24 октомври 2007

Езиков курс във Франция (6) Уикенд в малката Венеция и прибиране.

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Езиков курс в Монпелие, Франция - шеста, последна част (предишната част е тук>>>, а началото е тук>>>)

Шестият ден

Спах ужасно, дали заради алкохола на партито. Събудих се в 7,00, а в 7,30 закусвах.

Не знаех какво да правя в този ден. Бях натрупал доста умора от последните дни, и не се бях наспал добре. Все пак това е южна Франция, кога пак ще дойда, не се знае. Господин Нойхауз ми отрекламира град Сете — на 20 тина километра от Монпелие, който е известна туристическа дестинация и притежава огромен пясъчен плаж.

Изпуснах автобуса и трябваше да стигна пеша до гарата. Обърках пътя и на гарата пък изпуснах за малко влака. Късметлийски ден;-)


Има някой любител на старите компютърни игри наоколо;-)


Гарата „Сен Рок“ в Монпелие е организирана доста рационално. Работят около 10-тина гишета за билети, отделно има безброй автомати, които продават билети с кредитна карта. Всички клиенти чакат на една опашка, така че никой не е прецакан заради това, че човекът който е пред него се тутка твърде много на гишето. За съжаление опашката беше големичка и докато дойде моят ред изпуснах влака за Сете. А следващият беше чак след два часа.


Райска градинка на гарата.


Междувременно се опитах да сменя валута в центъра на града. Еврото е нещо страхотно, защото нуждите от обмяна на валута отпаднаха в рамките на голяма част от Европа, но пък това се отрази на броя на чейнджовете. В Монпелие няма чейндж, който да работи през уикенда. Видях работеща банка, влязох в нея и се опитах да сменя пари, но се оказа, че пари могат да обменят само клиенти на банката. Ех, мамка му.

Чакайки на опашката в банката, не се усетих че закъснявам за влака. Пристигнах на гарата с десет минути закъснение, но слава Богу и моят влак имаше закъснение някъде към 20 минути.

Показвам си билета на някакъв железничар — той вика — хващай тежевето, което чака на съседния коловоз (TGV — свръхбързият високоскоростен влак). Тичам към тежевето, там друг железничар вика, не тук не може, хващай си твоя влак. Търча по подлезите. Някакво малко кученце ме лае три пъти докато прехвърчам покрай него.

Държавните железници са нещо лошо, лошо! Огромни тълпи се опитват да влязат във влака, едвам успях да се промуша на площадката на първия вагон. Ужас! Последния път, когато преживях нещо подобно в чужбина беше в Румъния, в далечната 87-ма година, когато ми се наложи да пътувам правостоящ в румънски пътнически влак.

Добре че влакът не пътува повече от 20 минути към Сете, та дискомфортът не продължи твърде много.


Водата в каналите на Сете е кристално бистра.

Град Сете е основан от италианци. В центъра на града минават няколко канала, които го наподобяват на Венеция. Градът е известен и с турнирите си върху лодки, които най-вероятно произхождат от рицарските турнири.



Централният канал

Гледам откъм грешния канал;-)


Играят два отбора върху гребни лодки. Гребните лодки вървят една срещу друга, а на кърмата им има по един човек с рицарско копие и щит.



Паметникът на състезателя в турнира. Интересно е, че паметникът е без лице.

Трибуните чакат поредния турнир.

Момент от турнира.

Музиканти зарибяват клиенти в крайбрежен ресторант.

Хотел над пристанището.

Идеята е да подпреш другия с твоето копие в неговия щит така, че той, а не ти, да цамбурне във водата. Не знам дали традицията е променена или какво, но в провеждащите се в момента турнири видях да играят само деца.



Каналът към лагуната на Сете.


Жилищни сгради.

Общината?

Идиотско строителство има навсякъде, но в там се случва рядко.

Същото е положението с бедните.

Турнирът в картини.

По препоръка на хер Нойхаус отидох да хапна в малкото ресторантче в рибарския квартал на Сете, наистина приказно място, където къщите се дават през лятото под наем. Ресторантчето е със супер кухня и не е скъпо. Платих някъде към десетина евро за меню, включващо зелена салата и пържена маринована риба. Мммм... и сега ми се пълни устата със слюнка като се сетя.



Вкусна, вкусна рибка....мммм

Но нали съм по угаждането — поръчах си тортичка и кафенце за десерт и така закръглих сметката на общо 20 евро.



... и кафенце с пастичка;-)

Разходих се покрай каналите, но обърках правилния канал и попаднах в риболовното пристанище.


Машалла!

Хотел покрай водата с цени.

Хотелът отдалеч.


Поправих грешката и се върнах на главния канал, който е и главното туристическо място в града. Имаше нещо като ученически фестивал с лодки. Отминах центъра и тръгнах към плажа. Водата беше кристално чиста и много ми се искаше да се метна във вълните.



Ох, как ми се иска да се метна във водата!

За съжаление, времето ми бързо намаляваше, а курортът се оказа доста по-голям, отколкото изглеждаше на картата. Беше време да се прибирам.



Очарователните малки къщички в рибарския квартал се дават под наем на почиващи.

Прибрах се с влака в 5 часа. Пътувах с тъмнокож бизнесмен, който не спря да говори и да вика по телефона ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ, чак до Монпелие. Не съм расист, ама не обичам да ми викат на главата половин час.




Влакът на връщане. Само да не говореше толкова оня...

Българската връзка

Не знам колко е известно, че именно по тези места е била най-разпространена богомилската ерес, чийто произход е в България. Местните богомили са наричали себе си „катари“.

Катарите са наричали себе си „чистите хора“ и „добрите хора“ и са оставили сериозна следа в историята на региона.

Съвсем наблизо до Монпелие се намира Безие, където е била произнесена известната фраза „Колете наред, господ на небето ще познае своите“. Влиянието на катарите се е простирало чак до Пиринеите и родното място на Корин — Каркасон, където е и планината Бугараш, която е предпланина на Пиринеите. До ден днешен се разказват легенди за катакомбите в планината Бугараш, където има скрити много богомилски тайни.


Изгонване на катарите от Каркасон (източник)

Катарската ерес се е намесила в съперничеството на северните и южните френски феодали, като е послужила като извинение на северните да размажат всякакви идеи на южните си колеги в борбата за надмощие.



Планината Бугараш (източник)

Същата планина. (източник)

До ден днешен този антагонизъм между севера и юга съществува, макар че днес има повече езиков и културен характер. Сепаратисти се опитват да наложат някаква „окситанска“ идентичност, противопоставена на френската. Засега това няма никакъв ефект. Монпелие е център на региона Лангедок-Русийон, като Лангедок буквално означава името на местния френски диалект — „Езикът на Ок(ситания)“

Вероятно и университетите на Монпелие водят началото си от катарите, които са били известни магьосници и билкари.

Друга българска връзка е курортният град, съседен на Палавас — Le Grande Motte




Снимките говорят сами за себе си. Познайте кой от кого е копирал;-)

Прибрах се мъртво уморен в квартирата. Хапнах, погледах малко телевизия и заспах. Чакаше ме много дълъг ден.

Последната българска връзка, за която разбрах много много късно (10х, Найдене) е, че архитектът проектирал новия център на Монпелие (Антигона) - Рикардо Бофил, е същият, който е проектирал и Хилтън в София.


Последен ден и отпътуване

Господин Нойхауз и жена му бяха изключително любезни и ми позволиха да преспя и в събота вечер, но тъй като напливът на студенти и туристи през лятото е голям, нямаха възможност да ми осигурят още една нощувка, а на мое място пристигаше нов човек.

С големи мъки си намерих билет за връщане в 1,30 през нощта и си мислех че няма да е толкова тежко.

Господин Нойхауз ми каза, че мога да остана до 12,00 в стаята.

След закуска спах, почивах (чувствах се адски отпаднал), подготвих си багажа и към 11 влязох да се изкъпя. Тъкмо бях излязъл от банята и на вратата се почука „К., време е да освобождаваш стаята“, се обажда притеснен хазяинът. Гледам си часовника — 12,00. Ей, немското не се лекува. В 12,05 — „К., трябва да почистя стаята“ „Излизам, излизам“. В 12,10 бях навън. Прахосмукачката на секундата заработи в стаята ми веднага щом излязох на двора.


Често срещан пример на обратно (английско) движение в града. Правят го изглежда, защото автобусите не могат да взимат острите завои в тесните улички.


Какво да правя до вечеря? Ще се разходя из града. Пошматках се в града, нищо не ми се правеше. Сетих се, че в музея има изложба на импресионистите. Отивам до музея. Билетът е 7 евро.

Влизам в изложбата. От стените ме гледат картини, които съм виждал само албумите по история на изкуството. Наистина обаче картините отдалеч изглеждат много по-добре отколкото отблизо. Реноар, Моне, Мане, разни американци... Когато се появили импресионистите, френските искуствоведи и колекционери ги гледали отвисоко — какви са тия мацаници.

Така че най-ранните и най-ценни екземпляри от импресионизма се оказали в Америка, където веднага ги оценили по достойнство. В изложбата присъстваха точно тези „американски“ екземпляри.

На излизане минах през магазина за сувенири на музея, който е страхотен, но за съжаление бях останал със съвсем малко пари, които си ги пазех за обратния път. С дълбока въздишка купих няколко гъвкави пластмасови молива за подаръци и тръгнах да се прибирам. А имаше толкова много страхотни неща — сувенири, играчки, плакати, албуми...


Молив, вързан на възел. Пише.

Прибрах се за вечеря, видях новия съквартирант — немски тинейджър, който едва-едва говори френски, хапнахме за последно с моите мили хазяи и аз се отправих на последна вечерна разходка из града. Не ми се разхождаше, исках да лежа и да спя, но нямаше как;-) Посрещнах залеза на Пейру. Направих панорамни нощни снимки и пак се впуснах в обиколки.



Пейру нощем

Централният площад е напълно пуст.

В 24,00 (точно, ей) на автогарата се появи г-н Нойхауз с багажа ми. Разделихме се като приятели и го заклех да намине към България. Звъннах на автобусната фирма ЮБИМ (бяха ми оставили телефон за контакт)

„Добър вечер, аз съм пътникът, когото трябва да вземете от Монпелие. Кога да ви чакам?“
„Ами към 3,30 ще дойдем“
„Ама как така, нали по разписание трябва да сте в 1,30 тук“
„В 1,30 ще сме в Тулуза. При вас сме в 3,30“

И защо, майка ви стара, въобще се мъчите да пишете разписания.



Добре че тия младежи ме веселиха до 3 часа с музика и танци иначе сигурно щях да умра от скука


Прекарах следващите три часа и половина на тъмната автогара. За щастие без произшествия. Автобусът пристигна — модерен, нов.



Странен плакат

„Добър вечер“
„Добър вечер, видяхте ли че пристигнахме точно в колкото часа ви казахме“
„Да“ — нямах настроение да споря. Исках само да спя.

В автобуса ме лъхна странна миризма. После щях да разбера какво е това.

Оказа се, че автобусът е съвсем нов но има проблем с климатика. Въпреки че работи на макс, климатикът едва-едва охлажда, а в момента в който шофьорът го спираше на почивките, от тавана рукваше вода върху първите седалки. През нощта това не се усети много, но през Италия, когато ни напече онова сутрешно августовско слънце, не се живееше. Потта на ручеи се стичаше по тялото ми под дрехите. Но Господ пак беше милостив към мен — по едно време се изсипа пороен дъжд, който охлади автобуса, но кислородът вътре беше все така малко.

Прибирането беше без никакви произшествия и много по-бързо от идването. Накупих си храна и напитки още на първата крайпътна спирка, така че нищо да не ми липсва в Хърватско и в Сърбия. Този екипаж беше по-добър от този на тръгване — спирахме само на добри места, в Сърбия спряхме на чисто ново ОМВ, където можеше да се пазарува с евро. Също така ни зарадваха с весели филми — „Оркестър без име“ „Маневри на петия етаж“ и т.н.

Слязох в София напълно смачкан от липсата на кислород в автобуса и замъкнах куфара към стоянката на такситата. От третия опит успях да хвана такси.

„Защо ви отказват колегите?“ ме пита таксиджията
„На единия му е малък багажника“ (що ще на автогарата такъв), „На другия не му е достатъчно далечен курса (Гарата — Хладилника!)“

Няма начин да не разбереш че си се прибрал в България.

(Край.)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

1 коментар:

Найден каза...

Хубав пътепис. Поздравления!