06 март 2008

Пътят до Сирия

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Сирия, Турция, Анадола, Мала Азия

През пролетта, най-накрая можех да осъществя мечтата си да пътувам за моята втора родина — Сирия. Дълго време не бях пътувал към Сирия, и сега след 10 години пак можех да тръгна в посока Турция и отвъд нея. Наистина нямах много информация за страната...бях изгубил следите, не следях много новините за положението на Сирия. Затова първо се поинтересувах малко.

По настоящем държавата носи името Сирийска Арабска Република (С. А. Р.). Населението й в момента приближава 21 000 000 души и расте. Повечето факти може да се прочетат в справочници, но те не могат да пресъздадат атмосферата в тази страна. И аз, като почти всеки малко знаех за онзи свят, показван най-вече от медиите. А първото, което ще кажа е: няма нищо общо с това от медиите. Но да видим стъпка по стъпка. От София има самолетни полети до Дамаск, но аз използвах автобусния превоз. Има два дни за отпътуване и пристигане в София — сряда и петък (поне така беше, като заминах), автобусите са на сигурна фирма и са удобни, пригодени за дълги пътувания. А мен ме чакаха 1500 км. Пристигнах в кв. „Хаджи Димитър“ в късния следобед.
(Автобусът за Сирия тръгва от Подуенската църква. Спирката на автобус 120 преди Билата и след моста над гара Подуене. Точно там се води кв.Сухата река, но авторът няма как да знае това точно. Кв. Хаджи Димитър е от другата страна на Перловската река. - бел.от Стойчо)

Тръгнахме, а в мен се породи онова чувство, което може да се определи, като тръпка пред неизвестното. Бях приготвил малък куфар с най-необходимото и раница. Разбрах, че времето там е хубаво (беше април месец, пролетна ваканция), и не взех връхна дреха (яке и т. н., само блуза), което впоследствие се оказа огромна грешка. Автобусът минава през гр. Пловдив, където чака до един час други пътници и тогава заминава към границата с Република Турция.

На самата граница минахме доста бързо — вече имах тренинг от други пътешествия, затова паспортът ми беше на достъпно за мен място, готов да го извадя при необходимост. Е...границата беше премината, до мен не седеше никой, аз се опънах на седалките и се унесох в мисли, докато светът не изчезна...

По едно време се събудих, вече беше вечер. И видях защо съм се събудил — бях гладен, а вторият шофьор беше извадил характерните арабски пици, които ухаеха много вкусно. И за мое щастие споделиха вечерята си с мен, което ме зарадва и се почувствах не като чужденец. Повечето знаеха български език, което много помагаше, но имаше и хора, които бяха в родината само по бизнес. След вечерята дойде още по-учудващо действие — шофьорите извадиха котлонче, малки чашки и направиха типичното гъсто арабско кафе, което веднага завладя с аромата си автобуса. Предложиха ми малка чашка и аз приех — подобен вкус няма никъде! От сега ви казвам — опитайте арабско кафе. то съдържа кардамон, който придава особено ухание на напитката...

Пуснаха весела музика и аз вече можех да се потопя във вълшебството на пътуването. Погледнах през прозореца, макар да беше нощ много неща се виждаха — магистралата в Турция беше много добре осветена и аз виждах малки селца. Но сравнително до Истанбул пътят е пуст.

И тогава....идва Истанбул. Дори да си заспал неусетно се събуждаш, защото усещаш, че нещо огромно те приближава.толкова е голям този град, че не знаех кое приближава -ние града, или той нас. Светлини, коли, хора...много хора и разбира се — Мостът на Истанбул. Беше към 11 вечерта и светлините по моста и околните му пристройки създаваха много приятна атмосфера. Това беше нещо огромно, това съоръжение поемаше всеки ден огромен брой превозни средства, а под него кораби преминаваха Босфора. Встрани от моста се виждаха старите турски, султански дворци, осветени ефектно. Ако нямаше нищо друго, което да заслужава признание на турците, то техният национализъм наистина беше за нещо голямо. Навсякъде се виждаха малки знаменца, портрети на Ататюрк... Минеш ли Истанбул, после може да се почувстваш малък и незначителен...

И така късно през нощта преминахме от Европа в Азия.
Вече всичко беше различно, вече нямах опорни точки с това, което оставях зад себе си. И наистина разликата се оказа впечатляваща. Още след моста вече осъзнаваш, че попадаш в друг свят... Близкия изток..неговото начало...

Вярвайте ми, чувството,че отиваш в един съвсем друг свят е много силно. Веднага разбираш, че ти си чужденец, че отиваш в земя, която е претърпяла много, в която спомените от столетията,хилядолетията история шепнат постоянно. Шепнат за отминали битки, за владетели и тъга. Сега седях удобно в своята седалка, гледах през прозореца и се опитвах да запомня всичко. Това беше моето лично пътуване, отивах отново в Сирия,след 11 години прекъсване. Исках да запомня всяка крачка, всеки километър от пътя, може би заради това не заспах през целия път.

Цял ден пътувахме за мое съжаление покрай Анкара, да, след време щях да видя Анкара, която е прекрасен град, но сега не можах да я видя. Продължихме пътя си към следващата си спирка Аксарай.

Аксарай е традиционната спирка по пътя за Сирия. Там спират обикновено автобусите, на отиване обикновено е сутринта,след минаването през Анкара. Така стана и с нас. Беше 6 сутринта, не бях спал много. През нощта беше −14 градуса и умрях от студ, тъй като не си носех връхната дреха... В Аксарай пихме невероятен черен чай. Забравих да спомена, че имах страхотна комнаия — майка и дъщеря от Варна, невероятни хора, няма да казвам имената им нарочно, но много им благодаря! Заедно седнахме да пием чай, който ни ободри.
След чая продължихме своя път, в посока крайбрежието и град Адана. Покрай нас се редяха къщички, и огромни пространства. По някое време усетих,че сякаш сме сами на пътя. Ако не бяха профучаващите автобуси, сигурно щях да помисля,че съм в Зона Б-51... Турция винаги ме е впечатлявала — ужас и удивление в един и същ момент. Имаше нещо магично по тези земи, колкото и пусти да изглеждаха. Не след дълго стигнахме първите места,които предвещаваха,че навлизаме в планината Тарс, или древното име Тарсус. Това беше наистина магично място. Около нас започнаха да се редят високи зъбери, пътят се виеше през планината, както навсякъде в Турция — подържан. Винаги се бях чудел откъде има толкова хора — само в планината видях градчета с по 9 000 души население! не знам как се издържаха, но това беше,което видях. За мое нещастие на отиване беше нощ, виждахме само табелите, пътя, къщите отстрани пътя.за пореден път благодарих на Бог,че бях сам на седалка — това е много важно! Успях понесега да поспя,въпреки студа. Може да има парно в автобуса, но без връхна дреха-забравете!

Адана. След като се спуснахме от планината следваше морето. То се видя отдалеч. А град Адана предвещаваше това.накъдето и да погледнеш — къщи, срайбрежна ивица, предприятия. Сякаш от нищото излезе този град. Поне на мен така ми се стори. Каквото и да е — чувството беше невероятно! Усещах,че края на пътя идваше, вече се показваха табелки, ориентиращи пътниците,че идва северният сирийски град Халеб (Алепо). Но за него малко по-късно. След Адана продължихме към самата граница. Разбира се спирахме по пътя, това което е хубавото на турските пътища, имаха невероятни комплекси за отдих — Park Alani,мисля така се назоваваха.

Границата беше на 40 км. от Халеб. Приблизително. Тя се предвещаваше от нещо, което виждах за първи път на живо — танкове и войници. Изглежда край Адана имаше турска военна база, и войниците,заедно с танковете извършваха учение. Беше поразително – войници, пеещи химна си и танковете... Тръпки ме побиха. Понастоящем едва ли ще ги видите, все пак от моето пътуване се мина време. Оставихме колоната по пътя и навлязохме в границата. Пунктът беше обграден от две страни с възвишения, на които стърчаха наблудателни кули. Освен всичко това имаше и опашка от тирове. Сирийският пункт се наричаше Баб Ал-Хауа, това име беше много старо. Останките от сгради от едно време го потвърждаваха. Това беше не просто модерен КПП, а пункт,който от древността беше обслужвал граница. Няма да говоря за премеждията на турската граница — бяха силни, включително,че правеха проблеми с паспортите на двете българки с мен.важното беше,че идваше сирийският пункт. Там нямаше проблеми и минахме много бързо.
Точно в този момент усетих, че настръхвам. Появи се познатото чувство в стомаха, когато постигаш нещо дълго очаквано. Бях изминал вече над 1000 км, много повече. Минах невероятната Анадола (за която ще разкажа също), преминах магичната Тарс, необятния Истанбул, и най-сетне бях минал турско-сирийската граница... А природата сякаш четеше мислите ми. Беше пролет...беше пълно със зеленина. Никога не бях виждал Сирия зелена. А може би и малко чужденци също. Беше невероятно вълшебно. Затворих паспорта си с печата, седнах спокойно на седалката си. Усмихнах се на себе си, погледнах през прозореца, докато автобусът потегляше.

Сирия беше пред мен.

Страната се развива много бързо в последните години. Докато през 2000г. от държавния бюджет се ползват 80% за военни цели,то сега е около 40%.за сметка на това парите,които се спестяват отиват в туризма. Резултатите не закъсняват. През 2002г. туристите са едва 400 000. През 2006г. са около 4 000 000! В следващата си част от разказа за пътуването ще опиша местата, които видях.сега отделям внимание на снимките, за които писах по-рано.

Малко снимки от Сирия:
Това бяха снимки от град Алепо (Халаб) в северна Сирия, вторият по големина град с 4 000 000 души население.
Това са снимки от моето село Кара, централна Сирия, близо до столицата Дамаск. Сега е с население от 30 000 души. Последната снимка е от една от болниците в селото.

Изглед от планината над Дамаск.

Църква в Баб Тума (Вратата на Тома), Дамаск.

Манастир „Св. Лука“, Сидная.

Тук се намира първата икона според много учени. Става дума за разлято петно от зехтин върху стълбите на манастира. Жена, която нямала нищо друго искала да дари зехтин на манастира, но като се изкачвала и счупила делвата. От зехтина се образувал образа на Богородица,което може да се види и днес. Манастирът е построен от св. Константин и Елена.

Автор: Руслан Трад
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

7 коментара:

mislidumi каза...

Много вълнуващ разказ! Браво!

Sham каза...

Здравейте!

Много се радвам, че сте публикували моят пътепис, който смея да твърдя е много малкъ в сравнение с всички усещания.Благодаря за коментарите!

Стойчо каза...

@sham, добре дошъл:-) Ако имаш и други пътеписи – ще намерят място тук

Анонимен каза...

Човече, защо спираш на най-интересното ? Тъкмо се настроих да чета и ти спря !
Допиши го тоя пътепис !
Поздравления за написаното!

Стойчо каза...

авторът е обещал да пише още:-)

Sham каза...

Да ,така е.Ще напиша още за Сирия,щом има кой да го прочете.Сега започнах и още един разказ - "В Сърцето на Анадола", обещавам да е интересно!

Хесапов каза...

Хубав пътепис, поздравления!
Интересно ми е как малкото селце е станало 30 000-ден град.
Има ли продължение?