17 март 2008

До Киев и назад - четвърта, последна серия, в която се сбогувах с Киев

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Киев, Украйна


Последна част от пътуването на Пипилота до Киев (предишната част е тук >>>, а началото — ето тук>>>)

Покрай края на годината, когато всички се сещат, че имат много работа, както и тези преяждащи празници, малко се изтутлявих с последната част от малкото ми пътеписче. Но за догодина не се оставя тазгодишната работа, та хайде:


Аз в Киев отидох по работа, но с нея няма да ви занимавам, защото тя в крайна сметка е, за да се върши, а не да се разказва за нея.
След като се освободих от служебните си обязаности, се отправих на една последна следобедна разходка, за да видя най-голямата забележителност на Киев — Киевско-Печорската Лавра, която аз на шега нарекох ЛаРВата.



Този път не бях сама, ами си имах за дружки една украинка и една рускиня, страхотни сладурки. На път за Лаврата отново трябваше да вземем метрото. Този път слязохме през


ЖП гарата Вокзална
Домакинята ни каза, че наскоро гарата е била осъвременена и надградена, понеже старата много била отесняла. Аз и рускинята чакаме да видим на какво прилича тази хубава и нова гара, и когато се озовахме пред нея аз поне останах разочарована — типична бетонно-стъклена архитектура, като тази която напоследък никне и навсякъде у нас. Преминахме новия салон и по нещо като ръкав тръгнахме нанякъде. А това някъде се оказа една много голяма дървена врата. И след като я прекрачихме ахнах! Озовахме се в централния салон на старата сграда. Бяхме на второто ниво, от което ескалатор спускаше влизащите под три огромни полюлея. По стените имаше мозайки с най-забележителните сгради в Киев, навред мрамор и дърво...каква гара, какви пет лева?! Това си беше като Народната опера! Просторно, осветено и красиво. Не ги строят вече като едно време ей!
Излязохме от старата гара и отново се бухнахме в метрото. Пътьом мернах една табела — „Квас“.
— А — викнах аз — Квас! Винаги съм се чудила какво е това на вкус. Довечера като седнем искам да пия такова, че ми е много чудно какво е. — Та си запазих вечерята за украинска кухня и чаша квас.
От метрото слязохме на спирка „Арсенал“ и след малко ходене стигнахме до парка на Вечната слава. От тук се разкриваше чудесна гледка към Днепър и новата част на Киев, отвъд реката. За съжаление приближаваше четири часа, и освен че започна да се смрачава, падна и една неприятна мъгла, която не позволяваше гледката да се разпъне пред нас напълно. За това се обърнахме към


Киевско-Печорската Лавра,
чийто златеещи се кубетата ми напомняха малко за двореца на цар Макар и Василиса, разположен на Млечната река (книжката е „Надолу по вълшебната река“ — страхотна, но да не объркам приказките! Обратно към разказа:)
Забързахме се към комплекса. Входа беше много красив, изписан и орнаментиран. Преминавайки го, се озовахме в дворче с ниски едноетажни, бели постройки от ляво и дясно. Скромни, точно толкова, че да подчертаят църквата насреща ни и изпъчилата се до нея голяма камбанария, замечателно!
Красивата камбанария някак ми напомни за кулата в Пиза, макар че не даваше признаци да се капичва скоро. Нашата екскурзоводка учудено ме запита:
— Но как? Харесва ли ти наистина?!
— Ами даааа! Много е красива.
— Защото това в същност не е истинската. Тази е възстановена и завършена през 2000 та година.
— Ааа, ами старата?
— Ами старата — капич. Станало е през 41 ва. Не се знае кой я е срутил — немците или комунистите. Тази сега е възстановка.
Жалко, жалко, не е имала късмета на западните си събратя, пощадени от военни замисли и стратегии.
За съжаление централната църква вече беше затворена и след като нащракахме снимки се шмугнахме в отворения музей на книгата. И там, разхождайки се с рускинята и украинката открих за себе си един много тъжен факт:
Заговорихме се


за кирилицата и Кирил и Методий
— Дааа — казаха и двете в захлас — те са измислили кирилицата!
Аз хлъцнах.
— Как така?! Ама вие за глаголицата не знаете ли? — премигване на клепки — Ама вие какво знаете за Кирил и Методий?
Нищичко освен:"Ами измислили са кирилицата„.
Добре че в този момент едно табло ми се притече на помощ. Имаше окачена картина на братята, глаголическата азбука и кирилицата. Ако ги нямаше там сигурно щяха да ме вземат за луда дето си измисля фантасмагории и иска да им открадне кирилицата. Казвам им аз кое е глаголицата, кое е кирилицата, от къде са Кирил и Методий, за техните ученици...
Мисля че така и не ми повярваха и най-вероятно някой ден ще разказват, така както аз сега, че някаква си там от България се е опитала да ги убеди в някакви щуротии, при положение, че те руските славянски племена са разпръснали по света кирилицата и никой друг, че и толкова малък, няма право да им краде светите братя и азбуката. Тъжно и страшно. Пък ние се нервим, че македонците искат да изкарат Кирил и Методий македонци, при положение, че
някъде там на изток няколко стотици милиона ги имат за чисти руси!!!
Разходихме се за последно из Лаврата и тръгнахме към центъра, защото вече ни прималяваше от глад. За разлика от предните дни, когато беше по-топло от в София, този ден мъглата правеше времето далеч по- неприятно за разходки.
Заоглеждах се пътьом и заразглеждах украинките. Хубави жени са. Честно казано не знам каква е точно разликата между украинка и рускиня, за мен например са еднакви и може би разликата е другаде. Но със сигурност разбрах каква е разликата между украинките и българките.


На украинките е спестена чалга културата!
Да предполагам, че и те си имат някакъв подобен стил, но явно пошлостта и кича не са им толкова присъщи. Не видях нито една жена препечена на солариум, разгърдена и нацицена, с вечерен грим посред ден, и с онези брюкселски дантели от Илиянци. Всичките са някак елегантно, спретнато изглеждащи, някои от тях като излязли от филм за женщини от преди 89-та, други — новобогаташки, със скъпарски палта. Но нито едните, нито другите не лъхаха на чалга. Което веднага насочи вниманието ми към рекламните пана:
Я да видя някоя Преслава или флиртаджийка. Съмнявам се да е било поради студа, защото там времето е като при нас. Нямаше нито една реклама с разголена и разпищолена мадама. Ни помен от мацка по ушанка и боксерки или играчка на билярд по нацицник.
Огладнели стигнахме до „Пузата Хата“ — нещо като нашата Тропс къща. Подредено битово, без да остави гостите с впечатление, че това все пак не е нищо повече от ресторант за бързо хранене.


От вратата на мивката!
Да, това е нещо, което не трябва да забравяте да правите в Киев — винаги си мийте ръцете. Никой от домакините не забравя да го напомни, без да споменава защо, но не се опъвайте, ами бързо си изпейте „Хей ръчички“ под топлата вода. След това хванах една табла, досущ като в студентски стол и тръгнах покрай манджите. Домакинята ме посъветва да си взема борш — за тази супа само съм чувала, а на супите не съм почитател. Леко потръпнах при мисълта да гоня някакви морковчета, доматки и такива преварени гадости из чинията. Но хайде, кога пак ще бъда в Украйна и ще мога да ям борш? Един борш моля! Кльопнаха ми вътре и бита сметана, за мое учудване голямо. За основно вареники — нещо като пелмени е май, поне така ми казаха, защото аз и пелмени не знам какво са. Порция с вареники с месо и с картофено пюре. Пльок — и на тях сметана. Много странни ми се видяха тези комбинации със сметана, ама си викам — „Ако е много гадно, запушвам нос и гълтам направо като гъсок! Не може да обиждам домакинята!“
Тамън седнахме и писнах ужасена:


— Забравих! Квас трябва да пия!!!
— Стой и пробвай супата, аз сега се връщам.
Разбърках аз този борш — вътре бъкано с омразното ми червено цвекло! Преглътнах жално и отправих първата лъжица към устата си. И не можах да се спра след нея!!! Такава вкусота! Ммм, невероятно! Изкльопах я за секунди тая супа. Обезателно да пробвате при възможност борш!
Вече придобила увереност в украинската кухня се насочих към варениките — и те се оказаха безобразно вкуски, нямнямням.
И за да преглътна — кваста ме чакаше. Квас аз съм виждала преди само по мултфилмите, където Иванушка пие все квас, лежейки върху печката. Винаги съм си я представяла в тази връзка, като нещо като биро-боза и топла. Та сега с почуда гледах това нещо в халбата — с карамелен цвят, прозрачно и напомнящо по-скоро на кока кола. Случвало ли ви се е да гледате нещо, което трябва да погълнете, но нямате никаква представа какво би било на вкус? И тогава когато го опитате, не можете да усетите вкус, защото възприятията ви не са се настроили на никаква позната честота и им отнема време да обработят информацията на мисловно равнище, и да подадат някаква команда за познат вкус. Е след като ням-нямнах няколко пъти от това нещо, мозъчето ми реши, че това напомня на леко студен, вкиснат, малинов сок и изветряла, безалкохолна бира. Ни помен от очакваните нотки на боза или нещо топло. Не, че не е било вкусно, но поради дългогодишно оформяната ми представа за това, какво би трябвало да е кваста, когато наистина я опитах хич не ми хареса! Е какво да се прави, за това пък борша обра всички точки.
Хапнахме хубаво. А не ви казах за


цените в Украйна —
като изключим евтиния транспорт всичко е като у нас — виждате цената в гривни, делите на четири и получавате левчетата. За това беше време да се вземат подаръци! Първо бонбони — цукерки на украински. Киев вечерний — самьй настоящий цукерки ще знаете! Водка/ горилка — Немирофф и тук имаме, пък и ми препоръчаха една друга Хортиция. И ето тук идва странното за мен:
Бонбони Киев Вечерний — 15 гривни
Горилка 750 мл. — 15 гривни
15 гривни — 3.75 лв.
Първо как е възможно кутия бонбони да струва колкото бутилка горилка?! Пък бутилка горилка само 3.75?!
Напазарувахме и аз с горилката в раницата се заоглеждах да видя украинските мъже — пият ли те, колкото руснаците или ги бият по капацитет?
И колкото повече се оглеждах, толкова повече не виждах хора да се разнасят с бутилки водка по улицата. И младо и старо, и мъже и жени, всички пиеха


БИРА На централния площад — седят ята младежи говорят си, пушат си и поркат бирички. Горе на таблото показва 2 градуса, а долу на една пейка, две девойки с палта и фини кожени ръкавици, натокани и нагримирани, седят, говорят си и пият бира.
— А, в почуда аз, това не может бъйт! Почему никто не пиют горилка? Екскюз май ръшън!
— Ами не пият, отговаря ми украинката, а рускинята добавя:
— А пък в Русия забраниха пиенето на обществено място. Ако те видят милиционерите са длъжни да дойдат и да те отведат.
Брейййй!
Домакинята ни отиваше на някакъв купон и трябваше да зареже мен и рускинята, които пък бързахме да си оправяме багажеца за заминаване. Завъртяхме се за последно на площада, казах мислено „Довиждане“ на Киев, малко търсене ми беше, че нямах повече време да го разгледам и да видя съкровищата му.
За последен път взехме жетони за метрото. Хоп на ескалатора надолу, после дойде ред на нашата станция и пак по ескалатора нагоре... И както си се бях умислила чух флейта, дървена флейта и една много позната мелодия. Сърцето ми трепна!


Коя беше тази песничка и кой я свиреше?
— Сещаш ли се за тази песен — попитах рускинята- от някой мултик беше!!! УЛЬЙБКАТА! Това е песничката за ульйбката! — Очите ми се насълзиха от нахлулите хиляди детски спомени. Моята дружка не можа да се сети за коя песничка говоря, дори и след като доста фалшиво (както правя и по принцип) изтананиках мелодийката от която знаех само две думи. И тогава един мъж до нас на ескалатора каза нещо, аз не разбрах, а дружката повтори:
— Крошка енот.
В този момент на ескалатора за надолу се разминахме с мъжа с флейтата, който изсвирваше края на песничката. Спонтанно всички на ескалаторите изръкопляскахме. Стана ми толкова хубаво и топло!
Ето така ме изпратиха Киев и Украйна — с усмивка.
Аз на вас също искам да ви подаря една усмивка, и за това я издирих цялата!

Автор: Пипилота
Снимки: авторът
Видео: Студио Екран

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

4 коментара:

rahenna каза...

а, значи такива са наистина земляците на майка ми :)

а вареникиге, борша и елдената каша са ми на празничната маса от както се помня.

pippilotamentolka каза...

Радвам се Стойчо, че ми публикува пътеписчетата тук :) Дано да свършат работа на хората.
Rahenna, да ти кажа малко бях в Киев, та може и да не съм ги описала както трябва хората. Но за борша и варениките ще знаеш, че ти завиждам благородно ;)

Стойчо каза...

Пипилотке, добре си ми дошла:-)

rahenna каза...

лесно се приготвят и двете. :)