Оцеляване: Кавказ, 2007

Oт Варна до Кавказ с Africa Twin (през Турция до Грузия и Армения)

Защо до Кавказ? Обяснението е много прозаично -никога не бях стъпвал по тези места. За тази планина само бях чувал какво ли не– и добро и лошо. И така, потеглям на път с Арменска виза в паспорта,с ентусиазъм в излишък и леееко притеснение от буйния нрав на кавказците /в последствие то се оказа напълно неоснователно/.

Някъде в Турция

Пътуването през Турция премина при непрекъснат дъжд. След четири дена пристигам на границата с Грузия при Чилдир. Тази част на Турция е наситена с огромни разломи, вулканични конуси, каньони в които лесно може да се събере разстоянието Варна — Бургас /130 км/.

Ето така се товарят камионите в Турция...

Един такъв каньон ми се наложи да минавам цял ден. Спускане, каране по дъното и изкачване на отсрещния бряг. И след като си мисля, че поне малко съм напреднал – пред очите ми се открива едно безкрайно море от подобни образувания. При такава гледка човек осъзнава колко е дребен и незначителен на фона това безвремие. Тези планини са тук от милиони години и още толкова ще бъдат. Трябва да благодаря на съдбата, че ми позволява да ги виждам!!!

Каньони, вулкани

С наближаването ми към КПП-то ме обхващат едни съмнения – нещо не е наред!!

Пред сградата са строени 4 танка, някакви бронирани машини, около пътя са направени окопи и от там надничат едни дула с оптика, които настоятелно ме следят!!! Чувството е много неприятно. Естествено има дежурен, който стои в средата на пътя в пълно бойно снаряжение.

Чувам едно „Дур!“ /Стой/, което нямам и намерение да не изпълнявам. Заковавам се на място и си чакам съдбата. Момчето не говореше никакъв английски и на моя, малко смешен, турски успях да му кажа, че съм чужденец.
Оптиките продължават да ме гледат!

Кюрдско село

От някъде се появи някакъв началник, който говори руски и английски. И като се започна – от къде си, на къде отиваш, паспорт, знаеш ли къде се намираш?
Оказа се, че това наистина е било граничен пункт, но преди 7 години го затворили, защото нямало пътникопоток. И сега е база на Турската армия за борба срещу кюрдите. Зона забранена дори за Турски граждани, а за такива като мене да не говорим. Предупредителни табели има! Така е, като не пишат на Български!!!

Насочиха ме къде се намира най-близкият пункт за преминаване и се разделихме почти като стари приятели.

Още 180 км. на север. Пристигам някъде около 17 часа. Мисля си, време има много, ще вляза в Грузия и ще карам докато се стъмни. Да, ама не! От Турска страна нямаше никакви проблеми, обаче отсреща ме чакаше голяма изненада. Формалностите ги минах „бързо“, за около 2 часа! Реших, че за днес стига толкова и си опънах палатката точно до КПП-то.

Грузия

По картата си избрах най-краткия път към Армения. Обозначен е като добър и асфалтиран, дължина 150 км. Казвам си след 2—3 часа ще съм в Армения. Колко е хубаво, че не знаем какво ни е подготвила съдбата! Пътят се оказа старо речно корито, в което са минали булдозери, за да изравнят по-високите камъни, и това е „пътят“. Отне ми точно 10 часа от живота ми, за да го измина този „път“. Много често срещах коли (само руски), със счупени носачи, полуоски, джанти, спукани гуми, но явно те си знаят и си ги носят. Точно когато се радвах на здравата японска техника и отминавах поредната закъсала Лада, усетих, че задната гума започва да живее свой собствен „живот“. Спирам с мисълта за спукана гума, а то се оказват счупени лагери на задната главина! А ги проверих преди да тръгна! Естествено нямам други. Добре, че Господ е българин и наблизо се оказа някакво селце. След кратък разговор с местните и особено след като разбраха, че съм от България, се случи наистина нещо неочаквано. Само ме попитаха какъв размер лагери ми трябват и започнаха да разглобяват една комбайна. При вида на разхвърляната машина, си помислих- ще се плаща здраво!

Ремонт на лагерите

Тук намериха само единия, а другите два от някакъв трактор със съмнителен вид, който със сигурност е използван по времето на младия Сталин. И на моя въпрос, изречен със свито сърце: „Колко струва“, чувам още по-свит отговор. „5 долара“. 5 ДОЛАРА!!!?????????? Ето ви 20 и ви благодаря от името на всички закъсали мотористи.
Средната заплата в Грузия е 20 долара, така че тези хора днес имаха щастлив ден. Аз още по-вече.

Направи ми впечатление, че всички хора ходят с ботуши. А е канска жега! Питам къде мога да опъна палатката, така че да не преча на никого. Срещам погледи пълни с неразбиране на въпроса ми. Мисля, че не са разбрали и повтарям, на което следва въпрос от тяхна страна."А ти знаеш ли какво е това Кавказка Гюрза???„. Съвсем безгрижен отговор- не! Това е една от най-отровните змии на света. Против нейната отрова няма серум. Значи затова всички ходят с ботуши! Последва много, настина много бързо събиране на багаж. В последствие видях една на асфалта, беше ударена от кола. Наистина е нещо ужасно! Тялото й е дебело, колкото човешка ръка и е дълго не повече от половин метър. Кожата е черна, с едри люспи, а главата е голяма и широка. Сигурно в Ада това са домашните любимци!

Пристигам на Грузинско-Арменската граница

От страната на Грузия е сложен един 20 футов контейнер, в който има маса, два стола и едно легло. Започва се едно дълго, дълго проучване на документи, виза, номера по рама, двигател, с какви точно пари разполагам! Описаха се поредните им номера. Описа се всичко, което може да бъде описано. Аз не бързам, те също! Преминавам в Армения. Урааа, си казвам, вече стъпих и тук! Какъв наивник съм само! Следва най-големият прецедент в това пътуване. Оказва се, че аз съм първия чужденец, който влиза с мотор през тази митница и не знаят как да ми оформят документите. Следва звънене в столицата за справка, предложение да се върна и да мина през друга митница. А времето си върви! Пет часа бях на ничия територия. Паспортът ми в Армения, аз по средата. Но пък какво отношение имаха тези ХОРА? Нахраниха ме, постоянно ми носеха чай и разни сладкиши. Началникът на митницата ми даде личния си телефон, за да се обадя до Варна, след това до Ереван (там ме чакаха познати). Предложиха ми дори „нелегитимна среща с представителка на другия пол“. Изобщо направиха всичко възможно да не ми е неудобно. Въпреки наличието на редовна арменска виза, ми се наложи да платя още 60 долара еко-такса! Най-после преминавам!!! От тук до Ереван са 160 км. И се започнаха нови изненади. Ако някой в България се оплаква от липсващи табели и пътни знаци, то това тук е доведено до мащабите на национален спорт. В цяла Армения видях само една табела — на входа на Ереван. През цялото време карах по GPS и въпреки това, успях да се загубя около 20 пъти! И това не беше объркване на посоката с няколко метра, ами направо се оказвах в друг град. Няма указателни табели, които да те насочват, не знаеш в кой град влизаш, това път с предимство, разстояния в километри, нищо, нищо...

ТАБЕЛАТА в Армения - входът на Ереван

След като влязох в Ереван, ситуацията се повтори- улици без имена, къщи без номера, изобщо голяма веселба! Само от няколко часа съм в Армения и вече започна да ми се изпарява ентусиазма.
Надвечер бях при моите познати. Имаше грандиозно посрещане, изредиха се всичките им роднини, да ми стиснат ръката, да ми пожелаят „ПАРЕВ“ /Добре дошъл/. И всеки носи по едно шише Арменски коняк! Последствията са ясни...
Следващият ден е определен за разглеждане на страната. Най-голямото разстояние тук е 220 км. Предварително си бях направил маршрут, който включваше природни и исторически забележителности.

Армения, манастирът Гехард

Тръгвам към манастира Гехард. След каране през незапомнящи се с нищо местности, го открих много лесно, пътят започва от Ереван и свършва пред вратите на манастира. Той е построен в началото на IV век.

Армения, манастирът Гехард

Армения е първата държава в света, която е приела християнството за официална религия. Външната архитектура напомня повече на някакво отбранително съоръжение- тесни прозорчета тип бойник, масивни врати от ковано желязо, каменни блокове, които са заклинени един в друг. Отвътре доста се различава от нашите манастири. Няма никаква украса, иконостас, стенописи, нищо няма!? Само стените са покрити плътно с кръстове във всякаква форма и размери, издялани направо в камъка. Малко съм разочарован! Явно първите християни са били големи аскети. В едно от помещенията имаше извор, в който хората хвърлят дребни монети. Водата извира от скалите, преминава през целия манастир, в специална вадичка и после се изгубва под една стена. Дълго време гледах да видя дали няма хвърлена българска монета. Нямаше! Вече има!

Продължавам към руините на римския храм Гарни, построен II в. сл. Хр. Тук, в това ъгълче на света, е бил краят на Римската Империя. Построяването на този храм отбелязва началото на цивилизования свят.

За местните хора вход няма, но на мен ми се наложи да оставя 5 долара в хазната. Един много вежлив мъж, на перфектен руски ме пресрещна с кочан билети и ми обясни, че трябва да си платя. Аз се правя, че не разбирам за какво става дума. Той обръща на Английски. Мълчание! Започва на Турски. Мълчание! Напрежението се покачва. Накрая не ме издържа, хвана ме за ръката и хайде, вън от храма. Ядосах се, защото от цялата група посетители, само аз платих, само защото съм чужденец! Този начин на възприемане е характерен за цяла Армения. На чужденците (колкото и малко да са) гледат като на богати глупаци.

Проходът Сулемауи, Кавказ–Армения

Тръгвам на юг за да премина през най-високия асфалтиран път в Армения – прохода Сулемауи- 3410м. Това е част от Пътя на Коприната. Високопланински проход със стотици завои, много от които са обратни. Няма мантинели, няма знаци, никакъв признак на цивилизация. И точно когато си мисля, че съм сам на тази планета, от поредния завой излиза един микробус, спира в моето платно, отвътре буквално се изсипват 7—8 човека с телефони в ръце и започват да ме снимат! (В Армения липсват всякакви мотори.) В това време аз се боря с инерция, гравитация, спирачно усилие, центробежни сили и със себе си- дали да се блъсна в микробуса или да скоча в пропастта??? Избрах първото! С последни сили успях да укротя мотора на една ръка разстояние. Никога няма да забравя мириса на прегрял двигател на микробус Форд. Последваха бурни поздрави към женската половина на семействата им и към всичко арменско. Отсреща ме гледат едни празни погледи, говорещи за различна ценностна система. Беше ми зададен съвсем прям въпрос: Нима се страхуваш да умреш????? Явно по тези места човешкият живот не струва НИЩО!
Това вече преля чашата на Арменската действителност.

Реших да се измъкна от тази клопка, колкото може по-бързо. Спускайки се от другия край на прохода попадам в Автономна република Нагорни Карабах. Бърз поглед на Степанакерт (столицата) и газ към Ереван. Вечерта съм пак при моите познати. И отново едни коняци!...

На следващия ден поемам на север към легендарното езеро Севан. За държава, в която няма други езера, а реките са по-скоро символични, такова голямо езеро е символ на национална гордост. А всъщност, езеро като езеро, сладководно, топло и приятно за къпане. Но няма никаква туристическа инфраструктура. Както навсякъде в този край на света.

Езерото Севан, Армения

След няколко часа мързел на брега, тръгвам за Грузия. Решил съм да мина по съвсем друг маршрут от този, по който дойдох. На границата минах три различни проверки- от митничарите, от гранични войски и от редовната армия. И навсякъде трябва да се обяснява какво точно правя по тези места!? Съмнението и подозрителността толкова са се загнездили в съзнанието им, че не могат да допуснат че някой ще дойде по тези чукари, без да има някаква изгода. Постоянно гледаха на мен като на човек, на когото не му е чиста работата.

В новия хотел

Вечерта ме завари на една бензиностанция. От приказка на приказка разбрах, че наблизо имало нов хотел. Оказа се, че само са пребоядисали някаква стара сграда и са я обявили за хотел. Даже още нямаше никакви мебели. Предложиха ми да спя безплатно на земята. Веднага приемам! Аз в едната стая, мотора в другата — заключен. Лукс!!!

Вечерта имаше укрепване на Българо — Грузинската дружба. Тук да не вдигнеш тост за всички и всичко е доста смела постъпка. Трябва всеки по отделно да го почетеш. А на сутринта ми се искаше да съм ухапан от Кавказка Гюрза!

Странна сграда в Тбилиси, Грузия

Следваща цел- столицата Тбилиси. Доста занемарен и неподдържан град. Буквално няма на какво да се спре погледа. Направих само една снимка на някаква сграда с много странна форма.

Тбилиси, Грузия

Продължавам към Боржоми. Тук се бутилира легендарната минерална вода, която носи известност на Грузия по целия свят.

Гробищата покрай пътя, Грузия

По пътя попаднах на нещо интересно. Понеже навсякъде е много стръмно и каменисто няма място за нормални гробища. Грузинците решили въпроса по Соломоновски. Погребват мъртвите си отстрани на пътищата. Направо в банкета! Хем лесно за поддръжка, хем има доста силен възпиращ ефект. Мисля, че тази идея може да се осъществи за някои пътища в България.

Пристигам на границата с Турция и някак си ми е по-леко. Но още с влизането установявам, че един болт от закрепването на задния амортисьор е скъсан. Решавам да карам до където издържи. Всъщност, издържа до Варна. През Турция пътуването премина по познати места и може да се опише само с една дума-гаааз!!

Така завърши това преживяване, което нарекох „Оцеляване Кавказ 2007“.

Любо Африката

Варна 2007

Автор: Любен Иванов

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Грузия: Да пием за... :-)

Грузия е от онези страни, за които обикновено човек нищо не знае

Тя се намира „някъде там“, а нещата, които се случват в държавата, обикновено не се излъчват по новините. Свързват я предимно с прословутите грузински тостове и с това, че е бивша съветска република. И ако няма извънредно положение, какъвто е случаят сега, рядко ще чуете новини от там.

Малцина обаче знаят, че

Грузия е втората страна в света, приела християнството за своя религия

Там Язон е търсил Златното руно, през нея е минавал Пътят на коприната, азбуката й е около 6 века по-стара от кирилицата и е една от първите страни, в които се произвежда вино. Освен това, оказва се, че е съвсем близо до България — от другата страна на Черно море — до нея по суша може да се стигне за около два дни, а по море — само за денонощие.

Тръгнахме на път в една петъчна вечер с по една раница, виза в паспортите и пълно неведение къде отиваме. Разбира се, търсихме възможно най-изчерпателната информация в Интернет, но се оказа, че или половината страници, свързани с Грузия не работят, или в тях има вече добре известни неща.

Така в ранния неделен следобед се озовахме на

границата, между турския град Пософ и грузинския Вале

Поради политическите търкания между Грузия и Русия не бяхме сигурни дали можем да говорим на руски. Граничарите обаче ни успокоиха: „Ние не мразим Русия, не обичаме само руските политици, защото искат да откраднат част от земята ни. Иначе всеки от нас е израснал с този език“.

Ако човек се опита да говори на грузински без предварителна подготовка, е обречен на провал, защото се сблъсква с няколко препятствия. Едното е напълно непознатата азбука, далечна роднина на арамейския (езикът на Иисус, за последно използван от Мел Гибсън в „Страстите Христови“), която няма нито една буквичка, съвпадаща с буквите от кирилицата или латиницата. Второто препятствие е невъзможността да си усучеш езика на фльонга, за да поместиш пет съгласни една до друга (пример — „Мтскхета“ — старата грузинска столица, сега приличаща на красиво село). Третата спънка е, че гърлото ти започва да дращи неприятно, когато се опиташ да издаваш характерните за грузинския гърлени звуци, добре смесени с вече познатите съгласни — думичката „кхачапури“, „кинкхали“ и други още ми причиняват световъртеж... Резултатът е твърде мъчително главоболие, което може да се усили ако опиташ сладко-киселите грузински вина, приготвени от над 150 сорта грозде.

Хората в Грузия се гордеят изключително много с родината си

въпреки, че тя се отнася към тях доста немарливо. Мизерията в първия град, който посетихме — Акхалтсикхе — не може да се сравни с условията в един малък български град дори в най тежките години на прехода. Картината не беше по-различна и в Кутаиси — вторият по големина град в страната (около 300 хил. жители), където улиците са невероятно мръсни и движейки се по тях с кола, човек разбира истинското значение на думата „лунен пейзаж“. Веднъж заради слабата гравитация при отскачането от седалката на маршрутката при повечето дупки по улицата, и втори път заради невероятните траектории, които прави това най-разпространено средство за придвижване в Грузия. Прибавете към това и пороен майски дъжд и можете бегло да си представите какво беше настроението в нашата групичка, когато

пристигнахме в Кутаиси

А любезните хазяи, които открихме след дълго търсене около гарата, сипаха около килограм сол в раната на нашето чувство за хумор, като ни осведомиха, че „ток има понякога“, тоалетната е отвън, баня реално няма, но иначе „ей сега ще сгреем вода в една кофа на газената печка, за да се изкъпете в оная барака“.

Но сякаш всичко лошо свърши дотук. Старите Вано и Назико Кухианидзе и техният съсед — полу-руснак Рамас Апхадзе успяха да ни накарат бързо да забравим за неприятностите, които ни посрещнаха в Грузия и с типичното за страната гостоприемство наредиха стаканите с малко стипчивото грузинско вино на масата. След това, за да потвърдят слуховете за грузинските тостове, започнаха да ги нижат един след друг: за нашата среща (това винаги е първият тост); за нашите държави; за световния мир; за нашите родители; за рождените дни на братята и сестрите ни... Сякаш бяха забравили, че преживяват с около 25 български лева на месец и че малкото за нас пари, които им платихме за две нощувки, всъщност далеч надхвърлят обичайните им доходи.

Дори в Гърция и Сърбия не бях срещал по-религиозни хора. В Кутаиси дълго се чудехме защо местните ни гледат странно и дори ни спираха по улиците, за да се снимат с нас. Оказа се, че в Грузия мъжете просто не носят къси панталони, защото поне два-три пъти на ден посещават църква или манастир, а там подобно облекло е неприемливо. След като на площ почти два пъти по-малка от България има около 5000 религиозни храма, често се налага да пристъпваш прага на някой дом Божи. А ако направиш грешката да носиш по-фриволно облекло, веднага се намира някоя фанатизирана женица, която започва шумно да те клейми пред всички — достатъчно добър стимул за някого да обуе дълги панталони.

Столицата Тбилиси

е прекрасен град с живописен, но беден стар квартал, твърде малко за представата ни панелни блокове, невероятни малки улички с елитни заведения и широк главен булевард („Руставели“), на който всяка сграда през нощта свети като лампа. Имахме късмет и да видим военен парад на 26-ти май, който е грузинският национален празник. Освен това посетихме старите серни бани, които бяха наредени като миризливи яйца близо до хълма с древната крепост, пазеща града преди стотици години. Опитахме от местните пелмени, носещи познатото звучно име „кхинкхали“, а един весел младеж — Зура, ни предостави възможността да опитаме домашно приготвена водка — чача, която беше 62 градуса и две чашки бяха достатъчни да ми поразмекнат коленете. Задължително трябва да се пробва и местния коняк („Тбилисури“ или „Давид Сараджишвили“), на който гордите „картвели“ (така наричат себе си грузинците) дължат голяма част от международната си слава. Днес поръчах една бутилка на колегата на Евгений, ако ми я донесе от Тбилиси, има каса бира от мене:)

Освен Кутаиси по план трябваше да посетим още Гори (родният град на Йосиф Висарионович Джугашвили, а. к. а. Сталин), старата столица Мтскхета, Тбилиси и манастирът Давит Гареджи, на около 60 км югозападно от столицата, съвсем близо до границата с Азърбайджан. Оказа се, че освен тези места в Грузия има и невероятни планински пейзажи в Кавказ, както и няколко антични и много добре запазени градове, изсечени в скалите (Уплисцикхе и Вардзиа). Така пътуването, което трябваше да трае седмица, се удължи от само себе си и пропуснахме голяма част от планирания маршрут по обратния път в Турция. Но определено си заслужаваше.

И накъдето и да се обърнеш, виждаш кръст, устремен към небето, увенчал покрива на някоя църква. И много хора в църквата, намиращи в религията спасение от ежедневната мисъл за собственото си оцеляване...

Разделихме се с Грузия с чувството, че сме преживели велики неща. А те бяха велики, защото ги породиха срещите с обикновените хора. Хората, които дори и да не видиш повече през живота ти, оставят дълбоки следи в сърцето ти. Коба и отец Герасим от Сурами, малките Нино, Сандро и Георги от Мтскхета, Рамас, Вано и Назико от Кутаиси, Зура Куча от Тбилиси — без да съм религиозен, това, което мога да направя за тях сега, е да ги спомена на края на този разказ, за да съм сигурен, че хората в Грузия ще си останат винаги за мене такива, каквито ги видях с очите си — деца на Бога, живеещи на Божия земя.

И накрая не можем да минем без един класически тост:

Тръгнали двама съседи на пазар да продават вино. По пътя седнали да си починат и да похапнат.

– Сега да бяхме пийнали и по чашка винце! – въздъхнал единият.

— Да бяхме, ама нали караме виното да го продаваме. Не бива да хабим нито капка — рекъл другият.

Тогава първият поровил из джобовете си, намерил един петак и го подал на съседа си:

-Я сега ми налей винце за едно петаче.

Комшията му налял, след това взел петачето и го върнал на съседа си:
–Я сега ти ми налей за едно петаче.

И така петачето преминавало от джоба на единия в джоба на другия, докато и двата мяха, пълни с вино, не се изпразнили. Двамата съседи легнали да спят и захъркали доволни от търговията.

Да пием за успешните сделки!

Автор: Христо Радичев
Снимки: скоро ще се появят:-)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

БАКУ ПРЕЗ СЕПТЕМВРИ 2007 г.

И друг път се е случвало да казвам, че понякога пътят избира нас, а не ние него.

Пътуването ми до Баку беше неочаквано и за самата мен. Новината ме събуди в една ранна неделна утрин и всичко останало се разви като в сън. За приготовления — виза, самолетен билет и красота, имах един следобед време. Приятелката ми ме попита дали случайно не съм добре платен наемен убиец, защото хладнокръвието и скоростта, с които съм се приготвяла за пътувания, били подозрителни. На другата сутрин пътувам към летището, за да взема самолета до Москва. Два часа и четиридесет минути полет и съм на Шереметиево. Якенцето ми върши добра работа, лятото май си отиде. Седем предълги часа престой в транзитната зала. Време напълно достатъчно, за да разгледам всичко възможно — магазини, ресторанти, публика. Магазините и ресторантите — с цени като в Ню Йорк. Публиката — предимно с монголоидни черти на лицето + всичко друго, което природата е наспорила по света. На широките стълби юношеският отбор по футбол от Сирия играе аеробика и се забавлява. Сирия! Става ми мило, нали скоро се върнах оттам. Заговарям едно от момчетата, което не е заето с физически упражнения. Оказва се от Алепо и отваряме предълга приказка. „Играят аеробика, защото са гладни и жадни. Ние не можем да си купим сандвичи по 10 евро и вода по 4 долара. Пък престоят ни тук е 10 часа“. Това казва момчето и се смее. Ясно е, че не могат да си позволят каквото и да било тук, то пък кой ли може? Микроскопичният хот дог, за който платих 6,50 евро, отдавна е обработен от храносмилателната ми система. Добре поне, че има места за пушене. Както и да е, времето си върви. Купувам си три пощенски картички — така де, нали все пак съм на московска територия! Неотдавна научих, че формата на кубетата на руските черкви е своеобразен „реверанс“ към исляма — приличат на чалми. С най-различни чалми в чантата се отправям към следващия самолет.

Полетът до Баку трае също два часа и 40 минути. Май каспийска беше рибата, дето ни поднесоха за хапване. М-ммм! Отгоре на зеленчуковата салата се мъдри от сладка по-сладка сушена кайсия. Летището на Баку, както и много други неща в този град и в страната, носи името на Гайдар Алиев — бащата на сегашния президент. Може би заради ранния сутрешен час то ми се вижда огромно, пусто и притесняващо. По уговорка някой трябва да ме посрещне, защото аз понятие си нямам къде точно трябва да отида. Нито пък с какво. Никой! Не съм от тези, дето се панират. Е, добре. Аз съм тук на кино фестивал. Не питайте защо кино, защо аз, защо Баку... За да отговоря на тези въпроси, трябва да разкажа цялата семейна история, а това ще отнеме доста време. Стоя си напълно спокойно в залата за посрещане. Щастлива съм, че новата ми сирийска раница е невредима. След около пет минути към мен се насочват двама мъже. Идват от ресторанта. Единия не го познавам — както се оказва, той е от местните организатори на фестивала. Другият е български сценарист, когото тук броят за „две държави“, понеже отдавна живее в Париж. Всъщност, напоследък живее в Баку — бакинка е любимата му жена. Разпознаваме се, тръгваме към изхода и колата ме повежда към неизвестни светове. Шофьорът кара бързо, тъмно е /около 04:00 ч. местно време, а в България е 02:00/, но все пак успявам да различа прекрасни екземпляри чадъровиден бор, маслинови дървета и платани покрай пътя. Господи, колко топло е тук! Определено е над 35С, а влагата вече е проникнала до токчетата на обувките ми в багажа.

Паркингът на хотел „Оазис“. „Къде сме, бе хора? Това Баку ли е?“ — питам посрещачите. „Това е курорт. До Баку — утре след закуската с организиран превоз. Настанете се, пийте едно, отидете до морето и пр...“. Извършвам всичко по инструкция. Всички гости на фестивала са настанени в този и в съседните няколко хотела. Нестихваща веселба, основана на тонове водка, се вихри в непосредствена близост — около масите, в басейните, по алеите. Не съм за тази компания, става ясно веднага. Има желаещи за разходка до плажа, тръгвам с тях, за да опитам колкото е възможно по-скоро „още едно море“. Вървим в тъмницата по някакви отдавна занемарени стълби. Скоро обаче се вижда добре осветена плажна ивица, ранобуден рибар подготвя лодката за работа. Водата е топла и краката ми бързо отпочиват. Ужасно се потя от жегата и влагата, но няма как да се преоблека или да поплувам. Сядаме с любимата на нашия български познат на една дървена пейка и подхващаме разговор, в резултат на който научавам много интересни неща.

Петролът на Азербайджан. Огньовете във водата са възбуждали въображението и страхопочитанието на древните обитатели на района, затова не е чудно, че Зороастризмът и огнепоклонничеството са били силно разпространени тук. Огънят и до днес присъства в различни церемонии, но най-вече при посрещането на традиционната Нова година през март /така празнуват основно в Иран — родината на Заратустра, в някои части на Афганистан, в някои кюрдски райони/. Ако влезете в Баку от север, няма как да не забележите храма на огнепоклонниците — малък, каменен, с открити арки вместо врати. Има едно място на около час от Баку — Atashgah, което пази още повече исторически спомени за последователите на Заратустра. Петролът днес!? Днес Баку е Кувейт(ът) на този евроазийски район. Петролът заработва за града в периода, в който Форд започва да произвежда автомобили за широкия пазар. Мнозина известни /впоследствие/ личности инвестират парите си тук. Лично аз се впечатлих, че братята Нобел са забогатели в Азербайджан. На нефтените петролни платформи-заводи работят американци, англичани и французи. Водата все още не се чисти от отпадъците — промишлени и „битови“, но скоро ще стартира проект за пречистватели и до догодина бакинци се надяват да имат лазурно море. Именно този нефт ще стига до Александруполис.

Дочакваме изгрева и К. предлага да поспим. Тя е класическа балерина, която от доста време не танцува в Националната Опера, просто защото сградата е превърната в огромен луксозен ресторант, а артистите са „пренасочени“ към изпълнения на традиционни танци в космически скъпи заведения, пред космически богата и шантава публика — местни и чужди богаташи, дегестанци, чеченци със специални поръчки и пр. Споменават се Керван сарая, Центъра за килими, Центъра за развлечения, театъра „Мугам“. К. преподава частни уроци по балет на деца, а вечер танцува със змия на сватби на богаташи. „Змията не е куче и никога не можеш да си сигурен, че си я опитомил. Страхувам се в кой ден от периода ще бъде утре...“ „Какъв период?“ — питам аз. „На 15 дни си сменя кожата, и ако е в ‘цикъл’, е малко опасно! Тежи 10 килограма.“ — отговаря К. „Що за танц е това?“ — продължавам да любопитствам. „Традицията е египетска. На сватбите са танцувани два вида танци — с въртене на корема /гьобек/ за плодородие и със змия — за безсмъртие.“ От К. за първи път чувам за музиката „Мугам“ и решавам в първата възможна минута да науча повече за нея. Вече знам, че ще я натъжа, но не мога да не попитам дали знае нещо за Малика Сабирова. Малика и Надя Павлова бяха сред любимите ми балерини в тийнейджърските години. „Добре е, познавам я.“ — отговаря К. и влизаме с танцова стъпка в хотела.

Малко преди да заспя преглеждам „допълнителната“ програма към фестивала — поклонение на гроба на Г. Алиев, посещение на фабрика за килими, разходка в стария град, обяд в Керван сарай, прожекции в кинотеатри „Ибрус“, „Азербайджан“, в открития „Зелен театър“...


Хотел „Оазис“ се намира в курортното селце Загульба, което е на около 40 км северно от Баку. След разточителна закуска с много чай успявам да се отскубна за час, за да намеря интернет кафене. Докато питам и разпитвам местните хора, забелязвам колко много златни зъби имат в устите си. Впоследствие разбирам, че броят на златните резци няма връзка със социалното положение, а с вярването, че златото пречиства. Отдалечена от района на хотелите и вилите, регистрирам наличието на очукани и олющени социалистически блокчета, повредени детски катерушки и тротоарна търговия с плодове и зеленчуци. За интернет плащам само 0,30 „копейки“ /1 USD = 0,80 Маната/, после купувам за 0,40 к. местни цигари и се присъединявам към фестивалната група, която потегля към първото събитие — поклонение пред мемореала на Г. Алиев. Града, който виждам от автобуса, ме впечатлява с изключителната стабилност и якост на всички сгради — стари, „сталинки“, нови, частни и публични. Каменните фасади са толкова изкусно резбовани, че камъкът прилича на лен, а това придава на гигантите значително по-хуманен вид. Бегла асоциация с Тирана се прокрадва за миг в съзнанието ми. В гробищния парк е пълно с журналисти. Поднасяме раздадените ни от организаторите цветя и се опитвам да направя колкото може повече снимки на озеленените пирамиди зад паметника на Алиев. Пирамиди! После ни водят на една височина в южния край на бакинския залив, за да се любуваме на града и морето. „Крайбрежната алея сега е около 3 км, но ще бъде 25 км, а от този край на залива до другия ще се строи мост“ — информира ни един от младите организатори. После представителите на 11 страни плюс местната публика се събират заедно за първата прожекция и официалното откриване на фестивала. Следва коктейл.

От азерски се превежда на руски, но гостите от Казахстан, Туркменистан, Узбекистан, Киргизстан и Турция нямат нужда от превод — те си се разбират добре на турски език /нали всички говорят тюркски езици/. Таджикистанците пък говорят фарси и се разбират отлично с иранците. Само че иранците тук са по-"особени„. Те са от района на Тебриз, т.е. от южен Азербайджан, който в един прекрасен момент е „останал“ в Иран. Днес в Иран живеят 30 милиона азери, а в самия Азербайджан /северен/ — по-малко от 8 милиона. Та тези иранци освен фарси говорят и азерски език. Разделени семейства и пр. С две думи комуникативни бариери няма. Руснаците в много смели моменти се пробват на английски с думи като "фьорст„/фърст/... На официалната вечеря е разгорещено — къде, ако не в Кавказ, са измислени тостовете? От традиционната им музика и танци придобивам усещането, че хан Аспарух препуска с кон върху сърдечната ми област. Имам чувството, че чувам едновременно прабългарски ритми и турско-гръцки мелодии. Всичко това накуп е народната музика на азерите. На масата се рецитират стихове от Омар Хайам, Низам и...парчета от „Масави“ на Мевлана. Правят ми забележка, че е правилно да се произнася „МевлянА“ — с ударение на последната сричка, а не по турски „МевлАна“. „Ма, той нали в Кония...“ сричам аз, защото в последните години слушам повече суфи музиката, която си доставям от Турция, а по-малко посягам към томчето със средновековна поезия на източните народи, където черно на бяло си пише, че семейство на Джеляладин Руми /Мевляна/ „емигрира“ от сегашен Афганистан и се заселва в Кония през дълбокото средновековие. Руми е писал на персийски, а духовният му приятел бил от Тебриз. Познавачите от Азербайджан, Иран и Русия кимат с разбиране... „Точно така...“ Всички знаят, че тази година в Кония ще се празнува 800 годишнината от смъртта на Мевляна. Говорят за въртящите се дервиши и суфизма, а после преминават към чертежи и знаци по салфетките, защото темата за суфизма повлича темата за хуруфитите или харфилиците — онези, които признават божествения смисъл на буквите и твърдят, че от съюза на Каф и Нун е произлязло всичко на света. Цялата тази философско-мистично-поетична /пък до някъде и парадна/ интелектуалщина се полива с водка и шампанско, а простаците като мен пият бира.

Някъде към края на вечерята сръчно сервитьорче минава да прекади с тамян въздуха над главите на присъстващите.

Разходка в стария град на следващия ден. Първи обект — „Девичата кула“. И сега тук става интересно. Надписът на кулата е следният: „QIZ QALASI“ — да се чете като „Гъз галасъ“. Знам, че на турски „къс“ е момиче /"Кармазъ шапкалъ къс" означава "Малката Червена Шапчица„/. Обаче на азерски момиче е „гъз“. А нашият „гъз“ тогава част от целия „гъз“ ли е или произлиза от съвсем друг оригинал? Тази кула, строена в периода 6—12 век е естественото място за срещи на бакинците. Зад нея се изидига невероятно красива, скоро освежена сграда, а пред нея и от лявата й страна се простира същинският стар град — хамам, джамия /доста по-различна от турските/, керван сараи от времето на „копринения път“, къщи... Навсякъде се продават килими. С любопитство се отправям към центъра за килими „Dargah“ и придружителите едва ме удържат, защото вътре в ниското е един от най-скъпите ресторанти в Азербайджан /сакън да не река да си поръчам нещо!!!/, а желаещите да ти продадат килими точно тук буквално те разкъсват. Успявам да направя 3—4 снимки и да се измъкна почти невредима от туй чудно местенце.

Следват три филма в кино „Азербайджан“. В Баку първото кино е показано само три години след първата прожекция на братята Люмиер!

После намирам начин да си осигуря малко лично време и тръгвам да разглеждам Баку от 30-те години на 20-и век. Улица „Низам“ или „Търговска“ с множеството антикварни стоки, матрьошки и ефектни продавачи, прекрасните яки сгради в модерен за онова време евроейски стил, паметници на поети и поетеси от средновековието, паркове, „стъргало“, модерен търговски дом, модерни магазини и заведения... Освен метрото, цигарите и интернетът, всичко друго май е доста солено. Биричката излиза към 6—7 лева, кафето — около 3 лв, толкова е и вносният сладолед. Ако се издигнем над тези дреболии и погледнем по на едро, едно парче земя в тази част /около 15 квадратни метра/ струва 200 хиляди долара. Успявам да се уредя с комплект пощенски картички /не е много лесно/ и се отправям към „Арт клуб“ ресторанта за късна вечеря. Всичкото ядене на азерите е много вкусно!

На следващия ден започваме с К. разходка по крайбрежната, стартирайки от DENIZ VAGZALI — морската гара. На отсрещната страна на булеварда е величествената сграда на Правителствения дом, строена някога от немски военопленници. Морето не е за гледане, затова си крачим по алеята с многото борове и маслинови дървета. Изумявам се колко красиво и провинциално е тук — колички със слънчогледови семки, захарен памук, сладолед и пейки за романтични снимки със сърчица, тюл и пр. Присядаме за чай в едно приятно заведение. Заедно с чая на масата идват лимонови резанки, сладко от малини, нарязан сладкиш, ядки и стафиди. Прекарваме отлично и плащаме за поръчката около 15 долара. Продължаваме към стария град, разглеждаме филхармонията и придържайки се към крепостната стена, попадаме отново в Баку от 30-те.

Мешавицата от хора и религии е неописуема. Забелязвам фирмен надпис „Албания“ и силно се озадачавам. После разбирам, че тук някога е имало Кавказка Албания и заедно с Мидия и Мани, са послужили за основа на формирането на азерската нация. Разбирам още, че не е здравословно пред азерите да се говори за арменци. Виж, Турция е друго нещо! Турция е тук и азерите са в Турция. Една от сферите, в които Турция осезателно се е намесила, е образованието. Защоооо? Ами, защото в Азербайджан корупцията е толкова неприкрита е повсеместна, че родителите плащат на учителите едва ли не от детската градина. Учителите официално получават около 100 долара заплата, университетските преподаватели — около 300. Само че всички взимат пари за оценки и тормозят както двойкарите, така и отличниците. Пък в турските училища и колежи в Азербайджан това го няма. Ето защо много младежи се обучават там — безплатно и без подкупи. Затова и говорят турски перфекто. Съвсем друга е работата с Иран. Много се обичат и много им се е искало на азерите да заживеят там след промените. Но жените не са издържали на строгите „изисквания“ за облекло и поведение. Защото в Баку хората отдавна са се научили да пият водка и да се обличат по европейски. За западно влияние тук /според консервативните местни граждани/ се смята... турското влияние. Странични наблюдатели съобщават, че все повече младежи не пият алкохол. „Защо?“ — питам аз. „Поради религиозни причини, естествено, а ти каква друга причина знаеш?“ — контра. „Аз пък познавам младежи, които не пият и не пушат, защото не е фешън“ — отговарям аз. „А-хъ. Случаят тук не е такъв“.

Младежите! Те не искат да живеят в родината си. Защо ли това ми е познато толкова много? През тази година се запознах с техни връстници от Албания, Латвия, Сирия..., които мечтаят за същото. Повечето живеят с един абсолютно нереалистичен образ на ЕВРОПА. Европа привлича много от тях, защото искат да избягат от традициите за незабавна женитба след първото излизане с момче/момиче, защото искат да си пият бирата свободно, защото... Това е. Великото преселение започна преди кажи-речи 20 години и спиране няма. За това неспирно движение никой няма да направи филм, никой няма да го плати, никой няма да го излъчи...

Знаете вица „не обърквай туризма с емиграцията...“, нали? Е, и аз не желая да обърквам моето приказно приключение в Азербайджан с действителния живот на хората там. Тостовете в шикарните ресторанти, в които протичаха фестивалните вечери, бяха за миналото!

Най-скъпото нещо, с което си тръгвам от Азербайджан, е музиката „Мугам“. Това е класическата музика на близкия и средния изток. Раницата ми не е скъсана, нея просто я няма — загубена някъде на московското летище. Ще си я чакам търпеливо! Докато слушам изпълнението на Алим Газъмов, разтварям томчето с поезия на средновековните източни поети. Необратимо съм очарована от новата доза „изток“ и по съвсем нов начин прочитам стиховете на Омар Хайам:


Където розов цвят изгря в светлина,
Попили са в пръстта безбройни имена;
А всеки син листец на нежна теменуга
В ония дни е бил луничка на жена.

/прев. на бълг. ез. Йордан Милев, 1973/

Автор: Росица Якимова

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Завръщане в Баку

След цели 2 години най-сетне съм отново тук. Явно англичанката със студен поглед и бозава физиономия, която се разпорежда с времето ни цели 22 дена от месеца, пишейки служебните ни командировки и разписания, най-накрая се е смилила и ме е пратила в Баку за разнообразие...
На път за хотела в 7 сутринта пак не ми се спи. Напоследък все не ми се спи... Взе да ми се струва, че съня е загуба на време... Закъде съм се разбързала, какво се страхувам да не пропусна, докато спя?

Нямам отговор. За много неща нямам отговор.
Колкото повече остарявам (или май трябваше да кажа пораствам...Само че напоследък толкова се уморих да се лутам и боря с вятърни мелници, че имам чувството, че съм се превърнала във вариант на Дон Кихот, само че 2 пъти по-стар и от женски род...) - та колкото повече остарявам, все повече нямам отговори.
Повече ги търся и повече не ги намирам.
Точно по тази причина преди седмица, на много хиляди мили на Запад от Баку, в едно съвсем различно място със съвсем друга атмосфера, влязох в един магазин и си купих за цели $25 фанелка с надпис: "My IQ test came back negative". Щото имам въпроси. И нямам отговори.И към себе си, и към другите.На другите - не се хабя да ги задавам.На себе си - не съм спряла...
Така поне чрез фанелката си признавам колко "разсъжденията не ми били силна страна" (това според един умен мъж в другия край на света - да ме прощава, че му крада великата мисъл ).Признавам си го не само пред себе си, ами и пред целия свят. Или поне част от него...Ама ето че пак се отплеснах в разсъждения, (!), а щяхме да си говорим за Баку!
След 3 часа сън обличам споменатата по-горе тениска, черни дънки, черни очила и тръгвам.Още не знам накъде. Този град го познавам като родния си, в който за съжаление вече 20 години съм само нечесто и за малко.
А и нали бил важен пътя, а не крайната точка? Тая мисъл пак я откраднах от един умен мъж, ама това е оня същия, споменат преди малко, така че ще му се наложи да се примири с моето плагиатство - така де - все пак крада цитата от човек, дето разсъжденията са му силна страна!
Излизам от прекрасния Hyatt, момчето на вратата ми се усмихва и казва, че се радва да ме види отново! Брей, че памет има този момък! Усмихвам се - хубаво е, когато някой, който не те е виждал 2 години, се радва да те види...
Озовавам се на улицата. Пред мен - шума от ревящ трафик.Зад мен - някакъв друг шум.
Обръщам се. 5-6 тъмно-рижави шотландци. Крещящи, псуващи, тупащи се по раменете и вонящи на бира в 2 следобед. Държат се така, все едно града е техен. И навсякъде са плъзнали, да ги вземат фотоните... Сблъсквам се с тях през целия ден по-нататък. Ама такава е съдбата на град, в който има нефт. Акулите от British Petroleum веднага се намърдват там...Включвам на "Игнор" по отношение на всичко тъмно-рижаво и вонящо на бира наоколо и се качвам в една маршрутка.
Из местата, които посещавам, се чувствам по-безопасно в автобус с още поне 10 човека, отколкото сама в някое такси.
А и какви разговори стават с местните хора в тези автобуси!Помня веднъж преди години си говорех с една възрастна учителка и тя ми се оплака, че получава $10 на месец заплата. Само сви рамене като попитах как се справя с тези пари...После мой приятел българин ми разказа, че всичко в Баку си има цена - ценоразпис за всяка оценка в училище - по-висока оценка за по-висока цена. Полицаите всеки месец плащат определена сума на шефа си, за да си запазят работата. Той от своя страна плаща подкуп на своя шеф и така до върха на йерархията...
Този път обаче не си говоря с учителка. До мен е седнало 10 годишно усмихнато азърбайджанче. Градът се е променил за 2 години и аз нямам идея на коя спирка трябва да сляза. Момченцето ми помага, слиза с мене и ме оставя пред салона за красота, към който реших, че съм се запътила по средата на автобусното пътуване.
Учудих се, че момченцето говори руски!
Този език отдавна вече не е на почит в Баку! И не само че не обичат да го говорят, ами някои вече и не го знаят.
Разделихме се с усмихнатото азърбайджанче, подарявам му ключодържател с Мики Маус, който незнайно как се е оказал в джоба ми и със сигурност не подхожда на една 34 годишна жена, махвам му с ръка и си пожелавам един ден да имам син като него...
Сядам в салона за красота.
"Когато всичко друго е с главата надолу, поне да си хубава" е полезно мое мото...Казвам на момичето да боядиса всички мои 20 нокти кървавочервени - все едно си забил нокти в нечия плът и са се обагрили в кръв...Или някой е забил нокти в твоята...Това, последното, естествено не го казвам на девойчето.И възгледите си за живота не й споделям - щото помните ли какви бяха последствията, когато Марвин от "Пътеводител на галактическия стопаджия" сподели възгледите си за живота с онзи компютър?
Компютърът се самоуби!
До мен - surprise, surprise - е седнала дебела англичанка.По принцип нямам нищо против нито дебели, нито англичанки.Но имам против, когато си замъкнат непривлекателните задници от английското си село в чужда страна и започнат да се правят на важни, само защото като обърнеш британските паунди в местната парична единица(манати) - се оказваш малък богаташ!Тая като я гледам - не е способна да изкара със собствен труд ни паунд, ни манат - сигурно мъжът й е от онези тъмно-рижави полупияни шотландци, работещи за British Petroleum, дето ги срещнах преди малко!
Госпожата не стига че говори английски, дразни се като не я разбират (алоооо, не сме в Somerset, в Баку сме!), ами и се превзема, че й било горещо, да й отворели еди-кой-си точно прозорец, искала чаша бяло студено вино (вече й бяха сервирали червено!) и прочие, и прочие...Правя се, че не говоря английски, пращам я наум да върви по дяволите и се опитвам да засиля "Игнор"-а от одеве с поне още 2 степени...
Ноктите на ръцете ми са точно кървавия оттенък, който си бях поискала, остават крачетата и готово!
Оглеждам се наоколо - 2 азърбайджанки са седнали да им скубят веждите. Жените тук са с много хубави и поддържани вежди, ама всичките като излезли от конвейер - еднакви!Форма, цвят, всичко!
Зачудих се в цял Азърбайджан ли е така, само в Баку ли, или само на мен така ми се струва...
Всички нокти в цвят в хармония с настроението ми и излизам навън.Бях забравила какво чудо е Баку в 5 вечерта - всички се движат напред-назад по "Площада на фонтаните" в центъра и не можеш да се разминеш! Все едно си на "Стъргалото", както му казва Чудомир или онова място, където всеки излиза да се разхожда вечер и в празнични дни да види свят и света да види него .
И аз излизам. И няма и 2 крачки, един азърбайджански момък ме поглежда и ми запява на английски пасаж от "Pretty Woman"!
Майчице! Този ме е взел за англичанка! Като се сетих за онази в салона за красота, моменталически реших, че не искам да ме мислят за една нация с нея и на чист руски му благодарих за изобретателния комплимент. Онзи се ухили - ааа, ама ти си наше момиче, не си англичанка, вика!
Слава Богу не съм, отговарих аз с усмивка и си продължих по пътя.
Има разлика в тълпата отпреди 2 години и сега.
Тогава, помня, всички мъже се обличаха само в старомодни костюми или поне риза и панталон. Никога не видях някой с дънки!.
Сега дънките са навсякъде.
Жените обаче са все така помпозно издокарани, все едно са тръгнали на бал, а не да повървят пеш по площада! Официални обувки с блестящи катарами, изкуствени камъни, токчета, синджирчета, пайетки, коприни и лъскави блузки, дето стават за луксозен ресторант или клуб, ама не и за неравните плочки и дупките по Площада на фонтаните, ако питате мен...Ама никой не ме пита, така че си вървя и се оглеждам.И мене ме оглеждат.
Сигурно щото съм най-семпло облечената жена наоколо ...
Минавам покрай Кулата на Девицата, в стария град, малко встрани от площада. Още си е там. Опитвам се да си спомня легендата. Не мога. Само знам, че някаква девойка се хвърлила в Каспийско море от върха й.Заради любов.
Хм, а какво друго...

Любов. Първопричината за всичко на този свят...Замислих се - а какво аз бих направила заради или от любов?
Не, не бих тръгнала да се хвърлям от кули нито в Каспийско, нито в други морета...Даже и в ден като този, в който Марвин може да ми завиди за черногледството и направо да се поучи от мен...
Спирам да си задавам сама на себе си неудобни въпроси, защото май не искам да се сблъскам с отговорите...
Минавам покрай един дядо, продаващ дюнери. Хич не се и пробва на азърбайджански, направо ми заговори на руски - помислил ме за украинка! Усмихвам му се и казвам - близо съм до там, България - и си умирам от кеф, че този път не ме сметнаха за англичанка!Пита ме дали съм искала сандвича "по дороге" или "дома"...
Отнема ми няколко секунди да разбера какво точно ме пита. А той ме питал дали да го загъне за в къщи или ще вървя и ще ям по улицата!Сетих се как само преди седмица в една много по-цивилизована страна, на един паркинг до ушите се омазах с диня, която хапвах боса от багажника на чаровно-очукан зелен Понтиак, в компанията на също бос и също омазан до ушите в диня интелигентен и чаровно-нецивилизован представител на мъжкия пол...
Та щом това направих преди седица и то в един от цивилизованите краища на света, сега в Баку ли да се правя на дама?
Викам на дядото - "по дороге", т.е. ще вървя и ще ям...Оня се ухили до уши и ми подаде вкусния сандвич.
Прибрах се пеша до хотела - така де, нали си поръчах сандвич за "по дороге'...Мислех си как е петък вечер и аз съм в Баку.
Как в събота сутрин ще бъда в Лондон.
И как, пак, за кой ли път, искам да бъда другаде...
Някой ден, може би, ще спра да се лутам.
Ще си намеря мястото.
Ще съм накъде и НЯМА да искам да бъда другаде.
Някой ден.
Бъдеще неопределено време.
Имаше ли такова в българския език?

Автор: Ваня

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Някои щрихи и объркани мисли от Тбилиси

Не търсете последователност или смисъл...
Така видях града преди няколко месеца, така го и описах.Не съм майстор на словото, просто следвам собствените си мисли.Това тук всъщност в оригинал беше писмо до един познат (доскоро го наричах приятел), в когото имах глупостта да се влюбя (за кратко, ама качествено!) по онова далечно време... Помислих си, че всъщност може да ви бъде интересно и на вас...
И така - Тбилиси...
"- Много църкви. Кара ме да се чудя колко ли много грехове имат хората тук, че да им се е наложило да построят толкова... И най-интересното - когато минават покрай тях, и млади, и стари спират да се прекръстят...
- Много пияни мъже по улиците... Вървят си бавно, прегърнали бутилка водка с блуждаещ, празен поглед... Не знам защо ме натъжават...
- Много просяци. Преди час минах покрай едно не повече от 3-4 годишно детенце, оставено само на тротоара върху одеало пред паничка, пълна с жълти стотинки... И не мърдаше, и не ставаше, за да се премести... Просто си стоеше там, където бе оставено и ...чакаше. Какво, кого... Като си помисля за разглезените идиотчета на Запад, които е трудно да накараш да направят каквото и да било, камо ли да ги оставиш сами на улицата да просят, на 2метра от ревящия трафик и след време да ги намериш пак там, където си ги оставил... не знам, сърцето ми се къса...
- Реката си е все там, извиваща се през града, мързелива, зелена, вечна...
- Има някои хубави момичета. Мъжете - все още не съм срещнала добре изглеждащ...
- Младите вече не говорят руски. И английски толкова, ама поне се опитват...
- Колите по улиците са стари. И когато се опиташ да пресечеш, вместо да намалят, натискат педала на газта...
- Мизерията е по-малка, отколкото преди 4 години например... Поне ток има по всяко време и лампите по улиците не са изпочупени... Иначе бездомни котки и боклук навсякъде. Снощи на път за ресторанта срещнахме бездомно куче с тъжен поглед, на когото някой "прекрасен" представител на човешката раса беше отрязал ушите и опашката... Потекоха ми сълзите. Мълчаливо го погалих и съжалих, че нямам нищо за ядене в себе си... Днес пак минах оттам с геврек в чантата си, ама един Господ знае where that poor creature has gone to...
- Хората (в по-голямата си част) са топли и учтиви. По-учтиви когато съм сама, отколкото с английските ми колежки, "пищящи на високи октави"( удачното сравнение, направено за тази нация, е на един приятел, живеещ в чужбина)
- Интересно, че когато вървя по улиците, хората ме заговарят на английски ... и това ме ужасява... Заприличала ли съм на тях?? С прическата ми, струваща 40 паунда, за да изглежда откачено и небрежно, равняваща се на двумесечната пенсия на някого... С различните ми дрехи... Знам ли? Всичко това ме кара да си спомням далечната 1991 в България, когато продавах разни неща на едно пазарче, за да свързвам двата края, преди да дойде септември 1992 и време за университета... Посред зима, при минус 10, аз - там. И понякога си ходех в къщи почти без пари, щото бях на % от оборота...И ми става тъжно за тези хора... I escaped. They haven't. But... have I, really??
- Миналата седмица един колега довел със себе си брат си. Не знам какви ги е вършил англичанина, ама в 1 посред нощ някакви грузинци го подгонили по улиците и положението трябва да е било напечено, щом му се е наложило да скочи от един мост направо в реката... Сега лежи в една от болниците в Тбилиси със счупен крак и вероятно се кълне, че никога повече няма да стъпи тук...
- И все пак не всичко е сиво и депресиращо. Всъщност не исках да звучи така описанието ми... По улиците има млади хора, които се държат за ръце и се гледат в очите, без да им пука за това какво ги заобикаля... Току-що на път за хотела видях 3 врабчета да се къпят в една локва, целите измокрени, рошави и цвърчащи щастливо... Спрях се да ги погледам и... още се усмихвам...
Не съм излизала от Тбилиси. Сама не ми е разрешено, а английските идиотки спят по цял ден, а вечер се подвизават в The Tunnel - някаква дискотека, в която снощи например се изтипосаха, облечени в бели клинове и бели джапанки посред зима... Бе к'во да ви разправям....И т.н.

Автор: Ваня

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: