До Киев и назад - Първа серия - Пътуването

Киев, Украйна

Обичам да пътувам. Очакването да стигнеш някъде е много приятно, особено когато отиваш някъде за първи път. И собствено този път, когато отивах в регион и на място, за които не съм и предполагала, че ще посетя някога —

Киев, Украйна

Пътят на Изток минава на Запад

В случая — през Виена. Спеше ми се, защото станах в 5 сутринта. Джурнах едно чайче на летището и разгледах далаверите във „фри шопа“ — нямаше ама ниииикаква далавера. Дойде време за качване. Домъчня за мъжете. Системата за сигурност е станала ужасна. Не бях пътувала със самолет от няколко години. Днес на всяко летище горката мъжка половина от пътуващите се разгащва и загащва, изпод якета и сака се подават потници и блузи. Никой колан не може да избегне проверката и всеки мъж минава през скенера придържайки с ръка гащите си, докато коланът му минава през рентгена. Мисля, че човека, който патентова катарама за колан от достатъчно здрав неметал ще натрупа несметно богатство! (продавам идеята за дял от печалбата).

Място с изглед

Въпреки, че пътуването със самолет отдавна не е чудо голямо, аз все още потрепвам от радост, че ще се изкачвам над облаците. Винаги се чувствам като хората, плащали луди пари, за да летят с дирижабъл напред-назад. Кацаш, излиташ, а при ускорението с наличие на малко фантазия можеш да си представиш, че излиташ към космоса, а не на някакви си 11—12 хиляди метра. При качването ми в самолета установих, че днес летенето се е обезценило до толкова, че е като да седнеш в рейса за Горна Оряховица. Седят си всички хора спокойно, четат си презентациите за командировката или авантаджийските вестници, цъкат смс-и докато чакат излитането или се чудят какво ще се сервира след малко. Дори интериора на самолетите е като на второкласен автобус с мокет на петна и почти смрадливи седалки.
За мой ужас всеки път мястото ми беше откъм пътеката. А мисля, че местата до прозореца в един самолет трябва да се раздават с конкурс. Аз като чуя, че ще летя умирам от кеф, че ще мога да гледам Земята от високо. На отиване до Виена се оказа, че хубавото място беше за една дебела и къдрава жена, която спеше, през целия полет до Виена! Как веднъж не се събуди тази жена?! Идеше ми да я хвана за гушата и да я разтърся като по анимационните филми с вик: „Гледай бе, гледай! За какво си го взела това място до прозореца?“. Вместо това, аз трябваше да гледам

Стюардесата Марио

който мигаше по-грациозно и от прима балерините на кралския балет — дали изобщо има стюард който да не е гей? Говорейки за стюардеси трябва да отбележа, че те не са това което бяха. И не говоря само за това, че възрастните стюардеси отдавна са обичайна гледка. Не. На летището във Виена видях нещо толкова фрапиращо и буквално непрактично, че си глътнах граматиката. Видях стюардеса, която бога ми беше над 100 кила! Толкова дебела, че човек след като забележи униформата й, изпада в ступор и дълбоко размишление като как изобщо успява да минава тази по тясната пътека между седалките без да ги разплисква наоколо. Край на всякаква романтика и мъжки фантазии за стюардески униформи и игриво-любезни девойки.

Но да си продължа с пътуването.

Полетът до Киев беше същия, пак никаква гледка, само дето този път до прозореца беше настанена двойка индийци. И въпреки, че за мен часа беше около 10—11 ч., според тяхните часовници беше някъде около 7 ч. Не че това извинява спането им на местата, на които бяха настанени. Даже единия спеше клюмайки, така че хептен нищо да не виждам! И миришеха на къри и индийски манджи. И докато в София температурите бяха минусови, видях победителя в Сървайвъра за мухи — по това време на годината един мух се беше набутал без паспорт и багаж в самолета и кой знае колко курсове е навъртял напред-назад по света.
Чак след като кацнахме в Киев успях да надникна от прозореца. Но само толкова, че да разбера, че на 10 метра от самолета не се виждаше нищичко!

Пълна боза!
Но това ме учуди чак на връщане, когато чакахме полета Виена — София. Получих съобщение от родна България: „Тук млякото се разля и дори отсрещния блок не се вижда!“. А така. След малко ни викнаха за самолета и обявиха, че до София ще се лети, но ако не можем да кацнем заради мъглата ще се върнем в изходно положение и ще мога да разгледам нощна Виена. Да си призная даже се блазнех от мисълта в София да не се види нищо и да се поскиторя по Мария Хилфер и да кажа едно здрасти на дядо Стефан (катедралата). Наредих се аз на опашката за чекиране, това ми беше четвъртия полет и три пъти бях все на пътеката, та си викам ще искам да ми намерят място до прозореца, та каквото ще да става. И взе че стана: „Имаме едно място до прозореца госпожице, но е най-отзад.“ Ей, така ми се възрадва душата! Качваме се на рейсчето за самолета и то ни откарва до...егаси ореховата черупка! На чак толкова дребен и стар самолет не се бях возила. Поглеждам корпуса и търся последното прозорче —

О, гадост и зараза!

Под прозорчето — крило, а самото то на половината закрито от двигателя на тази щайга! Честито на печелившите. Качвам се в самолета — обзаведен 60-тарски, не че нещо vintage да изглежда, ами май и тогава си е бил произведен. Неизбежно се зачудих как се позволява на такава машина да лети още, а на Ту-то забраниха. На една от седалките до прозореца видях същата жена, която спеше до мен и на отиване до Виена. И пак спиш, сволач!
Успяхме да вдигнем тоя кашон в посока Родината. Все пак можех да виждам „земля в илюминаторе“, но предимно облаци и почти се убедих, че на сутринта ще закусвам с шварц кафе и виенски кифлички, когато облаците започнаха да се разсейват и пред погледа ми се откриха някакви планини — Стара планина по изчисления. Защраках с фотото и се приготвих да видя София от високо. точно когато прескочихме едни хълмове и пред мен трябваше да се открие Софийското равно поле, проснало се между Стара планина и Витоша, аз и другите любопитни ахнахме пред голямото нищо — бяла мъгла и само трите струйки, бълвани от кремиковските комини се открояват на фона. Пфуууу-да-му-се-не-види! Прелетяхме над целия град и завихме на 180°, за да кацаме. Мъглата свършваше малко след края на пистата — какъв късмет, Виена дръж се! Но явно пилота реши да каца и цопнахме в бозата. Заприближавахме се бавно към родната земя и облаците преминаха в обикновена мъгла, когато видях, че в същност мъглата беше една мизерна мъгличка и всичко е наред. В сравнение с киевската мъгла, тази тук беше като снежеца в онези кичозни топки, които разтърсваш. Самолета се разтресе от ръкоплясканията на пътниците — България, единствената страна, в която хората още ръкопляскат при кацане сякаш авиацията все още едва прохожда.

А сега багажа.

Зареждам се на лентата, джесемето започва да звъни с приветствия за добре дошла, а аз чакам куфара пълен с „горiлка“ — украинската водка, „цукерки“ — бонбони сиреч и подаръчета за любимите хора. Един по един хората си събират куфарите, един сак остава да обикаля самотен, а аз седя и като гладно кученце гледам към мястото, от където пускат багажа. Защо все на мен се случват тези неща?! (за това и във втори епизод ще стане дума). Дланите ми се изпотиха, пресъхна ми гърлото и започнах да мисля чии ли мръсни ръце ми ровчат из нещата в този момент.

Отивам аз на гишето за рекламации. Жената започва да ми търси багажа в системата и не го намира. Хваща тя един кочан и ми показва една картинка с куфари, за да посоча как изглежда моя. После ми подава кочана, за да си напиша адреса и телефона за доставка на багажа. Аз в този момент притеснена и със звънящ gsm съвсем забравям да прочета текста под данните, които попълвам и слагам параф, където ми посочва служителката.

Четете преди да подписвате!

Взех си моята част от разписката и най-накрая се оказвам с любимите си хора, на които не мога да се нарадвам, заради шока и ужаса породен от липсата на багажеца ми. Пристигам в къщи и започвам да мисля за евентуалните щети:

1. Най-малкото — да се е строшила вътре горилката и всичките ми дрехи да носят порядъчен повей на украински хетман.


2. Липса на официалните ми дрехи, които и без това не са много на брой.


3. Липса на подаръците — срам, срам.


4. Липса на целия куфар — the horror, the horror!

Стигайки до последната вероятност, реших да сметна колко ми струват вещите, за да знам колко да си искам за обезщетение. И съответно се сетих за разписката. Гледам, чета, текста си беше с нормални букви, само че не го бях чела при подписването. И там се мъдри едно красиво изречение, че нещата в багажа ми не надвишават търговската стойност от 100 евро! Сигурно, ако бях по-възрастна щях да получа инфаркт. Аз, че съм си виновна, че не чета какво подписвам, виновна съм. Но се чудя на тия хора, там от компанията, това ли им е работата — да си прецакат пътниците още повече, в случай че и багажа са им изгубили? Защото, не че носех кой знае колко скъпи неща, но и малкото надвишаваше в пъти 100-те евроса.
Както и да е всичко завърши с

Щастлив край
На следващия ден си получих непокътнат багажа. Всичко беше наред и е време да ви разкажа за същинската част или как ме посрещна Киев.

Край на първа част
Продължението в част втора>>>
Автор: Пипилота
Снимки: автора

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: