Разказът се премести на:

Съвети за пътуване: Канарски о-ви, Тенерифе>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Барселона

Барселона ми беше стара мечта и най-желаното място да посетя.

Ще започна с това, че след като съм била там, все още е едно от най-желаните за посещение места.

Това ми беше и първата организирана екскурзия (не мисля да повтарям за сега), на която съм се записала сама и по мое желание.

Част от екскурзията бяха и еднодневни Венеция и Флоренция, но основната причина да я избера бяха четирите свободни дена в Барселона и минаване през Фигерас и театъра музей на Салвадор Дали.


Тази екскурзия е от каталога на Руал Травел и се води почивка Барселона–Коста брава. От самата фирма съм доволна, получаваш това, за което си плащаш. Единствено автобуса беше с малко разстояние между седалките, което си е проблем при 24-часово пътуване. На връщане получихме бонус–разходка в Монако. Екскурзоводките бяха много мили и симпатични.

В случая, единственото неудобство, ако целта е Барселона, е, че нощувките не са в Барселона, а в едно курортно градче – Бланес.

Пътуването до Барселона

е с влак за около един час. Изгодно е да се купи билет за 10 пътувания „T10“, който може да се използва от повече от един човек. Например, ако сте двама в едната посока използвате 2 от 10-те пътувания.

Влакът има спирка „площад Каталуня“ (Placa de Catalunya), която е добра отправна точка за разглеждане на града.

Тук има нещо като информационен център, от който получавате карта със забележителностите, можете да си купите билети за туристическите автобуси, или промоционални билети за част от забележителностите.

От площад Каталуня тръгват и туристическите автобуси по двата основни маршрута– червен и син.

Туристическите автобуси (TMB) — естествено, за да се усети един град най-добре е да използвате градския транспорт или да вървите пеша. Но, ако нямате много време, а искате да посетите много места, туристическите автобуси са добър избор. Те се движат по три маршрута и имат определени спирки, на които можете да слезете и, след като разгледате, да се качите на следващия автобус. Вторият етаж на автобусите е открит. Докато пътувате през града, екскурзовод разказва за забележителностите на няколко езика. Английският най-често е трудно разбираем, примесен с много испански думи. Цената за еднодневен билет е 19 евро, а за двудневен 23 евро. С билетите получавате книжка с талони за отстъпки.

Articket BCN– билетите струват 20 евро и с тях могат да се посетят 7 обекта — Museu Nacional d’Art de Catalunya (MNAC), the Museu d’Art Contemporani de Barcelona (MACBA), Fundació Joan Miró, Fundació Antoni Tàpies, the Centre de Cultura Contemporània de Barcelona (CCCB), Fundació Caixa Catalunya and the Museu Picasso. Освен, че articket-ите спестяват пари ако сте решили да посетите поне 5—6 от тези места, с тях не се налага да чакате на опашките, които са пред касите за купуване на билети.

Барселона е прекрасен град

със зеленина, паркове, крайбрежна част, места за пешеходци. Може би климатът (горещо и влажно) е научил хората да си ценят зелените площи. Дори трамваите се плъзгат по зелени възглавници, всяка възможност за зеленина е използвана.

Температурите със сигурност оказват влияние върху вида на града. Тесните улички в по-старите квартали са потънали в дебела сянка. Жилищните сгради са с тенти по терасите, които, за мое учудване, са еднакви по всички тераси на една и съща сграда. Оказа се, че вървят в комплект с апартаментите.

Градът е разположен между два хълма, които са превърнати в паркове. На единия– Montjuic, се намират и няколко туристически обекта, като музеят на Миро (Fundació Joan Miró), Испанското село (El Poble Espanyol), Музеят за национално изкуство на Каталуня (MNAC), който ме впечатли с организацията на пространството в една стара сграда. Сградата живее в два различни свята — фасада на дворец и вътрешност на модерно проектиран и изпълнен музей, с много мисъл за достъпност на средата.

На този хълм се намира и огромен спортен комплекс със стадион и закрит плувен басейн.

Барселона е сравнително млад град и, ако ви е интересно може да се нагледате на модерни сгради и интересно решени паркове. Прекрасно съжителстват стари сгради до съвременни.

В Барселона има много музеи и галерии за съвременно изкуство, включително музеите на Миро и Пикасо.

От музея на Миро има невероятна гледка към града

А в самият музей се забавлявахме толкова, че имах чувството, че ще ни изгонят. Опитвали ли сте се някога да гледате абстрактна картина и да се опитате да познаете името, след което да се приближите до надписите и да избухнете в смях. При натрупване на информация грешките намаляват. Ако картината е на Миро 80% в заглавието има една от следните думи– жена, птичка, звезда.

Музеят на Пикасо

се намира в стара къща, на тясна уличка. Малко се полутахме, докато го намерим, за което помогнаха опитите да разберем обясненията на един дядо на испански. Ако не харесвате картините на Пикасо, отидете в музея. Има много картини, които са от преди кубистичния му период. Пикасо може да рисува!:) Аз харесвам малко повече Пикасо след като видях на живо серията му импровизации върху „Менините“ на Веласкес.

Има тротоарна плочка, дизайн на Гауди, която маркира пътя на модернизма.
И като споменах Гауди...

Барселона е белязана от Гауди

Част от главните туристически обекти са катедралата Sagrada Família, паркът Güell, къщите Casa Mila (La Pedrera) и Casa Batlló.

Входът за катедралата е 8 euro. Не си мислете, че няма какво да се види вътре, защото е в строеж. Първо, с билета получавате възможност да разгледате отблизо камените фигури по фасадата, а в подземието има голяма изложба, посветена на строежа на катедралата, вижда се и ателието на хората, които продължават да работят по нея. Туристите могат да платят допълнително, за да се качат на кула и да погледнат от високо. Това обаче е свързано с чакане на дъъълга опашка, по която има табели „От тук ви остават още... минути“.

В Ла Педрера

се е настанила банка (и доколкото разбрах я притежава). За туристите има запазен един апартамент (истински лабиринт от стаи и коридори), таванът и покривът. За да се стигне до апартамента–музей, се минава по стълбище, чиито стени и таван се свързват с плавни криви, няма остри ръбове. Чувството наистина е като да се намираш във вътрешността на нещо органично. Абажурът във фоайето пък прилича на глава на муха (или поне моята асоциация е такава).

Паркът Гюел

не е типичен парк, нито според моите представи за парк, нито според замисълът на Гауди. Трябвало е да бъде луксозен квартал с еднофамилни къщи, разположени в парк. Идеята се е провалила, защото не е имало желаещи да инвестират в къщите!!! За разлика от моята представа за парк, в този нямаше много сянка, а се случи да го разглеждаме в обедните часове. Сенчести места се предоставят не от растителността, а от създадените от Гауди конструкции, приличащи на декор за „Семейство Флинстоун“. Тези места се използваха основно от художници, музиканти и продавачи на всякакви боклуци, а туристите обикаляха въпреки жегата. „Може ли да се отместите, за да се снимам“ е една от най-честите реплики покрай стълбището с известния гущер. НЕ, НЕ МОЖЕ! АЗ СЪМ ТУК, ЗА ДА ГЛЕДАМ!

Храната. За любителите на риба Барселона е рай. Дори в хотела в Бланес на шведската маса за вечеря имаше много риба, салати с миди, раци и скариди. Задължителното ястие за опитване е паелята. Според екскурзоводката ни колкото е по-мръсен един ресторант в Испания, толкова е по-посещаван и съответно по-добър. Просто след клиентите всички отпадъци от масата се изхвърлят на пода. Така нивото на храна по пода подсказва, че тук са се хранили много хора и ресторантът е предпочитан.

Изобщо, испанците не се впечатляват от това, че е мръсно. В метрото е често срещана гледка хора насядали по пода. Децата се търкалят по улиците и площадите без това да тревожи майките им. Хората са спокойни, не бързат, наслаждават се на живота без излишни нерви. Може би се дължи на климата. В Барселона разбрах значението на „лепкав“ въздух. Дори светофарите им стоят в едно положение по мнооого време... Manana

Автор: Анета

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Латерната на щастието: Барселона

Това е една история за щастието, което се случва без думи. Непредсказуемото щастие, което те среща по улиците на Барселона. „Ела с мен“, казва ти, и те води из тесните улички на миналото. С него пресичаш широките булеварди на настоящето, а после се разминавате някъде зад ъгъла. То, щастието, има свои цветове. Тук те са два — яркочервено и слънчевожълто. Преплетени в едно, те са символът на испанската провинция Каталуня. И на нейното сърце — Барселона.

LAS RAMBLAS - РАМБЛА

Настаняваме се в хостел „на пъпа на града“ — най-известната барселонска улица Las Ramblas. Хостелът носи характерното име Picasso и се намира в самия й край, което обяснява и по-ниската цена на стаята. Оставаме доволни от обстановката и вежливата му съдържателка — възрастна жена, която говори само испански. Въпреки че се чувстваме като в Lost in translation, не съжаляваме за избора. Цените са прилични, чистотата е на ниво, а стаята дори има малка тераса с изглед към Las Ramblas — улицата, която никога не спи.

Las Ramblas е дълга около километър и половина и е денонощно оживена (с изключение на ранните сутрешни часове, когато можете да срещнете единствено млади хора, връщащи се от парти, или пияни бездомници, които ще ви говорят нещо неразбираемо на испано-английски).


Името й означава „разходка“. И наистина разходката по нея е незабравимо преживяване и безплатна атракция. По цялата дължина на улицата са разположени магазинчета, в които се продават сувенири, вестници, цветя или... всякакви видове дребни домашни любимци — рибки, игуани, канарчета, бели мишки, хамстери и морски свинчета. Това е раят за децата, а често — и за техните родители.

Разхождайки се по Las Ramblas няма как да не обърнете внимание на величествените сгради от двете й страни. Голяма част от тях са хотели или хостели, които предлагат стаи на доста по-високи цени от тези в Picasso. Изгледът от терасите им обаче е великолепен, стига да помните, че тук не се спи! Las Ramblas стихва към 5—6 сутринта, за да се събуди отново само след няколко часа — към 10.

На тази неповторима улица се намира и Градската опера (Gran Teatre del Liceu), а точно пред нея е спирката на метрото, която също носи името Liceu. Ако искате да сверите часовника си, минете покрай театъра Poliorama, в чиято фасада е вграден първият градски часовник на Барселона. Той ще ви напомни колко бързо лети времето тук и колко много неща тепърва предстои да видите. Затова побързайте!

Местният пазар (La Bouqeria)

също е разположен в непосредствена близост до Las Ramblas. Изобилието от ядки, плодове, зеленчуци, фрешове, меса и морски деликатеси трудно може да бъде описано с думи. La Bouqeria е синоним на изобилието. Вавилон на храната. Търговците шумно предлагат стоката си, а туристите снимат с фотоапаратите си или опитват екзотичните плодове, съблазнително изложени на претрупаните сергии. Острата миризма на риба се смесва с аромата на прясно изцедени сокове; топлият дъх на току-що опечен хляб се разтваря в парата на паелята, извадена от фурната на някое от автентичните заведения на открито. Това е един съвсем различен свят, който не бива да пропускате. Гмурнете се в него с отворени очи и задължително — на гладен стомах!
В самото начало на Las Ramblas в посока към площад „Каталуня“ се намира една невзрачна на пръв поглед чешма. Поверието обаче гласи, че който пие от нея, ще се върне в Барселона. Затварямe очи, отпивамe от топлата и... неприятна на вкус вода, и си пожелавамe отново да се върнeм в най-слънчевия град на Испания.
Продължавайки все напред, преминаваме покрай емблематичното за Барселона кафе „Цюрих“, за да седнем на някоя от многобройните пейки край площад „Каталуня“. За него казват, че е пресечна точка на миналото и настоящето, на новия и на стария град. Обичайна гледка тук са гълъбите и минувачите, които ги хранят, както и групичките младежи, седнали на зелената трева около площада. В Барселона ограничения сякаш няма. Бъди какъвто си.

ГАУДИ

От „Площад де Каталуня“ поемаме по Passaig de Gracia — широка улица с множество магазини и заведения. Продължавайки по нея достигаме до основната си цел — сградите на Антонио Гауди. Произведенията на модернистичното каталунско изкуство — къщите, са истински архитектурни шедьоври. Най-забележителни измежду тях са Casa Batillo и La Pedrera. С извитите си и причудливи форми, с цветните си мозайки и с оригиналните си орнаменти приличат на нереални, приказни замъци. Casa Mila, или La Pedrera, както по-често я наричат, е една от най-впечатляващите къщи, проектирани от Гауди. Представлява осеметажен блок, който няма никакви прави линии, сякаш морските вълни са нагънали цялата повърхност на къщата. Заслужава си да видите покрива на La Pedrera, където Гауди поставя твърде странни комини — напомнят на войници, бранещи дома от злите стихии. Оттам получили и названието си espantabruixes или тези, които плашат вещиците.

Без гения на Гауди архитектурният облик на Барселона не би бил така разнообразен, неповторим, запомнящ се... По ирония на съдбата обаче Антонио Гауди умира на 73-годишна възраст, блъснат от трамвай на улицата, забравен от съгражданите си, но не и от историята.

Негово дело е и

паркът Guell (Гюел)

където ежедневно се струпват стотици хора. Първоначалната идея е била това да се превърне в жилищен комплекс от луксозни къщи, но в крайна сметка само две от тях са построени и проектът пропада. Днес паркът е общински и достъпен за всеки желаещ. Гледката от върха, където се намира прословутата извита пейка, открива пред очите ни целия град. В парка Guell може да посетите и музея на Гауди.

Няма как да пропуснем и „най-горещата“ туристическа точка в Барселона —

La Sagrada Familia (Саграда Фамилия)

Катедралата е последното дело на Гауди, което той така и не успява да завърши. Днес изграждането й продължава — но не съвсем по проектите на великия архитект, което е и причината за противоречивите мнения относно завършването й. За да разгледате катедралата отблизо, ще трябва да платите 10 евро вход. В него е включена и разходка до парка Guell. Ако не ви е страх, можете да се качите и до самия връх на катедралата — пеша или с асансьор. В двора на La Sagrada Familiа се намира и бараката, в която е живял и творил Гауди през последните 10 години от живота си, неотлъчно свързан с последното си творение.

BARRI GOTIC - Готическият квартал

За да откриете за себе си Барселона, просто й се отдайте напълно. Свийте в някоя уличка и смело изгубете посоката, за да усетите магията на града и да намерите своето щастие в него. Много подходящ за това е готическият квартал (Barri Gotic) в старата част на града. Всъщност кварталът е съвсем близо до Las Ramblas и в него няма как да се изгубиш. Но има какво да откриеш. Тук къщите са съвсем близо една до друга. Терасите им са малки, украсени с цветни саксии. В приземните етажи са отворили врати бистра, кафенета, барове, магазинчета за сувенири или ръчно изработени бижута.

В Готическия квартал можете да разгледате и сградата на градската управа на Барселона. Впечатляваща е и готическата катедрала. Свещите, които си купувамe, са тъмночервени и големи колкото декоративните свещи в България. Няма икони, а каменни изображения на светците, на Дева Мария и на Христос. Светецът, закрилник на Каталуня, е св. Георги и затова пред статуята му има най-много свещи и живи цветя. Дълго стоим пред градината в средата на катедралата. Сякаш сме открили изгубения рай — в езерото плуват златни рибки, а по повърхността тържествено се разхождат бели гъски. Портокалови дръвчета са обагрили градината в оранжево. На излизане от готическата катедрала дочуваме мелодия от непознат инструмент. Някой свири на съседната улица. Мисля, че е латерна. Латерната на щастието.

Съвети за пътуване до Барселона

За да си запазите стая на добра цена в Барселона, отидете на www.booking.com/Barcelona. Цените са около 40 до 70 евро на вечер за единична/двойна стая.

Повече за Гауди можете да научите тук.

Опитайте традиционната испанска паеля, но не рискувайте да си я поръчате в някое от безбройните бистра на Las Ramblas. Ще останете разочаровани от обикновеното ризото, което ще ви поднесат. И все пак, ако искате да вечеряте в тиха и приятна обстановка, изберете NURIA. (намира се в самото начало на Las Ramblas). Цените са малко по-високи, но пък качеството на храната е на ниво. Голям избор на морски деликатеси и риба, паеля, селекция от качествени вина.

Веригите Subway, McDonalds и Burger King са навсякъде и са денонощно отворени. Българското „Happy“ също има ресторант недалеч от „Плаца де Каталуня“. За разнообразие можете да опитате храната в испанската верига за бързо хранене „Pans and company“.

Испанците обикновено вечерят към 21.30—22 часа, затова не се учудвайте ако към 19—20 ч. ресторантът все още е празен. След вечеря е време за питие — сангрия, бира или по-твърд алкохол в баровете и бистрата на града.

Автор: Елина Цанкова
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Откриването на Европа(3) — или 7150 км и много приятели

Последна част на бай Кольовата обиколка на Европа (предишната част е тук>>>, а началото — ето тук>>>)

Малко замаяни хващаме пътя за Барселона.

Барселона.

Шумен, голям, мръсен и смърди на баня /влага/ примесено с пури. Това е началото. Прави улици, перпендикулярни и уредени — еднопосочни. Всичко е ясно. Изведнъж хоп — две го пресичат на кестерме Диагонало и Меридиано. Ха! По средата площад.

Всичко в Барса или както те го пишат BCN уж изглежда нормално, на пръв поглед. Ама винаги има закачка. Многопластов град, има нещо шеметно тук. Разхождаш се и то полека лека те грабва. Вечерно фонтанено шоу за съжаление няма подготвяли го за деня на Барселона. Феран — нашият домакин ни прави вечерна разходка. Дом на музиката(Каталуня), Учебен театър (Каталуня) хлебарница (Каталуня) нали ви казах за многоезичната държава Испания. Даже дните понеделник, вторник... са на различни езици. И той не люби централната кралска власт. Направи ми впечатление на магистралата за Барса спирахме на всеки 5 км да плащаме. Доста идиотска работа при положение че идеята е скоростен път. Но и това било отмъщението на испанците. За Мадрид водят безплатни а?

Градът започва да ни обсебва. Тези ненормалници Гауди и Миро явно са облъчили целия град. Представям си каква е била тази общинска управа дето е дала купища пари за създаването на черква на изключителният авангардист Гауди и при това 100 години по-рано, тази община е избрала да напише химна им един чужденец — занзибарец — Фреди. Не преставаме да се удивляваме. Ето няколко линка ако нашите снимки не са достатъчни:

http://www.andrew.cmu.edu/user/brgordon/images/eurotrip2003/images/Gaudi-House.jpg
http://www-cdr.stanford.edu/~wgriffin/photoAlbums/EuropeTrip_10_02/Barcelona%20Spain/images/019%20-%20Sagrada%20Familia%20-%20Gaudi%20side.jpg
http://www.brynosaurus.com/album/2003/0527-Barcelona/gaudi-lg.jpg
http://www.greatbuildings.com/buildings/Park_Guell.html

Площадите на този град носят свое усещане. Вечер наблюдаваме Саграда Фамилия и непрекъснато се питаш, абе шегувал ли се е геният или да. Разхождаш се из улиците и площадите и хоп:

нещо те провокира. Ние решаваме да посветим този хубав ден на големите плажове. По плажа доста гларуси. По големи позьори са от нашите. Естествено посещаваме музея на Миро, за когото вече мисля като символ на Барса. Шемет е. Малко позападналия олимпийски ансамбъл, Тибидабо — хълма със забавленията тип Дисни. Изпускаме последното влакче за хълма. Но пием кафе и изпълняваме една от любимите си процедури да видим всеки град отвисоко.

На кръчма(Каталунска) сме в квартала с Феран.

Менюто е написано на черната дъска и готвача е абсолютен тежкар. Работи от 9 до 11 вечер. Който се класира — яде, който не — не;-). Впечатляващо е това и в Залцбург бяхме в такъв и още някъде. Ресторант да не работи събота и неделя. Хората ценят почивката си показват уважение към себе си. Клиентите (харесват как готви и идват навреме, от 9 до 11 се пука по шевовете. После той си сяда да вечеря и минаваме на сангрия. По телевизията дават мач на Реал Мадрид и всички са с фланелки на Барса.

Рамбла — бед плейс казва Феран и аз съм съгласен.

Всички са там. Виж паметника на Колумб е прекрасен. Само не разбирам какво общо има с Барселона, човека генуазец, спонсорите са кастилци и андалузци, тръгнал е от Канарските острови. Явно си е туристическо плагиатстване.

Парка Гюел — шедьовър.

Този човек ти отваря нови хоризонти в съзнанието. Разхождаме се по тузарската улица Пасея де Грация, гледаме сградите и цъкаме, няма прави ъгли при Гауди, даже прозорци с прави ъгли няма. Кошмар е бил той за клетите строители. Архитектите на Испания (да ме прощават местните патриоти за обощението) са наистина гениални.

Пием пресен сок от джус;-) и напускаме Барселона и Испания.
Пускаме в колата Фреди и Монсерат и вече започва да ни липсва. Наистина остава в душата този град. Това че докато се разхождаш из него те кара да се усмихваш те прави приятел. Както и да е. Непременно ще се върнем.

Отново Франция южна — Кот де Азур.

Достатъчно е да го чуеш. От големия космополитен град попадаме в Трес, прованс градчето, в което Сезан е рисувал Сент Виктоар. Там гостуваме в една ферма за пиленца с много деца и много усмивки.

Марианик е домакинята ни. Истински бохем сърдечна, енергична и винаги усмихната. Децата и два пъти повече. На гости има също една американка със сина си. Изобщо разбирам защо са популярни французите. Малко усмивка, любезност и после славата на Франция. И на нас нищо няма да ни струва.

Ние вече с нашата отработена програма, а тя ни готви Рататуя това е нещо бъркано с наденица по френски. Там се готви на голям казан, гости много деца също оставаш с усещането че си на лагер. Равнината е чудесна спокойно е има приказни розови залези. Сезан си е знаел работата. Ние релаксираме с бяло вино и коте в скута.

Третс е градче със стар център,

много приятен и старинен. Всички се познават. Взимаме ключа от църквата и разглеждаме. Има си и музей. После посрещаме деца от училището. Къщите не се заключват, но двора на училището да. Родителите чакат отвън и всеки учител си води класа до родителите лично. Добрите ученици нямат домашни. Бравос. Нашият е от тях, те си тръгват без раници, да обядват в къщи и следобед ще дойдат отново. Ние чупим от една френска франзела под сянката на кленове. Що ли на канадците им стои в знамето кленът, из цяла франция са на почит също, сигурно щот са франкофони. Черпим децата с пасти открадваме няколко чепки мушкато и хайде на Ривиерата.

Кан,

попадаме в него след дълго пътуване, пак сме избрали дискавъри маршрут и 200 км преодоляваме за 5 часа. Зареждам на бензиностанция „Казино“ и удрям бинго. Дизелът евтин като никъде. Някакъв супер посещаваме, естествено с името Казино, набавяме плодове и зеленчуци със екзотичен произход. Пролазваме едвам през Антиб, здраво се задръства движението и пристигаме в Монтон — там ни е хотелът. Посреща ни един мосю Скапняк който докато вземе парите беше самата грация, но като поисках паркинг, както си пишеше, в хотелските екстри/Етап/ мигом се фръцна че не говорел английски. Приложихме софийски техники отново и се сдобихме и стая екстра.

Решихме да идем до Монте Карло с влак.

И на гарата само ние и двама души отсреща. Започваме на английски да разпитваме, те отговарят на френски, абе мъчим комуникацията. След малко се разбира че сите сме българи. Те работят там, единият вече 8 години. Питат ни за лютеница, а ние ядец, раздадохме сумати, имаме само едно отворено, гузно си траем. Жалко. Разприказваме се. В последстиве се отказваме от влакчето и се мятаме на колата. Така де нали трябва да тестваме трасето на Ф1. Кара 2 рия пилот. Завоите не са леки. Но гледките са зашеметителни. Снимаме до пълно изтощение на батериите.

Това е първото впечатление — като елха, викаш си ехаа. Колко изискано, грижливо, стилно. Колите са някакви странни марки, бутикови. Пиколата са страшно сервилни. Разхождат се хора във фракове и смокинги. И девойки с токчета и лъскави презрамки. Яхти — уау! Дори нощем не спират да ги лъскат. Духов квартет изпълнява фокстрот, дискретни охранители гледат подозрително фотоапарата. Папаращината е сериозен бизнес там.

Монте Карло — скала в морето. Блясък, величие, разкош, суета, пари.

Неволно си припомням:

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Май точно това е имал предвид поета. Всичкия поминък в това княжество идва от порока. Хазарт и бесен снобизъм.

Витрините показват бляскави, лъскави основно кичозни дрехи. Всичките приходи идват от едната алчност. Принцът измислил ниските данъци, фестивалите, ралито, цирковете. Останалото само си идва. Къде да си покажа 39 метровата яхта, в Бургас ли, а, не става. Трябва там да се наредиш. Оф ще ме прощавате за социалистическия уклон ама ни остана такъв един кисел и бутафорен вкус. Май друго очаквахме.

Неудържимата страст към водата ни завлича естествено на плаж. По плажа са втора ръка баровци и пенсионери. Все пак извън сезона сме. След чудесния релакс се мятаме на Ланчата и палим гумите вече на изток.

Минаваме по прочутото съоръжение 100 тунела и виадукта. Впечатляващо, пътят почти никъде не минава по земята. Редуват се една след друга красиви гледки към заливи на известни и не чак толкова курорти.

Минаването от Франция в Италия е абсолютно незабележимо

и само една табела ни приветства на територията на Италия. Там тръгваме на север към

Лаго дел Гарда.

Много коли, много трафик. Правим един опит да отидем в сервиз, протече водна помпа, но по съвсем балкански начин ни отрязват. Абе къде сега ще почваме, 4 следобед е, ние сме до 6, ела понеделник ще видим. Италианците ми се струват най-зле с езиците. През девет преки търсят някой да говори английски. Разгеле така попадаме на българин. Естествено помага: Не разчитай на тия братко. Доливай си вода и към България. Правим с него няколко опита той да склони разни майстори. Домани/елате утре/. Забравих обаче да спомена, че във Франция на една магистрална бензиностанция бях дигнал капака на колата. Първите признаци на отиващата си помпа. И мигом се появи един македонец с тир. Видял братска кола и решил да помага. Хвала нему и хора като него. Чувал съм че македонците нещо не ни харесвали. Е този беше от другите. Човек. От здраве да не се отърве!

Напразните ни усилия с италианските сервизи и плътните задръствания ни забавят. Пристигаме в къмпинг Капучини по тъмна доба.

Препоръчвам го горещо това място. Много чисто и приятно. На брега на езерото. С две легла зад завеса едно над друго и удобна разтегателна спалня, оборудвана кухня и просторна баня. Колата до теб, площадка с масичка и чадърче, басейн и магазин, всичко това е за 60 тина евро. Къмпингът се намира в Пешчира /Peschiera delGarda/

Естествено както при всяко пристигане сме заредени с енергия вместо уморени. Посещаваме близката пицария, след което допиваме последните глътки анти — носталгична течност на брега на нощното езеро.

Сутринта тръгваме да намерим корабче за обиколка на езерото. Такова точно няма. Има от град до град. Изпуснали сме това до Рива — далечния горен край който забива в Алпите и хващаме това за Сирмионе.

Сирмионе — типичен Несебър.

Туристи и сладолед и сувенири. В Пешчира намираме дюкян в който ръчно изработват свещи. Решаваме да купим за подаръци. Правим грешка че не четем работното време. Тук следобед всички почиват. А бяха много красиви свещи. Явно ще се идва пак.

Лаго дел Гарда

е красиво, само то има 20 тина градчета около него достойни за разглеждане. Тук вили имат хора явно над средното ниво. Градините всички са били на фризьор. Усеща се огромната разлика с южна Италия. Дори тук повече прилича на Швейцария. Явно Алпите в цялата си площ оказват едно такова благотворно въздействие към ред и чистота в която и държава да са.

На път сме Към последната спирка — Триест

Триест.

Пише се Триесте и така си се казва, не знам защо сме изяли една буква. Убеждавах французите че прекаляват — да пишеш Пежо или Рено с по 8 букви е твърде разточително дори за французи, ама и ние нямаме правила.

От този град е започнал живота наново за много българи. Преди години когато от България можеше само да избягаш. Тук е била защитената територия, лагери, политически емигранти и пр. Радвам се че това е минало.

Градът живее и нехае. Наистина е много жив този град, като Солун стотици млади хора са навън. Срещат се заведения с огромни тълпи от младежи, прави естествено. Наоколо пълно със маси и столове, ама италианската дивотия да има по — високи цени ако седнеш прави много заведения да изглеждат нелепо. Не я схващам тази бизнес идея и като сущи балканец сядам на масата.

Попаднахме на някакво мезелъшко заведение. Сервитьорите се обясняват че те видите ли не готвят, само мезета давали. Вълча салата с една дума. Аз съм щастлив максимално, половинката се сдобива с плато сирена, а госпожицата е отчаяна, тя пък искала спагети, нали за това сме в Италия. Поливаме с две чаши токайско и търсим типична италианска кухня, не е особено трудно. Успяваме да хванем и нашата мания WI-FI с голямо ръкомахане. До късно скитаме из града. Красив е модерен, забавен. Утре тръгваме към дома. Малко е тъжно, уж искаме да се прибираме вече а пък... Имаме усещането че сме тръгнали преди 100 дни толкова впечатления. Опитваме се да осъзнаем всичко. Не осъзнаваме още че сме открили Европа препускайки из нея като отвързани коне.

Пътят към София.

Мисля че всички го знаете. Словения, Хърватия, Сърбия. Тук се прави вечеря со сръбска плескавица и лесковачки влак.

0.30ч. влизаме в България. Не знам за вас как е ама за мен винаги е шок. Дори за тридневно море в Гърция успявам да се разглезя и отпусна дотолкова че да се втрещявам от сблъсъка с нашата реалност. Пусто и призрачно е на границата пред нас минава сърбин, оглеждат го подозрително, опипват го, ровят колата, държат се ехидно, надсмиват се над очуканата му кола, леко ме е срам. Зад нас пътуват немци в баварец. Очите им са широко отворени, не схващат как така три коли половин час не могат да преминат. Куп тираджии пушат и гледат отчаяно, ще трябва да изкарат някой и друг загубен ден, опашката от камиони е ужасяваща. Плащам 4 лв. за прегазване на една съмнителна локва вече се хиля идиотски. Минахме Йессс, пуснаха ни. Продължаваме, тъмно, мрак, пише 25 км. ремонт на пътя. Няма една лампа, една черта на пътя, пътуваме из нищото зад нас се лепват немците в бавареца, явно не смеят милите да опитат сами изпитанието от шофирането, сърбинът още е в лапите на митничарите.

Говорех за шока. Как е възможно, дори във бедната част на Сърбия да има маркировка, осветление, знаци, а тук нищо. Европейски съюз, а? След 25 км. в ремонт следват нови 25, ха! Караш по слух в тъмнината изведнъж пътя става на половина. Опс светофар, стоп! В нищото има светофар. Спираш! Чакаш! Вече цвиля от кеф, удрям с юмруци по тавана. Зад мен виждам в очите на немците тих ужас.

Вече сме у дома!

Край

Автор: Бай Кольо
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Откриването на Европа(2) — или 7150 км и много приятели

Откриването на Европа(2) — или 7150 км и много приятели

част втора от приключенията на Бай Кольо из Европата (началото е тук>>>)

Франция и Испания

Женевското езеро и всичките му красоти остават за друг път. Трябва да стигнем в Анси преди 18 часа. GPS-а продължава да фриволничи, мисли че искаме да изкачим всяко баирче въпреки, че съм казал категорично че искам ФАСТЪР ама не би, не остана тайна пътека,през която да не сме минали. За малко да изпуснем границата, добре че ни се допи кафе. Похарчваме последните франкове за половин метър шоколад и сме във Франция....

Анси, Анси ле ву. Еех френска работа.

Нашите приятели там са хора на наша възраст които живеят извън града в къща на поляна — правилното място за живеене по европейските стандарти. Страхотно мили и интелигентни хора. Учат италиански, пътуват, гребат в езерото /казах ли ви че пак има езеро — Анси/ имат 4 сина и 4 внука. Започваме с вино и сирене, после френски салати и пр. пр. След това ние хукваме да гледаме Анси, а те имат урок по италиански. По-късно

вечерта продължава с пай и ракия. Абе френска кухня. Бива си я. Изискана работа са французите като нашите домакини.

Анси — много красив град разположен на едноименно езеро.

От 40 години насам има построени над 160 колектора за пречистване на водата. Сега дъното на езерото се вижда и нощем. Хората се къпят спокойно, сигурно и пият от нея. А има няколко града по бреговете му. Градът има река, която тръгва от езерото, хитрите французи /да скрият кашкавала в наденицата/ са разделили коритото на няколко канала и са си направили една сладководна Венеция. Много е красиво, много внимание е обърнато на парковете и каналите, няколкото стари крепости го правят още по романтичен.

Закуска на тревата. Пием кафе и отново на Запад.

Този път участъка е 740 км. Направо от Горна Савоя — източна Франция до Аквитания — Западна. Нашият град е

Марман /Marmande/

Никакви експерименти с маршрута само магистрали и здраво газ. Френските тоалетни — еее, голем кеф. То чисто, свети, аромати, кърпи, душове, че О’де тоалет пуска една джаджа. Стая за преобличане на бебета, отделна тоалетна за инвалиди. Разбирам защо не ползват храстчета покрай пътя.

Марман, пристигаме навреме, намираме нашите домакини. Много интересни хора, напуснали Париж и занимаващи се със свободно изкуство. Купили са огромна старинна къща в този интересен прованс. Марман е много различен, в него има нещо африканско, романско.

Никъде не се пуши, възхитени сме. Искаме във Франция. В София не можем едно заведение да намерим където да си побъбрим с приятели без да ни тровят. И за кметовете би било полезно градчето има 9 фонтана. И работят. Градът се намира на река Гарона, припомняме си „Без дом“ и снимаме реката. Домакините ни подаряват домати в различен цвят — гордостта на Марман. Оказват се невероятно вкусни. Нашите родни домати бързат да се присъединят към европейските — розови тенис топки.

Потегляме на Юг — сега спокойно по страничните пътища Сан Себастиан е близо. Пътищата извън магистралата са приказни. Кленови сводове създават усещане за спокойствие. Окосени ливади, горички, много красиви къщи. Умеят да се забавляват хората.

Некои съображения: повечето хора с които се запознахме, не, не са по-богати от нас, но всички живеятпо-добре. Повечето живеят под наем, но животът им е по-сигурен. Ние тук които ревем за мизерията разхищаваме и разсипваме богатствата си. Вижда ми се тъпо.

Испания,

упорито ръкомахаме някой да ни забележи на френско-испанската граница, но не би. Язък ни за големите паспорти. Пфу нема кой да те гледа подозрително да разрови бельото, да мушне отвертка в кесията с кюфтета. Въздъхваме по соца и отминаваме.

Пристигаме в Сан Себастиан

съвсем по график. И хукваме на плаж. На океана. По-малко солен е от средиземното и много спокоен. Ех Атлантик. Плувам в захлас. Бях чел някъде, че там било рай за сърфистите, съмнявам се. Сан Себастиан има два залива и двата много затворени. В момента е като тепсия и едва ли може да има добра вълна за сърфистите. Може пък някъде наблизо из Бискайския залив да има. Мацките мързелуват на слънце. Топнаха крак, близнаха и каза аха — Океан, не е много солен. Егати отношението.

Сан Себастиан е много красив и по испански /пардон баски/ пищен.

Прилича на Рио де Жанейро.Не че сме ходили там, ама така ни изглежда. Всъщност и кой от кого е взел приликата пак е спорно. Два големи хълма затварят залива и бранят града. Най-често им е трябвало да го бранят от англичаните, те албионците по-друг начин са опознавали Европа, не като нас со кротце и со благо. Още си стоят оръдията там да пазят мира. Този град има и голям парк, за който не остават сили. Незнайно защо не е сред първите по туристически рейтинг. Според нас по нищо не отстъпва на една Валенсия, даже напротив, много по-модерен и развит. Може би причините са политически, както научаваме малко по-късно.

Нашият домакин закъснява и води със себе си още един закъсал гост. Ставаме голяма компания, но както се казва сърце да е широко. Домакинът ни е най-чистия и подреден ерген, който сме виждали. Великолепен апартамент, обзаведен и съоръжен със всичко в нов квартал новичък и обширен, с разкошни тераси. С мармандски домати, испански лук и френско сирене, и много творчество създаваме салата и гонещата носталгията бяла Рада постигаме бързо консенсус и обединение.

Та тук се завихри политиката. Оказа се, че Испания си е многоезична страна, нещо като Швейцария само дето кантоните не са дошли доброволно. Това дето не разбирахме табелките в града било щото са писани на баски, нашето испанознание се отнасяше само до говорещите кастилски. Това при баските да говориш книжовен испански си е като да попиташ нещо на руски в Чехия 68-ма година. Говорейки си за това де е България ние най-невинно питахме — а това как е в Испания? На един от многото такива въпроси съпругата ми получи отговор: „Ама жено, къде тук виждаш испанци и Испания?“ Голем смех падна. Нашето неразбиране. Доста по-късно в Каталуния вече, водейки все същия този разговор лека полека започнахме да поразбираме. A пък питайки за същото мадридчанина Нектор — един истински столичанин. Той отсече — ЕСТУПИДО!!! Тогава и на мен така ми изглеждаше. Ама като се сетя за нашето „Свобода или Смърт!“ се куртолисах и реших да не ръчкам повече.

На път към Мадрид.

Попадаме в центъра на града, там ни е квартирата. Централно, шумно оживено. Мадрид си е космополитен. Нашият домакин е боядисал стените на стаите в могъщи цветове, ярко червена спалня, тъмно син хол, огнено оранжев коридор. Мрази бялото. Представяме нашите специалитети, а той ни изненадва с мадридска салата. Чертаем маршрути и пишем коментари. Това дето го обикалят тур бусовете го обходихме пеша. Километража на маратонките гони автомобилния. Много е добре да имаш местен човек овреме да ти спести глупостите пробутвани от туристическия бизнес.

Започваме бавно с центъра на Испания — Пуерта дел Соло. Да усетим пулса. Тръгваме към музейната част и там кратко колебание. Дали да заложим на класиката и Веласкес /Прадо/ — младата госпожица му е фен или на модерното музеят рейна София — Пикасо, Дали, Миро. Ние по-възрастните надделяваме с избора си на модерното. Аз отдавна исках да усетя директно въздействието на Герника.

От музея, в който истински се забавлявахме си тръгнахме истински фенове на Хуан Миро. Преди това си мислех, че си е обикновен ексцентрик и шантав модернист, но сега твърдо го коронясах като крал на идиотите. Музеят си заслужава. Препоръчвам го.

После правим грешка с един ресторант Кентъки и се придвижваме към плаца Майор. Затворен площад, но се усеща много силно духът на Испания. Кралски дворец и пр. бля бля. Изобщо доста грандомания има в Мадрид. Истинско удоволствие е да наблюдаваш парка със паметника на Сервантес. Голям бял строг и стилен. На белия фон отпред с черен бронз Дон Кихот и Санчо Панса свободно прославят Испания, а от горе строго ги гледа Сервантес. Сякаш пита: Тия двамата какво си позволяват.?

Пием кафе на Гран Виа по съвет на Нектор. Така каза, просто поседете и наблюдавайте хората. Заслужава си. Мале колко шантав народ се извървя за това време. Неволно си мисля за Алеко и как ли щеше да изглежда колоритния балканец на фона на Мадрид? Едва ли щеше да се забелязва, странно накъде върви светът, и за добро ли? Абе определено се чувстваме членове на Европейският съюз на тази улица и в това тротоарно кафене. Снимам театър Лопе де Вега, който свързвам с любим виц и продължаваме. Минаваме през парк, един от многото в Мадрид с десетки фонтани. Разкошни градини. Паркът е пълен с почиващи, спортуващи, забавляващи се и подрастващи. Има езера с лодки, сенчести пътеки, купонджийски естради... Изобщо в Мадрид има толкова фонтани, че ми се ще бат Бойко да дойде да погостува малко тук (два дни ще са му достатъчни).

Мадрид. Усеща се че има крал, полагат усилия за величието и достолепието. Нектор е канен на рожден ден. След 12 вечерта, тогава канят на купони тук. Вечерта поливаме със сангрия. Наздраве за Благун. Всъщност вече видях в Метро картон със сангрия, като добавим и гаспачо което също се намира можем да си направим мадридска вечер насред София.

Събота е, а ние сме на път за Валенсия.

ъъъ — Тук става малка издънка. Нашата домакиня я няма и телефона и не отговаря. Е, отиваме на плаж. Вече средиземноморски и километричен. Привечер правим повторен опит да я открием и пак удряме греда. Вариант Б намираме хотел в центъра, демонстрирам чудеса от софийско майсторство, за да паркирам и хукваме да разглеждаме.

Валенсия е много контрастен град. Има невероятен и разкошен старинен център, свръхмодерно строителство и коптори, изглеждащи по зле от ЦК.

В центъра кипи живот, събота вечер е. Търсейки из модерните заведения такова със свободен WI-FI — трябва за да проверим съобщенията, да свалим актуалните сателитни параметри, на всеки два дни се променят. Та на въпроса имате ли безжичен интернет или WI-FI много често ни дават менюто!?. Ние с нашата високотехнологична играчка влизаме от някое кафе, улавяме нета и започваме да звъним по Скайп на приятели и роднини. Оставаме малко неразбрани в това си начинание. Тук е едва 12-събота вечер, хората сега излизат, и млади и стари. А ние не съобразяваме часовата разлика и будим приятели наред. Хващаме края на един концерт на бикоборския стадион. След концерта боклука е впечатляващ. Не ни се прибира. Сутринта посвещаваме на модерното строителство. Тия хора са направили чудеса от една пресъхнала река. Цялото и устие превърнато в огромен парк. В края на който има няколко смайващи въображението комплекса. Един модерен музей, изложбена зала за технологични новости, ботаническа градина и огромен по мащабите си аквариум. Това може да се обходи само с атракционно влакче, което и правим. Накрая се потапяме в аквариума където дъха ни спира от мащабите, с които е построен. Делфинско шоу, милиарди литри и милиарди риби.

http://www.cac.es/home?languageId=1 или http://www.cac.es/galeria/arquitectura/cac

Продължението в трета, последна част>>>

Автор: Бай Кольо

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Пътуване до остров Тенерифе (2)

Разказът се премести на

Пътуване до остров Тенерифе (2)>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Пътуване до остров Тенерифе (1)

Разказът се премести на:

Пътуване до остров Тенерифе (1)>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Барселона на Гауди (4)

Четвърта част от тазгодишното пътуване на Даниела до Барселона - предишната част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

Ако дори само по щастливо стечение на обстоятелствата се окажете за няколко часа в Барселона и се чудите как да ги оползотворите и къде да отидете, непременно вижте поне едно от “местата на Гауди”.

Гауди: Недовършената катедрала

Гледайки сътвореното от Гауди си мисля, че не случайно именно той и проектите му /някои от тях все още недовършени/ са символ на Барселона. Барселонци държат изключително много на сътвореното от Гауди и усърдно довършват започнатото. Дори лампите, проектирани от Гауди са отбелязани на картата на Барселона като забележителност.

Антони Гауди е роден на 25 Юни 1852 г. извън Барселона, сред природата, където родителите му имали малка къща. Бащата на Антони Гауди се премества заедно с него да живее в Барселона, някъде около 1879 година. Произходът на Гауди и детството му се сочат от много автори като определящ фактор за професионалното му развитие. Като дете Гауди е имал ревматични проблеми, които не са му позволявали да играе с другите деца. Голяма част от детството си Гауди прекарвал в съзерцателни разходки сред природата. Обездвижването, от което често страдал, изострило способностите му за наблюдение и възприятие. Самият той, на по-късен етап от живота и кариерата си споделил, че вдъхновението му, разнообразието от идеи и нестандартните решения са взаимствани от Природата.

Да, лесно е да го кажеш, когато си се родил гений. А за мен Гауди е гений.
Тази година не успях да видя всичко, проектирано от Гауди и се надявам да се върна отново.

Голяма част от проектите на Гауди са в Барселона и близките околности.Миналата година посетих Саграда Фамилия – последният проект на Гауди, който се сочи и за най-грандиозно сред грандиозните му начинания.

Строежът на храма “Саграда фамилия” /”Светото семейство”/ е започнал през 1883 г. и е временно спрян при смъртта на Гауди през 1926 г. Строежът е подновен през 1954 г. Това е проект, в който Гауди влага повече от 40 години от живота си, като в последната се пренася да живее в къщичка до храма. И до сега е запазена работилницата на Гауди, чертежите му, инструментите. Поради нестандартността на елементите и конструкциите, Гауди е измислил, конструирал и произвел машините, с които да се обработват профилите на колоните и на някои орнаменти. Умалено копие на машината може да се види в къщата-музей в подножието на Саграда Фамилия.Различните фасади разказват различна част от Историята на света.

Саграда Фамилия е нещо, което гледаш, а не можеш да опишеш. Как е измислено – не знам. Всеки детайл е на точното си място и разказва нещо конкретно. Има милиони детайли, които не се повтарят, не си пречат, не се засенчват и не се затрупват. Дори не знам имената им. Фасадите на храма са сиво-кафяви, с цвят на камък и ми се струва, че това е най-“тъмното” творение на великия архитект.

По улицитe на града има още сгради на Гауди. Те са в синхрон с обкръжаващата ги градска среда и в същото време рязко се отличават. Веднъж ако ги видите, никога няма да ги забравите.

На Paseig de Gracia /Пасео де Грасия/ открих три сгради на Гауди и множество улични лампи, забележителни със своята уникалност.

Домът на семейство Аматийер - Casa Amatller

Каса Аматийер /Casa Amatller/ - Дом на семейство Аматийер, построен в периода 1898 – 1900 г. Свободно отворена за посетители, но само до стълбите за първия етаж. Там имаше кадифено въженце, зад което минаваха и изчезваха от време на време костюмирани господа. Къща като никоя друга. Няма да пиша повече за нея – снимките са достатъчно красноречиви.

Аз не съм архитект и не мога да назова имената и на една десета от детайлите, които откривам в творбите на Гауди. Впечатление прави разнообразието. Всяка къща, фонтан, пейка са различни от всички останали. Имат свой собствен стил и облик. Няма начин, ако видиш някакъв детайл да го отнесеш към грешна творба. Все още търся думата, която най-точно описва Гауди и труда му, и мисля, че това безспорно е думата “Уникалност”.
Каса Батийо /Casa Batillo/- Дом на семейство Батийо, построен в периода 1904 – 1906 г. и залепен до Каса Аматийер /Casa Amatller/ на Paseig de Gracia /Пасео де Грасия/. В момента, домът все още е частна собственост и посетители се допускат срещу входна такса от 16.50 евро. Не успях да влезна вътре заради тълпата от туристи. Очертаваше се няколко часа чакане. Вероятно снимането вътре е било забранено, защото из Интернет не намерих снимки на интериора, а в книжката, посветена на Гауди, която си купих последния ден има само две.

Домът на семейство Батийо - Casa Batillo

Фасадата на Каса Батийо ми напомня на разказ от дъното на океана. Балконите на първия етаж отдолу ми приличат на коралов риф, самата стена - на морско дъно, тераските приличат на зяпнала уста на кит, а тухличките по покрива са наредени като люспи на риба. Ръбът на покрива е покрит с нещо като керемидки-капачки, което го прави да прилича на гърба на морски дракон. Ако вече си мислите, че имам прекалено развинтена фантазия погледнете снимките и сами преценете на какво ви прилича.
Каса Мила “Льа Педрера” /Casa Mila “La Pedrera”/
По нагоре по Пасео де Грасия, но отсреща, се намира Каса Мила “Льа Педрера” /Casa Mila “La Pedrera”/, построена в периода 1905-1910 г. по заръка на богатия индустриалец Pere Mila. В тази сграда можеше да се влиза, но отново стълпотворението ме отказа. Нейната фасада на пръв поглед изглежда обикновена в сравнение с морската приказка, разказана на фасадата на Каза Батильо, но това е само на пръв поглед. Ако се вгледате по-внимателно ще установите, че условието за Уникалност отново е спазено.

Мястото, на което отделих най-много време за разглеждане и където прекарах около 4 часа в цъкане с език от възхищение и снимане, е паркът Гюел /Park Güell/, построен в периода 1900 – 1914 г. - един от основните паркове на Барселона. Той се намира на едно сложно място, а именно – в геометричния център на горната дясна четвърт на картата . Тръгнах натам с метро. Най-близката спирка на метрото е Vallcarca на зелената линия /L3/, която е на около 1 км от парка и му излиза в гръб. Спирката, която води директно до главния вход се казва Lesseps, но от нея има 2 км ходене. И от двете спирки има указателни табели, които водят към парка. Друго предимство на “излизането в гръб” е моментът на изненадата. Главният вход е грандиозен и поставя очаквания. Аз се разхождах из храсти и дървета и крачка по крачка откривах магията, докато накрая се озовах в центъра на приказката. Тръгнах си през главния вход, чиято Уникалност бе щрихът за довършване на впечатлението.Парк Гюел /Park Güell/ е построен като частна градина на индустриалеца Гюел и е повлияна от модата в Англия по онова време. Английската мода е дала отражение дори на името – на каталунски се изписва parC, със “С”, а не parK с “К”, но това е било желанието на Гюел. Строежът на парка минава през най-различни етапи, търпи промени, влияе се от политическата обстановка в страната, но в крайна сметка до нас достига в този неповторим Гауди стил.

Ако трябва да го опиша с малко думи, бих казала “Тук царстват колоните”!!! Ако идвате отзад /такъв е и порядъкът на снимките/ попадате на едни алеи, които водят към нещо, което прилича на огромна тераса с къдрави шарени пейки по края. Това наистина се оказва огромна тераса, подпряна на огромни колони. За да влезете под терасата и да разгледате колоните отдолу, трябва да минете през едно криво тунелче с още по-криви колони, после през една кръгла тераска с наклонени спираловидни колони, всяка от които прилича на фуния, каквато прави водата на тясно и дълбоко място, с парапетчета с клюмнали подпори и като стигнете под големите колони се оказва, че и първото място, на което сте били стъпили е тераса на колони. Опитах се да преброя видовете колони. Без да претендирам за изчерпателност, само около това място, те са 7 или 8 уникални вида, които не се срещат никъде другаде. Дори фонтанът срещу входа е в стила на парка и прилича на негово умалено копие. Отличителното за тези колони е, че само част от тези, които държат голямата тераса са прави. Всички останали са под някакъв наклон!

До входа на парка има две постройки, отново на Гауди, които през различен период от съществуването си са имали различно предназначение. В едната от тях около 10 години е живял самият Гауди и в момента е къща-музей. Влизането – мисия невъзможна от народ.
В ръцете си държа една книга, в която са снимани /не богато/ и накратко са описани най-значимите архитектурни постижения на Гауди, заедно с кратка история за построяването им. Мисля, че тази информация може да се намери и в Интернет и не смятам да я превеждам за вас. Мисля, че каквато и да е историята за построяването на нещо такова, тя е твърде сухарска на фона на това, което виждат очите и възприемат сетивата. А на местата, построени по проекти на Гауди, чувствата не са твърде разнообразни. Неминуемо започват с изумление, което преминава във възхищение, прераства в преклонение и накрая завършва с чувство за собствена нищожност.

Всеки път, тръгвайки си от такова място се чувствах малка, безполезна, нищожна и скучна. Чувствала съм се така и преди, но никога това не ме е правело щастлива и не ме е карало да се усмихвам.

Ако дори само по щастливо стечение на обстоятелствата се окажете за няколко часа в Барселона и се чудите как да ги оползотворите и къде да отидете, непременно вижте поне едно от “местата на Гауди”. Чувството си заслужава!

Автор: Даниела Соколова

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Завръщане в Барселона (3): Паркове и Музеи

Барселона, Испания, Каталуня, Каталония

Трета част от пътуването на Даниела до Барселона (началото е тук>>>, а предишната част - ето тук>>>)

Още миналата година си бях наумила къде искам да отида и какво искам да видя, когато се върна отново в Цветния град.

Бързам да напомня, че посоките на света са измислени от мореплавателите, преди да открият простичките “ляво” и “дясно” , а аз не съм мореплавател

Още първия ден в близост до хотела мернах виенско колело и ми беше интересно какво има там. Оказа се, че там има цигански празник – празник на културата на Каталунья. Разходих се първата вечер до там. На територията, на която бе построен панаира имаше странна детска пързалка – без стълби, а само с въжета. Голямо висене и катерене падаше Беше шумно, цветно и колоритно. Истински панаир. Останах колкото да снимам туй-онуй.

Едно от местата, които непременно исках да посетя беше Парк де Монтюик /Park de Montjuïc/, тъй като преди година успях да стигна само да подножието му – Пласа Еспанья /Placa Espanya/. Паркът се намира най-долу на картата, в лявата й половина, стига до морето и заема огромна площ. На подстъпите към парка има указателни цилиндри с изброено всичко, което може да се види там. Началото на парка, откъм града е на Пласа Еспанья, където се намират изложбените зали на Барселона и където все още строят /или може би реставрират/ Арена де Барселона.

В парк де Монтюик се намират стадионът и олимпийските зали и съоръжения на Барселона – място, с което местните са горди и го сочат като туристическа дестинация, така че нямаше как да го подминем. Ще го видите и вие на снимките, заедно с кулата – символ на олимпиадата – нещо бяло и стърчащо, което за мен няма никаква архитектурна стойност и се казва Torre de Calatrava /Торе де Калатрава/. Интересни ми бяха стълбовете около олимпийската зала Palau Sant Jordi, които така и не разбрах за какво служат, както и “каменните плевели” отпред /не мога да измисля друго име за тези оплетени жици!/

Продължихме. Целта ни беше да прекосим парка, запяйки на ляво и дясно и да стигнем до морето и до нещо, което си бях харесала от самолета…

Паркът изобилства на ботанически градини и ако сте любители на дървета и храсталаци – там ви е мястото. Предвидете си един цял ден за разходка. Но тъй ако аз не съм любител на храсталаци чак в такава степен, че да пропилея един цял ден гледайки средиземноморски борове /ле-ле, по-големи шишарки не бях виждала!/, тръгнахме през парка с идеята да търсим замъка. Замъкът се вижда откъм морето, кокетно кацнал на едно от хълмчетата в парка, но за да се стигне до него трябва да се пресече целия парк. А той е така устроен, че да видиш всичко в него. Подминахме, естествено повечето ботанически градини. Движехме се по едни алеи, излезли като от приказките за принцеси – с тайнствени романтични завойчета, мостчета с поточета и пътечки, привидно обрасли с бръшлян. Казвам „привидно”, защото отдалеч прилича на пътечка от бръшлян, но като приближиш се оказват стъпала, а бръшлянът пълзи само по вертикалната част на стъпалата и пресича от едната полянка на другата и не го настъпваш. Ходиш и си мислиш: “Зад ето този завой е замъка… Няма начин да не е!”. За съжаление не можахме да стигнем съвсем до замъка. Правеха ремонт на пътя и така бяха отцепили всичко, че едва стигнахме до рова. Но и това беше достатъчно, за да го снимаме. После се оказа, че има въжена линия, която вози туристи до замъка, но ние продължихме разходката си в посока Порт Вел /Port Vell/. Отново през парка. Там попаднахме на гигантски кактуси, разпиляни зъбни колела от великански джобен часовник и смайваща гледка към пристанището и целия град. Намирахме се в “ъгъла” на парка, откъде се виждаше всичко, чаааак до отсрещния край на Барселона, където е парк Тибидабо. /Tibidabo/.

Тибидабо се намира най-горе и в средата на картата, леко изместен към дясната й половина. Барселонци го сочат като едно от местата, които трябва да посети човек, когато дойде в този град. Но Тибидабо всъщност е развлекателен увеселителен парк с виенски колела, кули, зали с огледала и тем подобни, които се интересни, ако си с компания. В този ден се разхождах сама и нямах желания да ходя точно там.

Слезнахме от парка и поехме към познатата Рамбльа, където си бяхме наумили да посетим един музей. Но за него накрая.

Първо ще ви разкажа за другите музеи, които посетих.

Музеят на Египет – намира се в една от пресечките на Paseig de Gracia /произнася се: Пасео де Грасиа/ и го има отбелязан на туристическите карти. Единственото място, в което влезнах и снимането се оказа забранено. Вход за деца и египтяни – свободен. Вход за хора – 6-7 Евро, вече забравих колко точно, но билетите за повечето музеи са между 6 и 8 евро. Имаше мумии. Бъррр. Повече ме впечатлиха египетските битови предмети от мрамор! Мрамор! Как са обработвали мрамор до такава съвършена гладкост… Явно са имали доста свободно време.

Музей на восъчните фигури. Произнася се Мусеу де Кера /Museu de Cera/. Това е нещо, което не успях да видя миналата година и се върнах на Рамбльа специално заради него.

Музеят на восъчните фигури е едно страшничко място. От слънчевата улица влизаш в едно притъмнено мрачно помещение с тиха музика, в което има бюро и човек на него и точно си мислиш колко добре е направен портиера от восък, той става, за да те посрещне и упъти и смелоста ти се изпарява за нула време. Ако сте страхливи, не ходете там сами. Аз не видях цялата експозиция и ще се върна отново с придружител.

Музеят е организиран на три етажа, в различни зали и помещения, които са тематично обособени. Пресъздадени са /с декори, фигури и звуци/ значими политически и исторически моменти, има кораби, индианци, банкови обири от 60-те години на миналия век с участието на Бони и Клайд, подводницата на Жул Верн, корабът на Колумб и срещата му с индианците. Гледаш, мигаш и се чудиш кой е истински и кой е просто експонат. В музея нямаше много хора всъщност. Краят на експозицията и изходът от музея са през едно мазе, от което се чуваха странни звуци и излизаше зловеща светлина. Хвана ме страх. Той се пораждаше от това, че влезнах с нагласата да разглеждам музей и не очаквах, че вътре нещо може да е направено да мърда. Но бързо разбрах, че разни неща мърдат… Минах през мазето заедно с един мъж, когото помолих да придружа, обяснявайки страха си с това, че всичко е толкова истинско, че чак зловещо и не знаеш кога ще мръдне и дали ще е човек или не… Да не говорим, че един човек от поддръжката на музея изскочи от едно неочаквано място, та излезнах от музея останала съвсем без дъх от страх.

Последният музей, който посетихме със съпруга ми в свободния му следобед беше Музеят на Еротиката. Той също се намира на Рамбльа и огромни червени надписи не позволяват да го подминеш. Самият музей напомня частна колекция на предмети с ясно изразена стилова ориентация от най-различни епохи и географски ширини. Имаше статуетки, фигурки, дърворезби, картини, рисунки, графики, снимки, уреди и видеозала. Имаше черно-бели снимки от 1945 година, а в залата прожектираха черно-бял филм, който обещаваше да бъде повече порнографски, отколкото еротичен, така че не се спряхме там. Предметите, като такива не бяха най-интересното нещо и не показваха нищо ново. Снимането не е забранено, но не видях нещо, което да си заслужава. По-интересни са изводите, на които ни наведе колекцията в музея:

• Японците правят секс с дрехи.
• Тройките не са от вчера.
• Циркът и акробатиката – също.
• Индийците са най-добрите любовници.
• Французите са извратени.
• Немците си падат по секса на село.
• Порнофилмите са още от ерата на нямото кино.
• Колкото по-забранена тема е бил секса, толкова по-масов, перверзен и извратен е бил.
• Като цяло музеят си струва.
  

Очаквайте продължението

Автор: Даниела Соколова

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: