Откриването на Европа(2) — или 7150 км и много приятели

Откриването на Европа(2) — или 7150 км и много приятели

част втора от приключенията на Бай Кольо из Европата (началото е тук>>>)

Франция и Испания

Женевското езеро и всичките му красоти остават за друг път. Трябва да стигнем в Анси преди 18 часа. GPS-а продължава да фриволничи, мисли че искаме да изкачим всяко баирче въпреки, че съм казал категорично че искам ФАСТЪР ама не би, не остана тайна пътека,през която да не сме минали. За малко да изпуснем границата, добре че ни се допи кафе. Похарчваме последните франкове за половин метър шоколад и сме във Франция....

Анси, Анси ле ву. Еех френска работа.

Нашите приятели там са хора на наша възраст които живеят извън града в къща на поляна — правилното място за живеене по европейските стандарти. Страхотно мили и интелигентни хора. Учат италиански, пътуват, гребат в езерото /казах ли ви че пак има езеро — Анси/ имат 4 сина и 4 внука. Започваме с вино и сирене, после френски салати и пр. пр. След това ние хукваме да гледаме Анси, а те имат урок по италиански. По-късно

вечерта продължава с пай и ракия. Абе френска кухня. Бива си я. Изискана работа са французите като нашите домакини.

Анси — много красив град разположен на едноименно езеро.

От 40 години насам има построени над 160 колектора за пречистване на водата. Сега дъното на езерото се вижда и нощем. Хората се къпят спокойно, сигурно и пият от нея. А има няколко града по бреговете му. Градът има река, която тръгва от езерото, хитрите французи /да скрият кашкавала в наденицата/ са разделили коритото на няколко канала и са си направили една сладководна Венеция. Много е красиво, много внимание е обърнато на парковете и каналите, няколкото стари крепости го правят още по романтичен.

Закуска на тревата. Пием кафе и отново на Запад.

Този път участъка е 740 км. Направо от Горна Савоя — източна Франция до Аквитания — Западна. Нашият град е

Марман /Marmande/

Никакви експерименти с маршрута само магистрали и здраво газ. Френските тоалетни — еее, голем кеф. То чисто, свети, аромати, кърпи, душове, че О’де тоалет пуска една джаджа. Стая за преобличане на бебета, отделна тоалетна за инвалиди. Разбирам защо не ползват храстчета покрай пътя.

Марман, пристигаме навреме, намираме нашите домакини. Много интересни хора, напуснали Париж и занимаващи се със свободно изкуство. Купили са огромна старинна къща в този интересен прованс. Марман е много различен, в него има нещо африканско, романско.

Никъде не се пуши, възхитени сме. Искаме във Франция. В София не можем едно заведение да намерим където да си побъбрим с приятели без да ни тровят. И за кметовете би било полезно градчето има 9 фонтана. И работят. Градът се намира на река Гарона, припомняме си „Без дом“ и снимаме реката. Домакините ни подаряват домати в различен цвят — гордостта на Марман. Оказват се невероятно вкусни. Нашите родни домати бързат да се присъединят към европейските — розови тенис топки.

Потегляме на Юг — сега спокойно по страничните пътища Сан Себастиан е близо. Пътищата извън магистралата са приказни. Кленови сводове създават усещане за спокойствие. Окосени ливади, горички, много красиви къщи. Умеят да се забавляват хората.

Некои съображения: повечето хора с които се запознахме, не, не са по-богати от нас, но всички живеятпо-добре. Повечето живеят под наем, но животът им е по-сигурен. Ние тук които ревем за мизерията разхищаваме и разсипваме богатствата си. Вижда ми се тъпо.

Испания,

упорито ръкомахаме някой да ни забележи на френско-испанската граница, но не би. Язък ни за големите паспорти. Пфу нема кой да те гледа подозрително да разрови бельото, да мушне отвертка в кесията с кюфтета. Въздъхваме по соца и отминаваме.

Пристигаме в Сан Себастиан

съвсем по график. И хукваме на плаж. На океана. По-малко солен е от средиземното и много спокоен. Ех Атлантик. Плувам в захлас. Бях чел някъде, че там било рай за сърфистите, съмнявам се. Сан Себастиан има два залива и двата много затворени. В момента е като тепсия и едва ли може да има добра вълна за сърфистите. Може пък някъде наблизо из Бискайския залив да има. Мацките мързелуват на слънце. Топнаха крак, близнаха и каза аха — Океан, не е много солен. Егати отношението.

Сан Себастиан е много красив и по испански /пардон баски/ пищен.

Прилича на Рио де Жанейро.Не че сме ходили там, ама така ни изглежда. Всъщност и кой от кого е взел приликата пак е спорно. Два големи хълма затварят залива и бранят града. Най-често им е трябвало да го бранят от англичаните, те албионците по-друг начин са опознавали Европа, не като нас со кротце и со благо. Още си стоят оръдията там да пазят мира. Този град има и голям парк, за който не остават сили. Незнайно защо не е сред първите по туристически рейтинг. Според нас по нищо не отстъпва на една Валенсия, даже напротив, много по-модерен и развит. Може би причините са политически, както научаваме малко по-късно.

Нашият домакин закъснява и води със себе си още един закъсал гост. Ставаме голяма компания, но както се казва сърце да е широко. Домакинът ни е най-чистия и подреден ерген, който сме виждали. Великолепен апартамент, обзаведен и съоръжен със всичко в нов квартал новичък и обширен, с разкошни тераси. С мармандски домати, испански лук и френско сирене, и много творчество създаваме салата и гонещата носталгията бяла Рада постигаме бързо консенсус и обединение.

Та тук се завихри политиката. Оказа се, че Испания си е многоезична страна, нещо като Швейцария само дето кантоните не са дошли доброволно. Това дето не разбирахме табелките в града било щото са писани на баски, нашето испанознание се отнасяше само до говорещите кастилски. Това при баските да говориш книжовен испански си е като да попиташ нещо на руски в Чехия 68-ма година. Говорейки си за това де е България ние най-невинно питахме — а това как е в Испания? На един от многото такива въпроси съпругата ми получи отговор: „Ама жено, къде тук виждаш испанци и Испания?“ Голем смех падна. Нашето неразбиране. Доста по-късно в Каталуния вече, водейки все същия този разговор лека полека започнахме да поразбираме. A пък питайки за същото мадридчанина Нектор — един истински столичанин. Той отсече — ЕСТУПИДО!!! Тогава и на мен така ми изглеждаше. Ама като се сетя за нашето „Свобода или Смърт!“ се куртолисах и реших да не ръчкам повече.

На път към Мадрид.

Попадаме в центъра на града, там ни е квартирата. Централно, шумно оживено. Мадрид си е космополитен. Нашият домакин е боядисал стените на стаите в могъщи цветове, ярко червена спалня, тъмно син хол, огнено оранжев коридор. Мрази бялото. Представяме нашите специалитети, а той ни изненадва с мадридска салата. Чертаем маршрути и пишем коментари. Това дето го обикалят тур бусовете го обходихме пеша. Километража на маратонките гони автомобилния. Много е добре да имаш местен човек овреме да ти спести глупостите пробутвани от туристическия бизнес.

Започваме бавно с центъра на Испания — Пуерта дел Соло. Да усетим пулса. Тръгваме към музейната част и там кратко колебание. Дали да заложим на класиката и Веласкес /Прадо/ — младата госпожица му е фен или на модерното музеят рейна София — Пикасо, Дали, Миро. Ние по-възрастните надделяваме с избора си на модерното. Аз отдавна исках да усетя директно въздействието на Герника.

От музея, в който истински се забавлявахме си тръгнахме истински фенове на Хуан Миро. Преди това си мислех, че си е обикновен ексцентрик и шантав модернист, но сега твърдо го коронясах като крал на идиотите. Музеят си заслужава. Препоръчвам го.

После правим грешка с един ресторант Кентъки и се придвижваме към плаца Майор. Затворен площад, но се усеща много силно духът на Испания. Кралски дворец и пр. бля бля. Изобщо доста грандомания има в Мадрид. Истинско удоволствие е да наблюдаваш парка със паметника на Сервантес. Голям бял строг и стилен. На белия фон отпред с черен бронз Дон Кихот и Санчо Панса свободно прославят Испания, а от горе строго ги гледа Сервантес. Сякаш пита: Тия двамата какво си позволяват.?

Пием кафе на Гран Виа по съвет на Нектор. Така каза, просто поседете и наблюдавайте хората. Заслужава си. Мале колко шантав народ се извървя за това време. Неволно си мисля за Алеко и как ли щеше да изглежда колоритния балканец на фона на Мадрид? Едва ли щеше да се забелязва, странно накъде върви светът, и за добро ли? Абе определено се чувстваме членове на Европейският съюз на тази улица и в това тротоарно кафене. Снимам театър Лопе де Вега, който свързвам с любим виц и продължаваме. Минаваме през парк, един от многото в Мадрид с десетки фонтани. Разкошни градини. Паркът е пълен с почиващи, спортуващи, забавляващи се и подрастващи. Има езера с лодки, сенчести пътеки, купонджийски естради... Изобщо в Мадрид има толкова фонтани, че ми се ще бат Бойко да дойде да погостува малко тук (два дни ще са му достатъчни).

Мадрид. Усеща се че има крал, полагат усилия за величието и достолепието. Нектор е канен на рожден ден. След 12 вечерта, тогава канят на купони тук. Вечерта поливаме със сангрия. Наздраве за Благун. Всъщност вече видях в Метро картон със сангрия, като добавим и гаспачо което също се намира можем да си направим мадридска вечер насред София.

Събота е, а ние сме на път за Валенсия.

ъъъ — Тук става малка издънка. Нашата домакиня я няма и телефона и не отговаря. Е, отиваме на плаж. Вече средиземноморски и километричен. Привечер правим повторен опит да я открием и пак удряме греда. Вариант Б намираме хотел в центъра, демонстрирам чудеса от софийско майсторство, за да паркирам и хукваме да разглеждаме.

Валенсия е много контрастен град. Има невероятен и разкошен старинен център, свръхмодерно строителство и коптори, изглеждащи по зле от ЦК.

В центъра кипи живот, събота вечер е. Търсейки из модерните заведения такова със свободен WI-FI — трябва за да проверим съобщенията, да свалим актуалните сателитни параметри, на всеки два дни се променят. Та на въпроса имате ли безжичен интернет или WI-FI много често ни дават менюто!?. Ние с нашата високотехнологична играчка влизаме от някое кафе, улавяме нета и започваме да звъним по Скайп на приятели и роднини. Оставаме малко неразбрани в това си начинание. Тук е едва 12-събота вечер, хората сега излизат, и млади и стари. А ние не съобразяваме часовата разлика и будим приятели наред. Хващаме края на един концерт на бикоборския стадион. След концерта боклука е впечатляващ. Не ни се прибира. Сутринта посвещаваме на модерното строителство. Тия хора са направили чудеса от една пресъхнала река. Цялото и устие превърнато в огромен парк. В края на който има няколко смайващи въображението комплекса. Един модерен музей, изложбена зала за технологични новости, ботаническа градина и огромен по мащабите си аквариум. Това може да се обходи само с атракционно влакче, което и правим. Накрая се потапяме в аквариума където дъха ни спира от мащабите, с които е построен. Делфинско шоу, милиарди литри и милиарди риби.

http://www.cac.es/home?languageId=1 или http://www.cac.es/galeria/arquitectura/cac

Продължението в трета, последна част>>>

Автор: Бай Кольо

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: