Покръстването

Египет

Вчера сутринта ми се случи интересно съвпадение. Енея ме попита дали съм кръстен в и тъкмо докато й обяснявах по icq как това е станало в един коптски манастир в египетската пустиня, от списание „Одисей” ми се обадиха, за да ме попитат имам ли нещо против да участвам в радио предаване по RFI, където да разкажа повече за египетските манастири – тема на скорошен пътепис, който публикувах в „Одисей”. Понякога се учудвам на съвпаденията. И тъй като мисля, че е малко вероятно да чуеш историята по радиото днес между 11 и 11.30, пък и не знам с колко ефирно време ще разполагам, за да разкажа всичко, което ми се върти в главата, реших да публикувам цялата история тук – в блога.

Беше лятото на 1990 година. Възползвайки се от благините на демокрацията и вдигането на бариерите, семейството ми реши да посети за първи път дългогодишните ни приятели в Египет, които са копти, т.е – египетски православни Християни. Пирамидите обаче не бяха най-интересното нещо, което ми се случи там.

Пътувахме от Александрия към Кайро, по прашна магистрала минаваща през нищото, когато спукахме гума. След малко спукахме и резервната. Ако си мислиш, че през август в София е горещо, трябва да видиш колко е горещо през юли в пустинята. Наложи се да спрем случаен автомобил на стоп и домакинът ни замина с него към Кайро за нови гуми, а ние останахме скрити в сянката на един билборд на Marlboro край пътя, където термометърът показваше само…45 градуса, тъй като нямаше място за всички в колата. След по-малко от пет минути по прашния пустинен път като излязъл от кадър на филм се появи египетски свещеник в расо. Предложи ни да отидем с него в манастира, който се намира наблизо, за да утолим жаждата си и да се скрием на сянка. Така за пръв път попаднах в светата обител на коптските отшелници. Монасите ни посрещнаха като истински Християни - нагостиха ни на скромната си трапеза с боб и зеленчуци, дадоха ни прясна кладенчова вода за пиене и от дума на дума стана въпрос дали сме кръстени в православната вяра. Още в момента, в който им казахме, че сме от България, преводачът ни – отец Берсум, френски свещеник, по-късно превърнал се в представител на коптската общност във Франция, възкликна: „О, ама вие сте комунисти, предполагам, че със сигурност не сте кръстени”. Последва двучасова литургия, през която аз и семейството ми пристъпихме в лоното на църквата. Не искаха да ни вземат нито лев, за което. Казаха ни, че това е задължение на всеки мисионер.

Искам да поставя специално ударение на факта, че отшелничеството и манастирите като такива са били изобретени именно тук - в Египет. Самият манастир, в който бях покръстен и името на чийто създател нося като духовно име – „Св. Бишой”, е един от най-древните християнски манастири в света, по принцип. Там пазят тялото на светеца от 4 век, за което се носят легенди, че е нетленно. Допирал съм се до саркофага и действително от него струяха благовонни ухания, но той естествено беше капсулиран. През цялото време изпитвах странното усещане, че някой ме наблюдава. На въпроса на моите родители защо не показват тялото, щом е нетленно, та това си е цяло чудо, монасите отговориха, че истинската вяра не се нуждае от доказателства и, че чудесата се случват само там, където има вяра, а не доказателства за тях.

Биографията на Св. Бишой е доста интересна. Този египетски Иван Рилски е потърсил уединение в пустинята преди 16 века, за да избяга от суетата на ежедневието и да се отдаде на любовта си към Бога. Постепенно обаче се превърнал в търсен за съвети и наставления учител и при него дошли да живеят много други хора. Така се появил манастирът „Св Бишой” (на снимката горе). Отдаденият на отшелничество и аскетизъм монах, обаче, не искал да става част от новата суета, която се оформяла него, затова се изолирал в една скална ниша в манастира, над която имало гълъбарник и прекарвал цялото си време там в пост и молитви, като от външния свят приемал само вода, а прехраната си поверил на небесата – поглъщал семенцата, сламчиците и трохичките, изпускани от гълъбите, живеещи над него. Любовта на този отшелник към Бога била толкова голяма, че той искал да прекарва цялото денонощие в молитва, без да спи, като за целта връзвал дългите си коси на една кука, висяща от тавана и заставал на колене. Отпуснело ли се тялото му напред или настрани, изкушено от прегръдките на съня, подръпването за косата го събуждало и го връщало към дълбоката му медитация.

Легендата гласи, че приживе Св. Бишой се е докосвал три пъти до Христос, поради което тялото му до ден днешен е нетленно. Първият път Христос го изпитал, явявайки се като странстващ пътник, който поискал подслон в манастира. Манастирите никога не отказвали храна и вода на случайните минувачи, но те спускали дарението си през бойниците на високите кули, тъй като освен духовен храм, манастирите по това време са били и крепости, ревниво пазени от нападенията на мародерите. Светецът, обаче, се смилил над уморения пътник, отворил тежките врати и подслонил великия си Гост. Вторият път Христос изпитал отшелника, представяйки му се като прокажен в пустинята, който молел минувачите да го пренесат до близкия оазис, тъй като умирал от жажда под палещите лъчи на слънцето. Без да се замисли нито за миг, светецът се навел и качил прокажения на гърба си. Третият път Христос се явил пред Свети Бишой в истинския си образ и го дарил с Просветление, като му казал, че заради това, че три пъти е повярвал в Неговата сила и три пъти се е докосвал до Него, тялото му ще бъде вечно нетленно и ще се превърне в източник на изцеление за вярващите столетия след смъртта му.

Днес всичко това може да звучи налудничаво и дори нелепо, но помните ли какво казаха египетските монаси - вярата не се нуждае от доказателства. Тя е сила сама по себе си. Египет е пълен с мистични места, носещи спомена за далечните години, когато християнството е започвало да се разпространява по света като млада религия. Самите копти са съхранили морала на ранното християнство в най-чист вид: тяхната църква е близка до църквата такава, каквато са я създавали първите апостоли – скромна, смирена и без излишна помпозност, уповаваща се единствено на вярата в Бога.

Автор: Тихомир Димитров

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: