Един пустинен залез или спомени от почивката в Египет (част 2)

Хургада, Египет, Кайро, Райски остров

Част втора (началото е тук >>>)

След като няколко пъти в предходната тема за почивката ми в Египет стана на въпрос, че така и не дописах продължението, най-после се реших да разкажа, всъщност, най-съществената част, която включва екскурзиите и посещенията на различни интересни места.

Сега набързо прочетох какво съм писал, дали не съм пропуснал нещо и дали не съм сгрешил при разказването. Сетих се за няколко неща, с които е редно да започна. Първо — сравненията, които правя, било то за храна, за плажовете или обстановката — всичко това го правя на база 28 държави, които съм обиколил и летвата, която поставям е сравнително висока. На практика само ние тримата се оплакахме от плажовете и пясъка, защото сме били на остров в Тихия океан и сме виждали истински морски пясък... освен това всичко е субективно спрямо местата, които сме посетили и хотелът, в който бяхме. Кой знае — в Хилтън за 1000 евро може би нямаше да е така храната и нямаше да ми предложат да платя 10$ на рецепцията, но в крайна сметка аз не бях там за това — аз отидох, за да разглеждам и смятам, че видях. Египет е невероятно ценна дестинация, място, което всеки един трябва да изживее по свой начин.

Второ — съвет за хората, които ще купуват сувенири — не ги купувайте от големите и курортни градове! В Египет сувенирите се делят на два вида — истински и ментета, като ментетата са навсякъде — от магазините, през търговците на улиците и търговските комплекси до дечицата, които с дрипави дрехи ви гонят. Истинските се продават на определени места и ако сте с екскурзовод, той ще ви ги покаже.

Това, което ние видяхме, беше следното — за каменни сувенири, това са алабастровите фабрики... за папируси — националната академия в Кайро, където всеки папирус е със сертификат. Какво трябва да се има предвид — истинските, разбира се, са много по-скъпи от ментетата. Съветите ми са два — купете си истински за вас, за спомен, за дома, за да знаете, че имате истински папирус, донесен от Египет. А за подаръци на близки, приятели, колеги и т. н. — по-добре вземете евтини, но много на брой, защото на дали някой може да си позволи да раздаде на 50 колеги в офиса папируси, всеки от които е по 40$.

Що се касае до ментетата, като бях започнал да казвам — не ги купувайте от градовете... аз се излъгах да платя 20$ за 8 големи скарабея от камък в Хургада... при това след 10 минутен пазарлък, започвайки от 150$. Същите скарабеи ги имаше на следващия ден... продаваха ги дрипави дечица при храма на Хатчиптсу, по 3 за 1 долар! Истината е, че ми се доплака, защото дадох безумно много на мошеник от града, а на следващия ден едно, на вид 5—6 годишно момиченце, ме гони из пустинята с един голям каменен скарабей и ме молеше със сълзи на очи да го купя! Хора — ако отидете, не правете моята грешка. Ако ще купувате по много евтини сувенири — купете ги на екскурзиите, купете ги от хлапета, които не искат да ви излъжат, а да оцелеят.

За примерни цени на сувенири мога да кажа следното — голяма каменна фигурка — 1 долар. Малки каменни фигурки — 5 за 3 долара. Папирусни закладки за книги — 10 за 1 долар. Големи папируси (А4 формат) — 15 за 5 долара. Магнитчета за хладилник — 10 за 3 долара. Това поне са средните цени, които видях в района. И последното — в тази и предходната тема разказвам как сме прекарали, а не какво е Египет. Това го казвам поради многото критики от старата тема относно историята на тази цивилизация. Аз никога не съм твърдял, че тя не е от значение, още по-малкото съм я забравил — всеки един камък там има вековна история, но нея оставям за вас и времето, когато отидете — нека тя да бъде изненадата, която ще научите там... тук, както винаги, с шеговит тон, ще се опитам да пресъздам пътя, по който минах. Снимките от екскурзията са в тази галерия, разделени по папки, с прилежащи коментари и обяснения.

Но сега да се върнем на разказа. Предходната тема завърших с първата ни екскурзия, която беше до Луксор и Долината на царете. Пропуснал съм да спомена да не носите фотоапарати и камери в долината, защото е абсолютно забранено да се снима! Ако ви видят да снимаш — няма дори да се разправят, направо ти взимат техниката и те гонят... на един французин му взеха професионален фотоапарат... той пищя, но без особена полза — да ходи да се оплаче на мумията на арменския поп. Иначе навсякъде другаде — снимките са позволени. Съветвам ви да посетите поне 3—4 от гробниците, защото всяка една е уникална по свой собствен начин!

След тази изтощителна обиколка се върнахме в хотела и на път към ресторанта отново ни направи впечатление, че в центъра на хотела се провежда някакво шоу. Без дори да подозираме, попаднахме на представление „Звук и светлина“, подобно на това във Велико Търново. Оказа се, че в нашия хотел се провежда това мероприятие и въпреки че туристите плащат, за да го гледат, за нас беше безплатно като гости на хотела... именно по тази причина аз и брат ми го посетихме близо 3—4 пъти. Шоуто започваше с забавна програма на сцена, където аниматорите правеха скечове, танцуваха кючеци и играеха с гостите. Това продължаваше около час — онзи, през който обикновено хапвахме. След това шоуто се преместваше на огромна амфитеатрална сцена (вижда се на снимките) където имаше макети на най-известните туристически обекти в Египет. Там започваше шоу от музика, светлини и говор на различни езици, обясняващ подробно историята на всеки един обект и митовете за древен Египет. След това пускаха силни прожектори, пред които се провеждаше шоу с коне... невероятно красиво и впечатляващо, как скачат от кон на кон и т. н. Заслужаваше си да бъде видяно.

Последната част беше шоу с дервиши — това са, по думите на нашия екскурзовод, нещо подобно на монаси от древността, изповядващи окултна религия. В древността, ако някой дом бъде обладан от зли сили, а именно скакалци или някаква друга напаст, хората викали дервиши — те влизали в дома и започвали да танцуват, докато не изпаднат в транс. По този начин те прогонвали злото. Днешното измерение на тази традиция са танците — мъже, облечени с ярки и цветни кръгли поли, започват да се въртят в кръг, като полите се вдигат във въздуха... това на шоуто продължаваше по 20—30 минути, но казват, че истинските професионалисти го правят с часове. Полите им тежат близо 10—12 кг.

Следващата екскурзия от програмата беше

посещение на Райски остров

— отдалечено островче в морето, което е останало непокътнато, с искрящ бял пясък, палми и чиста вода с коралов риф. На тази екскурзия не отидохме, защото сме били на подобни места в Карибския залив и знаеш какво представлява, пък и бяхме изгоряли малко на слънцето, а точно тази екскурзия си е жив ад на райския остров заради слънцето. Лично много силно препоръчвам на хората, които не са правили подобно пътуване, да отидат — няма да съжалявате. Наистина е много красиво и ще си починете, но определено трябва много да се пазите от слънцето. Тук е моментът да спомена и за допълнителните екскурзии, за които просто не ни остана време да осъществим, но поучихме малко разкази от други туристи в хотела. Едната беше до Аслан, в най-южната част на Египет. Там е невероятно красиво... могат да се видят едни от най-запазените храмове от древен Египет, може да се види най-големият язовир в света (така казваха, въпреки че китайците направиха по-голям), можете да видите единствени останали египетски крокодили и т. н. Друга екскурзия беше до Александрия, но тя беше с нощувка, което ни затрудняваше. За там чухме само едно, но много важно нещо — модерният Египет. Казват, че не прилича на останалата част от страна — градът е силно развит и по много красив начин съчетава традициите с новото време.

Последната екскурзия, която си направихме,

в рамките на курорта Хургада, беше „Бадауея“

или посещения комбинация от екстремни спортове в пустинята, посещение на бедуинско село и арабска вечер с представление. Рано сутринта ни взеха с джипове и ни закараха на няколко километра навътре в пустинята. Там ни раздадоха квадрицикли и тръгнахме в конвой из пустинята — близо 30—40 минути, невероятен купон. Ако някой тръгне на тази екскурзия, нека предварително си купи от някъде кърпа за главата и лицето, защото иначе ще му се наложи да си купува на място, а там са много скъпи. Те са необходими, защото иначе буквало ще се задушите от вятъра с пясък, който ще ви брули по пътя. Когато се върнахме ни дадоха по едно бъги и ни пуснаха да се състезаваме на една писта — не особено забавно, но пък какво да се прави... след това ни качиха на камили, после на коне и пак се разхождахме из пустинята, но само в периметъра на къмпинга.

След това се качихме в джипове и потеглихме

навътре в пустинята към бедуинското село

Екскурзовод ни беше една рускиня, която ни направи невероятно впечатление. Тя много подробно разказваше всичко и ни показваше невероятни неща по пътя. В един момент тръгнахме да я разпитваме и тя си разказа историята — как е попаднала в Египет. Оказа се, че е офицер от украинската армия. Работила е какво ли не в Русия, а после и във Франция. В един момент, понеже имала малко повече пари, решила да заведе майка си на почивка в Египет. Там се запознала с мъж, в когото се влюбила. След като минало времето на почивката, тя още два пъти отивала до Египет при него и месец по-късно се оженила за него. Малко след сватбата се оказало, че той е доста заможен и живее през повечето време в Англия. Решават да заминат, но на границата нея не я пускат и той я оставя сама в Египет. Това се случило преди една година... от тогава тя е сама, но не може да си тръгне от страната, защото той не й дава развод, а без развод тя няма правото да напуска Египет без разрешението на съпруга си. И така — тя е затворник в една непозната държава... решила да изкарва малко пари с туризъм. Тъжна история, но по нейните думи е пълно с жени като нея — това, което я спасява, е че тя е много силна жена.

Но, да се върнем към бедуините. Тръпката започна още с пътуването до самото селце, защото шофьорът караше със скорост между 120 и 140 км/ч през пресечена местност в пустинята... говорим не за път, дори не и за пътека... говорим за каменно-пясъчна пустиня, с дюни и дупки... за да разберете за какво изживяване говоря, можете да погледнете това видео, което брат ми направи в джипа. Когато пристигнахме ни черпиха чай от билки и ни разказаха как живеят бедуините. Ще пропусна подробностите, но ще разкажа най-важното.

Едно бедуинско село се състои от около 50 до 80 човека (на праките всичките имат кръвна връзка), като това са номадски племена, които живеят в пустинята. Те се остановяват в райони, където могат да изкопаят кладенец, като кладенецът задължително трябва да е сравнително далече от селото, за да не го изпиват прекалено бързо. Тяхното общество е силно патриархично — имат един вожд, който е единственият образован човек в селото и единственият, който има документи и задължително кола. Денят на всички жени в селото започва с донасяне на вода от кладенеца на рамо, после правят чай на мъжете си и започват да готвят. Грижат се за децата, а наближи ли залез слънце — връщат се в къщите, защото по тъмно не трябва да са на открито. Мъжете от своя страна стават, отиват да си кажат молитвата, после си пият чая... след което се грижат за селото, основно мързелувайки... после сядат вечерта и хапват и си говорят — как да не си мъж там, а? В селото има една знахарка, която лекува и изражда. Раждаемостта е висока, но 70% от децата умират... ето защо, когато дойде моментът жената да роди, знахарката я води в планините, далече от селото, за да не я чува мъжът как агонизира. Когато се роди детето, ако е болно или недъгаво, го оставят в планината... не го убиват, защото религията им забранява — те го оставят само, за да може Аллах да реши съдбата му. А не го взимат, защото не могат да си позволят да се грижат за дете, което няма да е от полза за селото. Уникално е как се женят — младите момичета се женят на възраст най-късно до 14—16 години. Ако мъж иска да се ожени, той трябва да осигури нещо като зестра от пари, коза, кон или овца и камила. Всичко това струва скъпо и за да може да си го позволи, мъжът започва да работи в курортите в района. Уникалното е, че тези хора нямат документи и са неграмотни — отнема им години, за да съберат парите за сватба. Вождът на бедуините ги води до града сутрин и ги прибира вечер с автомобила. Когато съберат средставата, те ги дават за общото благо на селото. Тежък живот и много трудно пребиваване... по думите на екскурзоводката, бедуинските села се делят на няколко типа, в зависимост от начина на пребиваване. Тези, които ние видяхме, печелят от туристите — агенциите им дават пари и храна, а в замяна те допускат туристите да ги посещават. Те са по-оседнали, докато другите два типа се занимават с пренос на оръжия и наркотици или с търговия. Те са изцяло номадски племена и са постоянно в движение. Иначе самото село беше ужасяващо пусто... имаше един гълъбарник, в който гледат гълъби за ядене; едно оазисче, което е нещо като щаб-квартирата на вожда; няколко къщи, в които живеят; един ислямски храм за мъжете; едно подобие на кухня и обор за животните. Докато бяхме там, една местна бедуинка ни приготви царевични питки, като повечето хора нахраниха дечицата селото или даваха на камилите. Изкарахме там около час и нещо, а после обратно с към къмпинга.

В общи линии всичките забавления и мероприятия приключиха към 6 следобед, когато отидохме на шведска маса да вечеряме. Във връзка с възраженията по първата част на разказа за Египет, държа да спомена, че тук храната беше изключително вкусна. Дали защото бяхме изтощени от жегата и пътуването... не знам, но направо си облизах пръстите. След вечерята седнахме около една сцена, където ни раздадоха наргилета и започнахме да гледаме шоу. То включваше гълтач на огън и сабия, хипнотизаторка на кобра и отново дервиши. След шоуто дори имаше телескоп, с който ни показваха звезди. Тази екскурзия беше една от най-забавните, макар да нямаше много история в нея.
След вълнуващото изкарване за няколко дни, сутринта си тръгнахме от хотела с автобус

по посока Кайро

Пътуването беше горещо и изтощително, защото имахме само една спирка, а по пътя нищо интересно не се виждаше през прозорците.

В Кайро пристигнахме по сумрак. Това е един от най-огромните градове, които съм виждал през живота си... там има както невероятно богати, така и безумно бедни квартали, улици и хора. Хотелът ни се намираше в Гиза, на около 3—4 км от пирамидите и въпреки че очаквахме да бъде хубаво... беше кошмарно.

За да изпреваря критиката на някой върл фен на Кайро, искам да обясна защо. Хотелът се казва „Cataract Pyramid“, който се води пет звезди... имаше ресторант, който беше безумно скъп, а така нареченият „цетър на града“, в който се намираше, е един ужасно беден и страшен квартал... без осветление, без нищо!

Най-близкото място, от което си купихме по един чипс да изядем, беше на половин километър по една мрачна улица... Но! Замълчи сърце, все пак говорим за хубавото:) В този хотел само спахме, въпреки комарите, които ни разфасоваха, не ни оставиха да мигнем.

Сутринта тръгнахме, като се насочихме

директно към пирамидите

Тук ще съкратя историите, защото ако тръгна да разказвам с подробности, ще стане безумно дълго. Спряхме при пирамидите и ни дадоха половин-един час свободно време. Това се оказа крайно недостатъчно, за да обиколим всичко, но въпреки това успяхме. Какво беше важно да се види — обиколихме и трите пирамиди, защото всяка една е уникална да я видиш отстрани; влязохме в една от малките пирамидки (оказа се, че не са само трите, а има още десетки малки от по няколко метра), което беше едно от кошмарните ми изживявания... навън — 40 градуса жега, вътре тунел с диагонал метър, който върви със стръмно спускане надолу... и долу — нищо.

Само жега и тежък въздух, примесен с мисълта, че тук е седял труп... голи каменни стени и мрак. Ужасно е, но трябва да се види. В големите пирамиди не влизахме, защото таксите бяха прекалено високи, а и нямахме време... пък и след първата малка пирамидка нямах душевната сила да се напъхам в още една. Тук, за разлика от Долината на царете, нямаше нищо... нито йероглифи, нито предмети...

След като обиколихме и се снимахме, с автобуса ни качиха на една площадка над пирамидите, откъдето се откриваше прекрасна панорамна гледка. Важно е да отбележа нещо, което аз самият не знаех — Гиза е квартал на Кайро и всъщност пирамидите са в самия град. Освен това, пак нещо, което не знаех — Сфинксът е в подножието на пирамидите. Той ни беше следващата спирка — там разгледахме един храм, разгледахме самата статуя. Няколко важни неща, на които да обърнете внимание — вижте храмът под лапите на Сфинкса — погледнете как е изработен! Всичко е направено от огромни каменни блокове, донесени от Аслан... 800 км от Кайро! И тези блокове пасват до милиметър един към друг... блокове от гранит, който дори в 21 век е труден за обработка. Как се пренесли хиляди тонове на такова разстояние? Как са комуникирали мерили, за да бъде всичко толкова точно? Как са ги поставяли един върху друг? — Пас! Аз лично бях смаян. Другото важно касае самият Сфинкс — от както е изкопан от пясъка, той постоянно се руши... като пясъчен е! Останалото оставам за вас — нека има какво да видите, но ви съветвам — отваряйте си очите, защото там има чудеса! Чудеса, които човешкото съзнание не може да възприеме...

След пирамидите и Сфинкса се насочихме към една фабрика за парфюми... невероятно местенце и невероятни аромати. Възхищавам се на този народ как умее да ти продава — ако и в нашата фирма така си продавахме сайтовете, направо щяхме да сме милионери. Започнаха с едно невероятно представяне на аромати, като те пръскат, мажат и обясняват как френските парфюми са боклук, как тези са номер едно... абе промиват ти мозъка. След което започват: едно флаконче струва Х пари, ама ако си вземеш две, ще струват Х-10% и получаваш трето безплатно, пък ако вземеш 6 струват бла-бла... ние си взехме 6 големи и бяхме от най-скромните:)

Правете си сметка... Въпреки че не съжалявам, защото ароматите са наистина много добри и държат с дни! Последното местенце беше академията за папируси. Там подробно и нагледно ни показаха как се произвеждат папирусите и си купихме 5 със сертификати. После посетихме музеят в Кайро за два часа. Отново крайно недостатъчно време за подобно място. Невероятна красота и хиляди неща, всяко със своята история... отидете и вижте — няма да съжалявате! Оттам през един ресторант да хапнем на брега на Нил, в центъра на града... и после на летището.

Каква е равносметката — очарован съм! Пожелавам на всеки да посети Египет — ще ви остави спомени за цял живот! Какво ви трябва да знаете за там — ами вече го разказах... какво задължително трябва да имате със себе си — фотоапарат, камера и към 100—200 долара джобни на човек, ако искате да видите достатъчно и да купите подаръци. Весело разглеждане и дано някой ден отидете и видите всичко това, та дори и повече.

Автор: Стилиян

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Покръстването

Египет

Вчера сутринта ми се случи интересно съвпадение. Енея ме попита дали съм кръстен в и тъкмо докато й обяснявах по icq как това е станало в един коптски манастир в египетската пустиня, от списание „Одисей” ми се обадиха, за да ме попитат имам ли нещо против да участвам в радио предаване по RFI, където да разкажа повече за египетските манастири – тема на скорошен пътепис, който публикувах в „Одисей”. Понякога се учудвам на съвпаденията. И тъй като мисля, че е малко вероятно да чуеш историята по радиото днес между 11 и 11.30, пък и не знам с колко ефирно време ще разполагам, за да разкажа всичко, което ми се върти в главата, реших да публикувам цялата история тук – в блога.

Беше лятото на 1990 година. Възползвайки се от благините на демокрацията и вдигането на бариерите, семейството ми реши да посети за първи път дългогодишните ни приятели в Египет, които са копти, т.е – египетски православни Християни. Пирамидите обаче не бяха най-интересното нещо, което ми се случи там.

Пътувахме от Александрия към Кайро, по прашна магистрала минаваща през нищото, когато спукахме гума. След малко спукахме и резервната. Ако си мислиш, че през август в София е горещо, трябва да видиш колко е горещо през юли в пустинята. Наложи се да спрем случаен автомобил на стоп и домакинът ни замина с него към Кайро за нови гуми, а ние останахме скрити в сянката на един билборд на Marlboro край пътя, където термометърът показваше само…45 градуса, тъй като нямаше място за всички в колата. След по-малко от пет минути по прашния пустинен път като излязъл от кадър на филм се появи египетски свещеник в расо. Предложи ни да отидем с него в манастира, който се намира наблизо, за да утолим жаждата си и да се скрием на сянка. Така за пръв път попаднах в светата обител на коптските отшелници. Монасите ни посрещнаха като истински Християни - нагостиха ни на скромната си трапеза с боб и зеленчуци, дадоха ни прясна кладенчова вода за пиене и от дума на дума стана въпрос дали сме кръстени в православната вяра. Още в момента, в който им казахме, че сме от България, преводачът ни – отец Берсум, френски свещеник, по-късно превърнал се в представител на коптската общност във Франция, възкликна: „О, ама вие сте комунисти, предполагам, че със сигурност не сте кръстени”. Последва двучасова литургия, през която аз и семейството ми пристъпихме в лоното на църквата. Не искаха да ни вземат нито лев, за което. Казаха ни, че това е задължение на всеки мисионер.

Искам да поставя специално ударение на факта, че отшелничеството и манастирите като такива са били изобретени именно тук - в Египет. Самият манастир, в който бях покръстен и името на чийто създател нося като духовно име – „Св. Бишой”, е един от най-древните християнски манастири в света, по принцип. Там пазят тялото на светеца от 4 век, за което се носят легенди, че е нетленно. Допирал съм се до саркофага и действително от него струяха благовонни ухания, но той естествено беше капсулиран. През цялото време изпитвах странното усещане, че някой ме наблюдава. На въпроса на моите родители защо не показват тялото, щом е нетленно, та това си е цяло чудо, монасите отговориха, че истинската вяра не се нуждае от доказателства и, че чудесата се случват само там, където има вяра, а не доказателства за тях.

Биографията на Св. Бишой е доста интересна. Този египетски Иван Рилски е потърсил уединение в пустинята преди 16 века, за да избяга от суетата на ежедневието и да се отдаде на любовта си към Бога. Постепенно обаче се превърнал в търсен за съвети и наставления учител и при него дошли да живеят много други хора. Така се появил манастирът „Св Бишой” (на снимката горе). Отдаденият на отшелничество и аскетизъм монах, обаче, не искал да става част от новата суета, която се оформяла него, затова се изолирал в една скална ниша в манастира, над която имало гълъбарник и прекарвал цялото си време там в пост и молитви, като от външния свят приемал само вода, а прехраната си поверил на небесата – поглъщал семенцата, сламчиците и трохичките, изпускани от гълъбите, живеещи над него. Любовта на този отшелник към Бога била толкова голяма, че той искал да прекарва цялото денонощие в молитва, без да спи, като за целта връзвал дългите си коси на една кука, висяща от тавана и заставал на колене. Отпуснело ли се тялото му напред или настрани, изкушено от прегръдките на съня, подръпването за косата го събуждало и го връщало към дълбоката му медитация.

Легендата гласи, че приживе Св. Бишой се е докосвал три пъти до Христос, поради което тялото му до ден днешен е нетленно. Първият път Христос го изпитал, явявайки се като странстващ пътник, който поискал подслон в манастира. Манастирите никога не отказвали храна и вода на случайните минувачи, но те спускали дарението си през бойниците на високите кули, тъй като освен духовен храм, манастирите по това време са били и крепости, ревниво пазени от нападенията на мародерите. Светецът, обаче, се смилил над уморения пътник, отворил тежките врати и подслонил великия си Гост. Вторият път Христос изпитал отшелника, представяйки му се като прокажен в пустинята, който молел минувачите да го пренесат до близкия оазис, тъй като умирал от жажда под палещите лъчи на слънцето. Без да се замисли нито за миг, светецът се навел и качил прокажения на гърба си. Третият път Христос се явил пред Свети Бишой в истинския си образ и го дарил с Просветление, като му казал, че заради това, че три пъти е повярвал в Неговата сила и три пъти се е докосвал до Него, тялото му ще бъде вечно нетленно и ще се превърне в източник на изцеление за вярващите столетия след смъртта му.

Днес всичко това може да звучи налудничаво и дори нелепо, но помните ли какво казаха египетските монаси - вярата не се нуждае от доказателства. Тя е сила сама по себе си. Египет е пълен с мистични места, носещи спомена за далечните години, когато християнството е започвало да се разпространява по света като млада религия. Самите копти са съхранили морала на ранното християнство в най-чист вид: тяхната църква е близка до църквата такава, каквато са я създавали първите апостоли – скромна, смирена и без излишна помпозност, уповаваща се единствено на вярата в Бога.

Автор: Тихомир Димитров

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Един пустинен залез или спомени от почивката в Египет (част 1)

Египет, Хургада, Луксор

Макар и със закъснение, май му дойде времето да разкажа и за най-хубавата ми екскурзия от това лято — септемврийската ни

почивка в курорта Хургада в Египет

Заминахме през последния уикенд на септември с много добра промоционална оферта на Алфатур или TezTour (така се казва руската компания, която реално организира почивката — българските фирми са само посредници). Смея да твърдя, че туроператора ни си беше свършил работата прилично — не беше идеалното обслужване, но и няма от какво да се оплача — ако е имало проблеми, не се е дължало на тях. В общи линии за 7 нощувки в 4 звездния Alf Leila Wa Leila — Hotel & Fantasia на шведска маса със самолетния билет + прилежащите му такси и виза и екскурзия с нощувка в Кайро с посещение на музея и пирамидите излезе горе-долу 450 евро на калпак (това ако не броим допълнителните разходи за джобни и подаръци).

Излетяхме от летище София с чартерен полет директно за Хургада,

като целият самолет беше пълен само с български туристи, отиващи в курорта — това си е плюс, най-малкото защото е слабо вероятно да има терористи примерно. Нещо, което ми направи силно впечатление в самолета — обслужването по време на полета, в сравнение с от преди години, е меко казано смешно — сервират ти чаша вода и някакво дребно сладко купено нещо, като стюардесите бяха съвсем зелени и постоянно изпускаха нещо, разливаха, събаряха, бутаха се и им отнемаше по час и половина, за да минат от носа до опашката.

След 3 часов полет се приземихме успешно в Хургада, което се намира на брега на Червено море, под Синайския полуостров, 600 км. южно от Кайро. Оттам с автобусче ни взеха от летището, след като всички върло се нахвърлиха на плашещо евтините цигари — 3 долара на стек и ни заразкарваха по хотелите (тъй като от нашия хотел бяхме 20 човека — имаше българи за поне десетина хотела по крайбрежието на Хургада).

Alf Leila Wa Leila или на български — „1001“, като едноименните арабски приказки, беше най-красивият като екстериор хотел в района (сами ще го видите по снимките). Цялата архитектура имитираше стар източен дворец, с витите куполи и многото цветове и флорални орнаменти отвън, а вътре — всички мебели бяха със старинна и масивна визия, напомняща за английска аристокрация, примесена с арабската култура. Още с влизането в хотела обаче, пролича източната култура на местните — на рецепцията обслужващият започна да се пазари и ни предложи срещу 10$ (те имат местна валута, която наричат паундове, но реално всички боравят с долари) да ни настани в по-голям апартамент. За щастие на нас ни провървя и наистина бяхме в огромен апартамент, в сравнение с други хора от групата, които са си платили, но са ги настанили в малки стаи — се ла ви:) Веднага след като се настанихме се насочихме към ресторанта, за да вечеряме, което не беше никак лесна задача, тъй като целият хотелски комплекс представлява невероятна плетеница на два етажа, която спокойно може да се сравни с лабиринтите на Минотавара. Някои хора дори след седмица, прекарана в хотела, не можеха да се ориентират кое къде е, а аз за себе си съм убеден, че е имало места в хотела, които така и не съм видял и открил.

Но... да се върнем към ресторанта, които всъщност бяха няколко, или по-точно към кухнята. Въпреки че се имам за добро прасе, което не е претенциозно към вида и формата на храната и съм гастроном, който изпитва истинско удоволствие от яденето, смея да твърдя, че кухнята им е... извратена и не особено вкусна.

Всъщност на шведска маса дори успях да отслабна, точно защото не можех да си подбера ястие, което наистина да ми е вкусно. Всичко е блудкаво, с едни изострени и крайни вкусови качества, варени, печени... и едни ужасни сосове от нахут и други подобни. Е, имаха вкусни тестени изделия, но те не могат да компенсират липсата на добри салати и основни ястия. Е, не ме разбирайте, че са само гадости — просто може да бъде далеч по-вкусно... може и табелката Chicken да означава пиле, а не гълъб, което е местен деликатес. Печените им меса са прегорели и жилави, оризът и зеленчуците им са безвкусни (като турски зеленчук, който пазарува от борсата — тоест красиви, но не и вкусни!)... виж, за десертите бих се замислил, защото по традиция източните страни правят вкусотии по отношение на десерта. Иначе ресторантите бяха големи, с приличен избор на всякакви ястия, но пък безалкохолните им... бляк... каркаде и това е! Всичко останало беше гадно пепси, ужасно тръпчиво вино, силен и спиртен алкохол... да не говорим, че разтворимите напитки ги правеха с чешмяна вода, която е морска дестилирана... тоест — питейна е, но е соленичка. Това е като цяло за храната... по улиците на градовете им почти не видях лафки, в които да продават сандвичи, дюнери или друго за хапване на крак.

Хотелът ни не беше на първа линия на плажа, но пък имахме правото да ходим на плажа на един хотел, който е от същата верига. Е, на практика време за плаж не ни остана, защото наблягахме на екскурзиите, а пък и хотелът ни имаше достатъчно хубави басейни. Само един ден изкарахме на плажа и аз за една бройка да се одавя. Иначе пясъкът и морето им не струват... водата е по-солена от приемливото, мръсничка е, а пясъкът е или едър, или пепеляв...

Както казах, екскурзиите бяха най-ценното в Египет

Първата екскурзия, на която тръгнахме, беше до

Луксор и Долината на царете

Тук е момента да обясна за положението в страната, тъй като има неща, които никой не ни беше обяснил предварително. Египет е под военен режим от 1986г. когато е бил убит техният цар. От тогава е нещо средно между измислен социализъм и диктатура. Военните са навсякъде по улиците, междуградските пътища са собственост на армията и за да пътуваш от точка А до точка Б трябва да искаш разрешение от военните и да им платиш рента. Като цяло престъпност няма, но хората живеят невероятно мизерно и подтиснато. Всичките им квартали и градове наподобяват квартал Факултета и то в хубавите му райони. Колите са стари, очукани, без стъкла, без фарове — тук се сещам за едно от нещата, които тотално ме разбиха — нощем карат без фарове! Абсолютен мрак, на сред пустинята и карат без фарове... евентуално на габарити, но това в редки случаи. Както каза един шофьор на такси, след като го попитах: „Why?“ — „Oooh, sir, it’s a big problem! Very big problem!“ и самият той продължи да кара на тъмно. Хората са облечени в дрипави дрехи или чаршафи... бедност, неграмотност и наглост в крайни степени... защото, ако сте били в Турция и си мислите, че там продавачите са нагли, просто не сте ходили в Египет. Тук не можеш да минеш 100 метра, без някой да те набута почти насила в магазина си. Започва един пазарлък, всичко е без цени, всеки ти говори на псевдо-руски, псевдо-английски и се опитва да ти обещае от пиле в мляко, продавайки боклуци с качествена характеристика равна на Илиенци и Битака. Постоянно около теб тичат дрипави дечица, които ти пробутва боклучави сувенири, викайки след теб: „One dolar! One dolar!“. Тази реплика така ни се запечата в умовете, че на връщане към България цялата групичка се базикахме с това. Един от най-невероятните трикове беше когато продавач от магазин за папируси ни подари малки закладки за книги от папирус, на които ни написа на арабски имената и ни ги сложи в джобожете. След това останалите на пазара ни знаеха имената, защото бяхме като с баджове. До самия град Хургада отидохме само веднъж, на втория ден и ни достраша да повторим... по разказаното сами можете да се сетите защо! Магазините — бит пазар, хората — страшни, мръсни и неграмотни... улиците — тъмни, пренаселени и тъпкани с тъмни коли, каращи като безумни и навсякъде таксиметрови коли, които те гонят и подсвиркват. Пък и стоките им бяха еднакви във всеки магазин — памучни дрехи, без марка, без нищо... наргилета, дрънкулки и каменни сувенири, които всъщност не са от камък, а от гипс със смола.
Но... стигнахме до

екскурзията до Луксор

Това с военния режим го разказах, защото автобусите, които тръгват с туристи по някаква дестинация, първо се събират на едни паркинги, откъдето с военен конвой всички заедно тръгват в точно уречен час и пътуват със строго регламентиран от военните график. До Луксор се движихме колона от близо 100 автобуса — сами с представяйте за какво иде реч... и пътят е само наш, защото е отцепен от армията. Пътувахме първо през пустинята, която в този край на Африка е каменна, а не пясъчна, а после карахме покрай Нил. Реално от 80 милиона население на Египет, 98% живеят по брега на морето или Нил и се изхранват по примитивен начин от стотици години насам. Селата са от недостроени къщи, за да не плащат данъци, хората гледат с един празен поглед и както каза екскурзоводът ни: „Те се раждат мизерно и бедно... знаят, че предците им са живяли така, те ще живеят така... и децата им също... и се примиряват със съдбата си!“.

По пътя ни разказваха постоянно от митологията на египтяните, но е толкова дълга и безумна, че ще спестя разкази по темата. Аз лично запомних само, че според тях светът го е създал един бог, на който му било скучно и започнал да твори живот чрез мастурбация. Оттам нататък, без значение за добро или за лошо, за живи или мъртви, всичко се базира на секс! Стигайки до Луксор минахме по един мост над Нил, тъй като едно време са смятали, че източният бряг е земя на живите, а западният — на мъртвите и именно там бяха гробниците на царете.

Гробниците ще ги видите по снимките. Това, което научих там е, че всичко е било разграбено още от времето на самите египтяни, противно на очакването ми, че иманярите са модерна професия. Камъни, камъни, камъни и навсякъде всичко е обвито в мистерия, като постоянно се питаш: „Ама как са го направили?!“. Тунелът на гробницата в диагонал е 3 метра горе-долу, а вътре има гранитен блок, докаран от 500 км на юг от Луксор, който е 5 на 5 метра. Стените целите са в йероглифи с невероятно ярки и наситени цветове, които са се запазили 5000 години, а през последните 50 години са почти изцяло унищожени. Египет няма политика за опазване на историческите паметници — всеки влиза, драска, чупи, рони, краде... ужас! Взимат ти парите, пък ти прави каквото щеш! При все, че там е 1/3 от историята на човечеството... а те са я оставили на произвола на съдбата. За пример ще кажа, че преди години са решили да правят най-големият язовир в Африка, като построят язовирна стена на пътя на Нил (която са я строили българи с руски пари)... и започвайки строежа се оказва, че трябва да потопят един от най-красивите дворци, издълбан в скалите — храм на Рамзес 2. Съответно на никой не му трепва нищо и започват... тогава ЮНЕСКО са направили най-скъпата си кампания, изрязвайки целият храм от скалите и са го преместили на 100 км оттам.

Така, след Долината на царете минахме през една алабастрова фабрика. Това е работилница за сувенири от мрамор, като майсторите в тях са бившите иманяри и живеят точно под гробниците, за да могат лесно да си взимат каквото им трябва. Сега обаче са започнали да ги изселват и само туризмът все още ги крепи, за да стоят там. След фабриката продължихме към храма на единствената жена фараон — Хатчипсу или както се пише там. Той е построен в скалите и в момента е изцяло реставриран. Оттам продължихме покрай колосите на Мемнон (за да не правя линкове към галерията със снимки, просто имайте предвид, че там всичко върви хронологично и лесно ще разберете кое какво е), които са две статуи на богове, направени от кварцит. Уникалното при тях е, че кварцът в тях, при промяната в температурата издава зловещ звук като от крясък.

С това приключи пустинната ни обиколка от екскурзията до Луксор. Оттам нататък ни повозиха с корабче по Нил, а на брега хапнахме в един ресторант. Последва последната част от тура — посещение на Карнакския храм, който е най-големият религиозен храм в целия свят. Ако някой е ходил в катедралата Св. Петър в Рим... е това е поне 3—4 пъти по-голямо, а е строено преди хиляди години. Невероятно красиво и внушително... определено няма човек, който да не се впечатли при вида му. Тъжното е само, че след откриването му всяка държата си е чопнала по нещо — французите са откраднали единият от двата обелиска и сега стои на площад Конкорд в Париж, англичаните взели друго, немците трето и т. н. Оттам, след залез слънце, което е към 17 часа, когато рязко и неочаквано става тъмно, тръгнахме обратно към хотела ни.

Дотук, между другото, са снимките от първата галерия от Египет — ако ги разглеждате, ще проследите визуално разказаното по-горе. Продължението на историята ще разкажа по-нататък, за да не стане много информация на куп. Пълната галерия със снимки можете да видите тук. Разделени са на 3 заради ограничение на Пикасата за броя, тъй като общо са над 700 снимки.

На кратко за оставащото — ще разкажа за представлението Звук и светлина, което правеха в хотела, както и за арабските нощи и шоуто, което изнасяха, с коне, дервиши (има качено видео с танца им) и прочие; ще разкажа и за екскурзията до бедуинско село, с каране на бъгите и джипове; ще разкажа и за последната ни екскурзия, която беше в Кайро и за пирамидите.

Край на първа част

Автор: Стилиян
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Египет (2)

Египет, Кайро

Египет — част втора
(началото е тук>>>)

Във вторник слънцето отново грееше и по нищо не напомняше за вчерашното дъждовно време. В очакване на сафарито решихме да тестваме басейна, но водата се оказа прекалено студена за нас. Както и да е, потопихме си седалищните части, пихме по една безалкохолна бира и се накачулихме в джипката. След едночасово бясно офф-роуд каране през пуснинята достигнахме до базата ни, където една чаровна рускиня Наталия пое нашата група /съставена предимно от руснаци/ и ни замъкна да караме четириколесни мотоциклети. Вързаха ми една арафатка, за да не ми се набива прах в лицето и съвсем заприличах на бедуин. Тея моторчета развиват поне 50—60 км. в час и по неравната пустинна местност можеш спокойно да се пребиеш, ако не внимаваш. Начесахме си мерака за екстремно каране за 50 минути, след което ни замъкнаха да катерим един каменисто-песъчлив хълм, откъдето се откри неописуема гледка към заобикалящата ни пустош. Да се чуди човек, защо дава пари понякога. Слязахме по един пясъчен склон, затъвайки до глезените и пълнейки обувките си с пясък. После джиповете ни доставиха в едно бедуинско селце. Тук разгледахме как местните правят грънци и пояздихме камили /наистина зловредни животни, които на всичкото отгоре са с дълги крайници и трябва много да се държиш, когато се изправят и клякат, иначе рискуваш да се свлечеш от тях/. Подкарахме и бъгита, след което ни чакаше обяд и оглед на селцето, наброяващо не повече от 100 жители. Тук видяхме как се пече арабският хляб /като за въглища се ползваха камилски фъшкии, поради обеснимата липса на дървен материал/, запознахме се с народната им медицина и тъкаческото им изкуство. Над една колиба видях да се вее родният трикольор и веднага си казах, че Зиези наистина е прави и всички /даже бедуините/ са българи. Ексурзоводката Наталия обаче ме разочарова, като каза, че зеленият и червеният цвят символизират занаятите, с които се занимават собствениците на къщата, а бялото било знак за благосъстояние.
Бедуините наистина са странен народ. Водят неуседнал начин на живот, премествайки се от място на място в търсене на вода. Селото се управлява от шейх, който решава всички спорни въпроси, включително и въпросите кой за кого да се ожени. По принцип е прието бедуините да се женят само за жени от собственото си село, ето защо близкородствените бракове са често срещани. Оттам и уврежданията сред потомството са разпространени. Когато дойде време жената да ражда, тя отива сама в планината и следва инструкциите, дадени й от майка й. Никой не знае къде е и никой не може да й помогне, ако изпадне в беда. Ако роденото дете е с малформации, то бива изоставяно /направо спартански порядки/. След това майката се връща в селото. Неженените бедуинки носят ярки дрехи, докато женените са загърнати в черно. Сега вече времената са други и жената, която трябва да роди често е съпровождана от акушерка в планината. Веднъж в годината бедуините събират стоките си и ги продават в градовете. С получените пари с купуват стоки от първа необходимост, които ще им потрябват в тежкия им живот в пустинята.
Това бедуинско селище е в близост до Хургада и туроператорите плащат на бедуините, за да водят туристи тук, затова жителите му водят горе долу сносен живот. В селището имаше един импровизиран зоопарк, а след като слънцето залезе и в пустинята за нула време стана наистина студено, ни поднесоха вечеря съпроводена с ориенталски танци на дервиши и кючекчийки. Прибрахме се пак по тъмно и заседнахме в ресторанта, където си напълнохме стомасите в типично римски стил.
В сряда решихме, че сме видяли от пясъка и пустинята предостатъчно и е време да се прехвърлим във водна среда. Туроператорите ни закараха на пристанищено. Оттам взехме катер, който ни разходи по крайбрежието и навътре в морето, където стигнахме до платформата с подводниците. По пътя срещу 5$ се направих на капитан и въртях щурвала наляво-надясно /в края на краищата — турист съм — всичко ми е позволено/. Подводниците бяха жълти, събираха по 40 човека и се потапяха на дълбочина до 25 метра. Морето беше чисто, а слънцето светеше ярко, така че видяхме и морското дъно. Около подводницата кръжаха водолази, които правеха маймунджулъци под водата и пускаха храна, която привличаше ята от разноцветни рибки. Вечерта завърши с пушенето на n-количество наргилета и разговори на развален английски с арабските ми френдове, които се оказа, че много си падат по спътничките ми.
В четвъртък отново ни предстоеше целодневна морска екскурзия с яхта. Първо до т. нар. Райски остров Гифтун /където освен пясък и море друго няма/. Там се напекох здравата. Морето беше топло и яркосиньо, и напомняше повече на Средиземно по цвят. На вкус беше ужасно солено, но пък лекува чудесно хрема,а ако носиш маска и шнорхел можеш да се гмуркаш в прозрачната вода и спокойно да гледаш какво се случва на дъното. Пясъкът беше фин, и много по-мек от пустинния, осеян с парченца миди и корали. Въпреки, че износът им от Египет е строго забранен, взех едно парченце за спомен. След слънчевите бани яхтата ни откара към друг остров около който имаше коралов риф. С шнорхелите и маските започнахме едно 45-минутно плуване между коралите. Доста риби и морски таралежи видях. Лошото е, че плуването покрай коралите ги разрушава /доста от тях са изпочупени и бледи заради невнимателни туристи/, поне половината от рифа е мъртва, но египетското правителство е важно туристи да има. След дайвинга следваше риболов, моя милост успя да хване 15-сантиметрова червена придънна рибка на зелени петна, наричана от местните „Зина“. Януарското слънце наистина ме изпепели и бях червен като рак.
Така и така на другия ден отпрашвахме към Кайро, затова вечерта, след уморително пазарене в магазина за чайове и подправки /в който срещу 15 евро придобихме килограм тамян и каркаде/ решихме да отмориме в една прехвалена местна дискотека, до която имахме достъп заради All inclusive. Цените вътре си бяха народни — наргилето 1,5 Евро /за сведение — по нашите заведения е 8 лева/, коктейките и водката бяха по 4 евро. Уцелихме латиновечер. Музиката беше супер, даже някои песни ги пееха наживо, вярно че с арабски акцент, ама на харизан кон зъбите не се гледат. Друго си е да се кълчиш на плажната ивица в средата на януари, заобиколен от красиви рускини. Мисля че отсега нататък ще премина към практиката да ходя на море два пъти годишно — зимата и лятото, че иначе не се трае тая София, бре.В петък автобуса ни взе от хотела и поехме към старата столица на Египет — Мамфис /сега наречена Кайро/. Интересното е, че в Египет петък е почивен ден, а събота и неделя са работни. Както гласеше известният роман на братя Стругацки — „Понеделник започва в събота“, но пък и египтяните не си дават много зор в това отнощение. Пътувахме с добре познатия конвой през Арабската пустиня. От едната страна се простираха Скалистите планини, а от друга страна — Червено Море. По пътя влязохме за малко в „Морската Венеция“ на Египет — Ел Гуна. Построена на изкуствени острови и отрупана с цветя и палми, това е наистина перлата на Червено Море. Пристигнахме вечерта към 6. След като се настанихме в хотела, решихме да огледаме нощния живот в Кайро и се нанесохме в автомобила на двама екскурзоводи, Махмуд и Мохамед, които решиха да ни покажат малко как се кара по улиците на този 20 милионен град.

Относно шофирането в Кайро и въобще в Египет — това би трябвало да е раят за всеки наш български шофьор. Правилник за движение има, но малко водачи са го виждали, а още по-малко са го чели /тъй като неграмотността е доста висока/. Няма пешеходни пътеки, нито зебри /е видях две — три/, но ако си мислете, че стъпили върху нея получавате някакво предисмтво — дълбоко се лъжете. Това е най-добрият начин да се самоубиете.
Един арабски виц отразява ситуацията по пътищата: карат си двама пияни шофьори, по едно време единият казва на другия — „Мисля че навлязохме в град“. „Откъде си толкова сигурен?“ пита другият. „Много пешеходци започнахме да газиме“...
Пешеходците наистина са дискриминирани и са принудени да притичват между фучащите коли, които като ги видят, надуват клаксоните си и продължават да карат с бясна скорост. Тук наистина карат бързо /особено по правите магистрали през пустинята, които са в отлично състояние/. Излишно е да споменавам, че светофари също няма /в Кайро видях само два, но те мигаха в жълто — т. е. „всеки да кара както може“/. Единственият вариант за намаляване на скоростта на движение на колите са легналите полицаи, които обаче не се срещат често. Любопитното е, че въпреки липсата на всякакъв контрол на движение НЯМА задръствания /макар че собствениците на автомобили са само 3 милиона/, а катастрофите са рядкост. Е, броните на доста коли са очукани, което не прави впечатление на никой. Маневрите са доста веселящи — например няма нищо престъпно да завиеш от най-дясната лента в най-лявата лента на насрещното платно. Има и доста възможност за обратен завой в насрещното платно. Мигачи не се ползват, за сметка на това бибиткането е сигнала за всякакъв род действия от завой до разминаване или заявка за път с предимство. Естествено камионите и рейсовете са с предимство поради размерите си и обикновено карат бясно в най-лявата част на платното. Коланите също не са на почит, едната ръка на арабския водач неизменно държи джиесем, а другата умело насочва автомобила из уличната джунгла. Не е рядкост между водачите на две каращи една до друга коли да започне разговор. Колкото до градския транспорт /където го има/ — не ви съветвам да се опитвате го ползвате. Автобусите не спират, а отварят вратите си и намаляват леко, за да могат желаещите да се качат или слязат. Наистина пътуването в Кайро е екстремно преживяване.

Подарихме на нашите гидове диск с отбраните песни на Софи Маринова и те много й се изкефиха. Мохамед извади коз и го издърпахме в колата, след което подкара автомобила още по-главоломно. Никога не съм си представял, че ще се нося из улиците на нощен Кайро, пушейки трева и слушайки Софи Маринова. Спътничките ми също едва ли са очаквали подобна екзотика. Марихуаната и хашишът не са легални тук, но се намират стига да поискаш, а ако хванат турист докато ги пуши, естествено няма да му направят нищо, за сметка на този, който му е дал материала. Ние, туристите, винаги имаме право и сме почти богове. Най-накрая стигнахме и до ресторант с автентична арабска кухня — „Фелафела“, където ни поднесоха местни специалитети: гъста манджа от бобени зърна, фалафели направени от същите тези бобчета, малки печени патладжанчета, туршия със сладък вкус /наподобяваща по състава си нашата царска туршия с тази разлика, че в нея имаше маринован лимон/, неизменните арабски питки, няколко соса и пикантно телешко с ориз. Поръчах си и бира „Стелла“, на която пишеше, че има 5% алкохол, но много се съмнявам е имаше такова нещо. След вечерята се отбихме в един парфюмериен магазин, където изтъргувахме два парфюма с екзотичните наименования — „Папирус“ и „Тайната на Пустинята“. После отидохме до един хълм над Кайро, където се намира тузарския им квартал /от типа на нашия Лозенец/, откъдето се любувахме на огрения от светлини град.
В събота отново ни вдигнаха рано /6,30/ за закусла, след което ни закараха до пирамидите. Наистина гледката да пирамиди, стърчащи над къщите е доста стряскаща. Още по внушително е да ги видиш отдалече сред пясъците на Либийската пустиня, а когато застанеш в основата им — осъзнаваш, че това е най-великото каменно съоръжение от 4500 години насам и винаги ще си остане такова. „Всички се страхуват от времето, а времето се страхува от пирамидите“, гласи една арабска поговорка. И наистина е така. В подножието им всичко изглежда нищожно и мимолетно. Те (и по-точно Хеопсовата пирамида) са единственото оцеляло чудо от Седемте чудеса на античния свят. Под „Египетските пирамиди“ често се има предвид само трите пирамиди на Хеопс, Хефрен и Микерин, разположени в една линия. Най-голяма е пирамидата на Хеопс (Хуфу) /първоначално 147 м./, има площ от 229 м2 и е почти изцяло запазена. Липсва й мраморната облицовка и върха /от което тя сега е 138,8 м./. Счита се, че пирамидата на Хеопс е била построена за период от 20 години и строежа и е завършен през 2580 пр. н. е. Изградена е от 2,3 милиона каменни блока, които са долепени един до друг с поразителна точност без какъвто и било спойващ материал. Пирамидата на Хефрен (Хафра, Хафре) е по-малка /първоначално 143,5 м./, а тази на Микерин (Менкауре) е съвсем скромна /65, 5 м./. От трите пирамиди само тази на Хефрен все още има част от оригиналната си мраморна облицовка.
Едно време пирамидите са били облицовани с мрамор, от който е останала само горната част върху пирамидата на Хефрен. След като кръстоносците опожарили Кайро /не мога да се сетя за точната година, защото Средновековието по принцип не ме интересува/ местното население използвало варовика, за да възстанови къщите. Нещо като римските паметници и Колизеят в Рим, с чийто мрамор сефа са облицовани папските дворци във Ватикана. Рушителите навсякъде се ръководят от едни и същи подбуди.
Към реалността обаче те връщат разните продавачи на джунджурийки, които се опитват по вида ти да познаят от коя страна си като те заговарят на развален германски, английски, испански, руски...

Има и полицаи, които изглеждат доста колоритно, яхнали камилите си. Смрадта на камилите наистина е способна да отрезви всеки замаял се от пирамидите турист. С билета който ти дават можеш да влезеш в една от малките стъпаловидни пирамиди наоколо, но няка какво толкова да се види — просто един прав коридор, завършваш с камера. Ако страдате от клаустрофобия — не влизайте. В големите пирамиди достъпът е забранен. Катеренето по тях също е забранено, защото има смъртни случаи.

След невероятната разходка между пирамидите идва ред да съзерцая и пазителя им — Сфинкса. Тази колосална статуя /дълга — 73 м и висока — 20 м./ с човешка глава и тяло на лъв е издялана от варовик и датира от 2500 г. пр. н. е. Според експерти изображението е на Хефрен — брат на Хеопс. Има разни версии за това колко е стар Сфинкса и кой точно е изобразен на него. В миналото само главата му е стърчала над пясъците. Тутмос и Рамзес II са се опитвали да го очистят от пясъка, даже според легендата първият е получил фараонската власт за награда. За липсващия нос също се носят различни истории. Според най-популярната по време на битката на Наполеон с турците /1798 г./ едно от ядрата уцелило Сфинкса в лицето и разрушило носа. Макар че има скици на датския пътешественик Норден от 1737 г., на които сфинксът е изобразен без нос. Средновековният историк Ал-Макризи пише, че през 1378 г. един суфиски фанатик, виждайки как египетските селяни принасят дарове на Сфинкса, за да бъде реколтата плодородна, отчупил носа на статуята, в резултат на което бил разкъсан на части от озверялата тълпа. Сфинксът окончателно е разчистен от италиански археолози през 1922 г.
Следва посещение във Фабриката за парфюми, където обонятелните ми рецептори се задръстват от екзотични миризми, Има няколко състава, които са правени по рецепти, взети от древно–египетските. Наречени са условно „Лотос“, „Папирус“, „Рамзес“ и „Тайната на пустинята“ /според преданието ползван от Клеопатра/. Цената на 100 гр. От която и да е есенция е 18 долара, а те наистина са с трайна миризма и нямат нищо общо със синтетичните боклуци, предлагани в снобарските магазини по Витошка. Следва и визита в златарския магазин, където можеш да си поръчаш картуш, изписан с твоето име на йероглифица.

След като обядвахме в ресторант на брега на Нил /в който имаше автомобил от 40-те, наричан „Колата на Щирлиц“/ се отправихме към музея в Кайро, който за съжаление разгледахме доста набързо /за час и половина/. В музея снимките също бяха забранени. Минахме на „тъгъдък“ през залите съхраняващи невероятни находки като плочката на Нармер /или Менес/ — първият фараон, обединил Горен и Долен Египет; дървените статуи на т. нар. Писар; „шейха на Ел-Белед“ или Ka Aper; семейната статуя на принц Рахотеп и жена му Нофрет. Почти живият поглед на тези дървени статуи отпреди 4000 е наистина смайващ. Поразително красиви са и намереният саркофаг с изтръгнат картуш /предполага се, че е на Ехнатон/, инкрустиран с разноцветно стъкло; многобройните перфектно обработените базалтови статуи на владетели /напр. на Хефрен/, царици, везири и чиновници, чиито черти наистина изглеждат почти одухотворени; саркофазите от гръко-римският период, където елинистическият начин на изобразяване се съчетава по неповторим начин с традиционния египетския стил. Гвоздеят на програмата обаче е съкровището на Тутанкамон, за което е отредена по-голямата част от втория етаж на музея. Залите просто преливат от вещите, покоящи се в гробницата на този иначе незначителен фараон. Човек се замайва от количеството злато, което е било използвано за направата на ковчезите, саркофазите, столовете, троновете,, леглата, колесниците, накитите и другите атрибути на царската власт, поместени там. В центъра на експозицията са саркофазите в които се е помествала мумията на фараона. Най-външният е във формата на мумия и е изработен от дърво, покрито с позлатен гипс. Вторият се е разполагал в първия /подобно на руските матрьошки/ и е от позлатено дърво. Най-фино изработена е смъртната маска на фараона /от злато, инкрустирано със синя стъклена паста и лазурит. Прекрасно произведение на изкуството от което не можеш да откъснеш поглед.
След музея се отправяме към главния площад на Кайро, от едната страна с трибуната, където през 1981 г. по време на прегледа на войските бил убит тогавашният президент Садад. Срещу нея има пирамидален мемориал, посветен на загиналите в „Шестдневната война“ с Израел. Пазят го 6 гвардееца с различни униформи /на мамелюци и древни египтяни/. По пътя се наслаждавам на широките виадукти, парковете /пълни с фикуси, палми и цъфнали маслини/ и грандиозните джамии и християнски храмове.
Най-накрая идва и време да отпътуваме от тази наистина приказна страна, към която наистина много се привързах, та чак не ми се заминаваше. Последно пазарене из фришоповете на летището, после хоп в самолета на родния ни превозвач и след два часа и половина вече вдъхвам мразовития и смогясал въздух на София...
Но млъкни сърце...

Край

Автор: Последният римлянин

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Египет (1)

Египет, Кайро, Луксор

Винаги съм мечтаел да посетя тази страна, люлка на човешката цивилизация. И понеже в София януари е студен, мъглив, скучен и нездрав месец, реших да си направя морска почивка през средата на зимата. За тази цел най-подходяща дестинация е Египет /особено за туристи, които като мен се интересуват от антична история/.

Египет е държава в североизточната част на Африка, с население, съсредоточено предимно край коритото на река Нил. На юг достига пясъчните пустини на Судан, на север граничи със Средиземно море, а на изток, с Червено море, известно с кораловите си рифове.
Tова е страна на древна цивилизация с история от над 5000 години. Най-известни са трите пирамиди в Гиза, Сфинкса, гробниците в Долината на царете, храмовете в Карнак и Луксор, статуите в Абу Симбел.
Освен столицата на Египет, Кайро, другите големи градове в страната са: Александрия, Асуан, Assiout, El-Mahalla El-Kubra, Гиза, Хургада, Луксор, Ком Омбо, Порт Сафага, Порт Саид, Шарм ел-Шейх, Шубра Ел-Хема, Суец, Zagazig.
В Кайро живеят около 20 милиона жители, а почти цялото население на страната е концвентрирано по поречието на Нил. Около 5% от египетското население са бедуините, живеещи изолирано в пустинята, които водят начин на живот не по-различен от предците им преди 1000 години.
Египет се разделя грубо на 4 области, Горен Египет, Среден Египет, Долен Египет и Нубия. Основен поминък е добивът на нефт, газ и метали. Зермеделието също е развито /топлият климат позволява да се добиват 2—3 реколти годишно/, въпреки, че плодородната ивица земя покрай устието на река Нил заема едва 7 % от територията на страната с площ от 1 000 000 квадратни километра. Останалата територия е заета от Либийската пустиня /на запад от Нил/, Арабската пустиня на изток /през която се простират Скалистите планини на Червено Море/ и Нубийската пустиня /на юг/.

Основен поминък на голяма част от населението е туризмът. Официално страната печели годишно от туризъм между 7 и 10 млрд. долара. Неофициално — доста повече.
От 1981 г. в Египет е обявено военно положение. Тогава прозападният президент Садад е убит на военен парад от религиозни фундаменталисти, а заместникът му Хосни Мубарак въвежда военно положение, което не е отменено и до днес.

От 77 милионното население на Египет около 10 % са християни /копти/, макар че има и католици и протестанти. Останалите изповедват ислям. В Кайро обаче могат да се видят доста християнски храмове, тъй като египтяните претендират, че са толерантни към различните вероизповедания.

Основните неща, които трябва да знае един ентусиазиран турист, запътил се в който и да е курорт в Египет е: никога да не пие вода от чешмата; винаги да се пазари, когато купува нещо; и да не забравя да оставя бакшиш за всяка услуга, която му оказва персонала на хотела /’Да кажеш благодаря означава да оставиш „бакшиш„“ гласи една арабска поговорка/.

Валутата в Египет е Египетски паунд, който се равнява приблизително на 5,5 Щатски Долара или 7,5 Евро. Обичайният бакшиш в в размер на 5 паунда /около 1 долар/, така че си вземете валута на дребни банкноти, защото ще са ви необходими. Трябва да се знае обаче, че Египетската валута е забранена за износ, така че при смяна на валутата, пазете бордерото, за да може да смените остатъка отново в долари или евро, преди да напуснете страната. Освен това 50 пиастра /т. е. аналогът на стотиниките ни, който е хартиен/ много приличат на 50 паунда, така че гледайте да не объркате едните с другите в първите дни на престоя си, когато още не сте свикнали в египетската валута.

В магазините приемат всякакъв вид валута /долари, евра, английски паунди/, а пазаренето е основната част от прелюдията към покупката. Което на моменти с несвикналия към такива изпълнения турист е наистина измарящо и затормозяващо. Но ако не се пазарите, ще ви продадат джунджурията, която сте харесали прескъпо /дори на двойна цена/. Египтяните са виртуози в пазаренето и естествено всеки ви уверява, че стоката му е най-качествена и артистично се вайка, ако се усъмните, че това е масово производство. Най-добре е да потстоявате цена, наполовина на тази, която ви предлагат. Или с категоричен вид да се направите, че си тръгвате, тогава обезпокоеният собственик започва главоломно да сваля цената, кълнейки се, че така съвсем ще разори, но понеже сте му станали симпатичен или сте много красива /за жена/ е съгласен да ви направи тази нечувана отстъпка. Пазаренето много не ми се удаваше, защото нито съм свикнал, пък и го считам за унизително занимание. Е бях доволен, че съм спазарил три пирамидки за 5 долара /при предложена първоначална цена от 10 $/, докато на летищния пазар видях, че подобни пирамидки струват 4 $.

Като цяло стандартът на живот в Египет е доста нисък. В курортите обслужващият персонал получава най-много по 100 долара заплата, ето защо бакшишът е жизнено важен за тях, при положение, че имат по 7—8 гърла да изхранват. Освен прословутата арабска плодовитост, в Египет многоженството е разрешено /до 4 жени/, но само богатите могат да си го позволят. Тъй като взимайки си жена, ти трябва да я осигуриш напълно /прието е мъжът да работи, а жената да седи вкъщи и да гледа децата/. Ако пък решиш да си вземеш втора жена — трябва да й дадеш същите условия на живот, както на първата. Затова е интересно да видиш и типичната арабска къща, на която горният етаж е недостроен. Причините са две — собствениците на недостроените къщи не плащат данък земя на държавата, а и освен това, ако мъжът реши да се ожени отново, трябва да построи отделен етаж на новата си съпруга. Женитбата и разводите стават с разрешението на аятолаха по устно заявляние. Друга интересна особеност /най-вече в Кайро/ е наличието на цели блокове без прозорци и врати /все едно са били посетени от мургавите ни сънародници/. Оказва се, че собствениците им са купили тези апартаменти, но не живеят в тях. При нанасянето си, те слагат цялото обзавеждане, барабар и с джамовете.

Северен Египет е доста по-богат от Южния, където преобладава земеделският поминък и хората по-ревностно се придържат към традициите на исляма. Жените /ако изобщо могат да се видят/ са винаги забулени и съпровождани от мъже. В Кайро обаче западната култура надделява и могат да се видят доста европейски
Та така, нарамих дисагите и реших да летувам /или по-скоро да зимувам/ с две съмишленички в Хургада. Пътуването е 3 часа, за съжаление след обяд, така че не мога да се насладя в пълна степен на гледката на Средиземно море от птичи полет, поради залязващото слънце. Още с пристигането си усешам специфичния въздух на Египет, идващ от пустинята, с аромат на нещо изгоряло и древно.

Хургада е относително млад курорт, допреди 30 години съветска база, но отскоро доста бързо развиваща се туристическа даетинация. Има два жилищни квартала — Саккала и Дахар. Останалото са хотели. Правителството на Египет не пести средства градът да се превърне във втори Шарм Ел Шейх. Провежда се мащабно строителство на хотели, които изникват от пясъка подобно на миражи. Заедно с маниакално поддържатана зелелина около тях, те се явяват своеобразни оазиси, на място в което Арабската пустиня се потапя в Червеното море. В далечината се виждат сивите контури на Скалистите планини на Червено море, простиращи се като своеобразна огърлица през цялата територия на Египет — от Суецкия канал до Судан. Най-високата планина достига приблизително до 2100 м. надморска височина.

Хотелите са разположени доста развлачено по протежение на плажната ивица в две линии. Зад тях започва пустинята и в далечината синеят Скалистите планини. Строят се и доста нови комплекси, въобще протича бърза урбанизация. До 5 години това ще е един от най-хубавите курорти на Червено Море.

Хотелите се различават помежду си не само с различната архитектура, но и с богат аранжимент от засадени и грижливо поливани по няколко пъти дневно растения. Изобилстват цъфнали хибискуси, петунии, жасмин, палми и кактуси, които наистина са богатство и повод за гордост на фона на безплодната пустош наоколо. От фауната са представени различните водни птици /патици, чапли, ибиси/, които щъпукат в изкуствените водоеми наоколо.

Питейната водата тук наистина е дефицитна и като се има впредвид сухия пустинен въздух и изпепеляващото бяло слънце, добре е винаги да имате под ръка бутилка вода.
Небето е кристално синьо, а пустинният пясък е едрозънест /резултат от милион годишната ерозия на скалите под действието на слънцето и вятъра/. Слънцето блести изключително ярко и добре, че е зима / само 20—25 градуса/, защото иначе човек може спокойно да изври, ако не се скрие на сянка.

Настаниха ни в хотел „1001 нощи“ /не му казвам името на Арабски, за да не правя реклама, както и не споменавам името на туристическата ни агенция, от която също съм особено доволен/. Хотелът имаше доста лабиринтоподобна и на пръв поглед объркваща планировка с много кулички /тип Минаре/ и 4 басейна с насадени покрай тях палми, разположени между крилата му. По мое мнение имаш капацитет за 1000 туриста. Вътре в хотела имаше и централна улица, на която бяха разположени всевъзможни магазини за сувенири /каменни статуетки, папируси, наргилета, подправки, чайове, парфюми, метални съдове, дрехи/, маркети, заведения, аптека... Същински ориенталски bazaar, както го пишат.
Първоначално рецепциониста ни даде не особено привлекателни стаи — аз лично нямах претенции, но жените се разпищяха и срещу бакшиш от 10$ ни ги смениха с наистина шикозни стаи на втория етаж /това е практиката — ако нещо не те устройва — даваш пари на съответния човек и всичко се оправя — почти като в България/. Моята стая беше с прекрасен изглед към централния басейн от едната страна и към Главната улица от друга. Иначе хотелът освен с десетина българи, беше пълен с руски туристи и тук таме германци /така че се чувствах напълно във свои води/.

Размятах си дрехите из гардероба и отидохме на вечеря тип „Шведска маса“ /естествено всичко беше All inclusive/. Тук да спомена и за египетската кухня. Египтяните наблягат предимно на тестени изделия от житни продукти, зеленчуци и меса, които са с доста пиканстна гарнитура. Разнообразието от сладки също е доста голямо. Като цяло много се използват бобовите, житните и оризовите култури, зеленчуците са в изобилие, поради плодородната делта на Нил. Краставиците им наистина имат вкус на краставица, доматите са си истински домати /а не като безвкусните боклуци в хипермаркетите ни/, чушките тип „Камбия“ са сладки /има и люти за любителите на пикантното/. Ядат се репички, хрян, марули сладки картофи и пр. Сосовете им също са доста разнообразни. Месото е предимно агнешко или телешко с подправки от които ти идва да си оближеш пръстите. Разнообразитето от кус-кус, спагети и макарони и плънките за тях е впечатляващо. Също се консумира пилешко или гълъбово месо, фалафели /от бобови, картови или с месо/, морски раци. Хлябът /бял или черен/ е под формата на питчици, поръсени със сусам или други семена. Аз най много харесах арабския хляб „Лаваш“, който е плоска форма, опечен на пещ пред очите ти. Плодовете включват фурми, грейпфрут, портокали /с костилки/, банани, ананаси и едно странно крушоподобно изглеждащо нещо, наречено Гуява /с много особен вкус/.

Относно напитките — натуралните сокове са хубави, но тъй като не си падам по тях, наблегнах на безалкохолните. Колата си е кола /един и същ боклук навсякъде/. Фантата, спрайта и Севен Ъп-а изобщо не ми харесаха. Бирата... Да бирата в Египет също е безалкохолна, поради въведения сух режим в страната. Но друго си е да пиеш бира с гръмкото название „Сакара“ или „Луксор“. Добре че бяхме заредили алкохол от безмитния. Иначе туристите могат да си купят всякаки марки алкохолни питиета от хотела, но на доста солена цена. Забраненият плод е най-сладък. Вината им не са на ниво, което е нормално за такава страна с почти липсваща плодородна земя. Червеното вино ми напомни по вкус за долнокачествените грузински вина, бялото имаше някакъв плодов аромат.
Та така накратко — разнообразната египетска храна чудесно ми понесе и май съм се върнал доста понапълнял от редовното хранене. Вечерта се любувах на невероятно ярките звезди. Особено се открояваше Орион /древните египтяни са смятали, че това е Озирис/, а луната беше пълна /заобиколена от хало/ и лееше сребристата си светлина върху призрачните силуети на палмите. Наистина приказна гледка.

Нощното къпане обаче не е разрешено, поради това, че фауната в червено море е доста активна тогава. Наред с рифовите акули има и скатове, баракуди, морски дракони, парещи медузи и не е никак приятно в тъмнината да се натъкнете точно на тях. Водата в басейните нощем също се хлорира, което никак няма да се отрази добре върху вашата кожа. Освен това е студена /зима е все пак/ — поне 15 градуса. Иначе денем слънцето си напичаше доста, но имаше доста силен вятър, така че къпането пак не беше особено приятно занимание.
В неделя сутринта решихме да планираме допълнителни забавления, които иначе не влизат в стойността на екскурзията. Платихме си еднодневна екскурзия до Луксор /на около 600 км. от Хургада/, „Сахара парк“ — сафари през пустинята до едно бедуинско селище/, разходка с подводница и „ориенталска“ разходка с яхта /за всеки ден по нещо/. Тъй като неделята ни беше абсолютно свободен ден, решихме да използване екстрите на хотела — яздене на коне /беше ми интересно да видя що за чудо е, тъй като не се бях качвал/, също така се размотахме до брега на Червено море. Иначе има бусчета, които те карат до плажа. Ако пък искаш да разгледаш центъра на курорта, най-добре е да си вземеш такси, тъй като разстоянията между хотелите са големи. Естествено и тук трябва да се пазариш. Обикновено цената на таксито е 4—5 долара до който и било край на града. Ако дадеш още един долар, можеш да се договориш с таксиджията къде точно да се чакате, когато се връщаш от раходката.

Вечерта разгледахме градините и дюкяните по Главната улица на хотела. От чисто професионален интерес се замъкнах в аптеката, чийто продавач се казваше Албърт и се оказа християнин /макар и католик/. Интересното е, че християните си татуират кръстове от вътрешната страна на лявата китка. Естествено рекламите в аптеката наблягаха главно на Виагра, Циалис /от същата група стимуланти/, плажни маска и козметка, имаше и богат набор антиалергични лекарства. Виаграта се оказа местно производство и струваше само 17 Евро, докато антидиаричните бяха наистина скъпи /един блистер — поне 20 долара/, но ако човек е изпаднал в нужда — не пита... Презервативите Дюрекс бяха по 7 долара, иначе цените в общи линии са сравними с нашите /даже родните са по-евтини/. Въобще стана лаф-мохабет в аптеката и оттам направо се прехвърлихме в отсрещния магазин за наргилета, чийто собственик Джордж също беше християнин и се започна пушене по ориенталски. Купих доста разнообразен асортимен от всякакви ароматизирани тютюни и истински въглени /не като тези бързоигарящи ментета, дето ги продават ливанците тук/. Всяка вечер завършвахме с пушене на наргиле, което е по принцип любимото ми занимание в свободното ми време. Интересното, което ми направи впечателние в беседите ми с арабите, техната прямост и директност. Ако арабинът казва нещо /когато не става дума за търговия и пазарене, а за сериозен разговор/, значи той това мисли и е сигурен в чувствата си. А не като при нас — „не знам“, „не съм сигурен“ и пр. лигавщини.

В понеделник станахме рано, за да отидем до Луксор. Пътува се през Арабската пустиня около 600 километра, които взехме за 6 часа бясно каране из пустинята, назъбена от Скалистите планини.

Тук да спомена и за т. нар. туристическа полиция. Тъй като туризмът е един от най-печелившите отрасли на Египет, безопасността на всеки чужденец е напълно гарантирана. Лично аз никога досега не съм се чувствал толкова сигурно в чужбина, както в Египет. Пътуванията до различни дестинации стават с конвои /достигащи до 100 автобуса/, охранявани от въоръжени с автомати полицаи, които срещу бакшиш ще ти дадат да се снимаш с тях. Има и доста блок-постове по пътя. Това се прави уж заради безопаността на туристите от евентуални терористини атаки, но като цяло главната цел е полицията да печели от тези пътуванията, защото туристическите фирми плащат такса, за да бъдат охранявани. Преминаватено на конвоя през градовете става по предварително блокирани и освободени от движение улици, защото нищо не бива да попречи на скъпите гости да стигнат до местата, които искат да видят, за да похарчат парите си там.
Времето беше мрачно, което беше добре дошло за нас, защото така избягнахме иначе адската жега. Наоколо се виждаха само пясък и стърчащи от него ерозирали скални грамади. Пълна липса на зеленина. Все едно си на друга планета. Едва с наближаването на Qena /административният център на провинцията/ изведнъж се появиха горики от палми и бананови дървета, възможни единствено поради многочислените канали, захранвани с вода от Нил. Почти като в древността. Имаше и полета, на които се отглеждаше захарна тръстика. Египет е най-големият производител на захарна тръстика след Куба. Водачът на екскурзита ни се казваше Али, но предпочиташе да го наричаме Али Баба. Говореше развален руски, но му се разбираше. Та така, оглавена от Али Баба /и 40-те туриста — разбойника/, колоната ни се насочи към Западния бряг по мост над Нил /наистина впечатляваща гледка/. Тук се намира долината на царете, в която египтяните са погребвали владетелите си. Тъй като слънцето залязва на запад, древните са сичтали че тук започва царството на мъртвите. Съответно гробниците на всички велики владетели на египет /Рамзес, Тутмос/ и на по-неизвестните /Тутанкамон/ са тук. Те са изсечени във варовиковите скали — един цял скален комплекс, свидетелстващ за почитта, която са отдавали древните египтяни към мъртвите си владетели. За съжаление нямахме много време да влезем във всички гробници, затова посетихме тези на Рамзес IX и на Рамзес IV. Надникнахме и в гробницата на Тутанкамон, по ирония на съдбата единствената неограбена от крадци гробница, поради това, че името на този владетел било изличено от летописците заедно с името на баща му — фараонът-еретик Ехнатон /въвел монотеизма/. Докато гробниците на великите владетели били безмилостно разграбени още в древността. Съдбата понякога има странно чувство за хумор.

Не беше разрешено да се снима в гробниците. Е освен ако не оставиш бакшиш на пазача, но реших, че ще е кощунство да осквернявам това място със светкавицата на фотоапарата си. Макар вандалите преди мен са нямали подобни морални задръжки. Човек направо не може да повярва, че тези гробници са на над 3500 години. Прекрасно оцветените стенописи, цветовете на които са запазени с времето обаче на места са унищожени от разни скудоумни идиоти. На входа на гробницата на Рамзес IV се мъдрят драсканици на гръцки език, както и две нескопосани рисунки на християнски светци /смешен контраст на фона на красивите стенописи в гробницата/, дело на християнските фанатици от 2—3 век. Лицата на много от боговете и хората са изчовъркани. Един непростим варварски акт, но за съжаление човечеството повече обича да руши, отколкото да създава. Между йероглифите видях и горд надпис на някакъв италианец от 1883 г. от типа: „Пешо беше тук“.
След това потеглихме и към храма на Хатшепсут, може би най-известната жена-фараон управлявала самостоятелно над четвърт век и оставила много паметници, включително и този изсечен в скалите комплекс. Той е стъпаловиден, на три нива, украсени със статуите на царицата. Характерно за статуите й е, че на тях Хатшепсут е изобразявана като мъж /с боядисано в червено лице/, с изкуствена брада.
След гробниците, посетихме и магазините за алабастри. Държат се от наследниците на иманярите, които някога търсели съкровищата на фараоните. Кварталът им се намира на входа на долината и е обявен за паметник на Юнеско. Иманярите отказват да го напуснат и предпочитат да водят мизерен живот, отколкото да се заселят в отредените им апартаменти в Луксор. Носят се легенди, че цялото място е прорязано от подземни коридори към гробниците. Надеждата да открият още някое съкровище не напуска тези хора.
Неопомнили се още от бясната търговия за разните алабастрови произведения на изкуството се отправихме към колосите на Мемнон. Наречени така неправилно от Страбон /който прекалявал с четенето на Илиадата/, това са две 16-метрови седящи статуи на бащата на Ехнатон — Аменхотеп III. Носи се легенда, че едно време затопленият от слънцето въздух в тях излизал през пукнатините на гърлото им и те издавали звук, наподобяваш плач. Римският император Септимий Север през 3 век обаче решил да реконструира статуите, след което те безвъзвратно замлъкнали. От реконструкцията нищо не е останало днес, а двете статуи са силно ерозирали и опасани със скелета.
След усиленото снимане на колосите се прехвърлихме с кораб през Нил на източния бряг в Луксор /дрвената столица на Египет — Тива/, където обядвахме. Времето съвсем се заоблачи и започна да ръми дъждец — нещо невиждано за хората по тези места от 12 години. Али /Баба/ много се зарадва и каза, че му носим щастие.

Когато изгладнелите туристи опразниха шведската маса, дойде времето и на кулминацията на пътуването — Карнакският храмов комплекс на Амон-Ра /бога слънце/. Това е наистина внушителен комплекс от постройки пълен с колонади /във формата на лотос/ и статуи. Има и два обелиска. Останалите са откъртени и украсяват площадите в различните европейските столици. Например на площада Конкорд в Париж има обелиск, задигнат оттук. В Рим също е пълно с обелиски /мисля че бяха 14/, транспортирани от Египет по времето на императорите. Но това е дтуга история. Всеки фараон се е чувствал длъжен да построи нещо вс комплекса, така че той станал наистина грамаден. Последната пристройка на храма е направена от Птолемеите — това е една голяма каменна стена, опасваща комплекса. По алея от двете страни на която стоят сфинксове с овнешки глави, замаяният пътник влиза във вътрешния двор, украсен с две статуи на най-великия египетски фараон — Рамзес II /който пръв започва строителството на храма/. Следват колони във формата на лотос, украсени с изображения на фараони и богове. Прави ми впечатление, че на много от изображенията в горната част на храма лицата са избити, докато в долната част те са непокътнати. Обяснението е просто — храмът в миналото в бил почти затрупан от пясъците и само горната му част стърчала. Съответно и разни зевзеци поради липса на друга работа трошели тези произведения на изкуството. Друга харектерна особеност е, че в горната част на колоните още личи боята, докато по долните части ги няма. Това пак е свързано с факта, че храмът е бил погълнат от пустинята. За да не се морят много с изгребването на пясъците, френските археолози просто отклонили течението на Нил към храма и водите му отмили както пясъка, така и боята. Наистина жалко. Снимам като подивял монументите и йероглифите край мене, стараейки се да хвана колкото се може повече от невероятната гледка на една хилядолетна цивилизация. След това се отправям към статуята на свещенния скарабей. Счита се че този символ донася щастие на този, който се завърти около него, така че започвам да кръжа. Всъщност египтяните вярвали, че скарабеят /или казано по нашему — торен бръмбар/ търкаля слънцето по небето /както и торният бръмбар търкаля топкататор, в която после снася яйцата си/. Така че бръмбарът несъмнено бил свещен за тях. След близо едночасово кръстосване между високите по 20 метра колони и завирането във всевъзможни проходи, експедицията ни отпрашва към фабриката за папируси, където ни показаха технологията на изготяне на папирус, непроменена от хилядолетия насам. Купихме си папирус за спомен. По принцип цените им варират от 7 до 70 Евро в зависимост от размера им. Изготвят се от няколко слоя наредени едно до друго парчета от сърцевина на папирус, които първоначално се киснат, а след това се пресоват по две седмици. След като изсъхнат, върху тях се нанася боята. Иначе от продавачи около музеите можеш да си купиш и папирус за 1 $, но той е направен от сърцевината на бананово дърво и е нетраен във времето.

На връщане дъждът съвсем заваля и шофьорите почнаха да карат със 80 км. в час от страх да не направят някоя катастрофа. Пристигнахме в хотела към 12,30 часа през нощта — уморени, но доволни.

Край на първа част
Продължението в част втора>>>

Автор: Последният римлянин

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: