28 декември 2007

Съвети за пътуване: Босна и Херцеговина

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Бележка от Стойчо: Така се случи, че последният постинг за 2007 ще бъде за Босна и Херцеговина. В това няма нищо специално - така се случи.

Пожелавам, на всички читатели на блога здраве и любов през Новата 2008 година – и още много пътешествия!

А сега – малко информация за

Босна и Херцеговина


Ще се опитам да нахвърлям малко полезна информация от петдневното си посещение на филмовия фестивал в Сараево... А, че съм си изкарал перфектно то е ясно! Снимки нямам...щото жена ми отмъкна и двата фотоапарата и отиде на море и ние нямахме с какво да снимаме...

Визи - вече няма!
Валута - марка (КМ) 1:1 с лева, от което следва много бързо ориентиране с цените.
Цените са като в София с изключение на цените на хотелите и заведенията. Едно кафе е 1 КМ, една бира 2.50, една кола също. Можеш да хапнеш прилично за 9-10 марки. Спане в хотел под 70 КМ на легло няма и хостел под 30 км няма. За Мостар умножи цените по 3! В Босна плащането е почте изцяло в марки, или евентуално в евро, а в Српска се мръщят като плащаш в марки (въпреки, че им е официалната валута), предпочитат плащане в евро или динари...

Стандарт – за Сараево средна заплата около 1000 КМ, за провинцията между 400 и 800.
Винетки за мотори няма, всякакъв вид магистрални и пътни такси също. Цена на бензина А 95 –1.93; А 98 –1.98.

Особености: Никой не обича да говори за войната и е по-добре тази тема да не се засяга!
С оглед на това, че страната е де факто три отделни страни: Република Српска, Федерация Босна и Херцеговина и анклав Брчко. Съответно в Српска ненавиждат босанците и няма да чуете нищо хубаво за тях и за места, които се намират в Босна и обратното! На юг от Мостар живеят основно хървати, които пък с никой не се обичат! С две думи на цялата територия етническият проблем си е много сериозен!
И най-важното: там където ви казват, че не се ходи, значи НЕ СЕ ходи! В цялата страна все още има много мини и безброй табели "Пази се! Мине!"!


Сараево

– изключително магнетичен град с невероятен нощен живот! Перфектна организация на движението! Страшно много мотори и почти всички на по 2-3 години. Туристическата част е старият град, където всичко е заведения, магазинчета и хостели. Почти навсякъде говорят английски, но ние и без това нямаме проблеми с езика – де факто босанския е леко модифициран сръбски. На практика града е в босненската част и е населен от босанци, а сърбите са си обособили град Източно Сараево, в който просто няма какво да се види, повярвайте...


Мостар

– също много магнетичен стар град, но превърнат на 100% в туристическа атракция! Нещо като нашия Несебър! Така или иначе си струва да се види!


Високо

– градче на 30 км от Сараево. Там туристическата атракция са трите пирамиди, които (така твърдят) са по-древни от египетските... Все още не са се сетили да ги комерсиализират и всичко е безплатно! Може да си оставите мотора на някой от импровизираните паркинги долу срещу 1-2 марки, или да си наемете гид (някое местно хлапе) срещу 3 КМ. Пирамидите са три – на слънцето, на луната и на дракона. Тази на дракона е със забранен достъп, защото все още не е разминирана!

Навсякъде природата е страхотна и запазена. Чисто и уютно е. Пътищата са перфектни, но изцяло планински с безброй завои и тунели. Само между Вишеград и Сараево (120 км) преброих 48 тунела!

Белезите от войната са навсякъде, на много билбордове, освен другите реклами, има реклами на ЮНПРОФОР, нещо, което за нас е странно... Често прелитат и военни хеликоптери.

На територията на Федерация Босна и Херцеговина, колкото и да е странно, престъпност почти няма! Навсякъде положих доста усилия да обясня защо си смъквам куфарите от мотора и си вземаме каските... На центъра на Сараево видях да нощуват десетки мотори на туристи с все багажите по тях! Почти като в София, нали...

И накрая – филмовия фестивал беше перфектно организиран, на светлинни години от нашия София филм фест!!!

Автор: Златомир

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

27 декември 2007

Германия(4): Шварцвалд (Titisee und Hinterzarten)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Германия IV

Schwarzwald (Titisee und Hinterzarten)

(предишната част е тук>>>, а началото – ето тук>>>)



Продължавам за Шварцвалд...

В Hotel Waldeck сме и се събуждаме с леко натежали глави след бирата снощи в турския ресторант. Чудо на чудесата – навън времето е ясно и грее слънце. Слизаме за закуска, където нагъваме от вкусните саламчета, кашкавали и плодове оставени на широка шведска маса. Пием яко кафе и пред очите ни просветва! Има Господ за нас! Хубавото време означава че можем да се върнем към първоначалния план.

Говоря си на немски с хотелиера (Herr Matthias Rost), от когото купувам подробна туристическа карта на района. Кефи ме, че успявам да сглобя няколко елементарни, но точни изречения с думи, които не подозирам, че все още помня. Момичетата ме гледат удивени. В разговора с Matthias стигам до по-трудната част – откъде, как и кога можем да хванем автобус към Bärental и моите ограничени немски езикови възможности бързо се изчерпват. Добре, че той говори добър английски и ведро ни обяснява всичко. Ефективността, с която ни представя информацията, е впечатяваща. Няма проблем да оставим колата пред хотела за пет дни, дори не е необходимо да плащаме за този паркинг!
Чудо на чудесата – дъждът е спрял и грее ведро слънце!

Хващаме автобуса, който пристига точно на минутката, написана от Matthias върху малко листче. Вътре има десетина души, които започват да ни наблюдават с интерес още в момента на нашето качване. Очевидно им изглеждаме различни. Повечето от тях са възрастни хора, облечени в топли традиционни дрехи, изработени от естествени материи. Някои носят весели филцови шапки с по перо забучено в периферията. Ние сме отвикнали от подобно внимание. Ако някой в OZ започне да те гледа така втренчено, ще го нарекат “invasion of privacy”. Малкото момиче е разтревожено и ме пита: “Dad, why are all these people staring at us?” Успокоявам я, че сме им интересни. И наистина, в отношението на местните хора няма ксенофобия или неприязън. Става ми весело от ситуацията и докато отивам при шофьора да платя, се обръщам към всеки, който ни гледа и с широка усмивка поздравявам: Guten Tag! или Wie Geht es Ihnen? Струва ми се най-естественото нещо на света. Бюргерите са принудени да ми отговорят. Това разчупва ледовете по невероятен начин и докато слезем в Bärental, усмивките на хората към нас са осезателно по-приятелски.

Пътеката в началото

За днес имаме лесни 12 километра покрай езерото Titisee до Hinterzarten.
Пътеката започва от гарата на Bärental и е обозначена с червени диаманти, лесни за следване. Преминаваме през висока борова гора по дефилето на някаква река, вливаща се в езерото. През дърветата се виждат отделни къщи, накацали по склона от другата страна. Времето е тихо, грее слънце и в гората е по планински хладно. Срещаме множество възрастни хора, с по малка раничка на гърба и две щеки в ръцете, както и групи ученици и млади двойки, устремено крачещи в различни посоки. Всички ми изглеждат здрави и вталени.
Тук има площадка за младежки палатков лагер

Наближаваме Titisee.

Titisee е курортно градче и поради хубавото време е залято от туристи: индийци, японци, корейци, но най-много местни германци. Тук купуваме някои плодове. Черешите струват €12 килограма! Аз съм втрещен след като само дни по-рано в София ги видях до Славейков за около 2 лева.

Езерото Titisee – типично туристическо място.

Някъде в Titisee

Табелите, рекламиращи наличието на традиционен ресторант, винаги ме кефят.

А тези стъклени дрънкулки в действителност изглеждат много по-фини.

След кратка почивка край езерото и кенеф за €1 сме готови да продължим. Малко след излизането от градчето стигаме до просторна горска поляна с широка дървена платформа, приличаща на лятна дискотека. В момента мястото е пусто и тук спираме за обяд. На чист въздух и след краткото вървене, пицата на Ерхан от снощи (макар и студена) ни се струва още по- вкусна.

Лятна дискотека край тази поляна – би било интересно.

Тук също има и качествен дървен материал.

Пътеката преминава през тиха, замечтана гора и нови поляни. Спираме за почивка край някаква ферма. Едно любознателно конче идва при нас и ни гледа с големите си умни очи. Малкото момиче иска да го погали, но то не смее да си протегне главата към електрическия кабел опънат на оградата.
Кончето иска да осъществи контакт, но се страхува от електрическия кабел.
Кефи ме как всичко край пътеката е чисто и зелено.

Наближаваме Hinterzarten

Скоро след това достигаме покрайнините на Hinterzarten. Започваме да подминаваме единични сгради, които ми приличат на туристически хижи, романтично скрили се сред дърветата. Около тях виждам елементи на нечие ежедневие: градинки с цветя, прострени дрехи, разхвърляни детски играчки и осъзнавам, че някой просто живее в тук.

Толкова е нормално, толкова е човешко, че имам желание да вляза в една от тези къщи, да поседна край огъня и да си отдъхна, че най-после съм се прибрал у дома...

Опитвам се да си обясня защо толкова много ми харесват и защо се чувствам толкова уютно около тях. Къщите в Schwarzwald са по свойски хармонични и пропорционални, но като че ли не е само това. Вероятно е начинът, по който се сливат и взаимно се допълват с природата наоколо – създадени от хора и предназначени за хора, в хармония с всичко което ги заобикаля. Простете ми това снимково разточителство:








Вече навлизаме в градчето

Продължавам да мисля за това, когато най-после уморени, сядаме да пием кафе в сладкарницата на Adler Hof. Вече сме в Hinterzarten и Adler Hof е най-големия хотел в този силно туристически район. Въпреки този факт, нямаме усещането, че е масивен, нито че затулва това красиво място, по начин,а по който стърчат новите хотели в България. С огорчение си спомням за чудовищните сгради, които видяхме само преди седмица по пътя към хижа Яворов на Пирин.

Adler Hof не ни потиска както новото строителство в България. Жалко, че не ни е по джоба.

Тук всеки детайл е изпипан и е част от хармоничното цяло, без елементи на грандоманщина. Какво е необходимо за това: време, манталитет, десетки генерации традиция? Въпросите висят във въздуха.

За жалост елегантния, петзвезден Adler Hof не е нашият хотел. Tази вечер сме в Gästehaus Evelin: http://www2.toubiz.de/hbt/en/house.php?id_house=23


Gästehaus Evelin

Там ни посреща изключително ентусиазираната Michelle, която не спира да говори в стремежа си да бъде гостоприемна. Ние сме капнали, искаме да се къпем и да сменяме дрехи. Най-после Michelle ни оставя сами. Топъл душ! Такъв кеф! Целувам моето момиче от благодарност, че ме накара да изоставим палатката и спалните чували...

Центърчето на Hinterzarten с черквата отзад

Вечерта правим грешка с избора на място за вечеря. Това вероятно е добра кръчма за пиене на бира, но храната не струва. Аз съм разочарован от парчетата шунка, претоплени на скара, които ми донесоха като заместител на любимия Schweinshaxn (виж част 2), а момичетата едва кусват от пилешкото филе, което се оказва солено и жилаво. Единствено супите са хубави: гулаш за момичетата, а за мен този толкова вкусен бульон, пълен с тънко накълцани ивички палачинка, в който почти се влюбвам до края на престоя ни в Германия. От както открих, че ми харесва, не минавам без него. Само не успявам да обясня на немците да слагат по-малко палачинка в него.

Освен че сме разочаровани, вечерята ни излиза доста скъпо – около 45 евро! Добре, че бирите са добри и след доста от тях, забравяме за лошото в този свят и запомняме само хубавото!


Малко езеро в Hinterzarten

На връщане към Gästehaus Evelin, минаваме край група крави. Докато спра да ги заснема, един страшен бивол се втурва към мен с наведени остри рога. Бързам да го успокоя, че не съм му конкурент, като бягам, без дори да успея да щракна харема му за спомен. Добре, че оградата го спира. От далеч мога да чуя гневното му пръхтене...

Тази вечер спим дълбоко и без сънища...

Продължението в пета част>>>

Автор: Веско Петров
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

21 декември 2007

Първата ми държавна задгранична командировка

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Продължаваме с рубриката „Ретро“. Днес на гости ни е Благун:

Виена: Първата ми (и последна засега) държавна задгранична командировка



Годината е 1990, демокрацията е мощно избухнала. БКП/БСП току-що е спечелила т.нар. "първи свободни избори"(?), но не е наясно, какво да прави. Наясно е само Луканков, който мощно изнася средства в чужбина, докато ние висим по площадите със запалени срещи. Танковете така и не дойдоха, а първата мъничка победа е свалянето на Пешо Танкиста. Но държавната номенклатурна машина е разколебана. Само в такова време е възможно за мен, млад специалист с няколко месеца стаж в SPS (Програмни продукти и системи) да "осребря" поканата си за международна конференция, и то зад "желязната завеса" - във Виена! Даже нещо повече - конференцията е от понеделник до петък, а аз имам разписана командировъчна заповед от предходната събота та чак до неделя - 9 дни във Виена! И самолет дотам и обратно! Абе супер-лукс изобщо!

Първото ми впечатление от "свободния свят": Летище Швехат - паркирани боинги, ДС-та, Еърбъси. И в най-неугледното кьоше - Ту-тата на Аерофлот, БГА, Таром, ЧСА и т.н. Все едно трабанти пред казиното на Монте Карло! Но след първоначалното унижение следва бонификация - с бежовия си служебен паспорт влизам безвизово в Австрия - нещо, което после стана възможно след 10 години. Шенген още го няма и ние, бедните източноевропейски роднини, все още сме им симпатични - граничният контрол трае секунди.
Вземам автобус до центъра. Маршрутът минава най-напред покрай рафинерия, но чиста и изрисувана като детска картинка. Автобусът спира на гара Wien-Mitte - бре, къде е гарата? Откъде да знам, че няма да видя грозилище като софийската гара, а виенчани са я скрили под земята! Установявам, че не мога да се свържа с организационния комитет (рано съм дошъл, а в събота по обяд няма жива душа в Техническия университет), но бързо си намирам хотел. Тутакси тръгвам на обиколка из града. Първото нещо, което си купувам, е подробна карта със всички забележителности, улици и градски транспорти. Само няколко часа са ми необходими, за да си измисля туристическа програма. Тогава Интернет у нас няма, няма и пътеводители. На вечерта изненада - лежа си в хотела, чета справочника, телевизорът бръмчи и изведнъж - първата новина е от България (а дотогава спрягаха само Кувейт и Ирак)! Партийният дом гори! Ами сега? Военен преврат ли ще става и дали няма да се наложи да стана политемигрант? Все пак семейството ми е в София. Слава Богу, чудото беше за 3 дни. А доста от коментарите правеха паралел с подпалването на Райхстага през 1933 (пак с българска следа).

През следващите дни посетих много места, в конференцията също беше включена туристическа програма - автобусна обиколка, Шьонбрун и винена дегустация в Кремс. Това, което видях, бяха спокойни хора, безкрайно формално учтиви продавачи, вечерно утихване на града извън Кертнерщрасе. Така и не ахках и охках покрай „витрините блескави” на магазините, но не мога да скрия, че бях възхитен от магазините за детски стоки. Между впрочем, чувствителна разлика в облеклото на виенчани и софиянци имаше само в две възрастови групи – до 15 и над 60 години.

Домакините се бяха постарали много, лично министърът на науката Ерхард Бузек (в момента - ръководител на Пакта за стабилност) произнесе реч на откриването, кметът на Виена ни даде коктейл в голямата зала в Ратхауза.
В Die Presse всеки ден имаше материал за България. Много от колегите също проявяваха нескрито любопитство за нещата у нас. Логичният въпрос (ние, математиците, сме логични и практични хора) - ами като сте били недоволни от 45-те години, защо сте избрали пак комунистите? Ами ха де!

Посетих и Мексикоплац. Това беше култово за източноевропейците място - нещо като предтеча на Илиенци. Там се обменяха всякакви соц-валути. Обменяха и левове - по 2 лв за шилинг (т.е. 14 лв за DM). Което означава, че моята скромна висшистка заплата възлизаше на 16 DM! По онова време Виена не беше така залята от араби и мюсюлмани, чужденците бяха предимно сърби и поляци (ех, блажени години! Сега Пратерът бъка от "талибани" в чаршафи). На Мексикоплац реализирах отколешната си студентска и аспирантска мечта да си купя стерео радиокасетофон - двукасетъчен при това. Точно същите пари струваше билетът във Wiener philharmoniker, и то с музиканти-стажанти (титулярните са във ваканция през август), но тогава се проявих като пълен простак, за което си посипвам главата с пепел. Известно оправдание е това, че на въпросния радиокасетофон записах първите думички и първите песнички на дъщеря ми, нещо което е безценно...

За съжаление, и най-хубавата приказка си има край. Деветте дена изтекоха и пак съм на Швехат. Автобусът ни води към познатия източноевропейски самолетен „паркинг”.

Но защо някогашната авиомечта – ТУ-154 ми изглежда сато сдухана междуселска Чавдарка? Толкова бързо ли се свиква с хубавото?


Автор: Благун Калчев

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

20 декември 2007

Три дни в Сърбия

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Представям ви поредното приключение на Бале:

На Централна гара се запознах с момче, пътуващо към Цариброд. Качи се и пубер, военен, от провинцията, с куче в клетка. Отивал в Белград да представи кучето на някакво изложение. Дойде и Еди, запъхтян и изнервен. Започнахме да пием. На Костинброд се качиха колегата на Еди Краси и Лили. Лили не я познавах дотогава. Яка мома с камуфлаж, говори високо, живее в Италия и има гадже — негър от Африка.

Еди и Лили във влака

Лили веднага извади някакъв резлив коз и се напушихме. Момчето за Цариброд се включи, а военният пубер гледаше кисело. Ние се смяхме и го предупредихме да внимава с кучето, да не го напушиме и него. Минаваха разни кондуктори и полицаи, а в купето облаци и ние се хилиме като ненормални. После към 1—2 след полунощ стигнахме Ниш. Jелена и Ана дойдоха да ни вземат и мъкнеха полупразно шише „Горки Лист“.




Горки лист е нещо като сръбска шведска горчивка








След малко дойде и Милан Спасич със Заставата
Заставата на Спасич

Закараха ни на електронно парти. Ние нямахме динари и се наложи да пием от Ариана-та. Еди беше помъкнал 8 двулитровки и стъклена чаша от тях. На прибиране спряхме и треснахме по една плескавица в денонощното, дето Лазар щеше да умре от прелютяване. На Лили и сложиха един черпак стрити пиперки, а тя даже не ги усети. После към 5АМ бяхме в милановата къща в предградието „Никола Тесла“. На следващия ден станах около 15:00 и ги заварих да пият бира в стаята на Милан.
Еди в стаята на Милан

Слязохме в хола и там имаше бумтяща печка и софра. Кльощавата майка на Милан се беше постарала неимоверно. Салати, извари, хлебчета, пълнени чушки, сърмички, бутчета, пържоли, абе край нямаше. Извадиха и домашна ракия в шише от „Грант’с“.

















Милан сипа по чашка-две и шишето свърши.







След като се наядохме и напихме здраво тръгнахме на механа да ядем и да пием.

Гара Нишка Баня

Помотахме се в Нишка Баня и си направихме няколко снимки за спомен на главната алея.

















В Нишка Баня


След туй допушихме коза на Лили и пак се натоварихме на Заставата и попаднахме в някаква крайпътна, битова кръчма.
Общ изглед на крайпътната кръчма

Първоначално имаше само едни пияни бабаити, които се чудеха да ни бият ли, да се сприятелим ли и пееха нестройни песни. После подредиха две големи маси и имаше някакъв банкет или сватба, нямам представа. Дойдоха музиканти и стана голема лудница.

Еди е срамежлив и се крие зад пердето














































А оркестърът беше неземен.































По някое време аз така се натрясках, че излязох вън и си легнах да спя в Заставата. След малко и Краси се присъедини към мене и така сме дочакали останалите, спейки на задните седалки. На следващата сутрин аз и Еди се събудихме около 9 сутринта и пак подкарахме Ариана-та. Около обяд стигнахме на гарата в Ниш посредством автобус.
Ана ни чакаше на гарата

Аз купих три двулитрови бири и така в шеги и закачки дочакахме влака. По път се запознахме с две мацки, които транспортираха един костюмиран южнокореец. Живяли по САЩ и Филипините и знаели корейски. Изкарахме много весело а аз слязох на Цариброд да купя още бира. След като се прибрахме в София се чух с нечовешкото Вале. С него, Мона, братовчедка му и още някакъв играч седяхме до 1:30—2:00 в „Джепето“ на „Гурко“ и „Раковска“. После се възстановявах до Четвъртък.

Автор: Бале
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

19 декември 2007

Барселона

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Барселона ми беше стара мечта и най-желаното място да посетя.

Ще започна с това, че след като съм била там, все още е едно от най-желаните за посещение места.

Това ми беше и първата организирана екскурзия (не мисля да повтарям за сега), на която съм се записала сама и по мое желание.

Част от екскурзията бяха и еднодневни Венеция и Флоренция, но основната причина да я избера бяха четирите свободни дена в Барселона и минаване през Фигерас и театъра музей на Салвадор Дали.


Тази екскурзия е от каталога на Руал Травел и се води почивка Барселона–Коста брава. От самата фирма съм доволна, получаваш това, за което си плащаш. Единствено автобуса беше с малко разстояние между седалките, което си е проблем при 24-часово пътуване. На връщане получихме бонус–разходка в Монако. Екскурзоводките бяха много мили и симпатични.

В случая, единственото неудобство, ако целта е Барселона, е, че нощувките не са в Барселона, а в едно курортно градче – Бланес.


Пътуването до Барселона

е с влак за около един час. Изгодно е да се купи билет за 10 пътувания „T10“, който може да се използва от повече от един човек. Например, ако сте двама в едната посока използвате 2 от 10-те пътувания.

Влакът има спирка „площад Каталуня“ (Placa de Catalunya), която е добра отправна точка за разглеждане на града.

Тук има нещо като информационен център, от който получавате карта със забележителностите, можете да си купите билети за туристическите автобуси, или промоционални билети за част от забележителностите.

От площад Каталуня тръгват и туристическите автобуси по двата основни маршрута– червен и син.

Туристическите автобуси (TMB) — естествено, за да се усети един град най-добре е да използвате градския транспорт или да вървите пеша. Но, ако нямате много време, а искате да посетите много места, туристическите автобуси са добър избор. Те се движат по три маршрута и имат определени спирки, на които можете да слезете и, след като разгледате, да се качите на следващия автобус. Вторият етаж на автобусите е открит. Докато пътувате през града, екскурзовод разказва за забележителностите на няколко езика. Английският най-често е трудно разбираем, примесен с много испански думи. Цената за еднодневен билет е 19 евро, а за двудневен 23 евро. С билетите получавате книжка с талони за отстъпки.

Articket BCN– билетите струват 20 евро и с тях могат да се посетят 7 обекта — Museu Nacional d’Art de Catalunya (MNAC), the Museu d’Art Contemporani de Barcelona (MACBA), Fundació Joan Miró, Fundació Antoni Tàpies, the Centre de Cultura Contemporània de Barcelona (CCCB), Fundació Caixa Catalunya and the Museu Picasso. Освен, че articket-ите спестяват пари ако сте решили да посетите поне 5—6 от тези места, с тях не се налага да чакате на опашките, които са пред касите за купуване на билети.



Барселона е прекрасен град

със зеленина, паркове, крайбрежна част, места за пешеходци. Може би климатът (горещо и влажно) е научил хората да си ценят зелените площи. Дори трамваите се плъзгат по зелени възглавници, всяка възможност за зеленина е използвана.

Температурите със сигурност оказват влияние върху вида на града. Тесните улички в по-старите квартали са потънали в дебела сянка. Жилищните сгради са с тенти по терасите, които, за мое учудване, са еднакви по всички тераси на една и съща сграда. Оказа се, че вървят в комплект с апартаментите.

Градът е разположен между два хълма, които са превърнати в паркове. На единия– Montjuic, се намират и няколко туристически обекта, като музеят на Миро (Fundació Joan Miró), Испанското село (El Poble Espanyol), Музеят за национално изкуство на Каталуня (MNAC), който ме впечатли с организацията на пространството в една стара сграда. Сградата живее в два различни свята — фасада на дворец и вътрешност на модерно проектиран и изпълнен музей, с много мисъл за достъпност на средата.

На този хълм се намира и огромен спортен комплекс със стадион и закрит плувен басейн.


Барселона е сравнително млад град и, ако ви е интересно може да се нагледате на модерни сгради и интересно решени паркове. Прекрасно съжителстват стари сгради до съвременни.


В Барселона има много музеи и галерии за съвременно изкуство, включително музеите на Миро и Пикасо.


От музея на Миро има невероятна гледка към града

А в самият музей се забавлявахме толкова, че имах чувството, че ще ни изгонят. Опитвали ли сте се някога да гледате абстрактна картина и да се опитате да познаете името, след което да се приближите до надписите и да избухнете в смях. При натрупване на информация грешките намаляват. Ако картината е на Миро 80% в заглавието има една от следните думи– жена, птичка, звезда.


Музеят на Пикасо

се намира в стара къща, на тясна уличка. Малко се полутахме, докато го намерим, за което помогнаха опитите да разберем обясненията на един дядо на испански. Ако не харесвате картините на Пикасо, отидете в музея. Има много картини, които са от преди кубистичния му период. Пикасо може да рисува!:) Аз харесвам малко повече Пикасо след като видях на живо серията му импровизации върху „Менините“ на Веласкес.

Има тротоарна плочка, дизайн на Гауди, която маркира пътя на модернизма.
И като споменах Гауди...

Барселона е белязана от Гауди

Част от главните туристически обекти са катедралата Sagrada Família, паркът Güell, къщите Casa Mila (La Pedrera) и Casa Batlló.

Входът за катедралата е 8 euro. Не си мислете, че няма какво да се види вътре, защото е в строеж. Първо, с билета получавате възможност да разгледате отблизо камените фигури по фасадата, а в подземието има голяма изложба, посветена на строежа на катедралата, вижда се и ателието на хората, които продължават да работят по нея. Туристите могат да платят допълнително, за да се качат на кула и да погледнат от високо. Това обаче е свързано с чакане на дъъълга опашка, по която има табели „От тук ви остават още... минути“.

В Ла Педрера

се е настанила банка (и доколкото разбрах я притежава). За туристите има запазен един апартамент (истински лабиринт от стаи и коридори), таванът и покривът. За да се стигне до апартамента–музей, се минава по стълбище, чиито стени и таван се свързват с плавни криви, няма остри ръбове. Чувството наистина е като да се намираш във вътрешността на нещо органично. Абажурът във фоайето пък прилича на глава на муха (или поне моята асоциация е такава).


Паркът Гюел

не е типичен парк, нито според моите представи за парк, нито според замисълът на Гауди. Трябвало е да бъде луксозен квартал с еднофамилни къщи, разположени в парк. Идеята се е провалила, защото не е имало желаещи да инвестират в къщите!!! За разлика от моята представа за парк, в този нямаше много сянка, а се случи да го разглеждаме в обедните часове. Сенчести места се предоставят не от растителността, а от създадените от Гауди конструкции, приличащи на декор за „Семейство Флинстоун“. Тези места се използваха основно от художници, музиканти и продавачи на всякакви боклуци, а туристите обикаляха въпреки жегата. „Може ли да се отместите, за да се снимам“ е една от най-честите реплики покрай стълбището с известния гущер. НЕ, НЕ МОЖЕ! АЗ СЪМ ТУК, ЗА ДА ГЛЕДАМ!

Храната. За любителите на риба Барселона е рай. Дори в хотела в Бланес на шведската маса за вечеря имаше много риба, салати с миди, раци и скариди. Задължителното ястие за опитване е паелята. Според екскурзоводката ни колкото е по-мръсен един ресторант в Испания, толкова е по-посещаван и съответно по-добър. Просто след клиентите всички отпадъци от масата се изхвърлят на пода. Така нивото на храна по пода подсказва, че тук са се хранили много хора и ресторантът е предпочитан.

Изобщо, испанците не се впечатляват от това, че е мръсно. В метрото е често срещана гледка хора насядали по пода. Децата се търкалят по улиците и площадите без това да тревожи майките им. Хората са спокойни, не бързат, наслаждават се на живота без излишни нерви. Може би се дължи на климата. В Барселона разбрах значението на „лепкав“ въздух. Дори светофарите им стоят в едно положение по мнооого време... Manana


Автор: Анета

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

18 декември 2007

Ковачевица: С дъх на диви ягоди

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

В днешния мрачен неделен ден, в който сякаш няма какво да се случи :), искам да си припомня отново пътуването си до Ковачевица. Едно място без време.

Усещането за безвремие в Ковачевица е пълно, докато жълтото такси ме оставя на прашния път пред кръчмата “Синият вир”, където, седнали на по чаша бира или кафе, местните хора ме оглеждат с любопитство и с едва спотаена усмивка. Съвсем не съм единственият турист, готвещ се да забие победоносно знамето си на някоя от планинските ливади, заобиколили селото, но за мен пътуването дотук е “бойно кръщение”. Ковачевица все повече се превръща в туристически магнит, привличащ чужденци и българи с неповторимата си красота на отминали времена,с усещането си за непристъпност, спокойствие и… вечност.

Село Ковачевица се намира на около 16 км от Гоце Делчев

Разположено е в поречието на река Канина, наречена още Кървавата река. Селото е сгушено в зелените ридове на Родопите и прилича на заспало дете в прегръдките на загрижената си майка. Планината е неразделна част от живота в Ковачевица, а често - основна прехрана на местните хора. Лятно време те не пропускат да наберат огромно количество гъби, диви ягоди, билки, които да продадат или консервират за зимата. А по тези места тя е снежнобяла, леденостудена и по думите на местните - “много люта”.

След настаняването ми в една от най-старите къщи (строена през 1784 г.), но обзаведена комфортно в съвременен стил, решавам, че не мога да губя и минута повече. Предвкусвам дългата разходка из

потайностите на малкото селце

и бързо слизам по извитите и стръмни стълби на моя временен дом. Още преди да срещна силните лъчи на слънцето, спирам за няколко минути, за да разгледам импровизирания килер до вратата на къщата. Какво ли няма сред вехториите, събрани вероятно при ремонта на дома. Газени лампи, железни ютии с пробито дъно, свещници, старо огледало и везани възглавнички… Чувствам се като Алиса, откриваща друго време и пространство. Мирисът на минало ми действа опияняващо. Иска ми се да разгледам всички кътчета на планинското село и да открия тайните му.


Успявам да разгледам централната част на селото за около половин час. Къщите са на няколко етажа, повечето от просторните тераси са окичени с красиви цветя, а покривите над тях са покрити с чудновати керемиди, които представляват тънки скални отломъци и са характерни за Ковачевица и малките села в околността. Уличките са тесни и стръмни, като слизането е значително по-забавно от изкачването, защото можеш да се спуснеш на бегом, като все пак се молиш да не си изкълчиш крака на големите камъни, осеяли пътя. Наред с автентичните къщи, някои от които са напълно или полуразрушени, в Ковачевица, както и на редица други места в България, активно се строи. Стремежът на българина към строене явно е неизкореним, както и маниакалното желание да огради имота си с висок и непристъпен зид. Новопостроените къщи следват традицията - имат няколко етажа, покривите са покрити със скални късове, а дворът задължително е голям и обвит с висока ограда. Някои от най-напредничавите строители са направили в двора си дори басейн, сложили са хамак и маса като за цяла кръчма, а пък други изграждат към дома си нов път. Естествено, той прилича повече на излъскана пътека и стига само до вратата на личната собственост. Иначе общият път, водещ към селото, е разбит и осеян с големи и малки дупки, но никой от строящите нови къщи не си мърда пръста, за да го поправи. Някак в противовес на историческата традиция всичко в селото да бъде изграждано със съвместни усилия.

Историята на Ковачевица

Възникването на селото е свързано с бягството на българи от околността при помохамеданчванията, извършвани през 1623-1625 г., както и през 1656 г. Българите, които отказвали да приемат исляма, намирали убежище в непристъпните и високи части на Родопите. Вярва се, че турски крак не е пристъпвал в Ковачевица именно поради отдалеченото й местоположение. Това, разбира се, не е истина, но факт е, че в селото няма джамия. Църквата “Св. Никола” в Ковачевица е построена през 1848 г., като камбанарията й е достроена през 1900 г. със средства от самите жители на селото. Килийното училище е било създадено още през 1820 г. в двора на църквата и децата от селото са се обучавали в него до 1854 г., когато е открито и първото светско училище в Ковачевица.

Отпивам вода от чешмата в двора на църквата и тя ми се струва сладка и чиста. Отдавна забравен вкус, който ме кара да пия още и още… Поемам нагоре по витата уличка и минавам покрай хотел с име “Мера според мера”. Едноименният български филм е сниман в Ковачевица, както и над 20 други филмови творби. Може би само изкуството е в състояние да запечата спомена за селото или да го отрази в неговата неразкрита красота. Аз не успявам да го сторя с фотоапарата си и разглеждайки проявените снимки след моето завръщане в София, установявам, че те бледнеят пред личните ми спомени за Ковачевица и Родопите.

Изкачвам един от хълмовете, оградили селото, за да го обхвана в неговата цялост и да му се полюбувам “отгоре”. Улавям с поглед полета на орел, реещ се в светлосиньото небе над Ковачевица - птицата прилича на вечен стожер над родопското кътче от рая. Селото е обгърнато от зеленина, а зад прихлупените каменни покриви се простира хоризонтът на планината. След нея има само небе

На хълма над селото се намира и местното гробище - навъсено въпреки късните следобедни лъчи на юлското слънце и някак плашещо с шепота си за каменна вечност. На входа ме посреща оголено мъртво дърво с разкривени клони. Не мога да пропусна символиката му, та то сякаш стои като мъртвец пред вратите на един друг свят

Разглеждам надгробните камъни и въпреки вината, която натрапчиво гложди някъде дълбоко в съзнанието ми, любопитството в мен надделява. Интересуват ме каменните плочи. Повечето нямат надписи, а са само парчета камък, вкопани в земята. И гробището на Ковачевица е като самото село - намира се нависоко и в него се преплитат минало и настояще.

Вечерта наближава, а аз, набрала снопче полски цветя, бавно се спускам по пътя към селото. Мечтая за студен душ и в този момент се радвам на възможностите на цивилизацията. В стаята, която наех, разполагам с душ, телевизор и огромно легло. До вратата има старо огледало със закачена на него везана кърпа, а стаята е пропита с дъх на смола и с аромат на диви ягоди, които, спретнати в малко букетче, украсяват стаята ми. Явно подарък от любезните собственици на къщата. Отбелязвам си наум да им благодаря на вечеря, когато ще се отбия в кръчмата, полегнала над стръмната улица, за да си поръчам супа от манатарки и палачинки със сладко от горски плодове за десерт. А след вечеря непременно ще поседна до разгорелия се в камината огън и ще гледам звездите, които само в Родопите са така ярки, близки и красиви. Единственото, за което ще ги помоля, е да ми разкажат легендата за вечната Ковачевица.

Автор: Елина

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България