, вземи мерки бре човек! Срамота!


На входа на пешеходната зона ни налегна асоциация. Разлошкият Лъвов мост. Само реката беше малко встрани Всъщност историята на тези лъвове ми се стoри интересна и ще Ви я разкажа. Преди време са красели военното поделение в Разлог. В годините на "реформа и преструктуриране на армията и привеждането и в съответствие с изискванията на НАТО", въпросното поделение било разформировано. Лъвовете осиротяли. Общината решила да ги осинови и спаси и ето какво се е получило. Не знам за Вас, но на мен ми харесва. При всички случаи е по-добре отколкото да заминат на вторични суровини, нарязани от мургави сънародници.

Пътя между Банско и Гоце Делчев. От толкова багаж и екипировка горкото моторче не се вижда. Важното е, че служи вярно. До тук беше с бързото придвижване. От тук нататък се почна едно спиране, едно снимане, едно наслаждаване на красотите, природни, необятни, български...

Добре дошли в Гоце Делчев! Още едно от местата, които препоръчваме да посетите. Намира се в котловината между Пирин и Родопите. От всякъде се виждат зелени върхове. Паважа на който е паркиран мотора ни, представлява градския площад, който е ограден с колци и предлага услугата платено паркиране. Ние като добре сложени и недобре възпитани млади мотористи, минахме между колците и си спряхме като пичове без дори да поглеждаме към чичковците които късат билетчетата. Естествено и те проявиха достатъчно здрав разум и се направиха, че не ни виждат. Тези обстоятелства позволиха на по-късен етап, когато решихме да си тръгнем, приятелски да си кимнем едни на други и да се разделим с най-добри чувства без да е станало нужда взаимно да си полазим по нервите. Да пием за мъдростта на Г.Делчевските пазители на паркинги.

След чудесния ден, изпълнени с впечатления пристигнахме на финалната точка от пътуването - Огняново (Гоцеделчевско). Първото ми впечатление беше ужасно. Обикновено село със свръх разбита централна улица, мръсно и прашно. Какви ти басейни каква ти минерална вода, какъв ти курорт... Ужас. Оказа се обаче, че курорта е обособен в местност в страни от селото. Всъщност той няма нищо общо със самото село. Като пристигнахме там си отдъхнах. Все пак има красота наистина. Не сме били подведени. Започнахме да търсим хотел и естествено се набихме на най-големия. На снимката горе виждате х-л "Виктория" Бъдете внимателни!!! Бягайте от там като дявол от тамян! Добрия външен вид на хотела лъже. Вътре е див соц. реализъм. Ограден е с табелки "Не паркирай тук". Отношението на лелката ме изуми. Попитах има ли къде да прибера мотора за през ноща, а отговора беше повече от категорично гостоприемен: "Не, няма. А тази вечер няма охрана, така че и вън не можете да го оставите. Освен това имаме екскурзия деца, които вдигат много шум". За тона нищо няма да кажа. Е това на мен лично ми беше повече от "в повече". Моя съвет е ходете другаде! Има много хотели. Преди да отбиете към курорта, още преди мостчето има бетонен път стръмно нагоре. След 200м става черен и после пак бетонен. Хванете по него има няколко добри хотела. Беше събота и нямаше места в по-евтините, за това отидохме в "Делта". Откровено Ви го препоръчвам. Нямам никакви забележки. Хотела е супер.

Така в шеги и закачки завърши първият ден от обиколката "Родопите, морето и обратно".

Автор: Джордж Клуни

Пълният текст на пътуването из Родопите и до морето се намира в линка на загалвието или на автора - има и много други снимки

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Из Родопите: Бачково - Бяла Черква, с. Косово – Персенк – Чудни Мостове - Забърдо

Започвам да пиша с уговорката, че няма да изпадам в подробности, защото изписах цял роман за похода, но поради глупост от моя страна изгубих написания текст, а сега е доста отегчително да повторя всичко.
С Христев се запознахме на рождения ден на един приятел. Още същата вечер решихме, че ще направим поход заедно. Христев с оказа точен човек - планинар. Поддържахме връзка по интернет и още същата седмица изготвихме план за маршрута. Надъхвахме се и с нетърпение очаквахме датата. Трескаво подготвяхме провизии, проверявахме издръжливостта на раници, палатки, обувки. Събрахме енергия и се започна всичко.

Сборният пункт беше в Асеновград. Там спахме вечерта и рано сутринта потеглихме към Бачково. Бяхме седем човека. Шест момчета и едно момиче. Пет месоядни, един вегетарианец и един веган, един скаут и шест планинари.

Пристигнахме в Бачково и още от там започна обърквацията. Оказа се, че няма такава пътека, каквато търсехме и знаехме, че има. Отново в стартова позиция, след няколко разпита от наша страна към местните поехме по нова пътека. Тя обаче беше изключително немаркирана и разклоняваща се. След два часа лутане отново слязохме в самото начало.



Вече беше почти обяд, а ние решихме да хванем автобус до Нареченски бани и от там да минем през село Косово и после да се качим до връх Бяла черква. Това и направихме. От разклона за село Косово си купихме бурканче с мармалад от ягоди. Любимото ми. Изядохме го още на първата почивка, малко над Косово. За жалост не успяхме да го споделим с някой от обитателите на селото, защото се оказаха доста плахи и държаха дистанция. Селото обаче е изключително красиво и спокойно, запазило е автентичен вид със старите си къщи, носещи историята в себе си.
Качихме се над селото и в търсене на пътека до Бяла Черква минаха още няколко часа. Вече беше почти 18:00, когато водачът и един спътник тръгнаха да търсят пътека до върха. Останалите зачакахме на една скрита в гората полянка.

Беше тъмно, когато Христев и Спикито се върнаха с добри новини. Бяха открили пътечката. Вече беше твърде късно обаче да ходим, затова се заехме с направата на лагер. Аз зацепих дърва с брадвичката, която лично бях стегнал преди да тръгнем. Останалите сготвиха и разпънаха трите палатки, които носим - две двуместни и една петместна.

Скоро спалните бяха готови. Огънят също. Часът беше 20:30. Направихме си салатка, която се оказа най-вкусната салата, която съм ял някога. Направихме си картофи на жар. За месоядните имаше биринки. Общо взето богата вечеря. Поговорихме си, посмяхме се и поради липсата на сили си легнахме рано. В 10:00 вече се бяхме настроили за сън. Аз бях с Мимето. Съвсем между другото навън, а и вътре в палатките беше адски студено. Шалте, скиорски гащеризон и много студ :)

Станахме в 7. Доста по-късно от плануваното. Хапнахме филийки с мармалад. Ние традиционалистите пийнахме чай, а по-модерните обърнаха по едно нес-кафе. В 8 без 15 бяхме събрали раниците и бяхме на стартовата линия. Взехме разстоянието до Бяла Черква за 1 час. Събрали нови сили, заредени от магнетичната нощ в планината и зарадвани от хубавото време бяхме готови да покорим всеки маршрут, който ни предложат. Въпреки всичко обаче ние си имахме вече набелязан. На Бяла Черква пиячите си купиха по една бира за идната вечер, "за да спят по-хубаво". Аз си купих обикновени бисквити. Евтини. Безвкусни. Влизат трудно и създават илюзията, че наяждат.

Направихме няколко панорамни снимки и отново потеглихме по пътеката. Трудностите с маркировката отново бяха на лице и то в доста по-сериозен мащаб. Всеки срещнат планинар имаше различна версия за оставащото време до хижа Персенк и най-вече за пътеката, по която трябва да се предвижим. След около 5-6 часа ходене една част от групата се беше поотегчила и беше огладняла. Стигнахме до ловен заслон, село лилково. Решихме, че ще спрем, за да похапнем. Да, ама не. Видяхме там един овчар, който ни каза: "Аа, Персенк е ей-тука, на 2 километра надолу…”, бързо ни се изпариха всички планове за обяд и с бодра крачка потеглихме.



Завой след завой, след завой, след завой. Километър след километър. Час след час. Двата километра нямаха край. Постоянно срещахме табели, които показваха различно една от друга. Накрая освен всичко се изгубихме. А започваше да се свечерява. Ние, които държахме да продължим по пътеката оставихме двама на пост и тръгнахме напред без раници да търсим хижата.. Е, намерихме я. Сега оставаше да се върнем и да заберем тези, които бяхме оставили на пост и да открием липсващата част от групата. За щастие се открихме и закрачихме към хижата. Там като разбраха, че няма да отседнем в хижата бързо се опитаха да ни разкарат. Едва открихме подходящо място за палатките. Справихме се обаче и решихме тази вечер да се храним като царе. Без да пестим и грам от продуктите. Аз сготвих ориз с моркови, чубрица, тиквички и малко тревичка и паячета, случайно попаднали в тенджерата. Месоядните хапнаха суджук и като за капак напържихме 3-4 порции картофи. Те тежаха най-много и искахме да ги изядем. Това и направихме.

Последваха нощни снимки. После сладки приказки и отново по леглата. Този път в 22:30. Сутринта станахме в 6:30, защото трябваше задължително да стигнем до Чудните Мостове и от там да слезем до Забърдо, за да хванем автобус за вкъщи. Нямахме право на грешка, защото Стефан на следващия ден беше на урок по испански, защото щеше да лети за Испания.

Станахме, свежи и бодри. Закусихме, пийнахме поредната доза чай и този път с леки раници поехме още по-бодри от предните дни. Този път маркировката беше повече от страхотна и дори от части се губеше тръпката от прекалената ясното. Вместо за 3,5 - 4 часа, взехме отсечката за 2 часа и 30 мин. На Чудните Мостове беше адски красиво. Направихме много снимки, взехме си печати.

Тръгнахме до разклона за Забърдо. 7 километра, които трябваше да минем за 2 часа, за да хванем единствения за деня автобус към Асеновград. Поне такава беше информацията. Взехме километрите за час и нещо. За нещастие обаче се оказа, че въобще няма автобус от Забърдо. Алтернативата беше или да слезем пеша до пътя Смолян - Пловдив, което беше 10 километра, или да отидем до Забърдо на 3-4 км и да търсим някой доброволец да ни откара до Синьото Ханче поне. Избрахме трети вариант - да се разделим на три групички и да ходим към разклона на 10 км. Като същевременно да стопираме всяка кола, която мине по пътя. Е, оказа се, че не минават почти никакви коли. Аз и Христев тръгнахме първи. След нас бяха Стефан и братовчед ми, последни бяха Мимето, Спикито и Вальо. След 20 мин ходене първата кола, която мина покрай мен, беше качила тримата последни. След още 40 мин мина втора кола, в нея бяха другите двама. Бяхме щастливи, че поне другите се прибират успешно. Остана само аз и водача да стопираме някоя кола. Е, да, ама не. Отново застой. Минаха 2 коли и никоя не прояви желание да ни повози. Взехме си пеша разстоянието и поне бяхме щастливи, че на този път има голям трафик и няма да плащаме за автобус, а ще си ходим на стоп.

Е, отново изненада. Платихме си за автобус.

Прибрахме се успешно. Събрахме се всички и равносметката, която направихме беше: 60 км поход, 3 дни, 7 човека, изтощени до смърт, но много щастливи.

Идното лято ще направим по-мащабен поход.

Автор: Стоилов

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: