През Дубровник в Хърватска до Република Сръбска (Р.Српска) в Босна и Херцеговина - част втора

Част втора на пътеписа (началото е тук>>>)

Да се върнем малко на Страдун — централната улица.

В отсрещния (северния) край срещу Големия фонтан има една издатина в стената. За нея местните градски легенди твърдят, че изпълнява по едно желание, ако човек успее, застанал върху нея, да свали някоя част от облеклото си. Издатината има вид на човешка глава, чието темето е доста полегато (върху темето трябва да се стъпи) и тъй като и самото теме е малко, едвам се подава извън стената и на всичкото отгоре е полегато — упражнението вероятно е много трудно. Естествено, юнакът, който ми разказваше тази история, твърдеше, че успял да го направи — ама нали знаете на Балканите колко сме велики всичките;-)

Страдун - то това място, ако се завъртите наляво, се вижда издатината, която изпълнява желания

Цялата улица Страдун е облицована с лъскав камък (прилича на варовик, но вероятно не е). Камъкът е толкова лъскав, че туземците, когато искат да кажат — ела да се видим на Главната (както биха казали пловдивчани, да речем) — те казват: ела, да лижем малко (в смисъл лизане на сладолед:-) Подозирам, че в хърватския това се възприема само в буквалния смисъл;-) Но улицата наистина изглежда излизана.

По време на войната и обсадата градът е подложен на доста атаки от минохвъргачки. Сърбите са разбирали, че ако употребят по-сериозна артилерия, съвсем ще загубят авторитет пред международната общност (а тя се състои от американските и немски туристи) и затова са заринали града с леки мини и гранати.

Изобщо — една война се печели и губи на дипломатическия фронт, както показва и българската история. А както показа и случаят с медицинските сестри в Либия — една война се печели само с читави съюзници. Едва ли общественото мнение на Запад щеше да е в такава степен на страната на хърватите, ако, да речем Белград, беше посещаван от толкова американци, германци, французи и т.н., колкото е посещаван Дубровник.

Разбира се, това е много опростено виждане, но най-важното е човек добре да си подбира съюзниците и приятелите:-)

Схема на бомбардираните места в стария град на Дубровни

За какво ви разказах всичкото това — ами за да ви кажа, че от всичките мини и гранати, хвърлени срещу града не е останала нито една следа: улиците са изцяло препавирани (при това с камъни от оригиналната каменоломна), върху крепостните стени също не се вижда и драскотина от войната. За камъните от облицовката на Страдун, от архива на града са изровили договора с каменоломната, която през Средните векове е доставяла материала. Оказало се, че каменоломната е затворена преди 200 години. Намира се на някой от островите на Далмация и са я отворили специално, за да могат да облицоват Страдун с камъни от оригиналното място.

Чувал съм и че в Атина властите имали навика да слагат по Акропола мраморни парченца от оригиналните каменоломни, за да могат туристите да си „открадват“ „истински“ парченца мрамор от там.

Но пък като едното нищо това може да е поредната градска легенда — нали туристите трябва да са щастливи и да „знаят“, че пипат и виждат оригинала?:-)

Във всеки случай старият град на Дубровник си изглежда автентичен.

От Страдун настрани тръгват множество малки улички, които най-точно се обозначават с немското „Gasse“ — тези улички са толкова тесни, че по-скоро представляват отстоянията между сградите, отколкото истински улици — по тях двама човека едвам се разминават.

И въпреки това, това са пълноправни улици, т.к. има магазинчета и ресторанти по тях. Даже единия път седнахме в един такъв ресторант:-) Много вкусно и уютно.

Зад Катедралата има също един малък площад, на който се разполага пазарът — аха, да — с домати, чушки и краставици. Непосредствено до пазара е един от най-скъпите хотели в града — прозорците му са над сергиите. Да ви казвам ли, че всичко е идеално чисто?

Изобщо ми се стори невероятно чисто в целия град — да не говорим за старата част, че там беше като облизано.... Едната вечер се прибрахме доста късно и разбрах защо при такава навалица от туристи през деня, градът е като излизан — ами мият го с пожарникарски маркучи, уважаеми читатели!. Трима юнака минават по всичко улици с един истински пожарникарски маркуч, връзваха го периодично на щранговете с вода и миеха! Ама яко!

Извън старата си част Дубровник е приятен средиземноморски градец

с не много високи сгради. По улиците растат палми и от онези смешните средиземноморски борове. В покрайнините града се виждат много кипариси. Т.к се намира ба стръмен склон, входът на къщите, които са откъм страната на морето, се намира на най-горния етаж на сградата (във Велико Търново е така — поздрави за всички търновки и търновци!) и след като влезеш трябва да слизаш по стълбите за другите етажи.

Такава беше и конструкцията на хотела ми — вервайте ми, бая се озорих докато свикна на кой етаж ми е стаята!

Две думи за хотел Екзелсиор*****

беше си истински Excelsior!

Намира се съвсем близо (няма 200 метра) от южната страна на стария град. Перфектно място — особено ако човек му се ходи на разходки до стария град. Стаята ми беше с един от известните дубровнишки изгледи. Колко струваше стаята — един Господ знае! Е, и фирмата-майка, дето ми плаща хотела:-) Стаята беше с размерите на апартамента, в който живея в София. Освен това — две бани с тоалетна, а в едната баня имаше отделни вана и душ-кабина — пожелавам на всеки да може да си плаща такива (а и по-добри) хотели!

Това не е Екзелсиор - това е Хилтън

Наша милост обаче беше доста натоварен с работа и общо взето от хотелските екстри (освен двете бани — и двете си ги ползвах, голям кеф е) се възползвах — от безжичния Интернет Е, тъпото беше, че стаята ми беше в дъното на коридора, и мрежата се губеше, ама и без това трябваше да бачкам заедно с колежката — та се срещахме на неутрална територия — пред бизнес-центъра. Да, той се намира на минус третия етаж;-) и там мрежата беше ОК.

Както и да е, стига толкова за работа.

Така изкарах първите два дена от командировката ми в Дубровник — през деня яко бачкане, вечерно време си търсехме някакви кръчмета и на третия ден тръгнахме за крайната цел на командировката ни —

град Требинье в Босна и Херцеговина

Чували ли сте някога за него? Градът се намира в източна Херцеговина, на по-малко от 40 км от Дубровник и съвсем близо до тройната точка между Босна-и-Херцеговина, Черна гора и Хърватска. От София са 660 км през Ниш и Подгорица, ако пътувате с кола — иначе със самолет: през Виена и Дубровник, както и аз пътувах.

И така, едната сутрин ни взе колата на партньорската ни фирма от Дубровник и отпрашихме по стръмния път за Требинье. Нали ви казах, че „Перлата на Адриатика“ се намира в подножието на стръмен склон?. Докато изкачвахме първата чукара минахме покрай мястото, от което се правят най-известните снимки на Дубровник — най-обикновен паркинг за автобуси, пълен със щракащи туристи. Та тези снимки се правят от един почти вертикален склон.

Дубровник отгоре — снимката е взета от разказа Хърватска — една приказка на четири колела на Тихомир

Пътят продължава с много завои, сред едни нищо раждащи чукари и камънаци (едно дърво за цвят няма) дето и трева не никне. Пейзажът може да се ползва са изпитания на луноходи, марсоходи и друго необходимо в Космоса оборудване. Изобщо, в момента, в който излезете извън Дубровник в посока сушата (т.е. не по брега, а навътре в континента) — всякаква растителност изчезва. На всичкото отгоре, пикливите горички непосредствено до града бяха изгорели това лято (даже по телевизията го показваха, ако си спомняте).

„Добре дошли в страната на Анте Готовина“ - Често срещани билбордове - снимката е от Википедията, но потвърждавам истинността й

Често се срещат портрети на генерал Анте Готовина - подсъдим вече за военни престъпния по време на войната в бивша Югославия. Хърватите го сдадоха, за да могат да почнат преговорите за ЕС. (Таксиметровият шофьор на идване в града ми го беше представял като „Нашият герой, генерал Анте Готовина“). В българската Википедия има добра статия за него.

И така, малко след две изгорели Застави край пътя, които не можах да снимам, пристигаме на хърватско-босненската граница.

Напълно реална граница, мили деца — с два отделни пункта на стотина метра един от друг, паспортна и митническа проверка (е, не ни бъркаха в багажа) но ни огледаха внимателно. В колата бяхме двама хървати, една испанка (колежката ми) и наша милост и на двете граници ни огледаха внимателно. И двата пункта приличат на по-големи бараки, само дето на хърватския има и навес над бариерата.

Огледаха ни, питаха ни къде отиваме, печати не биха и така влязох на

територията на Босна и Херцеговина.

Малко отклонение: от лятото на 2007 за български граждани не са необходими визи за влизане в Босна и Хрецеговина.

Посрещна ни същият каменист пейзаж, но като добавка — първото село, през което минахме беше абсолютно пусто, със слепи прозорци....голямо село с двуетажни къщи и избити прозорци, и нито една жива душа наоколо.....

Безумното на това впечатление е, че точно 20 минути преди това си бил в един от най-красивите градове на Европа....а и Адриатическо море все още се вижда оттам.

Движението по пътя изведнъж изчезна, обичайните коли станаха застави, кадети и голф двойки, по пътя се появиха крави, които доста стреснаха испанската ми колежка...НО, и това не бива да се пропуска, пътят е много по-добър от много наши пътища. < И така след още няколко километра се появи табела

Добро дошли у Републику Српску

По моя предварителна информация, тази част на Източно Херцеговина, където се намира Требинье, изцяло трябва да е част от това автономно образувание Република Сръбска, но табелата не беше непосредствено до границата, а няколко километра по-навътре, което ме навява на мисълта, че граничните райони все пак са под управлението на централната власт на Федерацията.

Няколко километра по-нататък

минахме край табелката Требинье и влязохме в един от важните градове на Република Сръбска

В центъра на Требинье

Помните ли как изглеждаше Севлиево преди да дойдат американските инвеститори в града? А Нова Загора, Горна и Долна Оряховица, Попово, Симитли, Стрелча и т.н. преди 20 години? Помните ли вида на автогарата? А как изглеждаше тоалетната във Вършец? Спомнете си не само мизерията, също така си спомнете и спокойствието на изброените градове... Е, добавете и няколко кафенета с вид 90-а година и ще разберете какво видях в Требинье — върнах се 20 години назад и си спомних младините.

Интересното е, че разноезичните Википедии дават различни данни за населението — от 20 до 40 хиляди Към момента на писане на този пътепис все още няма българска статия за този град. Ако успеем да омаем тамошния клиент — сигурно ще успея да напиша нещо по-дебеличко по-въпроса.

В града бяхме няколко часа. През по-голямата част от времето бяхме на среща с партньори и освен служебните ангажименти успях да пия едно кафе (на джезве) и да направя няколко снимки. Времето беше мръчкаво и по едно време даже заваля и затова снимките са малко унили. Но от друга страна точно предават впечатлението ми от града.

Тук ще цитирам един от читателите на блога, който ми написа в един коментар нещо повече за Требинье. Давам думата на Зок:

„...Иначе, Требинье е един малак град (40.000), разположен на прекрасно място, с чудесна и чиста река Требишньица, с много зеленина, четири средновековни православни манастира и няколко великолепни църкви. Заплати са почти двойно по-високи одколко в България, улици са без дупки, спретнати и чисти. море е на 20 километра а зимен курорт наоколо 100.Няма улични кучета, обаче няма ги нито лъскавите чуждоземни молове и бензиностанции типа Шел, ОМВ итн, които впечатляват много хора од България и се изумяват когато някаде не ги намерат............

Иначе, Требинье е микро-район с найвисоки хора в Европа. Много од известните баскетболисти и волейболисти са точно од този град. Од този град е и един од найголямите сърбски поети, Йован Дучич, погребан в красивата църква на хълма. Интересно е че той едно време беше дипломат в София.През Требинье е минавао и апостол Павел, ходейки од Светите места към Рим.Запазена е негова пещера. Както вече казах Требинье е благословено од Господа с четири манастира....

...в Република Српска е хубаво, и не, живота там нее само мед и масло. Всека страна, град или место по света (както и хората там) има понещо красиво, само трябва чисто сърце и широка душа да го видиш и почувстваш...“

Е, аз не видях толкова високи хора — бяха с нормален за българи ръст и като цяло бяха по-смугли от хърватите в Дубровник. Там наистина са доста височки хората.

Още един цитат от руския Интернет, където по принцип се отнасят много съчувствено (до оглупяване) към всичко сръбско, да не говорим пък за образувания от вида на Република Сръска в БиХ: „Автобусный вокзал в Требинье поразил меня разрухой и обшарпанностью: с разбитыми стеклами, без лавочек внутри, холодный и сырой...“ http://www.fotoputi.com/bosna.htm

Автогарата наистина се набива на очи!

Градът е свързан и с българската история:

През 998 г. цар Самуил предприема голяма кампания в Далмация. Владетелят на Дукля и Зета — Иван Владимир, е изпратен на заточение в Преспа. Земите около Шкодренското езеро са присъединени към България. Българските войски навлизат в сръбските княжества Травуня (Требине) и Захумле (Захълмие) и преминават през цялото Далматинско крайбрежие и Босна. Те превземат Котор и Дубровник и през Рашка се връщат в България.

Политическото господство на българската държава на Балканския югозапад се утвърждава и чрез династичните бракове на две от Самуиловите дъщери. През 999 г. Теодора Косара се омъжва за Иван Владимир, когото Самуил назначава отново за владетел на Зета, а чичо му Драгомир, който е доверено лице на българския цар, става управител на областите Требине и Захълмие. Другата му дъщеря — Мирослава, се омъжва за Ашот, който е назначен за управител на Драчка област. http://www.mfa.government.bg/history_of_bulgaria/30.html

Времето се пооправи....

...но само за малко

Малко обща информация:

1. За Босна и Херцеговина не са нужни визи — от лятото на 2007г

2. Валутата е „конвертируема марка“ — 1:1 с българския лев.

3. Цените са съизмерими с българските — 5 кафета и 3 сока струваха към 5 и малко КМ (лева:-), бензинът беше малко по-евтин от българския към онзи момент

4. Отделните политически единици на Босна и Херцеговина (Мюсюлманско-хърватската федерация и Република Сръбска) не са отделени с граници или някакъв специален пропускателен режим — минава се покрай една табела само, на която пише Република Српска — примерно както са областните граници в България. Естествено не коментирам правото им на различни политики в определени области

Малко се помотахме, след като свърши срещата ни, и отпрашихме към Дубровник. Докато излизахме от града на няколко пъти спирахме на пешеходна пътека (шофьорката ни беше хърватка), за да пропуснем пешеходците — горките, даже не сгряваха, че спираме да ги пропуснем — туземците (босненско-херцеговските) явно карат бетер софийските идиоти и не пускат жив пешеходец пред себе си, даже и на зебра. В Хърватска в това отношение са като в нормалните европейски държави, т.е на пешеходна пътека се спира.

Крайграничното село-клик за увеличение

На връщане отново минахме през запустелите села — последното се намира буквално на половин километър от граничния пункт и ако се погледне наляво се вижда Адриатическо море — хърватският ни партньор твърдеше, че това е най-близката точка на Херцеговина до морето.

За мен най-потресаващо беше разликата от няколко километра, които отделяха една „почти-Европа“ от един късен социализъм.

На граничния пункт не искаха да слагат печати, ама ние с испанската колежка си поискахме специално.

........................................................

Последният ден в Дубровник беше дъждовен, но наша милост излезе на разходка, за да успее да направи няколкото снимки, които ще се появят скоро и в този разказ.

Прибрах се отново през Виена — получих смс от идиотите, че мога да ползвам евтин роуминг.

Полетът от Виена беше на България Еър — стюардесите говореха немски, което приятно ме изненада.

София ме посрещна с онази типична миризма на сняг и мъгла, която обикновено предшества първия сняг. Една седмица по-късно сложих зимните гуми на колата. А сметка ми за мобилния телефон надвишаваше 160 лв

Край

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: