Показват се публикациите с етикет Антония. Показване на всички публикации

14 октомври 2007

Рим, Италия (3)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Трета част от пътуването до Рим е вече на новото си място>>>

Гласувайте за този пътепис:

04 октомври 2007

Рим, Италия (2)

Втора част на пътуването до Рим е на новото си място>>>

Гласувайте за този пътепис:

01 октомври 2007

Рим, Италия (1)

Първа част на пътуването до Рим е преместена на новото си място>>>

Гласувайте за този пътепис:

05 септември 2007

Най-смешната Нова година в Нафплио, Гърция

Най-смешната Нова година — така ще запомня посрещането на 2007-а в Нафплио!

По пътя. На юг

Следва кратка хронология на събитията, започвайки с 30-12-2006 г.

На билетите пише, че полетът ни е в 18:00, по разни сайтове е обявен за 18:25, всъщност излетяхме в почти 19:00 часа. Не че беше кой знае колко натоварено летището… Така и не разбрахме защо ни забавиха. Персоналът на Olympic Airways определено не е от любезния тип — фъфли, мънка и се заяжда с невинните пътници. И не ни разрешиха да качим трейлърчето на борда с най-безумния аргумент, последван от най-абсурдната размяна на реплики:

Тя (отсича шерифски): Не може, самолетът е претоварен.
Аз (шашардисано си представям как нас ни превозват с един самолет, а багажът лети с друг): Ама как така, багажът ни няма ли да пътува с нашия самолет?
Тя (злобно съска): Какво искате да кажете с това ‘вашия самолет’? Самолетът е на Olympic Airways!
Аз (пояснявам очевидното): Имам предвид самолетът, с който ще летя.
Тя (гледа хипнотизаторски): На него ще е.

Тук вече загубих интерес към разговора. И без това ми беше пъстро пред очите — оставаше да се ядосам на някаква мижава кифла, работеща на гише, как пък не.

Обаче поне т. нар. ‘мерки за сигурност’ не ни късаха нерви. Защото бяха символични. Можех да пренеса всичките течности на света и никой нямаше да разбере :lol:

Самолетчето ни малко ме стресна: мъничко, тесничко, витлово, че и пълно до козирката. За щастие перките вдигаха достатъчно джабала, та заглушаваха (макар и малко трудно) групата гръцки студентки. Полетът мина безпроблемно, кацането — също, багажът го разтовариха непокътнат. Посрещачът ни беше на правилното място, веднага се забелязахме взаимно. Последва едно доста агресивно каране (175 километра ги отнесохме за по-малко от 2 часа), съпроводено от подробни разяснения кой крайпътен камък от кой век преди новата ера е :-) Много любезен шофьор беше. И ни достави непокътнати в хотела. Където захвърлихме багажа и на секундата отлетяхме да вечеряме в изключително ъндърграунд таверна. Храната се поднасяше от произволни сервитьори, готвачи, а може би и клиенти на заведението, сметката се водеше на дебел бакалски тефтер, а шефът седеше в кьошето на безкрайно старо дървено бюро, пушеше цигара от цигара и държеше всички ни под око (и под напрежение). Вкусно беше.

И май това беше всичко за деня.

Нагоре. И на смях

Веднага след закуска решихме да атакуваме хълма с местната забележителност — крепостта Паламиди.

Предупредиха ни, че изкачването е трудно, сума ти стъпала и то много стръмни, не било за нетренирани хора. А пък аз на всичко отгоре бях с ботуши с висок ток… Престраших се.

Излезе ми душичката! Толкова катерене не ме е сполетявало от години вече! Да, гледката (и горе на баира, и на стария град, и на морето) беше разкошна. Обаче на 3-4 пъти се наложи да спирам и да почивам, че сърцето ми блъскаше като барабанче. Веднъж стигнали върха… Ех! Ето няколко наши снимки:

Последва нов бегом, този път надолу. Довел до мускулна треска на абсолютно всички замесени в авантюрата. След това последваха обяд, следобедна размотавка из магазините (купих си равни обувки, че след тичането по двата милиона стъпала направо не си чувствах краката) и кротка дрямка в хотела. Тук е моментът да вметна, че всичко в пустата стая се управляваше с копчета и копченца: айде за осветлението е приемливо да го пускаш с бутони, но като се стигне до завеси, пердета, щори на банята (която беше с ‘изглед’ към спалнята, добре, че имаше въобще щори, иначе… никакво уединение!)… Дори табелките Do not disturb бяха пенсионирани и заменени с копчета: червено за “Къш, камериерки” и зелено за “Елате да оправите, де”. Е, ние открихме системата с леко закъснение, уви. Та ни попрекъснаха следобедната почивка с настоятелно звънене и леко нелеп въпрос “Чоколада?”, ама здраве да е, за другия път ще си знаем :-)

А вечерята беше в ресторанта на хотела:

приглушена светлина, тихо пиано, цяла орда сервитьори. Храната беше някаква елитна (гъбена супа с пъдпъдъци, тарталети с паста от раци, омар, леден шербет, агнешко с някаква специална гарнитура, шоколадов крем с джинджифил, май пропускам нещо?), напитките и те бяха отбрани (от коктейла шампанско с мед и хайвер, през отбраните бели и червени вина, та до шампанското за полунощ)… Обаче ние, като хора с по-обикновени вкусове, май не оценихме цялата изисканост на менюто :-))) Не, че не го харесахме, просто ни дойде твърде екзотично. И през по-голямата част опитвахме (внимателно) какво са ни сервирали, а не се хранехме. Добре, че предвидливо бяха написали на едни картички имената на ястията… Иначе нивгаш нямаше да ги познаем.

А най-хубавата част от празничната вечеря беше смехът. Толкова много се смях, че ме заболя лицето. През по-голямата част от времето го държах с длани в опити да ‘смъкна’ усмивката си поне малко. Е, не успях. И се радвам за това :-)

Към 3 сутринта в ресторанта бяхме останали само нашата компания, сервитьорите нещо се разкапризничиха, че им е време да си ходят, пианистът пък направо си обра крушите. И ние последвахме примера му. За съжаление на мен силиците ми стигнаха колкото да направя два тигела по крайбрежната алея. След това изведнъж ми паднаха батериите, прецених, че май е по-добре да си лягам и мирно-кротко се прибрах в хотела. Пътем допуснах само една грешчица: не нацелих правилния бутон на асансьора, а първо натиснах алармата, та стреснах дремещия рецепционист :-)

Пък по-издържливата част на компанията (горе-долу десетина души) разпивали цяла нощ нагоре-надолу, имали леко странна (и забавна) случка в един бар, включваща сервитьори и охранители, забърсали бутилка уиски от денонощния магазин за алкохол, към 9 сутринта цъфнали за закуска в хотела, омели доволно количество храна и чак тогава се кротнали.

Та по тоя повод всички проспахме първия ден на новата година :-)

Гледам, че съм изпъстрила постинга с емотикони. А ако знаете колко усмихната съм в момента, ей на, даже като пиша това изречение! И няма да редактирам текста пък, нека си стои такъв шарен-весел. За много години!

Нова 2007 година, ден първи

Както вече споменах — през по-голямата част от деня спахме. Героите са уморени и т. н. :-) Даже някои почти не пиха :-)

Привечер уж излязохме на освежителна разходчица, а всъщност почти веднага се забихме в местната сладоледаджийница. След това минахме през пекарната за кадаифи, реванета с орехи и чай, и плавно преляхме към поредния ресторант с поредната софра. Такова плюскане отдавна не ни беше връхлитало. Но пък поводът си заслужаваше, нали.

Бтв научихме, че crayfish не било риба, а рак. Вид омар даже. И че се яде с клещи от набора на Инквизицията. А, и няма кой знае колко месо по него.

Пътят към дома

Събрахме багажа за отрицателно време, унищожихме обилна закуска с четворна доза кафе и се натоварихме на автобуса на хотела, който ни закара на летището навреме, минахме проверките без проблеми, натоварихме се на Boeing 717, полетяхме около час, разтовариха ни в София, взехме едно такси и се прибрахме у дома.

Малко е студено, доста е мрачно, а от време на време някой гърми с ракети и пиратки под прозореца ни. И няма как да не ти стане мъчно за портокаловите дръвчета, обсипани с плодове, за яркото слънце, за спокойните разходки край брега на морето. И няма как да се сдържиш и да не си обещаеш, че скоро отново ще тръгнеш на път.

Много скоро.

Автор: Антония
Снимки: авторът

И други автори са разказвали за празнуването на Нова година в чужбина. Вижте и техните преживелици>>>

Гласувайте за този пътепис:

16 август 2007

До Бостън и назад(7): Маями, Лондон и безсъние

Седма част на пътеписа. Шеста част тук>>>, а началото - тук>>>

Miami or burst

Южна Каролина беше наистина разочароваща. Тук попаднахме на единствената неприятна тоалетна през целия път (за справка, най-яките тоалетни бяха в Бостън и във Вирджиния, невероятно чисти, добре организирани и винаги безплатни). Пак тук за първи път видяхме класически реднекове: развлечени и мръснички дънки, тениски с надпис Харли Дейвидсън, нересани коси и огромни тръкове. А жените им бяха по клинове (въпреки трийсетте кила мазнина, от която спешно трябваше да се отърват), намачкани палаткоподобни тениски и гуменки на бос крак, косите прибрани под бейзболни шапки, лицата уморени и негримирани. Много подтискащо.

Джорджия ни дойде като глътка свеж въздух. Слънчев, красив щат. Захвърлихме окончателно по-тежките дрехи, че и чорапите даже. Пролетта вече преваляше там, чак към лято биеше. Цъфнали дървета, зелена тревичка, слънце. А нашата бяла кола биеше на черно от праха и калта на северните щати. Чак срам да те хване. Затова и една от първите работи, които свършихме веднъж като влязохме във Флорида, беше да се отбием на бензиностанция с автомивка. Първото ми минаване през четки, пяна и пръскачки :-)

И докато Джорджия беше някак спокойна и приветлива, то Флорида определено ни дойде твърде интензивна. Страшно много пътни знаци (добре дошли за нас, и без това ни се струваше, че през по-голямата част от времето бяха твърде недостатъчни), мигащи указания, ярко оранжеви колчета, обозначаващи пътя. Отначало недоумявахме защо е така, обаче скоро се сетихме: ами нали го водят пенсионерския щат. Всичко трябва да е максимално подробно и улеснено. Одобрявам такива мерки!

Прелетяхме покрай небостъргачите на Джаксънвил, охкахме и ахкахме, преминавайки през плетеницата от магистрали — една над друга, виещи се в сложни детелини и същевременно адски лесни за преодоляване, без да разчитат грам на случайност или късмет, а залагат максимално на МАСА указателност. За разлика от северните им събратя, където се разчита доста повече на интуитивността на шофьора — свирепо неудобно за новодошлите.

Rest areas са изобилни и не са комерсиални като през останалите щати, а са обществени. Има само тоалетни, беседки, вендинг машини с безалкохолни, сладолед и джънк храни. Както и знак “Пазете се от отровните змии” :shock: Отлично разположени са по изходите от магистралата, а след тях максимално лесно може да се включиш отново в движението. На всичко отгоре попадаме на нова outlet area! Много по-малка е от тази в Северна Каролина, но пак е поне километър дълга. Този път е дневно време и естествено спираме за пазар. Хоп едни кожени чехли от Gap за Тото срещу $18, хайде малко бельо Victoria’s Secret за Антония за почти никакви пари, няколко блузки за капак. Обичам така!

И така по пътя, по пътя, та в Маями Бийч. Отседнахме в Days Inn на Collins Ave и 41 улица. На рецепцията седеше адски груб кубински негър (бтв научих се да ги разпознавам — говорят на техен си език, който е различен и от мексиканската, и от стандартната негърска версия). Да, имали стая срещу $169 без таксите. Които по всяка вероятност са 20-30 долара отгоре. По някаква случайност Тото беше забърсал някаква рекламна брошура от един Subway във Вирджиния — помислил си, че е описание на хотелите във Флорида. То се оказа, че съдържа купони за намаления. И съответно като я тропнах на рецепцията, цената веднага падна на $80, макар и само за една нощ.

Хотелът трудно би додрапал до 3 звезди в България, макар че се кичи с 4. Лобито е блесящо, фасадата също, обаче стаите… Да, чисти са, през прозореца се вижда океана, да, само да прескочиш балкона и си на плажа. Ама боята е на петна, мебелировката е износена, телевизията се заплаща, персоналът е необучен и откровено дразнещ (например една рецепционистка, която ти дъвче дъвка с широко отворена уста, пренебрегва въпросите ти и само дето една майна не ти тегли, та да те разкара). Само valettes са много учтиви, милите хлапета, ама пък ние отказваме да ги ползваме. Офертата, която вкарва хотелът, не ни допада: $18 долара за паркинг, който се обслужва от техен персонал. Т.е. всеки път като ти закарат/докарат колата, трябва да им даваш и бакшиш. А ако паркираш на улицата пред/до хотела — през нощта е безплатно, през деня има parking meters за по $1 на час. И излиза, че плащаш само $12.

Въобще навсякъде в Щатите се натъкваме на подобни недомислици според нас, удобства според местните. Ако малко те мързи — веднага намираш някой друг да свърши работата вместо теб за сравнително малко по тукашните стандарти пари. Outsourcing.

Пристигайки в Маями Бийч се радваме на 26оС, слънчице и море под прозореца. Събуждайки се на сутринта обаче… Дъжд и вятър на талази! О, как не ни вървеше. Разходихме се по плажа, по крайбрежната алея, по улиците. Докато не ни връхлетя ама адски пороен дъжд един такъв, блъскащ направо. Затова отскочихме за един бърз обяд в спортен бар: сьомга за Тото, нюйоркска пържола за Антония. Всъщност избрахме две от общо шестте нормални ястия. Всичко останало бяха различни сандвичи и снаксове.

Маями Бийч прилича на едни по-еклектични Златни пясъци. Нямат много място на разположение, затова растат на височина. Хотел до хотела, кой от кой с по-блестяща фасада. Улиците са тесни, с по едно платно на посока най-много, често даже са еднопосочни. Това да се опитваш да стигнеш някъде с кола — невъзможна мисия. И хора, хора, хора. Предимно млади и полуголи, разбира се :-)

Ако си купонджия и харесваш безкрайния нощен живот и дългите пясъчни плажове — това е твоето място, определено! Ние… Ами ние предпочитаме по-закътаните местенца с по-малко хора. Не, че не ни хареса Маями Бийч, хареса ни. Но не бихме успели да си починем на такова място. По-скоро бихме се натоварили от шума и наситеността: цветове, яркост, агресия, всичко се опитва да ти привлече вниманието, да изпъкне, а не да се слее с околността, да стане част от цялото. Красиво, определено. Забавно. Но не и релаксиращо, не.

Неочаквана отбивка

Ще си тръгваме. Вадя любимия си бежов панталон, бяла блуза с розова щампа, розовите обувки — решила съм да летя добре облечена, изискана даже. Да-да, правя си сметката без кръчмаря.

Правим разходка по плажа, вълнението е огромно и затова се пазим далече от водата. Избързвам напред, Тото снима нещо и се бави. За секунда се обръщам да погледна къде е Тото. И в този момент една вълна ме блъска, залива ме до кръста чак! Вир-вода съм. Добре, че духа силно, та докато стигнем до колата след половин час съм поизсъхнала. Багажът е опакован, та реших да не сменявам дрехите. И добре направих :-) Толкова препятствия имах по пътя си, че ако всеки път трябваше да се преобличам — определено нямаше да ми стигнат всички дрехи, които притежавам.

Пристигаме на летището в Маями, чекираме успешно, взимаме си бордните карти, лелката от гишето на British Airways ни казва да сме в 17:30 часа на проверката. Решаваме, че става дума за проверката за бомби и течности и се чудим какво да правим толкова много време — почти няма магазини за разглеждане, не сме гладни, пък и без това има само един Burger King и един суши бар… Пристигаме според нас навреме за джобенето, събуват ни боси и гледат на рентгена даже обувките, пръскат ни в една кабинка със сгъстен въздух (стреснах се, да :-)), оказа се, че не сме терористи и ни пуснаха да влезем. Тото поиска вода, а аз се тръшнах, че нищо не съм си купила от Маями, искам нещо, каквото и да е пък. Да, ама магазините са само два: за алкохол и цигари и за дребни безполезни сувенирчета. Помоткахме се съвсем малко, отправихме се към нашия изход, а там няма никой. Чудихме се съвсем кратко: дружелюбен служител на BA ни светна, че самолетът ни излетял преди 7 минути, а багажът ни чакал на билетното гише!

И така за първи път ми се случи да изпусна полет. При това изцяло по наша си вина: неправилно разбрахме указанията на лелката и не поискахме повече инфо, след това не проверихме по мониторите какво пише за часа на полета ни, не отидохме първо на изхода, а се мотахме в магазина… Е, от друга страна и ВА не бяха съвсем наред: указанията бяха мъгляви и не ни повикаха по уредбата като видяха, че закъсняваме. Другите компании непрекъснато си търсят пътниците: “Господин Мартинес, веднага елате на изход 18, ще изпуснете полета си”. Защо нас ни низвергнаха и не ни повикаха — не знам, не знам.

Бегом към билетното гише: “Ама как така изпуснахте полета, нали навреме чекирахте?”. Ми ей така, на, изпуснахме го, кажете какво ще правим сега. “Записваме ви в списъка на чакащите за следващия полет след 2 часа”. Двата най-дълги часа на света :-) Този път не смея да се отделя от опашката, да не би някой да ме предреди и да вземе нашите билети. За щастие се оказва, че имат достатъчно места. Познай дали не съм тичала към изхода направо.

Седим на средните две места на средната редица, адски неудобно. И седалките са по-нагъсто от обикновено май. Не мога да си опъна краката защото металните стойки и на предния, и на задния ред са точно на пътя ми. Заспивам почти веднага, но не за дълго — стюардите ни будят почти непрекъснато с разни оферти за храна, пиене, пак храна, пак пиене. На Хийтроу пристигаме почти съсипани от нерви и умора. С подтичкване отивам до билетното гише и задавам сакралния въпрос: а сега какво? “Сега… следващият полет за България е след 22 часа. Има билети (ура!), но хотелът си го плащате сами, разбира се”. Отидохме да проверим за хотели и се шашардисахме: на летището има един Хилтън, който ни предлага нощувка срещу 300 паунда. Това са 900 лева, бе, хора! О, имало и по-евтини хотели — тези, дето били на другия край на Лондон, били само по 150 паунда на нощ. Завъртя ми се пред очите направо.

Спогледахме се с Тото и единодушно решихме, че толкова пари няма да дадем и това си е. Решихме да подберем най-важните неща за оцеляването ни по улиците и на летището, другото да дадем на гардероб, и да се устремим към меката на туризма. И изживяваме минишок: катинарът на единия ни куфар липсва! Бърз оглед на съдържанието отвътре пък съвсем ни озадачава: липсва само и единствено един малък GPS, колкото кибритена кутия горе-долу. Nokia N800 и фотоапарат Canon SD800 си стоят вътре, почти най-отгоре, барабар с три кила кабели за всичките ни устройства. Странно е, много е странно. Първо, случило се е или на летището в Маями, или на Хийтроу, а ми се струва твърде кокошкарски, джаджата е сравнително евтина и без кабелите си не би свършила никому работа. Второ, дори и да е изкушила някой заблуден хамалин — защо е зарязал другите техники, които са много по-скъпи, пък са и чисто нови? Единственото ми обяснение е, че някое престарало се ченге на летището в Маями е решил да направи допълнителна проверка на съдържанието на куфара ни, счупил е катинара и докато е ровил из дрехите ни, мъничкото GPS-че е паднало незабелязано навън. Какво друго би могло да се е случило?

Оставихме двата куфара на гардероб (по 6 паунда на парче!), купихме карта на Лондон (8 паунда) и се отправихме към метрото. Където отново успяха да ни изненадат с инфо, че бързият влак струвал 15, а обикновеният бил само 4 паунда. В едната посока. За щастие намираме някакво информационно гише, където ни светват, че ще ни излезе по-евтино да си купим целодневен пропуск за 6,70 паунда. И получаваме листовка с подробна карта на линиите, както и предупреждение: до центъра се пътува близо час!

А метрото е много хубаво, наистина. Симпатичен влак, който пътува адски бързо, указанията по уредбата са ясни, седалките са удобни. Слизаме на Южен Кенсингтън, излизаме и заахкваме! Красиво. Хора, каквото и да кажа за Лондон — все ще е малко. Това е най-най-якото място на света. Маршрутът, по който тръгваме, е пределно туристически: през Hyde Park, Speaker’s Corner, Marble Arch, Oxford Street, Oxford Circus, Leicester Square, Piccadilly, Trafalgar и колоната на Нелсън, Big Ben, London Eye, Westminster… Ужасно кофтито е, че сме уморени като за световно и от недоспиване ни тресе. Още на езерото с патките в началото на разходката сме капнали. Добираме се до един Старбъкс (дори кафето в Лондон е по-добро от американското!), посядаме и аз стигам до гениалната идея на деня: така и така имаме карти за метрото, да се възползваме от тях. Правих засечка на метростанциите и забележителностите — установяваме, че се припокриват. О, колко хубаво. И така: метнахме се на метрото за една спирка, слязохме, поразходихме се наоколо и пак в метрото.

Откапаха ни краката, уморихме се съвсем… и пак — толкова хубаво беше. И не само сградите, статуите, градините бяха красиви. Хората на Лондон също ни заплениха. Не бяха красиви, не. Обаче бяха много добре облечени, наистина. Пълен парадокс. Цените на дрехите в Щатите са адски ниски дори според собствените ми български критерии, докато в Лондон са нереално високи. Ако в Бостънския Gap едни дънки са $70-80, то на Острова трябва да платиш 150 паунда за тях, близо 4 пъти повече. Обявили намаление на ризите: стрували не 160, а само 120 паунда. За сметка на това американците по правило бяха облечени много зле, без грам стил, а лондончани… като по списанията! От суперизисканите костюми през спортно-елегантни дрехи та до младежките лежерни одежди — оригинални, привлекателни, добре подбрани, подходящо допълнени с аксесоарите. Да се чудиш как съумяват да поддържат разнообразен гардероб при тези цени.

И речта. Британски английски като от BBC, тук-таме кокни, много чужди езици. Тото чак се учуди, че по улиците има представители на почти всички народи по света :-) Вавилон пасти да яде. Точно бях свикнала на американското уважение към личното пространство и се сблъсках (и в преносен, и в буквален смисъл) с лондончани. Побутванията бяха доста основен елемент от уличната култура, определено. Ама то при такова стълпотворение…

По улиците няма кошчета за боклук. Всички хвърлят направо на земята. И пак е по-чисто от София. Как го постигат — не знам, не знам. Но ми харесва. За сметка на това даването на 5-10 паунда за обикновен сандвич не ми допада. Злато ли слагат в тях, диаманти ли, обаче на вкус са отврат! Ей, легендите за гадната британска храна не са легенди. Ядохме 4 пъти, всеки път на различно място, и само в едно италианско бистро на Хийтроу ни сервираха нещо, ставащо за човешка консумация. И ни връчиха сметка за 20 паунда за две кафета, бъркани яйца с наденички (за Тото) и палачинки (за мен). Закуска за 60 лева не е идеалът ми за начало на деня, ама… избор нямахме.

Та огледахме подробно Лондон, измръзнахме (от 26оС на Маями на 10оС със силен студен вятър, шоково си беше), капнахме. Към 20:00 часа решихме, че нямаме сили за повече ходене и се устремихме към Хийтроу. Бяха ни уверили, че може да прекараме нощта на летището, особено като се вземе предвид, че в 6:00 сутринта трябваше да чекираме за полета към София. Виках си, че както спя в самолет — така мога да спя и на седалка на някое от по-закътаните места в Терминал 1. Обаче не бях отчела коварността на летищните власти. Всички пейки бяха алуминиеви, седалките бяха малки, разделени с облегалки една от друга, че и наклонени напред. Т.е. не стига, че са студени, ами и се пързалят (не може да спиш седнал, изхлузваш се), а облегалките пречат да се опънеш легнал на тях. Въпреки че подът беше леденостудена теракота — бая народ се беше опънал покрай стените и спеше така. Хипарското у мен винаги е било близко до нулата, та на подобна крайна мярка не се реших. Ама към полунощ си свалих обувките, надянах едни от зимните чорапи и джитках така цяла нощ. Да, през цялото време почти се разхождах нагоре-надолу из летището — така и така не можех да спя, да седя ми беше твърде нервно, че и малко студено, да стоя права на едно място пък съвършено невъзможно.

В 5 сутринта почнаха да отварят гишетата за чекиране и познай дали не бяхме едни от първите на опашката. Вече спомената закуска в италианското бистро, лека разходка по магазините в безмитната зона (само колкото за пореден път да се зачудя тия хора акъл имат ли та да слагат такива невъзможни цени) и айде на самолета. Който излита с цял час закъснение, естествено. Спахме през почти целите 3 часа и половина, колкото и неудобни да бяха седалките, не можеха да се сравняват с летищните. Кацане, чакане за багажа (дълго), такси до нас, шокът от обгорялата стълбищна площадка, мирисът на дим из апартамента… И един много дълъг сън.

Днес ще сложа Kubuntu на новичкото ми Vaio, ще сваля всички снимки, ще ги подредя — и ще подбера най-добрите за публикуване тук. А Тото обеща да обработи видеото, само да свикнем с поредната смяна на времето. Защото в общи линии за 17 дни въртяхме часовниците цели шест пъти: София, Лондон (-2 часа), Бостън (-5), лятно време в Бостън (+1), Лондон (+5 часа), София (-3), лятно време и у нас (+1). Твърде много ни дойде, твърде много.

Но пък ни беше хубаво.

Край

Автор: Антония

Гласувайте за този пътепис:

14 август 2007

До Бостън и назад(6): На път към топлите страни

Шеста част на пътеписа. Пета част тук>>>, а началото - тук>>>.

Човекът е човек… … когато не се губи по пътя!

Тази вечер пътепис няма да има, ще бъда много кратка.

Сутринта Тото отскочи за последно до data центъра, а аз се замотах из хотела, приготвях багажа, гледах Умирай трудно (млад Брус Уилис!), правих последен преглед дали не сме забравили нещо. В 12:00 ч. проверихме на рецепцията дали са дошли последните две пратки, с неудоволствие установихме, че все още ги няма и така заформят едно тридневно закъснение, помолихме ако случайно куриерът цъфне — да приемат пакетите от наше име, ние ще минем към 17:00 да си ги приберем… и напуснахме хотел Триа, нашия дом за последните 12 дни.

Заредихме карта на пътя до аквариума в Бостън и поехме — през Кеймбридж, през Кеймбридж та до паркинга на Бостън Комън ($6/час), където зарязахме колата и тръгнахме да търсим рибките. Не ги намерихме. С този пуст наш късмет май-май бяхме попаднали на някаква административна сграда. Затова пък намерихме Дървото с катеричките. Т.е. едно обикновено дърво, по което обаче преброих пет пухкавелки. Един дядо-костюмар извади шоколад и познай дали не му се намяткаха да ядат от ръката му! Имам десетина снимки, направени от метър разстояние, надявам се да са се получили добре.

Завъртяхме едно кръгче по Freedom Trail, ама не го минахме целия маршрут — едно, че градът беше по понеделнишки забързан, а ние в ролята на моткащи се туристи само се пречкахме на хората, второ, че пак си беше кучи студ. Опитах се да придумам Тото за един последен шопинг, но на него още му държеше влага Macy’s, та категорично отказа. Затова към 16:00 ч. си взехме колата от златния паркинг и уж тръгнахме към хотела, ама изпуснахме отбивката (сефте!), та направихме още едно кръгче из центъра като за последно.

Пратките не бяха дошли, затова с неудоволствие се наложи да ги обявим за недоставими (има ли такава дума на български), огледахме за последен път Кеймбридж и поехме на юг.

Край Бостън беше студено, но поне не валеше. Ограничението от 65 мили в час ни се стори твърде строго, особено на фона на профучаващите с поне 20 мили отгоре камиони (това камионите трябва да бъдат забранени, да знаете). Скоро обаче навлязохме в бая гъста мъгла, последвана от снежна буря. И изведнъж се оказа, че и 55 м/ч са твърде много.

Междувременно на три пъти или пропускахме отбивка, или се отклонявахме по неподходящи пътища! Твърде наивно ли се доверихме на предложения от Google Earth маршрут, прекарващ ни по няколко магистрали, които трябваше да сменяваме непрекъснато, или пък просто ни липсва тренинг — обаче в гадния снеговалеж табелите покрай пътя бяха практически нечетивни, част от картите се оказаха твърде мащабни и не си личаха подробностите, а и самото трасе беше някакво ултранелогично, с невъзможни криволици и чупки. За щастие сравнително бързо намирахме начин да се качим на необходимата магистрала и не загубихме много време.

Малко преди Ню Йорк снегът премина в обилен тежък дъжд. Трафикът беше адски наситен, а гмежта от пътища — още по-объркваща. С голям късмет обаче този път не се загубихме нито веднъж! И след като поехме по магистралата от страната на Ню Джърси се оказа, че това в общи линии пътят е “все напред и не се поддавай на изкушения да кривнеш нанякъде” :-) Адски бързо преполовихме щата, но Тото почна да се поуморява и затова спряхме на един Days Inn, разтоварихме се, аз успях да се логна даже, че и да се отчета тук.

Утре потегляме по първи петли. Целта е да стигнем до топлите страни до края на деня. Само дано не се губим повече. Макар че с този наш тренинг…

Телеграфно

Пристигнахме в Южна Каролина, спряхме за малко сън на един хотел. Пътят беше идеален просто, никакви проблеми, никъде. Едва днес осъзнахме прикакви екстремни условия сме карали от Бостън до Ню Йорк! Сега припадаме по койките, утре рано-рано да сме във Флорида. А за пътуването ще разказвам утре, че не успявам да задържа очите си отворени направо.

Рекламен борд на хотел: Come taste our nuts!

Най-накрая у дома, най-накрая отспала си, но не и отпочинала. Чувствам се страхотно напрегната. Дали заради 18-те часа сън, дали заради трите кафета, които обърнах за около половин час… Докъде бях стигнала с описанието на приключенията си?

Разказах вече за преодоляването на разстоянието от Бостън до Ню Джърси. Сега, след като пропътувахме три пъти по-дълго разстояние по магистрала I-95, мога да потвърдя, че просто условията бяха ненормални — и затова ни беше толкова трудно. Тъмно, мъгливо, снежно/дъждовно. И безлюдно. Тото ми направи забележка, че както съм писала излизало като да сме се губили подобно на Хензел и Гретел. Всъщност не става дума за нищо подобно. Просто на някое от разклоненията по пътя поемахме в неправилна посока, GPS-ът веднага ни известяваше за грешния избор, а ние почти веднага (май 15 минути беше най-най-дългия период) успявахме да се върнем на вярното платно. Което си е нищо направо, обаче някак винаги успявах да се уплаша, че ще попаднем при върколаците (справка: която и да е книга на Стивън Кинг).

Любимата ми част от пътя беше New Jersey Turnpike, т.е. I-95 през щата Ню Джърси. Идеално шосе, а камионите, тези чудовища, бяха изведени в отделна лента! Все още се виждаха купчини сняг наоколо, но пък температурата определено беше над нулата. Смених двата пуловера с тениска и жилетка, че и даже не се закопчах. Изключих отоплението на седалката. В Делауер се наложи да спрем за малко вентилационната система на колата, защото замириса на пластмаса и гадни лекарства. Вонеше направо. Не знам нищо за този доста миниатюрен щат освен, че е обявен за офшорна зона — и как няма да го обявят, без подобни данъчни хватки никой не би живял на това токсично бунище май-май. Направо прелетяхме оттам, хич и не помислихме да спрем.

Затова пък в Мериленд беше вече +15-16оС и спряхме парното направо. Обядвахме в Роуздейл, малко преди Балтимор — и се разхождахме по тениски с къс ръкав. Чувствахме се някак като у дома си, нали колата ни беше с местна регистрация :-) Тук за първи път имахме време да огледаме хората наоколо, сградите, улиците. В Wendy’s имаше: група юпита, семейна двойка пенсионери с огромен осемдесетарски Кадилак, няколко мами с дечурлига, двама костюмари на средна възраст (единият беше с гола глава и обица на горната част на ухото), няколко самотника с вид на камионджии… Всичките дебели. За обслужващия персонал да не споменавам направо. Бяха се разделили на две групи — дебели мексиканци, които говореха на испански помежду си, и дебели негри, които май използваха английски, ама не съм сигурна. Изключително се дразнех всеки път когато ме питаха за нещо на странен линго, особено когато за капак използваха и вътрешно-фирмени термини, дето чужденец няма как да подозира какво означават! По няколко пъти ги карах да повтарят изречението си и те всеки път го плюеха по същия ужасен начин! Накрая махвах с ръка и казвах Whatever. Когато се случи за първи път в Бостън — почувствах се леко унизена, като някакъв лоулайф, дето не може да се справи с елементарна комуникация в чужбина. Обаче след това установих, че с белите нямам никакъв проблем в общуването, те ме разбират, аз ги разбирам без проблем. Освен това те са изключително любезни, учтиви, желаещи да помогнат, за разлика от цветнокожите с вечно лошото им настроение и определена склонност да те нагрубяват… Не мога да забравя как в един магазин за детски дрешки се обърках с номерацията и попитах няколко негърки дали размер 6 означава, че е за 6-годишни деца. Отговорът беше нещо от сорта на “Като не можеш да се оправиш с такива елементарни неща, какво търсиш тук, айде, махай се” или нещо подобно зло, не ги разбрах добре. За сметка на това една бяла жена ми отговори изключително внимателно, показа ми и различните буквени обозначения, даде пример какви дрешки купува на собствените си деца съобразно тяхната височина… Не знам, не знам, аз след това пътуване в Щатите определено станах още по-върл расист. И не мога да намирам оправдания от сорта на “Ама то не е тяхна вина, че са груби, дължи се на факта, че преди 200 години са били роби”. Как пък не.

Както и да е, продължихме пътя си на юг. Балтимор, Вашингтон, Александрия, Фредериксбург, Ричмънд. Вирджиния ни хареса ама много. Временцето беше чудно пролетно едно такова, хората бяха усмихнати и учтиви, храната ни беше вкусна. При Александрия попаднахме на първото магистрално задръстване. Второто беше до Куонтико. А какви странни конструкции има около Куонтико… Извънземни направо!

Искаше ми се да имаме няколко дни за разходка из Вирджиния, определено си заслужава този щат. Обаче… Трябваше да бързаме на юг. И хоп, озовахме се в Северна Каролина. Където хич и не спирахме, направо прелетяхме през нея. Привечер минахме покрай прословутата Outlet area. Направо ми изтръпнаха ръцете като си представих какво е да пазаруваш там! Представете си няколко мили с магазини на суперяки брандове като CK, Tommy Hilfiger, всички спортни марки (Nike, Adidas, Reebok и т.н.), бе какво да изброявам, важното е, че цените са с 25-50-75% по-ниски отколкото в редовните магазини! Кофти, че беше вече късно и бяха затворили. Иначе смятай колко часа нямаше да има сила на света, която да успее да ме измъкне от там.

Южна Каролина съкз биг тайм. Единствената част от пътя, по която имаше дупки. И яко ченгета! Ограничението на скоростта скочи на 70 мили в час, обаче нямаше много смисъл в това, защото магистралата се стесни до 2 платна на посока, камионите бяха повече от колите и само се пречкаха, пък и през цялото време си на нокти дали няма да изскочи полицейска кола от храстите (защото наистина се криеха сред зеленината и дебнеха, съвсем като нашите катаджии). Хотелът, в който спахме, пък беше близко до ужасното. Отвън изглеждаше много добре, прясно боядисан, излъскан, поддържан. Влизаш в стаята и на пръв поглед е ОК. Хубави мебели, сравнително нови. Само дето отгръщаш завивките и установяваш, че чаршафите са жълтеникави и с дупки, банята май никога не е била мита и като цяло едно голямо дезинфекциране на всичко би било добра първа крачка към превръщане на стаята в нещо що-годе подходящо за обитаване.

Кофти край на иначе симпатичния ден, но не си го сложихме на сърцето. Продължихме напред.

Автор: Антония

Гласувайте за този пътепис:

10 август 2007

До Бостън и назад(5): Промени в плановете и снеговалеж

Пета част от пътеписа. Четвърта част тук>>>, а началото - тук>>>.

Промяна в плана

Днес вали. По телевизията предупредиха, че до вечерта пътищата ще се заледят. Имаше някакви съобщения за наводнения, хванах чак края им та не разбрах добре за кои части на страната става дума, ама като гледам по разните сайтове — май-май само в Хавай и Мексико се случва нещо подобно.

Ние изоставаме от графика си. По предварителен разчет вчера трябваше да сме в Ню Йорк, а днес във Вашингтон. За съжаление на Тото му се отвори още работа и ще се задържим до 17-и в Бостън. А след това някак трябва да прелетим до Флорида, но не със самолет, че в последния момент билети се намират трудно и на твърде високи цени (а уж били в проблемна ситуация авиокомпаниите, ми как няма да са с тези кожодерски условия). Правя преглед на маршрута за пореден път, чудя се как да завъртим пътя… То е ясно, че нощувките в по-северните щати отпадат, просто ще минем през тях и освен за хапване — няма да спираме хич. До Маями са 1500 мили, с ограничение на скоростта 65/75 мили в час само карането ни ще е поне два дни. Трудно.

Разглеждам информацията за различните паркове на Дисни и се чудя кой да избера. От една страна Epcot звучи предизвикателно. От друга — Animal Kingdom и двата водни парка също не са за изпускане. Не знам вече, съвсем се обърках. Може би ще последваме съвета на Владо, според когото за нас най-интересен би бил наситения с ролъркостъри и прочие екстремизъм Epcot, дори и с риск да умра от страх :oops:

А преди малко чух българска реч. Някакъв младеж говореше по телефона си докато чакахме за кафе, обясняваше за колата, дето трябвало да се поправи. Мислех си да му кажа едно “Привет”, но той беше толкова погълнат от разговора… Почуствах се съвсем като у дома. Почти, де. Установих, че най-трудно ми е в полупозната обстановка. Като в Дънкин Донътс например. Хем съм била стотици пъти (ама в София) и ми е ясно какъв е реда, хем тук е съвсееем мъничко по-различно. Точно толкова, че да те обърка.

Търсих по магазините чантичка, в която Тото да паркира Nokia-та, телефона, пари, самолетния билет и паспорта, ей такива неща, а не да ги тъпче по джобове и в раницата. Обаче не намирам нищо подходящо. Най-близко са разните калъфи за фотоапарати, може би трябва да секвестирам за малко джаджите и да меря къде ще се поберат изцяло. Нахълтах и в Olympia Sports и се шашардисах съвсем като видях какви са цените на спортните стоки тук. Е, мамка му и прасе, България ли е най-богата страна на света, та трябва да плащаме по 50-100-150 лева за тренировъчна блузка, докато тук имаше оферта “Шест тениски на Nike за $20!”. Не се шегувам.

Сега съм вече в хотела, ръпам ядки и се чудя какво да правя с отоплението на стаята. Много е странно: една голяма духалка (120х60х35 см), която има копче Включ/Изключ и врътка Топло/Студено. И това е. Като я пусна — за половин час в стаята става баня. Като я спра, разбира се, почвам да тракам със зъби. Има нещо недомислено или аз съм индианец и не съм открила някое скрито контролно табло. Макар че къде ли може да са го скрили…

Бяло

13:45. Пак вали. Само дето този път е сняг. Ситни-дребни снежинки се носят на плътна пелена. Вятърът е безумно пронизващ, а температурите отново паднаха до -10/-12оС. Току-що в кафенето влезе девойка с къса пола и нещо като балетни обувчици на гол крак! Хората тук са някакви извънземни, сериозно! Вчера по CNN се оплакваха от прословутата непостоянност на времето в Нова Англия, единият от водещите обяснява как Тед О’Брайън бил по джапанки предния ден, пък днес пак трябвало да сложи нещо по-зимно. И се опитвам да си представя как господин О’Брайън с безкрайно скъпия си костюм шляпа нагоре-надолу, че и провлачва отпускарски стъпало даже… Не ми се получава много добре :-) Аз съм с два пуловера и шапка-терористка, само очите ми се виждат като я нахлупя. Малко странно се почувствах сред полуголите хора наоколо, ама да си гледат работата. ЗИМА Е!

Прекланям се пред AccuWeather — сутринта гледам, че прогнозират как снегът ще почне към 10:00 часа. Познай дали точно в 10:05 не цъфнаха първите снежинки. Дано да са познали и че утре няма вече да вали. Смятаме да пообиколим центъра на Бостън и да позяпаме зелените хора, празнуващи Свети Патрик, преди да отпрашим на юг. Купонджийското настроение се носи на талази вече. След всяка песен по радиото водещите се провикват Oh, boy. Тото чул как си били признали в ефир, че били дислоцирани в местна ирландска кръчма, наречена Tommy Doyles. Аз пък попаднах на Asgard Irish Pub, на чиято витрина пише, че е местна забележителност. Oh, boy!

15:00. Преди малко ходих до Whole Food Market за кутия marcona almonds (нищо общо с истинските бадеми нямат, по-скоро приличат на тиквени семки, три пъти по-дебели от обикновените) и сандвич с боровинков хляб, пушена пуйка и чери доматчета. На касата има и касиерка, и опаковачка — която те пита дали искаш хартиено или найлоново пликче. Аз не поисках никакво, разбира се. Но се впечатлих, че ти дават избор дали да обремениш съвестта си за изсечените дървета или да си сложиш черна точка в биографията с неразлагащите се пластмаси.

Изключително рядко получавам касова бележка по магазините и заведенията, сигурно веднъж на десет пазарувания се случва. Не е като да не искам да я взема, просто никой не си дава труда да я разпечата. Странно ми е малко и определено не ми харесва — искам да знам какво съм платила и как са ми го сметнали, не искам да плащам някаква сума само защото някакъв пъпчив тийнейджър (каквито са почти всички от обслужващия персонал) ми е казал, че дължа толкова. Особено като се вземе предвид местния навик да се обявява някаква полуокончателна цена. Ама какво да правя, неудобно ми е да си поискам бележка — не им знам нравите (и законите), може да се окаже, че не са длъжни да имат касови апарати например.

21:00. Навън наваля яко, всичко е бяло и малко страшно едно такова. Тото е още в data центъра, вика, че непрекъснато минавали снегорини по шосето, а един по-малък даже почистил паркинга. Дано да са си свършили добре работата, да не го мисля пътуването. Почти стегнах багажа, утре ще може да се изнесем още на закуска. Добре, че изоставихме идеята за самолет — по новините обясниха, как JetBlue имали 250 закъснели полета, а летището на Бостън било в пълен хаос.

Ситуацията се усложнява допълнително от факта, че чакаме две доставки, които трябваше да са тук днес, а все още ги няма: GPS на Тото и фотоапарати за Давид. Дано утре да дойдат преди обяд, че иначе не знам какво ще ги правим. Малко необичайно ми идва това закъснение, честно казано. Точно бях тръгнала да свиквам с идеята, че тук всичко върви по ноти…

22:00. По CSI Miami единият от детективите извади Nokia N770, логна се в мрежата и извади някаква жизнено-важна информация за сметки в Бахамите и т.н. На всичките поредици CSI им викам “технологичните ченгета”. Ясно защо :wink: Да, знам, че са пълна измислица, ама са забавни пък.

Едва тази сутрин се сетих за какво служи огромната купа върху шкафа на телевизора. Да, телевизорът е голям около декар и е поставен в нещо като едновремешните скринове, чак на втория ден се сетих да отворя вратичките му и да открия това чудо на съвременната техника. Та най-отгоре има табла с четири чаши и една огромна купа (стъкло отвътре, кожа отвън). А на етажа има двуметров генератор за лед. И когато ти се допие нещо студено — купуваш си го от магазина, пълниш купата с лед, пъхаш бутилката вътре и така я охлаждаш. Въобще тук са маниаци на тема лед. Ако забравиш да предупредиш сервитьора за предпочитанията си относно напитката — правилото е да ти донесе чаша, пълна с кубчета, а течността си е направо между другото.

Проявих здрав разум и превключих на Weather Channel. Пооодяволитеее, колко се е развалило времето! Сняг, вятър, а после — дъжд и наводнения. Това е ненормален климат, честно! Може би все пак няма да тръгнем утре… След малко (надявам се) Тото ще се отправи насам и тепърва ще обсъдим какво ще правим.

Това пътуване ще остане в историята с най-много решения, взети и осъществени в последната секунда.

Следва продължението>>>
Автор: Антония

Гласувайте за този пътепис:

30 юли 2007

До Бостън и назад(4): Денят на св. Патрик

St. Patrick´s Day

Четвърта част на пътеписа. Трета част тук, началото тук.

Kiss me, I’m Irish

Закуска, мотка из хотела, сваляне на карти и подготвяне на маршрута към летището, където трябва да оставим КИА-та и да вземем друга кола, този път с круиз контрол. Тото ми провежда кратък курс как се работи с Nokia N800 и картовия й софтуер, а аз мрънкам — точно бях свикнала с Google Earth и се оправях без никакъв проблем, сега пак да уча нови системи, не обичам така. На всичко отгоре джаджата ми е твърде дребна и изглежда яко крехка, не смея да я хвана с цяла ръка, камо ли да цъкам по тъчскрийна. И маршрутът, който предлага, заобикаля Кеймбридж, за да излезе на магистрала I-93 (демек на майна си). Предлагам да караме направо през Сентръл Скуеър, Масачусетс Авеню и по Харвард Бридж право в Бостън Даунтаун, качваме се на I-90 и някак стигаме Лоугън, ама мъж ми не се съгласи: “Ще караме по GPS-a, по картата, по предложения маршрут, та да не се изгубим”. Ми ОК.

Всичко тръгна добре, не си изпуснахме отбивката, качихме се на правилната магистрала, влязохме в правилния тунел… естествено GPS-ът се ошашка, на едно разклонение вместо да завием вляво към летището, ние продължихме направо и се озовахме в центъра на Бостън. След бая маневриране из уличките най-накрая излязохме на I-90 и през тунел Тад Уилямс се озовахме на летището. Да, ама като нямахме грам спомен къде е офисът на National Car? Хайде още половин час въртене в кръг и най-най-накрая паркирахме :-) Хора, не може да си представите какви са спагетени пътищата тук! Никога не съм попадала в друга подобна дезориентираща градска среда. В един момент пътуваме на изток, гледам къде се намираме на хартиена карта, потвърждавам информацията с GPS-a и въпреки това вътрешният ми компас КРЕЩИ, че пътуваме в точно обратна (западна) посока и че вместо да се доближаваме към морето — летим към вътрешността. Не ти трябва ролъркостър, за да ти обърква главата.

Както и да, оставихме сребристата акула, платихме я и поискахме друга кола, отново Compact. Оформихме документите и ни насочиха към паркинга с указание: “Вземете си компактна кола от първия ред на паркинга. Ако няма компактна — вземете каквато има”. Ха! Падна ни се Pontiac G6, който е огрооомееен! Кожен салон, всякакви дребни екстрички като затоплящи се седалки, зоново осветление в купето, сума ти място да си опънеш краката, ммм, сладко. Тръгваме към Бостън с намерение да излезем на South Station (първата метростанция, където има огромен паркинг) и след това да ударим една голяма мотка по улиците, да се смесим със зелените хора, да си намерим ирландска кръчмичка, да тропнем някоя жига ако ни се отдаде случай, ей такива неща. И познай дали не изпуснахме изхода!!! Озовахме се на I-93 отново, на път към Кеймбридж, със забил заради тунелите GPS и едно голямо мрънкане от моя страна, че ги мразя тия магистрали, дето минават през центъра на града. Решихме да отидем до последната метростанция, където също има паркинг, да зарежем там колата, да се метнем на метрото и така да слезем в центъра.

Малко мотаене около автоматите за билети, въпрос “Извинете, господине, дали не бихте ни помогнали — как да си купим билети?” и отговор “Ами всъщност и аз за първи път ще ползвам машината, идея си нямам как става”, но със задружни усилия побеждаваме и се сдобиваме със заветните хартийки. Вътре сме! И сме малко разочаровани — метрото изглежда адски делнично, доста е по-мръсно от софийското, станциите са тесни и неприветливи, няма никакви по-специални украси, нищо. Е, движи се доста бързо. Разстоянието, което ние с безкрайните си губения покриваме за час и нещо с кола, под земята се изминава за 15-20 минутки. Можеш преспокойно да си живееш на село в покрайнините на града и да работиш баш на центъра, дори в събота вечер на всеки 2-3 минути минаваше влак.

Слизаме на Downtown Crossing, излизаме на Chauncy Street и аз почвам да пищя — студено е! На всичко отгоре след 100 метра се сещаме, че и двамата умираме от глад, та направо влитаме в едно Wendy’s. Но не преди да видим един тип по джапанки на бос крак, пристъпящ из снега. Говорим за температури под нулата, RealFeel го даваха -17оС даже, прехвърчаха снежинки, имаше преспи… а онзи си ходеше и не му пукаше. Тото извади камерата и, снимайки мен, уж случайно хвана в кадър и босия. Макар че не трябваше да си дава чак толкова труд — малко по-надолу по улицата срещнахме и други луди. По гуменки, по летни обувчици, по тениски, по тънки ризи… Владо, дори ти не може да си изкривиш душата и да кажеш, че това е нормално :-P

Градът е внушителен. Класен, изискан, елегантен по онзи изключително скъп начин. Накъдето и да погледнеш — цъкаш с език. Пред ирландските кръчми има опашки, по улиците се носят хора със зелени шапки, детелинки, раирани шалове. Налитаме на някакъв младеж с пола и бели чорапи до под коляното. Не знам как не му замръзваха аксесоарите, честно :-) За съжаление е твърде тъмно, за да снимам с фотоапарата, а камерата просто замръзва и отказва да работи. Свърваме към Boston Common — един снегорин почиства замръзналото езеро от преспите, подготвя го за неделната пързалка. Разминаваме се с групи весели младежи, които подвикват по ирландски. Обаче гайди няма.

Към 21:00 студът вече се не трае. Шансът да си намерим място по заведенията е нулев, затова, минавайки за по-кратко през Чайнатаун, се мятаме отново на метрото и се прибираме в Кеймбридж. На Тото това му е първото разглеждане на спокойствие на града. Допада му: “А бе Бостън си е Бостън, обаче Кеймбридж е по-мой тип”. И аз съм на същото мнение. Дали е заради по-ниските и ненатрапващи се сгради, дали е заради масата млад народ, носещ се по улиците, не знам. Обаче наистина мястото е очарователно по мил и близък на сърцето начин. Не респектира, не подтиска с превъзходност, а приобщава някак. И ти влиза под кожата завинаги.

Рейдът по местните заведения е безнадежден. Затова правим една врътка около Харвард Скуеър, показвам на Тото местната забележителна ирландска кръчма (претъпкана) и с бодра крачка се отправяме към хотела. Едва 23:00 часа е, обаче се чувствам изтощена от студа. Мускулите ми са сковани, чак ми се е схванал вратът от постоянното сгърчване. Нямам търпение да се отправим на юг. Е, не преди да видим утрешния парад по случай St. Patrick’s Day, разбира се.

We’re all Irish on St. Paddy’s Day!

Бяхме на парада по случай деня на Свети Патрик! И направих повече от сто снимки — по-голямата част от които са си наред от репортажна гледна точка. А Тото засне към час видео. Двамата заедно пък УМРЯХМЕ от студ. Но то си се подразбираше.

Още като затръгвахме към парада към 12:00 часа си знаехме, че атмосферните условия са предизвикателни. Затова измрънках да ходим с колата до възможно най-близко до Бостън и едва на финалната права да разчитаме на метро и ходене пеша. Тото се нави — и след това проклетисва в продължение на близо час докато се въртяхме из тесните улички в търсене на място за паркиране. Намерихме платен паркинг, решихме да жертваме някой и друг долар, устремихме се да влизаме, а никъде нямаше обявена цената. Един негър ни се метна веднага, разпечата билетче, връчи ни го и едва след като три пъти питах колко струва, той измрънка “Осем долара на час”. О, да, как пък няма да дадем 40 долара за паркинг. Казахме му, че се отказваме и тръгнахме назад, а той “Карайте през паркинга и излезте през другата бариера, няма да ви чарджнем за преминаването”. Тото се поведе по акъла му и подкара колата през ограждението. А на изхода стоеше друг негър, който се ухили от ухо до ухо и отсече “Осем долара, моля”. Ама нали колегата му каза, че няма да ни вземат пари? “Оо, не може да минавате така, тука се плаща!” И като се разсърдих, и като се разкрещях, и като му обясних как ще види пари през крив макарон и веднага да вдига бариерата, че ми чернее (буквално) пред очите от подобни мошенически номера. Пусна ни бързо-бързо, че май се чувах чак до Ню Йорк.

С много мъка си намерихме местенце на един общински паркинг, метнахме се на метрото и отпрашихме в посока Южен Бостън. По план-график трябваше да слезем на Бродуей, където беше началото на парада, но по едно време машинистът ни извести, че шествието е почнало вече и най-добре би било да слезем на следващата спирка, Андрю, и там да го причакаме. Послушахме го и не съжалихме :-)

Беше светло, беше весело, беше зелено! Нямаше я онази омразна ми от соц. времената грандоманщина, всички участващи се усмихваха от ухо до ухо. Беше много аматьорско — и непринудено, мило, приятелско, истинско. Освен полицаи, военни и пожарникари (най-многобройните участници) по трасето минаха и бяха приветствани: ученици, Червеният кръст, спортни отбори, клоуни, местна тенекеджийска компания, няколко радиостанции, Клубът на високите бостънци, няколко гостуващи тумби от Ирландия, пенсионираните iron workers на Бостън, сума ти духови, джазови и даже една пънк групи, десетина оркестъра ГАЙДАРИ, фан клуб на Star Wars (с щурмоваци, джедаи, двама Чубака и истински Дарт Вейдър!), няколко танцови трупи, флейтисти-колоездачи, благотворителни и църковни организации, сенаторът, кметът, губернаторът, както и опонентите им в предстоящите избори, пивоварни и пъбове, старчески дом, кой ли не! Малцина бяха правили специална подготовка: тук-таме нестройно маршируване, малко смешни свирни и танци и май това е всичко. А като се сетя как едно време тренирахме с месеци преди разните паради… И колко изкуствено се получаваше всичко. И как почти никой не се радваше, защото всички бяхме там по задължение.

Е, именно доброволността е голямата разлика. Никой не е чакал някой да седне и да организира всичко и всички, просто хората са решили, че им се купонясва и сами са се погрижили събитието да е толкова хубаво. Защото са искали.

Малко снимки — само ги рисайзнах, много е късно и съм твърде уморена да търся подходяща програма за пооправянето им, извинете. Като се приберем в София, може би… Клик на първия тъмбнейл и след това направо с Next

Продължението в пета част>>>
Автор: Антония

Гласувайте за този пътепис:

До Бостън и назад(3): Lost and found

Част трета. Втора част тук , началото - ето тук>>>

Нито ден без изгубване

Това трябва да е девизът на пътуването ни явно :-) Поне засега изпълнявам стриктно плана.

Днешното затриване се случи на няколко нива. От една страна чисто физически загубих пътя, когато на Garden Street свърнах първо наляво, след това надясно, вместо първо надясно, след това наляво. След около 200 метра разбрах, че не вървя в правилната посока, но реших, че мога да стигна до заветното Конкорд Авеню по пресечните улички. Пък и бях попаднала в адски красив квартал и ми беше много приятно да се разхождам из него. От едната страна на улицата имаше църкви с големи дворове, катерички, които подскачаха по клоните на дърветата, странни птици, издаващи още по-странни звуци. На отсрещния тротоар се редуваха частни домове с университетски и фирмени сгради. Между тях нямаше разделителни огради, най-често границата на имотите се обозначаваше с алея, понякога имаше миниатюрна детска площадка или пък цветна леха. Сума ти народ разхождаше кучета — и нямаше как да не забележа, че 90% бяха помияри от най-класически тип. Въобще идилия.

След като ходих близо час обаче, а Конкорд Авеню въобще не пожела да се появи… почти се притесних. Не, че нещо лошо може да ми се случи, кварталът бе просто прекрасен, много богат и определено сигурен. А че скоро ще ме заболят краката, ще се уморя и ще трябва да звъня на Тото да ме намери къде съм и да дойде да си ме прибере с колата :oops: Лошото беше, че и ПЕТТЕ карти на Бостън и Кейбридж, които имам, свършват малко преди пустата улица, на която е хотелът ни, и последните 3-4 мили го карам по усет и по бегли спомени от Google Earth. По улиците не се забелязваше кьорава душа та да питам къде все пак съм успяла да се загубя, нямаше магазини или заведения, в които да потърся помощ. За щастие на едно кръстовище се засякох с кола с отворени прозорци и бързо й се метнах с едно Excuse me, excuse me. Младата двойка отби, излязоха от колата, предложиха ми да ме закарат до хотела, когато отказах — тръгнаха да ми тикат тяхната карта в ръцете, да не съм се мъчела с моята. Беше адски нереално едно такова.

Оказа се, че съм вървяла успоредно на Конкорд и почти съм стигнала до Tria. Оставаше ми около половин миля само. И добре, че беше така, че краката ми бяха почнали да се подгъват вече.

А изгубването в емоционален план се случи рано зарана, когато с бодра стъпка връхлетях в метрото, планирайки да отскоча до Бостън за разходка по Freedom Trail. Времето беше прекрасно в сравнение с предишните дни — температурата беше около 7оС, вятър почти не вееше, слънчице надничаше иззад облаците. Обаче… не успях да разгадая как работят автоматите за продажба на билети за метрото. Въртях се няколко минути около тях, натисках всякакви копчета, оглеждах се да видя някого, когото да попитам къде да пъхна парите, но бях сама. И накрая се врътнах и излязох навън, тръшнах се на една пейка и половин час гледах как някакви чавенца се опитват да карат зимни кънки на пързалката пред Charles Hotel. Релаксиращо.

Самообслужването е много тачено тук. Предполагам, че ако си му свикнал — ще ти хареса. Само дето за новодошли като мен си е много натоварващо. Например в заведенията. Никога не знаеш дали първо се плаща и след това ти дават храната, или пък си товариш всичко на табла и чак накрая получаваш сметката. Засега намерих само един ресторант със сервитьори. Може би защото се мотая из студентски град като Кеймбридж, може би защото по-изисканите заведения са из скритите улички, не знам. Днес например обядвах в нещо като Тропс къща. С тази разлика, че сам си сипваш храната, сам си наливаш питието. Единствено ако искаш сандвич се обръщаш към обслужващия персонал — на една бланка отбелязваш с чекче какъв хляб искаш, какво месо, какво сирене/кашкавал, зеленчуци, сосове.. След това с храната, напитките и листчето отиваш на касата и плащаш. Сметката ти зависи от броя храни, а не от количеството. Т.е. може да си препълниш чинията, може само малко на дъното да сипеш — все тая, цената е една. Добре, че се лепнах на една дама на средна възраст, проплаках, че не ми е ясен реда в заведението и тя ме поведе едва ли не за ръка :-)

Немалък проблем за мен се оказа фактът, че по-голямата част от обслужващия персонал са чужденци. Всъщност единствено из книжарниците попадах на хора, говорещи правилен английски. Всички останали са испаноговорящи, китайци, индийци и т.н. И говорят с невероятни акценти, които аз определено ги разбирам адски трудно. И се получава един счупен телефон… не си е работа :-) Отначало се шашках, ама още на втория ден махнах с ръка, голяма работа, ако трябва — ще си помагаме с жестове, ама все ще се разберем някак.

Ооо, да кажа как на два пъти ме гледаха с нещо като страхопочитание :-D И то заради факта, че съм от България! Първият път една испаноезична камериерка зяпна, като ме пита от къде съм. “Ооо, аз знам България, тука имаше една жена на рецепцията, говореше и английски, и испански, и руски! Вие много езици знаете… А аз като дойдох преди 14 години в САЩ — хич не знаех английски и ми беше много трудно”. Всъщност милата тя говореше английски горе-долу като Теда, дето го учи от една година.
Разбирах я изключително трудно.

Вторият път пък беше в Circuit City — младежът-консултант се впечатли, че сме от Европа, де, мисля, че нямаше идея какво е това България :-) Ама пак си беше едно сгряващо такова, гордо дори.

Бтв наложи се за пореден път да въртим часовниците: първо беше преминаването на Гринуичко време, след това на Eastern time (GMT - 5), днес пък ни споходи лятното време. Което си е адски иронично, де, така като гледам лятото няма да го бъде скоро по тези места. От хотела ни бяха оставили бележка с предупреждение за промяната. И съвет — ако не се справим сами със ситуацията, да се обърнем към рецепцията, там щели да ни дадат подробни инструкции какво да правим :lol:

А снимки все още нямам. Вчера заредихме батериите на камерата, а днес като излизах взех фотоапарата… които издъхна при второ щракване. Голяма съм заспа.

Неизгубени

Днес бях съпорт на Тото. Имаше среща в някакъв data center и аз го придружих за морална подкрепа — той пише перфектно на английски, но все още говори с доста български акцент и се притеснява малко. Видяхме се с двама младежи, единият от които беше много дружелюбен, разпитваше ни къде сме отседнали, как си прекарваме времето, имаме ли нужда от насоки къде да ходим да гуляем и всякакви такива… само дето говореше с толкова силно южняшко произношение, че Тото хич не му разбираше, а аз хващах едва около 80% от въпросите му. Поех casual частта от разговора (най-малкото защото Тото никъде не е ходил из района и нямаше какво да сподели), усмихвах се и като се заговаряше на техническа тема — гледах ама много интелигентно. Мисля, че кимах във верните моменти и като цяло оставих впечатление, че съм младши админа :lol:

Тото е много доволен от срещата, от видяното и (не на последно място) от факта, че този път не се загубихме. Към 12:00 бяхме приключили с огледа и се прибрахме в хотела, за да разтоварим част от техниката и да проверим дали всичко е наред с удължения ни престой. И бяхме приятно изненадани с пакет на рецепцията. Пристигнала жадуваната нова играчка на Тото: Nokia N800 със зарядно за кола и всичко. Признавам, че изглежда адски секси, обаче като любител на по-едрите дивайси просто не мога да й се възхитя достатъчно. За сметка на това любимият заби нос в мониторченцето й и направо го заболя сърцето, че не можеше да й обърне подобаващо внимание, а трябваше да отлети към работата си.

Та пак останала сама, сега си седя в поредното кафене, възхищавам се на едно ледено кафе Mocha, чатя със снаха ми и събирам сили да се вдигна за разходка до центъра на Бостън. Прогнозата е, че ще плющи дъжд, което хич не ме радва. Още по-малко ми се нрави предупреждението, че температурите щели да падат отново под нулата.

За сметка на това батерията на Vaio-то наистина изкарва по 4 часа и половина, което си е доста добро постижение. Във всяко заведение, в което съм го пробвала, открива поне по две, а обикновено по 3-5 отворени мрежи. Тук без интернет достъп просто няма как да останеш.

След малко продължавам с разходката, зяпането по сградите наоколо и шопинга. Няма как да не забележа колко много стоки са брандирани по един или друг начин. Най-силно впечатление ми направи магазина Harvard Coop — продават всякакви неща с надпис Harvard на доста по-високи от нормалните цени. И хората ги купуват. Не приличат много на студенти, де, сигурно са претенции някакви: “А аз, сине, едно време като учех в любимия университет…” :-D Спортни отбори, местни забележителности, заведения, всички си имат свои тениски, чаши и прочие джвъчки с преференциални цени. А нашият хотел продава халатите си срещу $75 на парче. Което си е ОК по принцип, само да не бяха леопардови на окраска :lol: Да, ръждиво-оранжеви на черни петна са и са безкрайно смешни.

Та като споменах хотела… С Тото само цъкаме с език на странностите му. Като се почне от това, че табелките на стаите имат и брайлов надпис, което на пръв поглед изглежда правилно, само дето в един момент се сещаш, че те са разположени на около 2 метра височина. И си представям как точно човек, дето не вижда, ще го намери пустото брайлово обозначение. Или пък басейнът, край който сутрин закусваме. И който предизвиква див кикот всеки път като му обърнем внимание. Защото е една педя (около 10 метра дълъг и 5 метра широк), най-голямата му дълбочина е 5 фута (150 сантиметра) и е обозначен с поне 10 табелки:

» Внимание, подът е мокър — ми мокър ще е, нали е басейн;
» Пазете се, няма спасители — при метър и половина дълбочина трябват поне двама гларуси, нали;
» Абсолютно се забранява гмуркането в басейна — и тук си представяш човек с неопрен, акваланг, плавници, който изследва плочките по дъното;
» Забранени са скоковете в басейна — тройно задно салто с чупка, иначе не влизам;
» Деца под 6 години могат да влизат в басейна само придружени от възрастен — деца под 6 години не би трябвало да киснат в тази хлорна вода според мен;
» Възрастен може да влиза в басейна само ако друг възрастен го наблюдава — обаче ако двама възрастни влязат едновременно, водата непременно ще прелее;
» Не е препоръчително да се къпеш на пълен стомах — защото водата ти стига ама точно до диафрагмата ли;
… и какво ли още не.

Абсолютизирането на сигурността стига до наистина безумни според нас степени. Дори вратите на асансьорите се затварят АДСКИ бавно, за да не прищипят някоя блейка. И сега като се разглезим от всичките тези предпазни мерки, и като се приберем на нашето си континентче, и като почнем да се пребиваме навсякъде защото още не сме се сетили да слагаме надписи “Дишай, издишай”… :lol: Искам да видя статистиките за нелепи инциденти в Щатите и в Европа. Защо ли съм почти напълно сигурна, че отсам голямата вода проявите на идиотска непредпазливост са доста по-малко отколкото в страната на неограничените възможности.

Очаквайте продължението

Автор: Антония

Снимки: авторът

Гласувайте за този пътепис:

25 юли 2007

До Бостън и назад(2): Бостън, Харвард и околностите

Част втора, началото е ето тук>>>

Бостън

Това е мястото с най-пронизителния вятър на света. Когато си на завет — времето ти се струва прилично, слънчицето грее приятно, подлъгва. В момента, в който проявиш глупостта да се покажеш на открито… Имаш чувството, че ще ти се обели кожата от лицето.

Станахме навреме за закуска — бюфет с яко въглехидратна храна (кифли, палачинки, гевреци, мюсли, захар на корем). Тото стисна GPRS-a за врата и го подкара с Google Earth. Сега поне знаем къде се намираме И инструкциите му за маршрути са много по-адекватни на реалността.

Тото отпраши към dаta center-a, а аз реших да се отдам на shopping. Няма смисъл от първия ден да хуквам по културните забележителности, я На 100 метра от хотела е Fresh Pond Mall с един бая големичък T. J. Maxx — където с удоволствие пропилях половин ден. Най-вече защото при всеки опит да изляза ме връхлиташе една хала, която почти успяваше да ме издигне над земята. Жалко, че си нямах чадър, та да го докарам на Мери Попинз.

С голямо неудоволствие признавам, че първият ми обяд на американска почва се състоя в Макдоналдс. Адски конфузно се получи. Обаче нямаше сила на света, която да успее да ме накара да вървя близо 300 метра до най-близкия ресторант! По-добре junk food, oтколкото изгубени от студ крайници.

В самия хотел има Старбъкс, откъдето се сдобих с парче канелен сладкиш, капучино и еспресо. Кафените продукти на Америка определено ме разочароват — разводнени, безвкусни, неароматни. Млякото е или на прах, или толкова обезмаслено, че не прилича на мляко направо. В хотелската стая имаме кафеварка и някакви пликчета с кафе, смятам за закуска да се опитам да докарам нещо, което повече да отговаря на изискванията ни за добър старт на деня.
А вечерта я прекарах пред телевизора. Мисля, че все още не съм си отпочинала от пътя, часовата разлика, напрежението. Пък и студът определено ми действа изтощаващо. Затова трите HBO-та ми дойдоха добре

Харвард и околностите

Снощи връзката изведнъж умря. И все още я няма даже — пиша тази публикация в txt файл, ще я пусна утре от хотелския компютър. Оказа се, че без достъп до Google животът е невероятно труден. Например как да откриеш най-правилния маршрут за разходка из непознат град?

Сутринта се събудих с ярко червено лице, все едно съм изгоряла. А всъщност вятърът е обрулил кожата ми въпреки крема, фон дьо тена и пудрата, с които обилно се бях омазала вчера в отчаян опит да се защитя поне малко. Днес взех кремовете в раничката с мен и на всеки два часа горе-долу прилагах нова доза по всички открити части на лицето и ръцете — и въпреки това кожата ми беше толкова суха, чувствах я като хартия… Утре ще потърся в аптеката някакви по-подходящи за този ненормален климат препарати. Макар че се съмнявам, че ще помогнат. Струва ми се, че целият ми организъм се е сбръчкал един такъв — пия по литър и половина вода наведнъж и пак ми е драскаво на гърлото. Изсушено.
А иначе целият ми ден премина в моткане по улиците на Кеймбридж. Много красиво място, точно по мой вкус. Индивидуални къщи с остри зелени покриви и разноцветни стени (много наблягат на тухлено-червеното, но не пренебрегват и светло синьото, жълтото, розовото, т.н.), малки бели веранди, джобни градинки с гномове (замръзнали), миниатюрни оградки, по-скоро декорация, отколкото защита… Ей такива дребни, но уютни подробности, които те карат да обикнеш града. Или поне да го почустваш много-много близък. И хората — млади и усмихнати! Не видях някой да бърза, да е нацупен или груб. А доброто настроение е заразно. През цялото време се чувствах като леко напушена, усмихвах се на всеки и за всичко, беше ми мило едно такова. Въпреки режещия вятър.

Разхождайки се минах по кажи-речи всяка една от улиците, които обходихме когато се бяхме загубили първата вечер — и ми стана напълно ясно защо тогава се мотахме толкова Лабиринтът на Крит пасти да яде. Тесни, криви улички, табелките най-често носят надпис One Way и са разположени наистина хаотично… живописна, но изключително трудна за ориентиране среда. И повтарящите се елементи от пейзажа: църкви, учебни заведения, книжарници. Да, книжарници — толкова са много! Влизах в първите десетина, купих си Thud на Пратчет, The Anansi Boys на Геймън, The Confusion на Стивънсън — по около $7 на бройка. Което като го сметнеш и се оказва, че в България книгите са даже по-скъпи. Мдам.
Обядвах в някакво текс-мекс заведение — поръчах салата и пилешко филе на грил. Получих един панер начоси с купа лют чили сос, около килограм салата от зеле, спанак и домати, с купа винегретен дресинг, половин кило пържени картофки, заветното пилешко с трета купа чеснов сос, огромна чаша с кола… Изядох месото и малко от салатата, въглехидратите хич и не ги подхванах, по груба преценка храната стигаше за 3-4 души. Отново разхищение? Или просто тук наистина ядат твърде много? По улиците хората изглеждат напълно нормални, не съм срещала от онези много гадно дебелите.

След обяда продължих с моткането. Заплануваното ходене по музеи не се състоя, някак бях успяла да се отпусна изцяло и хич не бях в състояние да се концентрирам. Мисля, че и утре ще пропусна познавателната част Една от камериерките ме светна къде е най-близкия Circuit City, сигурно ще отскоча до него за лаптоп, камера, разни подобни джиджавки. По Weather Channel казаха, че щяло да има драматично подобрение на времето, очаква се температурата да скочи до 50оF. Дано. Защото планирам отново да пренебрегна градския транспорт и да ходя много пеш. Днес сигурно съм навътяла повече от 20 км и почти не се уморих Само дето ми е малко самотно — Тото излезе за работа още преди 7 сутринта, върна се след 9 вечерта… Бърза да завърши задачите си, милият той, за да успеем да отлетим на юг навреме. Стискам палци да му върви и да не изскочи някой връткав проблем.

Слагам батериите на фотоапарата да се заредят, че е срамота да не съм направила нито една снимка досега. Просто не се прежалих да сваля ръкавиците, за да нащракам пейзажа. Пък и по всяка вероятност самият фотоапарат щеше да откаже да работи при този студ.

На пазар

Снощи хотелът се напълни — главно млади хора, и главно пушачи. В момента коридорът вони на пепелник, имам чувството, че само минавайки по него дрехите ми са се вмирисали. А толкова ми харесва как цигарите са забранени почти навсякъде тук…

Събитието на деня безспорно е шопингът в Circuit City. Честно казано мислех, че магазинът ще е по-обширен и с по-голям избор. А се оказа, че е с размерите на стандартен Технополис — и горе-долу с подобен набор от стоки. Само дето цените… Цените са поне два пъти по-ниски. Подчертавам: ПОНЕ! Човек време, пари и желание да ги пръска да има. И може цял ден да обикаля от щанд на щанд.

Пътем опитах местния Subway — заслужиха си голяма червена точка. Адски вкусен сандвич, да не кажа, че май-май е най-човешката храна, която съм опитвала тук засега. И ей така, между другото, се случи поредното изгубване Long live Google Earth, GPS и безплатния интернет достъп по заведенията, че иначе не знам как щеше да завърши приключението. Ще спомена, че за “по-кратко” пътят се врътна и през някакви докове по река Чарлз. А не биваше.

В момента реанимирам в хотела — лаптопът на скута, по телевизията въртят Law and Order уикенд, отпивам кола от вендинг машината на етажа на хотела. Оказа се, че работи не само с монети, а и с банкноти от по един долар. Обаче пуска само газирани напитки, за да се сдобия с вода трябваше да отскоча до Старбъкс, където за първи път видях представител на кръглите американци — някакъв чичо в средата на 40-те, с една глава по-нисък от мен, но за сметка на това биещ ме поне със сто кила. Взе си една торба със сладкиши и се натовари на огромен пикап.

Бтв още не съм свикнала с американското зачитане на лично пространство — струва ми се направо нереално силно развито. Аз самата ненавиждам да бъда докосвана от непознати (и затова по правило избягвам градски транспорт и въобще всякакви тълпи), обаче тук всички са много по-маниакални от мен по темата. Например както си вървя из магазина, зяпайки разните джаджи по щандовете, и на завоя се озовавам лице в лице с някаква дама. Не се докосваме, най-малко на един метър една от друга сме, но въпреки това тя ми се извинява сума ти време, все едно ме е прегазила с количката. По същия начин реагират и хората, с които се разминаваме на вратата на асансьора. Да не казвам колко разтеглени са опашките пред касите. При вчерашната ми разходка из Кеймбридж не си давах много зор да ходя бързо и затова често ме изпреварваха, като престрояването бе придружавано задължително с едно Excuse me, да не би случайно да мръдна точно в момента на разминаването и да разстоянието помежду ни да се скъси опасно. Харесва ми така.

Това, което определено не ми харесва, е сигнализацията по пътищата. Пешеходните светофари са с пиктограми, а не със светлини. На всяко кьоше картинката е различна — човечета, стрелки, ръце, които се движат, махат, мигат… А за едното червено-зелено никой не се е сетил. В резултат пресичането се превръща в някакво висше изпитание за концентрация и съобразителност. Добре, че шофьорите винаги спират на пешеходците. Научих се да се ръководя от тълпата — всички тръгват и аз след тях
И въобще — след като американците толкова се стремят да улесняват живота си, защо допускат такива грешки? Като сметките в магазините: на етикетите пише някаква цена дето е само начална. Върху нея трябва да начислиш таксите, които са в проценти и са различни за различните щати. За ресторантите вече съм мрънкала — остави, че в менюто стойността на ястията е преди данъците ами и на всичко отгоре трябва да се мъчиш и с бакшиша. Според мен заедно с визата от американското посолство трябва да раздават и по един калкулатор. Да се упражняваме.

Следва продължението>>>

Автор: Антония

Снимки: авторът

Гласувайте за този пътепис:

20 юли 2007

До Бостън и назад(1): Тръгнахме! (през Лондон от София)

И така, с известно закъснение, но с много мерак — заминаваме към Щатите. Днес купих самолетните билети от British Airways, летим на 7-и за Бостън, връщаме се на 23-и от Маями. Хип-хип!

Планът предвижда 7 дни в Бостън, където Тото ще се труди (май по 10-12, че и повече часа на ден), а аз ще се моткам по местните забележителности, музеи, магазини и кафенета. След това с кола се спускаме по East Coast като спираме в Ню Йорк, Вашингтон, Филаделфия, Савана (може би), Александрия, Джаксънвил, Орландо (Дисни!) и стигаме Маями Бийч. Където ще се излежаваме на плажа и ще събираме слънчице. След това на самолетчето и обратно във вече пролетната (надявам се) Европа.

Тото пусна Wiki, в което въвежда подробно къде ще бъдем и какво ще правим. От 2300 километра преход най-интересни са началото (Бостън и Ню Йорк) и края (Флорида). Където и ще бъдем най-дълго, разбира се.

А сега един дълъг рант срещу туристическите агенции и авиокомпаниите. Нали с Тото сме си любознателни — преровихме сайтовете на BA, Lufthansa, Air France, KLM и т.н. за инфо колко излизат билетите до САЩ. Неговият е служебен, но моя си го плащаме сами, така че стойността им определено е от значение — и ни мотивира още повече да търсим наистина най-добрата оферта. С малко натамъняване на датите постигнахме 1215 лева на бройка от BA. С цялата си наивност реших, че тур агенция би могла да ни предложи по-добра цена. Дръжки!

Най-близката оферта беше за полет на Air France, една нощ преспиване в Париж и около 100 лева отгоре. Хотелът си го плащаме отделно. Ако не искаме да губим цял ден във Франция — да пробваме с Lufthansa през Франкфурт срещу скромните 1850 лева. What? Come again? Ние през потребителския интерфейс на BA постигаме много по-добра цена, вие уж директно договаряте условията, не бихте ли получили по-евтини билети? Ми не.
Отказвам туристическата агенция (всъщност досега нито веднъж не сме успели да ползваме услугите на подобна организация, въпреки желанието ни, накрая винаги всичко сами сме си уреждали), Тото се обажда на BA към 16:00 часа, те: “Да, ще ви направим резервация, елате да платите, работим до 17:00 часа, ако до края на работния ден не получим пари — резервацията се анулира и цената на билетите утре ще е по-висока”. Плащане онлайн? “Ако искате фактура — трябва да дойдете и да платите в офиса”. Тото се втурва, обаче в задръстванията успява да закъснее с 5 минутки и ги изпуска. Тази сутрин е мой ред да ги боря, отлитам при тях, те “О, ама ние нулирахме резервацията, билетите свършиха, имаме за след седмица, добре де, ще проверя дали случайно не са останали, я, вярно, тука са си, да, даже са на същата цена, ми добре, ще ви ги продам”. Ух. Вадя дебитната карта, а те не били приемали дебитни карти. Кредитна? И нея не я тачат. Само в брой. А аз нямам чак 2430 лева. За сметка на това нося доста евро. “Ооо, ама ние и евро не приемаме”. Айде един бегом до банкомата, теглене от всички дебитни карти максималните 400 лева на парче за деня, натъкмих сумата до стотинка. Връщам се за билетите — те пък ми сгрешили името. И фактурата не била готова. И искам ли чаша вода докато оправят кашите.

В общи линии покупката на билетите ми отне близо 2 часа. Което според мен е безумие. Докато висях в BA не влезе нито един друг клиент, през цялото време бях сама. Двете дами се занимаваха само с нашите билети. И им отне толкова време да направят резервация, да издадат билетите, да отпечатат фактурата… Не мога да си представя да бяха дошли и други кандидат-купувачи, какъв ли хаос щеше да настъпи?
Бтв инструктираха ме да отида на сайта на BA и да въведа личните си данни. Което ми е малко странно — и друг път съм летяла, никога не ми се е налагало да правя такова нещо. Или е някаква нова глупост, или издаващите билета са го правили вместо мен. Ами ако нямах достъп по сайта им? Не всеки е длъжен да е Интернет юзър, нали?

Както и да е — сега съм доволна и щастлива. Тото преди малко потвърди резервацията в хотел Tria, в момента договаря колата под наем и може би скоро ще бъдем съвсем готови. Остава само да доуточня shopping wish list-a Ще се радвам ако получа някоя и друга препоръка къде да пазаруваме електроника (камера, лаптоп, Nokia N800 за начало). И ако сте ни по пътя — може да се видим за по кафе, нали?

София - Лондон - Бостън за 17 часа и отгоре. От които час и нещо промъкване из задръстванията на София, още час висене на летището, два часа мотаене из Хийтроу и още толкова обикаляне из центъра на Бостън в отчаяни опити да зърнем табела на улица или насока къде, по дяволите, са мостовете за Кембридж. Да започна отначало.

Лондон:-)

Снимката е правена на връщане. Сега я слагам като покана да четете и по-нанатък

Предишната вечер се замотахме яко (гладене, издирване на дребни, но важни джвъчки, уточняване на последните подробности по пътуването). За капак Тото се заигра с един GPS и в резултат сънят ни бе ограничен до по-малко от 6 часа. Движим се леко като зомбита из къщата, но все пак сколасваме да поръчаме такси навреме и в 12:30 часа да се устремим към летището. Почти, де. Заради безумното стълпотворение в центъра се влачим повече от час. За сметка на това чекирането е бързо и безпроблемно. Минаваме през вестникарския павилион и оставяме 20 лева, сакън да не останем без нещо за четене. Мотаем се из летището и умираме от смях всеки път, когато уредбата прогърмява. Най-скапаният английски на света! Ако се чудите какво означава процит с ударение на о-то — досетихме се! Според нас става дума за proceed.

Надсмиването над некадърния персонал ни се връща тъпкано веднага след като се качваме на самолета — с ужас установяваме, че почти не разбираме на какъв език говори екипажа на British Airways. Хващаме основната идея, но трябва да полагаме толкова много усилия, че направо ни се насълзяват очите. Стигаме 10300 метра височина и някакви си 850 км/час. А храната е смъртоносно гадна, прежалвам се само за едно черно бейгълче и малко масло. За щастие полетът е кратък.

Кръжим над Лондон. По Темза плуват корабчета, слънчево е и много зелено. London Eye се извисява над всичко. Тото се тръшка, че са ни забравнили да ползваме електроника и няма да можем да увековечим гледката. Накрая се поддава на изкушението и тайничко щраква няколко кадъра.

Кацаме. По ръкава, по ръкава, та право в терминал 1. Бързата пътечка е адски фън. Опашката за поредния тараш на багажа не е. Огромна е! След 20 минути висене, няколко ескалатора и един автобус се добираме до заветния терминал 4. Който също е огромен! Цялото летище София сигурно е два пъти по-малко. Шопингът не си струва, защото цените са впечатляващи. Няколко часа преди това чета статия в Дневник за класацията на най-скъпите градове в света и Лондон е на почетното четвърто място. Хич и не се учудвам. Харесала съм една Sonicare за приблизително $120. На Хийтроу, в безмитния магазин където се кълнат, че We beat Internet prices, същата четка струва 120 паунда!
Обменяме малко пари за по вода, сандвич, капучино от Старбъкс. След още половин час мотаене и 5 минути преди да обявят бординга за полета ни установявам, че съм затрила якето си с телефона в джоба. Тото се втурва назад по стъпките ни и след едни тежки 10 минути се връща с милата ми дрешка в ръка. Седяла си самотна на стола в Старбъкс и никой не й бил обърнал внимание. Relief.

Натоварихме се на Боинга. Голям, ей… Веднага разцъкахме копчетата по седалките, включихме мониторчетата и установихме, че ни предстоят 3250 мили (5246 километра) до Бостън. На пети канал дават Casino Royale, комбинирах с малко Cartoon Network и Animal Planet. Вечерята е доста добра като за самолетна храна, виното си е направо отлично. Седалката зад мен е празна, което ми позволява с чиста съвест почти да хоризонтирам седалката. Удобно.

Кацане, митнически процедури (лесно и бързо), багажът, shuttle до офиса на National Car. Взимаме compact car, очакваме нещо като Рено Клио, но се оказва, че по местните стандарти това е KIA с размери на такси 2121. Включваме GPS-a, вадим картата, обаче… Машинката почва да ни лъже къде точно се намираме, а картата е непълна. И в резултат минаваме поне три пъти по Beacon Street в търсене на отбивка към някой от мостовете през Charles River. С много мъка и въртене в кръг откриваме Harvard Bridge, пресичаме пустата река и се оказваме в Cambridge. Което въобще не означава, че сме стигнали до хотела, о, не..... При един светофар Тото не успява да се престрои в правилната лента и се принуждава да завие наляво. Загубваме се за пореден път. С много въртене се озоваваме на заветното Масачусетс Авеню, само за да успеем да пропуснем отбивката към Конкорд Авеню. Спестявам си описанието на всички врътки из този чуден град с невероятно объркани, тесни и еднопосочни улици и почти пълна липса на табелки с имената им. Не само, че няма как да помня маршрута (през голяма част от времето така или иначе не знаехме къде се намираме), но и няма смисъл да повтарям писанията на сума ти други горки туристи, успели да се затрият по абсолютно същия начин Бях чела оплаквания, че Бостън бил ужасно място за каране и въпреки това не бях подготвена за подобен лабиринт.

В резултат: навъртяхме повече от 30 мили и похабихме 2 часа за едно нищо и никакво 12-милно разстояние. Hotel Tria обаче се оказа приятно и уютно местенце — настанихме се за около минута и половина и почти веднага се сринахме в леглото. Напълно изтощени.

Продължението във втора част>>>
Автор: Антония

С този разказ на Антония откриваме Новия свят на нашия блог. Благодарско Антония!

Гласувайте за този пътепис:

18 юни 2007

Почивка на остров Корфу – съвети за пътуване

Разказът се премести на новия си адрес: Почивка на остров Корфу – съвети за пътуване>>>

Гласувайте за този пътепис:

Преместихме се!

14 октомври 2007

04 октомври 2007

01 октомври 2007

05 септември 2007

Най-смешната Нова година — така ще запомня посрещането на 2007-а в Нафплио!

Веднага след закуска решихме да атакуваме хълма с местната забележителност — крепостта Паламиди.

А вечерята беше в ресторанта на хотела:

Нова 2007 година, ден първи

И други автори са разказвали за празнуването на Нова година в чужбина. Вижте и техните преживелици>>>

16 август 2007

14 август 2007

10 август 2007

30 юли 2007

25 юли 2007

20 юли 2007

18 юни 2007

Разказът се премести на новия си адрес: Почивка на остров Корфу – съвети за пътуване>>>

Вашето пътуване

Новият сайт „Пътуване до...“ http://patepis.com

Претърсете ни:

Гласувайте за блога върху B-to

Полезна информация от сайта:

Конкурс

Помагаме

Вълшебното килимче

Архиви:

Пътуване до...

Най-четени блогове и сайтове:

Интересни връзки:

Ето ни и нас

Малко от мислите ни с Комитата

Права за ползване:

Последни публикации

Пътуване до, от, към...