Една разходка до Истанбул

Летището бе обвито в мъгла — тежка, сива, грозно настръхнала. В началото на декември, последния месец от изтичащата година, пътуването със самолет бе неочаквано събитие за мен. Дестинацията, за която получих своя предколеден подарък-билет, бе Виена. Докато седях на терминала и наблюдавах множеството от изнервени пътници, които нервно сновяха наоколо или също като мен кротко чакаха повикване за самолета си, аз потъвах в мечти и планове за предстоящата почивка в една от най-привлекателните люлки на културата в „добрата стара Европа“. Мислено вече вървях по непознатите за мен улици на Виена, разглеждах коледния базар, купувах ненужни подаръци за близките си и пиех топло какао в някое от безбройните кафенета на града.

„Ех, Пратер, Пратер...“ — за съжаление аз не те видях...

В този ден съвсем не ми бе писано да полетя със самолет. Всъщност стигнах едва до чекирането на багажа и почаках още половин час, докато любезно ми бе съобщено, че полетът ми е отменен. Мечтите ми за празнично пазаруване по виенски се изпариха толкова бързо, че останала без тях, се почувствах самотна и тъжна. Не можех да се върна в София, защото въпреки, че не бях излетяла в действителност, в съзнанието си вече пътувах... Нанякъде.


Спаси ме един случаен бус, който спря пред летището в мига, когато излизах, нарамила сака си, навела глава и повлякла се нещастно обратно към скуката на града. Стресна ме клаксонът на автобуса и когато вдигнах очи към него, видях бяла табелка с надпис „София — Истанбул“. Ура! Ето го моят рицар на бял кон! Без колебание се качих, метнах сака на свободното място до мен и доволно се отпуснах на седалката.
Истанбул... Градът, за който бях чувала легенди... Градът, който искрено мечтаех да видя, но така и не намерих повод да тръгна към него... Градът, който носеше очарование само при споменаването на името му — И-стан-бул...

Озовах се в града призори. От гарата побързах да си взема такси и упътих шофьора да ме закара до Таксим. Знаех от приятели, че това е най-европейската част на града и смятах да я открия за себе си.

Таксито ме стовари да малък семеен хотел, който изглеждаше съвсем прилично и срещу умерена сума евро, успях да се настаня. Въпреки нетърпението си да разгледам поне тази част на Истанбул, изчаках слънцето да изгрее напълно и да чуя първите шумни възгласи на продавачите, чираците и калфите, които отваряха закусвалните, магазинчетата, ресторантите.

The story begins...

Бавно се спускам към площад „Таксим“. Минавам по булевард Истиклял (Istiklal Caddesi), който е една от главните улици в тази част на града. От двете ми страни се издигат красиви цветни сгради на по няколко етажа, побрали в себе си цялото разнообразие от магазинчета за сладкиши, ресторанти с традиционна турска кухня, витрини на маркови магазини, кафенета, кебапчийници...и какво ли още не... Тук всичко е смес от най-разнообразни и несъчетаеми неща, които придават на „Истиклял“ екзотичен и уникален вид. Така е и в цял Истанбул. Прилича на туптящо сърце, което никога не спира своя ритъм. Той е символ на живота с всички негови контрасти, със своите добри и лоши страни, но постоянно оживен, постоянно шумен, постоянно цветен, красив, магнетичен... Едва ли има една-единствена дума, с която може да се опише Истанбул.

Магнит.
Магия.
Очарование.
История,
Минало.
Настояще.
Кръстопът.
Едно.
Цяло.
От
Минало
И
Настояще.

Миналото и настоящето се преплетени в самото сърце на Истанбул, в лабиринта от стръмни улички, които сякаш нямат край, съединяват се, извиват се, преплитат се и те водят нанякъде.

Попивам с очи отварящите врати турски дюкянчета и закусвални, от които се носи примамливият аромат на прясно изпечени банички, бюреци и всевъзможни видове „симиди“. Отвсякъде ме подканят с любезното „Байрум!“ („Заповядайте!“). Избирам една от закусвалните с излъскана до блясък витрина, зад която се крие сякаш цялото разнообразие на традиционни турски баници и баклави. Поръчвам си порция „су бюрек“, който е нещо като кръгла баница от юфка и сирене. Явно ми се услажда, защото си поръчвам и втора порция плюс „бонус от заведението“ — порция сладка баница, поръсена с пудра захар и чаша от традиционния за Турция чай. Оказва се, че управителят на малката „баничарница“ е забелязал, че съм от вида „нов турист“ и проявява типичната за Истанбул любезност към посетителите. Внимателното отношение към клиента е закон в Истанбул. Нещо, което рядко можем да срещнем в България.

След вкусната (и тежка ) закуска продължавам разходката си по „Истиклял“. Впечатлява ме изобилието от стоки и храни, изложени зад витрини, лъснато до блясък. Явно чистотата е другият приоритет на турците, който би могъл да ни послужи за пример. Храната тук се приготвя буквално пред очите на туристите и местните жители. Процесът на готвене прилича на свещенодействие, в което готвачите, облечени в еднакви „униформи“, създават своите кулинарни шедьоври — гювеч, месни гозби, пилаф, пълнени патладжани, сиропирани сладкиши, сладолед...

Междувременно, загледана в примамливите витрини, съм успяла да попадна в тълпата, превзела „Истиклял“. Множество от хора преминава покрай мен — дочувам не само турска реч, но и френска, английска. Освен забързаните турци, отиващи на работа и спокойно пазаруващите забулени „ханъми“, срещам и туристи като мен, дошли да се порадват на няколко почивни слънчеви дни.

Поглъщам с очи разнообразието на главната улица и търся онези нейни символи, които ще запазя в съзнанието си като скъпи спомени. Ето, малкият червен трамвай, който с трясък преминава покрай мен; количките за симиди и гевреци, всяка от които има свой собствен номер и шумно рекламиращ стоката си продавач; големите закусвални на веригата „Симид Сарай“; скътаните в разклоненията на главната улица ресторантчета с традиционна турска кухня; изобилието от магазини за сладкиши, подправки, ядки, шалове и сувенири; уличните музиканти и продавачите на „маркови“ парфюми, часовници, цигари и шоколад... Един от нестандартните символи на района около площад „Таксим“ е и странният възрастен мъж с брада, облечен в униформа с множество закачени по нея медали, държащ в ръката си огромна броеница и разхождащ се безцелно по „Истиклял“ по всяко време на денонощието.

В неизбродимите разклонения на „Истиклял Кадеси“ са скрити безброй заведения, кафенета, клубове и ресторанти. Всички те обаче впечатляват посетителя с оригиналния си дизайнерски облик, с цялостния си creative — интериор. Всяко място тук е различно. Изборът е толкова голям, че може да задоволи всеки каприз на ненаситния за развлечения турист.
Музиката е част от атмосферата на артистичния квартал около „Таксим“. Тук тя никога не спира — мелодиите, предимно турски, звучат от всеки ъгъл. Докато разглеждам книгите в малката книжарница „Робинзон Крузо“, в която наистина се чувствам като корабокрушенец на остров от книги, около мен „Истиклял“ се променя. Привечер тук се струпва сякаш цялата модерна младеж на Истанбул. Влюбени двойки се разхождат, хванати за ръка; близо до площад „Таксим“ и паметника на „бащата“ на европейска Турция Ататюрк група момчета пият бира; няколко момичета с вид на пънк-диви чакат някого, нетърпеливо пушейки цигари... Нощта на „Истиклял“ е съвсем различна. Ако денят тук е обвит в бял воал, то нощта е лишена от задръжки, религиозни догми и традиционни норми на поведение. Заведенията се препълнени, усмихнати хора разговарят помежду си, пият бяло вино или бира, пушат наргиле и потъват в облаци от ароматен тютюнев дим. Жените изглеждат красиви, облечени са като европейки — носят дънки, рокли или дълги поли. Излъчват спокойствието на Изтока и енергията на Запада. Дискотеките и клубовете са отворени за всички до сутринта. Един от най-известните клубове е Babylon („Вавилон“), атрактивно място за любителите на джаза и рока.
Младите хора на Истанбул обаче сякаш предпочитат да се разходят по „Истиклял“, след което да седнат за по питие на някое от многобройните заведения, да хапнат сладолед или да отидат на кино... Разговорите не секват, а кварталът заспива едва призори, притихнал в очакването на следващия ден.

Прибирайки се към стаята си в хотела, заситила среднощния си глад с истанбулски дюнер (чийто вкус значително превъзхожда този на дюнерите в София), осъзнавам, че моето случайно приключение тепърва започва. На следващия ден ми предстои обиколка из пазарите на града, посещение в Синята джамия и разходка по моста до Златния рог, където Босфорът тихо напява някоя от многото мелодии на Истанбул.

*Съзнавам, че едва ли съм успяла да предам с думи това, което в действителност представлява този град, разположен между два свята — Изтока и Запада. Инстанбул не може да бъде описан в един текст. Дори и в цяла книга. Орхан Памук (един от любимите ми автори в момента) посвети на Истанбул своя последен роман, който носи същото име. Препоръчвам го на всеки, който иска да усети поне малка част от магията, наречена Истанбул. И да я разбере...

Автор: Елина Цанкова

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: