До Сирия през кюрдските райони на Турция(2)

Дамаск, Сирия, Турция,Шанлъ Урфа, Хараан, Кюрдистан

Втора част на пътеписа из Сирия и Турция (началото е тук>>>)

Уважаеми читателю и ти, друже Лъчезарен, нека продължа пътеписа свързан с нашите случки из кюрдските райони на Турция, демек на югоизток. Ще преминем през Шанлъ Урфа, преди това ще пием кафе на язовира Ататюрк в колиба кюрдска местна, ще видим нещо наистина впечатляващо с размерите си старо царство на древните елини, които са почитали Зевс и другите техни богве. В тази част уводно вмъквам преживяното във фотоси, като ще наблегна на пътища, природа, хора...
Нека продължа пътеписа от последните думи „лека нощ“ в предишната част. Това, което ни накара да спим, като кучета на асфалта пред селската бакалия бе умората, както и гарантираното спокойствие от местните кюрди...

10.09.2007 година
Към 04.30 часа задуха силен вятър, никой от нас не реши да излезе из под спалните чували, аз наблюдавах останалите как са се сгушили през глава и спят, дали са спали не знам, аз не успях. Бях легнал само по боксерки, но от мързел, след като задуха и стана студено, не се облякох. На всичко отгоре сутринта търсих разни неща издухани от бурята. В крайна сметка намерих калъфа на спалния чувал. Не бе от най красивите събуждания, но за около 20 мин и сутрешен тоалет до близката селска чешма, в крайна сметка настроението се подобрява, Хари прави кафето и след чаша топлина, духът на номадите скитници в нас надделява и се отприщва за поредната езда към неизвестното...

Кратък технически преглед на Африката и Триумфа, както и на Роувъра,след което газзз
При пускане от селото т. е. голямата надморска височина, към една долина, вече се радваме на топлото слънце....
Смея се, след като един дядо рано рано е натоварил своят „матор“ с чували и препуска по пътя. До като си казваме „Гюн айдън“, Лъчезар ме увековечава в снимка...

Държа да отбележя, че този ден, може би бе един от най — вълнуващите на нашето пътешествие, много километри,много черен път,много без път.,... много красоти...
Тръгнахме с надеждата, че ще караме по равнинен терен, но след около 50 км плавно започнахме изкачване и навлизане в район, който доста наподобява лунен пейзаж. Имахме представа, че теренът е планински от картите и предварителното проучване, но се оказа нещо старшно красиво, насечено, свързвам го с планините и районите в Пакистан, които сме гледали от документални филми:
Та продължаваме замечтани и удивени от дивата красота, но жадни за вода... .. Решаваме, ч ев планината ще намерим чешма, което не закъсня, тъкмо вадим канчета, термоси и други разни туби и при нас пристига някой си патрон с костюм и месни люде. Пътували от някакво селце до друго, по-голямо, да заредят колата с гориво. Интересно ми стана и малко смешно, то като стар филм за мафията, може да е в чукарите, но ходи ли някъде слага „смокингът...“, виж читателю и сам прецени каква картинка само се опитвам да втълпя в съзнанието ти....
След още няколко км вече се усеща стръмното изкачване на северния склон на Немрут:

И ето табелата, ето заветния връх, зора и безпътието свършиха май.... никой не се оплаква само радости цъкане с език, демек удивление от майката природа....
Тук Лъчо е снимал и каменистия прашен път, който като змия се извива до върха...
Продължаваме след фотоси и стигаме едно плато, което е с размерите на 10 стадиона /грубо казано/, нещо невероятно на 2000 метра надморска, местните са построили каменни къщи, които представляват само стените, а за покрив използват огромни колове, които слагат напречно на стените, коловете се съхраняват в нишите на скалите до тези каменни постройки. Вероятно се използват през зимата, когато стадата от животни не слизат в селата а остават там заедно със семействата животновъди.... Камъните са трупани един върху друг, без спойка, като образуват доста огромен лабиринт, има и стоманена конструкция, вероятно за дране на закланото животно, която е единственото модерно „съоражение“...

След лутане в колибите решаваме, че много се мотаем и времето си върви, а ние сме още от северния склон, до върха остават около 10 км, не се знае има ли път за южния склон към където сме тръгнали...
Бързаме по пътя и само след 2 км виждаме един красив мотел на сред пустощта с поглед към царството на древните гърци... Айде чай и лиготии, цигари и приказки, абе ние май много взехме да се бавим...

Оказва се, че доста туристи планинари посещават мотела, по наше му — хижа, ама вътре, мале чистота,абе пожелавам на българските планинари да посетят местността... Но стига за тях, това е форум за мотористи...
Продължаваме на пред и ето, че след доста завои и прах в устата стигаме царството на боговете от древногръцката митология.
и тук вмъквам това кадро да видите от къде сме дошли /виж по средата малката точка — мотела в по горните снимки/:

и за къде сме тръгнали от долу виждате южния склон, пеша заобиколихме върха, но се оказа, че не ни пускат с моторите да го направим и се стегнахме за още 150 км да заобиколим планината, е нищо, вижте самия каменен връх, после пазителката на върха...

Продължаваме по пътя към язовира „Ататюрк“ от който през Урфа ще цепим за Хараан...
... по пътя към язовира...
през селцата и реките.....
крепости, мостове стари и прочие... но гледайте стига съм писал...

Та стигаме вече равнината и язовира, сред каменната пустощ, сияе в тюркоазно синьо, а ние си пием чайя в шатри кюрдски и се налага заради горещината да слагаме шалове на главите,щото то си му е време вече, делят ни някакви 160 км до Сирия... а следобедът напредва, часът е 15.00...

Тук след като отпихме чая, Лъчо отиде да си мие главата, Хари да си бръсне брадата, а аз пощурях щото път ни чака,
Гледам на пред към хоризонта, дето зад него е Сирия и се питам кога ще навлезем в пустинята...
Късно вечерта успяваме да се докопаме до гр. Хараан на 15 км от Сирия. След разговор с местните се оказва, че хотел в центъра /единствения/ струва 50 лири стаята, решаваме, че за палатки е късно а и имаме нужда от горещ душ да изпада прахта от нас... Щото крайният километраж заби на 540 км къде с асфалт, къде през чакъла. За това се забавихме и пътувахме през ноща, пък и ние много разглеждахме и пихме чай и кафета при местните... Умората от емоции отново надделя и след обилна вечеря с агнешки шишове решаваме да релаксираме в хотела. Часът е 23.30. От 07.30 се качихме на моторите и в 21.00 слязохме... Интересното е, че в тази част на страната / около 1800 км от БГ / слънцето залязваше в 18.00 а при нас в 19.30...

Това е хотелът в градчето, но за него в следващата част. Oчаквай я скоро драги читателю, усещай арабското в пътеписа...

Продължението в част трета>>>

Автор: Африканчо (Георги Георгиев)

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: