28 ноември 2007

Грузия: Да пием за... :-)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Грузия е от онези страни, за които обикновено човек нищо не знае

Тя се намира „някъде там“, а нещата, които се случват в държавата, обикновено не се излъчват по новините. Свързват я предимно с прословутите грузински тостове и с това, че е бивша съветска република. И ако няма извънредно положение, какъвто е случаят сега, рядко ще чуете новини от там.

Малцина обаче знаят, че

Грузия е втората страна в света, приела християнството за своя религия

Там Язон е търсил Златното руно, през нея е минавал Пътят на коприната, азбуката й е около 6 века по-стара от кирилицата и е една от първите страни, в които се произвежда вино. Освен това, оказва се, че е съвсем близо до България — от другата страна на Черно море — до нея по суша може да се стигне за около два дни, а по море — само за денонощие.

Тръгнахме на път в една петъчна вечер с по една раница, виза в паспортите и пълно неведение къде отиваме. Разбира се, търсихме възможно най-изчерпателната информация в Интернет, но се оказа, че или половината страници, свързани с Грузия не работят, или в тях има вече добре известни неща.

Така в ранния неделен следобед се озовахме на

границата, между турския град Пософ и грузинския Вале

Поради политическите търкания между Грузия и Русия не бяхме сигурни дали можем да говорим на руски. Граничарите обаче ни успокоиха: „Ние не мразим Русия, не обичаме само руските политици, защото искат да откраднат част от земята ни. Иначе всеки от нас е израснал с този език“.

Ако човек се опита да говори на грузински без предварителна подготовка, е обречен на провал, защото се сблъсква с няколко препятствия. Едното е напълно непознатата азбука, далечна роднина на арамейския (езикът на Иисус, за последно използван от Мел Гибсън в „Страстите Христови“), която няма нито една буквичка, съвпадаща с буквите от кирилицата или латиницата. Второто препятствие е невъзможността да си усучеш езика на фльонга, за да поместиш пет съгласни една до друга (пример — „Мтскхета“ — старата грузинска столица, сега приличаща на красиво село). Третата спънка е, че гърлото ти започва да дращи неприятно, когато се опиташ да издаваш характерните за грузинския гърлени звуци, добре смесени с вече познатите съгласни — думичката „кхачапури“, „кинкхали“ и други още ми причиняват световъртеж... Резултатът е твърде мъчително главоболие, което може да се усили ако опиташ сладко-киселите грузински вина, приготвени от над 150 сорта грозде.

Хората в Грузия се гордеят изключително много с родината си

въпреки, че тя се отнася към тях доста немарливо. Мизерията в първия град, който посетихме — Акхалтсикхе — не може да се сравни с условията в един малък български град дори в най тежките години на прехода. Картината не беше по-различна и в Кутаиси — вторият по големина град в страната (около 300 хил. жители), където улиците са невероятно мръсни и движейки се по тях с кола, човек разбира истинското значение на думата „лунен пейзаж“. Веднъж заради слабата гравитация при отскачането от седалката на маршрутката при повечето дупки по улицата, и втори път заради невероятните траектории, които прави това най-разпространено средство за придвижване в Грузия. Прибавете към това и пороен майски дъжд и можете бегло да си представите какво беше настроението в нашата групичка, когато

пристигнахме в Кутаиси

А любезните хазяи, които открихме след дълго търсене около гарата, сипаха около килограм сол в раната на нашето чувство за хумор, като ни осведомиха, че „ток има понякога“, тоалетната е отвън, баня реално няма, но иначе „ей сега ще сгреем вода в една кофа на газената печка, за да се изкъпете в оная барака“.

Но сякаш всичко лошо свърши дотук. Старите Вано и Назико Кухианидзе и техният съсед — полу-руснак Рамас Апхадзе успяха да ни накарат бързо да забравим за неприятностите, които ни посрещнаха в Грузия и с типичното за страната гостоприемство наредиха стаканите с малко стипчивото грузинско вино на масата. След това, за да потвърдят слуховете за грузинските тостове, започнаха да ги нижат един след друг: за нашата среща (това винаги е първият тост); за нашите държави; за световния мир; за нашите родители; за рождените дни на братята и сестрите ни... Сякаш бяха забравили, че преживяват с около 25 български лева на месец и че малкото за нас пари, които им платихме за две нощувки, всъщност далеч надхвърлят обичайните им доходи.

Дори в Гърция и Сърбия не бях срещал по-религиозни хора. В Кутаиси дълго се чудехме защо местните ни гледат странно и дори ни спираха по улиците, за да се снимат с нас. Оказа се, че в Грузия мъжете просто не носят къси панталони, защото поне два-три пъти на ден посещават църква или манастир, а там подобно облекло е неприемливо. След като на площ почти два пъти по-малка от България има около 5000 религиозни храма, често се налага да пристъпваш прага на някой дом Божи. А ако направиш грешката да носиш по-фриволно облекло, веднага се намира някоя фанатизирана женица, която започва шумно да те клейми пред всички — достатъчно добър стимул за някого да обуе дълги панталони.

Столицата Тбилиси

е прекрасен град с живописен, но беден стар квартал, твърде малко за представата ни панелни блокове, невероятни малки улички с елитни заведения и широк главен булевард („Руставели“), на който всяка сграда през нощта свети като лампа. Имахме късмет и да видим военен парад на 26-ти май, който е грузинският национален празник. Освен това посетихме старите серни бани, които бяха наредени като миризливи яйца близо до хълма с древната крепост, пазеща града преди стотици години. Опитахме от местните пелмени, носещи познатото звучно име „кхинкхали“, а един весел младеж — Зура, ни предостави възможността да опитаме домашно приготвена водка — чача, която беше 62 градуса и две чашки бяха достатъчни да ми поразмекнат коленете. Задължително трябва да се пробва и местния коняк („Тбилисури“ или „Давид Сараджишвили“), на който гордите „картвели“ (така наричат себе си грузинците) дължат голяма част от международната си слава. Днес поръчах една бутилка на колегата на Евгений, ако ми я донесе от Тбилиси, има каса бира от мене:)

Освен Кутаиси по план трябваше да посетим още Гори (родният град на Йосиф Висарионович Джугашвили, а. к. а. Сталин), старата столица Мтскхета, Тбилиси и манастирът Давит Гареджи, на около 60 км югозападно от столицата, съвсем близо до границата с Азърбайджан. Оказа се, че освен тези места в Грузия има и невероятни планински пейзажи в Кавказ, както и няколко антични и много добре запазени градове, изсечени в скалите (Уплисцикхе и Вардзиа). Така пътуването, което трябваше да трае седмица, се удължи от само себе си и пропуснахме голяма част от планирания маршрут по обратния път в Турция. Но определено си заслужаваше.

И накъдето и да се обърнеш, виждаш кръст, устремен към небето, увенчал покрива на някоя църква. И много хора в църквата, намиращи в религията спасение от ежедневната мисъл за собственото си оцеляване...

Разделихме се с Грузия с чувството, че сме преживели велики неща. А те бяха велики, защото ги породиха срещите с обикновените хора. Хората, които дори и да не видиш повече през живота ти, оставят дълбоки следи в сърцето ти. Коба и отец Герасим от Сурами, малките Нино, Сандро и Георги от Мтскхета, Рамас, Вано и Назико от Кутаиси, Зура Куча от Тбилиси — без да съм религиозен, това, което мога да направя за тях сега, е да ги спомена на края на този разказ, за да съм сигурен, че хората в Грузия ще си останат винаги за мене такива, каквито ги видях с очите си — деца на Бога, живеещи на Божия земя.


И накрая не можем да минем без един класически тост:

Тръгнали двама съседи на пазар да продават вино. По пътя седнали да си починат и да похапнат.

– Сега да бяхме пийнали и по чашка винце! – въздъхнал единият.

— Да бяхме, ама нали караме виното да го продаваме. Не бива да хабим нито капка — рекъл другият.

Тогава първият поровил из джобовете си, намерил един петак и го подал на съседа си:

-Я сега ми налей винце за едно петаче.


Комшията му налял, след това взел петачето и го върнал на съседа си:
–Я сега ти ми налей за едно петаче.

И така петачето преминавало от джоба на единия в джоба на другия, докато и двата мяха, пълни с вино, не се изпразнили. Двамата съседи легнали да спят и захъркали доволни от търговията.

Да пием за успешните сделки! :)

Автор: Христо Радичев
Снимки: скоро ще се появят:-)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

1 коментар:

Michel каза...

Много ми хареса историята накрая! :)

И целия пътепис!