24 април 2007

Остров Тасос

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Разказът се премести на нов адрес: Остров Тасос (Керамоти, Лименария, Кавала)>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

23 април 2007

Австралия: Mungo Adventure (6 част - Дългият път към Mungo)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Mungo-Magic



По пътя към Hay – следващото населено място след около 170 км започвам да изпадам в странно състояние. Безкрайния плосък терен, огромното синьо небе и липсата на други коли ме вцепеняват. Хондата продължава монотонно да се плъзка с 140 напред, а аз постепенно спирам да усещам отделните части от тялото си. В същото време сетивата ми са изострени до край, концентрацията ми е пълна, и липсва умора – имам чувството, че така мога да продължа още 1000 километра.

Единственото от което имам нужда е Triple J или JJJ – младежката секция на националното радио, което покрива цялата страна. По този път обаче сигнала изчезва. Изчезва сигнала на каквато и да е друга станция. Сега разбирам какво съм забравил.
В жабката откривам само три диска които принадлежат на Пешо: The Herd, The Whitlams (австралийски групи) и ... Charles Aznavour?!? Те донякъде ме спасяват, но след няколко пъти започват да дотягат.

По пътя няма коли, но често виждам скачащи кенгура, както и табели предупреждаващи за опасността.

Kangaroo- Danger
Реална опасност за движещите се с висока скорост в следващите 240 км.


Подминавам Hay спирайки само да допълня резервоара. При тези разстояния горивото свършва бързо. Интересно явление: колкото повече навлизам в континента, толкова повече цената му разсте. От $1.20 в Sydney тук бензина е вече $1.50.
Докато плащам ми се вие леко свят и осъзнавам колко много съм се схванал, но нямам желание за почивка. Няколко минути движение по равния път са достатъчни отново да се почувствам добре.

Следват 140 км до Balranald.
Дълги километри преди да го стигна виждам в далечината огромен стълб пушек разстилащ се високо в небето. Нещо там сериозно гори!
Гледката е впечатляваща! Само се моля това да не е бензиностанцията в Balranald.

Нещо там сериозно гори!



Това което гори някъде в далечината, постепенно с моето движение се премества надясно докато остане зад мен. Отдъхвам си.

The Bushfires – пожарите в Австралия са страшни (особено ако твоята къща попадне в тях), но всъщност те са начина по който гората тук се възобновява. През сухия сезон всичко изсъхва толкова много че е необходима само една искра за да пламне. В знойните летни дни винаги се намира някой психар да драсне клечката.
В годишния цикъл на аборигенския живот (преди белите заселници) има момент в който племето се изнася и запалва гората след себе си. Не само че от там изскачат вкусни гущери и други лесни за ловуване животни, но обикновенно това става преди дъждовния период и пепелта помага на новите разстения да пораснат още по-буйни. Евкалиптите не умират от един обикновен пожар. Те са много по-устойчиви. Няколко месеца след пожара гората е по-жива и зелена. Тогава аборигените се връщат заедно с многобройни кенгура дошли заради свежите листа.

Имам проблем с множеството едри мухи, пеперуди и скакалци, които от високата скорост се размазват в предното стъкло и затлачват решетката на радиатора. Страхувам се за охлаждането на двигателя. Освен това трябва да внимавам за учудващо големия брой убити животни или road kill както ги наричат тук.

Road Kill – тъжно, но често стрещано явление по дългите пътища на Австралия


В Balranald има добре снабден информационен център където си набавям необходимите брошури за Mungo National Park. От картите става ясно че до Mungo мога да тръгна и от тук (308 км. връщане).
Вече не ми се ходи до Mildura. Първоначалния план да атакувам пустинята от там (понеже е по-близо - 200 км) не ми се вижда толкова добър. Умората ме хваща и нямам ентусиазъм да шофирам още 160 km, а и вече е доста късно.
Другия вариант е да преспя тук и да поема към Mungo рано сутринта. Balranald обаче не ми вдъхва доверие. Каубойско градче като Yass, но много по-занемарено и изоставено. Стари, изкривени сгради с олющена от слънцето боя, ръждясали ламаринени покриви и мотел в който имам усещането ме чака стаен злобен хотелиер излязал от роман на Виктор Юго.
Централната улица е пуста - без магазини и без живот!
Може би е умората, може би е невероятната тежка горещина (в 18 часа!), но това място ми лъха на самота и отчаяние. Не бих могъл да остана тук нито за миг!
Решението е взето!
Тръгвам към Mungo още сега, без да губя момент!
След като вече имам определен план и цел, умората и неувереността изчезват, бензина е напълнен до горе, хладилния бокс с 10 кг лед (и разни напитки) и се обаждам в Sydney. Там всичко е наред, само има доста дълга пауза, когато споменавам между другото, че в следващите три, четири дни вероятно няма да мога да се обадя...

The-Outback
Какво ме чака?


Следва част 7: Старецът>>>


Автор: Веско Петров

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

19 април 2007

Великден в Струмица - част 2

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

За българските работи: Още малко за Струмица

Специално за отбраните читатели на моя блог :))) публикувам още малко снимки и информация за престоя ми в Струмица.

На първо място слагам снимката на лицето, маскирано като Карлсон, за която моят приятел Владимиръ така настоятелно помоли :)


Това пък е най-известният македонски футболист - Горан Пандев - който е точно от Струмица и естествено е местна гордост. Играчът на Лацио е направил и доста хубаво кафе в центъра, където мога да се похваля, че бях. Има го и навсякъде на рекламите на runners - много яки :)


Точно в центъра на Струмица има и огромен паметник на Гоце Делчев. На него стои една от известните мисли на войводата : "Аз разбирам света единствено като поле за културно съревнование на народите." Интересен факт е, че ние знаем за тази реплика на Гоце от книгата на Яворов "Гоце Делчев". В същата книга недвусмислено се заявява, че Делчев е имал българско самосъзнание


Типично по български (или по цигански), някой беше изчагъртал част от буквичките. Между другото в Борисовата градина в София е още по-зле и в повечето случаи изобщо не се разбира чий е паметника


Срещнах и един много интересен надпис на една от сградите в центъра : "Ми се сере от бугарски дипломи". Явно на някои хора не им е приятно, че все повече македонци идват да учат у нас и разбират, че българите не се целуват с деца и не убиват студенти. Съжалявам, но виртуалната берлинска стена, създадена от комунистите между България и Македония, започва да рухва. Всички в Струмица бяха наистина най-дружелюбни към нас.

Все пак и на карнавала имаше една проява, напомняща за годините на комунизъм и фалшификации. Точно последните участници се представиха като влак "Балкан анти Мак експрес", явно завладяни от македонистичната параноя, че всички на Балканите мразят Македония и крадат от историята и.

"Анти Мак експреса" имаше четири вагона, на които бяха тълкувани по доста обиден начин известни български, сръбски, албански и гръцки абревиатури. Най ми хареса гаврата с албанската АНО (Армия за национално обединение), която беше преведена като "Отпадна Неписмена Алиянса".



Гаврата със сърбите пък беше най-груба - СПЦ - Сръбската православна църква - беше тълкувана така :



Разбира се, не беше пропусната и България, като ВМРО беше представено като "Вътрешна Малцинска Расистичка Опциjа". Със сигурност обаче, признаването на факта, че ВМРО винаги е била в същината си българска организация е сериозен напредък :)


Както и да е, "Балкан анти Мак експрес" нямаше как да заличи всички останали чудесни впечатления от Струмица и да омаловажи факта, че хората на изток и на запад от Вардара все повече и повече се сближават.

Край

Автор: Петър

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

16 април 2007

Австралия: Mungo Adventure (5 част - Дивият Запад)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Част 5: Дивият Запад! (предишшната 4 част е тук>>>, а началото - ето тук >>>)


Mungo-Dunes


The bikie бавно се приближава, лениво влачейки грамадните ботуши на краката си, а аз се мъча да определя предмета в ръката му.
Докато умувам какво е това, той е пред мен и почуква на прозореца. Аз го свалям и той започва да говори с драчещ като стар мегафон глас показвайки ми това което държи. Австралийския му акцент е толкова силен – сдъвкани думи, недовършени звуци и реч изпъстрена с множество непонятни за мен идиоми, че ми е трудно да разбера нещо, но предметът в ръката му ми подсказва за какво става дума.
Това е един Nokia мобифон... досущ като моя!
Няма нужда да поглеждам в жабката където го държа – веднага знам че е моя. Нали съм обещал да се обаждам от него два пъти дневно.
- Yes, казвам аз – It’s mine.
The bikie ми го подава, обръща се и започва да влачи бутушите обратно към неговия Harley-Davidson.

Разбира се че съм го забравил в кафето тази сутрин, но не мога да си обясня как и защо ме гонят близо 200 км за да ми го върнат!
Трябва да им благодаря! Излизам от колата и отивам при тях.
Опитвам се да завържа разговор. Те са доста над средната възраст и поведението им не подсказва че очакват някакво възнаграждение. По-скоро усещам сдържано достойнство.
Как са знаели накъде съм тръгнал? От моя човек – сервитьора, на когото съм се разприказвал за Mungo National Park. Предлагам им пари, поне за бензина. Няма нужда – те така или иначе се прибират в Melbourne и им е било по пътя.
The bikies ми пожелават Good Luck в пустинята, палят моторите и поемат към магистралата за Melbourne.
Аз поемам към Wagga Wagga.

Насърчен от хубавото кафе в Yass решавам да видя и Wagga Wagga (аборигенско име означаващо място с много гарвани). Това е малко по-голям град (около 57 000) в който дори има университет.
Спирам на информационния център да се ориентирам и разбирам че съм сгрешил. Тук освен една галерия за стъклено изкуство няма нищо друго. Има обаче трафик!

Съдебната сграда във Wagga Wagga


По основната улица се нижат магазини пълни с нискокачествени неща: грозни шорти и тениски за по $10 - $15, типични австралийски шапки с периферия и висящи коркови тапи (да пазят от мухите), the boots – нещо между ботуш и обувка, коeто вместо връзки е съоръженo с широки ластици зашити отстрани (за по-мързеливо нахлузване) и разбира се тези ужасни цветни ватени анцузи (дето се развлачват след пет минути и които са абсолютен хит сред по-възрастното население).
Никъде не виждам кафе.


Cork-hat - Въпросната шапка с коркови тапи


Сякаш целия град е излязал да пазарува. Настроението е по лятному лениво. Много от вървящите по централната улица са боси. Децата ближат ледени пръчки, младежите висят пред McDonalds и се чудят какво да правят със себе си; бабички – по споменатите вече анцузи ровят из купищата други анцузи струпани върху широки маси, мъже и жени по шорти и потници... И всички – леко или малко повече с наднормено тегло.
Има още нещо, което по странен начин обединява обитателите на този град, но ми е трудно да го определя. Гледам тези спокойни и очевидно доволни от живота хора и се чудя какво е това.
Изведнъж стоплям – подстрижките! Всички ми изглеждат еднакви, сякаш са посетили един и същ фризьорски салон.

Време е за по-сериозно шофиране. Спирането в Yass и Wagga Wagga ме забавят твърде много. Вече е обяд а до Mildura, където смятам да спя остават около 600 километра. Допълвам резервоарa – решил съм да не се повтарят нервните моменти след Камбера и от тук нататък ще го допълвам при всяка възможност.

Следващото градче е Narrandera. Пътят става все по-прав и терена все по-равен. Все по-рядко срещам други коли. Стоте километра до там минават бързо.

Narrandera: Pub – a (кръчмата) в центъра


В Narrandera е имало по-сериозна съпротива от страна на аборигените и дори има исторически регистрирана битка или по-скоро касапница, при която са избити 60, 70 души заедно с жените и децата им. Наричат го: “Тhe Murdering Island Massacre”. Няма смисъл да спирам – знам че няма нищо за виждане. Съвременна Австралия не е особено горда от подобни “сражения”. Тук не се говори много за начина по който белите заселници са заграбили земята.

След Narrandera става още по-равно. Вече не срещам други коли.
По някое време трябва да спра. Имам нужда да пусна една вода и това пусто място ми се струва подходящо за целта.

Излизам от колата неподготвен за шока който ме чака. Горещия въздух отвън ме блъска в лицето със силата на взривяващ се бойлер! Правя няколко крачки като в пещ. Милиони дребни мухи се мъчат да влязат в очите, носа, устата, ушите... където и да е, стига да са надушили някакъв микроскопичен остатък от влага.
Една шапка с коркови тапи сега би свършила добра работа!

Заставам по средата на пътя, който трепти и изчезва пред и зад мен някъде далеч в хоризонта. Толкова е сухо че кожата ми изпръхва почти мигновено, а водата която пускам, прави тъмни петна по асфалта, които изчезват пред очите ми. Невероятно усещане!
Завъртам се на 360º. Навсякъде виждам само хоризонт. Няма нищо освен огромно синьо небе с ярко изгарящо слънце и пустош обрасла с ниски бодливи храсти. Никакви детайли.
Усещането за дезориентация е пълно и донякъде неприятно, но в същото време изпитвам странен възторг от факта че човек е толкова дребен и нищожен заедно с всички негови дребни и нищожни амбиции и проблеми. Чувствам се олекотен...

Дългия път към Mungo, който олекотява човек.

Автор: Веско Петров


Следва част 6: Дългият път към Mungo >>>


Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

12 април 2007

Великден в Струмица

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Всяка година преди Великден съседна Струмица се превръща в Рио
Струмица е разположена само на около половин час от българската граница, но малко хора у нас знаят, че всяка година преди Великден, от стотици години насам, там се организира карнавал, който по мащаб отстъпва на този в Рио, но пък е не по-малко забавен.


По традиция самият карнавал се провежда винаги във вторник, по време на великденските пости, а датата варира и е в зависимост от Великден. Събират няколко дни, в които цяла Струмица живее в празнично настроение – събота се избират Принцът и Принцесата, които ще предвождат шествието, в неделя има детски карнавал, във вторник е главната карнавална вечер, а в сряда – празник на сгодените двойки.
Карнавалът вероятно се е запазил още от предхристиянски времена, като впоследствие е обогатен с нови елементи. От 1991 г. насам, Струмичка община отговаря за организирането на мероприятието, като дотогава всичко е било спонтанно.
Дългите години на неприязън между България и Македония по времето на комунизма несъмнено са дали своето отражение и хората от двете страни на границата малко или много са позабравили едни за други. Но с развитието на двете страни и с отърсването от наложените от комунизма стереотипи, българи и македонци все по-често се сещат, че могат да се веселят и празнуват заедно. А струмичкият карнавал е прекрасна възможност за това.
„Де да можеше и с другите на Балканите да се разбираме така добре“, ми казва продавачка в хранителен магазин. Наистина, принудителното раздалечаване между България и Македония не е с толкова фатални последици и не променя факта, че българи и македонци продължават да са изключително близки не само по език, но и по нрави и душевност. Хората от двете страни на границата все повече си припомнят това. Всички знаем за многото македонски студенти, които идват да учат у нас. Но на път за Струмица, в автобуса имаше и много българи, идващи на гости на колегите си и приятели от Вардарско, където на живо да се уверят, че там не трепят „бугари“.
Митко Георгиев, струмичанин с българско самосъзнание, твърди че като малък е чувал, че „българите се целуват с деца и убиват студенти“. И макар днес медиите в Македония да продължават да са на антибългарски позиции, то в обикновения живот лоши чувства към българите вече не се усещат. Напротив, всички бяха повече от гостоприемни към мен и моята компания.
Необременени от политически и исторически въпроси, ние предпочетохме жълтата ракия и великолепната македонска скара. Кебапчетата са малки, но много вкусни и по време на карнавала се продават буквално навсякъде. Горещо препоръчвам и местния деликатес „пастармалийа“, който представлява нещо като мини пица, но е с уникален вкус.


Пастармалийа“ - това е малката!


„За карнавала винаги е студено“, казват местните, но в този случай времето е приятно, а съчетано с мириса на скара, става направо идеално. С настъпването на вечерта започват да се виждат все по-малко немаскирани хора. Деца, възрастни, дори баби и дядовци се включват в общото веселие и чакат да видят участниците, които традиционно минават из центъра и накрая изпълняват програма на площада. Най-добрите от тях печелят награди. Тази година наградният фонд осигурен от Струмичка община беше над 5000 евро


Ние намираме подходящо място и чакаме участниците един по един да минат край нас. Шествието започва с доста симпатични мажоретки, следвани от духов оркестър и първите участници на карнавала – маскирани като домати ученици от местно училище. Участници има от цялата страна, включително от чужбина. Има и от България – кукери. Традиционно винаги има и македонски кукери, на които местните казват „мечкари“.



Всички участници са се подготвили изключително старателно, вероятно с месеци преди самия карнавал. Има какви ли не – пирати, пилета, вампири, секси дяволици, египтяни, вещици, магьосници, обитатели на морското дъно, народни оркестри, кукли, динозаври. Едни от най-впечатляващите участници се представят като на аристократичен бал с маски, костюмите им са изключително автентични и дори имат пиано, на чиято музика танцуват виенски валс.
Не липсват и исторически сюжети – виждаме антични македонци предвождани от Александър Велики и прочутите ослепени войни на цар Самуил. Никой не споменава, че отговорен за ослепяването им е Василий Българоубиеца :)
Самуилов войн


С края на официалната част идва една също толкова забавна – вечерното излизане. Струмица е известна като града с най-добър нощен живот в страната. По целия център има много кафенета, ресторанти и дискотеки, които за карнавала се пукат по шевовете. Дошли са и известни диджеи от цяла Европа, които поздравяват множеството със специално направеното за случая парче – Welcome to Strumica. Почти няма чалга, явно в Македония наблягат на хаус музиката.

За град с население едва около 50 000 хил. Струмица е едно наистина много живо място. Едва ли град с подобни размери у нас може да се похвали с толкова дискотеки, които на всичкото отгоре са по-хубави от повечето в Студентски град.
Ако на деня след карнавала някой все пак стане по по-нормално време, може да види и празника на сгодените двойки. Всички мъже са маскирани, а жените трябва да познаят кой от всички е техният избраник. В повечето случаи успяват, но има и леко конфузни ситуации.
С това приключва Струмичкият карнавал. Така приключи засега и моят престой в Македония, където бих препоръчал на всеки да отиде. Няма нужда от виза, чувстваш се у дома си, храната и ракията са страхотни и в повечето случаи домашно производство, а виждаш нови неща, за които не си и подозирал. И всичко това на две крачки от София.

Автор: Петър от За българските работи: Великденски празници по македонски

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

10 април 2007

Австралия: Mungo Adventure (4 част - The Bikies)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Част 4: The Bikies (предишната (трета) част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

Walls of China при залез слънце.


The Bikies’ clubs!

За тези клубове в Sydney не се чува много. Само от време на време се появява кратко съобщение за убийството на член от враждуващи клубове, но като цяло те успяват да стоят далеч от любознателните медии (или по-скоро успяват да накарат медиите да не се приближават).
Не се чува много, но се носят безброй легенди за това че контролират проституцията и наркотиците, за това колко е трудно да се проникне в подобен клуб и за това че веднъж станеш ли член оставаш член до гроб.


Започвам да се чудя дали не е по-добре да се изнижа от тук, когато пътят ми към изхода е препречен от огромен субект, пак с брада и татуировки, но с обръсната глава. Това по странен начин го прави по-страшен от останалите. За миг губя дар слово! Въпросния субект търпеливо ме изчаква. Аз смутолевям нещо което успявам да оформя като въпрос дали кафето е отворено за простосмъртни като мен (без брада и татуировки), на което човекът сякаш учуден на въпроса ми, резервирано но вежливо, отговаря че да, кафето е отворено за бизнес. Какво ще пожелая? Това е сервитьора...
Аз имам нужда от двойно еспресо.

Кафето е страхотно! Такова рядко може да се намери дори и в Sydney. След като съм осъзнал че няма да бъда изритан, започвам да разучавам обстановката. Откривам нови детайли по стените – различни лъскави метални части, които в цялото пространство се обединяват в един огромен двигател с вътрешно горене. На една от снимките по стените откривам и моят човек – сервитьора. Гладката му глава блести на слънцето точно колкото резервоара на огромен мотоциклет на който се е подпрял. На светло и усмихнат той не е толкова страшен. Използвам момента при поръчването на второто двойно еспресо, да му направя комплимент за хубавата машина която притежава, сочейки към снимката. Сервитьора кима без да проявява емоция.

Yass и the biker’s club остават назад.
Аз отново излизам на магистралата Sydney – Melbourne, и отново започвам да се наслаждавам на движение като в масло.
Кафето започва да действа. Мисълта ми се избистря, сетивата ми се изострят и оптимизмът ми расте. Всичко наоколо продължава да бъде свежо и зелено. Къде е пустинята?


Green-Australia


Къде е пустинята?

Днес има много повече движение. Непрекъснато настигам групи от по няколко коли които се движат с допустимата скорост. Опитвам се да карам зад тях, но нервите ми не издържат. Имам усещането че е грехота да се пъпли на такъв хубав двоен път. Изпреварвам ги. Напред се появяват нови колони. Изпреварвам и тях.
Неусетно съм се засилил и вече не съм спокоен. Криво ми е че се проявявам като рогач спрямо останалите и освен това непрекъснато се взирам напред да видя дали няма някоя спряла полицейска кола (което ще означава 3 точки и около $300 глоба). На моменти здравия разум надделява, свивам в ляво и се нареждам зад поредната колона, която отново започва да ми къса нервите.
Това продължава докато най-после отзад се появява един, чиято философия е подобна на моята. Той е с Holden Commodore (тукашната народна кола) и стабилно поддържа 140. Имам усещането че знае къде чакат ченгетата, защото на моменти намалява докато подмине възможното място. От време на време аз се прехвърлям пред него и тогава той започва да ме следва.
Без да познавам този човек, след стотина километра започвам да го чувствам като приятел. Дори успешно гадая логиката на неговото шофиране.
При отбивката към Wagga Wagga, той продължава към Melbourne. От него виждам само едно приятелско светване на фаровете.

Отново съм сам! Отново пътят е пуст и води на запад! Най-после започва да става по-сухо и пустинно.
Решавам да заснема пейзажа, който се разкрива пред мен. Изумен съм от огромните пространства и от безкрайния път, проточващ се без никакви извивки в далечината.
В мига в който приготвям камерата, дочувам или по-скоро усещам вибрациите на нещо мощно и масивно, което се приближава и ме подминава отдясно. Това плътно и тежко бумтене не може да бъде сбъркано с нищо друго! Докато осъзнавам странното пулсиране в стомаха си, два черни Harley-Davidson се плъзват пред мен.

Днес ми върви на bikies!

The-Bikies


Щракам снимката миг преди двамата мотористи да се обърнат и да ми сигнализират с ръка че искат да спра.
Те намалят и спират. Аз спирам зад тях. Единия слиза от огромната машина и тръгва към мен. Другия продължава да седи без да мърда. Първата ми мисъл е че са ме видяли да ги снимам. През съзнанието ми преминават кадрите от “Кръстникът” в които мафиотите разкъсват лентата и унищожават фотоапарата на репортера който ги снима...
Този който върви към мен държи нещо в ръката си!

Следва Част 5: Дивият Запад>>>

Автор: Веско Петров


Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

06 април 2007

Колеги, извинявайте, моля!

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Колеги от блогосферата! Извинете ме, че запълних Блогосферата с мои постинги - тръгнах да си реорганизирам етикетите и като резултат неволно попрепълних блогосферата.
Следващото, което ще прочетете на този сайт (и ще е ново:-) ще е четвъртата част на пътешествието на Веско из Австралия

Щастлив Великден ви желая!

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

05 април 2007

Българи в Америка - къде сте?

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!



На нашия сайт се появиха пътешествията на много хора в различни страни. Географското разпределение на разказите е доста разнообразно: повечето са от Европа, има вече от Африка и Азия, а отскоро се появи и разказ от Австралия. Забелязва се обаче абсолютната липса на разкази от Америка - нито Северна, нито Южна, нито от САЩ, нито от Канада. Ей, хора! Колко от вас са ходили или живеят там? - разкажате и на нас за Новия свят! Толкова ли е странно място? Толкова ли се различава от обичайното за Стария континент?


Като покана за всички били в Америките, публикувам две снимки, които ми прати една от посетителките на нашия сайт. Призив към всички: разкажете ни за тая пуста Америка!

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

02 април 2007

Австралия: Mungo Adventure (3 част - На път към пустинята)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Част 3: На път към пустинята. (втора част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)



Mungo: Мечтата продължава!


Втория ден стартирам доста по-късно. Не съм успял да настроя алармата на хотелския часовник и се събуждам от птиците, които започват да врякат изключително досадно около 6. Спал съм дълбоко и без сънища след наситения с емоции и малки драми ден.

Птиците в Австралия не пеят като тези в Европа. Те пищят, грачат, плачат с глас на дете или подсвиркват като строителни работници. Няма спасение от тях, където и да се намираш. Дори в центъра на Sydney винаги ще се намерят няколко дървета в които рано сутринта птиците ще се разкряскат в продължение на десетина минути.


Ето ги: Kookaburra; Galah; Magpie и Cockatiel



Кафе за закуска, кафе за из път и съм готов. Колко е бързо без деца и без нежна полувинка (не пропускам да направя обещаното обаждане). Минали са само 24 часа, а отсъствието ми там вече се чувства.

Навън е един от тези прекрасни дни в които слънцето грее щастливо а в кристалното синьо небе не можеш да намериш едно облаче. Всичко е ярко и цветовете са силно контрастни. Усещам, че ме чака горещ ден.
Поемам по празните улици на Камбера към магистралата Sydney – Melbourne. Тук дори по това време на деня няма трафик. Очевидно политиците не си дават зор да ходят рано на работа.

Все още е свежо и няма нужда да вдигам прозорците с включен климатик. Леко ми е, бодър съм, всичко ми е наред и се чувствам млад и силен!
Пътят се вие през тучни ливади, където от време на време виждам кротко да пасат крави, овце и млади подскачщи кончета.

Emus

Ему всъщност не се среща толкова често тук. Аз лично видях Ему за пръв път (сред природата) доста по-късно, когато вече шофирах в пустинята. Ще добавя тази снимката когато стигна до там.



Това е в пълен контраст след пресъхналото езеро което видях вчера. Нямам търпение да видя пустинята!
Имам очакването, че колкото повече отивам на запад, толкова по-пустинно ще става. А не е така – пейзажите които се точат един след друг спокойно могат да бъдат поставени във всяка европейска страна (като се махнат ефкалиптите).

Удоволствието да шофирам през тези почти европейски хълмове е помрачено от внезапното светване на лампичката за ниско гориво!
Типичен случай когато ми е леко на душата. Вместо да преценя и да напълня в Камбера!
Сега започвам да гриза нокти и да изчислявам колко километра могат да се изминат на резерва. Колко литра са останали? Знам че съм подминал Hall, който е почти като квартал на Камбера и според картата съм на около 30 км от друга точка наречена Murrumbateman. Дори в резервоара да остават само 5 литра, при разход 11, 12 литра на 100 ще успея да стигна до там.

Murrumbateman се оказва едно малко място, където освен няколко прашни ферми с ръждясали машини, изоставени около запустяли аграрни постройки, няма нищо друго. Включително бензиностанция! За миг дори си мисля дали тези машини нямат един, два литра забравено гориво.

Следващата ми надежда е Yass. За него знам че е по-голямо историческо градче и със сигурност ще има бензиностанция. До него има други 30 км. Ще успея ли с оставащите 1, 2 литра?
Хондата не се повлиява от моите съмнения нито за миг. Върви стабилно, сякаш е способна да кара на резерва до края на света. Така стигаме до Yass.

Yass – бензин и хубаво кафе!


Yass се оказва приятна изненада. Разположено в малка долина, виждам с очите на първите заселници как са избрали това място за да започнат новия си живот в тази далечна и чужда страна преди повече от 200 години.
Наливам 50 л гориво (48 за да бъда по-точен) и намирам отворено кафе на централната (и единствена) търговска улица, типична за подобни каубойски градчета.

До скоро си мислех че никога не ще имам възможността да видя истинско градче като тези от романтичните филми за дивия запад: “Един пробит долар”, “За няколко долара в повече” или “Имало едно време на запад”. Сега знам че това са били гранични селища в които е било трудно да се въведе ред и законност. Там на една централна улица ще намериш кръчма, ковач, месар, хлебар, публичен дом и понякога малка съдебна срада с полицейски участък и дранголник, разположени в ниски, ярко боядисани постройки с плоски покриви (тук не вали сняг). Когато си помислиш за ежедневните нужди и трудности на тези самотни и изолирани от света хора, романтиката изчезва. Тук вместо крави и биволи (както в Америка) хората са се мъчели да се измъкнат от мизерията и бедността отглеждайки овце.

Yass не е много по-различен от това което е бил преди 200 години, освен че всичко е по-ново. Централната улица е същата. Магазините с малки изключения и добавки са същите.
Отвореното кафене е с истинска еспресо машина! Не мога да повярвам! Долавям миризмата на прясно смляно кафе, виждам машината и влизам, без да обърна внимание на няколкото паркирани Harley-Davidson.

Едва след като сядам на една от опушените маси осъзнавам, че това място не е нормално. Целите стени са облепени със снимки на масивни космати мъже, гордо позиращи до или върху техния bike. Всичко тъне в сумрак въпреки блестящия ден навън. По ъглите на кафенето седят и си говорят още няколко души, подобни на тези от снимките. Някои от тях са по потници и върху огромните им бицепси ясно могат да се рзличат фигурите на безкрайни, многоцветни татуировки. Това са вероятно собствениците на моторите отвън.

Попаднал съм в bikies’ club!!!

Продължението в част 4: The Bikies>>>

Автор: Веско Петров

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България