Париж: Какво да видим

Париж, Франция

Този пътепис е своеобразно продължение на Съветите за пътуване до Париж, които можете да видите тук>>>


В тази част на нашия разказ ще споделим впечатленията си от Париж.
Първото нещо, с което един турист трябва да разполага в този град е ...... естествено карта на града. Следват карта на метрото, раница, удобни обувки и издържливост.Според дните, които ще пребивава човек и това, което желае да разгледа най-добре е да така да си планира туровете, та да не губи никакво време. Все пак в Париж има адски много неща за разглеждане.

Ние си бяхме планирали туровете по дни и в близост един до друг, така че да не се губи особено време.

Първи ден:

Notre Dame de Paris

Една наистина величествена сграда в готически стил. Строена е в продължение на около 200 години. И няма как иначе да е. В момента, в който човек се приближи до нея, разбира как във всеки детайл е отделено максимално внимание. Входът е свободен. Плаща се за кулите, където е страхотно. Да се разгледат също съкровищницата и криптата.

Кулите на Нотр Дам

Фасадата на Нотр Дам

Conciergerie

Внушителен дворец, изграден върху основите на кралска резиденция в града. По-късно, по време на френската революция, тук са били хвърляни затворниците, включително кралица Мария Антоанета.

Louvre

Едва ли има нужда от представяне. Много голям и сложен за разглеждане-представлява един огромен лабиринт, в който обаче има безценни неща. Най-известните-Мона Лиза, Венера Милоска, Крилатата Нике и други. За да се разгледа обстойно ви трябва един ден.

L'Arc de Triomphe

Изградена на кръгъл павиран площад, на който се събират общо 12 булеварда, включително и Шанз Елизе. Под нея е гробът на незнайния войн, до който гори вечния огън, напомнящ за загиналите за Франция. Можете да се качите най-горе по тесни стълбички, откъдето се открива внушителна гледка и ще разберете, че Осман е бил гениален архитект.

Триумфалната арка

Втори ден:

Saint Chapelle

Хубава готическа катедрала, в която често се провеждат концерти за камерна музика. Според мен може и да бъде пропусната.

Латинският квартал

След като преминете на юг от Нотр Дам, започва и този квартал. Много оживено и красиво. Има много ресторанти с различна кухня на много прилични цени. Оттук може да се купят и хубави сувенири.

Pantheon

Шедьовър на Суфло, посветен на Сент Женевиев. По време на революцията става Пантеон, в който са положени тленните останки на известни французи-Волтер, Юго, Зола, Дюма-баща и др. Прекрасна архитектура.

Люксембургските градини

Чудесно място да отпочинете при хубаво време.

Musee D'Orsay

Бивша гара, превърната в разкошен музей, в който са изложени произведения на импресионисти, творили в периода 1848-1914 г. За мен лично е един от най-красивите музеи, които посетих там. Могат да се видят картини на Моне, Мане, Тулуз Лотрек, Дега, Реноар, Ван Гог и много други.

Трети ден:

La Tour Eiffel

Не знам защо, но винаги съм си представял Айфеловата кула малко по-различно, по-величествено. Не че не беше, ама не е това, което очаквах. Трябва да се има предвид, че стават огромни опашки. Ние лично отидохме в 09,00 часа-половин час преди да отворят и вече имаше около 50 човека. Точно след час станаха около 300 чакащи. Три от четирите основи се използват за качване. Една от тях е за качване пеш до втория етаж. Отгоре се открива красива гледка.

Les Invalides

Най-известните неща тук са Музеят на армията и гробът на Наполеон. Зад тях има много красива градина.

Градината зад Инвалидите

Musee Rodin – Музеят Роден

Гениален скулптор. Много неща за разглеждане-Вратата на Ада, Адам и Ева и естествено най-известната скулптура-Мислителят. Има произведения и на Камий Клодел-любовница на Роден.

Centre Georges Pompidou: Центърът Помпиду

е музей на модерното изкуство. Според някои писания е по-посещаван дори от Лувъра. За нас специално е безумна простотия. Влязохме за 15 минути и излязохме. Освен оригиналната архитектура на сградата, няма нищо, което да си заслужава да се разгледа.

Четвърти ден:

Chateau de Versailles: Дворецът Версай.

Пътува се до там с RER C около 40-50 минути. Величествена сграда с прекрасни градини. Построен от Луи ХІV, който е искал да демонстрира своето величие. В него са живяли кралете на Франция от 1661 г. до 1789 г. Разглежда се последователно, като се влиза от зала в зала. Интересни са-Огледалната зала, Стаята на краля, Стаята на кралицата Мария Антоанета /зад нейното легло е вратата, през която е избягала за да не я линчува народа, след прословутата си фраза: "Щом нямат пари за хляб, да ядат пасти!..."/.

Версай

Пред двореца има разни чернокожи, които продават сувенири на добра цена.

Musee Picasso-Музеят Пикасо

Там са изложени негови творби от периода, когато е живял и творил в Париж.

Пети ден:

Sacre Coeur-Базиликата Сакр Кьор

е много красива. Качвайки се нагоре, те спират едни негри и ти показват една прежда. Добре е човек да ги подмине. Впоследтвие разбрахме, че всъщност тази прежда ти я слагат на ръката и започват да плетат гривна за около 2 минути. Накрая ти казват да им дадеш 10 евро. Естествено няма как да им откажеш.

Отстрани базиликата по малки тесни улички се стига до площада на художниците с хубави заведения. В близост е къщата на Салвадор Дали.

Под Сакр Кьор има много магазини за сувенири. Според нас, тук са най-евтини. Кварталът изглежда малко непривлекателно, тъй като е мръсно и има доста емигранти-араби, африканци и други.

Place Pigalle и Moulin Rouge-Само две думи: Интересно е!!!

Шести ден:

Defense -Кварталът Дефанс

е ситито на Париж. Има много модерни сгради на банки и големи фирми. Тук е разположена Голямата Арка, от която при ясно време като погледнеш, погледът ти минава през Триумфалната арка и стига до Арката Карусел пред Лувъра.

Place de la Concorde, L' Opera, Place Vendome, Galeries Lafayette

Все места, които трябва да се посетят

Place de la Concorde

Останаха и неща, които искахме да посетим /например Дисниленд и Музеят Гревен/, но за тях не остана време. Може би от двете части на статията става ясно, какво е предимството на индивидуалното посещение на Париж пред груповото.

Автори: Юри и Венцислава Печански
Снимки: Авторите

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Приключение до Амстердам>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Другата страна на Лондон>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Лондон: Депортиран

Ето един по-различен пътепис. От чужда гледна точка.

Това може да ви се случи ако работите нелегално в лондонска автомивка, собственик на българин и имате завистливи колеги, на които заплатата ви от два паунда на час, с която разчитате да спестите пари за билет до България, им се струва обидно голяма.
Чаках го въпросния младеж на летището. Кацнаха всички полети от Лондон, минаха четири часа, а него никакъв го нямаше. Казах си: „Или са го гепнали с нелегални съставки на митницата или е изтървал самолета. Няма да се учудя и в двата случая.“ Напуснах летището.
Тъкмо си поръчвах вечеря в кръчмата, където по-рано бях запазил маса за двама, когато непознат софийски номер ме набра и от другата страна беше той. Каза, че досега са го държали на митницата и тъкмо са го пуснали, да съм отидел да съм го приберял. Естествено, имах много въпроси. Няколко часа по-късно тъкмо довършвахме първата бутилка и отваряхме втората, когато той ми разказа следното:

Спират два микробуса много бързо, свирят кучки, рязко излизат 12 човека с бронирани жилетки. Много добре сложени момчета. Лека паника. Разбрах, че ще пътувам. Бях щастлив от една страна. Първата мисъл в главата ми беше за момичето, което ме очаква в България (запознахме се по Интернет), а втората за потенциалните възможности да се върна веднага обратно в Англия. Извадиха тефтерите и започна разпита.
Зададоха ми 3- 4 бързи въпроса, на които аз отговорих с абсолютно спокойствие. Извадиха се апаратури и мобилни телефони за връзка с ЦЕНТРАЛАТА. Започна бърза, прецизна и качествена проверка. Оказа се, че съм единственият нелегален служител във фирмата.
След светкавична серия въпрос-отговор бях помолен да се преоблека и бях съпроводен от надзирател до мини-вана, предназначен за извозване на емигранти. Предупредиха ме да си наведа главата преди да тръшнат желязната решетка.

Озовахме се в квартирата ми и аз разполагах с точно три минути, за да събера най-ценното за пътя. Разгневен и разколебан мятах дрехи по пода и леглата из цялата стая. Английското ченге от шотландски произход ме скастри: „Put it Easy! Put it easy on the bed!“ Всички в къщи бяха замаяни и не знаеха за какво става дума. Оказа се, че нямам време да се сбогувам с хора, с които съм живял повече от година. Имах на разположение 3 минути, за да напусна живота им завинаги. Отправихме се нанякъде. Не знаех накъде пътувам. Трансферът беше дълъг. В движение ме снимаха, задаваха ми въпроси, оглеждаха ми паспорта и пак ми задаваха въпроси. Прекосихме целия град. От видяното между решетките прецених, че сме спрели някъде в центъра.

Излязох от микробуса притиснат между двама яки типове, които взимаха заплата, за да не хукна да бягам. В участъка отново ме снимаха. И ми задаваха въпроси. Питаха ме дали съм правил опити за самоубийство. На учудването ми ченгето се хвана за врата и опули очи. Не, не съм правил опити да се обесвам. Животът ми харесва, мерси! Взеха отпечатъци на всички пръсти от двете ми ръце. Посочиха ми отворената килия с думите „it’s all yours“. Килията остана отворена. Имах на разположение стая с няколко касети и ди-ви-ди дискове. Можех да пуша, но трябваше да муфтя ченгетата за огънче. Не ми се полагаше запалка. Страх ги беше да не се запаля.

Пускам си „Матрицата“. В участъка пристигна куриер. Тъкмо щях да си поръчвам пиле на грил, когато две момчета с жълти ризи ми съобщиха, че е време да пътувам за друго място, на което трябва да изчакам „безплатния“ си полет за България. Между участъка и „новия ми дом“ пътувах 6 часа. По пътя събрахме още доста такива като мен.
Мястото, на което се намирах много приличаше на затвор, но не беше затвор. Всъщност аз откъде да знам как изглежда английски затвор. Портфолитото ми се обогати с още няколко портрета. Негър с расти запозна всички новопристигнали + един румънец с разположението на кенефите, tv room-a и останалите удобства в базата, претъпкана с още много негра с расти. Наложи се да обясняват всичко на румънеца отново — не знаеше английски. Негърът обаче говореше перфектно румънски. Бившата му съпруга била румънка, сестра му живяла в България, след това заминала за САЩ.

Стаята ми беше по-луксозна от общежитие в Студентски град. Прозорците не можеха да се отварят, естествено. На сутринта разбрах, че съквартирантът ми е индиец.
Не бях сигурен в датата и часа на „безплатния“ си полет към България. Притесних се, защото един от гостите на базата, който беше иранец, не беше съвсем сигурен дали обитава това място от две години и само от два месеца. Запознах се и с други хора, изсъхнали тук. Всички бяха психопати. Замислих се, ако безплатното пътуване, което зависи само от Нейно Величество Кралицата се отложи с месеци, не дай Боже години, дали и аз ще се припаткам като тях?

Гледал съм много филми за затворници. Тук хората също вървяха по коридорите, пушеха цигари, правеха физ-зарядка, заговорничеха помежду си и чакаха да отвори лавката. Непрекъснато си повтарях, че това не е затвор.

Успях да си купя фонокарта и да звънна на МАМА. Казах й къде съм. Успокоих я, че не са ме били, никой не е правил секс с мен и не са ми пускали ток. Обясних й, че се намирам в нещо, което много прилича на затвор, но всъщност не е затвор, ето защо трябва да не се притеснява........ и импулсите ми свършиха.

Всъщност прекарах там само още един ден. Безплатният билет щеше да излезе жива далавера, ако не ме бяха вдигнали посреднощ. А трябваше да пътувам чак след обяд. Багажът ми пътуваше отделно — пакетиран в непромокаеми найлонови торби с надпис „Evidence1“, „Evidence2“, „Evidence3“, завързан със сини, пластмасови, полицейски ленти. Телефонът ми беше разглобен на парчета. Да не говорим, че претърсваха шофьорите на ескортиращия микробус. Чаках полета в една стая със седем китайци. С течение на времето китайците ставаха все повече. Някои от азиатците разбраха, че трябва да чакат полета си за Китай още няколко дни. На мен ми излезе късмета и потеглих същия ден.
В самолета бях с придружител, който ми връчи брой на 24 часа и ми забрани да пия алкохол. Странно защо го нямаше, докато стюардесите сервираха обяда. Естествено, че изпих чаша червено вино. Всъщност няма как да избягам от самолета, нали? Човечецът просто се е скатавал в кенефа, явно.

Мислех, че с пристигането ми на летище София цялата английска одисея най-после ще приключи. За съжаление ми се наложи да давам отпечатъци и показания още четири часа, заедно с група депортирани от Германия цигани. Само така българските „пазители на реда“ можеха да се убедят, че не съм заплаха за националната сигурност.

Автор: Тихомир Димитров

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Един ден в Париж ( и два във Виена)

One Day in Paris и два във Виена (на летището)

Всичко почна в понеделник, когато в служебния ни чат колегата от Австрия каза, че трябва да помагаме на френските другарчета да спечелят клиент, който има интерес към Централна и Източна Европа. За целта в сряда трябва да съм в Париж за среща. Много хубаво, но има 2 проблема — официално не съм на работа, защото чакам проклетото руско разрешение за работа; отделно — нямам никакви формални дрехи в България... Първото препятствие е преодолимо, защото корпоративната кредитна карта е още в мен и английският ми шеф потвърди разхода. Втория проблем го решавам с бързо посещение в Денил и Geox и след 2 часа съм със сиво сако, тъмносин панталон, две вратовръзки, чифт обувки Brogues и 850 лева назад. Все пак е добра инвестиция.

Тъй като „България Еър“ и „Ер Франс“ са тежкари и приемат резервации само за след 4 дни, отново прибягвам до добрата стара SkyEurope. И сега цената не е точно low cost, но затова е корпоративната карта. Тъй като имам 6 часа престой във Виена си поръчвам и вход за лаунджа. Тъкмо ще имам време за конферентния разговор на другия ден.
Ставам сутринта във втоорник в 4:30, за да си подготвя презентацията и откривам, че са ми резнали достъпа до корпоративния VPN. Така де, нали не съм служител в момента. Както и да е написвам си презентацията, разпращам я през gmail и резервирам стая в Etap La Defense.

Полетът до Виена е без изненади. Единственият проблем е, че във Виена трябва да си взема багажа и да го чекирам отново. Интересно как на връщане го чекираха от Париж директно за София?

Бая зор намирам обаче да открия лаунджа. Никой от Sky Europe не може да ми обясни къде точно е и след лутане успявам да го открия на 3-тия път. Най сетне мога да си заредя лаптопа и да се включа в теле-конференцията.

И тук настъпва големия ужас... Франсетата са страшно дезорганизирани, закъсняват 10 минути, говорят си на френски, смеят се гръмогласно (5—6 човека едновременно). Добре, че съм със SkypeOut, та ми излезе 1 евро.

Полетът за Париж закъснява с 30 минути, но поне няма излишно размотаване с паспортен контрол (в Шенген сме).

На летището попадам на някакъв чичка таксиджия, който говори само френски. В колата има навигационна система, но въпреки нея пропуснахме хотела първия път:).
Френското другарче ме чакаше в хотела, където направихме една бърза вечеря с огромен телешки стек алангле и бордо.

Хотелът е „бюджетен“ клас, което ще рече минимално оборудване, въпреки това си има всичко, даже Wi-Fi интернета е на поносимата цена от 10 евро.
Закуската е „континентална“, но достатъчна за началото на деня.

На сутринта с помощта на Google Maps стигам за 20 минути до офиса. Тъй като ме няма в корпоративния указател (бързаци) ми издават посетителски пропуск. Запознавам се с целия екип и правим бързо кафе в бистрото отсреща. После пак 2-часова среща с много френски викове и смехове и се отправяме към клиента.

Кампусът на клиента се намира в едно градче на запад от Париж, построено през 70-те. Пътем успях да зърна Триумфалната арка и да минем край Версайл. Самият кампус се намира в тих парк (явно знаят как да си почиват ефективно).

Срещата с клиентите минава изцяло на френски, с малки включвания на английски от мен и един немско-швейцарски колега. Прави ми впечатление, че английският на франсетата е ужасен — не само като акцент, но и като речников запас — явно не го практикуват много.

След срещата вземаме влакчето до La Defense. Франсетата коментират, че никога не биха живяли в това градче. Градчето е като излязло от проспект на селище за пенсионери, само дето всички срещнати са или от Магреба или от Френска Африка (сигурно има и някои от Югоизточна Азия и от Френските Антили).

Вечерта изобщо не ми е до никакъв sightseeing — толкова съм скапан.
Сега съм пак в лаунджа на Виенското летище, очаквайки самолета за София (пак 6 часа престой) и тихичко се размазвам с водка с портокалов сок.

Автор: Димитър Димитров

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Откриването на Европа(2) — или 7150 км и много приятели

Откриването на Европа(2) — или 7150 км и много приятели

част втора от приключенията на Бай Кольо из Европата (началото е тук>>>)

Франция и Испания

Женевското езеро и всичките му красоти остават за друг път. Трябва да стигнем в Анси преди 18 часа. GPS-а продължава да фриволничи, мисли че искаме да изкачим всяко баирче въпреки, че съм казал категорично че искам ФАСТЪР ама не би, не остана тайна пътека,през която да не сме минали. За малко да изпуснем границата, добре че ни се допи кафе. Похарчваме последните франкове за половин метър шоколад и сме във Франция....

Анси, Анси ле ву. Еех френска работа.

Нашите приятели там са хора на наша възраст които живеят извън града в къща на поляна — правилното място за живеене по европейските стандарти. Страхотно мили и интелигентни хора. Учат италиански, пътуват, гребат в езерото /казах ли ви че пак има езеро — Анси/ имат 4 сина и 4 внука. Започваме с вино и сирене, после френски салати и пр. пр. След това ние хукваме да гледаме Анси, а те имат урок по италиански. По-късно

вечерта продължава с пай и ракия. Абе френска кухня. Бива си я. Изискана работа са французите като нашите домакини.

Анси — много красив град разположен на едноименно езеро.

От 40 години насам има построени над 160 колектора за пречистване на водата. Сега дъното на езерото се вижда и нощем. Хората се къпят спокойно, сигурно и пият от нея. А има няколко града по бреговете му. Градът има река, която тръгва от езерото, хитрите французи /да скрият кашкавала в наденицата/ са разделили коритото на няколко канала и са си направили една сладководна Венеция. Много е красиво, много внимание е обърнато на парковете и каналите, няколкото стари крепости го правят още по романтичен.

Закуска на тревата. Пием кафе и отново на Запад.

Този път участъка е 740 км. Направо от Горна Савоя — източна Франция до Аквитания — Западна. Нашият град е

Марман /Marmande/

Никакви експерименти с маршрута само магистрали и здраво газ. Френските тоалетни — еее, голем кеф. То чисто, свети, аромати, кърпи, душове, че О’де тоалет пуска една джаджа. Стая за преобличане на бебета, отделна тоалетна за инвалиди. Разбирам защо не ползват храстчета покрай пътя.

Марман, пристигаме навреме, намираме нашите домакини. Много интересни хора, напуснали Париж и занимаващи се със свободно изкуство. Купили са огромна старинна къща в този интересен прованс. Марман е много различен, в него има нещо африканско, романско.

Никъде не се пуши, възхитени сме. Искаме във Франция. В София не можем едно заведение да намерим където да си побъбрим с приятели без да ни тровят. И за кметовете би било полезно градчето има 9 фонтана. И работят. Градът се намира на река Гарона, припомняме си „Без дом“ и снимаме реката. Домакините ни подаряват домати в различен цвят — гордостта на Марман. Оказват се невероятно вкусни. Нашите родни домати бързат да се присъединят към европейските — розови тенис топки.

Потегляме на Юг — сега спокойно по страничните пътища Сан Себастиан е близо. Пътищата извън магистралата са приказни. Кленови сводове създават усещане за спокойствие. Окосени ливади, горички, много красиви къщи. Умеят да се забавляват хората.

Некои съображения: повечето хора с които се запознахме, не, не са по-богати от нас, но всички живеятпо-добре. Повечето живеят под наем, но животът им е по-сигурен. Ние тук които ревем за мизерията разхищаваме и разсипваме богатствата си. Вижда ми се тъпо.

Испания,

упорито ръкомахаме някой да ни забележи на френско-испанската граница, но не би. Язък ни за големите паспорти. Пфу нема кой да те гледа подозрително да разрови бельото, да мушне отвертка в кесията с кюфтета. Въздъхваме по соца и отминаваме.

Пристигаме в Сан Себастиан

съвсем по график. И хукваме на плаж. На океана. По-малко солен е от средиземното и много спокоен. Ех Атлантик. Плувам в захлас. Бях чел някъде, че там било рай за сърфистите, съмнявам се. Сан Себастиан има два залива и двата много затворени. В момента е като тепсия и едва ли може да има добра вълна за сърфистите. Може пък някъде наблизо из Бискайския залив да има. Мацките мързелуват на слънце. Топнаха крак, близнаха и каза аха — Океан, не е много солен. Егати отношението.

Сан Себастиан е много красив и по испански /пардон баски/ пищен.

Прилича на Рио де Жанейро.Не че сме ходили там, ама така ни изглежда. Всъщност и кой от кого е взел приликата пак е спорно. Два големи хълма затварят залива и бранят града. Най-често им е трябвало да го бранят от англичаните, те албионците по-друг начин са опознавали Европа, не като нас со кротце и со благо. Още си стоят оръдията там да пазят мира. Този град има и голям парк, за който не остават сили. Незнайно защо не е сред първите по туристически рейтинг. Според нас по нищо не отстъпва на една Валенсия, даже напротив, много по-модерен и развит. Може би причините са политически, както научаваме малко по-късно.

Нашият домакин закъснява и води със себе си още един закъсал гост. Ставаме голяма компания, но както се казва сърце да е широко. Домакинът ни е най-чистия и подреден ерген, който сме виждали. Великолепен апартамент, обзаведен и съоръжен със всичко в нов квартал новичък и обширен, с разкошни тераси. С мармандски домати, испански лук и френско сирене, и много творчество създаваме салата и гонещата носталгията бяла Рада постигаме бързо консенсус и обединение.

Та тук се завихри политиката. Оказа се, че Испания си е многоезична страна, нещо като Швейцария само дето кантоните не са дошли доброволно. Това дето не разбирахме табелките в града било щото са писани на баски, нашето испанознание се отнасяше само до говорещите кастилски. Това при баските да говориш книжовен испански си е като да попиташ нещо на руски в Чехия 68-ма година. Говорейки си за това де е България ние най-невинно питахме — а това как е в Испания? На един от многото такива въпроси съпругата ми получи отговор: „Ама жено, къде тук виждаш испанци и Испания?“ Голем смех падна. Нашето неразбиране. Доста по-късно в Каталуния вече, водейки все същия този разговор лека полека започнахме да поразбираме. A пък питайки за същото мадридчанина Нектор — един истински столичанин. Той отсече — ЕСТУПИДО!!! Тогава и на мен така ми изглеждаше. Ама като се сетя за нашето „Свобода или Смърт!“ се куртолисах и реших да не ръчкам повече.

На път към Мадрид.

Попадаме в центъра на града, там ни е квартирата. Централно, шумно оживено. Мадрид си е космополитен. Нашият домакин е боядисал стените на стаите в могъщи цветове, ярко червена спалня, тъмно син хол, огнено оранжев коридор. Мрази бялото. Представяме нашите специалитети, а той ни изненадва с мадридска салата. Чертаем маршрути и пишем коментари. Това дето го обикалят тур бусовете го обходихме пеша. Километража на маратонките гони автомобилния. Много е добре да имаш местен човек овреме да ти спести глупостите пробутвани от туристическия бизнес.

Започваме бавно с центъра на Испания — Пуерта дел Соло. Да усетим пулса. Тръгваме към музейната част и там кратко колебание. Дали да заложим на класиката и Веласкес /Прадо/ — младата госпожица му е фен или на модерното музеят рейна София — Пикасо, Дали, Миро. Ние по-възрастните надделяваме с избора си на модерното. Аз отдавна исках да усетя директно въздействието на Герника.

От музея, в който истински се забавлявахме си тръгнахме истински фенове на Хуан Миро. Преди това си мислех, че си е обикновен ексцентрик и шантав модернист, но сега твърдо го коронясах като крал на идиотите. Музеят си заслужава. Препоръчвам го.

После правим грешка с един ресторант Кентъки и се придвижваме към плаца Майор. Затворен площад, но се усеща много силно духът на Испания. Кралски дворец и пр. бля бля. Изобщо доста грандомания има в Мадрид. Истинско удоволствие е да наблюдаваш парка със паметника на Сервантес. Голям бял строг и стилен. На белия фон отпред с черен бронз Дон Кихот и Санчо Панса свободно прославят Испания, а от горе строго ги гледа Сервантес. Сякаш пита: Тия двамата какво си позволяват.?

Пием кафе на Гран Виа по съвет на Нектор. Така каза, просто поседете и наблюдавайте хората. Заслужава си. Мале колко шантав народ се извървя за това време. Неволно си мисля за Алеко и как ли щеше да изглежда колоритния балканец на фона на Мадрид? Едва ли щеше да се забелязва, странно накъде върви светът, и за добро ли? Абе определено се чувстваме членове на Европейският съюз на тази улица и в това тротоарно кафене. Снимам театър Лопе де Вега, който свързвам с любим виц и продължаваме. Минаваме през парк, един от многото в Мадрид с десетки фонтани. Разкошни градини. Паркът е пълен с почиващи, спортуващи, забавляващи се и подрастващи. Има езера с лодки, сенчести пътеки, купонджийски естради... Изобщо в Мадрид има толкова фонтани, че ми се ще бат Бойко да дойде да погостува малко тук (два дни ще са му достатъчни).

Мадрид. Усеща се че има крал, полагат усилия за величието и достолепието. Нектор е канен на рожден ден. След 12 вечерта, тогава канят на купони тук. Вечерта поливаме със сангрия. Наздраве за Благун. Всъщност вече видях в Метро картон със сангрия, като добавим и гаспачо което също се намира можем да си направим мадридска вечер насред София.

Събота е, а ние сме на път за Валенсия.

ъъъ — Тук става малка издънка. Нашата домакиня я няма и телефона и не отговаря. Е, отиваме на плаж. Вече средиземноморски и километричен. Привечер правим повторен опит да я открием и пак удряме греда. Вариант Б намираме хотел в центъра, демонстрирам чудеса от софийско майсторство, за да паркирам и хукваме да разглеждаме.

Валенсия е много контрастен град. Има невероятен и разкошен старинен център, свръхмодерно строителство и коптори, изглеждащи по зле от ЦК.

В центъра кипи живот, събота вечер е. Търсейки из модерните заведения такова със свободен WI-FI — трябва за да проверим съобщенията, да свалим актуалните сателитни параметри, на всеки два дни се променят. Та на въпроса имате ли безжичен интернет или WI-FI много често ни дават менюто!?. Ние с нашата високотехнологична играчка влизаме от някое кафе, улавяме нета и започваме да звъним по Скайп на приятели и роднини. Оставаме малко неразбрани в това си начинание. Тук е едва 12-събота вечер, хората сега излизат, и млади и стари. А ние не съобразяваме часовата разлика и будим приятели наред. Хващаме края на един концерт на бикоборския стадион. След концерта боклука е впечатляващ. Не ни се прибира. Сутринта посвещаваме на модерното строителство. Тия хора са направили чудеса от една пресъхнала река. Цялото и устие превърнато в огромен парк. В края на който има няколко смайващи въображението комплекса. Един модерен музей, изложбена зала за технологични новости, ботаническа градина и огромен по мащабите си аквариум. Това може да се обходи само с атракционно влакче, което и правим. Накрая се потапяме в аквариума където дъха ни спира от мащабите, с които е построен. Делфинско шоу, милиарди литри и милиарди риби.

http://www.cac.es/home?languageId=1 или http://www.cac.es/galeria/arquitectura/cac

Продължението в трета, последна част>>>

Автор: Бай Кольо

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Езиков курс в Монпелие (5) Френска кухня, вулгарни студентки и още интернационални запознанства.

Езиков курс в Монпелие - част пета (предишната четвърта част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

Пети ден

Днес учихме подчинително наклонение. Лесно е. Вадиме думите на песента Фр. Кабрел за коридата. Не са у ред братята французи, в песента се разказва за чувствата на бика по време на коридата. Как страдал милият. Опитвам се да разведря обстановката, като разказвам на Корин как плачат доматите и шунката, докато ги ядеш. Няма разбиране на моя лековат мачистки хумор;-).

Първите три минути са глупаво интро, смело прескачайте

Днес почивката е много дълга, защото следобедните занимания са всъщност вечерни — ще приготвяме типични френски манджи, а след това ще има малко прощално парти, където ще ги изядем.

На пиломатите помагат и автоматични бариери, които се вдигат само когато минава трамвая.

Докато седя в парка и си нахвърлям бележките от изминалите дни, за да не забравя нещо интересно за пътеписа, до мен сядат три девойки — холандка, тъмнокожа американка и немкиня, които си говорят на английски. На видима възраст са в ранните си 20-ти години. От трите само холандката хваща окото. Понеже си водя бележките на български, решиха че не говоря английски и започнаха да обсъждат мъже.

Наеми в Монпелие

Аз съм чувал мъже да говорят за жени, и то в казармата(!), но това изглеждаше като детска игра в сравнение с разговора за мъже между девойките. Холандката обяви, че майка и и поръчала на всяка цена да спи с французин. Четири седмици били тук, но още никой не им вързал. Обсъдиха всички мъже във видимата околност. Разкритикуваха някакъв, който се целуваше с приятелката си на пейка пред нас че само ги настървявал повече, молиха се на глас някои от мъжете да минат да ги заговорят, и направиха ерудирани прогнози за предполагаемите размери на мъжкото достойноство на някои от минувачите. Аз уж си дращя някакви бележки в тефтера и си слушам плеъра, но всичко чувам. Усещам как постепенно ми пламват ушите.

Това са общинските велопаркинги от които може да се наеме колело. Ако кликнете на картинката, може да видите цените и условията на услугата.

Но трите не спират да говорят за секс. Майко мила, щом млади студентки не могат да се уредят, положението очевидно е неспасяемо.


Колкото и да е странно, покрай нас група мургави и къдрави младежи (испанци може би), казват им „You are really beautiful“, девойките реагират позитивно (с поглед, с тяло — „продължавайте, продължавайте“), но младежите, предварително решили че нищо няма да излезе, веднага изчезват. Девойките помръкват. Ей, някои мъже не могат да си видят късмета, дори да им се поднася на тепсия.

„Дари кръв“

Ставам. Тоя вулгарен разговор не се търпи вече. Замислям малко отмъщение.

„Bye girls, see you later“

Трите замръзват. Холандката не е за изхвърляне — какво се е закахърила за сексуалния си живот, не знам. Изчезвам. Надявам се че съм произвел необходимото драматично впечатление;-)

Жан Жорес. Монпелие е фрашкано с негови паметни плочи и паметници. (социалист от края на 19, началото на 20 век) Не си спомням защо, но го учехме в училище.

Все пак се върнах да подремна (много умора бях събрал тия дни) и обратно към училището. Взех бутилката мерло, която бях донесъл от България точно за случай, че трябва да се отчета на някакъв купон.

Вече има сатирични комикси, посветени на Саркози.
Не ми се даваха обаче 9 евро да разбера какво има вътре.

Докато чакаме да се събере групата, беседваме с директорката и с една от ученичките за България. Никога нищо не са чували за нас. Дори ме накараха да прочета етикета на бутилката вино, за да придобият впечатление как звучи българския. Българите не са чести гости в Монпелие.

Какво е менюто? Ще готвим:

— Рататуй — френско имам баялдъ. Разликата с нашенското е, че те слагат и тиквички вътре
— Пълнени домати с кайма, лук и някакви билки
— Салата с домати, спанак и пържени лентички от кремвирши.
— Печени сандвичи с козе сирене. Просто кръгчета от франзели с кръгчета от козе сирене отгоре, запечени с нещо, което прилича на чубрица.

На вкус манджите си бяха съвсем класически за българския вкус и нищо не ми направи особено впечатление. Но пък имахме интересен разговор с момичетата.

„В България какво се яде?“
„Какво да се яде — същото като тука. Не бих казал че кухнята е много различна. Може би е малко по-еднообразна от френската.“
„Пържени картофи ядете ли?“
„О, аз много обичам. Със сирене.“
„Със сирене ли?! Какво сирене?“
„Фета.“ (бяло саламурено — така му викат)
"Фета!? „ — гледат ме като извънземен;-) — „Всъщност, защо не. Нали в Гърция ядат фета. А палачинки ядете ли?“
„Хубава работа, разбира се че ядем. Аз изяждам по 10-тина наведнъж.“
„По десет?!?!“
„Ами да. Вие по колко ядете?“
„По една.“
„Как така по една?“ — мой ред е да се учудвам, — „Е, сигурно българските са по-малки от френските“
„Сигурно...“ — гледат ме с недоверие девойките.

Корин донесе за десерт сладолед. Хема изпържи месото. Като единствен мъж в компанията дори не ми дадоха да се доближа до кухнята;-) Така че пих винце и им разказвах интересни историйки за България.

Никой не ме допуска на разстояние по-близо от 1 метър до приготовленията.

Все пак ме допуснаха да нарежа доматите. Директорката е приготвила някакво местно мерло за разпивка.

Постепенно цялата група се събра, много е весело, всички говорят на френски, при положение че единствената французойка е моята учителка Корин. На масата са представени Италия, Испания, Холандия, Франция, България, Русия и ЮАР. От Русия е единственият мъж освен мен, който се появи в училището — Максим (напуснал Русия в далечната 1992), който работи като търговски директор на софтуерна фирма в Монпелие и се плаши за работното си място, защото фирмата наскоро била купена от американци.

Аз издържах на изкушението — нито на руски говорих, нито на италиански, нито на английски. Само френски, включително и с Максим;-)

Старото кино на Монпелие (май)

Всъщност излъгах — трябваше да разкажа една случка от България на английски, защото знанията ми по френски издъхнаха с напредване на винцето. Но това беше само веднъж и само за малко.

Говорихме си за какво ли не — за музика, за филми, за книги, за лични преживявания. Марина и Максим (те са женени) разказваха за живота си в Словения, в Канада и в Южна Африка. Всеки беше ходил някъде по света и всички разказваха много интересно. Марина, южноафриканката, извади интересна теория за свалките. Свалките били два вида — западноевропейска и славянска. Западноевропейската била класическа — цветя, романтика, музика, а славянската била като игра с много майтапи. Предпочитала първия вид, макар че Максим бил цар на втория. Защо тогава се е оженила за руснак не е много ясно.;-)

Разказа малко и за живота по болниците в Монпелие, където тя работи като доктор.

Глупостта и комунизмът са като кожна болест — трудно се лекуват.

Прекарахме си страхотно, но всеки купон си има край. Разменихме адреси и трябваше да си тръгваме.

Пристигнах на спирката на автобуса около 5 минути преди да тръгне, когато видях двете ми съквартирантки качени в автобус с надпис „Амигос“, натъпкан с младежи, който всеки момент щеше да тръгне нанякъде.

В града има две трамвайни линии — синята и жълтата. Двете се събират на гарата и в Антигона. Трамваите са свръхмодерни и в отлично състояние.

„Накъде сте тръгнали?“ — ги питам
„Прибираме се“
„Какъв е тоя автобус?“
„Ще ни закара директно до квартирата. Това е автобус, който развежда хората по домовете, когато дискотеките в Монпелие затворят“ — ми обясни Александра.

:)

Така ли, значи е точно за мен. Виждаше ми се малко невероятно, но девойките бяха напълно убедени в правотата си.

Пътешествието се оказа пълно с приключения. Имаше десетина испански студентки, които вдигаха врява ДО НЕБЕСАТА. Автобусът тръгна точно в обратната посока на нашата квартира и след няколко спирки съвсем се изпразни.

Шофьорът и спътникът му ни попитаха:

„Вие накъде сте?“

Обяснихме

„Ама ние въобще няма да ходим натам. Автобусът сега заминава в депото“
„Къде ще ни оставите?“
„На гарата.“

Ха ха ха ха — четирдесет минути в компанията на пияни и крещящи испанки и всякакви други студенти в задушния автобус и накрая — пак на същото място. Слязохме от автобуса и се насочихме към такситата. Разстоянието беше около 4 километра, за което ни взеха 12 евро. Дойде време да приложим на дело обучението на хер Клайн за влизане и заключване на къщата, като дълго време не можахме да намерим ключа за външната врата. Александра въобще не реагираше на майтапите ми („Александра, да спим под звездите!“), а Езра се кикотеше за нейна сметка. Беше адски весело. Влязохме и моментално заспах.

Продължението в шеста част>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Езиков курс в Монпелие (4) Велопоход и плаж

Езиков курс в Монпелие

четвърта част (предишната част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

Четвърти ден

Днес изучаваме условно наклонение и просто минало време. Влязъл съм във форма и много леко попивам новите неща. Разказах на Корин за зоологическата градина.

Научавам нещо много любопитно, което ме кара да се чувствам горд че съм българин. Корин се опитва да си пусне интернет у дома, но възможностите са само две-три (!!!), доста скъпи (офертите започвали от 35 евро на месец) и все от разни големи бюрократизирани компании — местното бтк, местния кабелен оператор и разни подобни. Хем бюрокрация, хем солени цени, хем заробващи договори, а тя е от Каркасон и не е много ясно колко ще остане да живее в Монпелие.

За пореден път се убеждавам до какви добрини води либерализацията на пазара. Въобще не може да става дума нито за многобройните опции, които има българския потребител за евтин и бърз интернет, нито пък за разнообразието от канали при кабелните оператори. Монпелие е с години назад от България в това отношение. Да живее либерализирания пазар! Долу регулациите! А нашето богатство в България е либералният пазар (където го имаме).

Учим за абат Пиер, който е някаква култова фигура от ранга на Майка Тереза във Франция. Учебният текст е една негова реч, посветена на ликвидирането на бедността. Не успявам да убедя Корин, че обръщението „Щастливи хора, трябва да дадете от парите си на бедните“ има точно обратния ефект върху слушащите. Може да е изключителен общественик абат Пиер, но като PR и как се пишат речи, има още доста да учи.

Днес съм се облякъл по-спортно (нося си и бански), защото следобяд ще ходим с колелета до морето на плаж. Обедната почивка минава както обикновено. Този път съм решил да си пазя силите (много мъдро решение!) и прекарвам цялата обедна почивка в парка пред фонтаните, като чета рекламни материали за областта, които съм взел от местния туристически офис.

Докато чакам да се съберем групата, щракам наоколо.

В уречения час пристигат Инке и другите (няма други мъже;-)) и тръгваме да взимаме колела под наем. Колелата са евтини (2 евро на човек), но пък бюрокрацията е по-голяма — трябва да оставим в залог личните си карти. Добре че си нося моята. Българската лична карта се оказва най-красивата в колекцията на чиновника. Компанията днес, а и през другите дни, е толкова интернационална, че никога не се събират двама души от една националност заедно. Ние сме от България, Италия, Холандия, Нова Зеландия, Испания... и разбира се, всички говорим на френски.

В момента, в който се качвам на колелото, разбирам че ме чакат проблеми. Колелото е доста тежко (подсилено е със стоманени елементи, за да бъде по-трайно), седалката ми е ниско, а и не съм се качвал на колело от 5 години. Първото изпитание е да мина през тълпата, която циркулира пред мола. На няколко пъти на милиметри избягвам сблъсъка с разсеяни пешеходци, но веднъж направо се сгромолясвам с колелото на тротоара. Пътят с колелата минава през Антигона и стига до реката. Докато стигна до реката съм се изръсил вече три пъти с колелото, като последния път беше доста сериозно (раната напълно ми зарастна чак след месец), но като единствен мъж в компанията не бих могъл да проявя и най-малък признак на слабост. Пресичаме реката по пешеходния мост и след това продължаваме покрай реката. Пейзажът е изключително живописен — река, дига, кипариси. Стари сгради се подават иззад кипарисите. От нашата страна на реката има изключително красив жилищен квартал — с ниски къщички боядисани в свежи цветове, с идеално оформени дворчета и живи плетове, просто като сюжет от приказка.

Ние караме върху дигата — там има само пътека, която доста друса и трябва да се внимава в карането.

За да пресечем крайбрежната магистрала, се наложи отново да влезем в града и попаднахме в поредния квартал за социално слаби със средно високи блокове, и идеално оформени градинки и паркинги между тях. Това, което ме учуди беше, че бордюрите бяха изключително високи, така че кола можеше да се паркира само върху паркоместата. Паркоместата или бяха разпределени поименно или стигаха за всички, но не видях нито една кола неправилно паркирала или паркирала върху градинките. Как го правят?

Много удобно е, че навсякъде, където не минаваме през парк, има велоалеи, които вървят покрай главния път. В този участък велоалеята е част от пътното платно, като е отделена с непрекъсната бяла лента от него. И въпреки фучащите нонстоп коли, усещането че имаш участък от пътя, предназначен само за тебе е голямо облекчение и много сваля напрежението от пътуването.

След пресичането на магистралата попадаме на друга велоалея, която самотно върви право към морето (успоредно на нея няма път). Алеята е напълно уредена с маркировка, бариери, прелези, — има доста велосипедисти, но и скейтъри, кънкьори и пешеходци.

Всички са изключително дисциплинирани на пътя. С няколкото ми опита да пренебрегна маркировката и да карам в насрещното движение щях да предизвикам няколко ПТП, и накрая реших — да карам културно само в дясната лента (де да можеше на всички български шофьори да се направи едно такова кратко обучение с личен опит). Тъй като карахме с тежките и бавни общински колелета, непрекъснато ни изпреварваха други велосипедисти, скейтъри и кънкьори, така че накрая се примирих с положението и започнах да карам по правилата;-). Не ми работи звънеца, издава цъкане като запалка, която не ще да пали. Когато велоалеята се пресича с обикновен път, са оформени прелези, така че трябва задължително да слезеш от колелото и да минеш пеша (макар че с тренировка се научаваш как да се шмугваш между бариерите;-))

Къмпинг и пристанище за скутери в Палавас

Пътят минава покрай знаменитите блата Камарг, които са известни със своите диви плаващи коне, водни бикове и всякаква друга уникална фауна. Видях кон да плува, но апаратът ми беше в раницата. Бикове не видях.

Камарг

Най-накрая, плувнали в пот, пристигаме в Палавас — курортно градче на самия бряг на морето. Палавас е пълен с туристи, но въпреки това плажът е огромен и не изглежда претъпкан.

Палавас — централният канал

Покрай канала е главната улица със заведенията

На плаж в Палавас

Оставихме колелата заключени едно за друго. А пред мен се появи нов проблем — преобличането. Въпреки очакванията ми, на плажа съблекални НЯМАШЕ. Видях че има тоалетна — автомат с монети. Платих 50 цента за удоволствието, но вътре беше по-зле отколкото очаквах. Чисто беше, не миришеше, но беше адски топло и задушно. Формата на тоалетната чиния беше такава, че не знам как щях да я ползвам, ако ми се ходеше по голяма нужда. Преоблякох се криво -ляво и на плажа.

Към плажа

Изпотен и уморен от дългия път с колелетата, исках веднага да се метна в морето, но никой нямаше желание, така че отидохме само двамата с Инке. Водата се оказа учудващо студена (около 20 градуса) и мътна, което искрено ме изненада, като я сравнявам със средиземноморските гръцки плажове. Инке ми обясни, че това било аномалия, свързана с хладното лято и обикновено водата била страхотна.

Нашите нещастни общински велосипедчета. Моята раница, натъпкана с учебници и книги.

Палавас като курорт не е нищо особено. Интересен е лифтът, с който прекарват туристи през канала. Струва 2 евро. Защо ли не са построили просто мост. Плажът е огромен, има телевизионна кула (навигационна?). По-навътре в сушата има къмпинг с каравани, яхтено пристанище, много красив е каналът Рона-Сети, който е плавателен и пресича блатата, успоредно на брега.

Две евро, за да пресечеш канала с лифта.

За Монпелие е било голям късмет, че самият град не е на морето, но въпреки това е съвсем близо до него. Видях съвсем малко нови строежи, естествено в кварталите откъм морето, но самият град не е пострадал от морските туристопотоци и е запазил духа си.

Хотелите на първа линия и телевизионната (навигационната?) кула

Плажът е много широк и има място за всички.

Останахме на плажа около час и трябваше да се връщаме обратно. Отказах се да се преобличам в душната тоалетна и тръгнах наобратно с панталонките-бански (Нямах досега доверие на това американско изобретение, а се оказаха доста практични).

Скутерите са паркирани като коли по каналите.

О боже, пак с колелото и този път по нанагорнище (наистина, съвсем полегато, но все пак...). На връщане бях извадил апарата от раницата. Снимах дивите коне, които се оказаха повечето бели(!). За съжаление този път не видях плаващ див кон.

Каналът Рона — Сетe (от река Рона до град Сетe)

После г-н Нойхауз ми разказа, че блатните коне били единствените коне в света, които можели да ядат с глава, изцяло потопена във водата. В къщите по пътя хората отглеждат от същата порода коне и дори ги яздят.

Това изглежда са най-щастливите коне на света.

Видяхме много розови фламинго, които бяха всъщност бели защото в блатата нямало от ракообразните, които дават розовия пигмент за перушината. Изобщо — невероятна природа, страшно красиви гледки. Като изключим че гъзът ми и китките ми станаха на пихтия от пътуването, всичко много си заслужаваше. Господ се смили над нас и докато пътувахме наобратно времето беше облачно и слънцето не ни мъчеше много.

Хората си отглеждат от блатните коне и по къщите. На преден план — велосипедната алея. Има участъци, където линията е
прекъсната и изпреварването е разрешено;-)

Прибрах се абсолютно капнал и разглобен. Какво нещо не прави мъжкото самолюбие. Ако не бях в компания само с жени сигурно отдавна щях да зарежа колелото в името на по-човеколюбив транспорт.

Събудих се посреднощ и цялото тяло ме болеше. Изпих един фервекс — единственото лекарство, което бях взел със себе си. Имаше учудващо добър ефект. Нямах никаква мускулна треска, нито следващия, нито по-следващия ден.

Продължението в пета част>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Езиков курс в Монпелие (3) Неуспешно мутирам в романтичен франкофон

Езиков курс в Монпелие трета част

(предишната, втора част е тук>>>, а началото — ето тук>>>)

Втори ден

Чакам автобуса 5 мин. Градският транспорт в Монпелие е прилично слаб и рядък, точно като за западноевропейски град. Трябва да знаеш разписанието, защото иначе ще ти се наложи да ходиш пеша или ще закъснееш. Първо — градът не е чак толкова голям и за 30 минути стигаш където си поискаш пеша (но ако те мързи, това си е проблем). Второ — почти всички живеят в къщи и имат коли. Трето — всички водят изключително здравословен начин на живот. Стават рано, лягат рано, ползват велосипеди, имат режим. Автобусът, с който пътувам към центъра, е полупразен.

Слизам на Триумфалната арка, за да стигна до училището.
Не че е имало някакъв особен триумф като причина да се построи арката.

Корин е взела присърце моя любимец Микел Юн, за когото говорихме предния ден, и ми е донесла автобиографията му, която е свалила от Уикипедия, както и текста на „Fous ta cagoule“. Запознавам се с някои типични фрази от марсилския и парижкия жаргон. Песничката се оказва по-яка, отколкото я мислех.

Fous Ta Cagoule (Тури си шапката) — Fatal Bazooka
(последният проект на Микел Юн)

Днес явно сме се посветили на слушането. Слушам приказката за селцето Хамелен и свирача на флейта (въпреки че същата история присъства едва ли не във всяка западноевропейска народна традиция, като например в книгата за Нилс Холгерстрьом на Селма Лагерльоф). Малко съм минал годинките за упражнения точно по този материал, но се справям успешно и научавам много нови думи и изрази. Обяснявам на Корин, че общинските съветници в Хамелен очевидно не разбират природата на инвестирането;-)

Първият акведукт, строен след римско време във Франция. (17 век)
Отсамният край опира в Пейру.

Този път в обедната почивка решавам че няма да си губя времето с кръчми и туткави сервитьорки. В центъра продават на много места страхотни сандвичи. Взимам един сандвич, излапвам го за 10 тина минути и тоя път от обедната почивка остава ми едно доста по-сериозно парче за попиване на впечатления.

Един от паркингите, където хората си оставят колите, за да влязат в центъра.

Остатъка от почивката решавам да прекарам в книжарницата на Gibert & Joseph, която се намира точно срещу фонтана на площада с общината и съвсем близо до централните хали. Бизнес идеята на книжарницата ми допада — в нея се продават едновременно нови и употребявани книги. Търсиш си да речем „Малкият Никола“, и го намираш на рафта, и виждаш — чисто нова книга и запазена втора употреба (цената на вторите е около 1/4 от новите). С кеф си напазарувах една торба книги от втората употреба за под 20 евро.

Следобяд програмата е да гледаме мюзикъла по Виктор Юго „Парижката Света Богородица“, който е на френски, но и със субтитри (супер), да извадим думите и да го обсъдим.

Ей го тука Гару как се мъчи с червените дрехи да пее. Другите са лошият поп с черните дрехи и контето —
шефа на полицията с лъскавата дрешка.
И на тримата толкова им се прави секс с Есмералда, та чак им се плаче

Мюзикълът е модернизиран по френски. Циганите от романа са станали нелегални имигранти, а артистът, който играе лошия поп, адски много приличаше на Саркози. Затуй и аз го кръстих Саркози, докато обсъждахме мюзикъла и така и не му разбрах името;-)

Артистът който играе Квазимодо (Гару), със същия ефект можеше да играе и без грим (голям грозник). Като казах това на глас, всички жени скочиха — ама как той е толкова сладък (споменах ли, че в училището нямаше нито един мъж;-)). Обвиниха ме в пълна липса на романтичен поглед към света. Аз потвърдих — това си е чистата истина. Интересно, че мюзикълът беше пълен със силни еротични намеци, които аз не помня да имаше в оригинала на Юго, ама може и да са ги цензурирали в „Библиотека за ученика“ навремето... Това после ми стана любима закачка с дамите — да ги бъзикам колко са романтични, а те мен да се опитват да ме превъзпитават в романтичен дух.

И така след като излапах цяла кутия бишкоти и изпих сигурно към литър и половина чай — бяха предназначени за зрителите, ама те нали дамите бяха всичките на диета — щом свърши филма, попил култура и с пълен тумбак се прибрах към квартирата.

Площадът на Комедията (Театъра) и фонтанът на Трите грации.

Госпожата е надминала себе си днес в кухнята — за ядене има адски вкусен шарен ориз, салата от доматки с малки парченца моцарела, нещо като топло кьопоолу, но ужасно вкусно, и някакви телешки месца със сос.

Бишкотите и чаят не ми пречат да се натъпча, докато се докарвам до прилично кълбовидно състояние.

След кратка почивка тръгвам към центъра. За пръв път ще разгледам Монпелие вечерно време.

Към осем и половина е, а арабският квартал вече е ударил кепенците на всичко, освен на няколкото ресторанта. Минавам покрай няколко жилищни блока с блестящи дограми и прозорци, потънали в зеленина, с поддържани цветни градинки, прясно боядисани и ремонтирани. Всичко изглежда като в приказка (В София май съм виждал един такъв блок в Изток и един на ул. Велико Търново). Около блока се мотаят истински социално слаби — мъже с потници и огромни татуировки влачат торби от близкия супер, момиченца с джиесеми, облечени като за дискотека разхождат грозни кученца, младежи с някакво малко бяло тунинговано рено са надули френски рап до дупка на паркинга. Всичко изглежда много родно, макар и твърде луксозно за България. Извод: Верно било, че в блокове в Монпелие живеят само социално слаби. Време е и аз да повярвам на местните;-)

Ей в такива блокчета се мъчат социално слабите.
(това не е същият блок, за който става дума горе)

Типични къщурки за средната класа

Смрачава се. Паркът около Пейру е пълен с влюбени двойки, хипари и млади майки, които бутат колички (!). Опасенията ми, че там се събират вечер местните наркопласьори и арабски банди са напълно разсеяни. Правя някакви снимки. За съжаление обстановката се разваля от факта, че някакъв хипар е дошъл да репетира с тарамбуките си в парка, нещо което не мога да издържа твърде дълго. Между другото, изглежда съседите са строги в този град, защото в следващия парк пък видях китарист да мъчи китара в тъмното.

Залезът е приказен този ден.

Статуя на входа на парка на Пейру

Тъкмо се стъмниВходът към Лятната алея на парка до Пейру

Медицинският факултет и сен Пиер с двете кули, нощно време изглеждат доста загадъчно и приказно. Улиците около факултета са абсолютно празни (какво ли е, като се върнат студентите от ваканция).

Сен Пиер с двете кули

Спускам се по стръмните улици в центъра. Обстановката е като в един по-спокоен Несебър — навсякъде хората ядат по кръчмите и седят по кафенетата на открито по улиците. Музика да гърми слава богу, няма и въобще аз съм единствения ентусиаст изглежда, който се щура с апарата нагоре-надолу по калдъръмите.

Халите

Корумът е прилично осветен нощем.

Корумът

Прибирам се смазан от умора, но с апарат пълен с кадри;-)

Площадът на комедията(театъра).

Дворът на нашата къщаНашата къща

Трети ден — дъжд, пиломати, зоологическа градина.

Днес е уникален летен ден в Монпелие. Хазяите ми казаха, че времето било необичайно хладно за това време на годината — около 22—25 градуса, слънчево и лек бриз (средата на август). Този ден обаче беше още по-уникален — с ниска облачност, хладно и ръмеше рядък дъждец.





Днес първо разказвам на Корин филма (тя не присъства на следобедните занимания), а после учиме бъдеще време.


През това време навън се изсипва чудовищен порой. Когато излизам за обедната почивка, дъждът е отминал и всичко е свежо и чисто. Вече посвиквам на града и започвам да забелязвам детайли. Първото, което ми прави впечатление, е вниманието с което центърът се пази за пешеходците (то не че има много коли иначе).

Пешеходната зона е много внимателно оградена точно с такива пиломати, с каквито Бате Бойко се опитва да опази Графа. Както разбирам от местните, само преди няколко години центърът на Монпелие бил ад от коли, сега колите в центъра са АБСОЛЮТНО ЗАБРАНЕНИ. С изключение на полицията, пожарната и линейките. Има няколко големи подземни паркинга, където местните паркират, и те изглежда напълно стигат, за да поемат трафика. А който живее в центъра и има кола — ами директорката на училището просто продала колата си и си е купила мотор (Мотори и мотопеди са разрешени изглежда, макар че карат много внимателно и тихо в центъра).

Свален пиломат заради пожарната (зад гърба ми пожарна кола гаси нещо)

Въпросът е там, че в Монпелие се живее доста лесно и без кола ако живееш в центъра. Отделно и тук както в други европейски градове колелетата са на почит. Общината е организирала няколко пункта, където можеш да вземеш колело под наем за някаква съвсем смешна сума (1 евро за 4 часа, 2 евро за цял ден) и да движиш из града където ти попадне. Колелата са малко тежички (защото са подсилени с разни железни елементи), а и имат само три скорости, но за градски условия са доста прилични. И аз се качих на колело, но за това — по-нататък.

Не е като съвсем да няма престъпност

Следобедната ни разходка включва посещение на местната зоологическа градина.

Местната зоологическа градина се намира в нещо като студентски град, с много факултети и общежития. Самата градина е построена върху парцел, подарен от някакъв филантроп, чиято идея била градът да получи имота, но със задължението да построи зоологическа градина, която да бъде напълно безплатна за посещение (френска му работа). Резултатът, както при всяко едно безплатно нещо е доста постен — истински зоологически комунизъм. Теренът на градината наистина е ОГРОМЕН, но интересните животни се броят на пръсти, алеите са покрити с доста изронен чакъл, а градините почти неподдържани. Има канадски бели мечки от кафевите, които всъщност са зелени;-), има кенгура, ему, носорог, няколко вида маймуни, няколко вида тревопасни и вълци. На огромна територия.

Мечките с удоволствие хапват зелената гадост от езерцето.

Това е канадска кафява мечка албинос, позеленяла от тинята;-)

Ако бях видял вълка до нашите кофи за боклук сигурно нямаше да го погледна втори път. Носорогът беше създал истинска „ароматна“ планина. Маймунките бяха много весели. Лъвовете не ги видяхме. Като цяло, безплатната зоологическа градина не си струва и е твърде уморителна за обиколка.

Някакво екзотично магаре

Истински интересното нещо се намира до градината и разбира се, е платено. Това е местната „Серра“ (парник — фр.). Това е няколкоетажна модерна сграда, обрасла с бръшлян, която представлява големичка възстановка на екосистемата на амазонската гора. Серра-та е на не повече от три месеца и е голяма гордост за града. Билетът е супер евтин (5 евро), сигурно затова имаше големи опашки и тълпи. Вътре разходката става по точно определен маршрут, където човек минава покрай различни места, моделиращи различните видове екосистеми в джунглата. Видяхме пирани (с извинение от администрацията, че били още мънички;-)), разни риби с много странна форма, змии, странни цветя, броненосец, мравояд.

На мравояда трудно му разбираш кое къде му е.

Отделно има информационни табла, разказващи увлекателно как безмилостно се унищожава амазонската джунгла. Видяхме също много красиви цветни жабки (май били адски отровни), имаше и малка колония листоядни мравки и някакви странни стоножки. Отвреме-навреме вътре вали изкуствен дъжд (не върху посетителите). Отделно има нещо като затъмнена изкуствена пещера, където са настанени нощни животни от джунглата.

Съвсем очевидно е, че черния маймунек е фрашкан с пари, иначе защо блондинката ще го харесва толкова. „Те се обичат, а ти си такъв циник!“ — протестират мацките, като им излагам горната хипотеза

На излизане се минава през птичарник с червени ибиси и разни патки, които изглеждат адски красиво на белия фон на стените.

Червените ибиси са много фотогенични.

През цялото време обсъждахме експонатите и навиците им, така че научих много имена на животни, географски райони и всякакви други неща. Определено си заслужаваше.

Свети РокИнтелигентен начин да си оформиш калкана, за да не загрозява града

Вечерта отивам да доснимам Антигона, защото предния ден не ми остана време за вечерни снимки.

Безплатно лятно кино и лятна сцена.

Антигонът е по-пуст дори и от дневно време. Доказателство, че и на Запад могат да се правят глупости с много пари.

Областната управа на Лангедок-Русийон

Целият квартал е осеян с реплики на знаменити антични статуи.
В центъра — Нике, богинята на победата.

Следва продължението>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: