Нова година в Прага

Прага, Чехия, Нова година

Как изкарах Нова година ли? Ами великолепно!

(има много снимки, имайте търпение, докато се зареди)

Тази година решихме да вземем и принцесата с нас – какъв е тоя родителски егоизъм на Нова година да ме зарежете при някого, а вие да отпрашите на някъде, без мен!:-)

Забелязали ли сте в последните години как нараства срокът преди Нова година, в който трябва да си организирането на посрещането на празниците? През 2000г беше достатъчно на 01.декември да знаете къде искате да идете. Преди 2-3 години крайният срок беше 01 ноември или, хайде, 10-12 ноември. Е, по логика тази година си направих резервацията в края на октомври. Решихме да идем тримата за Нова година. За пръв път взимаме малката с нас на чужбинска екскурзия (почивките в Гърция не се броят, ама там си е по-близо отколкото до Бургас) и затова решихме да бъде със самолет – тя вече е достатъчно голяма, за да има съзнателен спомен от едно такова пътуване.

Будапеща и Виена сме ходили в последните години, a по топлите страни се ходи на почивка, а не на Нова година („Нова година при мохамеданите е така както Байрямът при българите“ по думите на Юри Варошанов)

И така – Прага. Задачката в търсенето беше формулирана така „Нова година, Прага, самолет“ Имаше няколко оферти, но в крайна сметка се спряхме на предложението на агенция Посока. Едно, че общата стойност (самолетен билет, нощувки, Новогодишна вечеря) беше по-изгодна от останалите, но и вече веднъж съм ги ползвал за един уикенд в Банско – бяха експедитивни и коректни. Какво може да се иска повече от една агенция?

От друга гледна точка приемат плащане с карти (и дебитни и кредитни), което, поне на мен, ми дава добра възможност да си разпределя плащанията така, че дет′ се вика да не ги усетя.

И така след един-два разговора по телефона, си взех ваучерите и билетите. Всичко беше тип-топ и на 29 декември след обед отидохме на летище София. И, о! Чудо! Нямаше мъгла и излетяхме на време!

Летяхме с чешките авиолинии. Самолетът беше пълен с българи, отиващи за посрещането на Нова година, имаше и доста деца с родителите си.

За пръв път летя с чехите и трябва да кажа, че съм доволен – и от самолета и от обслужването. Вярно, нищо на този свят не може да се сравни с Луфтханза, но и CSA ги бива. Стюард(ес)ите са учтиви, самолетът е чист, дават ядене и нещо за занимавка на децата – изобщо – нямам забележки, бива ги.

Малката беше на седмото небе (и в буквален и преносен смисъл) – гледаше отвисоко, изяде си всичко, кефеше се максимално и изобщо не я беше страх (подозирам че страхът от самолети не е вроден, а се насажда в по-късна възраст). Най-интересен беше обаче коментарът й, когато вече се върнахме в София: „Ама то Чехия е много близо – самолетът излетя, после малко се повозихме и кацнахме; Прага е много близо до София“ :-) (Дай Боже, целият свят да й е наблизо!)

Та след около 2 часа полет – кацнахме в Прага. Там ни чакаше местната екскурзоводка. Казваше се Таня, българка, живееща от години в града на Вълтава. Качиха ни на автобуса (групата беше към 20-22 човека) и ни откараха до хотела.

Естествено не мина без забавен инцидент. Хотелът, който беше резервиран, се казваше Andel′s в квартал Андел. И... шофьрът ни закара пред хотел Andel, който приличаше повече на изоставен пансион от времето на Хабсбургите, а не на обещаният ни четиризвезден хотел. И вика – до тука! Бре, ами сега – намираме се в квартал Андел, пред хотел Андел ... обаче много неубедително изглежда цялата обстановка, защото, в това нещо (хотел Андел, в квартал Андел) не свети даже и една лампа! Хората почнах да се притесняват, нямаше изблици, защото общо взето това беше най-културната група българи, с които съм ходил до момента на екскурзия, но....все пак трябваше да се направи нещо. Таня, екскурзоводката, завъртя два телефона (мисля, че звъня и в Посока и в нейната си туристическа агенция) и недоразумението се оправи.

Не знам дали забелязахте в началото на горния абзац, но хотелът, в който трябваше да бъдем се казваше Andel′s, а ние бяхме пред Andel:-) Шофьорът разбра грешката на в маршрутното му планиране и ни закара до вече нашия Andel′s с абсолютно заслужени 4 звезди!

Две думи за хотела: Andel′s Praha е част от голяма австрийска (доколкото разбрах) верига от градски бизнес-хотели. Намира се в Прага, не много далеч от центъра, близо до метро-станция Andel, в квартал Andel. Мястото е много удобно, ако човек отива за кратка почивка до Прага – има пряка връзка с центъра, с метрото или пък с многобройните трамваи. Спираха и някакви рейсове наблизо, но не ги ползвахме.

Трябва да призная, че хотелът беше доста изискан, с модерен дизайн и си имаше всичко нужно. В нощувката имаше включена закуска – изобщо беше 6.

Първата вечер се настанихме и си легнахме, че някои хора, дето пътуват сефте със самолет бяха преуморени. Другите хора от групата се разхождаха до центъра, по кръчми и т.н.

На другия ден беше предвидена екскурзията из Прага. Взеха ни сутринта по някое време и ни закараха до Храдчани, а оттам продължихме пеша.

Малко историческо отклонение за Прага:

Прага е основана през IX-и век от Пшемисловците (първата славянска династия по тия земи), като първата крепост е на мястото на днешния Храдчани, на Мала Страна. В града има и Старе место, но то е по-ново от Мала Страна. Крал Вацлав I дава градски права през XIII век. Тогава Прага става столица на Бохемия.

През втората половина на XIV век по времето на крал Карл (и кралица Клара;-), майтапя се) Прага става столица на Свещената Римска империя. Във времето когато България пада под османско владичество е основан Карловия университет и е построен прословутия Карлов мост. За тези дето не знаят днес на Свещената Римска империя й викат Германия.

Та по този начин Пражкият университет е първият немски университет:-) Естествено в Чехия казват, че университетът е чешки и по-нататък ще се придържаме към тази версия.

По време на хусистките войни през XV-и век градът е опустошен. (хуситите са привърженици на Ян Хус, предвестник на протестантсвото в чешките земи). На Ян Хус се приписва въвеждането на специалните букви в чешката латиница – познайте какво е мнението на днешните чешки програмисти и системни администратори по въпроса;-)

Та през XIV и XV и век започва така наречената „германизация“ при която немската култура силно навлиза по тези земи. Така де – славянството изпада в тежко положение. И да ви кажа, на мен и сега Прага ми прилича повече на „германски“ (леко изпаднал, но все пак – германски) град, отколкото на „австро-унгарски“ (каквато е например Будапеща, че даже и София).

В началото на XIX век Свещената Римска империя е разформирована (благодарение на Наполеон) и Прага става част от Австрия (по-късно Австро – Унгария). За последните години на Чехия и Прага в рамките на Австро – Унгария най-добре е разказал Ярослав Хашек (четете Швейк:-) и не мисля да се конкурирам с него. (Алеко също е добър източник)

След края на Първата световна война е основана независима Чехословакия и Прага е нейна столица. Пръв президент на страната е Томас Масарик.

Ноооо идва Мюнхенското съглашение и от Чехословакия остава приятен спомен. Държавата просъществува до 1939г, когато Прага, след окупирането й от немците, става главен град на протектората Бохемия и Моравия на Третия райх.

Градът е освободен през 1945 г от Руската освободителна армия на генерал Власов. После от освободителите нищо не е останало... даже и приятен спомен...

Следва познатата история с малкия детайл, че комунистите си спечелват изборите през 1948 г (според някои информации – честно) и настъпва такъв живот...ум да ти зайде. Когато умира Сталин цяла Прага е в траур, а когато минава XX–ия конгрес на KПСС, в Прага му издигат огромен паметник. (за малките, нечетящите или неинтерсуващите се – 20-ият конгрес разобличава култа към личността на Сталин и се счита за началото на някаква „пролет“ в тоталитарния режим. Има хора и с друго мнение по въпроса, но като цяло конгресът се опитва да се разграничи от Сталин и да го оплюе). Та в тази ситуация, когато СССР се опитва „да измие срама от челото“ чешката Компартия вдига на Сталин паметник за чудо и приказ. В скулптурния ансамбъл освен САМИЯ Сталин е имало и фигура на работник и колхозница – или както са им казвали в Прага „Опашката за месо“:-) Малко по късно (през 60те) паметникът е гръмнат, така че нашите леви интелектуалци и политици да не плачат много за гръмнатите паметници и мавзолеи – и преди демокрацията са махани паметници, голям праз. На мястото на паметника е построен огромен метроном, който се вижда от Карловия мост.

Ако кликнете на снимката, ще можете да видите метронома

Та в края на 60-те години в чехословашкия ЦК и Политбюро започват да надделяват ревизионистични антипартийни сили, които, представете си, допускат, че в Чехословакия може да има някаква форма на плурализъм на мненията (продавали са немски и английски вестници по будките – о, Боже!), което естествено предизвиква възмущението на всички здрави сили от Варшавския договор и през лятото на 1968 г Чехословакия е окупирана от съветски, български, гедерешки, унгарски и полски войски (ако съм изпуснал някого – да ме извини).Най-добре освободителният поход в Чехословакия е описан от Виктор Суворов (Освободителят).

От ревизионистичното партийно ръководство остава приятен спомен, а на негово място идва др. Густав Хусак. (Гъсок в превод от словашки, защото е словак по народност)

Тогава майка ми е била бременна с мен и с баща ми са пътували за ГДР с влака през Чехия. Споменът им от Чехословакия е един надпис с боя над един от тунелите по пътя „Вон окупанти!˝ Към този момент не са били успели още да ги изтрият. Нашите обожаваха да ми разказват тази история, когато бях малък. Абе, от дете съм закърмен с идеите за свобода и демокрация;-)

И така лека-полека дошла 1989г когато чехите и словаците излизат на улицата и ... от комунизма остана спомен (за някои приятен, за мен – не)

През 1993г Словакия се отделя и Прага става столица само на Чехия, а между двете държави(Чехия и Словакия) са построени гранични пунктове, които просъществуват до края на 2007г, когато и Чехия и Словакия стават член на Шенгенското споразумение. О, забравих – и двете страни са членове на Европейския съюз от 1 май 2004г

Та да се върнем на нашата екскурзия в Прага

Пешеходната обиколка включваше основните забележителности на града – или с други думи: от Храдчани, по Карловия мост, та до оня страховит часовник.

В миналото – седалище на чешките крал, днес в Храдчани се намира резиденцията на чешкия президент. Той е единственият държавен глава на страна–членка, който няма поставено знамето на Европейския съюз пред резиденцията си. Дай Боже всекиму!

Храдчани се намира на мястото, където е бил построена първата крепост на Прага. В днешно време това е доста голям дворцов комплекс (т.к. се състои от дворци, строени в различно време и залепени един за друг), с много вътрешни дворове.

Кулата на Катедралата Св.Вит

Част от Храдчани е и катедралата Св.Вит. Около Катедралата имаше останала коледна украса – нали се сещате за католическия обичай около Коледа да се изнасят фигури на влъхвите, Мадоната и Младенеца, за да се покаже сцената на Рождеството? Беше пълно с такива композиции около Св.Вит, което предизвикваше лудия възторг на малката – снимали сме се пред всичките Младенци в околността. Естествено се снимахме и край дворцовата стража (в София на това му викаме „гвардейците“), която по униформите си повече приличаше на британската, с тази разлика, че войниците в Прага все пак мигаха с очи;-)

Пътят продължава край „Златната уличка“ за която има отделен вход с билети. Ние я посетихме специално на следващия ден, докато в първия ден продължихме екскурзията си с Таня.

Златната уличка

„Златната уличка“ е запазена в автентичния си вид. Твърди се, че сестрата на Кафка е живяла на тази уличка.

В момента уличката е някакъв аналог на Етъра в България, с тази разлика, че все пак е малка средновековна уличка, на която са събрани стари занаятчийски работилници – всичките са отворени и всичките приемат кредитни карти :-). Има работилница за доспехи, за разни порцеланови чешки куклички, текстилни изделия. Ние си купихме дървени кукли – малката беше много щастлива.

Заслужава да се посети.

Тоалетните (малко отклонение) - в туристическата част има много. Чисти са и са безплатни. Ето така се получават многото туристи, господа кметове на София, Пловдив, Варна и т.н.

Обиколката ни продължи в посока Карловия мост. От горе (Храдчани) се слиза по едни дълги полегати стълби, след което се минава по няколко малки улици и площади, все едно извадени от историите на Хашек. Таня ни показа и нещо по-съвременно – фонтан с малко по-особена скулптурна група, която ще ви покажа, когато успея леко да я цензурирам (снимката, де)

Стигнахме и до Карловия мост.

Строен е от крал Карл (и кралица Клара, дето крали кларинети:-) . Не знам дали кралицата се е казвала Клара, но кралят е бил Карл IV, император на Свещената римска империя (така де – Германия). Този юнак, освен че построява единствения тогава (и до края на XIX век) каменен мост (Карловия), основава и Карловия университет. И сега започва спора – това е първият немски (чешки) университет в историята. Без майтап – първият несмкоезичен университет е основан в Прага, по времето, когато Прага е столица на Германия (Свещената римска империя). А всичкото това се случва през XIV век, точно по времето когато България, е изпаднала в политическа криза, а османското нашествие е на прага на нашата страна.

Храдчани и Карловия мост, гледани от към Старе место

Та мостът днес е пешеходен, пълен с туристи и съпътстващите ги продавачи на картини, сувенири, улични музиканти и просяци. Необходимо е да вметнем, че на всеки щанд, включително и пред просяка, е поставено разрешителното му за работа на Карловия мост. Издава ги общината очевидно.

И нещо друго – музикантите на Карловия мост са ВЪРХА!

Естествено, Таня ни показа статуята на Св.....(ами като не помня името?), който е бил свещеник и душеприказчик на една от кралиците. Обявен е за светия, защото под страх от смърт е запазил тайните й (кралят много искал да разбере кралицата с кого...таковата...). Ама си мълчал човекът и сега е светец. Статуята имаше едни бронзови части (ръцете ли, кръст ли), които, ако се пипнат и си пожелаеш нещо – то ще се сбъдне, но само ако си мълчиш и на никого не казваш, какво е желанието ти. Аз си пожелах Бате Бойко да стане министър-председател и президент и още дълги години да ни радва с общественото си присъствие. Ако не се изпълни – си пожелах БСП да е на власт още дълго време.

(Добавка от ЗаЗу: Онзи светец, дето си му забравил имато, е Ян Непомуцки. Като отказал да разкрие „ония“ тайни, крал Карл заповядал да го натикат в чувал и да го хвърлят от Карловия мост, от което той, разбира се, се възнесъл. Минало–не минало известно време, и по някаква причина пражани изведнъж го възлюбили и даже светец го направили. От 3 тона сребро му изработили наистина впечетляващ саркофаг, който сега се намира в църквата св. Вит.)

Другата интересна статуя на моста са Св. Кирил и Методий, естествено. За тия дето се правят на отворени, и се оплакват, че чехите крадат светците ни, ще кажа само, че те са покръстили чехите и чак след покръстването им започва и първата им династия на Пшемисловците. Така че чехите имат много сериозно национално основание да приемат светите братя за „свои“

Св.Кирил и Методий

За мен беше интересно това, че статуята е в католически стил и малко се различава от представата, която православните имат (ме) за двамата братя. Но – нали точно в разликите е красотата на света:-)

Мерси, мерси, знам, че се получи хубава снимка:-)

От моста се открива хубава гледка към Храдчани. Вижда се също и метронома на мястото на паметника на Сталин („опашката за месо“)

В края на моста от към Старе место има голяма кула, която може да бъде изкачена. От там вече започва същинския център на Прага. За малко щях да напиша – какво да му гледаме на града: хора, къщи, салтанати, ама се сетих, че това се отнасяше за Виена. Пък и да не съм бай Ганьо, за да се отнасям така с градовете на Европа.

Тук навалицата вече беше на предела на поносимостта – съществуваше риск от загубване, когато Таня ни подкара към последната от показваните в този ден забележителности –

часовника на Прага

Той се намира на единия от двата централни площада на Прага и според мен е дооооста зловещо произведение с изкачащи фигурки на светци, една Смърт и един турчин клатят страховито глава и бият камбани – а в това време тълпи от туристи щракат ли щракат! Всички започват да приличат на група япончета на екскурзия в Европа;-)

Без майтап – часовникът е красив, зловещ и...неизползваем. За мен лично беше невъзможно да позная показвания час. Добре, че си имам на ръката един.

На площада беше разгърнат Коледния пазар – та едни вурстчета, едни бири, едни сувенири, една навалица – не е истина!

За мен беше интересна готическата сграда, намираща се на площада и малко встрани от часовника. Точно до нея има църква. Та тази готическа сграда е една от малкото запазени готически не-църковни сгради в Европа. Интересно е да се види.

Таня приключи обиколката ни на площада с часовника – мисля, че бяхме поне 4 часа на крак по това време и на народа от групата му се дощя да яде, пие, и т.н.

С чиста съвест мога да кажа, че Таня е една от най-добрите екскурзоводи, които са ме обслужвали досега.

Ние продължихме разходката си из центъра, минахме край Прашната (така де – барутната) кула. От нея леко обърнахме посоката и тръгнахме по посока Вацлавски намести или с други думи площад. Улицата до там леееекичко ми напомня Кентнерщрасе във Виена. Не съвсем, ама ей-тъй малко напомня... същата атмосфера и ритъм, същите магазини (е, с доста по-достъпни цени). Изобщо – симпатична улица.

Прашната кула

И така се озовахме на Вацлавски намести – централният централен площад на Прага. Доста е голям. Всъщност достатъчно голяма е, за да има две станции на метрото – едната е в горната, другата – в долната част на площада. На този площад пражани посрещат Нова година, което си и личеше по подготвяните сцени, високоговорители, прожектори. В долната част на площада имаше още един Коледен пазар – греяно вино, бира, вуртсчета, абе, изобщо идилия.

В горната част се намира Музеум – не съм сигурен, но май е нещо като народен музей – исторически, етнографски, археологически. Сградата е импозантна.

Нещо интересно за Музеум

Основан е през 1819г. В момента има няколко постоянни експозиции, които са били независими музеи, но в течение на времето са включени към Музеум. Една от тези експозиции е тази на азиатска, африканска и американска култури. А неин основател е г-н Напрстек. Защо ви разказвам това ли? Не ви ли звучи познато името му? Ето един малък цитат, познайте откъде е:

Ходихме у пана Naprstka, многоуважаван гражданин, едно време компрометиран пред австрийското правителство, забягнал в Америка, съставил си там богатство, завърнал се в Прага и сега, окръжен от почести и уважения, занимава се с филантропия. Има свой музей и библиотека.

Понеже съм сигурен, че не се сетихте веднага откъде е цитатът, ето и половин абзац по-надолу

Аз, като знаех предварително, че никакъв предлог за записване не би удовлетворил бай Ганя, ако от това не произтича нещо за пред кума, казах му на шега: който не иска да обикаля по-нататък старините на Прага, може да се запише в тази книга и да обядва у pana Naprstka.

- Тъй ли? - извика бай Ганьо. - Поврага им старините, дайте тука перото! Дайте бе, дайте по-скоро перото! С плайваз не може ли? Дай, дай, че бързам! - и почна с лактите си да разтваря път към масата, върху която лежеше голямата книга. Настъпиха се, сбутаха се с едного, почнаха да отнемат един от друг перото, накапаха книгата с чернило и най-сетне разтрепераната, влакната и потна ръка на бай Ганя украси една от страниците с две звучни думи:
– Сърдитко Петко - празна му торбичка! Хайде бе, остави ги! Само знаят да скубят! Нали ги зная аз тях! Славяни!... Бошлаф!...

Източник: http://www.slovo.bg/

Та бай ви Ганьо е обядвал при него:-) (колкото повече остарявам, толкова повече ме е срам да чета Бай Ганьо. Вероятно защото си приличаме)

Забележете поддръжката на фасадите и състоянието на уличното платно

Та така завърши първия ни ден в Прага. Бяхме се размазали от ходене, качихме се на трамвайчето и след като минахме край Народно дивадло (Народния театър) се прибрахме в хотела. Малката беше герой: цял ден разходки – нито дума, нито стон. И друг път ще идва с нас на екскурзии в чужбина.

На другия ден тръгнахме вече самостоятелно по почти същия маршрут за затвърждаване на наученото. За щастие и магазините работеха, та направихме и малко за G-точката на жената (къде е тя? В последната буква на думата shoppinG:-). Или с други думи обиколихме и магазините.

Магазините и шопинг в Прага

– има какво да се види и купи в Прага. Има магазини на всички световни марки. Разликата с Виена е, че във Виена видях един особен блясък в очите на съпругата ми, докато обикаляше магазините, докато в Прага това не се случи. По мои наблюдения основните места за шопинг (не претендирам за изчерпателност) са улицата между Прашната кула и Вацлавски намести, самия Вацлавски площад и ... търговския център (жив мол) Андел! Аха, точно срещу хотела ни Andel′s до спирка Андел на метрото се намираше и едноименния търговски център Андел. Трябва да призная, че това е един от сериозните плюсове на хотела, в който бяхме, ако човек иска да отиде за един уикенд в Прага. Имаше магазини на H&M, Hoemanick, Marks & Spenser (много съм доволен от него). C&A и Benetton видях май на улицата от Прашната кула до Вацлавски намести, но в Андел имаше и Zara. Истинска.

Заявявам, че снимката не е реклама: това беше първата пробна поза на новозакупения в съседство филм

Цените като цяло са по-поносими и по-ниски от виенските. Marks & Spenser беше с повече от добри цени – след като мен ме навиха да ми купят нещо, познайте дали е било скъпо (неизгодно):-)

Hoemanick също беше добре. В Benetton обаче беше скъпо.

Валута

Местната валута все още е чешката крона. Казвам все още, защото и те след 5-6 години ще минат към еврото, но това все още не е факт. Курсът е около 25 крони за 1 евро.

С обмяната на пари в Прага обаче има проблем и той идва от прекалено многото туристи (абдали), които предизвикват естествено и съответното, граничещо с мошеничество, предлагане.

С други думи искам да кажа следното: внимателно с чейнджовете в Прага! Има естествено и читави, но трябва да ги знаете. Комитата ми беше правил една схемичка, къде се намира читав чейндж в центъра, и която, ако успеем да намерим по безкрайните ни дискове ще публикуваме.

Таня също ни каза къде има читави чейнджове. Изобщо, ако ще обменяте пари в чейндж в Прага – питайте доверен човек, къде да отидете.

Наша милост обаче се беше подготвил още от София с покупката на крони. Чешки крони се продават в двата чейнджа на Дондуков между бул. Васил Левски (бившия Волгоград) и Раковска (нали се сещате - единият е на спирката на трамвая за Операта (жълта фасада), а другият е на отсрещния тротоар, но малко в посока бул.„В.Левски“). Други чейнджове, търгуващи с крони - на Денкооглу, между Гарибалди и Витошка и чейнджа на кьошето срещу пилоните (на НДК;-).


Общо взето най-изгодно е да се купуват крони срещу левове в България, отколкото всяка друга комбинация (евро от тук, което да смениш там и т.н.)

Естествено евро може да се смени и на рецепцията в хотела - не е безкрайно неизгодно и може да се прави, но все пак това го оставете за зор–заман.

А най-изгодно е да се пазарува с кредитна карта:-)

Градски транспорт в Прага – не е зле,

но може и по-добре. Ползвахме трамваите и метрото. Трамваите са от широките, движат се бързо и вътре е топло. Нерядко се образува се навалица. Проблем обаче са ... билетите. И то – ужасен проблем. Теоретично билети се продават в специализираните будки Tabak/Traffik (като във Виена) и по автоматите по спирките. Обаче за три дена от не по-малко от 10 будки, билети имаше само в ЕДНА! Айдеее, юруш на автоматите...Това добре, но автоматите приемат САМО монети, и на всичкото отгоре невинаги работят (автоматите). Стигна се дотам, че единия ден се редих на 40-човекова опашка пред 1 автомат (на нашата спирка на метрото), защото другите 3 не работеха. На опашката бяхме предимно чужденци. По този начин успях да науча ненормативната лексика на нови 6 езика.;-)

Пъстрокожи продават билети за разходка с лодка

Без майтап – към 40 човека се редят на опашка пред автомат за билети.

И сега една тайна – малко по-късно видях как една група немски баби се вози в трамвая без билети. Защото и на работещия автомат му свършиха билетите. Има нещо неуредено в това отношение, защото неработещи автомати имаше и по-близо до центъра. Като се добави и факта, че въпреки надписите „Тук се продават билети“, по будките също нямаше билети....

Все едно – нахален съм, намерих.

Ползвахме и едната от линиите на метрото. Ползват се същите билети, като за нормалния транспорт (да не ви излъжа за цената, но май нормалният билет беше към 20 крони). Билетите могат да бъдат и зонови, тогава има и по-високи и по-ниски цени. Но масовият случай (универсално единично пътуване) беше към 18 или 20 крони.

Та метрото е доста дълбоко, защото трябва да мине под реката. Същите познати руски мотриси. Но пък доста по-мръсно от софийското. Не се шегувам, но в софийското не са ми попадали торбички или амбалажна хартия, влачещи се по земята. Това е особено неприятно, защото пък на повърхността градът е много по-чист от София (това едва ли ще учуди някого)

И така на 31 декември направихме поредната си ,вече самостоятелна, обиколка на Прага, купихме си разни неща и се нагласихме да чакаме

Нова година

Новата година беше предвидено да посрещнем в ресторанта на хотела. Бяха подготвили (спокойно мога да го кажа) великолепно меню с някакъв алкохол (нали знаете, че всичко отгоре после се доплаща, но на мен ми стигна). Имаше някакви суши предястия и доста други (по-нормални:-) ястия. Споменавам сушито, защото на мен ми беше за сефте да пробвам такова нещо – става за пробване и за похапване, от време на време, но ако съм японец и трябва да го ям всеки ден ще кажа и аз „Какво, пак ли суши?“ и ще се хвана за главата, като китайците, задаващи същия въпрос за ориза:-) Всъщност беше доста изискано.

Цялата българска група бяхме настанени на една маса, имаше още една-две групи – испано– и румъноговорящи. Иначе беше пълно с маси, на които имаше малки компании от по 3-4 човека, че даже и най-обикновени двойки. Там видях и кошмара на всеки женски татко от европеидната раса: едно беличко, русичко девойче посрещаше Нова година с един (поне не беше много едър) представител на афро – европейците;-)

Какво да прави човек – кату съ обичът, да съ зьемът.

Както и да е – докато дойде Нова година българската група успя да пусне малко чалгица на уредбата, за да могат и испанците и румънците да потанцуват. Точно преди Новата година голямата част от хората отидоха на Вацлавския площад, където беше официалното посрещане в Прага, и където по разкази на очевидци от групата е било як запой. Имаше едно момиче от нашата група (таман на възраст, в която баща й трябва да си купува пушка за афро-европейци), която на другия ден разказваше, че й се наложило да се целува с непознати подпийнали представители на европеидната раса на Вацлавския площад.
Ама нали сте гледали по телевизията как става;-)

Ние с малката бяхме без ресурс вече и си легнахме, за да имаме сили за следващия ден, когато отново тръгнахме да обикаляме из, вече посрещналата Нова година , Прага.

На 01 януари всичко, с изключение на ресторантите и туристическите обекти, вече беше затворено. Ние взехме трамвая за две – три спирки, а оттам се качихме на фуникульора или с други думи въжения трамвай. Май забравих да ви кажа за него? Има един стръмен, задвижван с въже, трамвай по възвишението в посока от Вълтава към Страхов. Храдчани е в подножието на този хълм.

Та качихме се горе до Страхов и се разходихме в парка. Там наблизо са и общежитията на тамошното МЕИ, в които спахме с Комитата в далечната 1994г при първото ми посещение в Прага. Спомням си, че студентските общежития ме бяха впечатлили с безумната си чистота. Тоалетната всеки ден се миеше с киселина! Затова ги приеха в ЕС и НАТО преди нас.

Сега отидохме до малката обзорна кула, която е умалено (примерно два пъти) на Айфеловата кула. Таня казваше, че надморската височина на пражката кула е точно колкото е на парижката. С тази разлика, че основата на двете кули е на различна височина. На парижката кула ще се качваме, като му дойде времето, а сега се качихме на пражката. Отгоре се разкрива хубава панорама над града.

Гледката от „Айфеловата“кула. Погледнете към хоризонта – и в Прага има панелки;-)

Помотахме се още малко и през парка слязохме към Карловия мост, пак видяхме безумния часовник и се прибрахме вече съвсем скапани от път, разходки и впечатления.

На другия ден Таня дойде с един автобус и ни откара на летището.

Трябва ли да ви казвам, че единственият полет, който имаше закъснение беше нашият? Летище София – затворенко... Ама как се изненадах....;-) Както и да е – излетяхме три часа по-късно, като чак по време на полета се разбра, че все пак ще кацнем в София, а не в Скопие, Солун и Бургас, да речем, както се беше случило на други летели към София този ден. (аз като ви казвам, че чешките авиолинии ги бива, не си измислям)

Е, прибрахме се в София. Харесвам този град, въпреки мъглите, шофьорите, концесията по чистотата и още, и още...

Май това беше.

Забавна случка научих два дена по-късно. По Нова година в Прага са били и бивши мои колеги, кой по работа, кой за посрещането. Та едната колежка е трябвало да се прибере на 01 януари в София. Кацат в Бургас и ги настаняват в хотел в града. На другия ден (02 януари) някъде по обед ги качват на автобус и тръгват за София, след което ги хваща затварянето на пътя край Петолъчката. И така успяват да пристигнат в София в 5 часа сутринта на 03 януари.

Така, а сега похвалите и благодарностите:

1. Агенция Посока – мога само да ги похваля. Освен доброто отношение качество/цена, което предложиха за екскурзията, направиха и нещо, което нито една друга агенция не е правила: няколко дена след като се прибрахме ми се обади момчето, което ми оформяше документите и ме попита как е минала екскурзията и дали имам някакви оплаквания. Това, което му казах, го разказах сега и на вас.

2. Чешките авиолинии – също ми направиха много добро впечатление

3. Таня – екскурзоводката ни в Прага. Ерудирана и възпитана жена. Когато чакахме на летището в Прага, без да се знае кога ще излитаме, седя през цялото време с нас и ходеше по информации и разни други летищни учреждения

Хайде, и догодина в Париж!

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Една почивка на Албена

Разказът се премести на новия си адрес
http://patepis.com/?p=400

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

През Дубровник в Хърватска до Република Сръбска (Р.Српска) в Босна и Херцеговина - част втора

Част втора на пътеписа (началото е тук>>>)

Да се върнем малко на Страдун — централната улица.

В отсрещния (северния) край срещу Големия фонтан има една издатина в стената. За нея местните градски легенди твърдят, че изпълнява по едно желание, ако човек успее, застанал върху нея, да свали някоя част от облеклото си. Издатината има вид на човешка глава, чието темето е доста полегато (върху темето трябва да се стъпи) и тъй като и самото теме е малко, едвам се подава извън стената и на всичкото отгоре е полегато — упражнението вероятно е много трудно. Естествено, юнакът, който ми разказваше тази история, твърдеше, че успял да го направи — ама нали знаете на Балканите колко сме велики всичките;-)

Страдун - то това място, ако се завъртите наляво, се вижда издатината, която изпълнява желания

Цялата улица Страдун е облицована с лъскав камък (прилича на варовик, но вероятно не е). Камъкът е толкова лъскав, че туземците, когато искат да кажат — ела да се видим на Главната (както биха казали пловдивчани, да речем) — те казват: ела, да лижем малко (в смисъл лизане на сладолед:-) Подозирам, че в хърватския това се възприема само в буквалния смисъл;-) Но улицата наистина изглежда излизана.

По време на войната и обсадата градът е подложен на доста атаки от минохвъргачки. Сърбите са разбирали, че ако употребят по-сериозна артилерия, съвсем ще загубят авторитет пред международната общност (а тя се състои от американските и немски туристи) и затова са заринали града с леки мини и гранати.

Изобщо — една война се печели и губи на дипломатическия фронт, както показва и българската история. А както показа и случаят с медицинските сестри в Либия — една война се печели само с читави съюзници. Едва ли общественото мнение на Запад щеше да е в такава степен на страната на хърватите, ако, да речем Белград, беше посещаван от толкова американци, германци, французи и т.н., колкото е посещаван Дубровник.

Разбира се, това е много опростено виждане, но най-важното е човек добре да си подбира съюзниците и приятелите:-)

Схема на бомбардираните места в стария град на Дубровни

За какво ви разказах всичкото това — ами за да ви кажа, че от всичките мини и гранати, хвърлени срещу града не е останала нито една следа: улиците са изцяло препавирани (при това с камъни от оригиналната каменоломна), върху крепостните стени също не се вижда и драскотина от войната. За камъните от облицовката на Страдун, от архива на града са изровили договора с каменоломната, която през Средните векове е доставяла материала. Оказало се, че каменоломната е затворена преди 200 години. Намира се на някой от островите на Далмация и са я отворили специално, за да могат да облицоват Страдун с камъни от оригиналното място.

Чувал съм и че в Атина властите имали навика да слагат по Акропола мраморни парченца от оригиналните каменоломни, за да могат туристите да си „открадват“ „истински“ парченца мрамор от там.

Но пък като едното нищо това може да е поредната градска легенда — нали туристите трябва да са щастливи и да „знаят“, че пипат и виждат оригинала?:-)

Във всеки случай старият град на Дубровник си изглежда автентичен.

От Страдун настрани тръгват множество малки улички, които най-точно се обозначават с немското „Gasse“ — тези улички са толкова тесни, че по-скоро представляват отстоянията между сградите, отколкото истински улици — по тях двама човека едвам се разминават.

И въпреки това, това са пълноправни улици, т.к. има магазинчета и ресторанти по тях. Даже единия път седнахме в един такъв ресторант:-) Много вкусно и уютно.

Зад Катедралата има също един малък площад, на който се разполага пазарът — аха, да — с домати, чушки и краставици. Непосредствено до пазара е един от най-скъпите хотели в града — прозорците му са над сергиите. Да ви казвам ли, че всичко е идеално чисто?

Изобщо ми се стори невероятно чисто в целия град — да не говорим за старата част, че там беше като облизано.... Едната вечер се прибрахме доста късно и разбрах защо при такава навалица от туристи през деня, градът е като излизан — ами мият го с пожарникарски маркучи, уважаеми читатели!. Трима юнака минават по всичко улици с един истински пожарникарски маркуч, връзваха го периодично на щранговете с вода и миеха! Ама яко!

Извън старата си част Дубровник е приятен средиземноморски градец

с не много високи сгради. По улиците растат палми и от онези смешните средиземноморски борове. В покрайнините града се виждат много кипариси. Т.к се намира ба стръмен склон, входът на къщите, които са откъм страната на морето, се намира на най-горния етаж на сградата (във Велико Търново е така — поздрави за всички търновки и търновци!) и след като влезеш трябва да слизаш по стълбите за другите етажи.

Такава беше и конструкцията на хотела ми — вервайте ми, бая се озорих докато свикна на кой етаж ми е стаята!

Две думи за хотел Екзелсиор*****

беше си истински Excelsior!

Намира се съвсем близо (няма 200 метра) от южната страна на стария град. Перфектно място — особено ако човек му се ходи на разходки до стария град. Стаята ми беше с един от известните дубровнишки изгледи. Колко струваше стаята — един Господ знае! Е, и фирмата-майка, дето ми плаща хотела:-) Стаята беше с размерите на апартамента, в който живея в София. Освен това — две бани с тоалетна, а в едната баня имаше отделни вана и душ-кабина — пожелавам на всеки да може да си плаща такива (а и по-добри) хотели!

Това не е Екзелсиор - това е Хилтън

Наша милост обаче беше доста натоварен с работа и общо взето от хотелските екстри (освен двете бани — и двете си ги ползвах, голям кеф е) се възползвах — от безжичния Интернет Е, тъпото беше, че стаята ми беше в дъното на коридора, и мрежата се губеше, ама и без това трябваше да бачкам заедно с колежката — та се срещахме на неутрална територия — пред бизнес-центъра. Да, той се намира на минус третия етаж;-) и там мрежата беше ОК.

Както и да е, стига толкова за работа.

Така изкарах първите два дена от командировката ми в Дубровник — през деня яко бачкане, вечерно време си търсехме някакви кръчмета и на третия ден тръгнахме за крайната цел на командировката ни —

град Требинье в Босна и Херцеговина

Чували ли сте някога за него? Градът се намира в източна Херцеговина, на по-малко от 40 км от Дубровник и съвсем близо до тройната точка между Босна-и-Херцеговина, Черна гора и Хърватска. От София са 660 км през Ниш и Подгорица, ако пътувате с кола — иначе със самолет: през Виена и Дубровник, както и аз пътувах.

И така, едната сутрин ни взе колата на партньорската ни фирма от Дубровник и отпрашихме по стръмния път за Требинье. Нали ви казах, че „Перлата на Адриатика“ се намира в подножието на стръмен склон?. Докато изкачвахме първата чукара минахме покрай мястото, от което се правят най-известните снимки на Дубровник — най-обикновен паркинг за автобуси, пълен със щракащи туристи. Та тези снимки се правят от един почти вертикален склон.

Дубровник отгоре — снимката е взета от разказа Хърватска — една приказка на четири колела на Тихомир

Пътят продължава с много завои, сред едни нищо раждащи чукари и камънаци (едно дърво за цвят няма) дето и трева не никне. Пейзажът може да се ползва са изпитания на луноходи, марсоходи и друго необходимо в Космоса оборудване. Изобщо, в момента, в който излезете извън Дубровник в посока сушата (т.е. не по брега, а навътре в континента) — всякаква растителност изчезва. На всичкото отгоре, пикливите горички непосредствено до града бяха изгорели това лято (даже по телевизията го показваха, ако си спомняте).

„Добре дошли в страната на Анте Готовина“ - Често срещани билбордове - снимката е от Википедията, но потвърждавам истинността й

Често се срещат портрети на генерал Анте Готовина - подсъдим вече за военни престъпния по време на войната в бивша Югославия. Хърватите го сдадоха, за да могат да почнат преговорите за ЕС. (Таксиметровият шофьор на идване в града ми го беше представял като „Нашият герой, генерал Анте Готовина“). В българската Википедия има добра статия за него.

И така, малко след две изгорели Застави край пътя, които не можах да снимам, пристигаме на хърватско-босненската граница.

Напълно реална граница, мили деца — с два отделни пункта на стотина метра един от друг, паспортна и митническа проверка (е, не ни бъркаха в багажа) но ни огледаха внимателно. В колата бяхме двама хървати, една испанка (колежката ми) и наша милост и на двете граници ни огледаха внимателно. И двата пункта приличат на по-големи бараки, само дето на хърватския има и навес над бариерата.

Огледаха ни, питаха ни къде отиваме, печати не биха и така влязох на

територията на Босна и Херцеговина.

Малко отклонение: от лятото на 2007 за български граждани не са необходими визи за влизане в Босна и Хрецеговина.

Посрещна ни същият каменист пейзаж, но като добавка — първото село, през което минахме беше абсолютно пусто, със слепи прозорци....голямо село с двуетажни къщи и избити прозорци, и нито една жива душа наоколо.....

Безумното на това впечатление е, че точно 20 минути преди това си бил в един от най-красивите градове на Европа....а и Адриатическо море все още се вижда оттам.

Движението по пътя изведнъж изчезна, обичайните коли станаха застави, кадети и голф двойки, по пътя се появиха крави, които доста стреснаха испанската ми колежка...НО, и това не бива да се пропуска, пътят е много по-добър от много наши пътища. < И така след още няколко километра се появи табела

Добро дошли у Републику Српску

По моя предварителна информация, тази част на Източно Херцеговина, където се намира Требинье, изцяло трябва да е част от това автономно образувание Република Сръбска, но табелата не беше непосредствено до границата, а няколко километра по-навътре, което ме навява на мисълта, че граничните райони все пак са под управлението на централната власт на Федерацията.

Няколко километра по-нататък

минахме край табелката Требинье и влязохме в един от важните градове на Република Сръбска

В центъра на Требинье

Помните ли как изглеждаше Севлиево преди да дойдат американските инвеститори в града? А Нова Загора, Горна и Долна Оряховица, Попово, Симитли, Стрелча и т.н. преди 20 години? Помните ли вида на автогарата? А как изглеждаше тоалетната във Вършец? Спомнете си не само мизерията, също така си спомнете и спокойствието на изброените градове... Е, добавете и няколко кафенета с вид 90-а година и ще разберете какво видях в Требинье — върнах се 20 години назад и си спомних младините.

Интересното е, че разноезичните Википедии дават различни данни за населението — от 20 до 40 хиляди Към момента на писане на този пътепис все още няма българска статия за този град. Ако успеем да омаем тамошния клиент — сигурно ще успея да напиша нещо по-дебеличко по-въпроса.

В града бяхме няколко часа. През по-голямата част от времето бяхме на среща с партньори и освен служебните ангажименти успях да пия едно кафе (на джезве) и да направя няколко снимки. Времето беше мръчкаво и по едно време даже заваля и затова снимките са малко унили. Но от друга страна точно предават впечатлението ми от града.

Тук ще цитирам един от читателите на блога, който ми написа в един коментар нещо повече за Требинье. Давам думата на Зок:

„...Иначе, Требинье е един малак град (40.000), разположен на прекрасно място, с чудесна и чиста река Требишньица, с много зеленина, четири средновековни православни манастира и няколко великолепни църкви. Заплати са почти двойно по-високи одколко в България, улици са без дупки, спретнати и чисти. море е на 20 километра а зимен курорт наоколо 100.Няма улични кучета, обаче няма ги нито лъскавите чуждоземни молове и бензиностанции типа Шел, ОМВ итн, които впечатляват много хора од България и се изумяват когато някаде не ги намерат............

Иначе, Требинье е микро-район с найвисоки хора в Европа. Много од известните баскетболисти и волейболисти са точно од този град. Од този град е и един од найголямите сърбски поети, Йован Дучич, погребан в красивата църква на хълма. Интересно е че той едно време беше дипломат в София.През Требинье е минавао и апостол Павел, ходейки од Светите места към Рим.Запазена е негова пещера. Както вече казах Требинье е благословено од Господа с четири манастира....

...в Република Српска е хубаво, и не, живота там нее само мед и масло. Всека страна, град или место по света (както и хората там) има понещо красиво, само трябва чисто сърце и широка душа да го видиш и почувстваш...“

Е, аз не видях толкова високи хора — бяха с нормален за българи ръст и като цяло бяха по-смугли от хърватите в Дубровник. Там наистина са доста височки хората.

Още един цитат от руския Интернет, където по принцип се отнасят много съчувствено (до оглупяване) към всичко сръбско, да не говорим пък за образувания от вида на Република Сръска в БиХ: „Автобусный вокзал в Требинье поразил меня разрухой и обшарпанностью: с разбитыми стеклами, без лавочек внутри, холодный и сырой...“ http://www.fotoputi.com/bosna.htm

Автогарата наистина се набива на очи!

Градът е свързан и с българската история:

През 998 г. цар Самуил предприема голяма кампания в Далмация. Владетелят на Дукля и Зета — Иван Владимир, е изпратен на заточение в Преспа. Земите около Шкодренското езеро са присъединени към България. Българските войски навлизат в сръбските княжества Травуня (Требине) и Захумле (Захълмие) и преминават през цялото Далматинско крайбрежие и Босна. Те превземат Котор и Дубровник и през Рашка се връщат в България.

Политическото господство на българската държава на Балканския югозапад се утвърждава и чрез династичните бракове на две от Самуиловите дъщери. През 999 г. Теодора Косара се омъжва за Иван Владимир, когото Самуил назначава отново за владетел на Зета, а чичо му Драгомир, който е доверено лице на българския цар, става управител на областите Требине и Захълмие. Другата му дъщеря — Мирослава, се омъжва за Ашот, който е назначен за управител на Драчка област. http://www.mfa.government.bg/history_of_bulgaria/30.html

Времето се пооправи....

...но само за малко

Малко обща информация:

1. За Босна и Херцеговина не са нужни визи — от лятото на 2007г

2. Валутата е „конвертируема марка“ — 1:1 с българския лев.

3. Цените са съизмерими с българските — 5 кафета и 3 сока струваха към 5 и малко КМ (лева:-), бензинът беше малко по-евтин от българския към онзи момент

4. Отделните политически единици на Босна и Херцеговина (Мюсюлманско-хърватската федерация и Република Сръбска) не са отделени с граници или някакъв специален пропускателен режим — минава се покрай една табела само, на която пише Република Српска — примерно както са областните граници в България. Естествено не коментирам правото им на различни политики в определени области

Малко се помотахме, след като свърши срещата ни, и отпрашихме към Дубровник. Докато излизахме от града на няколко пъти спирахме на пешеходна пътека (шофьорката ни беше хърватка), за да пропуснем пешеходците — горките, даже не сгряваха, че спираме да ги пропуснем — туземците (босненско-херцеговските) явно карат бетер софийските идиоти и не пускат жив пешеходец пред себе си, даже и на зебра. В Хърватска в това отношение са като в нормалните европейски държави, т.е на пешеходна пътека се спира.

Крайграничното село-клик за увеличение

На връщане отново минахме през запустелите села — последното се намира буквално на половин километър от граничния пункт и ако се погледне наляво се вижда Адриатическо море — хърватският ни партньор твърдеше, че това е най-близката точка на Херцеговина до морето.

За мен най-потресаващо беше разликата от няколко километра, които отделяха една „почти-Европа“ от един късен социализъм.

На граничния пункт не искаха да слагат печати, ама ние с испанската колежка си поискахме специално.

........................................................

Последният ден в Дубровник беше дъждовен, но наша милост излезе на разходка, за да успее да направи няколкото снимки, които ще се появят скоро и в този разказ.

Прибрах се отново през Виена — получих смс от идиотите, че мога да ползвам евтин роуминг.

Полетът от Виена беше на България Еър — стюардесите говореха немски, което приятно ме изненада.

София ме посрещна с онази типична миризма на сняг и мъгла, която обикновено предшества първия сняг. Една седмица по-късно сложих зимните гуми на колата. А сметка ми за мобилния телефон надвишаваше 160 лв

Край

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

През Дубровник в Хърватска до Република Сръбска (Р.Српска) в Босна и Херцеговина - част първа

През Дубровник в Хърватска до Република Сръбска (Р. Српска) в Босна и Херцеговина - част първа

За да не останете разочаровани: В тази част съм описвал предимно Дубровник и пътя до там. Във втората част ще ви разкажа за Требинье в Република Сръбска. Снимките и от двете места ще се появят по-късно - не съм си проявил филма още

А сега де! Къде могат да стигнат българските консултанти, когато им се пътува някъде. И за мен самия беше невероятно, че стигнах до това (почти) забравено от Бога място.

Предполагам знаете, че моите куфари имат 5-минутна готовност за заминаване. И когато началството реши да ме прати някъде, обикновено това става доста неочаквано.

Хубавото е, че досега винаги ходя на интересни места. Така беше и този път, когато се оказа, че трябва да присъствам на една среща в гр. Требинье в Република Сръбска (Српска) в Босна и Херцеговина.

Бърз преглед из гуглето и википедията, показа, че това е град с 30 хил. жители в Херцеговина, на около 35 км от Дубровник.

Близостта до Дубровник

се оказа и едно от хубавите неща в тази командировка — в туристически център като Дубровник винаги ще има хубав хотел. После се оказа, че хотелът е по-добър от всичките ми очаквания, но за това — по-късно.

Та, най-бързият начин да се стигне до Требинье е да се лети със самолет до Дубровник — и оттам, с кола. Другият начин с кола, беше практически неосъществим, защото по слухове пътят дотам е повече от 16 часа самотно каране през урвите на река Лим — не, мерси.

Та затова си взех самолета....

Я, сега ми кажете: кой е най-прекият път от София до Дубровник? Ами, мили деца — пътищата са два: през Виена или през Мюнхен.... Абе, на тия Балкани, няма ли някой да основе една low-cost авиокомпания, свързваща с директни полети, поне по-големите градове???? Баси, да пътувам, за Дубровник, Загреб, Белград, ОХРИД или Скопие през Виена или Мюнхен???? Пълна идиотщина, ама това е положението, Минке, дръж се естествено!

И така, един понеделник в средата на октомври се качих на Австрийските авиолинии за Виена. Полетът беше нормален, като може да се отбележи, че австрийците са започнали да дават храна в самолета, при това — нелоша и топла!. (беше някаква мръвка с гарнитура и десерт). По едно време бяха престанали с тази красива практика, но какво ли не прави конкуренцията!

По пътя до там - летище Виена

Във Виена се прекачих бързичко на самолета за Дубровник, който се оказа пълен с американски туристи и то от най-добрите: баби и дядовци. Както казва Марио (мой много добър приятел, екскурзовод): "Баба-турист — най-добър турист!„:-) И да ви кажа — има основание (това със сигурност важи за западноевропейските и американските баби — за наше огромно съжаление, никой не знае какви туристи са българските баби и дядовци. Искрено се надявам, че и нашите ще тръгнат да обикалят света — те да висят свят и светът да види тях)

Та до мен бяха седнали баба и дядо (част от голямата група) и бабето ме заприказва дали отивам за пръв път в Дубровник, откъде съм, що съм. И се заприказвахме — тя, разбира се, не знаеше коя е столицата на България, но беше сигурна, че не е Букурещ (Я ми отговорете, без да отваряте атласи — коя е столицата на Айова или на Орегон?). След което беше учудена, че София е почти 2 милиона (може и да греша, ама толкова й казах); оплаках й се, че има много задръствания. Каза, че живее в Индианаполис, Илинойс (така се изрази) и спомена, че обича големите градове, но че в техния град едва ли ще има 1 милион човека, заедно с предградията. После си говорихме за деца, за тяхното възпитание, аз й разказах за щерка ми, тя — за нейните внуци (живеели в Чикаго). После минахме на политически теми, тя ме пита, дали съм доволен от Европейския съюз (тя знаеше, че сме вътре), на което й казах, че по-хубаво нещо не ни се е случвало от десетилетия. Бабето каза, че е доволна да чуе подобно мнение (наистина се радваше за нас). После си говорихме за това, че в Гърция трудно се прави бизнес, за страните, които сме посетили (общо взето беше изръшкала половината свят)... Тя се възхити на европейците, че знаят езици (аз със моите 5—6, бях типичен пример;-). После оплюхме авторитарните режими по света (не, не Иран — за Русия и Либия ставаше дума) — и, да, тя знаеше и историята с медицинските сестри.

Абе, изобщо, ако са им такива бабите — какви ли са им бизнесмените, работниците, студентите?

Е, и така долетяхме до Дубровник. Разстоянието от Виена до Дубровник е 630 км, които се вземат за час и малко. Ако ви се случи да летите до Дубровник — обезателно си вземете място до прозореца: преди да кацне, самолетът прави един завой над морето — гледката е ум да ти зайде!.

Летището на Дубровник

е по-голямо от Пловдивското, но доста по-малко от Бургаското. Сградата е нова, защото старата, май по време на войната в Югославия, таковата...., е дала фира..... Сега я до разрушаваха старата, а новата сграда е долепена до нея.

На паркинга за самолети бяха паркирани и 7 или 8 хеликоптера на хърватските ВВС. Мисля, че бяха американски.

Граничният контрол си е жива символика — само погледна паспорта и Добро дошли у Хрватской (не се пише така — така се произнася:-)

Малко отклонение: визи за Хърватска не са нужни, даже може и с лична карта да се влезе

(става дума за български граждани, естествено)

Посрещна ме едно топло и приятно време, което беше в пълен контраст с гнусния, студен дъжд в София (действието се развива в средата на октомври). Взех си такси, казах му хотела и половин час по-късно влизах в

Дубровник. Били ли сте там?

Ако не сте — обезателно да отидете! Едно от най-красивите места, на които съм бил!

Ранна утрин в Дубровник - изглед от терасата

Малко информация за такситата: още на излизане от летището стоят предупредителни табели да се внимава с такситата и е написана примерната стойност (около 30 Евро) на едно пътуване до града. Летището е на 23 км от града, такситата са всякакви на цвят (май само жълти няма;-), но колите са нови и от по-големите модели (не видях нито една малолитражка — всичките бяха мерцедеси, опел-зафира и сигнум, октавии, аудита (поне А6 и нагоре). Изобщо не се вижда кола по-стара от 3 години (поне доколкото съм запознат с новоизлезлите модели). Друга особеност на таксиметровите шофьори е, че веднага се вижда кой носи чистите им ризи — самите те. Голяма част от тях носят и вратовръзки. Коли с газови уредби не видях. Мръсни — да не говорим.... Как да не им плати човек 30 Евро за 23 км?

Има някакъв автобус от летището до града, но не мога да ви кажа нищо повече за него.

Има и още един вариант за придвижване: с трансфер — обаждате се на +385 (0) 98 725 769 или пишете мейл на taxidubrovnik@hi.t-com.hr „Taxi and Transportation Service Dubrovnik“ и си поръчвате трансфера. От летището до хотел Екзелсиор трябва да ви вземат 200 куни (7,20 за Евро). Последният вариант не съм го използвал лично, но тук http://dubrovniktaxi.proboards24.com/index.cgi?board=trans&action=print&thread=1115390663 се твърди точно това и мисля, живот и здраве, другия път да го пробвам.

И така — вече съм в Дубровник: Първото ми впечатление беше: Баси красивото място! Втори поглед вече ми даде и малко по-подробен поглед (не отменящ първото впечатление)....

Та, малко история:

На един доста негостоприемен бряг вероятно около 7 век сл. Хр. е основана

днешната „Перла на Адриатика“

Оттам, през 9 век е тръгнала хърватска войска (крал Томислав) да защитава сърбите от техният вечен враг — българите. (според мен това е най-неразумната инвестиция в историята на хърватите, ама трябваше да им дойде акъла в края на 20 век, за да разберат кой е истинският им противник;-)

Та да се върнем на географското място: Защо негостоприемен бряг ли? Защото освен забележително спокойното море (което за времето на моя престой там успя да стигне невероятното вълнение, сравнимо само с вълнението в плувен басейн при ветровито време — абе, една вълна не излезе, а даже и дъжд валя два дена). Та морето е спокойно, направо, умряло, но брегът е верига от стръмни, ама наистина стръмни хълмове (да не кажа планини), върху които почти няма растителност, и които рязко се шмугват във водата.

Та градът си е бая, ама наистина бая стръмен. Към най-близкия до центъра връх има даже лифт.

Та досами морето, около 12 век са построили крепостта, която всички сте виждали от разни картички. Какво ли обаче не правят хората, търговията и местоположението — през Средновековието това е независима република с огромен търговски флот и дипломатически представители по всякакви крайчета на света. Пак ще се повторя — хинтерландът на града са едни каменно-пустинни планини, по които и трева не никне. Зеленина има в непосредствена близост до брега — има палми, тревички и даже лозя се отглеждат, и се твърди, че виното било хубаво.

През 17 век ситуацията се влошила и вечният (тогава:-) съперник — Венеция, дотолкова е притиснал независимата република, че се наложило да се продадат едни 20 км от бреговата ивица на турския султан. Това са онези 20 км от Босна и Херцеговина, които пречеха на българите да преминават с кола по Адриатическото крайбрежие, преди да отпаднат босненските визи..

А за мен това е пореден пример, че турските султани не са били чак такива изверги, каквито ги описва българската историография (я се замислете, откъде, кога и по какъв повод са дошли половината евреи в България? Имам пред вид сефарадите)

Та тази османска територия е предпазила Дубровник от венецианското нашествие — ама човек може ли да избяга от враговете си завинаги? От някои може, но от всички — не, и така Наполеон превзема града в началото на 18 век. После градът преминава към Австро — Унгария, от която хърватите се отървават през 1918г, когато пък стават част от Кралството на сърби, хървати и словенци, което е бъдещата бивша Югославия. (Не ме разбирайте погрешно, но обожавам да използвам израза бивша, бивша, БИВША, (ох, кеф!) Югославия — някой път ще ви обясня защо).
По време на войната за независимост (политически коректният израз в Хърватска) Дубровник е обсаден откъм сушата за период от 7—8 месеца. Сръбско-черногорските сили са били разположени по височините над града и общо взето са можели, при наличие на воля, да съсипят хърватските бранители. (Продължавам да използвам политически коректните за съответното място думи). Интересното е, че туземците не можаха да си спомнят точно колко е продължила обсадата — казаха между 7 месеца и една година. Градът е снабдяван в това време по море от хърватския флот. След кратък размисъл се появи въпросът: откъде се е появил ХЪРВАТСКИ флот през 1991г??? Извод: абе, да са живи и здрави американците и техните снабдителните линии:-)

Днешен Дубровник е един много красив, неголям град с население от около 50 хил човека, изхранващи се (поне на пръв поглед) предимно от германски и американски туристи, яхтсмени, пътници на кораби и други такива — общо взето ние в България такива туристи не срещаме. Или поне не масово.

Изглед от терасата- ето откъде идат парите

Градът е разположен на два носа в морето и прилежащите им заливи. На по-южния нос (по-скоро югоизточен) се намира стария град или с други думи — средновековната крепост.

Както казах строена е през 12 век. Вътре в крепостта е самият стар град. Двете основни порти са свързани с главната улица на средновековния град — т. н. Страдун. Произходът на думата не можа да ми бъде обяснен от туземците. Според мен идва от италианската „страда“. Едва ли има нещо общо с думата „страдание“, защото в в по-голямата част от историята си Дубровник е независима държава, в която няма данни да се е подвизавала Инквизицията или тем подобните й институции.

Страдун - забележете лъскавата настилка

В двата края на Страдун има два фонтана — Големият и Малкият фонтан. Те си имат и специално име, но...го забравих. И в двата края на улицата има два площада (големи колкото могат да бъдат едни площади в средновековен град), като на южния има паметник на някого (май някакъв поет), а зад него е Катедралата на Св. Влас (Vlaho). Това е светецът — покровител на града. Точно срещу Катедралата (паметникът на поета гледа натам) се намира и музеят на защитниците на Дубровник. Встрани от Катедралата пък е някаква общинска сграда (а може и самата община да е), в която имаше изложба на произведенията на Фаберже (за малко да напиша „яйцата на Фаберже“). В самата Катедрала са изложени съкровищата на хърватските крале.

А сега ми кажете — как няма да идват читави туристи?

Като се излезе от Страдун в посока южната порта се минава между крепостните стени, като точно преди да се стигне самата порта, вдясно се пада пристанището на яхтите и лодките. Оттам тръгват разни обиколки с корабчета из околните острови, а така също има и маршрути до Цафтат и до Черна гора. На десетина щанда се продават билети за тези маршрути. На самото това малко пристанище има няколко приятни заведения.

Там се намира и входът към крепостните стени — срещу не-помня-колко пари можете да се качите върху самите крепостни стени и да си направите обиколка отгоре.

За съжаление не мога да ви кажа нищо повече нищо за музеите и маршрутите по простата причина, че нямах никакво време да ги обиколя, но във всеки случай съм си ги поставил като цели за посещение, ако имам повече време друг път, живот и здраве!

Край на първа част.

Продължението - във втора част>>>,

в която ще продължим разказа за Дубровник и ще стигнем до крайната ни цел - град Требинье в Босна и Херцеговина

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: