Пътуване до...: Първан Симеонов

Показват се публикациите с етикет Първан Симеонов. Показване на всички публикации

27 февруари 2008

Косово в деня на независимостта си(2): Поглед от Скопие

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Косово, Прищина, Скопие, Македония

Втора част на пътеписа (началото е тук>>>)

Ние решаваме да посрещнем самото обявяване на независимостта в Скопие. Струва ни се по-важно да видим какви ще ги вършат албанците там.

По пътя от Прищина към Македония не сме и очаквали да видим нещо друго. Безбройни коли с македонска и албанска регистрация с развети знамена. Една черква е оставена насред полето да пази християнските гробища.

Близо до нея седи табела за продажба на земя. На сръбски. Бързаме и се мъчим да снимаме от колата. Трудна работа.

Край едно село се събират повечко хора. Вижда се голямо гробище и паметник. Това е село Качанику (на сръбски беше нещо подобно), в което е едно от легендарните сражения на Адем Яшари. На български селото се казва Качаник. И това село може да бъде видно по картите на българския ареал. Но това точно сега изглежда като безнадежден спомен. Някой на шега подхвърля, че граничният пункт, който досега носеше името „Генерал Янкович“ сега вероятно ще бъде преименуван на „Адем Яшари“. Всъщност е съвсем възможно. В дясно Шар планина се е скрила в облаците. Колите с македонска регистрация и албански символи продължават да прииждат.

Косово си има и стауя на свободата. Гледайте внимателно!

Движим се със сериозна охрана — доста сериозна охрана

Шар се крие

На граничния пункт става ясно, че албанските знамена по колите се веят необезпокоявано още от територията на Македония.

Шпалир от знамена в прохода към границата с Македония (снимката е от Косово)

Младежи се щурат по КПП-то. Тръгнали са да влизат в Косово пеша с надеждата някой да ги вземе на стоп към Прищина. Дори някъде високо в гората край границата между Македония и Косово (която все още не е прецизно прокарана) се развява албанско знаме. Ясен и недвусмислен граничен белег.

И тая черква се е скрила (все още Косово)

Започва да се вижда и кръстът над Скопие. Един от многото кръстове и параклиси, които се появяват в последните години в Македония като панически отговор на албанското настъпление. Автоколоната с албански знамена продължава да се точи в насрещното платно. Трудно можеш да разбереш, че вече не си в Косово. Добре поне, че радиото пропява за Яни и Биляни, та да разберем, че сме в Македония.

Скопие

В Скопие равнодушно подминаваме закачените тук там албански байраци. Сякаш по силата на навик. Но накрая се сепваме и напрягаме врат да зяпаме знамената. Все пак сме в столицата на Македония. В този момент дързостта на албанските знамена в Скопие като че ли още ни изненадваше и учудваше. Съвсем скоро нямаше да бъде така.

Скопие е като мъртво. Паркираме горе до Калето и наостряме уши към албанските квартали в северната част на града. Чува се честа автоматична стрелба. Предлагам да ходим натам. Спътниците ми, доволно вещи по македонските работи, се хилят широко и ме уверяват, че съвсем няма смисъл да влизаме в кварталите. Интересното щяло да бъде в самия център на града. Не им повярвах в продължение на още няколко метра.

Чаршията в Скопие

Чаршията на Скопие е накачулена с албански знамена. Пред някаква кръчма мъже играят хоро. Вътре показват заседанието на косовския парламент.

Албанско хоро в Скопие

Гледката ни блъсна внезапно: огромно албанско знаме (такова не видях и в Прищина),

което покрива цяла сграда. Над него надпис „Шкупи“. Така албанците викат на Скопие.

Някакъв се катери по паметника на Скендербег и ръчка в ръцете на бронзовия конник албанско и американско знаме.

Този паметник е като близнак на монумента в Прищина. Сцена, осветление, музика. Някакви песни от най-новия албански епос. Пее най-популярният изпълнител в тоя жанр. Не пее в Прищина, а в Скопие.

Събира се огромна тълпа.

Бели капи с орли. Разни с омотани лица като за бой. Тук там стрелба с автомати. Виждам знаме на УЧК. Скандират „УЧК, УЧК“. Щракаме снимки и се връщаме да хапнем. В кръчмата всички са със знамена и зяпат заседанието на косовския парламент. Отвъд витрините търчат хора и стрелят. Един от нашите почва да праща съобщения на български журналисти, че новината в този ден за нас — българите, е май не толкова в Прищина, колкото в Скопие. Впрочем вече писах за това.

Пием ракия. Говорим на висок глас. За история, за сантименти, за география. И за демография. И пак за демография. Говорим на висок глас. Лицата отвсякъде се зазяпват по-нас. Говорим спокойно и достатъчно силно. Като някакъв отчаян отпор. На два ъгъла от нас сега почива Гоце Делчев.

Връщаме се на площада и си проправяме път в множеството. Тълпата е набъбнала и се е уплътнила. Ние оставаме като анклав един до друг. Около нас зачестява стрелбата с автомати. Това не го бяхме видели и в самата Прищина. Псувам полугласно. Просто идва някак естествено. Ония ми се радват и позират като ги снимам, а аз ги държа на мушката на фотоапарата и си мърдам устните в псувни. По едно време мравунякът полудява от екзалтираните приказки на ораторите. Явно вестта е дошла. Изпълнява се химнът на Албания. Стрелбата от пистолети и автомати става все по-честа. И започват фойерверките. Мероприятието е официално организирано в съучастие с община Чаир. Нещо като албанския район на Скопие.

Вижте как изглеждаше центърът на Скопие в деня на обявяването на независимостта на Косово:

Тълпата се събира

Тълпата отгоре

Американско знаме с албански орел

Знаме на Армията за освобождение на Косово (УЧК) се вее в Скопие

Орел и кръст

Тълпата отвътре

Пръскаме се да снимаме. Пак се събираме. И се изнизваме. По пътя някакви мижави патрулки запречват пътя. Няма и следа от „македонските патриоти“, които преди месец се заканваха на „бугарите“ покрай годишнината от смъртта на Мара Бунева и които тия дни драскаха по консулството ни в Битоля. От другата страна на Вардар градът се е сгушил и чака изстъплението да утихне. Тревожно светят малко прозорци в зданието на владата. Което прилича на сграда на прогимназия. В трагикомичен напън са се наредили пилони с македонски знамена. Но трудно бихме могли да злорадстваме срещу Македония. Та нали това сме си същите ние! С отдалечаването звукът от стрелбата зазвучава като постоянен фон. Светят минаретата на Арачиново. Намираме по седалките един наръч дискове и пускаме напосоки. Звучи „Един завет“...

Край

Бележка от Стойчо: след като гласувате за тази статия (бутончето малко по-долу) идете и чуйте малко косовско-„сръбски“ народни песни при Комитата>>>

Гласувайте за този пътепис:

Косово в деня на независимостта си(1): Поглед от Прищина

Косово, Прищина, Скопие, Македония

Автор: Първан Симеонов
Снимки: авторът

Авторски права: авторските права на материала са запазени и никаква негова част не може да се използва и препечатва без съгласието на АВТОРА

Бележка от Стойчо: С тази публикация откриваме най-новият ни съсед Косово. Този рядък пътепис ще ни покаже една нова страна, в момента на нейното възникване — не се случва всеки ден, нали? Пътеписът е разделен на две части, като във втората ще проследим тези събития, гледани от Македония

Ходенето до Косово в деня на обявяването на независимостта беше внезапна приумица. Искахме просто да се завъртим, да усетим атмосферата точно в неделя. Иначе щеше да ни яде, че сме пропуснали момента на създаването на нова държава на малко часове път от нас. Така де, кога друг път ще видим подобно нещо! Колко ли пъти мислено сме местили балканските граници, но знае ли се дали някога пак ще ти се удаде да го видиш наяве. Между другото се шегувахме, че както е тръгнало може скоро пак да има сгодни случаи. После се чудехме на добре ли ще да е това или на зле. Едно беше ясно: шансът да се усетиш в центъра на света не биваше да се пропуска. Като на майтап се разбрахме в събота. Въобще не знаехме дали ще можем да стигнем в Прищина, дали няма да имаме проблеми, какво ще обясняваме по границите и що за граници въобще са това.

Тръгнахме рано сутринта в неделя в щипещия студ, докато просветляваше. Тънък снежец, пясък по пътищата. Точно в началото на опесъчен участък някакъв камион току що се е обърнал. Впечатления, които са достатъчни, само да усетиш колко близо е столицата ни до границата и колко бързо свършва България. А как са я мислили навремето — София в центъра на българското землище, някъде между Охрид и Черното море.

Стигаме до гледката към кльона, който е вардил вчерашната привлекателна Югославия. Сега край тоя кльон се изнизваме от евросъюза и на границата се шмугваме в коридора със синьо знаме и звездички. Над Цариброд е възстановената пирамида на Нешков връх в чест на българските войници. Над калето в Пирот се вее сръбски байрак. Питаме се на какво отгоре. И въобще: със самочувствие и дори със известно злорадство влизаме в Сърбия. Мъчим се едва ли не по лицата на минувачите да отгатнем какви ще да са мислите им точно в този ден. И бързаме, типично по туристически, от беглите си крайпътни впечатления да изстискаме някакви народопсихологични изводи. А уж не сме туристи, а балкански многознайковци. И заработва безотказната машинка на сравняването на „тука“ с „у нас“. И аха да се възгордеем. Защото югоизточна Сърбия изглежда поувехтяла. И май печелим в сравнението. Но после идват неизменните реплики „ама то и у нас има колкото искаш такива места“ и всякакви други такива. От Пирот наляво се движим по път, отбелязан на картата с червена линия. Но си спасяваме главите от удари в тавана на колата, само благодарение на услужливия снежец, който е позагладил дупките.

Три пети от екипажа имат корени в Западните покрайнини. Едно от момчетата разправя къде точно била отбивката за селото на един от дядовците му. Видял я, докато пътувал наскоро по тия пътища на екскурзия. Друг в колата разказва как наскоро отишъл със свои приятели на самодейно представление в Цариброд. И един от приятелите му се срещнал там за първи път със свои роднини, които живеели в Пирот. Така се запознал с тях. Говорели прекрасен български език. Вероятно само "л„-то им е било специфично, мислено продължавам разказа на спътника си и направо се чувствам виновен, че само аз нямам ни македонска, ни тракийска, ни западнопокрайнска, ни добруджанска жилка. Всъщност ядосвам се повече, че не съм човъркал щателно родословното си дърво.

По пътя ни между Пирот и Лесковац войнишки паметници изреждат имената на загинали в битки с българите. Мирното съжителството на петолъчки и кръстове по тия паметници е прекрасно свидетелство за последователната сръбска политика към България. В едно село брознзови човеци (мисля, че беше партизански паметник) гледат измъчено, но със сурова непоколебимост на изток. Към България. Бъзикаме се, че сега май ще трябва да го позавъртят тоя паметник. На юг, югозапад. А пък всички, които срещаме да крачат по пътя край нас, са с гръб към юга и югозапада. Чисто съвпадение, но дава повод да продължим с майтапа по адрес на съседите. Ето значи, бягате от Косово! Тука още ни е весело.

Пускаме сръбски радиостанции да видим какви ли ги приказват. Нищо по темата. По радио Белград говорят за приватизацията, за условията на труд в разни предприятия, за новия речник на сръбския език. Още един повод за народопсихологични обобщения. Чудим се дали не е нарочно. Да игнорират случващото се, например. Но знаем, че те съвсем не го игнорират. Предния ден са ходили с наведени глави до словенското посолство в Белград. Търсим синоними, наричаме го национална покруса. Някой в колата ядно обобщава: „Нека видят какво е било пред дома на Вазов след Ньойския договор!“

Объркваме пътя в ужасяващо грозния Лесковац. Тъкмо сме излезели и става ясно, че ще се наложи пак да минем през него. Че е грозен, грозен е, обаче все си мисля, че югославските блокчета са по-човешки направени от нашите панелки. На портала на едно предприятие в Лесковац се извръщаме синхронно да видим едно българско знаме. Чисто ново! Дори без сръбско до него. Български инвестиции в Сърбия. Похвално.

Броят на полицаите расте. В продължение на километри караме след патрулка. Шегуваме се, че са ни „прихванали“. Импровизирани табели към Прищина. Навсякъде в селата плакати на Николич. Само в Лесковац — в града, имаше билбордове на Тадич. Ето ти тебе прецизно предизборно таргетиране! Другото по стените са графити в прослава на Шешел и плакати, с които се брани Косово. Но мачът свърши! Водихте идиотска политика. Сега има да браните Косово с плакати и с митинги колкото си искате! Обединяваме се около тази позиция. Със съвсем бегли примеси на съжаление към съседите. Славянското и православното у нас си траят. Сърбия едва ли би могла да ги извика на живот. По-късно през деня ще бъдат поставени на сериозно изпитание. После не на шега преговаряме какви наистина ще ги говорим по този въпрос, ако ни питат. Постепенно става дума, разбира се, и за българите в Косово. Към онзи момент за тях беше говорил само един български политик. Говорим и за вековния български отпечатък в Косово и за черквите, постоени някога от нас. Така най-накрая заговаряме сериозно за бъдещето на Балканите. Стигаме до българската позиция по въпроса. Двоумим се да я осмиваме ли или пък да се радваме, че българската политика в момента ни дава прекрасната възможност да се чувстваме комфортно и сред сърбите, и сред албанците. Какъв по-добър момент да отидеш до Косово. Само ще трябва може би да си говорим по-тихичко в Прищина. Да не решат, че сме сърби, че тогава ще се наложи твърде бързо и убедително да формираме и изразим позицията. По-късно, в самата Прищина май забравихме за езиковата предпазливост. Пък и не е ли унизително да се чувстваш принуден да избягваш собствения си език? Все пак с местните говорехме на английски.

Влизаме в Медведжа. Прешево, Медведжа и Бояновац са места с албанско население, за които се смята, че ще последват Косово. Българското име на Бояновац е Бояново и може да се види в картите на бългаското етническо землище. Също и Прешево. Като част от Западните покрайнини. Някъде там, където те преливат в Македония (едно от селата, през което минаваме, дори се нарича Македонце). А за това толкова малко се говори у нас. Говори се например за Армията за освобождение на Прешево, Бояновац и Медведжа, но малцина знаят за българския спомен по тия места. А нали и самите Пирот и Лесковац, че и Ниш, са в рамките на широкото понятие за наша покрайнина. Та в Медведжа спираме заради естествените си нужди. Нещо като: пикаем ви на албанската експанзия. И си препикаваме тука — да не сте посмели да шавате повече на изток към западните български покрайнини. Стойте си тук!

Около Медведжа обаче още не виждаме типичните албански постройки, които познаваме от западна Македония. Албанското не ще да започне. Все си мислим, че ще се покаже зад завоя. Но безлюдният път продължава, изкачва се, гледките започват да си струват. Чудим се ще има ли въобще рязка граница и какъв ще е граничният пункт. Сепваме се при вида на сръбско военно поделение. Мислим, че това е КПП-то. Но не е. Минаваме бързо край него. И на билото ни чака полицейски пост, по сръбски боядисан в синьо, с пирамидки, дето могат да попречат и на танк, с ново знаме и момчета с автомати. Искат ни паспортите. Нормална процедура. Междувременно по команда обличат бронежилетки. Все едно ги е страх от отсрещния пункт да не открият стрелба. Малко нервно се майтапим, че сега май момчетата от поста изведнъж са се почувствали значими в собствените си очи. Някъде в снега пред нас в ничията зона свършват всички следи от гуми.

Никой не е минавал в този ден през границата. Сигурно няма и да мине повече. Снимаме тайно и бързешката.

Отсреща се разтичват, гледат любопитно. Явно и те започват да се чувстват значими. Или пък сега си преговарят какво се правеше в такива случаи. Тепърва ще имат да тренират. Отсреща се веят знамената на международната полицейска мисия, която варди в Косово и обучава новите косовски полицаи.

Добре, че на този забутан път все пак има КПП и стандартизирана процедура. Това не е царският път към Прищина и до последно се бояхме, че влизането по него може и да не е възможно. Боим се да не би сърбите да ни върнат по някаква си незнайна военновременна причина. Или без обяснения. Но ни пускат. Без печати в паспортите. Сърбия не я признава тази граница. За тях ние не напускаме страната. Май това е едно от КПП-тата, които после запалиха. Не съм сигурен.

На другия пункт един започва да се репчи. Пропуснали сме някакъв знак. Нека се чувства важно, момчето. Има повод да се пъчи! В опитите да се разберем пита знаем ли сръбски. Нашият човек отговаря на български, че знаем само български. Онзи очевидно не ще да кара на славянски езици и включва трайно на английски. Идва му на помощ един турски полицай. Явно е инструктор на местните. Появата му започва да ни се струва доста знакова. Отделя се значи Косово от Сърбия и ето ти веднага на границата застава турска физиономия с полумесец и звезда на червената кокарда. Един от спътниците ми даже разправя, че базата на турците в Косово се наричала „Баязид“. Нали знаете турско-сръбската битка на Косово поле. Между другото се чудим какво ли е останало от огромния сръбски монумент там. Така събираме достатъчно доказателства да клеймим турската историческа наглост, докато чакаме за паспортите си. Но накрая се оказва, че просто в тоя момент турчинът бил на смяна. Имало и българи в полицейската мисия и това става един от поводите да ни се порадват на българската регистрация. Турчинът пита какво ще правим в Косово. Казваме, че сме журналисти, показваме карти.

Косовският пункт

Наобикалят ни полицаи със смешни шапки. Тия са местните. Гледат любопитно, ние се хилим отвътре. Явно ни се чудят къде въобще сме тръгнали. Плащаме петдесет евро за зелена карта. И тия не ни слагат печати директно в паспорта, ами мушват в него някакво подпечатано листче, което трябвало да предадем на излизане. Питаме се дали по-късно през деня, когато вече се броят за независима държава, ще си позволят да удрят печати направо в паспорта. Но едва ли по-късно някой ще мине през това КПП. И тогава се появява най-грозната граничарка на света с вид на травестит, която ни пита (разбира се на английски) дали отиваме да празнуваме. Смеем се, палим и бягаме. Албанското не закъснява.

Големи къщи, тухлени зидове, джамии и знамена.

Ония червените с орела са ясни. Другите бяха всевъзможни, но най-вече знамената на САЩ и на ЕС.

Край пътя има новичък монумент на Армията за освобождение на Косово.

Строи се национална митология. Буквално. От границата до Прищина е близо. Хора висят по пътя и чакат превоз към града. Качват се дори и на трактори. Влизаме в Прищина сравнително рано. Още не е задръстено, но навсякъде търчат и крещят младежи със знамена. Други са се накачили по коли и веят байраци. Трети висят по тераси. Чудим се откъде имат толкова много и еднакви като разцветка албански знамена. Явно е имало някаква форма на централизирано раздаване. А уж щели да представят новото знаме на Косово.

Ето и малко първи впечатления от Прищина:

Типична гледка от града

„Thank you!“

Младежи със знамена

А що се отнася до Сърбия...

Коли и знамена

Колкото искаш коли със знамена

Но ето тази ми е фаворит!

Още една и стига толкова. Колите със знамената са ясни.

Нямаме никаква предварителна информация кое къде се намира. Движим се наслуки. Прииждат нови и нови хора. Предимно мъже.

Намираме място за паркиране близо до огромен недостроен православен храм. До него е университетът (ако не се лъжа).

Водени от тълпите, стигаме до сградата на хотела. Петзвездния грандхотел с вид на дежурния „Балкантурист“ в едновремешните български окръжни градове. Честно казано, не разбрахме какво точно се случва в хотела, но там бяха протегнали обективи всичките журналисти. Въртим се и снимаме.

Зеленее се ислямско знаме.

Зад хотела са завили нещо под син чаршаф. Канят се тържествено да го откриват. Обясняват, че не им е позволено да казват какво има отдолу. И това не разбрахме какво ще да е. После по телевизията видях, че е някакъв надпис. На огромни пана ни гледат лицата, свързани с най-новата бурна история на Косово — от Ругова до Адем Яшари. Вървим и снимаме по пешеходната улица. Тук там се развява знамето на Армията за освобождение на Косово (АОК), наричана тук УЧК. Останалото всички са го видели по телевизията. Общо взето е ясно. Не мога да публикувам всички снимки. Ето някои от по-интересните: