Париж: Какво да видим

Париж, Франция

Този пътепис е своеобразно продължение на Съветите за пътуване до Париж, които можете да видите тук>>>


В тази част на нашия разказ ще споделим впечатленията си от Париж.
Първото нещо, с което един турист трябва да разполага в този град е ...... естествено карта на града. Следват карта на метрото, раница, удобни обувки и издържливост.Според дните, които ще пребивава човек и това, което желае да разгледа най-добре е да така да си планира туровете, та да не губи никакво време. Все пак в Париж има адски много неща за разглеждане.

Ние си бяхме планирали туровете по дни и в близост един до друг, така че да не се губи особено време.

Първи ден:

Notre Dame de Paris

Една наистина величествена сграда в готически стил. Строена е в продължение на около 200 години. И няма как иначе да е. В момента, в който човек се приближи до нея, разбира как във всеки детайл е отделено максимално внимание. Входът е свободен. Плаща се за кулите, където е страхотно. Да се разгледат също съкровищницата и криптата.

Кулите на Нотр Дам

Фасадата на Нотр Дам

Conciergerie

Внушителен дворец, изграден върху основите на кралска резиденция в града. По-късно, по време на френската революция, тук са били хвърляни затворниците, включително кралица Мария Антоанета.

Louvre

Едва ли има нужда от представяне. Много голям и сложен за разглеждане-представлява един огромен лабиринт, в който обаче има безценни неща. Най-известните-Мона Лиза, Венера Милоска, Крилатата Нике и други. За да се разгледа обстойно ви трябва един ден.

L'Arc de Triomphe

Изградена на кръгъл павиран площад, на който се събират общо 12 булеварда, включително и Шанз Елизе. Под нея е гробът на незнайния войн, до който гори вечния огън, напомнящ за загиналите за Франция. Можете да се качите най-горе по тесни стълбички, откъдето се открива внушителна гледка и ще разберете, че Осман е бил гениален архитект.

Триумфалната арка

Втори ден:

Saint Chapelle

Хубава готическа катедрала, в която често се провеждат концерти за камерна музика. Според мен може и да бъде пропусната.

Латинският квартал

След като преминете на юг от Нотр Дам, започва и този квартал. Много оживено и красиво. Има много ресторанти с различна кухня на много прилични цени. Оттук може да се купят и хубави сувенири.

Pantheon

Шедьовър на Суфло, посветен на Сент Женевиев. По време на революцията става Пантеон, в който са положени тленните останки на известни французи-Волтер, Юго, Зола, Дюма-баща и др. Прекрасна архитектура.

Люксембургските градини

Чудесно място да отпочинете при хубаво време.

Musee D'Orsay

Бивша гара, превърната в разкошен музей, в който са изложени произведения на импресионисти, творили в периода 1848-1914 г. За мен лично е един от най-красивите музеи, които посетих там. Могат да се видят картини на Моне, Мане, Тулуз Лотрек, Дега, Реноар, Ван Гог и много други.

Трети ден:

La Tour Eiffel

Не знам защо, но винаги съм си представял Айфеловата кула малко по-различно, по-величествено. Не че не беше, ама не е това, което очаквах. Трябва да се има предвид, че стават огромни опашки. Ние лично отидохме в 09,00 часа-половин час преди да отворят и вече имаше около 50 човека. Точно след час станаха около 300 чакащи. Три от четирите основи се използват за качване. Една от тях е за качване пеш до втория етаж. Отгоре се открива красива гледка.

Les Invalides

Най-известните неща тук са Музеят на армията и гробът на Наполеон. Зад тях има много красива градина.

Градината зад Инвалидите

Musee Rodin – Музеят Роден

Гениален скулптор. Много неща за разглеждане-Вратата на Ада, Адам и Ева и естествено най-известната скулптура-Мислителят. Има произведения и на Камий Клодел-любовница на Роден.

Centre Georges Pompidou: Центърът Помпиду

е музей на модерното изкуство. Според някои писания е по-посещаван дори от Лувъра. За нас специално е безумна простотия. Влязохме за 15 минути и излязохме. Освен оригиналната архитектура на сградата, няма нищо, което да си заслужава да се разгледа.

Четвърти ден:

Chateau de Versailles: Дворецът Версай.

Пътува се до там с RER C около 40-50 минути. Величествена сграда с прекрасни градини. Построен от Луи ХІV, който е искал да демонстрира своето величие. В него са живяли кралете на Франция от 1661 г. до 1789 г. Разглежда се последователно, като се влиза от зала в зала. Интересни са-Огледалната зала, Стаята на краля, Стаята на кралицата Мария Антоанета /зад нейното легло е вратата, през която е избягала за да не я линчува народа, след прословутата си фраза: "Щом нямат пари за хляб, да ядат пасти!..."/.

Версай

Пред двореца има разни чернокожи, които продават сувенири на добра цена.

Musee Picasso-Музеят Пикасо

Там са изложени негови творби от периода, когато е живял и творил в Париж.

Пети ден:

Sacre Coeur-Базиликата Сакр Кьор

е много красива. Качвайки се нагоре, те спират едни негри и ти показват една прежда. Добре е човек да ги подмине. Впоследтвие разбрахме, че всъщност тази прежда ти я слагат на ръката и започват да плетат гривна за около 2 минути. Накрая ти казват да им дадеш 10 евро. Естествено няма как да им откажеш.

Отстрани базиликата по малки тесни улички се стига до площада на художниците с хубави заведения. В близост е къщата на Салвадор Дали.

Под Сакр Кьор има много магазини за сувенири. Според нас, тук са най-евтини. Кварталът изглежда малко непривлекателно, тъй като е мръсно и има доста емигранти-араби, африканци и други.

Place Pigalle и Moulin Rouge-Само две думи: Интересно е!!!

Шести ден:

Defense -Кварталът Дефанс

е ситито на Париж. Има много модерни сгради на банки и големи фирми. Тук е разположена Голямата Арка, от която при ясно време като погледнеш, погледът ти минава през Триумфалната арка и стига до Арката Карусел пред Лувъра.

Place de la Concorde, L' Opera, Place Vendome, Galeries Lafayette

Все места, които трябва да се посетят

Place de la Concorde

Останаха и неща, които искахме да посетим /например Дисниленд и Музеят Гревен/, но за тях не остана време. Може би от двете части на статията става ясно, какво е предимството на индивидуалното посещение на Париж пред груповото.

Автори: Юри и Венцислава Печански
Снимки: Авторите

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Един ден в Париж ( и два във Виена)

One Day in Paris и два във Виена (на летището)

Всичко почна в понеделник, когато в служебния ни чат колегата от Австрия каза, че трябва да помагаме на френските другарчета да спечелят клиент, който има интерес към Централна и Източна Европа. За целта в сряда трябва да съм в Париж за среща. Много хубаво, но има 2 проблема — официално не съм на работа, защото чакам проклетото руско разрешение за работа; отделно — нямам никакви формални дрехи в България... Първото препятствие е преодолимо, защото корпоративната кредитна карта е още в мен и английският ми шеф потвърди разхода. Втория проблем го решавам с бързо посещение в Денил и Geox и след 2 часа съм със сиво сако, тъмносин панталон, две вратовръзки, чифт обувки Brogues и 850 лева назад. Все пак е добра инвестиция.

Тъй като „България Еър“ и „Ер Франс“ са тежкари и приемат резервации само за след 4 дни, отново прибягвам до добрата стара SkyEurope. И сега цената не е точно low cost, но затова е корпоративната карта. Тъй като имам 6 часа престой във Виена си поръчвам и вход за лаунджа. Тъкмо ще имам време за конферентния разговор на другия ден.
Ставам сутринта във втоорник в 4:30, за да си подготвя презентацията и откривам, че са ми резнали достъпа до корпоративния VPN. Така де, нали не съм служител в момента. Както и да е написвам си презентацията, разпращам я през gmail и резервирам стая в Etap La Defense.

Полетът до Виена е без изненади. Единственият проблем е, че във Виена трябва да си взема багажа и да го чекирам отново. Интересно как на връщане го чекираха от Париж директно за София?

Бая зор намирам обаче да открия лаунджа. Никой от Sky Europe не може да ми обясни къде точно е и след лутане успявам да го открия на 3-тия път. Най сетне мога да си заредя лаптопа и да се включа в теле-конференцията.

И тук настъпва големия ужас... Франсетата са страшно дезорганизирани, закъсняват 10 минути, говорят си на френски, смеят се гръмогласно (5—6 човека едновременно). Добре, че съм със SkypeOut, та ми излезе 1 евро.

Полетът за Париж закъснява с 30 минути, но поне няма излишно размотаване с паспортен контрол (в Шенген сме).

На летището попадам на някакъв чичка таксиджия, който говори само френски. В колата има навигационна система, но въпреки нея пропуснахме хотела първия път:).
Френското другарче ме чакаше в хотела, където направихме една бърза вечеря с огромен телешки стек алангле и бордо.

Хотелът е „бюджетен“ клас, което ще рече минимално оборудване, въпреки това си има всичко, даже Wi-Fi интернета е на поносимата цена от 10 евро.
Закуската е „континентална“, но достатъчна за началото на деня.

На сутринта с помощта на Google Maps стигам за 20 минути до офиса. Тъй като ме няма в корпоративния указател (бързаци) ми издават посетителски пропуск. Запознавам се с целия екип и правим бързо кафе в бистрото отсреща. После пак 2-часова среща с много френски викове и смехове и се отправяме към клиента.

Кампусът на клиента се намира в едно градче на запад от Париж, построено през 70-те. Пътем успях да зърна Триумфалната арка и да минем край Версайл. Самият кампус се намира в тих парк (явно знаят как да си почиват ефективно).

Срещата с клиентите минава изцяло на френски, с малки включвания на английски от мен и един немско-швейцарски колега. Прави ми впечатление, че английският на франсетата е ужасен — не само като акцент, но и като речников запас — явно не го практикуват много.

След срещата вземаме влакчето до La Defense. Франсетата коментират, че никога не биха живяли в това градче. Градчето е като излязло от проспект на селище за пенсионери, само дето всички срещнати са или от Магреба или от Френска Африка (сигурно има и някои от Югоизточна Азия и от Френските Антили).

Вечерта изобщо не ми е до никакъв sightseeing — толкова съм скапан.
Сега съм пак в лаунджа на Виенското летище, очаквайки самолета за София (пак 6 часа престой) и тихичко се размазвам с водка с портокалов сок.

Автор: Димитър Димитров

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Откриването на Европа(2) — или 7150 км и много приятели

Откриването на Европа(2) — или 7150 км и много приятели

част втора от приключенията на Бай Кольо из Европата (началото е тук>>>)

Франция и Испания

Женевското езеро и всичките му красоти остават за друг път. Трябва да стигнем в Анси преди 18 часа. GPS-а продължава да фриволничи, мисли че искаме да изкачим всяко баирче въпреки, че съм казал категорично че искам ФАСТЪР ама не би, не остана тайна пътека,през която да не сме минали. За малко да изпуснем границата, добре че ни се допи кафе. Похарчваме последните франкове за половин метър шоколад и сме във Франция....

Анси, Анси ле ву. Еех френска работа.

Нашите приятели там са хора на наша възраст които живеят извън града в къща на поляна — правилното място за живеене по европейските стандарти. Страхотно мили и интелигентни хора. Учат италиански, пътуват, гребат в езерото /казах ли ви че пак има езеро — Анси/ имат 4 сина и 4 внука. Започваме с вино и сирене, после френски салати и пр. пр. След това ние хукваме да гледаме Анси, а те имат урок по италиански. По-късно

вечерта продължава с пай и ракия. Абе френска кухня. Бива си я. Изискана работа са французите като нашите домакини.

Анси — много красив град разположен на едноименно езеро.

От 40 години насам има построени над 160 колектора за пречистване на водата. Сега дъното на езерото се вижда и нощем. Хората се къпят спокойно, сигурно и пият от нея. А има няколко града по бреговете му. Градът има река, която тръгва от езерото, хитрите французи /да скрият кашкавала в наденицата/ са разделили коритото на няколко канала и са си направили една сладководна Венеция. Много е красиво, много внимание е обърнато на парковете и каналите, няколкото стари крепости го правят още по романтичен.

Закуска на тревата. Пием кафе и отново на Запад.

Този път участъка е 740 км. Направо от Горна Савоя — източна Франция до Аквитания — Западна. Нашият град е

Марман /Marmande/

Никакви експерименти с маршрута само магистрали и здраво газ. Френските тоалетни — еее, голем кеф. То чисто, свети, аромати, кърпи, душове, че О’де тоалет пуска една джаджа. Стая за преобличане на бебета, отделна тоалетна за инвалиди. Разбирам защо не ползват храстчета покрай пътя.

Марман, пристигаме навреме, намираме нашите домакини. Много интересни хора, напуснали Париж и занимаващи се със свободно изкуство. Купили са огромна старинна къща в този интересен прованс. Марман е много различен, в него има нещо африканско, романско.

Никъде не се пуши, възхитени сме. Искаме във Франция. В София не можем едно заведение да намерим където да си побъбрим с приятели без да ни тровят. И за кметовете би било полезно градчето има 9 фонтана. И работят. Градът се намира на река Гарона, припомняме си „Без дом“ и снимаме реката. Домакините ни подаряват домати в различен цвят — гордостта на Марман. Оказват се невероятно вкусни. Нашите родни домати бързат да се присъединят към европейските — розови тенис топки.

Потегляме на Юг — сега спокойно по страничните пътища Сан Себастиан е близо. Пътищата извън магистралата са приказни. Кленови сводове създават усещане за спокойствие. Окосени ливади, горички, много красиви къщи. Умеят да се забавляват хората.

Некои съображения: повечето хора с които се запознахме, не, не са по-богати от нас, но всички живеятпо-добре. Повечето живеят под наем, но животът им е по-сигурен. Ние тук които ревем за мизерията разхищаваме и разсипваме богатствата си. Вижда ми се тъпо.

Испания,

упорито ръкомахаме някой да ни забележи на френско-испанската граница, но не би. Язък ни за големите паспорти. Пфу нема кой да те гледа подозрително да разрови бельото, да мушне отвертка в кесията с кюфтета. Въздъхваме по соца и отминаваме.

Пристигаме в Сан Себастиан

съвсем по график. И хукваме на плаж. На океана. По-малко солен е от средиземното и много спокоен. Ех Атлантик. Плувам в захлас. Бях чел някъде, че там било рай за сърфистите, съмнявам се. Сан Себастиан има два залива и двата много затворени. В момента е като тепсия и едва ли може да има добра вълна за сърфистите. Може пък някъде наблизо из Бискайския залив да има. Мацките мързелуват на слънце. Топнаха крак, близнаха и каза аха — Океан, не е много солен. Егати отношението.

Сан Себастиан е много красив и по испански /пардон баски/ пищен.

Прилича на Рио де Жанейро.Не че сме ходили там, ама така ни изглежда. Всъщност и кой от кого е взел приликата пак е спорно. Два големи хълма затварят залива и бранят града. Най-често им е трябвало да го бранят от англичаните, те албионците по-друг начин са опознавали Европа, не като нас со кротце и со благо. Още си стоят оръдията там да пазят мира. Този град има и голям парк, за който не остават сили. Незнайно защо не е сред първите по туристически рейтинг. Според нас по нищо не отстъпва на една Валенсия, даже напротив, много по-модерен и развит. Може би причините са политически, както научаваме малко по-късно.

Нашият домакин закъснява и води със себе си още един закъсал гост. Ставаме голяма компания, но както се казва сърце да е широко. Домакинът ни е най-чистия и подреден ерген, който сме виждали. Великолепен апартамент, обзаведен и съоръжен със всичко в нов квартал новичък и обширен, с разкошни тераси. С мармандски домати, испански лук и френско сирене, и много творчество създаваме салата и гонещата носталгията бяла Рада постигаме бързо консенсус и обединение.

Та тук се завихри политиката. Оказа се, че Испания си е многоезична страна, нещо като Швейцария само дето кантоните не са дошли доброволно. Това дето не разбирахме табелките в града било щото са писани на баски, нашето испанознание се отнасяше само до говорещите кастилски. Това при баските да говориш книжовен испански си е като да попиташ нещо на руски в Чехия 68-ма година. Говорейки си за това де е България ние най-невинно питахме — а това как е в Испания? На един от многото такива въпроси съпругата ми получи отговор: „Ама жено, къде тук виждаш испанци и Испания?“ Голем смех падна. Нашето неразбиране. Доста по-късно в Каталуния вече, водейки все същия този разговор лека полека започнахме да поразбираме. A пък питайки за същото мадридчанина Нектор — един истински столичанин. Той отсече — ЕСТУПИДО!!! Тогава и на мен така ми изглеждаше. Ама като се сетя за нашето „Свобода или Смърт!“ се куртолисах и реших да не ръчкам повече.

На път към Мадрид.

Попадаме в центъра на града, там ни е квартирата. Централно, шумно оживено. Мадрид си е космополитен. Нашият домакин е боядисал стените на стаите в могъщи цветове, ярко червена спалня, тъмно син хол, огнено оранжев коридор. Мрази бялото. Представяме нашите специалитети, а той ни изненадва с мадридска салата. Чертаем маршрути и пишем коментари. Това дето го обикалят тур бусовете го обходихме пеша. Километража на маратонките гони автомобилния. Много е добре да имаш местен човек овреме да ти спести глупостите пробутвани от туристическия бизнес.

Започваме бавно с центъра на Испания — Пуерта дел Соло. Да усетим пулса. Тръгваме към музейната част и там кратко колебание. Дали да заложим на класиката и Веласкес /Прадо/ — младата госпожица му е фен или на модерното музеят рейна София — Пикасо, Дали, Миро. Ние по-възрастните надделяваме с избора си на модерното. Аз отдавна исках да усетя директно въздействието на Герника.

От музея, в който истински се забавлявахме си тръгнахме истински фенове на Хуан Миро. Преди това си мислех, че си е обикновен ексцентрик и шантав модернист, но сега твърдо го коронясах като крал на идиотите. Музеят си заслужава. Препоръчвам го.

После правим грешка с един ресторант Кентъки и се придвижваме към плаца Майор. Затворен площад, но се усеща много силно духът на Испания. Кралски дворец и пр. бля бля. Изобщо доста грандомания има в Мадрид. Истинско удоволствие е да наблюдаваш парка със паметника на Сервантес. Голям бял строг и стилен. На белия фон отпред с черен бронз Дон Кихот и Санчо Панса свободно прославят Испания, а от горе строго ги гледа Сервантес. Сякаш пита: Тия двамата какво си позволяват.?

Пием кафе на Гран Виа по съвет на Нектор. Така каза, просто поседете и наблюдавайте хората. Заслужава си. Мале колко шантав народ се извървя за това време. Неволно си мисля за Алеко и как ли щеше да изглежда колоритния балканец на фона на Мадрид? Едва ли щеше да се забелязва, странно накъде върви светът, и за добро ли? Абе определено се чувстваме членове на Европейският съюз на тази улица и в това тротоарно кафене. Снимам театър Лопе де Вега, който свързвам с любим виц и продължаваме. Минаваме през парк, един от многото в Мадрид с десетки фонтани. Разкошни градини. Паркът е пълен с почиващи, спортуващи, забавляващи се и подрастващи. Има езера с лодки, сенчести пътеки, купонджийски естради... Изобщо в Мадрид има толкова фонтани, че ми се ще бат Бойко да дойде да погостува малко тук (два дни ще са му достатъчни).

Мадрид. Усеща се че има крал, полагат усилия за величието и достолепието. Нектор е канен на рожден ден. След 12 вечерта, тогава канят на купони тук. Вечерта поливаме със сангрия. Наздраве за Благун. Всъщност вече видях в Метро картон със сангрия, като добавим и гаспачо което също се намира можем да си направим мадридска вечер насред София.

Събота е, а ние сме на път за Валенсия.

ъъъ — Тук става малка издънка. Нашата домакиня я няма и телефона и не отговаря. Е, отиваме на плаж. Вече средиземноморски и километричен. Привечер правим повторен опит да я открием и пак удряме греда. Вариант Б намираме хотел в центъра, демонстрирам чудеса от софийско майсторство, за да паркирам и хукваме да разглеждаме.

Валенсия е много контрастен град. Има невероятен и разкошен старинен център, свръхмодерно строителство и коптори, изглеждащи по зле от ЦК.

В центъра кипи живот, събота вечер е. Търсейки из модерните заведения такова със свободен WI-FI — трябва за да проверим съобщенията, да свалим актуалните сателитни параметри, на всеки два дни се променят. Та на въпроса имате ли безжичен интернет или WI-FI много често ни дават менюто!?. Ние с нашата високотехнологична играчка влизаме от някое кафе, улавяме нета и започваме да звъним по Скайп на приятели и роднини. Оставаме малко неразбрани в това си начинание. Тук е едва 12-събота вечер, хората сега излизат, и млади и стари. А ние не съобразяваме часовата разлика и будим приятели наред. Хващаме края на един концерт на бикоборския стадион. След концерта боклука е впечатляващ. Не ни се прибира. Сутринта посвещаваме на модерното строителство. Тия хора са направили чудеса от една пресъхнала река. Цялото и устие превърнато в огромен парк. В края на който има няколко смайващи въображението комплекса. Един модерен музей, изложбена зала за технологични новости, ботаническа градина и огромен по мащабите си аквариум. Това може да се обходи само с атракционно влакче, което и правим. Накрая се потапяме в аквариума където дъха ни спира от мащабите, с които е построен. Делфинско шоу, милиарди литри и милиарди риби.

http://www.cac.es/home?languageId=1 или http://www.cac.es/galeria/arquitectura/cac

Продължението в трета, последна част>>>

Автор: Бай Кольо

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Езиков курс във Франция (6) Уикенд в малката Венеция и прибиране.

Езиков курс в Монпелие, Франция - шеста, последна част (предишната част е тук>>>, а началото е тук>>>)

Шестият ден

Спах ужасно, дали заради алкохола на партито. Събудих се в 7,00, а в 7,30 закусвах.

Не знаех какво да правя в този ден. Бях натрупал доста умора от последните дни, и не се бях наспал добре. Все пак това е южна Франция, кога пак ще дойда, не се знае. Господин Нойхауз ми отрекламира град Сете — на 20 тина километра от Монпелие, който е известна туристическа дестинация и притежава огромен пясъчен плаж.

Изпуснах автобуса и трябваше да стигна пеша до гарата. Обърках пътя и на гарата пък изпуснах за малко влака. Късметлийски ден;-)

Има някой любител на старите компютърни игри наоколо;-)

Гарата „Сен Рок“ в Монпелие е организирана доста рационално. Работят около 10-тина гишета за билети, отделно има безброй автомати, които продават билети с кредитна карта. Всички клиенти чакат на една опашка, така че никой не е прецакан заради това, че човекът който е пред него се тутка твърде много на гишето. За съжаление опашката беше големичка и докато дойде моят ред изпуснах влака за Сете. А следващият беше чак след два часа.

Райска градинка на гарата.

Междувременно се опитах да сменя валута в центъра на града. Еврото е нещо страхотно, защото нуждите от обмяна на валута отпаднаха в рамките на голяма част от Европа, но пък това се отрази на броя на чейнджовете. В Монпелие няма чейндж, който да работи през уикенда. Видях работеща банка, влязох в нея и се опитах да сменя пари, но се оказа, че пари могат да обменят само клиенти на банката. Ех, мамка му.

Чакайки на опашката в банката, не се усетих че закъснявам за влака. Пристигнах на гарата с десет минути закъснение, но слава Богу и моят влак имаше закъснение някъде към 20 минути.

Показвам си билета на някакъв железничар — той вика — хващай тежевето, което чака на съседния коловоз (TGV — свръхбързият високоскоростен влак). Тичам към тежевето, там друг железничар вика, не тук не може, хващай си твоя влак. Търча по подлезите. Някакво малко кученце ме лае три пъти докато прехвърчам покрай него.

Държавните железници са нещо лошо, лошо! Огромни тълпи се опитват да влязат във влака, едвам успях да се промуша на площадката на първия вагон. Ужас! Последния път, когато преживях нещо подобно в чужбина беше в Румъния, в далечната 87-ма година, когато ми се наложи да пътувам правостоящ в румънски пътнически влак.

Добре че влакът не пътува повече от 20 минути към Сете, та дискомфортът не продължи твърде много.

Водата в каналите на Сете е кристално бистра.

Град Сете е основан от италианци. В центъра на града минават няколко канала, които го наподобяват на Венеция. Градът е известен и с турнирите си върху лодки, които най-вероятно произхождат от рицарските турнири.

Централният канал

Гледам откъм грешния канал;-)

Играят два отбора върху гребни лодки. Гребните лодки вървят една срещу друга, а на кърмата им има по един човек с рицарско копие и щит.

Паметникът на състезателя в турнира. Интересно е, че паметникът е без лице.

Трибуните чакат поредния турнир.

Момент от турнира.

Музиканти зарибяват клиенти в крайбрежен ресторант.

Хотел над пристанището.

Идеята е да подпреш другия с твоето копие в неговия щит така, че той, а не ти, да цамбурне във водата. Не знам дали традицията е променена или какво, но в провеждащите се в момента турнири видях да играят само деца.

Каналът към лагуната на Сете.

Жилищни сгради.

Общината?

Идиотско строителство има навсякъде, но в там се случва рядко.

Същото е положението с бедните.

Турнирът в картини.

По препоръка на хер Нойхаус отидох да хапна в малкото ресторантче в рибарския квартал на Сете, наистина приказно място, където къщите се дават през лятото под наем. Ресторантчето е със супер кухня и не е скъпо. Платих някъде към десетина евро за меню, включващо зелена салата и пържена маринована риба. Мммм... и сега ми се пълни устата със слюнка като се сетя.

Вкусна, вкусна рибка....мммм

Но нали съм по угаждането — поръчах си тортичка и кафенце за десерт и така закръглих сметката на общо 20 евро.

... и кафенце с пастичка;-)

Разходих се покрай каналите, но обърках правилния канал и попаднах в риболовното пристанище.

Машалла!

Хотел покрай водата с цени.

Хотелът отдалеч.

Поправих грешката и се върнах на главния канал, който е и главното туристическо място в града. Имаше нещо като ученически фестивал с лодки. Отминах центъра и тръгнах към плажа. Водата беше кристално чиста и много ми се искаше да се метна във вълните.

Ох, как ми се иска да се метна във водата!

За съжаление, времето ми бързо намаляваше, а курортът се оказа доста по-голям, отколкото изглеждаше на картата. Беше време да се прибирам.

Очарователните малки къщички в рибарския квартал се дават под наем на почиващи.

Прибрах се с влака в 5 часа. Пътувах с тъмнокож бизнесмен, който не спря да говори и да вика по телефона ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ, чак до Монпелие. Не съм расист, ама не обичам да ми викат на главата половин час.

Влакът на връщане. Само да не говореше толкова оня...

Българската връзка

Не знам колко е известно, че именно по тези места е била най-разпространена богомилската ерес, чийто произход е в България. Местните богомили са наричали себе си „катари“.

Катарите са наричали себе си „чистите хора“ и „добрите хора“ и са оставили сериозна следа в историята на региона.

Съвсем наблизо до Монпелие се намира Безие, където е била произнесена известната фраза „Колете наред, господ на небето ще познае своите“. Влиянието на катарите се е простирало чак до Пиринеите и родното място на Корин — Каркасон, където е и планината Бугараш, която е предпланина на Пиринеите. До ден днешен се разказват легенди за катакомбите в планината Бугараш, където има скрити много богомилски тайни.

Изгонване на катарите от Каркасон (източник)

Катарската ерес се е намесила в съперничеството на северните и южните френски феодали, като е послужила като извинение на северните да размажат всякакви идеи на южните си колеги в борбата за надмощие.

Планината Бугараш (източник)

Същата планина. (източник)

До ден днешен този антагонизъм между севера и юга съществува, макар че днес има повече езиков и културен характер. Сепаратисти се опитват да наложат някаква „окситанска“ идентичност, противопоставена на френската. Засега това няма никакъв ефект. Монпелие е център на региона Лангедок-Русийон, като Лангедок буквално означава името на местния френски диалект — „Езикът на Ок(ситания)“

Вероятно и университетите на Монпелие водят началото си от катарите, които са били известни магьосници и билкари.

Друга българска връзка е курортният град, съседен на Палавас — Le Grande Motte

източник

(източник)

Снимките говорят сами за себе си. Познайте кой от кого е копирал;-)

Прибрах се мъртво уморен в квартирата. Хапнах, погледах малко телевизия и заспах. Чакаше ме много дълъг ден.

Последната българска връзка, за която разбрах много много късно (10х, Найдене) е, че архитектът проектирал новия център на Монпелие (Антигона) - Рикардо Бофил, е същият, който е проектирал и Хилтън в София.

Последен ден и отпътуване

Господин Нойхауз и жена му бяха изключително любезни и ми позволиха да преспя и в събота вечер, но тъй като напливът на студенти и туристи през лятото е голям, нямаха възможност да ми осигурят още една нощувка, а на мое място пристигаше нов човек.

С големи мъки си намерих билет за връщане в 1,30 през нощта и си мислех че няма да е толкова тежко.

Господин Нойхауз ми каза, че мога да остана до 12,00 в стаята.

След закуска спах, почивах (чувствах се адски отпаднал), подготвих си багажа и към 11 влязох да се изкъпя. Тъкмо бях излязъл от банята и на вратата се почука „К., време е да освобождаваш стаята“, се обажда притеснен хазяинът. Гледам си часовника — 12,00. Ей, немското не се лекува. В 12,05 — „К., трябва да почистя стаята“ „Излизам, излизам“. В 12,10 бях навън. Прахосмукачката на секундата заработи в стаята ми веднага щом излязох на двора.

Често срещан пример на обратно (английско) движение в града. Правят го изглежда, защото автобусите не могат да взимат острите завои в тесните улички.

Какво да правя до вечеря? Ще се разходя из града. Пошматках се в града, нищо не ми се правеше. Сетих се, че в музея има изложба на импресионистите. Отивам до музея. Билетът е 7 евро.

Влизам в изложбата. От стените ме гледат картини, които съм виждал само албумите по история на изкуството. Наистина обаче картините отдалеч изглеждат много по-добре отколкото отблизо. Реноар, Моне, Мане, разни американци... Когато се появили импресионистите, френските искуствоведи и колекционери ги гледали отвисоко — какви са тия мацаници.

Така че най-ранните и най-ценни екземпляри от импресионизма се оказали в Америка, където веднага ги оценили по достойнство. В изложбата присъстваха точно тези „американски“ екземпляри.

На излизане минах през магазина за сувенири на музея, който е страхотен, но за съжаление бях останал със съвсем малко пари, които си ги пазех за обратния път. С дълбока въздишка купих няколко гъвкави пластмасови молива за подаръци и тръгнах да се прибирам. А имаше толкова много страхотни неща — сувенири, играчки, плакати, албуми...

Молив, вързан на възел. Пише.

Прибрах се за вечеря, видях новия съквартирант — немски тинейджър, който едва-едва говори френски, хапнахме за последно с моите мили хазяи и аз се отправих на последна вечерна разходка из града. Не ми се разхождаше, исках да лежа и да спя, но нямаше как;-) Посрещнах залеза на Пейру. Направих панорамни нощни снимки и пак се впуснах в обиколки.

Пейру нощем

Централният площад е напълно пуст.

В 24,00 (точно, ей) на автогарата се появи г-н Нойхауз с багажа ми. Разделихме се като приятели и го заклех да намине към България. Звъннах на автобусната фирма ЮБИМ (бяха ми оставили телефон за контакт)

„Добър вечер, аз съм пътникът, когото трябва да вземете от Монпелие. Кога да ви чакам?“
„Ами към 3,30 ще дойдем“
„Ама как така, нали по разписание трябва да сте в 1,30 тук“
„В 1,30 ще сме в Тулуза. При вас сме в 3,30“

И защо, майка ви стара, въобще се мъчите да пишете разписания.

Добре че тия младежи ме веселиха до 3 часа с музика и танци иначе сигурно щях да умра от скука

Прекарах следващите три часа и половина на тъмната автогара. За щастие без произшествия. Автобусът пристигна — модерен, нов.

Странен плакат

„Добър вечер“
„Добър вечер, видяхте ли че пристигнахме точно в колкото часа ви казахме“
„Да“ — нямах настроение да споря. Исках само да спя.

В автобуса ме лъхна странна миризма. После щях да разбера какво е това.

Оказа се, че автобусът е съвсем нов но има проблем с климатика. Въпреки че работи на макс, климатикът едва-едва охлажда, а в момента в който шофьорът го спираше на почивките, от тавана рукваше вода върху първите седалки. През нощта това не се усети много, но през Италия, когато ни напече онова сутрешно августовско слънце, не се живееше. Потта на ручеи се стичаше по тялото ми под дрехите. Но Господ пак беше милостив към мен — по едно време се изсипа пороен дъжд, който охлади автобуса, но кислородът вътре беше все така малко.

Прибирането беше без никакви произшествия и много по-бързо от идването. Накупих си храна и напитки още на първата крайпътна спирка, така че нищо да не ми липсва в Хърватско и в Сърбия. Този екипаж беше по-добър от този на тръгване — спирахме само на добри места, в Сърбия спряхме на чисто ново ОМВ, където можеше да се пазарува с евро. Също така ни зарадваха с весели филми — „Оркестър без име“ „Маневри на петия етаж“ и т.н.

Слязох в София напълно смачкан от липсата на кислород в автобуса и замъкнах куфара към стоянката на такситата. От третия опит успях да хвана такси.

„Защо ви отказват колегите?“ ме пита таксиджията
„На единия му е малък багажника“ (що ще на автогарата такъв), „На другия не му е достатъчно далечен курса (Гарата — Хладилника!)“

Няма начин да не разбереш че си се прибрал в България.

(Край.)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Езиков курс в Монпелие (5) Френска кухня, вулгарни студентки и още интернационални запознанства.

Езиков курс в Монпелие - част пета (предишната четвърта част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

Пети ден

Днес учихме подчинително наклонение. Лесно е. Вадиме думите на песента Фр. Кабрел за коридата. Не са у ред братята французи, в песента се разказва за чувствата на бика по време на коридата. Как страдал милият. Опитвам се да разведря обстановката, като разказвам на Корин как плачат доматите и шунката, докато ги ядеш. Няма разбиране на моя лековат мачистки хумор;-).

Първите три минути са глупаво интро, смело прескачайте

Днес почивката е много дълга, защото следобедните занимания са всъщност вечерни — ще приготвяме типични френски манджи, а след това ще има малко прощално парти, където ще ги изядем.

На пиломатите помагат и автоматични бариери, които се вдигат само когато минава трамвая.

Докато седя в парка и си нахвърлям бележките от изминалите дни, за да не забравя нещо интересно за пътеписа, до мен сядат три девойки — холандка, тъмнокожа американка и немкиня, които си говорят на английски. На видима възраст са в ранните си 20-ти години. От трите само холандката хваща окото. Понеже си водя бележките на български, решиха че не говоря английски и започнаха да обсъждат мъже.

Наеми в Монпелие

Аз съм чувал мъже да говорят за жени, и то в казармата(!), но това изглеждаше като детска игра в сравнение с разговора за мъже между девойките. Холандката обяви, че майка и и поръчала на всяка цена да спи с французин. Четири седмици били тук, но още никой не им вързал. Обсъдиха всички мъже във видимата околност. Разкритикуваха някакъв, който се целуваше с приятелката си на пейка пред нас че само ги настървявал повече, молиха се на глас някои от мъжете да минат да ги заговорят, и направиха ерудирани прогнози за предполагаемите размери на мъжкото достойноство на някои от минувачите. Аз уж си дращя някакви бележки в тефтера и си слушам плеъра, но всичко чувам. Усещам как постепенно ми пламват ушите.

Това са общинските велопаркинги от които може да се наеме колело. Ако кликнете на картинката, може да видите цените и условията на услугата.

Но трите не спират да говорят за секс. Майко мила, щом млади студентки не могат да се уредят, положението очевидно е неспасяемо.


Колкото и да е странно, покрай нас група мургави и къдрави младежи (испанци може би), казват им „You are really beautiful“, девойките реагират позитивно (с поглед, с тяло — „продължавайте, продължавайте“), но младежите, предварително решили че нищо няма да излезе, веднага изчезват. Девойките помръкват. Ей, някои мъже не могат да си видят късмета, дори да им се поднася на тепсия.

„Дари кръв“

Ставам. Тоя вулгарен разговор не се търпи вече. Замислям малко отмъщение.

„Bye girls, see you later“

Трите замръзват. Холандката не е за изхвърляне — какво се е закахърила за сексуалния си живот, не знам. Изчезвам. Надявам се че съм произвел необходимото драматично впечатление;-)

Жан Жорес. Монпелие е фрашкано с негови паметни плочи и паметници. (социалист от края на 19, началото на 20 век) Не си спомням защо, но го учехме в училище.

Все пак се върнах да подремна (много умора бях събрал тия дни) и обратно към училището. Взех бутилката мерло, която бях донесъл от България точно за случай, че трябва да се отчета на някакъв купон.

Вече има сатирични комикси, посветени на Саркози.
Не ми се даваха обаче 9 евро да разбера какво има вътре.

Докато чакаме да се събере групата, беседваме с директорката и с една от ученичките за България. Никога нищо не са чували за нас. Дори ме накараха да прочета етикета на бутилката вино, за да придобият впечатление как звучи българския. Българите не са чести гости в Монпелие.

Какво е менюто? Ще готвим:

— Рататуй — френско имам баялдъ. Разликата с нашенското е, че те слагат и тиквички вътре
— Пълнени домати с кайма, лук и някакви билки
— Салата с домати, спанак и пържени лентички от кремвирши.
— Печени сандвичи с козе сирене. Просто кръгчета от франзели с кръгчета от козе сирене отгоре, запечени с нещо, което прилича на чубрица.

На вкус манджите си бяха съвсем класически за българския вкус и нищо не ми направи особено впечатление. Но пък имахме интересен разговор с момичетата.

„В България какво се яде?“
„Какво да се яде — същото като тука. Не бих казал че кухнята е много различна. Може би е малко по-еднообразна от френската.“
„Пържени картофи ядете ли?“
„О, аз много обичам. Със сирене.“
„Със сирене ли?! Какво сирене?“
„Фета.“ (бяло саламурено — така му викат)
"Фета!? „ — гледат ме като извънземен;-) — „Всъщност, защо не. Нали в Гърция ядат фета. А палачинки ядете ли?“
„Хубава работа, разбира се че ядем. Аз изяждам по 10-тина наведнъж.“
„По десет?!?!“
„Ами да. Вие по колко ядете?“
„По една.“
„Как така по една?“ — мой ред е да се учудвам, — „Е, сигурно българските са по-малки от френските“
„Сигурно...“ — гледат ме с недоверие девойките.

Корин донесе за десерт сладолед. Хема изпържи месото. Като единствен мъж в компанията дори не ми дадоха да се доближа до кухнята;-) Така че пих винце и им разказвах интересни историйки за България.

Никой не ме допуска на разстояние по-близо от 1 метър до приготовленията.

Все пак ме допуснаха да нарежа доматите. Директорката е приготвила някакво местно мерло за разпивка.

Постепенно цялата група се събра, много е весело, всички говорят на френски, при положение че единствената французойка е моята учителка Корин. На масата са представени Италия, Испания, Холандия, Франция, България, Русия и ЮАР. От Русия е единственият мъж освен мен, който се появи в училището — Максим (напуснал Русия в далечната 1992), който работи като търговски директор на софтуерна фирма в Монпелие и се плаши за работното си място, защото фирмата наскоро била купена от американци.

Аз издържах на изкушението — нито на руски говорих, нито на италиански, нито на английски. Само френски, включително и с Максим;-)

Старото кино на Монпелие (май)

Всъщност излъгах — трябваше да разкажа една случка от България на английски, защото знанията ми по френски издъхнаха с напредване на винцето. Но това беше само веднъж и само за малко.

Говорихме си за какво ли не — за музика, за филми, за книги, за лични преживявания. Марина и Максим (те са женени) разказваха за живота си в Словения, в Канада и в Южна Африка. Всеки беше ходил някъде по света и всички разказваха много интересно. Марина, южноафриканката, извади интересна теория за свалките. Свалките били два вида — западноевропейска и славянска. Западноевропейската била класическа — цветя, романтика, музика, а славянската била като игра с много майтапи. Предпочитала първия вид, макар че Максим бил цар на втория. Защо тогава се е оженила за руснак не е много ясно.;-)

Разказа малко и за живота по болниците в Монпелие, където тя работи като доктор.

Глупостта и комунизмът са като кожна болест — трудно се лекуват.

Прекарахме си страхотно, но всеки купон си има край. Разменихме адреси и трябваше да си тръгваме.

Пристигнах на спирката на автобуса около 5 минути преди да тръгне, когато видях двете ми съквартирантки качени в автобус с надпис „Амигос“, натъпкан с младежи, който всеки момент щеше да тръгне нанякъде.

В града има две трамвайни линии — синята и жълтата. Двете се събират на гарата и в Антигона. Трамваите са свръхмодерни и в отлично състояние.

„Накъде сте тръгнали?“ — ги питам
„Прибираме се“
„Какъв е тоя автобус?“
„Ще ни закара директно до квартирата. Това е автобус, който развежда хората по домовете, когато дискотеките в Монпелие затворят“ — ми обясни Александра.

:)

Така ли, значи е точно за мен. Виждаше ми се малко невероятно, но девойките бяха напълно убедени в правотата си.

Пътешествието се оказа пълно с приключения. Имаше десетина испански студентки, които вдигаха врява ДО НЕБЕСАТА. Автобусът тръгна точно в обратната посока на нашата квартира и след няколко спирки съвсем се изпразни.

Шофьорът и спътникът му ни попитаха:

„Вие накъде сте?“

Обяснихме

„Ама ние въобще няма да ходим натам. Автобусът сега заминава в депото“
„Къде ще ни оставите?“
„На гарата.“

Ха ха ха ха — четирдесет минути в компанията на пияни и крещящи испанки и всякакви други студенти в задушния автобус и накрая — пак на същото място. Слязохме от автобуса и се насочихме към такситата. Разстоянието беше около 4 километра, за което ни взеха 12 евро. Дойде време да приложим на дело обучението на хер Клайн за влизане и заключване на къщата, като дълго време не можахме да намерим ключа за външната врата. Александра въобще не реагираше на майтапите ми („Александра, да спим под звездите!“), а Езра се кикотеше за нейна сметка. Беше адски весело. Влязохме и моментално заспах.

Продължението в шеста част>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: