До Сирия през кюрдските райони на Турция(3): Из пустинята в Сирия

Сирия, пустиня, Тазмор, Палмира, Турция, Анадола, Мала Азия, Близък Изток

Трета част от приключенията из Сирия и Турция (предишната част е тук >>>, а началото – ето тук>>>)

След дълго отсъствие ето и поредната част от пътеписа България — Сирия, ще Ви разкажа с голямо увлечение, до колкото мога, за нашата одисея след последната вечер в Турция. В тази последна част ще се опитам да Ви отведа в пустинята на Сирия, а от снимките ще разгледате начина на живот на местните араби, градовете, които прекосихме,останките от рицарските замъци в пустинята, оазисите. Ще преминем от ливанската граница по крайбрежието на средиземно море до Дарданелите... Но стига съм вкарвал увод, време е за съществената част. Пожелавам Ви приятно четене и разглеждане:

Сутринта когато стегнахме багажа и пихме чая в хотелчето в гр. Харан, решихме да пообиколим старият град, преди да прекосим границата със Сирия. Времето бе слънчево и се очертаваше поредния горещ прашен ден. По план трябваше да прекосим северната сирийска пустиня докато стигнем до Тадмор /Палмира/.

В стария град, на който къщите са със специфична архитектура наподобяваща конуси на покривите, иззидани от кал и слама и тухли, взети от някогашен университет, местен човечец ни покани на чай и кафе с кардамон...

След сладки сутрешни раздумки, също като в нашите кафенета, Лъчо решава да пробва кафето, след което ще разгледаме домът на собственика със синият шал на главата

Сбогувайки се с гостоприемното семейство, продължаваме по пътя за границата Акчаккале.
Там при пристигане на турска страна се оказа, че нямат система за регисриране на чужди граждани от трети страни и пропусквателния режим е възможен само от турци и сирийци. Тук плановете да навлезем в Сирия тотално се объркаха. Следващият пункт е на около 300 км западно. Няма време за чудене, преминаваме през Урфа и Газиантеп, и в ранния следобед наближаваме границата.

Преди градчето от турска страна, ожаднели спираме конвой със трактори и ремаркета пълни с грозде, евалла аркадаш, за почерпката си викаме на акъла и стръвно ръфаме сочните сълкъми...

За преминаването през границата не ми се обяснява, с няколко думи — мръсно, гнусно, екзотика пълна, друг свят, други обичаи, с които трябва да се съобразяваме. Самата гранична бразда е минирана с табели и надписи ВНИМАНИЕ МИНИ на английски, арабски и турски език, снимането бе невъзможно, а и рисковано. А не ни се щеше от

първите км в Сирия

да имаме проблем.
В късния след обед вече наближаваме Халеп (Алеппо), където решихме да пренощуваме. А президентът им навсякъде ни гледа...
и малко кадро от нощен Халеп:
На сутринта, след като решихме, че е необходимо да тръгнем по рано заради прехода който ще преминем, на излизане от града карайки по една улица мръсна мизерна където не се вижда асфалт, а е напоена с масла и други нефтени боклуци, се случи най-гадното — първо аз се хвърлих от мотора, после и Лъчо след мен. Слава на ГОСПОД И АЛЛАХ, само драскотини и шок от случилото се. Машините — здрави...

Каква по-голяма радост от това да тръгнем отново без проблем по моторите... Заредихме /1л бензин — 0,50 долара/ и от там напред покрай река Ефрат към Иракската граница, където на 100 км преди нея в дясно ще пресичаме пустинята за Тадмор...

Преминаваме покрай големия язовир, построен на река Ефрат, и почиваме, наблюдавайки млада сирийска двойка да пушат блаженно наргиле...
Тук Лъчо е намръщен от жаркото слънце, интересно как сутринта беше около 10 градуса а по обяд става 42 гр. Та решихме да отморим с глътка вода от термосите под сянката на тази стена от стара крепост...

За последен път пробваме моторите навлезли в началото на пустинята и напред през жегите... красота безкрайно море от пясък и камънаци, с път и без път...

Асфалта изчезна стана – кофти...

Горивото е на привършване, спираме за зарядка, точи се от варели с канчета, патроните се снимат за спомен...

Решавам да обсъдя политиката с арабина, отпивайки чай... Той ме слуша със захлас – явно български ще разбира ,като ме гледа умно и отговаря на арабски нещо, в крайна сметка: по живо – по здраво, алейкум селям, братиньо...
След това отново на машините, когато преминаваме през слабо населен район от около 10 къщи, без дворове, но с бариера на пътя, която липсва, останала само стойката, и в едни варели забучени сирийските флагове, дълго мислим и се установи, че сме преминали през граница между две области

Караме си ние, когато решаваме да се отбием до стар замък от времето на Римската империя. На картите излиза руини и оазис, струва си да проверим какво е това нещо насред пустинята, а слънцето те трепе с жега... След 15 км отбивка от главния път за оазиса Тазмор, пред нас се показва на хоризонта красива запазена крепост...

Лъчо гордо позира като арабски шейх...

А аз возя децата на местни бедуини, които бяха така добри да ни приютят на хладно в тяхната къща, за съжаление не съм снимал много от там...

Ето, намерихме кладенеца, напоявал преди хилядолетие рицари и легиони римски, хвърлихме камък, може би се чу „Туп“ след около 10 секунди, съдейки по времето вероятно дълбочината е между 20 — 30 метра, което не е много за пустинна земя, но в тогавашни времена може би е било райско зелено място...
Отново се връщаме на пътя, но уви, той, /ас"Ф"алта/ вече тотално изчезна, стягай се друже Лъчо и да пришпорваме камилите по прашните арабски пустинни пътища...
Късно вечерта пристигаме в Тадмор / Палмира/, уморени от жегата, не от ездата, изпиваме на веднъж много вода, настаняваме се в хотел — евтиния и тръгваме да опустушим храната на местните...

Лъчо продължава да изпитва жажда и харчи айраните в несвяст, а аз сериозен и по изражението на лицето съдете за леката умора и слънчевия тен...

Край на трета част, очаквайте продължението

Автор: Африканчо (Георги Георгиев)

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

До Сирия през кюрдските райони на Турция(2)

Дамаск, Сирия, Турция,Шанлъ Урфа, Хараан, Кюрдистан

Втора част на пътеписа из Сирия и Турция (началото е тук>>>)

Уважаеми читателю и ти, друже Лъчезарен, нека продължа пътеписа свързан с нашите случки из кюрдските райони на Турция, демек на югоизток. Ще преминем през Шанлъ Урфа, преди това ще пием кафе на язовира Ататюрк в колиба кюрдска местна, ще видим нещо наистина впечатляващо с размерите си старо царство на древните елини, които са почитали Зевс и другите техни богве. В тази част уводно вмъквам преживяното във фотоси, като ще наблегна на пътища, природа, хора...
Нека продължа пътеписа от последните думи „лека нощ“ в предишната част. Това, което ни накара да спим, като кучета на асфалта пред селската бакалия бе умората, както и гарантираното спокойствие от местните кюрди...

10.09.2007 година
Към 04.30 часа задуха силен вятър, никой от нас не реши да излезе из под спалните чували, аз наблюдавах останалите как са се сгушили през глава и спят, дали са спали не знам, аз не успях. Бях легнал само по боксерки, но от мързел, след като задуха и стана студено, не се облякох. На всичко отгоре сутринта търсих разни неща издухани от бурята. В крайна сметка намерих калъфа на спалния чувал. Не бе от най красивите събуждания, но за около 20 мин и сутрешен тоалет до близката селска чешма, в крайна сметка настроението се подобрява, Хари прави кафето и след чаша топлина, духът на номадите скитници в нас надделява и се отприщва за поредната езда към неизвестното...

Кратък технически преглед на Африката и Триумфа, както и на Роувъра,след което газзз
При пускане от селото т. е. голямата надморска височина, към една долина, вече се радваме на топлото слънце....
Смея се, след като един дядо рано рано е натоварил своят „матор“ с чували и препуска по пътя. До като си казваме „Гюн айдън“, Лъчезар ме увековечава в снимка...

Държа да отбележя, че този ден, може би бе един от най — вълнуващите на нашето пътешествие, много километри,много черен път,много без път.,... много красоти...
Тръгнахме с надеждата, че ще караме по равнинен терен, но след около 50 км плавно започнахме изкачване и навлизане в район, който доста наподобява лунен пейзаж. Имахме представа, че теренът е планински от картите и предварителното проучване, но се оказа нещо старшно красиво, насечено, свързвам го с планините и районите в Пакистан, които сме гледали от документални филми:
Та продължаваме замечтани и удивени от дивата красота, но жадни за вода... .. Решаваме, ч ев планината ще намерим чешма, което не закъсня, тъкмо вадим канчета, термоси и други разни туби и при нас пристига някой си патрон с костюм и месни люде. Пътували от някакво селце до друго, по-голямо, да заредят колата с гориво. Интересно ми стана и малко смешно, то като стар филм за мафията, може да е в чукарите, но ходи ли някъде слага „смокингът...“, виж читателю и сам прецени каква картинка само се опитвам да втълпя в съзнанието ти....
След още няколко км вече се усеща стръмното изкачване на северния склон на Немрут:

И ето табелата, ето заветния връх, зора и безпътието свършиха май.... никой не се оплаква само радости цъкане с език, демек удивление от майката природа....
Тук Лъчо е снимал и каменистия прашен път, който като змия се извива до върха...
Продължаваме след фотоси и стигаме едно плато, което е с размерите на 10 стадиона /грубо казано/, нещо невероятно на 2000 метра надморска, местните са построили каменни къщи, които представляват само стените, а за покрив използват огромни колове, които слагат напречно на стените, коловете се съхраняват в нишите на скалите до тези каменни постройки. Вероятно се използват през зимата, когато стадата от животни не слизат в селата а остават там заедно със семействата животновъди.... Камъните са трупани един върху друг, без спойка, като образуват доста огромен лабиринт, има и стоманена конструкция, вероятно за дране на закланото животно, която е единственото модерно „съоражение“...

След лутане в колибите решаваме, че много се мотаем и времето си върви, а ние сме още от северния склон, до върха остават около 10 км, не се знае има ли път за южния склон към където сме тръгнали...
Бързаме по пътя и само след 2 км виждаме един красив мотел на сред пустощта с поглед към царството на древните гърци... Айде чай и лиготии, цигари и приказки, абе ние май много взехме да се бавим...

Оказва се, че доста туристи планинари посещават мотела, по наше му — хижа, ама вътре, мале чистота,абе пожелавам на българските планинари да посетят местността... Но стига за тях, това е форум за мотористи...
Продължаваме на пред и ето, че след доста завои и прах в устата стигаме царството на боговете от древногръцката митология.
и тук вмъквам това кадро да видите от къде сме дошли /виж по средата малката точка — мотела в по горните снимки/:

и за къде сме тръгнали от долу виждате южния склон, пеша заобиколихме върха, но се оказа, че не ни пускат с моторите да го направим и се стегнахме за още 150 км да заобиколим планината, е нищо, вижте самия каменен връх, после пазителката на върха...

Продължаваме по пътя към язовира „Ататюрк“ от който през Урфа ще цепим за Хараан...
... по пътя към язовира...
през селцата и реките.....
крепости, мостове стари и прочие... но гледайте стига съм писал...

Та стигаме вече равнината и язовира, сред каменната пустощ, сияе в тюркоазно синьо, а ние си пием чайя в шатри кюрдски и се налага заради горещината да слагаме шалове на главите,щото то си му е време вече, делят ни някакви 160 км до Сирия... а следобедът напредва, часът е 15.00...

Тук след като отпихме чая, Лъчо отиде да си мие главата, Хари да си бръсне брадата, а аз пощурях щото път ни чака,
Гледам на пред към хоризонта, дето зад него е Сирия и се питам кога ще навлезем в пустинята...
Късно вечерта успяваме да се докопаме до гр. Хараан на 15 км от Сирия. След разговор с местните се оказва, че хотел в центъра /единствения/ струва 50 лири стаята, решаваме, че за палатки е късно а и имаме нужда от горещ душ да изпада прахта от нас... Щото крайният километраж заби на 540 км къде с асфалт, къде през чакъла. За това се забавихме и пътувахме през ноща, пък и ние много разглеждахме и пихме чай и кафета при местните... Умората от емоции отново надделя и след обилна вечеря с агнешки шишове решаваме да релаксираме в хотела. Часът е 23.30. От 07.30 се качихме на моторите и в 21.00 слязохме... Интересното е, че в тази част на страната / около 1800 км от БГ / слънцето залязваше в 18.00 а при нас в 19.30...

Това е хотелът в градчето, но за него в следващата част. Oчаквай я скоро драги читателю, усещай арабското в пътеписа...

Продължението в част трета>>>

Автор: Африканчо (Георги Георгиев)

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

До Сирия през кюрдските райони на Турция(1)

Турция, Кападокия, Кюрдистан, Сирия, Анадола

Почваме с един авантюристичен пътепис. Има доста снимки, така че — търпение докато се заредят

05.09.2007 година.... Започвам пътеписа, това което преживяхме и видяхме, не е на нашата планета, а това е друг свят...
Да започнем с подготовката и тръгването, от Свиленград кафета снимки, изпращане...
Преминахме границата и влязохме в Турция, всичко бе нормално докато африката не спря на магистралата за Истанбул, оказа се акумулатор, реле....дошло му времето. Та в един град преди Истанбул, Хари намери някакъв познат, та акумулатор казаха къде има, и със зор и презареждане в Истанбул.
Късно след кошмарно препускане по улиците на Истанбул и нощния трафик, пристигнахме в центъра на кв. Авджълар, където чакахме приятели да ни посрещнат. Специални благодарности на Бехчет и Еркан...
Та вечерта след настаняване в хотел, решихме да се отдадем на турската кухня и питиета с нашите приятели...
Тук до като пихме ми се наби в погледа един арабин, май е такъв, който здраво набиваше агнешки манджи...
06.09.2007 година На сутринта кратка разходка до златния рог, фотоси хапване на риба с лук и пр.

След разходката, преди да тръгнем по план за Анкара, се оказа, че проблема не е в акумулатора, а в релето, та се позабавихме докато намерим реле и го монтираме,...
В късния след обед към 18.00 часа, вземаме решение все пак да продължим посока Анкара и след около 200 км преход да намерим место за пренощуване.... Отново трафика на излизане от Истанбул бе ужасен...
Около 21.00 часа след дъждовна езда спряхме за по един чай на заведение покрай магистралата, там се запознахме с двама местни мото ендуристи, прибирайки се за близкия град от Истанбул.
След цигарета, кафета и др. Поемаме отново, този път с момчетата, които ни упътиха до гр. Сапанджа, където свърши втория ден от пътуването ни.
Късно около 23.00 часа уморени от емоции намираме едно хотелче в центъра на това иначе китно курортно планинско градче, което се намира на брега на едноименното езеро...
До тук нищо интересно... Поради моят проблем, изостанахме с графика и решихме на,
07.09.2007 година да яздим доооооо Кападокия... само около 646 км асфалт и... не асфалт
На 106 км ето прогнозата, в някаква планина в 11.38 часа. Все пак Боговете се смилиха над нас и остана само намръщеното време...
смазване на вериги и чай...
Анкара я подминахме без срам,
тези кадри са след Анкара на път за соленото езеро преди Кападокия...
Та продължаваме с нашето пътешествие, след обяд около 16.40 часа
на GPS се показва едно езеро, което е приблизително на 5 км от нас, викаме си там да починем, вода едно друго, но изненадата бе всеобща, оказа се че няма грам вода, с изключение на такава, която е 999 % сол... Виж драги читателю...
Езерото е широко може би над 15 км, и дълго около 30 и повече. Уникална гледка, на фотосите не е представено както трябва, имаме снимани клипове....
На следващата снимка се вижда соленото езеро, до където виждаш само сол, равно като тава...
Та продължаваме пътя към Кападокия, над вечер към 18.00 часа, спираме за фас почивка, след това непосредствено преди Гьореме към 21.00 виждаме двама „заблудени“ мото туристи.от Дания. Пътували за Индия. Лъчо със своят ангилийййски, ги кани да намерим заедно бивак за спане и да споделят с нас вечерята ни... А гледката от каменния град вечерта си заслужава...
Ето и вечеринката с момчетата,които са решили да превземат и Индия

Приятно уморени след приблизително 650 км езда, няколко ракийки, дини и пъпеши, решаваме да паркираме морни тела. Също така решаваме на другия ден да останем и разгледаме Кападокия и се полигавим в басейна на къмпинга...
Така слагам край на първа част дано снимките излязат, че ще се пукна от яд, ако не съм ги вкарал правилно...
Очаквайте драги читатели какво ще се случи след Кападокия, пътя към Немрут, спане в диво кюрдско селце, оф роуд лудории, снимки на върха при боговете от Олимп, пиене на чай в шатри, засукани булки искат да се омъжват за някой....... но това във втора част до влизането ни в Сирия...
08.09.2007 година
Рано сутрин, чули нежните напеви на ходжата, демек имама от джамията, търкаме очи и се събуждаме в лагера наречен по — европейски къмпинг. Местността отново е Гьореме...
Ето наш Лъчо се излюпва... дълъг е и кревата му не влиза в малката алпийска палатка
а това е моят палат...
След сутрешно кафе, решаваме да се поизперем малко, след което да поемем на обиколка с туристическа фото цел... Но преди това Хари ни подкрепя с прекрасна шведска сутришна маса...
Еййй как сладко се закусва бе, тази закуска ще я помня аз поне, щото сила ми даде за целия ден:)
Та започнахме едно лутане из тези планини от застинала лава, снимки и прочие...

И нещо за колегите полицаи... виж драги читателю полицейскиот постъ от време оно...
След почти целодневна разходка и мнооого фотоси, за съжаление се ограничавам и показвам само това що се вижда като цяло, Хари решава да зареди провизии от близкия град Невшехир, а моя милост и Лъчо се отдаваме на заслужена почивка, след обед, край басейна в къмпинга...
Вечерта, след падане на мрака ние вкарваме дрогинг, т.е йени ракъ, после домашна от България, после винце, после хапване на агнешки мръвки на скарата.... абе, тия двамата от Дания не искаха да си лягат, доволни останаха от българският дух, особено този от бутилката...
Но в крайна сметка си останахме ние българите, щото ни е мило и хубаво да си говорим сладки приказки за отминалите дни и замечтани (абе от алкохола поне) да гадаем какво ни очаква...
09.09.2007 година
Здравствуйте братушки, ха добро утро другарки и другари... На този празник за нас приветствено слово от другарите от Дания и снимка пред байряка по случай деветиии септември, за по младите не четете това щото не разбирате...
След бързо стягане на багажа, закуска и кафе, докато чакаме Лъчо да се прибере от въздушната фиеста с балон над Кападокия, уви, късметът ме напусна... Гума задна пукната, поне решавам да я напомпя с компресора и до близкия град...
Превъзмогнали проблема временно, в 09.00,след сбогуване с приятелите от Дания тръгваме към Немрут. Очакват ни около 600 км грубо... Но какво се случи вижте сами...
Пътувайки след около 200 км се натъкваме на шведи мотористи, тръгнали за Иран... Тогава отново усетих коварството на късмета, гумата тотално фалира
Да им пожелаем приятно изживяване в Иран, а ние трябва да търсим вулканизатор, след цигарка и тук късметът вече ме споходи, Лъчо ме настига и споделя че преди 3 км сме подминали „гумаджийница“. Спирачки и завой, напред към щастието... Пристигаме и започвам демонтажа с майстора, а Лъчо и Хари решават да се възползват от берберина, който ги подстрига като бойци:D Това е то кюрдските турски земи... всичко има и за всеки...

На края всеки е доволен аз прегърнат с майстора и местни сеирджии и Хари и Лъчо с нов имидж...
Така доволни всички ние поехме по правия монотонен маршрут през равнини от камъни и планински райони, като по едно време надморската височина на GPS на места удряше 1800 метра, вижте кадри от пътя...
Продължаваме с пътя, къде го имаше, къде липсваше, но по едно време направо се затри, гледам картата и GPS път има, а пред нас има чакъл и прах и въобще няма намерение път да стане....
Та се увлякохме и решихме оф роуд да дръпнем, но уви майсторлък не ми се удава на мен, признавам и се моля и на Господ и Аллах, да се спре тази лудория в главата ми, пък и доста още трябва да прекосим до Немрут, а времето си лети...
А докато се моля за „нека силата бъде в мен да вдигна китука“, Лъчо прави фотоси на околната природа...
Продължаваме след като Хари ми помага и пътя не свършва за деня, а слънцето май ни казва лека нощ, остават ни около 250 км, но липсата на места на шосе и трудният терен от завои ни кара да търсим подслон много преди уютният къмпинг сгушен в южните скронове на иначе голата камениста планина Немрут. Наложи се да превземем планината от северния склон и докъдето стигнахме от умора и невъзможност да се преодоляват остри завои на 1600 м надморска без мантинели към 21.00 спряхме на първото улично осветление на едно кюрдско селце. Ето и последната снимка от светлата част на денонощието на път за селцето...
Местните се оказаха доста топли люде, веднага се насъбраха и след 15 минути всеки донесе от тях манджи топли, в чисти съдове...
Тук видимо щастливи от вечерята и доста изморени от емоции, лягаме директно на пътя пред бакалията и заспиваме блажено...
Нека тази част от разказа ми свърши с „лека нощ“. Очаквайте в следващата част превземане на планината Немрут, интересни фотоси от преживявания и случки, както и обиколка на древния град Хараан, намиращ се на турско — сирийската граница...

Продължението в част втора>>>

Автор: Африканчо (Георги Георгиев)
Снимки: Авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Пътят до Сирия

Сирия, Турция, Анадола, Мала Азия

През пролетта, най-накрая можех да осъществя мечтата си да пътувам за моята втора родина — Сирия. Дълго време не бях пътувал към Сирия, и сега след 10 години пак можех да тръгна в посока Турция и отвъд нея. Наистина нямах много информация за страната...бях изгубил следите, не следях много новините за положението на Сирия. Затова първо се поинтересувах малко.

По настоящем държавата носи името Сирийска Арабска Република (С. А. Р.). Населението й в момента приближава 21 000 000 души и расте. Повечето факти може да се прочетат в справочници, но те не могат да пресъздадат атмосферата в тази страна. И аз, като почти всеки малко знаех за онзи свят, показван най-вече от медиите. А първото, което ще кажа е: няма нищо общо с това от медиите. Но да видим стъпка по стъпка. От София има самолетни полети до Дамаск, но аз използвах автобусния превоз. Има два дни за отпътуване и пристигане в София — сряда и петък (поне така беше, като заминах), автобусите са на сигурна фирма и са удобни, пригодени за дълги пътувания. А мен ме чакаха 1500 км. Пристигнах в кв. „Хаджи Димитър“ в късния следобед.
(Автобусът за Сирия тръгва от Подуенската църква. Спирката на автобус 120 преди Билата и след моста над гара Подуене. Точно там се води кв.Сухата река, но авторът няма как да знае това точно. Кв. Хаджи Димитър е от другата страна на Перловската река. - бел.от Стойчо)

Тръгнахме, а в мен се породи онова чувство, което може да се определи, като тръпка пред неизвестното. Бях приготвил малък куфар с най-необходимото и раница. Разбрах, че времето там е хубаво (беше април месец, пролетна ваканция), и не взех връхна дреха (яке и т. н., само блуза), което впоследствие се оказа огромна грешка. Автобусът минава през гр. Пловдив, където чака до един час други пътници и тогава заминава към границата с Република Турция.

На самата граница минахме доста бързо — вече имах тренинг от други пътешествия, затова паспортът ми беше на достъпно за мен място, готов да го извадя при необходимост. Е...границата беше премината, до мен не седеше никой, аз се опънах на седалките и се унесох в мисли, докато светът не изчезна...

По едно време се събудих, вече беше вечер. И видях защо съм се събудил — бях гладен, а вторият шофьор беше извадил характерните арабски пици, които ухаеха много вкусно. И за мое щастие споделиха вечерята си с мен, което ме зарадва и се почувствах не като чужденец. Повечето знаеха български език, което много помагаше, но имаше и хора, които бяха в родината само по бизнес. След вечерята дойде още по-учудващо действие — шофьорите извадиха котлонче, малки чашки и направиха типичното гъсто арабско кафе, което веднага завладя с аромата си автобуса. Предложиха ми малка чашка и аз приех — подобен вкус няма никъде! От сега ви казвам — опитайте арабско кафе. то съдържа кардамон, който придава особено ухание на напитката...

Пуснаха весела музика и аз вече можех да се потопя във вълшебството на пътуването. Погледнах през прозореца, макар да беше нощ много неща се виждаха — магистралата в Турция беше много добре осветена и аз виждах малки селца. Но сравнително до Истанбул пътят е пуст.

И тогава....идва Истанбул. Дори да си заспал неусетно се събуждаш, защото усещаш, че нещо огромно те приближава.толкова е голям този град, че не знаех кое приближава -ние града, или той нас. Светлини, коли, хора...много хора и разбира се — Мостът на Истанбул. Беше към 11 вечерта и светлините по моста и околните му пристройки създаваха много приятна атмосфера. Това беше нещо огромно, това съоръжение поемаше всеки ден огромен брой превозни средства, а под него кораби преминаваха Босфора. Встрани от моста се виждаха старите турски, султански дворци, осветени ефектно. Ако нямаше нищо друго, което да заслужава признание на турците, то техният национализъм наистина беше за нещо голямо. Навсякъде се виждаха малки знаменца, портрети на Ататюрк... Минеш ли Истанбул, после може да се почувстваш малък и незначителен...

И така късно през нощта преминахме от Европа в Азия.
Вече всичко беше различно, вече нямах опорни точки с това, което оставях зад себе си. И наистина разликата се оказа впечатляваща. Още след моста вече осъзнаваш, че попадаш в друг свят... Близкия изток..неговото начало...

Вярвайте ми, чувството,че отиваш в един съвсем друг свят е много силно. Веднага разбираш, че ти си чужденец, че отиваш в земя, която е претърпяла много, в която спомените от столетията,хилядолетията история шепнат постоянно. Шепнат за отминали битки, за владетели и тъга. Сега седях удобно в своята седалка, гледах през прозореца и се опитвах да запомня всичко. Това беше моето лично пътуване, отивах отново в Сирия,след 11 години прекъсване. Исках да запомня всяка крачка, всеки километър от пътя, може би заради това не заспах през целия път.

Цял ден пътувахме за мое съжаление покрай Анкара, да, след време щях да видя Анкара, която е прекрасен град, но сега не можах да я видя. Продължихме пътя си към следващата си спирка Аксарай.

Аксарай е традиционната спирка по пътя за Сирия. Там спират обикновено автобусите, на отиване обикновено е сутринта,след минаването през Анкара. Така стана и с нас. Беше 6 сутринта, не бях спал много. През нощта беше −14 градуса и умрях от студ, тъй като не си носех връхната дреха... В Аксарай пихме невероятен черен чай. Забравих да спомена, че имах страхотна комнаия — майка и дъщеря от Варна, невероятни хора, няма да казвам имената им нарочно, но много им благодаря! Заедно седнахме да пием чай, който ни ободри.
След чая продължихме своя път, в посока крайбрежието и град Адана. Покрай нас се редяха къщички, и огромни пространства. По някое време усетих,че сякаш сме сами на пътя. Ако не бяха профучаващите автобуси, сигурно щях да помисля,че съм в Зона Б-51... Турция винаги ме е впечатлявала — ужас и удивление в един и същ момент. Имаше нещо магично по тези земи, колкото и пусти да изглеждаха. Не след дълго стигнахме първите места,които предвещаваха,че навлизаме в планината Тарс, или древното име Тарсус. Това беше наистина магично място. Около нас започнаха да се редят високи зъбери, пътят се виеше през планината, както навсякъде в Турция — подържан. Винаги се бях чудел откъде има толкова хора — само в планината видях градчета с по 9 000 души население! не знам как се издържаха, но това беше,което видях. За мое нещастие на отиване беше нощ, виждахме само табелите, пътя, къщите отстрани пътя.за пореден път благодарих на Бог,че бях сам на седалка — това е много важно! Успях понесега да поспя,въпреки студа. Може да има парно в автобуса, но без връхна дреха-забравете!

Адана. След като се спуснахме от планината следваше морето. То се видя отдалеч. А град Адана предвещаваше това.накъдето и да погледнеш — къщи, срайбрежна ивица, предприятия. Сякаш от нищото излезе този град. Поне на мен така ми се стори. Каквото и да е — чувството беше невероятно! Усещах,че края на пътя идваше, вече се показваха табелки, ориентиращи пътниците,че идва северният сирийски град Халеб (Алепо). Но за него малко по-късно. След Адана продължихме към самата граница. Разбира се спирахме по пътя, това което е хубавото на турските пътища, имаха невероятни комплекси за отдих — Park Alani,мисля така се назоваваха.

Границата беше на 40 км. от Халеб. Приблизително. Тя се предвещаваше от нещо, което виждах за първи път на живо — танкове и войници. Изглежда край Адана имаше турска военна база, и войниците,заедно с танковете извършваха учение. Беше поразително – войници, пеещи химна си и танковете... Тръпки ме побиха. Понастоящем едва ли ще ги видите, все пак от моето пътуване се мина време. Оставихме колоната по пътя и навлязохме в границата. Пунктът беше обграден от две страни с възвишения, на които стърчаха наблудателни кули. Освен всичко това имаше и опашка от тирове. Сирийският пункт се наричаше Баб Ал-Хауа, това име беше много старо. Останките от сгради от едно време го потвърждаваха. Това беше не просто модерен КПП, а пункт,който от древността беше обслужвал граница. Няма да говоря за премеждията на турската граница — бяха силни, включително,че правеха проблеми с паспортите на двете българки с мен.важното беше,че идваше сирийският пункт. Там нямаше проблеми и минахме много бързо.
Точно в този момент усетих, че настръхвам. Появи се познатото чувство в стомаха, когато постигаш нещо дълго очаквано. Бях изминал вече над 1000 км, много повече. Минах невероятната Анадола (за която ще разкажа също), преминах магичната Тарс, необятния Истанбул, и най-сетне бях минал турско-сирийската граница... А природата сякаш четеше мислите ми. Беше пролет...беше пълно със зеленина. Никога не бях виждал Сирия зелена. А може би и малко чужденци също. Беше невероятно вълшебно. Затворих паспорта си с печата, седнах спокойно на седалката си. Усмихнах се на себе си, погледнах през прозореца, докато автобусът потегляше.

Сирия беше пред мен.

Страната се развива много бързо в последните години. Докато през 2000г. от държавния бюджет се ползват 80% за военни цели,то сега е около 40%.за сметка на това парите,които се спестяват отиват в туризма. Резултатите не закъсняват. През 2002г. туристите са едва 400 000. През 2006г. са около 4 000 000! В следващата си част от разказа за пътуването ще опиша местата, които видях.сега отделям внимание на снимките, за които писах по-рано.

Малко снимки от Сирия:
Това бяха снимки от град Алепо (Халаб) в северна Сирия, вторият по големина град с 4 000 000 души население.
Това са снимки от моето село Кара, централна Сирия, близо до столицата Дамаск. Сега е с население от 30 000 души. Последната снимка е от една от болниците в селото.

Изглед от планината над Дамаск.

Църква в Баб Тума (Вратата на Тома), Дамаск.