Из Балканите (2): От Черна гора през Албания към Струга

Черна гора, Котор, Будва, Албания, Тирана, Шкодра, Охрид, Македония

Нашите двама авантюристи, продължават пътешествието си из Балканите. Авторът на този пътепис към този момент е най–възрастният пътешественик в нашия сайт. (първа част е тук>>>)

След Котор, в дъното на фиорда предупреждавам Иван, че следват жестоки серпантини докато изкачим планината, а неочаквано пред нас изниква тунел и преминаваме (без пари!) под баира за минути. Миналата година го нямаше!

Черногорци, ако шосето Шипка — Габрово беше тяхно, да са пробили отдавна тунел...

Вечерта се квасим на плажа в Петровац. Най–чистата вода, каквото сме виждали. Утешаваме се, че нашият пясък е по–хубав. Което си е. Злобеем, че след къпане в солената им вода трябва обезателно душ че побеляваш от сол. Но душове си имаше. Без пари.
Водя Иван по крайбрежната улица, където на една къща имаше надпис „Хладно пиче“ – Студени напитки, по сръбски. Но надписът го нямаше.
Следващият ден — на юг. На паркинга в Бар моето место беше заето от стара ръждясала „Фича“, а в супера красивата престъпно млада (младата, престъпно хубава) продавачка била отишла да учи нейде в Словения.
А в магазина кой ще работи?!?

Вече не е там:-)

Няма какво да стоим повече в такъв град? Едри мъжаги с лъскавите жилетки ни сервират сръбско (турско) кафе и отпрашваме за Улчинь, най южния град на Черна Гора, откъдето да почерпим, ужким, информация от местните албанци, както пише в интернет. Но на никого на фланелката не пише какъв е: черногорец, албанец?
Стори ни се провинциално и прашно и продължихме по един тесен, криволичещ асфалтец за албанската граница. Два – три фургона с никаква кола наоколо беше граничният пункт. Черногорци ни пуснаха лесно. ОНИЯ какво ли ще ни правят!..

А ония се залепиха за задното странично стъкло на колата с карта на маршрута ни и списък на градовете, които имаме да посетим и изпаднаха във възторг от българския пенсионер! Взеха ни 10 евро за „виза“, но и документ (не като на Малко Търново) ни дадоха.

И вече сме в Албания

Сещате се — български коли не се мяркат. Спираме край първото селце. Някакъв стопански двор. Обаче — къщите нови, чисти. Сигурно ще е като за пред хора от Европейския Съюз: аз, Иван...
На баира — бивша радарна станция на Енверходжевите войски, а сега преотстъпена на американците, че тия иранци знаеш ли ги откъде ще пратят ракети!(Същото и с подобна станция над Копаоник).
Скоро минаваме по несигурен мост над голяма река, изтичаща от Шкодренското езеро — Бояна. То в нея нейде се влива и Църни Дрин и нейде изтича в морето.
Во Охрид един рибар разказва, че възрастните екземпляри от знаменитата местна пъстръвка по река Църни Дрин, през адриатическо море, Гибралтар и прочее морета и океани хвърлят хайвера си край бреговете на Сарагасово море.
А новоизлюпените поемат към Охрид по обратния път. Кой знае, може и да е вярно — куцо и сакато сака да оди во Македония, дето жито као дренки, дренки – као сливи, сливи – као лубеници...

Шкодер, Шкодра

— албанците си изговарят всеки на свой вкус и не си придирят за това. Скутари — по италиански. Спираме в центъра. Познатия от Гугъл площад. Само че на живо. Дечица – симпатяги ни говорят на американски „хай – бай“, което приемаме за „здравейте“. Доброволец – гид с Мерцедес ни води в най–солидната в Шкодер банка. Ето я банката, сочи една сграда, ей го банкерът — сочи мургав магуровец, който ни сменя евро за леки по най–добър курс. „Банката“ му е един чадър и две щайги, на които е „документацията“.
На тротоарите, направо върху плочките купища дрехи втора употреба. Някой приближи и ги побутне с крак. Сега като си припомня, май че цялото население бе облечено от същите „магазини“. „Търговците“ пердашат домино под чадъра край автентичен бункер, каквито ще видим още не малко. Олющени фасади на познати „блокове“, приличащи на мокри кашони с климатик и сателитна антена, обаче. Вземете един скапан, ама много скапан български град от 70-те години, натруфете го с антени и климатици по стените, разкопайте улиците и пуснете по тях колкото могат да се съберат мерцедеси — ето ти го — Шкодер!

Още край река Буна направихме първите разчети на процента Мерцедеси от автопарка. После още много пъти. Казаха ни, че в тримилионна Албания имало повече от два милиона леки коли. Не по–малко от 9 на всеки 10 са марка Мерцедес!

Тръгваме за Дурес (Драч)

По разказа на руски турист отпреди 4 години, пътя от 120 км. със следи от асфалт тук–там са го изминали с автобус за десет! часа. Ние го минахме по отличен асфалтов път за час и половина. Като превишавахме скоростта с по 60—70 км. ни спираха строги „катаджии“ и питаха...защо сме на фарове, да нямаме проблеми? Или пък даваха знак без да ни спират да намалим бързането.
Насърчени от това, че катаджиите са арабии, карам все по–нахално и след като отнех предимството на един мерс чуваме нещо като „мадре туа“. Чак в Свиленград при подобен „подвиг“ го чухме на български — твойта мамка!.. Не ни бият само заради белите алаброси...

Дурес — един напълно гръцки (италиански, испански) град. Обед е и нормалните средиземноморци са вкъщи на хладно. Няма с кого дума да си кажеш, а така ни се говори албански... Само в магазините за компютърна техника тук–там можах да попитам нещо на английски. Иначе — албански знаят всички. Без нас. Иван непрекъснато благодари с „мерси“ и ме дразни че го вземат за французин, а пък мен за руснак...(Царица Йоанна, като й подарили агънце в Ямбол все повтаряла: Благодаря, благодаря...
– Личи си, че е чужденка! Не може ли да каже едно българско мерси?!)
Пием бира. Навсякъде ни се перчат с Туборг, Варщайнер, Будвайзер. Ние пък искаме само местна бира и ги учудваме.
Пътят ни е на юг към две интересни градчета. Берат, (Берато, Берати – избирайте си) — градът на хилядите прозорци. Една теснина на реката Осумит и от двете й страни по едно Велико Търново.

И Гирокастро (Гирокасттьор и т.н) — градът с каменните покриви и шарените паважи на стръмните улици.
Обаче.
В планините сред нефтени кули и помпи – качалки привечер се изсипа пороен дъжд с кални и каменни потоци от склоновете. Улучих едър камък и нещо зловещо изтрещя под колата. В картера имаше дупка да влезе охранена котка. Измислете по–хубава авария на автомобил. Вдигнахме капака с лошави мисли...и спира веднага до нас мургаво момче — с Опел, и пита на албански: „Проблема?“. Проблема — отговаряме и ние на албански.

Дали знаем гръцки, италиански? Той бил работил в тези държави. Да, ама само непечатни думи ни идват на ум от речника. Нейсе, изтегли ни до близкото село Ballsh в сервиза „Томи“. Така се казваше нашият спасител. За 4 часа демонтира картера. Не че няма опит момчето. Не бе пипало Форд!
Кибиците от кръчмата идват да помагат и да видят хора от Европейския Съюз...
Томи ни отведе в мотел като ни спазари за някакви чинкуеченти — чинкуанти, които взехме за 15 и малко се зарадвахме. До сутринта. Когато хазяйката ни написа на салфетката 50! Еври! Нищо. То болният на легло се лекува, както казва Иван... Че и две евро за нещо като кафе.

В осем точно дойде Томи с фирмена фланелка и приятел със сносен Мерцедес и тръгнахме по държавата Албания за картер. Знаех си, че не може да има такова нещо по морги и магазини от нашата марка, но Тони упорстваше. Намери най–после един, но от дизелов Форд, който не ни подхождаше...
Виж, от Мерцедеси — стотици картери за всякакви модели... Накрая ни го завариха с аргонов апарат, без аргон и на чешмата показа, че не тече. 20 евро.

После обратно — общо около 300 километра! И за един час го постави. Питам: хау мач, посе ине, сколько стоит?
– Ниенти! Типота! Не щат пари! Не щат бира, нито препечената иванова ракия. Не пиели. Давам им 50 евро. Обменяме си адреси. На случай, че отново пробвам картера си в албански камък...
До Гирокастра 90 километра, но и много камъни. Не само на покривите. Тони вика, идете и разгледайте Берат! Тръгваме.
Разглеждаме пейзажа край пътя и по–встрани: В планинската страна Албания има, и то много, плодородни полета и са обработени като английски ливади.

Орли — Шкиперия означавало страна на орлите, (Орландовци, значи?) — не видяхме, освен по портите на къщите, от камък и бронз и на знамето им — с черна боя на червен плат.
Иван философски отбелязва:

–Моньо, ти в България да си виждал лъвове?

С увереност твърдим: в Албания 95% от селските къщи са НОВИ! Били получавали пари от работещите в Гърция и Италия. Че малко ли нашенци работят в Англия и Америка. Що не пращат пари за нови къщи?

А край пътя — магазини за дребна селскостопанска техника, каквито и в Гърция не видях! (Многобройните хангари в Гърция „Епипла“ в полето не продават трактори, а мебели.) Едва ли някой би правил магазини за стока, която не ще се продаде... На всички къщи (селските, де) — слънчеви инсталации с неизменния син варел високо над покрива. Сигурно се къпят всеки ден...

Един паралел със Сърбия. Голямо количество започнати и незавършени, неизмазани и без прозорци къщи. Като правило, завършен е долният етаж — автосервиз. Горният — не. В Албания — обратно: Завършват горните два за многобройната челяд, после долния бизнесетаж. На разстояние от Бургас до Минерални бани ще има, примерно, 20 — 25 бензиностанции и още толкова автосервизи! Те и мерцедесите се развалят.
И от Гугъл се вижда: всички що годе достъпни баири са терасирани преди 40—50 години и засадени с маслинови гори! Навсякъде! (В една държава с много маслини по баирите, не помня къде беше, купихме опаковка...турски маслини. В Турция, пък, не можете да намерите китайски стоки. „Ние самите сме си китайци“, казват).

То, ако човек е инициативен, да купи гръцки маслини в Метро по 4—5 лева килото и да ги „шитне“ в Гърциа по 6—7 евро! както вървят там...колко картера може да купи.

Албанските магазини приличат малко на нашите от преди 10—12 години. Всичко разливат, сипват и теглят на тезгяха. Малко пакетирани стоки. Три–четири пити кашкавал нарязан на резени с метнат върху тях влажен тензух завършва интериора. Инак има всичко. Зеленчуците там, а също в Македония, са от старите добри сортове. Не впечатляват с вънкашност, но с превъзходен вкус.
В Румъния преди 30 години на пазара в Брашов производители на домашен кашкавал (кашкавал е румънска дума) го предлагат в големи правоъгълни тави. Сигурно още неузрял е, като меко сирене. Една циганка (защо всички румънци имат нещо циганско?) бръква в легена с немити от сватбата си ръце, близва от кашкавала и връща остатъка обратно. Търговецът ловко го замазва с шпатола и повърхността е отново привлекателна за...рояка от мухи, на които никой не обръща внимание. Били ни изпреварвали мамалигарите!..

В Берат влязохме в един „Фаст фууд“ и посочихме от витрината кълцано месо в палачинка.
— Ама — булгари? — ще направи, човекът, плато за нас и поднесе такава вкусотия, че не вървеше без бира. Затруднихме го с желанието си за албанска, но имаше. Гледаме срока за годност. С тия всенародни въздържатели може и да не зареждат алкохол всяка година. В Турция и Албания не търсете, превъзходната иначе, боза в летните месеци. Вкисвала се бързо.
(Като занесох на вилата му — Св. Влас, Инцараки — италиански оцет „Балсамико“ – Иван забелязва — той редовно изчита етикетите — „срокът за годност е такъв, че ще го ползваме и на по 95 години като станем.“ Да, ама ако остане! Това — да не се сипва оцет на домати — отпада! С „Балсамико“-то и сладолед може да полееш! Толкова е вкусен и дава файда! Докторите му забраняват захар. Оцет — неограничено! Иван направил таратор на внука си, като използвал италианския чудо – оцет. След седмица малкият бил на ресторант с родителите си. Поръчва си:

– Таратор, моля, с две–три капни „Балсамико“, като ги слага в шах... Акселерация!
Влезе и един полицай, комуто беше сервирано като на нас, но не видях да плаща на излизане. Да не забравяме на кой полуостров сме!
Попитахме за хотел и ни сочат голяма сграда. Сигурно, 60 евро. Не, ние искаме приват соби. Поведоха ни по едни стълби (Иван не обича повече от 10 стъпала) и ни намериха хазяин, работил в Такома и Хамбург, та се разбрахме. Фаик каза, че е православен. Иван беше отишъл за багажа и не видя хазяйката, чиято външност показваше че този Фаик разбира от жени...
Собата — апартамент в стара отлично реновирана къща: в антрето пералня Сименс, стая с телевизор Сони, контакти за Интернет (казват в Албания бил безплатен), чудесни легла от масивен махагон, кухня с мивка от алпака, но в кафяв фладер, като мебелите, с мелачка за боклука, банята с гранит, мрамор и испански теракот. Тоалетната чиния — като биде — без капак, с мюсюлманско промиване. Всичките тези четири–пет звезди — 20 евро на вечер! Не ни се тръгва, почваме да ги намразваме доматите в Свети Влас...
Към тръгващите за Балканите съвет: не ходете по хотели! Питайте за циммер, комнаты, соби на кирия, румс и прочее частни стаи — и по–хубаво и по–евтино.
Берат — градът на хилядите прозорци — гледай снимките. Много лесно е било да го нарекат така. Прозорците по фасадите на белите къщи къде трябвало и къде не — навсякъде. Нашата квартира я има на снимка в И–нет.
Като я гледам тази еднаква сръбска, българска, албанска...национална, възрожденска архитектура, все си мисля, че си е баш турска. За 500 години са научили раята си да строи по техен тертип и подобие.
Да не спорим по въпроса!
Връщаме се към Дурес по друг път. (Иван цитира Ленин: Мы пойдем иным путем!)
Магистрала, на която й липсват само оградителните мрежи. По средата — бетонова преграда — да не се блъскат челно Мерцедесите.
На 15—20 км. от Дурес отляво на шосето е Йонийско море. В тази ивица се строи усилено като в Слънчев Бряг. Иван намира, че повече спазват нормите за отстояние на хотелите един от друг. Но имат време... Инак, морето не е даже до колене. Далеч навътре е плитко, плитко. Пясъкът не е по–хубав от нашия. Чадъри — и нови и такива от камъш отпреди 40 години. Нагъсто подредени платнени шезлонги. В началото на юни — тук – там някой и друг руснак.

В Тирана най–добре е да не влизате

На 15 км. от центъра започва такава тарапана на коли, камиони, моторетки — само „Виа Игнатия“ в Солун, която, казват, започвала в Дурес, може да я конкурира... Може на оживена улица да спрат две насрещни коли и шофьорите да си беседват за нещо свое. Движението спира. Никой, обаче, не протестира и не прави нерви!

Добрахме се някак си до центъра. Заобиколихме площада със Скендербег, чийто паметник на кон вместо на възвишение е в една широка и дълбоко вкопана в терена яма – градинка. Мавзолеят на Енвер Ходжа — грамадна пирамида — не е съборен а ще го правят най–голямата в Европа дискотека. Жалко, не стигнахме до него.
Правителствените сгради окичени с американски знамена по фасадите — чакаха Буш!
По второстепенни улици — доста съвременни и оживени, налучкахме пътя (в едно кафене любезно ни упътиха по картата, а като питаш за тоалетна, те водят до вратата) за Елбасан. Градът на черната металургия. Иван проведе някаква беседа с албанка от малка лавка, която плетеше чорап на една кука. Каза, че била много интелигентна. Как ли е „интелигентен“ на езика на пръстите?
Петдесет километра път средна хубост, с излишни на места завои, като достигаме баири от около 2000 метра височина. На билото овце и равна поляна, където поиграхме (правим се европейци) голф. Що ги мъкнем тези стикове? На чобаните не им прави никакво впечатление, обаче. Диваци!
Фотографираме поредните бункери — неотдавнашен символ на безстрашните орли – албанци. В страната на три милиона хора е имало 700 000 бункери с картечни гнезда! Поочистили са ги. Но има и за снимки на туристите.
Спускаме се в долината на река Шкумбинит, която тече в посока от Македония към Адриатическо море и скоро сме в центъра на Елбасан.

Шофьори на таксита крещят:

–Кьорче, Тиране, Фиери.

Набират пътници за микробусите. Обаче: от колите, от кафенетата, от телевизорите се лее...българска чалга!

Невероятно! Няма „сръбско“, „гръцко“! — български фолк! И си тананикат хората наши кючеци!
„Ти ако искаш да ти кажааа, ела със мен в гаражаааа...“
Сякаш сме в „Шоуто на Слави“....
Под чадърите на една бирария черпим младо албанче, говорещо македонски. Било работило там. Според мен — чист косовар. Нейсе.
Работи като полицай. Парите малко.

–Нема живот без пАри. (Открил Америка!) У нас — кой има пАри, има много! Кой нема — нема нища! — бяха сентенциите му за живота.

И о!, радост за душата българска: освен нашата чалга, която ни сближава, тия от Албания въртят глава за отрицание, или съгласие точно като нас! Симпатяги! Трябва да си патентоваме тая работа в ЕС, заедно с луканката, ракията и киселото мляко.
Решаваме, че крепостта току до площада ще я разглеждаме друг път (малко ли сме ги гледали разните крепости!) и потегляме за Охрид.
До границата около 80 километра идеален път. В градчето Перьонес, недалеч от границата с Бивша Федеративна Република Македония — Ало, братя – македонци, как ви харесва дългото име? — харчим последните леки за албанско вино. Магазинерът знаеше езици и услужливо ни помогна. Прашни бутилки бели и червени вина. Никой, май, не пие в тази държава! Поради незнаене на албанския сме купили и олио. Не сме на загуба.
Хайде сега, питайте как живеят в Албания, де.

На такива въпроси отговарям с умния контра – въпрос на възрастния румънски професор Теодореску на халба бира на северния бургаски плаж:
„А ти ми кажи как живее твоят съсед?“
Вие да знаете?

В Сърбия — стари ръждясали коли „Фича“ на по 30—40 години. Купища железа от стари коли. (Цигани ли нямат?). Това — джипове, Бе еМ Ве-та — много рядко. А заплатите им доста по–големи от нашите. Как става тая? Как живеят? Казва ли ти някой! В Метро в Бургас лете сърбите купуват антифриз и зимни обувки...
В Словения — само малки фиатчета, опелчета, фордчета... Обаче — всичките! абсолютно нови!
И работят словенците квалифицираната работа. Останалата е за сърби, македонци, албанци — „негрите“ в Словения.

Продължението в част трета>>>

Автор: Симеон Тодоров

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Из Балканите (1): От Бургас до Дубровник с Форд

Разказът се премести на новия си адрес http://patepis.com/?p=448

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Нова година в Черна гора или за планинските негри

за черна гора или montenegro, както е известна по широкия свят, не знам много, признавам си. изобщо, не знам особено много за голяма част от бившите страни членки на социалистическа федеративна република югославия. но сега ще поправим това с едно бързо ходене на новогодишен трип из дебрите на черна гора и хърватия (и аз си мислех, че е хърватска, но както ми бе обяснено, хърватска е само на хърватски, на всички други езици е правилно да се казва хърватия).

влизането в сърбия е съвсем безпроблемно, да му се не надяваш. отнема около 30—40 минути и няма никакви пречки. нито ни тарашат багажите, нито бучат „мамицу ви ебем бугарску“. културни хора. в новото едно, което жана предвидливо е взела, откривам гучито от варна и ми настръхват космите. решавам, че само да спрем, моментално се втурвам във фрий шопа и си го купувам. ама за съжаление го няма. както няма и какво друго особено да си купи човек. гледаме един бейлис и едно перно. но тъй като няма кой да изпие и двете, накрая се спираме на бейлиса. обещано е да спираме на всеки два часа затова спокойно лющя бирички с ясното съзнание, че единственият ми шанс да заспя по време на това „минимум 16“ часово пътуване е да се начаткам. първото спиране е при хотел nais, който обаче е затворен — има стачка. strike или strajk на сръбски. разлепени са разпечатки навсякъде. това е чудесно и уважавам работническата класа, но на мен ми се пикае. именно затова хлътвам в гората отстрани и колкото и невъзпитано да е, удрям един маркуч на близкото борче. после рейса се премества 100 метра надолу до бензиностанция, където има кенеф. сори, ама късно е вече.

пътуването ми ебава майката for real. не съм бил толкова дълго в автобус или друг транспорт до сега. по едно време капачките ми вече не издържат, а аз съм с най-самоубийствената гримаса на челото. вегетирам в някаква летаргия, нарушавана ежесекундно от кандилкането на рейса. усещането е адски странно. мисля, че ако изкараш два дни така, накрая няма начин да не стигнеш нирвана. нямам спомен колко време е минало, но е някъде около 4:30 сутринта. май преди това спряхме на още един мотел малко след като минахме границата сърбия-черна гора, която е фиктивна, но се очаква да стане реална по-късно през 2006-та, когато черна гора ще удари чертата на съюза със сърбия и ще рече „нека си останем само приятели“. към 7 спираме на някакъв мотел в подгорица — столицата. странно нещо е архитектурата в държавата. в провинцията има по-скоро откъслечни къщи отколкото села, но са толкова начесто, че сякаш по продължение на цялата държава се вие едно село. или град. но по-скоро село. стилът им е смесица между гръцка лайнарщина с всичките му там изтумбени колони, алпийско-каменен тип и нашенска селска къща. в покрайнините на подгорица виждам и гъзарска къща с басейн. разположена е доста безсмислено между по-смачкани други къщи и доста боклуци. боклуците не били привични за черна гора — хората си държали на чистотата, затова било изключение, че сега ги имало. черногорци обаче били най-мързеливата нация на балканите. тука можем да поспорим с оглед на обстановката в наща си държавичка.

движим се в едни дефилета, които ми скриват топката. отвсякъде планини, отвесни урви, а под нас тече ебати буйната река. докато караме на ръба на шосето, нервичките почват леко да ме хващат. сигурно е просто защото рейса е висок, но имам чувството, че си е жив късмет, че не се обръщаме. и това нещо продължава много километри напред. всъщност продължава почти през цялото пътуване — 95% от територията на държавата е покрита с планини. смятай. когато не се ръгаме в дерета и каньони, бичим по още по-безумни вити пътища нагоре и надолу в планините. както ме е страх от високото, колкото пъти поглеждах надолу, толкова пъти ми спираше дъха. ако се изръсим от тука, ще се въртим поне няколкостотин метра надолу до морето и няма какво да ни спре. но иначе спор няма, пътищата откриват такава гледка, че не е истина просто. особено като се качиш на върха на планината и се намериш в облаците. наистина е невероятно.

след това минаваме покрай шкодренското езеро. статистика не ми се изкарва, но било най-голямото на балканския полуостров или нещо такова. има готини места за снимане, но уви, подминаваме ги. на къра рейса спира и можем да направим панорамни снимки. за къв хуй са ми? исках да снимам дърветата във водата, мъглата, тръстиките. не съм си взел семейна samsung камера от технополис за увековечаване на невероятните семейни екскурзии с невероятната панорама, която се открива от някакъв завой, ебати! но така е когато пътуваш с група. плюсовете на подобно начинание между другото след този трип доста намаляха и нещата все повече отиват към схемата „компактна четворка в кола без особена охота към консумацията на гориво“. схемата с четворката е досадна с това, че трябва да се съобразяваш с другите двама, но ако сте достатъчно добре сработен екип, няма от какво да се безпокоиш. ако не сте, остава утехата, че можеш да спираш за снимки и други екстри където си поискаш и не трябва да се съобразяваш с 40 други типа. да не говорим, че пътуването ще е много по-добро, няма да е задушно и няма да слушаш житейските драми на хората през целия път.

след още известно време започваме да виждаме остров свети стефан — една от локациите, които трябва да посетим. принципно е затворен по това време на годината, но за нас разбира се, ще направят изключение, че как? посреща ни мрачно време, което след половин час прераства в дъждо-снеговалеж. блах. самият остров изглежда фънки, но вътре не е чак толкова. може би през лятото е друго. във вила 118 били отсядали джереми айрънс и други холивудски играчи, чиито имена не запомних. била единствената вила със собствен басейн на острова. цените започвали от 1500 евро на вечер. видях я. пълен ташак. дано отвътре поне си струва бон и половина. и най-странното е, че е малко тъпо докато си се плацикаш в частния басейн (за всички останали има друг, общ), разни хора да ти се мотаят наоколо и да ти гледат famous пишето. самият остров е идеална сцена е за игра тип myst, но нищо повече. не бих почивал там. в морето се вижда торнадо според един господин или смерч ако трябва да се придържаме към морския сленг. яко е, за втори път в живота си виждам такова, но първият не се брои особено — беше пренебрежимо слабо. софия лорен била казала, че на острова се била върнала към приказния свят на детските си години. не разбрах кое точно я е накарало да каже подобно нещо.

торнадцето

дъждът ни намокря до кости. дисито е плувнало във вода наред с всичко друго. някъде окололо 11 е. започвам да се изнервям. искам да се настаня и да спя, за бога!. настаняването е след около 45 минути когато най-накрая сме в будва. окупираме първата стая от втория етаж на вила николич. окей е, слънцето влиза директно през прозореца и вероятно нашата стая е най-добрата. на климатика му трябва доста време да стопли компактното помещение. банята е супер мини, но поне има душ кабина. идеята след два часа да разглеждаме старата част на будва е просто абсурдна. заеби ти тая работа. пътуваме от 5 следобед на предния ден, не знам къде се намирам просто и особено, вече е крайно време да се яде. чипсовете и другите говна по пътя някак малко отложиха момента, но не за дълго. гладен съм и съм дошъл с малко по-други цели от останалите. чудя се на някой хора в рейса. помъкнали са целия си хладилник. то не бяха сокове, кисели млека, сандвичи във вестници и чудеса. ебааах му майката, на полюса ли отивате, бе? след като се преобличаме леко, отиваме да търсим място за ядене. обиколката ни дава нулев резултат. виждаме билборд на рибен ресторант, но някак успяваме да не го открием въпреки че следваме точно сложната инструкция — стрелка наляво и надпис „100 метра“. гладът обаче иска своето и правим втори пас по друг маршрут. след малко го откриваме. ако трябва да сме точни, инструкцията трябва да представлява стрелка наляво — 10 метра, стрелка направо — 200 метра, стрелка надясно — 50 метра, но не е твърде маркетингово да е такава явно. пък и тоталната липса на кръчми наоколо ще накара и най-раздразнения турист пак да го потърси. вътре вече кесат едни хеви метълисти от рейса. а такааа. дай сега една рибля чорба и една плескавица с 3 бири, пък другото го остави. трудно ми е да стигна до хотела. искам да заспя моментално, което и сторвам. изобщо няма какво да се коментира вариант, в който отиваме на тая обиколка, въпреки че май пристигаме на време за тръгване. ще отидем на вечеря, но на нищо по-раншно. климатикът е стоплил хубавичко собата. спя като прасе. събужда ме предвидливо навитата аларма. време е да се яде. не, че свинщината от обед не ме държи, де. ресторантът не е на 500 метра както описва весела, екскурзоводката. всъщност е на майна си гъзина и докато го намерим ми се доспива пак. вътре е уютно. насаждаме се първи на една маса. после се присламчват едни други две пиленца, двамата шофьори и една самотна девойка, която цяла вечер седя изолирана и усмихната като мона лиза така, че чак на мен ми стана кофти. покрай сръбските песни носещи се от рано насрала се местна компания (7:30 е все пак), пичът с йониката (защото и там ги има такива, видно е) по едно време изплющява и радка пиратка. пада ми шапката. радка пиратка, копеле! евала на международното положение! ръгат ни студена супа. добре, че не е рибена. после следва шницел с грах и картофи. ако беше плескавица, щях да повърна одмах, вярвай ми, имам опит. поръчваме бутилка crni pinot. няма го, вместо него ни оферират sivi pinot. „20 евро, може“ и въпросителен поглед от русата глава на лелята? имате ли мераклийско, дайте го на нас е за по-друг тип хора, ние сме ларж, нали, освен това сме дошли да се забавляваме. 20, 20, може, давай. виното ми скрива шайбата! седя като треснат и примлясвам. няма такова чудо! „няма грешка, евала“ казваше павел поппандов докато надигаше колите в гранда в „оркестър без име“. виното безапелационно заема челното място на личната ми класация от бели вина. има безобразно наситен плодов аромат, убийствен фин вкус и изглежда като да е леко шампанизирано, но всъщност не е, поне няма мехурчета. усмивка цъфва на лицето ми. в българия няма да ме видиш да пия вино за 40 кинта, но след трипа в гърция миналата нова година, за който не съм писал (сега като се замисля и за македонския от по-миналата не съм), който даде основа за материала ми в януарския showtime, когато си навън, съвсем човешко е нормалните правила да паднат и да направиш всичко възможно да се чувстваш добре.

после лека-полека всички се разотиват. ми така ви се пада като не сте яли на корем и спали на обед. оставаме с единия шофьор и весела. получаваме от заведението почерпка — ракийка. отказах на шофьора да опитам преди това от неговата, която си мъкнеше във вътрешния джоб, но ароматът на тази е толкова силен, че го усещам от подноса чак. шофьорът казва, че това е чист спирт или нещо от сорта. луд ли си, бе? аз дето не пия твърд алкохол, я намирам за безобразно мека. мирише супер силно на плодове. хвала, добро. весела крои как да ни разпредели утре вечер по масите защото са три големи и две малки. решава, че нас ще ни тури на четворка с някоя друга двойка. казвам й, че не е права и искаме да сме на голяма маса. какво новогодишно прекарване ще е на маса, в която има две двойки, ебаси?! не съм социопат, даже по-скоро съм обратното, но да седя на една маса с хора, с които не съм сигурен, че ще има какво да си кажа е меко казано тъпо прекарване на нова година. процентно, вероятността да имаш какво да си говориш с хора на голяма маса е по-висока, нали? поглежда ме лукаво и нанася имената ни на една от големите маси. а така. дрънкаме разни работи за балканите и в частност сърбия. разбирам интересни факти за белград. има 20 хотела, които държат супер високи цени, но условията им са супер зле. вероятно нещо ала плиска. тепърва ще се приватизират и ще започват да се очовечват, но не ги ебе — има грандиозен наплив от хора нон стоп, така че не бързат за никъде. потвърждава се идеята, че белград е едно от the ultimate местата за нова година. по някое време се прибираме към хотела в компанията на две кучета, които просто си търсят компания и гонят колите с лай. кръщавам ги балкан (по-дебелото) и граничар (по-пършивото). гледат умно и почти ме разбират когато ги насърчавам да атакуват по-настървено враговете на републиката под формата на мпс-та. и те като всички местни. опасявам се обаче, че и на английски да им го обясня, пак няма да пожъна сензационен успех. цялото градче е пълно с денонощни магазинчета. от едно такова си вземаме една нова за мен милка — с ориз, да акомпанира бейлиса.

ден втори. трип до дубровник — „перлата на хърватската ривиера“. преди това имам вероломен трип до кенефа защото банда озверели къртици щаха да избушат вратата на гишето с все пантите и ключалките. заклевам се, няма да ям повече ни плескавици, ни вешалици, ни нищо! пак добре, че този път мина леко — в македония един ден лежах с температура и нагъвах медицински въглен като луд. на границата между черна гора и хърватия никой не ни тараши, нито пък дори иска да ни види снимките. направо влизат и бият печатите още в рейса. и тук няма „мамицу ви ебем бугарску“. още едни културни хора. спираме пак на някакво безобразно място за „панорамни снимки“. деба, ако искам панорамни снимки, просто ще си купя картичка! както и да е. в дубровник е яко. скутерчета навсякъде. мечтая за денят, в който и в българия ще е така — ще си оставяш скутера някъде и после дори ще си го намираш там. получаваме екскурзоводно обслужване на руски език защото както казва лелката, в цял дубровник няма един екскурзовод, който да владее български. нормално, нито много българи ходят там, нито ходещите имат достатъчна култура, та да си позволи някой да им води тур на български. това каква култура имат хората се доказва при влизането в някаква църква. отпред има около 8 забранителни картинки. между тях са телефоните и апаратите. такова святкане със светкавици настана вътре, че все едно буря имаше. на влизане си спрях звука на телефона, на излизане го пуснах. не снимах. не искам да изтъквам колко съм културен и от голямото дубрутро, но за някой елементарни неща не се иска много акъл. а от тези неща се определя нивото ти на култура. но хората просто са дошли да си изснимат снимането, за да могат после да показват доволно на познатите си къде по света са били. не смятам, че е голяма гордост да обиколиш съседните страни и да парадираш с това. смятам, че е интересно и съвсем достъпно удоволствие. няма да калкулирам в момента, но елементарно ходене до банско за същото време щеше да е по-дебело. аз в банско нямам какво ново да науча или видя.

не съм сигурен каква е историята зад тази скулптура, но поправи ме ако бъркам, в нея има нещо изродски содомитско и не просто извратено

старият град е някаква малка лудница. вчера казах, че свети стефан е чудесен терен за myst, но сега веднага променям мнението си. има стотици улички за изследване и всевъзможни кътчета където да си навреш носа. виждам къща в която се влюбвам. ако е вярно това, че от 8000 преди, сега само 1000 човека живеят там, нищо чудно и да се продава, трябва да проверя. оставят ни три часа да се лутаме на произвола на съдбата. още на идване си заплювам магазин с reef, quiksilver и други подобни гъзарии, на който висят огромни табели, че можеш да си вземеш класни дънки и док мартенс само за 99 куни (14—15 евро). докато се шляем хлътваме в магазинче за разни ръчни бижута и жана се сдобива с нещо-като-колие и пръстен към него. странна работа, пичът първо казва, че ако платим в кеш ще ни направи отстъпка, после че ако вземем нещо-като-колието, пръстенът ще е без пари. бах маа му и празнична промоция — пръстенът е почти 2/3 от цената на колието. имаме сделка. на всичкото отгоре плащаме в евро, а той ни връща местни пари като същински чендж. браво. сега е време да се погрижим за по-належащите си нужди — стомашните. половината места не работят. накрая нахлуваме в една мини пицарийка. не знам каква е причината в българия да не успяват да ги правят по подобен начин, но всеки път се убеждавам, че навсякъде другаде пиците са малко по-автентични отколкото у нас. тоест те пак са си окей, но по нашенски. дори и в гъзарските пицарии като червената къща и виктория, тестото и изобщо вкусът не е такъв какъвто е навсякъде другаде. само в пицикато бяха приятни, но както разбрахме, вече ще се простим и с това средище на кулинарията. та пиците са съвсем чудесни, а самата пицарийка ме смая с компактността си. решена е не просто оптимално, а направо свръх оптимално. по мои преценки е не по-голяма от 30 квадрата с все кухнята и кенефа, но вътре спокойно могат да хапнат 30-на човека. как става пиниза, още се чудя. след като хапваме и пийваме на корем, решаваме да посетим магазина. който вече е затворен. започвам кротко да си гриза бузите отвътре в пристъп на лек бяс. иде ми да строша ефирното катинарче, да вляза, да си избера каквото има за избиране, да оставя пари на тезгяха заедно с извинителна бележка за взломния шопинг и да си тръгна щастлив. уви, няма да е този път. малко ми затъпява. бях се наточил да си купя нещо ебаси;-(решавам да удавя мъката си в сладкиши и повличам жана към първият срещнат сларкарски магазин. пълним торба с калорични чудеса и тръгваме по улицата. няколко метра по-нататък отпред цъфва спасителна лампа o’neill. well, fuck me, както обичам да казвам. шмугвам се вътре и започвам като бесен да оглеждам артикулите. има много приятни неща, но са си на цените, на които ще ги взема и в софия. на излизане виждам невероятна риза — черна, с тесни бели вертикални райета и голяма, но едва загатната тъмносива щампа на лявото рамо към гърба. с дълъг ръкав на всичкото отгоре. влюбвам се. текуща цена 298 куни. замислям се дали ми се дават 80 лева за риза. неуверен съм затова тръгваме. 10 метра по-нататък ставам уверен и се връщам. не ме ебе колко струва, искам я! излизам щастлив с риза в торба. гледам, че и жана е щастлива с новият си колан. ама ни остават към 40 куни, с които няма какво много да си купиш освен още няколко сладкиша. в пицарията виждам една какичка да вади невиждани за момента от мен дъвки и решавам, че ще ги търсим в близкия супермаркет. няма такива, но има други невиждани на българският пазар — кактусов airwaves и грейпфрутов orbit. изхарчваме парите и спокойно се прибираме да се подготвяме за голямото събитие — новата година. почти навсякъде правят 10 до 20% отстъпка ако платиш в кеш. какво става, да му се не види? точно ние ли парадираме, че сме готови за европа? европа — дедовия!

новата година е в същият ресторант от снощи. на тръгване от хотела забелязвам пулсиращи сини светлини в небето. извънземните явно също празнуват.

както забелязвам, и ранните местни алкохолици отново са на линия. тъй като не съм чак такъв почитател на официалните облекла за този празник, не съм си взел костюм и шпицарки. вместо това се натъкмих с новата си риза и нарязаните си дънки. добре, че вечерята този път е от 9, та да не се очаткам твърде рано. шегичка.

гозба номер едно — ордьовър. огромни парчета бекон, огромни парчета луканка, 2 вида сирена, руска салата, маслини. към тях получваме и ракийка. не е като снощната, някаква грозданка е и сега на мен вече ми е остра. весела казва, че освен тази ракийка и шампанското, друг алкохол нямаме включен във вечерята. ми така кажете, бе, дайте сега едно меню тука. пичът ми носи съвършено празно меню. демек само кожената подвързия. погледах го, погледах го, пък изхъмках. масата видя, че нещо повдигам вежди и се почуди какво става. демонстрирах менюто, всях фурор. след малко получих ново меню. консултираме се с весела, която пак е на нашата маса кои бели вина да пием. след експертно мнение поръчваме едно от тях. няма. има само совиньон и шардоне. е па братле, тия и у нас мога да си ги пия. sivi pinot го няма в менюто, явно е секретен. питам пича, той повдига вежди „брее“ и казва, че има. носи бързо, за да не те пребия.

след ордьовъра има втори — 2 палачинки с нещо си. всъщност е една разрязана на две. после идва какво? ми супата, разбира се. явно тука е традиция да се плющят супи. телешка, предполагам — месото е червено и на ресни, ако има познавач — да каже. ама пак е студена. по някое време след супата идва и основното. ама какво беше, не помня. явно петте бири и половината бутилка вино са започнали да ми действат. всъщност помня, че имаше три месни артикула, единият от които със сигурност беше телешки. имаше и регулярната гарнитура от пържени картофи и още нещо, което убий ме, не се сещам какво беше. любимо ми става иновативно приспособление за захващане и слагане на разни неща — лъжица и вилица хванати малко като китайски клечки така, че с лъжицата гребеш, а с вилицата отгоре затискаш съдържанието й, за да не се излее. фънки. има и зелева салата. и вчера имаше. и питки има. и тях вчера ги имаше, но не опитах ни едното, ни другото. ни вчера, ни днес.

много хора си носеха алкохол. сигурно от фрий шопа. за по-тънко. не одобрявам такива почини. не защото съм много голям играч, а защото е безобразно спрямо труда на много хора — агенцията, ресторанта и всички останали. да не мислиш, че не си личи като наливаш под масата? коопеле, жалка картинка си! а наливащи хора имаше доста. вижте, бе, пичове. екскурзиите са за това, за да се отпуснат всички и да се чувстват окей. не да си носят родното навън, нали? ми като не ти се вписва в бюджета, избираш някоя по-евтина екскурзия, а разликата между двете оползотворяваш в забавление. в македония например ще ти излезе два пъти по-евтино, има два пъти по-малко път и ще е почти същото. в охрид е чудесно. в момир ще ядеш най-невероятната рибена чорба на света, а в най-яката им турбо фолк дискотека дори ще слушаш слави. лошото е, че много хора не разбират какво казвам и продължават да ебават майката на всичко българско с този особен имидж.

шофьорът потрошава всичко свято в мен. първият ден беше с турско синьо мъхесто сако, което снощи смени с кърмазяно червено, а тази вечер с ярко жълто. пак мъхесто. шофьорът не е човек. ще разбереш защо ако го видиш как денси. такива яростни хора гърмя, че станах на крака да му пляскам. бесен изрод. с българки, с черногорки, пичът не прощаваше. после на входа спря тумба цигани. оркестър. с всичките ми там такъми — туби, контрабаси, акордеони, да си ебе майката, поне 6—7 калпака. седят и чакат. не влязоха докато един пич не отвори вратата и не им каза елате. и после настана лудница. не бях слушал класически цигански оркестър на живо, но това ми скри шайбата. няма тука оркестър кристал, каменци, варненци или еба ли ги какви там други олигофрени имаме. тия пичове подкараха на горан брегович нещата с такъв power, че как не избиха джамците не знам. лудница! лудница! суматоха, подивели хора, майката си ебало! свириха около двайсетина минути и се преместиха някъде по-нататък по кръчмите, но изживяването беше един път. щом и заклетите хевиметалисти станаха да пляскат, смятай. ясно е, имаше и криви муцуни. избива ме малко на агресия като ги видя такива. искам да скоча, да ги разтърся енергично за ревера и да питам „кво очакваш, ма кукличке? накиприла си се, наточила си се, обаче все още сме на шибаните балкани, нали се сещаш? НОРМАЛНО е да се случи ТОЧНО ТОВА. и ако не можеш да се забавляваш, еби си майката!“. а куклички такива имаше 1—2. с разни селски бекове с кожени якета и каменната гримаса на джон дийн. но с провинциален акцент, който убива холивудската тръпка за твърдия пич и парцаливата му кукла. но да не ставам циничен. аз се забавлявах неистово, какво са правили другите не е мой проблем.

в 11 всички се хващаме за тилифонити защото в българия сега вече е нова година. нормално, част от обажданията и sms-ите не се получават. mtel kaput. в 12 празнуваме и местната нова година. което не е съвсем правилно тъй като те празнуват по стар стил, демек някъде към средата на януари или когато там се пада. това обаче не пречи навсякъде да има хора, а зарята в това малко, забито градче на някаква там република с 600 хиляди жители и територия 1/9 от тази на българия да е най-зрелищното нещо, което съм виждал. не, не съм бил нито в париж, нито в щатите все още за нова година, но недоумявам защо в българия все още гледаме класическите, залежали по складовете на бна червени и зелени лайна, които помня откакто съм се родил, а тук има такива феерии и сложни кобинации, че нацъках поне 30 снимки само за нея.

после всички се прибираме да си ядем новогодишните сладкиши, които ако правилно помня бяха два. по едно време установявам, че съм заспал на масата за няколко секунди. безобразие! нито съм се напил като животно, нито съм толкова изморен. явно одъртявам. или може би все пак съм подпийнал добре. дреме ми, нова година е.

по време на целия трип хората се насират да снимат през стъклата на рейса. какво снимат не ми е понятно. с апарати, с камери, снима се ама майката си е ебало. светкавици святкат, лудница. искам да ги изправя в редица и да ги питам „батка, какво мислиш, че ще ти помогне тая светкавица, бе? ще отиде до планината, ще се отрази и ще я освети ли? много по-умно ще е да отвориш блендата на макс и да увеличиш времето на затвора, ама консуматорските сапунерки нямат такива опции, нали? пък и в движещ се рейс няма какво да стане. но важното е да щракаш на поразия“. другите снимат с камерите, ще се пръснат. няма вече нищо чудно за мен в това кой купува всякаква електроника. не зная какво ще правят тези хора всичкия този филмов материал и на кого ще се хвалят с него, но запис на друсащи се глави в рейс и мътни контури не е много за гордост. както и да е. до нас седи странна двойка. пича ми се види към набор 72 и като да е бил в кръжок по фотодело. той е класик — носи огромна чанта с аналогов канон и 2 тона обективи за него. дори той щрака през прозореца обаче. чичката зад нас е с дигитално hp. не слушат тез хора, ей! hp-то има проблем — когато картата му е пълна, не ще да пали. евала за добрия избор, чичка! пича съветва чичкото да извади картата и да я занесе да му я запишат на диск в някое фото, а дотогава да цъка на вградената памет. до тук добре. за да могат да направят повече сними, пича сетва апарата на 2 мегапиксела. лелята нервничи — ама ще могат ли да се вадят на хартия. според пича няма. трябвало да се сложи МИНИМУМ на 4 мегапиксела, за да може. ето, там имало такъв режим, но с две звездички, което значело, че бил с висока компресия и на такъв режим трябвало да се снима за да се принтират. изпуфтявам на ум и малко остава да се намеся в разговоря грубо, но се въздържам. батенце, ако четеш това, знай че 2 мегапиксела са ИДЕАЛНИ за 10×15 разпечатка, а 4 респективно за цяло а4. и много по-умно е да снимаш на 2 с ниска компресия отколкото на 4 с висока. като почнете да ми се насирате с тия мегапиксели, че ми идва да крещя. какво значение има на колко мегапиксела ще снимате, това е просто едно тъпо hp, което на николко мегапиксела няма да докара нормално качество на снимката като на апарат от производител с история в бранша. hp, praktica, дейзи, аре спрете се с тъпотиите, моля ви се! не съм про на фотографията, но малко акъл се иска. няколко дни рисърч в нета и 1—2 мнения от приятел са достатъчни. няма никакви магиии и философии.

в рейса има разнородна пасмина хора. застаряващи семейни двойки, които може би практикуват и swingers истории, пиленца на сватбено пътешествие, семейства и любовници. чичката с hp-то и лелята зад нас са от последните. винаги има по едни такива и никак не е трудно да ги разбереш. по отношението, по разговорите, по това че винаги си тръгват сами, в различни посоки, преди да дойде някой да ги вземе. лелята работи някъде из правосъдната система и е от онези досадни вуйни, които трябва да се мерудията на всяка манджа. всичко знае, за всичко има мнение. дори за нас има мнение и малко ми е трудно да се стърпя да не стана да й откърша две по-ячки тупалки. не съм тръгнал на трип да се нервирам с тъпотията на хората обаче, сами ще изгният в собствените си говна.

на връщане минаваме през старият град в котор. църкви, крепостни стени, алабала. почти всичко е затворено. вземаме си pringles с домати и моцарела, какъвто още не съм виждал у нас. към него върви и free language course 130″ lessons. wtf?! времето отоново не е дружелюбно. не можах да разбера къде са 237-те слънчеви дни в годината по тези земи. не бих живял там. имали по-висок стандарт от нас. дръжки. карат си юготата и рената 4. времето малко е поспряло и ако не съдим по цветните им и полифонични телефони и по готските хотели, всъщност са назад. не толкова колкото македонците, но не са особено цветущи. разликата със сърбия се усеща моментално след като минеш границата. нещата стават по-лъскави, по-мащабни, по-градски. не ми е ясно за какъв чеп са два мобилни оператора на 600000 население, но явно има някаква кирия.

на градина сърбите дори не си мръдват гъза да ни ударят печати, че сме излезли от страната им. колко наркотици можехме де продадем през тоя трип...

Автор: Pro_01

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Западни Балкани 2006 - 3 част - Черна гора(Црна гора)

Черна гора, Будва, Бар, Свети Стефан, Котор, Тиват

Почти по залез слънце влизаме в Черна гора (Црна гора)– най-младата и мъничка държава на многострадалния ни полуостров. Но държавната история на Черна гора далеч не е само в последните два месеца. Това е едно от парченцата на полуострова, което най-късно прекланя глава пред султана и най-рано си извоюва права, автономия и независимост. Затова, въпреки еднаквия етнически произход, език и религия, логично е черногорци да се чувстват различни от сърбите – та те са били заедно само до 14-ти век и в югославските години.

Преди три години се смяхме на импровизираните митнически пунктове между Сърбия и Черна гора по „жестокия път” – Лимската клисура. Сега заварваме младата държава с ново, тържествено знаме (червено със златен орел), гордо веещо се над крепостта на Будва. За разлика отпреди, сега преходът ни е изцяло крайморски. От албанската граница до крайбрежния път ни води тесен път, който лъкатуши като лабиринт в гъсти гори и зашумени селца, доста от тях – с джамии. Най-сетне под нас като броеница са светлините на Улцин, Бар и крайбрежния осветен път. По мъничкото, колкото „една човешка длан”, но златоносно крайбрежие населените места и курортите следват един след друг – няма нито един неоползотворен залив. За разлика от безводната карстова пустиня в Южна Албания, а до голяма степен и в Централна Далмация, Бог не е пестил зеленината в Черна гора – от Бар до Будва, през Которския фиорд, та чак до Херцегнови и хърватската граница. Тук карстът е отстъпил чак до втория ред планински хребети.

Отсядаме в курортната южна част на Будва. Курортите им си приличат с нашите по оживлението до късно среднощ – алеите са оживени, работят сладоледаджии, продавачи на сандвичи и пици на парче, царевица и какво ли не. А се различават по зеленината и по отсъствието на излишно големи и сгъстени хотели – явно по това само с Албания си приличаме...

На следната утрин разглеждаме района на Свети Стефан. Това е най-красивият район на черногорското крайбрежие. Самият „остров” (в кавички, защото с пясъчна коса и път по нея е свързан със сушата) Св.Стефан е затворен луксозен хотел за знаменитости – това е умалено копие на Несебър, в което всяка от вилите се дава срещу „скромна сума”. Разкошните условия, природната красота и строгият пропусквателен режим привличат за почивка там всякакви холивудски звезди. В района са и най-хубавите пясъчни плажове по Адриатика, които съм виждал. Изобщо в Черна гора пясъкът твърдо води пред чакъла, за разлика от Хърватска.

Следващият обект е стара Будва. До стария град води разкошен парк с кичести платани, палми и средиземноморска растителност. Градът е във типичния венециански стил с добавка – православна църква, кротко съжителстваща си от векове с католическата и посестрима. Ако трябва да го сравня със съседния Котор – старият град в Будва е по-малък, но морето, яхтеното пристанище и паркът му придават собствено очарование. След това минаваме покрай Тиват и вземаме ферибота, който спестява около 50-километрова обиколка на дълбокия Которски залив.

Още няколко градчета и портативната държавица завършва. Очакваме пак най-любопитната държавна граница – преди три години черногорско-хърватската граница се състоеше от по два фургона и по две химически тоалетни от всяка страна, разположени на стръмен склон. Но това вече е в миналото – двете ГКПП-та са раздалечени до най-близкото равно място и са оформени като модерни пунктове, поемащи без проблеми туристическия поток. Същото ще видим и на хърватско-сръбската граница. И на двете места табели указват участието на ЕС-фондове в тяхното построяване. Но защо само Калотина изостава???

Следва продължение Из Хърватска....

Автор: Благун
Публикува се с любезното му съгласие

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Западни Балкани 2006 в 4 части

Западни Балкани 2006: Гърция, Корфу, Албания, Черна гора, Хърватска
в 4 части

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Пътуване из Черна гора (Црна гора) - 2 част

Почивка и пътуване до Черна гора (Црна гора) - 2 част>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Пътуване до Черна гора (Црна гора) - 1 част

Почивка и пътуване до Черна гора (Црна гора) - 1 част>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Пътуване до и из Черна гора

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: