До Киев и назад - Втора серия - За Киев, жените, архитектурата и други такива

Киев, Украйна

Втора част от пътуването на Пипилота до Киев (началото е тук>>>)
Чудех се как да подхвана разказа си за Киев. Дали да го направя тематичен, както направих с пътуването до там и обратно или да си пусна паметта по нанадолнището и да разказвам всичко подред. В крайна сметка, след сума ти почесвания избрах втория вариант. И:

Колко Ви е часа?
Та приближаваме със самолета към Киев, където ни очакваше лек времетръс.

Преди да тръгна от България забравих да проверя в кой часови пояс се намира Украйна и направих предположението, че вероятно са с един час преди нашенско. Това се потвърди и от капитана на самолета, който обяви, че в Киев е 2 ч. на обяд. Кацаме, минаваме паспортната проверка (в самолета ни раздадоха едни формулярчета от две части, които да попълним и митничаря ни отне едната, а другата остана за навръщане — ако ходите натам да знаете, че си я искат, така че си я пазете с паспорта ) Излизаме да чакаме на лентата за багажа, а там телевизор — Euronews, само дето показва не 2 ч., а 10 ч. сутринта! След много кратко чудене реших, че най-вероятно предават запис (на връщане отново беше същото), от гледна точка на това да не би случайно по евронюза да дадат нещо разстройващо като самолетна катастрофа и пътниците да се разпръснат в неочаквани посоки. Когато пристигнах в хотела си пък, бях хвърлена съвсем в смут, тъй като там времето беше съвсем българско! Попитах невярващо прекрасната рецепционистка за часа — та трети път, продадено! В Украйна са в нашия часови пояс.

Такситата

Докато си чаках багажа на лентата, отскочих и за една от онези безплатните карти на града, в който пътника се е озовал. Багажа пристигна и аз тръгнах за такси. В украйна всеки може да бъде такси. Явно там компаниите не са толкова разпространени и на летището е пълно с хора, които предлагат услугите си, но да знаете, че следва да се пазарите за цената, защото иначе ви удрят яко. Апарат не видях и в нормално такси, та камо ли в едно от тези „граждански“ таксита.

Първа среща с украинската жена

Пътя от летището до града е доста километри, и за да не скучая разлистих картата, за да видя къде ще отседна и какво има из града за виждане. След като се осведомих за най-важното заразглеждах рекламките на картата. И първата, на която ми попадна погледа ме мацна като мокър парцал!

Нали вече имаше нетърпеливи да разберат повечко и от първа ръка за най-голямата слава на Украйна — нейните прелестни жени. И по една случайност това беше и първата ми среща с Украйна. „Натали“ — само за мъже със сериозни брачни намерения, аналитично търсене, психологическо консултиране, преводачи, шофьори, луксозни апартаменти... Друга реклама предлагаше повече от 50 000 — петдесет хиляди жени! И като за завършек на процедурата имаше и бързо издаване на визи за годеницата! И това още от летището. Замислих се над числото 50 хиляди, това може би за мащабите на Украйна не е много, но въпреки всичко това са ужасно много жени. Акълът не ми го побира какво би накарало толкова много жени да искат да се омъжат за някой напълно непознат човек. Дори поставени в най-ужасни условия, безработица и мизерия (а в Украйна поне на повърхността не ми се стори да е толкова зле) пак не мога да си обясня как човек би предприел стъпката да се запише в един такъв списък и да чака да го повикат да се омъжи за някой, който кацайки е видял обявата и още от летището бърза да си свърши „работата“ и да се прибира с булката.

Киевския квартал „Младост“

Оставих картата и размишленията, за да видя града, в който вече влизахме. Шосето странно ми напомняше на Цариградско и квартал „Младост“, може би заради бензиностанциите на Лукойл, Макдоналдса и Била. И въпреки ужасната мъгла успях да се впечатля от блоковете в тази киевска младост — огромни мастодонти, на по 30 — 30-и-етажа, високи и дълги стени с квадратни прозорци и тук таме балкони. Много от тях още в процес на строеж. В един такъв блок могат да се поберат по 4—5 наши, а като се загледаш може и да са повече, защото прозорчетата не навяваха на мисълта, че това са 3—5 стайни апартаменти и мезонети. Зачудих се какво ли е да живееш в такъв блок, с толкова много хора. Тук като сме по 40—50 апартамента не се познаваме и не можеш да звъннеш на Марчето за чаша брашно, а какво ли би било в този небостъргачест блок?! Цялата гледка с тези блокове е някак си подтискаща, но и странна за моето несвикнало на небостъргачи съзнание.
Пристигнахме в хотела. Метнах багажа и бегом към центъра. А в Украйна, въпреки че са в нашето време, се стъмва в 4 следнобяд. Така че в три вече се смрачаваше и на бегом. Спирката на метрото се оказа доста далече, което ми отне от времето. По пътя се почувствах като във филм на Хичкок — като се огледаш навсякъде врани. Започнаха да прииждат от всякъде и да поръбват сградите в строен кордон. А като се огледаш в небесата — прииждат от всякъде. Много странно, явно някакъв конгрес са имали, мдам. И тъкмо когато трябва да ти стане студено, усещаш че тук е доста по-топло от България. Хем е около 0-та, не усещаш студ.

Стигнах накрая и до метрото.

За което преди да ви кажа, ще отбележа, че паричната единица на Украйна е гривната. Една гривна е 25 наши стотинки. Метрото в Киев, поне от това колко хора го ползват, явно е едно от най-използваните средства за придвижване из града. За него не трябва билет, отиваш на киоска, даваш половин гривна, т. е. 50 копейки и в замяна получаваш едно зелено, пластмасово жетонче. Това в наши пари прави 12 стотинки и половина!!! Вярно че в София метрото и градския транспорт не могат и да се надяват на толкова много клиенти, но представете си 12.5 стотинки за сума ти спирки и километри!!! Мисля че при тази цена няма нужда от контрольори и хайки за гратисчии. След като се върнах пък дочух, че са създали и професията „тъпкач в метрото“, за да се побират хората.
След покупката на жетон го пускаш в автомата преди ескалаторите и започваш спускането надолу. Чели ли сте „Среща с Рама“ на Артър Кларк. А онзи космически кораб, свят-цилиндър, обърнат навътре? Доста метра съм видяла, в московското не съм била, но според мен киевското само на него може да отстъпи по дълбочина. Започваш да се спускаш с ескалатора надолу в един цилиндър и аха се надигнеш на пръсти — загубваш ориентация кое е горе и кое е долу и сякаш сега ще литнеш в безтегловност из цилиндъра. Когато стигнеш долу те поглъща едно оживление, един народ, а вагончето пристига след секунди — синьо, отвътре с бежово кафява ламперия и хоп — дежа вю! Нашето метро, само малко по-зацапанко, сделано 1968 г.
Метрото ме изплю

В центъра

на главната вулиця „Крешчатник“. Първото нещо което ти прави впечатление са отново сградите. Огромни! Има такива от сталинисткия период, но и много стари създавани преди това — огромни и красиви, в стил арт модерн. Красота, неочаквана красота. Минаваш покрай ЦУМ, вървиш още малко и се озоваваш на площада на Независимостта — Майдан Незалежності, където през 2004 г. се състоя „Украинската грамаданска оранжева революция“. От нея днес е останала една издраскана колона с надписи оставени от революционери като Киса и Ося, Таня и Игор. Целия площад е страхотен, сградите, двете статуи — на пазителя на града архангел Михаил и на богинята Берегиня, на чийто фон се издига огромния соц-хотел Украйна (от Уикипедия разбрах, че предстои унищожаването му и замяната със съвременен небостъргач, вие съдете кое ви харесва повече. На мен ми напомня на нашия случай с хотел България).

Майдан Незалежності

Изобщо архитектурата на площада в старата й част ми хареса. И през цялото време си мислех, че декораторите на батмановия Готам сити трябва да плащат авторски права за заемките.
След това се изкачих до прочутата катедрала Св. София — невороятно красива катедрала, в която за съжаление не успях да вляза, тъй като вече беше затворена. През 20-те години на 20 век е била нарочена за разрушаване от комунистическия режим — „Религия есть опиум для народа!“. Но от това не се е спасил разположеният от другата страна на площада Михайлівський золотоверхий монастир, който през 30-те е бил бастисан — нещо което разбрах пост фактум (за тъжната му история — Уикипедия). След разпада на СССР и малко по-нататък, разрушаването на манастира било осъдено като престъпление и украинците се захванали да го възстановяват, което станало чак през 2000 г. Голяма красота наистина, трябва да се види.

Така премина първият ми ден в Киев. Отправих се обратно към хотела, уморена и доволна. Прибрах се и седнах да нахвърлям бележките от преживяното, мислейки си, че денят вече е приключил и няма какво повече да се случи. Но имаше
Което пък ще стане в трета серия.

Автор: Пипилота
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: