Венеция...любов моя

Венеция...любов моя

Винаги съм искала да отида във Венеция. Като малка бях слушала за странния град, разположен върху вода, и си мислех, че е много далече и много недостижим. Мислех си за него, но по-скоро пожелателно „ами след време би могло...“, „за медения ми месец някой ден...“. Е, случи се така, че отидох още съвсем млада, и не на меден месец, макар и с любимия до себе си. Уж беше планирано да пътуваме до Рим заради промоциите на самолетните компании, но после дойде идеята — така и така ще ходим до Италия, нека дадем някое евро повече, но да видим нещо МНОГО повече, а именно — Венеция!

Започвам разказа си още със слизането на аерогарата, която е разбира се на „земната“ част от областта Венето, близо до няколко населени места.
Летището е малко, личи си, че е местно. Багажът се бави, но това си е нормално за много места по света. В крайна сметка излизаме от тази част на летището, която е за пътници, и се озоваваме в нещо като фоайе, пълно с репове за вестници и информация за Венеция. Все още не съм изпитала някаква особена тръпка, всичко е прекалено обикновено.
Първият проблем беше да стигнем до градчето Местре, където бяхме резервирали стая. Продадоха ни с охота 2 билета са градския транспорт, но на въпросите как по-точно да стигнем, посочиха в неопределена посока и казаха „line 15“.

Чудесно, но се оказа, че има 2 спирки и 2 линии 15, а там нямаше жив човек да ни каже разликата между двете... В крайна сметка причакахме шофьорите на всяка 15-ка,която видим, и ги разпитвахме, доколкото можем, за нашето място. Единият каза „si, si“ и ни махна да се качим. Само дето от вълнение забравихме багажа долу на спирката, та трябваше отново да проявим своята неадекватност, сигнализирайки с жестове, че трябва да ни отвори вратите да слезем. И тук идва най-милата изненада на Венеция и околностите й- английският е лукс, всеки говори на италиански. Слава Богу, че имаме един международен език — езикът на жестовете. С него си служихме следващите 5 дена, въпреки че да не бъда нескромна, но говоря английски, немски, френски и руски. Явно ще трябва да научим и италиански  Но нека не се отклоняваме.
За да не доскучая, ще кажа само, че в крайна сметка намерихме нашата квартира, която беше много хубава (разбира се, хазяйката говореше само и единствено италиански, не ме питайте как се разбирахме за всички подробности около настаняването).
И тук един съвет към всички,които са решили да посетят Венеция — не нощувайте в самия град, няма смисъл. Много по-скъпо е, а качеството е по-ниско.
В Местре срещу скромните за тамошните стандарти 75 евро за двама получихме огромна двойна стая с луксозна баня. Единственото неудобство е, че до Венеция се ходи с автобус, но той си има разписание и го спазва, сравнително.

Май е крайно време да пристъпя към същината на темата, а именно — Венеция! Още слизайки от паркинга на Пиацале Рома, се усеща промяната във въздуха, в хората, във всичко. Цари огромно оживление, въпреки, че не бяхме там в разгара на сезона. Още ненаправили и 5 крачки и вече сме на първия от стотиците мостове. Гледаме надолу канала, по който тъкмо минава едно вапорето — корабче, използвано като градски транспорт. Веднага започвам да снимам, а приятелят ми разгръща картата и търси пътя към Сан Марко — най-големият площад и най-голяма забележителност на Венеция. И двамата няма смисъл да правим тези действия, тъй като се оказва, че пътят към площада е маркиран и се минава почти отвсякъде, а пък моста, който снимам, не е нищо забележително, в сравнение с останалите. Нататък не знам как да изразя всичките си впечатления... Венеция е смесица от цветове, миризми, настроения... Разбира се, най-интересното в нея са каналите и мостовете. Няма да ви занимавам с цифрите, които може да откриете във всеки пътеводител, но мостовете наистина са МНОГО и най-различни. Повечето са като свод и не много големи, но има и няколко огромни. Всеки мост има свой чар, минаването по него- също.

Ето един случайно избран мост, който не е нещо особено, и тъкмо заради това го слагам:

Не очаквайте навсякъде красота и романтика — ако се отклоните от главния туристически маршрут, ще видите и много мизерия, мръсотия и грозни гледки. Но дори това е част от колорита на градчето. Странно, но местното население не е малко. Личи си по прането, проснато по много от прозорците, и по паркиралите пред повечето входове „лични автомобили“, тоест малки лодки.

Иначе трудно можеш да различиш местните от чужденците в многоликата тълпа. Около пазара и по главните площади хората наистина са прекалено много- гъмжи от викове, смях, музика и всякаква реч. Не са малко и италианците, които са във Венеция само на екскурзия. Красотата на Венеция за мен не е в най-оживените места, а по-скоро в по-скромните и закътани кътчета. Такива можете да намерите много.

Цяла Венеция, по дължина, се обикаля за не повече от час, но ако се лутате без посока из малките улички (често толкова тесни, че за да се разминат двама души, трябва единият да изчака, а ако крачи по-едър човек, минава странично), можете да прекарате цял ден. Няма нищо по-хубаво от това да се загубиш из улиците на Венеция. Така или иначе рано или късно ще стигнеш до табела, водеща или към Сан Марко, или към Риалто, или към Пиацале Рома. Последното, както вече казах, е единственото място в града, където могат да стъпят превозни средства на колела (странно, но не видях дори и велосипеди вътре в града). Колкото до другите две забележителности, заслужават да им се отдели малко внимание, макар че нямам за цел да промотирам туристическите атракции в града, за тях може да се информирате по много начини.

Риалто

е по средата на пешеходния маршрут между Пиацале Рома и Сан Марко. Това е името на най-големия мост във Венеция. Ето го и него:

Снимката, както забелязвате, е направена от гондола. Ако имате поне малко пари в излишък, не пропускайте да се качите на гондола, това си е традиционно за Венеция, пък даже и малко банално, но със сигурност няма да ви е неприятно  Гондолите минават точно под моста Риалто, тъй като тук е основен маршрут за всички превозни средства. Всъщност това е Гранд Канал, най-големият канал там. Близо до Риалто е пазарът, за който споменах, с особено изобилие на сувенири.

Другата класическа забележителност, която няма как да пропусна, е

площадът Сан Марко

. На него се излиза малко неочаквано — минаваш през един тесен свод, незабележителен с нищо и изведнъж...се озоваваш на площада, който няма как да сбъркаш. От сравнително високо площадът изглежда така:

От размерите на тази снимка обаче едва ли виждате основната атракция на самия площад- хилядите гълъби, които с охота кацат по хората, предложили им малко трохички, за да направят страхотни снимки (помислете само как изглежда човек, на чиято глава са кацнали два гълъба, а на раменете и ръцете му- десетки...).
На снимката виждате базиликата Сан Марко, която честно да си кажа само отвън е нещо забележително, и часовниковата кула, от чийто връх се откриват наистина невероятни гледки, които за съжаление не можаха да се поберат в обектива на фотоапарата ми, за да ви ги документирам.

До базиликата се намира прочутият Дворец на Дожиите

, от който най-забележителното като че ли е Мостът на Въздишките. Успях да се прилепя до един германски екскурзовод, за да разбера, че се нарича така, тъй като по него осъдените на смърт минавали, преди да си отведат към гилотината. От този мост те можели да видят своите близки, които стояли на отсрещния мост, за да се сбогуват, макар и отдалеч, и въздишали за последно... Дори Казанова е бил затворен там, но е успял да избегне случващото се след моста, като е избягал. Разбира се, не знам колко от нещата са истина и колко — легенда, но ето ви и самият мост, който се вижда, като се заобиколи площада от ляво:
Не виждам смисъл да затъвам в подробности за всяка една забележителност поотделно, тъй като църквите и музеите са десетки. Интересно ни беше като си направихме екскурзия с вапорето до един от близките острови около Венеция — Мурано, известен като „остров на стъклото“. Самият остров не е нещо по-различно от един по-беден квартал на Венеция, но пътят дотам си заслужава.

Става ми малко тъжно, тъй като смятам да привършвам с разказа си, а по този начин — и с мисленото си връщане към Венеция. Каквото и да си говорим, то трябва да се види, да се почувства. Усещането, докато си в този странен град, е някак упойващо, едновременно успокоително и превъзбуждащо... не мога да кажа, че като пиша това, изпитвам носталгия, защото Венеция не е мое родно място. Какво тогава? Може би копнеж и болка по красотата и романтиката, които сякаш само можем да наблюдаваме, без да можем истински да ги имаме...

Автор: Ани Василева
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Венеция и Любляна

Венеция

Венеция е театрална сцена.

Къщите са декор на обикновеното и го превръщат в необикновено. Стояли са, стоят и ще стоят горди и бароково накичени със статуи, докато светът не ги удави (или огромните фериботи, които акостират в пристанището и не повишат нивото на водата фатално, със същите последици, като глобалното затопляне).

Хората на Венеция — сервитьори, хотелиери, продавачи и гондолиери – всичките са статисти. Чупят стойки по ъглите, облечени в театралните си костюми, крещят си репликите: „Гондола! Гондола!“ или святкат зъби в учтиви усмивки към баналностите на туристите. Чуват ги за хиляден път, но винаги намират сили да накарат всеки тексаски селянин, пристигнал във Венеция и възклицаващ „Гош!“ да се чувства специален.

Венецианците не са италианци. Венецианците са търговци с достойнство, потомци на империя, притежавала всички острови в залива. Във Венеция Светата инквизиция никога не е успяла да получи власт, благодарение на любовта на венецианците към свободата и разврата. Не задължително в този ред.

Влизайки по моста, свързващ града със сушата, с изненада откривам, че хората адаптират града си с учудващ успех към променящите се нужди на индустрията, която ги храни — туризма. Огромен 10-етажен паркинг е построен на входа и всичко коли се скриват от декора на постановката там — далече от очите, но на 15 мин пеша или с транспорт от всяка точка.

После пресичаш Piazza di Roma, един канал и дори паркингът изчезва от поглед. Попадаш във венецианско измерение. Претъпкани малки улички, кафенета, ресторанти, галерии и хотели – много хотели. Чевръсти мъже (почти само мъже са обслужващ персонал. стилно) задоволяват капризите на добре гледани американки със сдържаността и професионализма на жиголо в почивка — флиртуват, танцуват на пети, жестикулират и се смеят, но на всеки има неписана табелка „гледаш, но не пипаш“. И американките плащат щастливо — 40$ за бира и чиния спагети, 30$ за бутилка бира на Piazza San Marko, 260$ за стая в хотел и т. н. И са щастливи, щастливи. И аз бях там, и аз – щастлива. И пак бих искала от тази същата магия, на всяка цена.

Във Венеция е невъзможно да се загубиш. Уличките са безброй и всичките еднакво тесни и еднакво излизащи на площади на всеки 50 метра. Ресторантите са с объркващо карирани покривки, църквите удивително, замайващо декорирани отвън и отвътре и изобщо не стават за ориентир. Имената навсякъде са задължително от 4 думи: Campo di San Augustini или Rio Terra di Mandola. Въпреки това пътят ни, макар и всеки път различен и криволичещ и понякога стигащ до канал без мост или задънена уличка, неизменно минаваше покрай хотела ни — независимо дали се целехме в него или отивахме другаде. Всичко, и като казвам всичко не преувеличавам ни най-малко, затваря най-късно в 11. Дори и кафе не можеш да пиеш след това. Става невероятно, неописуемо, исторически тихо. Скитахме по уличките, тихи и мрачни, каквито са били от столетия и слушахме тишината.
После попаднахме на хотела.

На другата сутрин, след най-хубавото espresso на света Венеция остана зад нас, а на табелата на магистралата обнадеждаващо пишеше Ljubljana. Последвахме я.

Любляна

През Любляна минахме на път от Италия за България. Маршрутът беше Венеция — Любляна — Загреб — Белград — София. Любляна си я бяхме планирали за вечеря, залез и разходки. Точно по план бяхме там към 6 на свечеряване.

Интересно, какво GPS-ите разбират като център на град. Пускаме GPSa, Том-Том и му задаваме Любляна град, Любляна адрес. Заричаме се, че този път ще слушаме Джейн (каката от UK, която е така любезна да ни упътва) и няма да я докарваме до истерия, както често правим — заплесваме се по някоя красива уличка, продължаваме по нея зазяпани в капаците на къщите и Джейн почва: „Turn around when possible! Turn around when possible!“ Докато и двамата в един глас не изкрещяваме„Shut up!“ и не й вземем думата. Та значи казва ни Джейн тук наляво, тук надясно, след 200 метра в ляво и после завой в ляво и т. н. Следваме ние инструкциите и аз гледам, че краят на дестинацията наближава, но нищичко забележително не се вижда на хоризонта. После Джейн триумфално заявява: „You have reached your destination!“ Като й е трудно да повярва, че поне веднъж е станало на нейното! Аз вдигам поглед от екрана на Нокиа-та, за да видя, че сме на средата на огромно, грозно, градско кръстовище със соц. сгради на всеки ъгъл. Споглеждаме се и избухваме в смях. Джейн може да знае кое къде е, но е пълно дърво като естет:-)

Следвайки инстинктите си и закалената си — от доживотно сити обитаване — градска ориентация, намираме малка кокетна уличка почти до пешеходната зона. След кратък морален дебат решаваме да паркираме наред с всички останали в редичката след знака Спирането И Паркирането Забранено. След паркинговата организираност на Венеция тук започваме да се чувстваме като у дома си.

Първото, което прави впечатление е, че в Любляна е хладно. Потвърждение на подозренията ни, че като климат е по-близо до Австрия, отколкото до братска Сърбия. Оказва се вярно не само по отношение на времето.

Любляна е прекрасно, обгрижвано и обичано място. Невероятно младо с деноношните си кафета и ресторанти по продължението на реката, пълни с хора, пиещи вино в балонени чаши или бира. В същото време всички къщи и площади са древни и каменни. Улиците са павирани, покривите са в един такъв „Айларипи“ стил — червени, много стръмни и под прозорците има огромни гроздове мушкато.

Хората са толкова невероятно любезни, че си изкушен да си ги представиш в комично съжителстване със сърбите, които се псуват за поздрав. Биха били Джийвс и Бърти Уустър на Балканите — Джийвс определено не одобрява разюзданият речник на Бърти и сигурно е непрекъснато с кисела физиономия по повода.

Чухме да се носи музика от едно от площадчетата и веднага се намърдахме на столовете в заведенията наблизо. Свиреха на живо двама китаристи. Площадчето беше закътано сред сгради и дървета, с уютни маси и ни сервираха невероятно вкусни салати и пилета и много бира. После китаристите отидоха да почиват и за наша изненада пуснаха Adrian Belew. Не съм сигурна, че в много бг заведения подобна музика би се възприела за редна за вечеря. На нас ни се върза прекрасно.

След вечеря дойде дилемата — да останем ли да спим в Любляна, без изобщо да имаме идея къде, или да хванем пътя на Изток – към Загреб или Белград. В Любляна беше толкова зареждащо, че нямах нищо против и до София да караме ако искаме/можем. Намерихме колата по същия криволичещ маршрут, по който я бяхме загубили, и потеглихме.
Изобщо не ми беше трудно да си тръгна — Любляна е място, на което ще се връщаме.

Името Любляна звучи като „любима“. Любляна наистина си е за обичане.

Автор: Силвия

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Нова година - почти реклама!

С риск да ме обвините в необявена реклама, ще ви кажа следното:
Да знаете, че има още 4 свободни двойни стаи за посрещане на Нова година в Рим.
Ветерани твърдят, че хотелът е на 10 мин от Колизеума и че изобщо всичко е тип-топ. Пътуването е със самолет.

Ето ги подробностите>>>

Защо е „почти реклама“:
реклама – защото е обява за нещо, за което на вас ще ви вземат пари;
почти – защото го пускам по лична молба на един приятел, от който аз не взимам пари

И да разкажете като се върнете

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Рим, Италия (3)

Трета част от пътуването до Рим е вече на новото си място>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Езиков курс в Монпелие (1) Отиване

Въобще нямах идея че е такъв огромен напливът от пътуващи към Западна Европа през лятото. Две-три седмици преди датата за пътуване едвам си намерих място в автобуса, и при това не във фирмата, в която исках Исках да пътувам с БИОМЕТ, а пътувах с ЮБИМ. Пътуваше ми се със самолет, но се оказа че цените са твърде солени (поискаха ми към 600—700 евро за двупосочен билет) и се отказах. Бил съм в казармата, ще издържа и 36 часа път с автобуса.

Пътят към Белград се ремонтира чак до границата. Пътят изглежда доста мизерно — тесен и неудобен. Ако това е българският път към Европа, значи на практика сме били изолирани от света и чак сега се свързваме с него. Кой ни пусна в Европа?

В новите си участъци пътят няма маркировка, но поне е широк. Но сигурно ще е отново само в две ленти. Защо никъде не правят четирилентови пътища ми е доста чудно, щом ще чакаме магистрала още 20 години. Само на морето има един четирилентов път — от Бургас до Созопол. Ако чакат магистралата, има да чакат. Аз чакам магистрала до морето цял живот.

Не знам защо, ама утрепахме едно два часа и половина на сръбската граница. Наистина ми е любопитно, защо се моткат толкова. В мен се заражда теория, че собствениците на тоалетната делкат оборота с граничарите, които нарочно бавят автобуса, за да се изреди всеки през скъпоплатената тоалетна. Тоалетната е безобразно скъпа за чужденци, за българи цената е наполовина, и то изписана с думи. Ох. Може ли всички гранични тоалетни на балканите да са толкова зле. Хем частна, хем гнусна. Значи теорията за корупцията е вярна. Частна и гнусна е и будката за сандвичи. Бизнесът им не зависи значи от клиентите, а от властите. Тогава защо да се мъчат да създават комфорт. Имаше няколко автобуса с американски (!) туристи, главно пенсионери. Предполагам че за тях това лънгъркане с автобуса из цяла Европа е някакво приключение. Лично аз ако съм пенсионер едва ли бих пътувал с автобуса. Да не се заричам, обаче...

Спирка едно — веднага след границата вляво, в Димитровград. Доста чисто и добре поддържано крайпътно заведение с богато меню. Персоналът говори български и май собственикът е българин, защото говореше на български на персонала си. Хапнах някакъв сандвич. Нищо особено. Нарочно избягах от чорбите, защото не знаех кога ще спираме за тоалетна. Това ми е правило — на дълъг път по-малко ядене и пиене, защото не се знае къде трябва да се облегчаваш следващия път. Иначе сигурно е супер приятно да меткаш бирички в автобуса. И защо слагат на всеки автобус табелка, че има тоалетна, като навсякъде е забранено да се ползва. Айде изрекламирайте ми една фирма, където дават да се ползва тоалетната, че да се абонирам за нея;-). Отминаваме покрай село Желюша, което сега е в Сърбия и за което Алеко Константинов беше сътворил пътеписа „До Желюша с говежди вагони“. Интересно дали има някой българин останал там.

Пътят до Ниш е тесен и неприятен. Минавал съм го като малък с баща ми с колата, тогава ми се стори изключително натоварен. Сега — нищо особено. Верно, тесничък е и си трябва магистрала. Те сърбите едва ли са въодушевени от идеята за магистрала към България, не повече от въодушевлението на румънците от Дунав Мост 2, така че ние ще даваме парите пак, ама като гледам тука магистрала няма дори по проект.

Не бях спал цяла нощ, не си спомням защо, май до късно купонясвах, така че проспивах голяма част от пътя. Голям плюс. Спираме на второ място, вече някъде по магистралата Ниш-Белград. Имам чувството че спряхме на най-зачуканото място по маршрута. Имаше толкова добре изглеждащи места. На това запуснато място няма нищо освен тоалетна, за която прибират 50 евроцента. Левове не щат. Ами сега. Нямам монети. Обръщам се с молба към спътниците да ми продадат 50 евроцента за левче. Никой не ебава дори да ме погледне. Сещам се че имам банкнота от 5 евро и я подавам на касата. Ще ми развалите ли? Няма проблем. Влизам в умрялата тоалетна, за да източа минералните води и тоника, който пих със сандвича на българската граница. Магазинът е супер умрял, няма почти нищо, няма и табелки с цени. Купувам си един чипс, ей така за да проверя цените. Искат ми едно евро.

Магистралата Ниш-Белград ми изглежда доста европейска. В началото не мога да разбера защо. По някое време разбирам. Оградата е на около десетина метра от платното, а тревата до оградата е ниско подстригана. Бордюрите са в идеално състояние. По цялото протежение на магистралата се строят чисто нови бензиностанции ОМВ. Гледам че и навсякъде ще продават газ. Дали заради българските клиенти или ще запалят и сърбите по газта?

Не знам дали е нарочно режисирано, но Белград откъм пътя изглежда прилично. Доста по-добре от София. Дреме ми. Ние пък сме в ЕС. Отново заспивам.

Събуждам се на хърватската граница. Огромни километрични колони с автобуси, коли и автовози. 90% от автовозите са с български номера. Виждам и екзотични автобуси — от Косово, от Албания, от Босна, от Македония. Забрадки, шалвари и малки деца. Невероятно красив залез. Хървати и сърби са се надпреварвали кой да вдигне по-висок пилон с националното знаме на границата. В околността има само ниви. Само преди 20 тина години местните селяни са минавали по 50 пъти на ден границата с трактора, без дори да подозират къде е, а сега им се налага да чакат по няколко часа да идат на гости на роднини и приятели. Като толкова им е акъла, да патят. Висиме като прани гащи на хърватската граница около 3 часа. Накрая автобусът ни минава почти мигновено. Хърватите не искат и да погледнат българските паспорти. Събират лични карти. Отново заспивам непробудно.

Събуждам се, автобусът е спрял на някаква гордост на соц. архитектурата — мотел „Плитвице“ — синя сграда, която тарикатски е разположена като мост над платното на магистралата. Като се замислиш — доста идейно, защото не се налага да строиш два еднакви мотела от двете страни на пътя и да дублираш тоалетни и заведения. Само не знам каква е емоцията да спиш, а отдолу да ти реват коли и тирове. Само след десетина часа в Италия разбирам откъде са копирали хърватите. Нациите с ниско самочувствие са страшно бедствие — копират наред и тъпотиите на развития свят. В мотела има страшни тълпи. Има и супермаркет, който е затворен, и закусвалня с разни закуски, но не ми изглеждат апетитно. Цялото оборудване е като извадено от музей на 80-те години. Все пак не упреквам фирмата. Огромните тълпи в мотела ми подсказват, че сигурно това е най-доброто място по пътя за спиране, въпреки че е така очукано. Поляци спят седнали в колата си, дори без да си пуснат седалките. Ей, мизерна работа. Няма вече социализъм, сигурно може да се намери някой пансион по пътя. Сигурно им е в кръвта на тия двамата.

Бързо стигаме словенската граница. Огромни, чудовищни опашки от коли, бусове, камиони, автобуси и автовози. О боже! Висим 4 часа (! — от 12 до 4 сутринта) на границата. Защо нямат ЕС коридор, както е по закон? Граничната проверка е още по-смешна и от хърватската. Въпреки че границите ги минаваме едва ли не на шега, стюардесата на автобуса (облечена в анцуг и мокасинки на бос крак, вие да не си помислите нещо) снася шишета с уиски на всеки граничен екип. Няма ли да се отучат бе. И какво ги правят толкова уискита граничарите. Сигурно някой бар или магазин им ги изкупува бутилките. Най накрая в Словения. Отново сън.

По някое време спираме на ОМВ след границата. Изведнъж се почувствах европеец. Словенците са въвели еврото като официална валута. (Защо и ние да не го въведем, щом имаме валутен борд?). Тоалетната е безплатна, евробанкнотите веднага ми влизат в употреба, цените са нормални, стоките качествени. Купувам си ядене, ябълки, безалкохолно, минерална вода. I love OMV! Чудя се, дали да не си купя някое словенско списание за да се помъча с езика. Изоставям идеята — ей го интернета, словенски текстове има на корем.

Питам стюардесата как се движим с графика. В Монпелие ме чакат хора, които ще очакват автобусът да дойде съвсем навреме. Стюардесата отказва (!) информация. Път било, всичко можело да се случи. Ама поне с какво закъснение се движим? Мълчание.

Италианската граница като вътрешно европейска се минава буквално за секунди и ето ни в Италия.

Пейзажът след излизане от планината е еднообразен, нищо за отбелязване. Някъде отстрани остава Триест.

Представата на шофьорите за комфорт — в малкото багажниче, което са отворили има хлебец, наденичка, доматки, сиренце и всякяква благинка, която те си влачат от България. Така, хапват на крак между миризливите тирове. Пътниците са принудени да ядат на крак и да чакат на сянка на бордюра.

Отново спираме. Тоя път в още по-зачукано място от второто заведение в Сърбия. И то при положение че в Италия буквално през 10 километра има крайпътни заведения и бензиностанции на магистралата. Мястото е тираджийска спирка. Освен двата български автобуса, които спираме там, има спрели и около 20 тира. На един от тировете на чистачките има простряна хавлия. Докато се туткам да си извадя апарата и да снимам, някой е прибрал хавлията.

Поне успях да снимам този украсен ТИР. Има повече „естетически“ детайли, отколкото окото улавя на пръв поглед.

Наглостта на местните минава всякаква граница — 1 евро за гнусна, гнусна тоалетна! Мястото е гадно — има закусвалня-магазин, но без маси (!), но поне кухнята е добра и нещата изглеждат много апетитно. Купувам си някакъв печен сандвич и плодове. Ммм, вкусно. Ям на крак. Няма нито маса, нито сянка. Останалите пътници от автобуса са насядали по бордюрите отзад при тировете. Там има сянка, но смърди на машинно масло, изгорял дизел, препълнени кофи за боклук и прочее тираджийски аромати.

Спряхме във Верона, за да оставим трима души. И чудо — господинът от седалката до мен се оказа единият от тях. О, благодаря ти, Господи. Тъй като съм наднормен и надгабаритен, тъкмо предвкусвах как поне малко ще ми се увеличи комфорта на пътуване, но не би! Стюардесата веднага ме скастри да пусна до мен да седне друг пътник, за да може тя и единият от шофьорите да се разположат на двойни седалки. Нали се сещате, че думите „моля“ и „извинете“ не присъстват в речника и. „Мръдни се да седне човека, бе!“ беше милото обръщение.

Не знам къде е романтичната част от Верона, ама не е нито около автогарата, нито по пътя до нея. Верона ми заприлича на малко попораснал Благоевград.

Пътят през Италия е скучен чак докато стигнем Лигурия — областта около Генуа. Там магистралата се вдига нависоко, нависоко в планината и гледките са зашеметителни. Някъде далече долу покрай брега се редуват малки и големи градчета. По някое време се вижда и Генуа. Приказна красота, тунели, мостове-шедьоври на пътното строителство. Сан Ремо е последното по-голямо селище по пътя. Откъм пътя изглежда доста провинциално и въобще не като фестивална столица и топ курорт. Краят на Италия е ознаменуван не с граничен пункт, а с пункт за събиране на такси за магистралата. Табелка „Франция“ и ето — нищо не се променя освен езика на табелките по пътя.

Една от зашеметителните гледки от Лигурия.

Магистралата продължава да се изкачва нагоре и стига но над 1000 м. височина. По някое време се виждат Лазурният бряг, Монако (или Монте Карло). Усещането е почти като полет със самолет. Долу в ниското е морето, заливът е пълен с кораби и яхти. Чудя се как ли изглежда магистралата, погледната отдолу. Виждат се луксозните стари сгради на хотели и казина (може би). Замислям се, че вероятно във всеки един момент там има поне 20 тина разни личности, за които съм давал пари да ги гледам в киното, или пък милиардери, на чиито бизнеси съм клиент, които се кефят на лукса, морето и бързите скутери. С моите пари. Дреме ми. Не съм останал с чувството че съм ограбен, така че да живеят.

Магистралата е осеяна с аварийни отбивки с чакъл, където да спреш с колата, ако ти откажат спирачките. Умно!

Следващата спирка е вече във Франция — на един Шел в планините, 200 км преди Монпелие. Абе Европа си е Европа. Може би от фирмата са търсили, но не са намерили достатъчно гнусно място да спрем. Тоалетната е безупречно чиста и безплатна, закусвалнята е много добра със всякакви вкуснотии. Въобще доста приятно.

Иначе спътниците ми бяха повечето гастарбайтери в Испания. Половината българи, половината роми. Не знам в автобусните фирми как усещат кой какъв е, но ромите седят в задната част на автобуса, а българите в предната. Не съм расист, но едва ли бих издържал в непрестанния купон, който се вихреше в задната част на автобуса. Като отчужден асоциален тип предпочитам всеки да си пази личното пространство и да си трае. Точно зад мен седят две спретнати русоляви дечица, които говорят на испански и някакъв западен бг диалект — оти, нема, чекай. Доста буйни са и не се спират ни денем ни нощем.

Интересно, че знаят български (но само родния диалект на баба и дядо!) но предпочитат испанския. Между другото, май мернах едно от децата в предаването на бате Енчо, където си говореше на диалект. И бате Енчо значи, го е усетил, че е атракция която не се среща всеки ден.

Ромите, които седяха в задната половина на автобуса, като изключим че бяха доста буйни и шумни, бяха чисти и добре облечени. Имаше един, със странното име Райко Даскалов (да, няма майтап!), който отвреме навреме се примолваше за тесте карти или за по-силна чалгица по уредбата. Добре че шофьорите не отстъпиха нито веднъж, не знам как щях да издържа.

За да могат да реализират такива дълги рейсове, автобусните фирми возят трима шофьора едновременно, които през 4 часа се сменят на волана. Който е на волана, той определя и музиката. Музиката беше поносима, докато стигнем във Франция.

Имам MP3 плеър, който влача навсякъде със себе си. Страхотна машинка, с нея много лесно се понасят неприятни пътувания и други влошавания на комфорта. Проблем е обаче, че батерията му трае само четири часа и половина. Цяло денонощие се стисках и не си пусках плеъра и когато останаха около 6 часа до Монпелие го пуснах с кеф. В другото платно на магистралата се наблюдаваше почти типично френско магистрално задръстване. Френската магистрала не минава нито през, нито близо до населени места. Просто еднообразен равен извънградски пейзаж, щом се отдалечиш от италианските планини.

Типична френска магистрала пред задръстване.

Леко ми се повдигна настроението, когато по лично мои изчисления по пътни табели и бегли спомени установих, че ще закъснеем не повече от половин час в Монпелие. Чудо! Нали споменах, че стюардесата мълчи като литературен герой-комунист на разпит за спазването на разписанието.

Плеърът ми свърши около час преди Монпелие. Мекото слънце клонеше към залез, сребристата магистрала се точеше пред нас до безкрайността. Можех да прекарам оставащото ми време в съзерцание.

И точно тогава гръмна чалгицата по уредбата. Не знам коя е точно тая певица (Води ме в някоя кварталнааа кръчмаааа) — Глория или Ивана, но чухме цял неин албум, с висок звук (поздрав за някого било), моят MP3 плеър лежеше изтощен в джоба ми, а аз облегнат на седалката се молех наум „дано няма още едно парче, дано няма още едно парче“. Албумът на тая кифла е адски дълъг, направо безкраен.

Целият екипаж на автобуса (3-те шофьора, стюардесата и една девойка, която ползваше всички привилегии на екипажа и се возеше на екскурзоводското място, но не беше от тях) се кефеше и припяваше. На мен ми се повръщаше.

Точно тогава ми се обади хазяинът, да пита къде съм, защото автобусът трябвало да е пристигнал вече. Милият той, колко е наивен. Обясних му криво-ляво че пристигам след половин час, докато около мен гърмяха ориенталски поп-ритми.

Автобусът свърна от магистралата към Монпелие. На входа на града ни посрещна огромен фонтан и кръгово движение. Вътре в града всичко изглежда адски спокойно и чисто. Малки къщички, потънали в зеленина. Сигурно така щяха да изглеждат Варна или Бургас, ако не ги бяха натоварили с ролята на морски мегаполиси.

Автогарата в Монпелие. Терминал за низшите касти на обществото. С бяла боя върху синята рамка на строителния фургон е написано — „Автобусна гара“

Автогарата в Монпелие изглежда просто като един голям паркинг. Къдрав господин със стар Лендкрузър беше паркирал в единия край. Аха, хазяинът.

Оцелях след 36 часа път.
Продължението в част втора>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Рим, Италия (2)

Втора част на пътуването до Рим е на новото си място>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Рим, Италия (1)

Първа част на пътуването до Рим е преместена на новото си място>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

До Италия и обратно - през къде ли не....

„ И какво стана с Джиджи? Ами какво, върна сее!”

Та така. Новопосветените пътешественици се завърнахме. Нашето, бих казал, много дълго отлагано пътуване се състоя. Благодарение на Благун, Дивака, Sayaro, Емо Вучев – хора, които не познавах и все още лично не познавам, съставихме и осъществихме, почти изцяло по Интернет (както каза приятел това си е натурален нетуъркинг) едно истинско пътешествие. Набавихме нужната литература, карти, билети, резервации и всичко това за първи път, като изключим едно отдавнашно пътуване до Будапеща и Прага със стария москвич преди … години. Искам да ви кажа, че вече се чувствам като част от едно много различно, ЧОВЕШКО съсловие. Напомня ми годините, когато откривах компютъра: приятели прекарваха часове с мен, за да мога да инсталирам първият си Уиндоус – 3.11. Колко търпеливо и добронамерено обясняваха този „Друг Свят” на невярващия.... Още от тогава остана вграден в мен „Закон1: знаеш ли трябва да помагаш!”

Всъщност, ако не ви се чете, ето тук може да го видите на картинки sofia-rim.kolio.net
Та сега по същество. Маршрутът София – Любляна (с посещение на Постоинска яма)– Венеция – Флоренция – Рим – Капри (с нощувка в Праяно) – през Бари - Игуменица Йоанина – Мецово – Ней Пори (или Пури – нещо Ню порт) – София беше осъществен за 11 дни. Пътят, който ми се струваше с ужасно дълъг първи участък от 922 км. се оказа едно много приятно и лесно изпитание. Един шофьор на автобус, пътувал къде ли не, ми го каза много просто „Абе, ти в България пътуваш ли?” – „Да”казвам „често”. „Ами тогава нищо не може да те изненада, по–лоши от нашите пътища нема!!” – оказа се прав. Минах през тунелите на Ниш, може би поради това, че не дочетох табелите или защото беше рано и полицията им още спеше, без проблеми.

Сърбия дет се вика на един дъх с 1600 динара. В Хърватска има превъзходна магистрала – права, равна и ненатоварена и на всеки 5 км - Отморище с водичка и сянка, и кофи за боклук. Твърдо бяхме в Европа, явно. Единственият проблем по тази магистрала е да се удържиш буден. Ако не бяха любимите същества в колата да пеят и приказват, трябваше да мина на автопилот. Словения. Шенген. Остър поглед. Къде отиваш? Пари? Резервации? Дай, да видим. Колкото и да имаш самочувствие, леко ти го смачкват. Слава богу, за 5 мин прескочихме ОТТАТЪК. Словения... Още преди 30 години баща ми се върна оттам с пълен куфар шоколад, и каза: „Тия не са никакви югославяни, те са повече австрийци от австрийците”. И сега се потвърди това впечатление. Подредени села, чистота, цветя, подстригани поля…много европейско ;). А Любляна е много събран, стилен, чист, тих приятен град. Алеи за колоездачите, светофари за тях и никой не им паркира на алеите. Вечерта край реката - всички заведения със свещи, музиканти по площадите. Очаровани бяхме, а супа, сервирана в хлебче, със страхотна месна бира Сокол. Да ви кажа честно, от всички величествени красоти, които видяхме, това място ни грабна като място за живеене. Ако избирахме от градовете, къде искаме да живеем, това е Любляна. Още си смятат в СИТ-ове (словенски н’ам-к’ъв си толар) - еврото не е особено модерно.


Пътят ни отведе в пещерата Постойна. Страхотно е да се види. Индиана Джоунс може да се почувстваш. Оттам искахме да минем през Триест, покрай брега, да зърнем Адриатика, но не стана. Пусти магистрали така ни извъртяха, че само камиони и бетон видяхме. Карай да върви, нали летим към Венеция. Граница. Бонджорно!, и сме в Италия. Усещането е.... коли, тирове, коли, тирове - е, това е наш избор. Ако искаш да стигнеш за време, което можеш да предвидиш, това е пътят. Пристигаме, за първи път без лутане, в хотел Сан Карло в Местре. Чудесен, удобен, професионално отношение, добър английски. Гмуркане под душа и бегом към Внеция.


О, Венеция! Грабва те тутакси. Там се загубваш на мига, но това е толкова очарователно. После ненадейно се намираш, където трябва. Търсиш едно, попадаш на друго

Пример

Ама си заслужава.... Тия венециански търговци, явно, въртейки бизнеса по Средиземноморието, добре са припечелвали и, сущи наши новобогаташи, са гледали да го демонстрират. Всеки се е състезавал със съседите си – по-голям дворец, от по-велик майстор да вдигнат. Ама така е, има ли пари и култура има. А Венеция има, всичко има.
За съжаление, една нощ и половин ден, и сме по пътя към Флоренция. Много ефектен път. От Болоня към Фиренце (не знам от ‘де това Флоренция) магистралата минава високите Апенини, демек тунел-завой-тунел-завой. И то завои, дето трудно се взимат с 100км/ч, а колоната пердаши със 130-140. Ако минеш в другата колона, отиваш при тировете и там - не е оферта...(на 5 метра дистанция са). Почуствах се като Шумахер, нали съм в страната на Ферари. А за капак, между тунелите - здрав дъжд, едва се вижда. Ама накефих се, рядко се случва да влагаш 100%.

Флоренция. Много е красива. Много пищна. В Уфици ни заболяха краката, огромно съкровище. Много дни са нужни. Е, друг път - още. Хотелът – риали ренесанс. Стаята - 40 квадрата, таванът на 5 метра, канализация - външна. Направо чувахме въздишките на Медичите през стените. Е, това удоволствие, обаче, изисква колата да се подслони в гаража на Баричело (мисля, че е прякор) за същата сума като нас. Вечер е много хубава Фиренце, свободна, приятелска оживена, усмихната. Опитайте „бистика флорентина” (бифтек), около кило е, и тосканско бяло…Пожелавам ви го! Палацо Пити, дел Академия (Давид) - един ден.... Пусти живот, забързан.

Към Рим. Напускаме магистралата. Заслужава си. Интересно, очарователно, любопитно. Пиенца - градът на пенсионери и пинокиовци. Естествено, се заплесваме и атакуваме Рим по тъмно. Грешка! Няколко обиколки на Порта ди Маджоре и се намерихме.


Рим. Дали защото много очаквахме или друго, но този Вечен град се оказа по-пренаселен, по-шумен и по-мръсен, отколкото си представяхме. За добре пресирани и стресирани софиянци, Рим е типична градска блъсканица. Хотелът ни, бяха ни го избрали приятелите от Рим, се оказа разочарование. Собственост на Ватикана – типичният лукс и власт. Управляван от един йезуит, много прилича на нашенски пенсиониран полковник. Климатик - централен, пуска се по желание на йезуита. И най–щурото изискване: да се прибереш до 11.30 ч. Както и да е успяхме, с много парларе и ръкомахане, да вкараме един член от семейството във вила Боргезе на оригиналите на Рафаело. Останалите се отдадохме на разходки в парка, римска жега си беше. Много приятни са откритите туристически автобуси. Наистина е удобно и приятно да огледаш града от втория етаж, без да ти изтръпнат подметките.

Ватиканът. Много катерене и търпение са нужни да се покатериш на Свети Петър на купола, но пък си заслужава гледката. Разбрах откъде правят картичките. Вечен град, добре е да го погледнеш отгоре, помага за самочувствието. След насладата от простора, като контраст на усещането, вътре в катедралата се почувствах много потиснат. Толкова труфено, трупано, претрупано, натоварващо, че смазва. Злато, мрамор, могъщество. Оставам си православен отвън на площада. За разтуха отидохме до Остия – морския квартал на Рим. Гмурнахме се в Тиренското море с огромно удоволствие.
На път към Соренто. Избрахме оттам да отидем на Капри, а не от Неапол. Соренто си заслужава песента на Джили. Всички къщи, къщички, резиденции гледат към неаполитанския залив. Но Капри – О, Капри! Когато се покатериш с наклоненото трамвайче, после с автбус(ченце), с размери на полско фиатче, а после с лифта до върха разбираш, защо му слагат „О”то отпред.

Няма да описвам повече погледайте.

Има една синя пещера, която много ни изкушаваше, но не стигна време.

Към Позитано и Праяно. Това е ПЪТЯТ, отсечен в скалите - криволичи и предоставя коя от друга по-зашеметяващи гледки. Добре, че са направили парапети, на всеки завой може да излезеш от пътя, такова прехласване. Местните легенди за имената на градчетата от „Костерия Амалфина е Сорентина” са, че дева Мария е бягала и спряла тук, спряла там. Нищо чудно, боговете да са го посещавали.

Позитано няма нищо общо с нашият италиански дипломат - там не са го чували. Праяно, където бяхме намерили хотелче, е същото, поникнало сякаш на южните скали, градче. Много е хубаво, разбираш защо са им така добри канцонетите, всичко там така въздейства, да запееш, да се отпуснеш. Опън Гейт се казваше нашият хотел. Великолепно място, вижте сами

място за закуска


или

балкон

Амалфи, като прочетеш малко за историята му се оказва, че е бил не по-малка или слаба република от Венецианската, но защо ли е по–неизвестен не ясно. Като се загледа човек, като че ли всичките тези градчета са строени само за картички.

През Бари към Игуменица. Хубав ферибот, само дето ни събудиха в 3 часа да слизаме, а той едва в 5 ни изсипа от търбуха си на пристанището. От там - ту магистрала, ту не - до Янина. Има какво да се види там от деспотството на Али Паша. Има островче с чудесни кръчми и музеи. От всякъде те черпят баклава за добре дошъл, с идеята да купиш, ама от толкова баклавички така се заслажда, че само вода ти се ще. И пещерата Перама си заслужава ходенето, тя е по-скоро дълбока, отколкото дълга. Нощувахме в Мецово, много колоритно село - донякъде напомня Копривщица и Ковачевица. Сиренето им наистина е страхотно, и с узо, и с вино може. Кокореци, сувлаки - определено се почуствах по добре от италианските ресторанти. Хазайката ни (то си е хотел, но те посрещат като у дома си), Калиопа, се стараеше много. За всеки наш въпрос тичаше до речника.
Гърците явно са по–вярващи хора от нас. Всички кандила по пътя, а те са на всеки завой, бяха запалени и имаше цветя. Пример за това може да се види в Метеора. Тези там са строени с вяра, а не със злато и огън като Ватикана. Камък по камък нагоре. Няма друг начин освен с вяра. Който е ходил е усетил, който не - да погледа

Метеора

От там се насочихме към Егейско море. Ней Пори, странно как толкова голям курорт го няма на картата. Като антипод на нашето Черноморие, там се строи до 2-3 етажа и на 100 м. от морето. Представете си плажът на Албена, кристално море, две алеи за пешеходци и хотелчета, по-скоро къщи, с ресторант или кафене отдолу. Гарсониера на тази първа линия е 25 евро. Направо да се чудиш, защо толкова години инвестираме по нашето?! Нямам обяснение, и за капак е на по-малко от 400км. За няколко часа само бяхме в Солун, изумени сме от този град. Модерен, млад, богат, светещ, чист.
Към България, трепетът е разбираем. Границата, метакса от фри-шопа и към дома. От светлата Гърция, вече е среднощ, в тъмното. Тъмно, но родно. За 3200 км не видях полицай и хоп! в тъмно и тайно селце - щрак! Превишена скорост - с 80 през населено място в 2 часа през нощта. Хванаха ме мен - злодея. Е, добре дошли у дома. По нататък се гмуркаш в дупките от недоправената магистрала в тъмницата, няма една табела или лампа - ама те ловят нарушители.
Карай, след такова пътешествие човек се зарежда с добро. Дай Боже всеки му!

Чао, всичко е възможно

``````````````````````````

Изводи и полезна информация

Бе то кратко съм го описал, ама лека по лека по лека ще се допълва. Та да споделя няколко извода.
1. За първи път, съвсем сами, планирахме и организирахме нещо такова. То верно, че е страшно вълнуващо ама сега си давам сметка за риска. Нито от хотелите имахме представа нито от пътя, къде, колко как - от самото начало. Хората с ексурзоводи, подготвени, знаят, на групи, а ние - тримата. И всичко - по нета, е то ми е занаят, ама все пак.... Първи извод: За всичко можеш да разчиташ на хората от този клуб. Знаят всичко, ако не знаят ще го намерят. Само споделяй!
2. Финансово. Хотели, гориво, зелена карта, медицински застраховки, зареждане на кредитните карти(по-добре две от една :)), ферибот, оборудване на кола, карти, атласи и, много важно - резервации за повечето музеи - беше направено оттук. В много прилични граници. Спане за около 100 евро за трима, 3200 км път 220л. Нафта - около толкоз евро. Пътните такси не ги помня. Има ги в сайта на Мишелин. Дотук добре. Ама малко с ресторанчетата се пооляхме.
Втори и други изводи: Не търси ресторант прегладнял, не се доверявай на майстора, чети по внимателно менюто, няма да е зле приятели да препоръчат нещо. Илюзията, че можеш да хапнеш нещо на улицата евтино, си е илюзия. По-добре истинско ресторантче, добре е да се прочетат гидовниците. Разните корабчета, влакчета, лифтове, лодки, атракционни трамвайчета и автобусчета, по правило, ти взимат повече от колкото очакваш. В смисъл, винаги можеш да го направиш и по разумно, но ако ти е за първи път, като нас, си е купон. Мисля, че харчехме по повече от 100 на ден.
3. Ферибота 165 евро за тримата и колата - при това кабина А-А на горната палуба, само дето беше двойка. Ама това е резултат на супер промоция от фирмата (виж по-горе да не излезе че съм им агент) - горещо го препоръчвам, аз прекарах цяла нощ над обърканите гръцки сайтове за ферита с молив в ръка и едвам достигнах 240 евро, при мижава тройка в трюма, на най-мизерната компания, в неудобен час .
4. Покупки само на картички, сувенири, карти и книги сме направили. То вече не е оня запад. дето има всичко, а ние - нищо. Не ми достигаше един диск за камерата и си потърсих в Италия. Едно фото до Ватикана ми предложи един, за 10 евро. REALLY!? питам аз, а човекът с учудване пита: Скъпо ли ви е? Отказах гордо. В Остия попаднах на супермаркет и си викам, е сега ги надхитрих. Там бяха по 9. А в София са по 1.20 в лева. Извод: Та техническата подготовка си е по-изгодно да се направи тук.
5. Италианците са любезни. Питаш на английски, те кимат, кимат и ти отговарят, силно ръкомахайки на италиански. Бях страшна картинка с един карабинер. Аз учтиво Ду ю спиик инглиш, той вежливо и внимателно ме изслушва и казва ЪЪ? Аз отново, с още по-прости изречения и повече движение в стил РАП. Той - ЪЪ? и така, докато нашата приятелка от Рим не се намеси в пантомимата.
Основен извод:6. Това е приключение, щастливи сме че го направихме.

Хотелите
Този в Любляна е младежки, евтин и тесничък, в банята можеш да влезеш след изпускане на въздуха. Но чисто и за една нощувка става. Следващия път ще избера друг. Този във Венеция - Местре е супер. Лесно се намира,паркинг - това за Венеция е бонус, професионалисти са хората говорят английски имат програми, билети, екскурзии много го харесхаме за цена 85 евро за тройка е перфектен.
За Флорентинския ... 40 квадрата стая с 5 метров таван. Много е ренесансов. Май оттогава са му настилките и стените. От една страна е изживяване, от друга колата трябваше да е в гараж за 25 евро, все едно 4 член на семейството. В центъра лесно стигаш до всякъде но..
За Римския...Хъм той се оказа на Ватикана. Лукс и власт. Много луксозен, но в шумен квартал, евтин но на рецепцията седи йезуит който знае само италиански и заключва в 11.30. За Рим не бих отишъл втори път в него.
А за Праяно ООО! супер там е романтика, красота, трудно е да се опише, виж снимките от сайта. Ферибота е чудесен имамахме кабина А-А на най-горна палуба за супер промоция. Препоръчвам да се купува от агенцията в София.
В Мецово стопанката ни Калиопа се стараеше страхотно. Симпатично домашно тип Копривщенско хотелче. Там важни са хората. А тези бяха много мили. Пак бих отишъл За морския бряг на Егейско - никакви проблеми и цените и морето супер

Автор: Бай Кольо

Снимки: Авторът - ето и фотоалбума от това пътуване>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: