Откриването на Европа(3) — или 7150 км и много приятели

Последна част на бай Кольовата обиколка на Европа (предишната част е тук>>>, а началото — ето тук>>>)

Малко замаяни хващаме пътя за Барселона.

Барселона.

Шумен, голям, мръсен и смърди на баня /влага/ примесено с пури. Това е началото. Прави улици, перпендикулярни и уредени — еднопосочни. Всичко е ясно. Изведнъж хоп — две го пресичат на кестерме Диагонало и Меридиано. Ха! По средата площад.

Всичко в Барса или както те го пишат BCN уж изглежда нормално, на пръв поглед. Ама винаги има закачка. Многопластов град, има нещо шеметно тук. Разхождаш се и то полека лека те грабва. Вечерно фонтанено шоу за съжаление няма подготвяли го за деня на Барселона. Феран — нашият домакин ни прави вечерна разходка. Дом на музиката(Каталуня), Учебен театър (Каталуня) хлебарница (Каталуня) нали ви казах за многоезичната държава Испания. Даже дните понеделник, вторник... са на различни езици. И той не люби централната кралска власт. Направи ми впечатление на магистралата за Барса спирахме на всеки 5 км да плащаме. Доста идиотска работа при положение че идеята е скоростен път. Но и това било отмъщението на испанците. За Мадрид водят безплатни а?

Градът започва да ни обсебва. Тези ненормалници Гауди и Миро явно са облъчили целия град. Представям си каква е била тази общинска управа дето е дала купища пари за създаването на черква на изключителният авангардист Гауди и при това 100 години по-рано, тази община е избрала да напише химна им един чужденец — занзибарец — Фреди. Не преставаме да се удивляваме. Ето няколко линка ако нашите снимки не са достатъчни:

http://www.andrew.cmu.edu/user/brgordon/images/eurotrip2003/images/Gaudi-House.jpg
http://www-cdr.stanford.edu/~wgriffin/photoAlbums/EuropeTrip_10_02/Barcelona%20Spain/images/019%20-%20Sagrada%20Familia%20-%20Gaudi%20side.jpg
http://www.brynosaurus.com/album/2003/0527-Barcelona/gaudi-lg.jpg
http://www.greatbuildings.com/buildings/Park_Guell.html

Площадите на този град носят свое усещане. Вечер наблюдаваме Саграда Фамилия и непрекъснато се питаш, абе шегувал ли се е геният или да. Разхождаш се из улиците и площадите и хоп:

нещо те провокира. Ние решаваме да посветим този хубав ден на големите плажове. По плажа доста гларуси. По големи позьори са от нашите. Естествено посещаваме музея на Миро, за когото вече мисля като символ на Барса. Шемет е. Малко позападналия олимпийски ансамбъл, Тибидабо — хълма със забавленията тип Дисни. Изпускаме последното влакче за хълма. Но пием кафе и изпълняваме една от любимите си процедури да видим всеки град отвисоко.

На кръчма(Каталунска) сме в квартала с Феран.

Менюто е написано на черната дъска и готвача е абсолютен тежкар. Работи от 9 до 11 вечер. Който се класира — яде, който не — не;-). Впечатляващо е това и в Залцбург бяхме в такъв и още някъде. Ресторант да не работи събота и неделя. Хората ценят почивката си показват уважение към себе си. Клиентите (харесват как готви и идват навреме, от 9 до 11 се пука по шевовете. После той си сяда да вечеря и минаваме на сангрия. По телевизията дават мач на Реал Мадрид и всички са с фланелки на Барса.

Рамбла — бед плейс казва Феран и аз съм съгласен.

Всички са там. Виж паметника на Колумб е прекрасен. Само не разбирам какво общо има с Барселона, човека генуазец, спонсорите са кастилци и андалузци, тръгнал е от Канарските острови. Явно си е туристическо плагиатстване.

Парка Гюел — шедьовър.

Този човек ти отваря нови хоризонти в съзнанието. Разхождаме се по тузарската улица Пасея де Грация, гледаме сградите и цъкаме, няма прави ъгли при Гауди, даже прозорци с прави ъгли няма. Кошмар е бил той за клетите строители. Архитектите на Испания (да ме прощават местните патриоти за обощението) са наистина гениални.

Пием пресен сок от джус;-) и напускаме Барселона и Испания.
Пускаме в колата Фреди и Монсерат и вече започва да ни липсва. Наистина остава в душата този град. Това че докато се разхождаш из него те кара да се усмихваш те прави приятел. Както и да е. Непременно ще се върнем.

Отново Франция южна — Кот де Азур.

Достатъчно е да го чуеш. От големия космополитен град попадаме в Трес, прованс градчето, в което Сезан е рисувал Сент Виктоар. Там гостуваме в една ферма за пиленца с много деца и много усмивки.

Марианик е домакинята ни. Истински бохем сърдечна, енергична и винаги усмихната. Децата и два пъти повече. На гости има също една американка със сина си. Изобщо разбирам защо са популярни французите. Малко усмивка, любезност и после славата на Франция. И на нас нищо няма да ни струва.

Ние вече с нашата отработена програма, а тя ни готви Рататуя това е нещо бъркано с наденица по френски. Там се готви на голям казан, гости много деца също оставаш с усещането че си на лагер. Равнината е чудесна спокойно е има приказни розови залези. Сезан си е знаел работата. Ние релаксираме с бяло вино и коте в скута.

Третс е градче със стар център,

много приятен и старинен. Всички се познават. Взимаме ключа от църквата и разглеждаме. Има си и музей. После посрещаме деца от училището. Къщите не се заключват, но двора на училището да. Родителите чакат отвън и всеки учител си води класа до родителите лично. Добрите ученици нямат домашни. Бравос. Нашият е от тях, те си тръгват без раници, да обядват в къщи и следобед ще дойдат отново. Ние чупим от една френска франзела под сянката на кленове. Що ли на канадците им стои в знамето кленът, из цяла франция са на почит също, сигурно щот са франкофони. Черпим децата с пасти открадваме няколко чепки мушкато и хайде на Ривиерата.

Кан,

попадаме в него след дълго пътуване, пак сме избрали дискавъри маршрут и 200 км преодоляваме за 5 часа. Зареждам на бензиностанция „Казино“ и удрям бинго. Дизелът евтин като никъде. Някакъв супер посещаваме, естествено с името Казино, набавяме плодове и зеленчуци със екзотичен произход. Пролазваме едвам през Антиб, здраво се задръства движението и пристигаме в Монтон — там ни е хотелът. Посреща ни един мосю Скапняк който докато вземе парите беше самата грация, но като поисках паркинг, както си пишеше, в хотелските екстри/Етап/ мигом се фръцна че не говорел английски. Приложихме софийски техники отново и се сдобихме и стая екстра.

Решихме да идем до Монте Карло с влак.

И на гарата само ние и двама души отсреща. Започваме на английски да разпитваме, те отговарят на френски, абе мъчим комуникацията. След малко се разбира че сите сме българи. Те работят там, единият вече 8 години. Питат ни за лютеница, а ние ядец, раздадохме сумати, имаме само едно отворено, гузно си траем. Жалко. Разприказваме се. В последстиве се отказваме от влакчето и се мятаме на колата. Така де нали трябва да тестваме трасето на Ф1. Кара 2 рия пилот. Завоите не са леки. Но гледките са зашеметителни. Снимаме до пълно изтощение на батериите.

Това е първото впечатление — като елха, викаш си ехаа. Колко изискано, грижливо, стилно. Колите са някакви странни марки, бутикови. Пиколата са страшно сервилни. Разхождат се хора във фракове и смокинги. И девойки с токчета и лъскави презрамки. Яхти — уау! Дори нощем не спират да ги лъскат. Духов квартет изпълнява фокстрот, дискретни охранители гледат подозрително фотоапарата. Папаращината е сериозен бизнес там.

Монте Карло — скала в морето. Блясък, величие, разкош, суета, пари.

Неволно си припомням:

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Май точно това е имал предвид поета. Всичкия поминък в това княжество идва от порока. Хазарт и бесен снобизъм.

Витрините показват бляскави, лъскави основно кичозни дрехи. Всичките приходи идват от едната алчност. Принцът измислил ниските данъци, фестивалите, ралито, цирковете. Останалото само си идва. Къде да си покажа 39 метровата яхта, в Бургас ли, а, не става. Трябва там да се наредиш. Оф ще ме прощавате за социалистическия уклон ама ни остана такъв един кисел и бутафорен вкус. Май друго очаквахме.

Неудържимата страст към водата ни завлича естествено на плаж. По плажа са втора ръка баровци и пенсионери. Все пак извън сезона сме. След чудесния релакс се мятаме на Ланчата и палим гумите вече на изток.

Минаваме по прочутото съоръжение 100 тунела и виадукта. Впечатляващо, пътят почти никъде не минава по земята. Редуват се една след друга красиви гледки към заливи на известни и не чак толкова курорти.

Минаването от Франция в Италия е абсолютно незабележимо

и само една табела ни приветства на територията на Италия. Там тръгваме на север към

Лаго дел Гарда.

Много коли, много трафик. Правим един опит да отидем в сервиз, протече водна помпа, но по съвсем балкански начин ни отрязват. Абе къде сега ще почваме, 4 следобед е, ние сме до 6, ела понеделник ще видим. Италианците ми се струват най-зле с езиците. През девет преки търсят някой да говори английски. Разгеле така попадаме на българин. Естествено помага: Не разчитай на тия братко. Доливай си вода и към България. Правим с него няколко опита той да склони разни майстори. Домани/елате утре/. Забравих обаче да спомена, че във Франция на една магистрална бензиностанция бях дигнал капака на колата. Първите признаци на отиващата си помпа. И мигом се появи един македонец с тир. Видял братска кола и решил да помага. Хвала нему и хора като него. Чувал съм че македонците нещо не ни харесвали. Е този беше от другите. Човек. От здраве да не се отърве!

Напразните ни усилия с италианските сервизи и плътните задръствания ни забавят. Пристигаме в къмпинг Капучини по тъмна доба.

Препоръчвам го горещо това място. Много чисто и приятно. На брега на езерото. С две легла зад завеса едно над друго и удобна разтегателна спалня, оборудвана кухня и просторна баня. Колата до теб, площадка с масичка и чадърче, басейн и магазин, всичко това е за 60 тина евро. Къмпингът се намира в Пешчира /Peschiera delGarda/

Естествено както при всяко пристигане сме заредени с енергия вместо уморени. Посещаваме близката пицария, след което допиваме последните глътки анти — носталгична течност на брега на нощното езеро.

Сутринта тръгваме да намерим корабче за обиколка на езерото. Такова точно няма. Има от град до град. Изпуснали сме това до Рива — далечния горен край който забива в Алпите и хващаме това за Сирмионе.

Сирмионе — типичен Несебър.

Туристи и сладолед и сувенири. В Пешчира намираме дюкян в който ръчно изработват свещи. Решаваме да купим за подаръци. Правим грешка че не четем работното време. Тук следобед всички почиват. А бяха много красиви свещи. Явно ще се идва пак.

Лаго дел Гарда

е красиво, само то има 20 тина градчета около него достойни за разглеждане. Тук вили имат хора явно над средното ниво. Градините всички са били на фризьор. Усеща се огромната разлика с южна Италия. Дори тук повече прилича на Швейцария. Явно Алпите в цялата си площ оказват едно такова благотворно въздействие към ред и чистота в която и държава да са.

На път сме Към последната спирка — Триест

Триест.

Пише се Триесте и така си се казва, не знам защо сме изяли една буква. Убеждавах французите че прекаляват — да пишеш Пежо или Рено с по 8 букви е твърде разточително дори за французи, ама и ние нямаме правила.

От този град е започнал живота наново за много българи. Преди години когато от България можеше само да избягаш. Тук е била защитената територия, лагери, политически емигранти и пр. Радвам се че това е минало.

Градът живее и нехае. Наистина е много жив този град, като Солун стотици млади хора са навън. Срещат се заведения с огромни тълпи от младежи, прави естествено. Наоколо пълно със маси и столове, ама италианската дивотия да има по — високи цени ако седнеш прави много заведения да изглеждат нелепо. Не я схващам тази бизнес идея и като сущи балканец сядам на масата.

Попаднахме на някакво мезелъшко заведение. Сервитьорите се обясняват че те видите ли не готвят, само мезета давали. Вълча салата с една дума. Аз съм щастлив максимално, половинката се сдобива с плато сирена, а госпожицата е отчаяна, тя пък искала спагети, нали за това сме в Италия. Поливаме с две чаши токайско и търсим типична италианска кухня, не е особено трудно. Успяваме да хванем и нашата мания WI-FI с голямо ръкомахане. До късно скитаме из града. Красив е модерен, забавен. Утре тръгваме към дома. Малко е тъжно, уж искаме да се прибираме вече а пък... Имаме усещането че сме тръгнали преди 100 дни толкова впечатления. Опитваме се да осъзнаем всичко. Не осъзнаваме още че сме открили Европа препускайки из нея като отвързани коне.

Пътят към София.

Мисля че всички го знаете. Словения, Хърватия, Сърбия. Тук се прави вечеря со сръбска плескавица и лесковачки влак.

0.30ч. влизаме в България. Не знам за вас как е ама за мен винаги е шок. Дори за тридневно море в Гърция успявам да се разглезя и отпусна дотолкова че да се втрещявам от сблъсъка с нашата реалност. Пусто и призрачно е на границата пред нас минава сърбин, оглеждат го подозрително, опипват го, ровят колата, държат се ехидно, надсмиват се над очуканата му кола, леко ме е срам. Зад нас пътуват немци в баварец. Очите им са широко отворени, не схващат как така три коли половин час не могат да преминат. Куп тираджии пушат и гледат отчаяно, ще трябва да изкарат някой и друг загубен ден, опашката от камиони е ужасяваща. Плащам 4 лв. за прегазване на една съмнителна локва вече се хиля идиотски. Минахме Йессс, пуснаха ни. Продължаваме, тъмно, мрак, пише 25 км. ремонт на пътя. Няма една лампа, една черта на пътя, пътуваме из нищото зад нас се лепват немците в бавареца, явно не смеят милите да опитат сами изпитанието от шофирането, сърбинът още е в лапите на митничарите.

Говорех за шока. Как е възможно, дори във бедната част на Сърбия да има маркировка, осветление, знаци, а тук нищо. Европейски съюз, а? След 25 км. в ремонт следват нови 25, ха! Караш по слух в тъмнината изведнъж пътя става на половина. Опс светофар, стоп! В нищото има светофар. Спираш! Чакаш! Вече цвиля от кеф, удрям с юмруци по тавана. Зад мен виждам в очите на немците тих ужас.

Вече сме у дома!

Край

Автор: Бай Кольо
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Езиков курс в Монпелие (4) Велопоход и плаж

Езиков курс в Монпелие

четвърта част (предишната част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

Четвърти ден

Днес изучаваме условно наклонение и просто минало време. Влязъл съм във форма и много леко попивам новите неща. Разказах на Корин за зоологическата градина.

Научавам нещо много любопитно, което ме кара да се чувствам горд че съм българин. Корин се опитва да си пусне интернет у дома, но възможностите са само две-три (!!!), доста скъпи (офертите започвали от 35 евро на месец) и все от разни големи бюрократизирани компании — местното бтк, местния кабелен оператор и разни подобни. Хем бюрокрация, хем солени цени, хем заробващи договори, а тя е от Каркасон и не е много ясно колко ще остане да живее в Монпелие.

За пореден път се убеждавам до какви добрини води либерализацията на пазара. Въобще не може да става дума нито за многобройните опции, които има българския потребител за евтин и бърз интернет, нито пък за разнообразието от канали при кабелните оператори. Монпелие е с години назад от България в това отношение. Да живее либерализирания пазар! Долу регулациите! А нашето богатство в България е либералният пазар (където го имаме).

Учим за абат Пиер, който е някаква култова фигура от ранга на Майка Тереза във Франция. Учебният текст е една негова реч, посветена на ликвидирането на бедността. Не успявам да убедя Корин, че обръщението „Щастливи хора, трябва да дадете от парите си на бедните“ има точно обратния ефект върху слушащите. Може да е изключителен общественик абат Пиер, но като PR и как се пишат речи, има още доста да учи.

Днес съм се облякъл по-спортно (нося си и бански), защото следобяд ще ходим с колелета до морето на плаж. Обедната почивка минава както обикновено. Този път съм решил да си пазя силите (много мъдро решение!) и прекарвам цялата обедна почивка в парка пред фонтаните, като чета рекламни материали за областта, които съм взел от местния туристически офис.

Докато чакам да се съберем групата, щракам наоколо.

В уречения час пристигат Инке и другите (няма други мъже;-)) и тръгваме да взимаме колела под наем. Колелата са евтини (2 евро на човек), но пък бюрокрацията е по-голяма — трябва да оставим в залог личните си карти. Добре че си нося моята. Българската лична карта се оказва най-красивата в колекцията на чиновника. Компанията днес, а и през другите дни, е толкова интернационална, че никога не се събират двама души от една националност заедно. Ние сме от България, Италия, Холандия, Нова Зеландия, Испания... и разбира се, всички говорим на френски.

В момента, в който се качвам на колелото, разбирам че ме чакат проблеми. Колелото е доста тежко (подсилено е със стоманени елементи, за да бъде по-трайно), седалката ми е ниско, а и не съм се качвал на колело от 5 години. Първото изпитание е да мина през тълпата, която циркулира пред мола. На няколко пъти на милиметри избягвам сблъсъка с разсеяни пешеходци, но веднъж направо се сгромолясвам с колелото на тротоара. Пътят с колелата минава през Антигона и стига до реката. Докато стигна до реката съм се изръсил вече три пъти с колелото, като последния път беше доста сериозно (раната напълно ми зарастна чак след месец), но като единствен мъж в компанията не бих могъл да проявя и най-малък признак на слабост. Пресичаме реката по пешеходния мост и след това продължаваме покрай реката. Пейзажът е изключително живописен — река, дига, кипариси. Стари сгради се подават иззад кипарисите. От нашата страна на реката има изключително красив жилищен квартал — с ниски къщички боядисани в свежи цветове, с идеално оформени дворчета и живи плетове, просто като сюжет от приказка.

Ние караме върху дигата — там има само пътека, която доста друса и трябва да се внимава в карането.

За да пресечем крайбрежната магистрала, се наложи отново да влезем в града и попаднахме в поредния квартал за социално слаби със средно високи блокове, и идеално оформени градинки и паркинги между тях. Това, което ме учуди беше, че бордюрите бяха изключително високи, така че кола можеше да се паркира само върху паркоместата. Паркоместата или бяха разпределени поименно или стигаха за всички, но не видях нито една кола неправилно паркирала или паркирала върху градинките. Как го правят?

Много удобно е, че навсякъде, където не минаваме през парк, има велоалеи, които вървят покрай главния път. В този участък велоалеята е част от пътното платно, като е отделена с непрекъсната бяла лента от него. И въпреки фучащите нонстоп коли, усещането че имаш участък от пътя, предназначен само за тебе е голямо облекчение и много сваля напрежението от пътуването.

След пресичането на магистралата попадаме на друга велоалея, която самотно върви право към морето (успоредно на нея няма път). Алеята е напълно уредена с маркировка, бариери, прелези, — има доста велосипедисти, но и скейтъри, кънкьори и пешеходци.

Всички са изключително дисциплинирани на пътя. С няколкото ми опита да пренебрегна маркировката и да карам в насрещното движение щях да предизвикам няколко ПТП, и накрая реших — да карам културно само в дясната лента (де да можеше на всички български шофьори да се направи едно такова кратко обучение с личен опит). Тъй като карахме с тежките и бавни общински колелета, непрекъснато ни изпреварваха други велосипедисти, скейтъри и кънкьори, така че накрая се примирих с положението и започнах да карам по правилата;-). Не ми работи звънеца, издава цъкане като запалка, която не ще да пали. Когато велоалеята се пресича с обикновен път, са оформени прелези, така че трябва задължително да слезеш от колелото и да минеш пеша (макар че с тренировка се научаваш как да се шмугваш между бариерите;-))

Къмпинг и пристанище за скутери в Палавас

Пътят минава покрай знаменитите блата Камарг, които са известни със своите диви плаващи коне, водни бикове и всякаква друга уникална фауна. Видях кон да плува, но апаратът ми беше в раницата. Бикове не видях.

Камарг

Най-накрая, плувнали в пот, пристигаме в Палавас — курортно градче на самия бряг на морето. Палавас е пълен с туристи, но въпреки това плажът е огромен и не изглежда претъпкан.

Палавас — централният канал

Покрай канала е главната улица със заведенията

На плаж в Палавас

Оставихме колелата заключени едно за друго. А пред мен се появи нов проблем — преобличането. Въпреки очакванията ми, на плажа съблекални НЯМАШЕ. Видях че има тоалетна — автомат с монети. Платих 50 цента за удоволствието, но вътре беше по-зле отколкото очаквах. Чисто беше, не миришеше, но беше адски топло и задушно. Формата на тоалетната чиния беше такава, че не знам как щях да я ползвам, ако ми се ходеше по голяма нужда. Преоблякох се криво -ляво и на плажа.

Към плажа

Изпотен и уморен от дългия път с колелетата, исках веднага да се метна в морето, но никой нямаше желание, така че отидохме само двамата с Инке. Водата се оказа учудващо студена (около 20 градуса) и мътна, което искрено ме изненада, като я сравнявам със средиземноморските гръцки плажове. Инке ми обясни, че това било аномалия, свързана с хладното лято и обикновено водата била страхотна.

Нашите нещастни общински велосипедчета. Моята раница, натъпкана с учебници и книги.

Палавас като курорт не е нищо особено. Интересен е лифтът, с който прекарват туристи през канала. Струва 2 евро. Защо ли не са построили просто мост. Плажът е огромен, има телевизионна кула (навигационна?). По-навътре в сушата има къмпинг с каравани, яхтено пристанище, много красив е каналът Рона-Сети, който е плавателен и пресича блатата, успоредно на брега.

Две евро, за да пресечеш канала с лифта.

За Монпелие е било голям късмет, че самият град не е на морето, но въпреки това е съвсем близо до него. Видях съвсем малко нови строежи, естествено в кварталите откъм морето, но самият град не е пострадал от морските туристопотоци и е запазил духа си.

Хотелите на първа линия и телевизионната (навигационната?) кула

Плажът е много широк и има място за всички.

Останахме на плажа около час и трябваше да се връщаме обратно. Отказах се да се преобличам в душната тоалетна и тръгнах наобратно с панталонките-бански (Нямах досега доверие на това американско изобретение, а се оказаха доста практични).

Скутерите са паркирани като коли по каналите.

О боже, пак с колелото и този път по нанагорнище (наистина, съвсем полегато, но все пак...). На връщане бях извадил апарата от раницата. Снимах дивите коне, които се оказаха повечето бели(!). За съжаление този път не видях плаващ див кон.

Каналът Рона — Сетe (от река Рона до град Сетe)

После г-н Нойхауз ми разказа, че блатните коне били единствените коне в света, които можели да ядат с глава, изцяло потопена във водата. В къщите по пътя хората отглеждат от същата порода коне и дори ги яздят.

Това изглежда са най-щастливите коне на света.

Видяхме много розови фламинго, които бяха всъщност бели защото в блатата нямало от ракообразните, които дават розовия пигмент за перушината. Изобщо — невероятна природа, страшно красиви гледки. Като изключим че гъзът ми и китките ми станаха на пихтия от пътуването, всичко много си заслужаваше. Господ се смили над нас и докато пътувахме наобратно времето беше облачно и слънцето не ни мъчеше много.

Хората си отглеждат от блатните коне и по къщите. На преден план — велосипедната алея. Има участъци, където линията е
прекъсната и изпреварването е разрешено;-)

Прибрах се абсолютно капнал и разглобен. Какво нещо не прави мъжкото самолюбие. Ако не бях в компания само с жени сигурно отдавна щях да зарежа колелото в името на по-човеколюбив транспорт.

Събудих се посреднощ и цялото тяло ме болеше. Изпих един фервекс — единственото лекарство, което бях взел със себе си. Имаше учудващо добър ефект. Нямах никаква мускулна треска, нито следващия, нито по-следващия ден.

Продължението в пета част>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Езиков курс в Монпелие (1) Отиване

Въобще нямах идея че е такъв огромен напливът от пътуващи към Западна Европа през лятото. Две-три седмици преди датата за пътуване едвам си намерих място в автобуса, и при това не във фирмата, в която исках Исках да пътувам с БИОМЕТ, а пътувах с ЮБИМ. Пътуваше ми се със самолет, но се оказа че цените са твърде солени (поискаха ми към 600—700 евро за двупосочен билет) и се отказах. Бил съм в казармата, ще издържа и 36 часа път с автобуса.

Пътят към Белград се ремонтира чак до границата. Пътят изглежда доста мизерно — тесен и неудобен. Ако това е българският път към Европа, значи на практика сме били изолирани от света и чак сега се свързваме с него. Кой ни пусна в Европа?

В новите си участъци пътят няма маркировка, но поне е широк. Но сигурно ще е отново само в две ленти. Защо никъде не правят четирилентови пътища ми е доста чудно, щом ще чакаме магистрала още 20 години. Само на морето има един четирилентов път — от Бургас до Созопол. Ако чакат магистралата, има да чакат. Аз чакам магистрала до морето цял живот.

Не знам защо, ама утрепахме едно два часа и половина на сръбската граница. Наистина ми е любопитно, защо се моткат толкова. В мен се заражда теория, че собствениците на тоалетната делкат оборота с граничарите, които нарочно бавят автобуса, за да се изреди всеки през скъпоплатената тоалетна. Тоалетната е безобразно скъпа за чужденци, за българи цената е наполовина, и то изписана с думи. Ох. Може ли всички гранични тоалетни на балканите да са толкова зле. Хем частна, хем гнусна. Значи теорията за корупцията е вярна. Частна и гнусна е и будката за сандвичи. Бизнесът им не зависи значи от клиентите, а от властите. Тогава защо да се мъчат да създават комфорт. Имаше няколко автобуса с американски (!) туристи, главно пенсионери. Предполагам че за тях това лънгъркане с автобуса из цяла Европа е някакво приключение. Лично аз ако съм пенсионер едва ли бих пътувал с автобуса. Да не се заричам, обаче...

Спирка едно — веднага след границата вляво, в Димитровград. Доста чисто и добре поддържано крайпътно заведение с богато меню. Персоналът говори български и май собственикът е българин, защото говореше на български на персонала си. Хапнах някакъв сандвич. Нищо особено. Нарочно избягах от чорбите, защото не знаех кога ще спираме за тоалетна. Това ми е правило — на дълъг път по-малко ядене и пиене, защото не се знае къде трябва да се облегчаваш следващия път. Иначе сигурно е супер приятно да меткаш бирички в автобуса. И защо слагат на всеки автобус табелка, че има тоалетна, като навсякъде е забранено да се ползва. Айде изрекламирайте ми една фирма, където дават да се ползва тоалетната, че да се абонирам за нея;-). Отминаваме покрай село Желюша, което сега е в Сърбия и за което Алеко Константинов беше сътворил пътеписа „До Желюша с говежди вагони“. Интересно дали има някой българин останал там.

Пътят до Ниш е тесен и неприятен. Минавал съм го като малък с баща ми с колата, тогава ми се стори изключително натоварен. Сега — нищо особено. Верно, тесничък е и си трябва магистрала. Те сърбите едва ли са въодушевени от идеята за магистрала към България, не повече от въодушевлението на румънците от Дунав Мост 2, така че ние ще даваме парите пак, ама като гледам тука магистрала няма дори по проект.

Не бях спал цяла нощ, не си спомням защо, май до късно купонясвах, така че проспивах голяма част от пътя. Голям плюс. Спираме на второ място, вече някъде по магистралата Ниш-Белград. Имам чувството че спряхме на най-зачуканото място по маршрута. Имаше толкова добре изглеждащи места. На това запуснато място няма нищо освен тоалетна, за която прибират 50 евроцента. Левове не щат. Ами сега. Нямам монети. Обръщам се с молба към спътниците да ми продадат 50 евроцента за левче. Никой не ебава дори да ме погледне. Сещам се че имам банкнота от 5 евро и я подавам на касата. Ще ми развалите ли? Няма проблем. Влизам в умрялата тоалетна, за да източа минералните води и тоника, който пих със сандвича на българската граница. Магазинът е супер умрял, няма почти нищо, няма и табелки с цени. Купувам си един чипс, ей така за да проверя цените. Искат ми едно евро.

Магистралата Ниш-Белград ми изглежда доста европейска. В началото не мога да разбера защо. По някое време разбирам. Оградата е на около десетина метра от платното, а тревата до оградата е ниско подстригана. Бордюрите са в идеално състояние. По цялото протежение на магистралата се строят чисто нови бензиностанции ОМВ. Гледам че и навсякъде ще продават газ. Дали заради българските клиенти или ще запалят и сърбите по газта?

Не знам дали е нарочно режисирано, но Белград откъм пътя изглежда прилично. Доста по-добре от София. Дреме ми. Ние пък сме в ЕС. Отново заспивам.

Събуждам се на хърватската граница. Огромни километрични колони с автобуси, коли и автовози. 90% от автовозите са с български номера. Виждам и екзотични автобуси — от Косово, от Албания, от Босна, от Македония. Забрадки, шалвари и малки деца. Невероятно красив залез. Хървати и сърби са се надпреварвали кой да вдигне по-висок пилон с националното знаме на границата. В околността има само ниви. Само преди 20 тина години местните селяни са минавали по 50 пъти на ден границата с трактора, без дори да подозират къде е, а сега им се налага да чакат по няколко часа да идат на гости на роднини и приятели. Като толкова им е акъла, да патят. Висиме като прани гащи на хърватската граница около 3 часа. Накрая автобусът ни минава почти мигновено. Хърватите не искат и да погледнат българските паспорти. Събират лични карти. Отново заспивам непробудно.

Събуждам се, автобусът е спрял на някаква гордост на соц. архитектурата — мотел „Плитвице“ — синя сграда, която тарикатски е разположена като мост над платното на магистралата. Като се замислиш — доста идейно, защото не се налага да строиш два еднакви мотела от двете страни на пътя и да дублираш тоалетни и заведения. Само не знам каква е емоцията да спиш, а отдолу да ти реват коли и тирове. Само след десетина часа в Италия разбирам откъде са копирали хърватите. Нациите с ниско самочувствие са страшно бедствие — копират наред и тъпотиите на развития свят. В мотела има страшни тълпи. Има и супермаркет, който е затворен, и закусвалня с разни закуски, но не ми изглеждат апетитно. Цялото оборудване е като извадено от музей на 80-те години. Все пак не упреквам фирмата. Огромните тълпи в мотела ми подсказват, че сигурно това е най-доброто място по пътя за спиране, въпреки че е така очукано. Поляци спят седнали в колата си, дори без да си пуснат седалките. Ей, мизерна работа. Няма вече социализъм, сигурно може да се намери някой пансион по пътя. Сигурно им е в кръвта на тия двамата.

Бързо стигаме словенската граница. Огромни, чудовищни опашки от коли, бусове, камиони, автобуси и автовози. О боже! Висим 4 часа (! — от 12 до 4 сутринта) на границата. Защо нямат ЕС коридор, както е по закон? Граничната проверка е още по-смешна и от хърватската. Въпреки че границите ги минаваме едва ли не на шега, стюардесата на автобуса (облечена в анцуг и мокасинки на бос крак, вие да не си помислите нещо) снася шишета с уиски на всеки граничен екип. Няма ли да се отучат бе. И какво ги правят толкова уискита граничарите. Сигурно някой бар или магазин им ги изкупува бутилките. Най накрая в Словения. Отново сън.

По някое време спираме на ОМВ след границата. Изведнъж се почувствах европеец. Словенците са въвели еврото като официална валута. (Защо и ние да не го въведем, щом имаме валутен борд?). Тоалетната е безплатна, евробанкнотите веднага ми влизат в употреба, цените са нормални, стоките качествени. Купувам си ядене, ябълки, безалкохолно, минерална вода. I love OMV! Чудя се, дали да не си купя някое словенско списание за да се помъча с езика. Изоставям идеята — ей го интернета, словенски текстове има на корем.

Питам стюардесата как се движим с графика. В Монпелие ме чакат хора, които ще очакват автобусът да дойде съвсем навреме. Стюардесата отказва (!) информация. Път било, всичко можело да се случи. Ама поне с какво закъснение се движим? Мълчание.

Италианската граница като вътрешно европейска се минава буквално за секунди и ето ни в Италия.

Пейзажът след излизане от планината е еднообразен, нищо за отбелязване. Някъде отстрани остава Триест.

Представата на шофьорите за комфорт — в малкото багажниче, което са отворили има хлебец, наденичка, доматки, сиренце и всякяква благинка, която те си влачат от България. Така, хапват на крак между миризливите тирове. Пътниците са принудени да ядат на крак и да чакат на сянка на бордюра.

Отново спираме. Тоя път в още по-зачукано място от второто заведение в Сърбия. И то при положение че в Италия буквално през 10 километра има крайпътни заведения и бензиностанции на магистралата. Мястото е тираджийска спирка. Освен двата български автобуса, които спираме там, има спрели и около 20 тира. На един от тировете на чистачките има простряна хавлия. Докато се туткам да си извадя апарата и да снимам, някой е прибрал хавлията.

Поне успях да снимам този украсен ТИР. Има повече „естетически“ детайли, отколкото окото улавя на пръв поглед.

Наглостта на местните минава всякаква граница — 1 евро за гнусна, гнусна тоалетна! Мястото е гадно — има закусвалня-магазин, но без маси (!), но поне кухнята е добра и нещата изглеждат много апетитно. Купувам си някакъв печен сандвич и плодове. Ммм, вкусно. Ям на крак. Няма нито маса, нито сянка. Останалите пътници от автобуса са насядали по бордюрите отзад при тировете. Там има сянка, но смърди на машинно масло, изгорял дизел, препълнени кофи за боклук и прочее тираджийски аромати.

Спряхме във Верона, за да оставим трима души. И чудо — господинът от седалката до мен се оказа единият от тях. О, благодаря ти, Господи. Тъй като съм наднормен и надгабаритен, тъкмо предвкусвах как поне малко ще ми се увеличи комфорта на пътуване, но не би! Стюардесата веднага ме скастри да пусна до мен да седне друг пътник, за да може тя и единият от шофьорите да се разположат на двойни седалки. Нали се сещате, че думите „моля“ и „извинете“ не присъстват в речника и. „Мръдни се да седне човека, бе!“ беше милото обръщение.

Не знам къде е романтичната част от Верона, ама не е нито около автогарата, нито по пътя до нея. Верона ми заприлича на малко попораснал Благоевград.

Пътят през Италия е скучен чак докато стигнем Лигурия — областта около Генуа. Там магистралата се вдига нависоко, нависоко в планината и гледките са зашеметителни. Някъде далече долу покрай брега се редуват малки и големи градчета. По някое време се вижда и Генуа. Приказна красота, тунели, мостове-шедьоври на пътното строителство. Сан Ремо е последното по-голямо селище по пътя. Откъм пътя изглежда доста провинциално и въобще не като фестивална столица и топ курорт. Краят на Италия е ознаменуван не с граничен пункт, а с пункт за събиране на такси за магистралата. Табелка „Франция“ и ето — нищо не се променя освен езика на табелките по пътя.

Една от зашеметителните гледки от Лигурия.

Магистралата продължава да се изкачва нагоре и стига но над 1000 м. височина. По някое време се виждат Лазурният бряг, Монако (или Монте Карло). Усещането е почти като полет със самолет. Долу в ниското е морето, заливът е пълен с кораби и яхти. Чудя се как ли изглежда магистралата, погледната отдолу. Виждат се луксозните стари сгради на хотели и казина (може би). Замислям се, че вероятно във всеки един момент там има поне 20 тина разни личности, за които съм давал пари да ги гледам в киното, или пък милиардери, на чиито бизнеси съм клиент, които се кефят на лукса, морето и бързите скутери. С моите пари. Дреме ми. Не съм останал с чувството че съм ограбен, така че да живеят.

Магистралата е осеяна с аварийни отбивки с чакъл, където да спреш с колата, ако ти откажат спирачките. Умно!

Следващата спирка е вече във Франция — на един Шел в планините, 200 км преди Монпелие. Абе Европа си е Европа. Може би от фирмата са търсили, но не са намерили достатъчно гнусно място да спрем. Тоалетната е безупречно чиста и безплатна, закусвалнята е много добра със всякакви вкуснотии. Въобще доста приятно.

Иначе спътниците ми бяха повечето гастарбайтери в Испания. Половината българи, половината роми. Не знам в автобусните фирми как усещат кой какъв е, но ромите седят в задната част на автобуса, а българите в предната. Не съм расист, но едва ли бих издържал в непрестанния купон, който се вихреше в задната част на автобуса. Като отчужден асоциален тип предпочитам всеки да си пази личното пространство и да си трае. Точно зад мен седят две спретнати русоляви дечица, които говорят на испански и някакъв западен бг диалект — оти, нема, чекай. Доста буйни са и не се спират ни денем ни нощем.

Интересно, че знаят български (но само родния диалект на баба и дядо!) но предпочитат испанския. Между другото, май мернах едно от децата в предаването на бате Енчо, където си говореше на диалект. И бате Енчо значи, го е усетил, че е атракция която не се среща всеки ден.

Ромите, които седяха в задната половина на автобуса, като изключим че бяха доста буйни и шумни, бяха чисти и добре облечени. Имаше един, със странното име Райко Даскалов (да, няма майтап!), който отвреме навреме се примолваше за тесте карти или за по-силна чалгица по уредбата. Добре че шофьорите не отстъпиха нито веднъж, не знам как щях да издържа.

За да могат да реализират такива дълги рейсове, автобусните фирми возят трима шофьора едновременно, които през 4 часа се сменят на волана. Който е на волана, той определя и музиката. Музиката беше поносима, докато стигнем във Франция.

Имам MP3 плеър, който влача навсякъде със себе си. Страхотна машинка, с нея много лесно се понасят неприятни пътувания и други влошавания на комфорта. Проблем е обаче, че батерията му трае само четири часа и половина. Цяло денонощие се стисках и не си пусках плеъра и когато останаха около 6 часа до Монпелие го пуснах с кеф. В другото платно на магистралата се наблюдаваше почти типично френско магистрално задръстване. Френската магистрала не минава нито през, нито близо до населени места. Просто еднообразен равен извънградски пейзаж, щом се отдалечиш от италианските планини.

Типична френска магистрала пред задръстване.

Леко ми се повдигна настроението, когато по лично мои изчисления по пътни табели и бегли спомени установих, че ще закъснеем не повече от половин час в Монпелие. Чудо! Нали споменах, че стюардесата мълчи като литературен герой-комунист на разпит за спазването на разписанието.

Плеърът ми свърши около час преди Монпелие. Мекото слънце клонеше към залез, сребристата магистрала се точеше пред нас до безкрайността. Можех да прекарам оставащото ми време в съзерцание.

И точно тогава гръмна чалгицата по уредбата. Не знам коя е точно тая певица (Води ме в някоя кварталнааа кръчмаааа) — Глория или Ивана, но чухме цял неин албум, с висок звук (поздрав за някого било), моят MP3 плеър лежеше изтощен в джоба ми, а аз облегнат на седалката се молех наум „дано няма още едно парче, дано няма още едно парче“. Албумът на тая кифла е адски дълъг, направо безкраен.

Целият екипаж на автобуса (3-те шофьора, стюардесата и една девойка, която ползваше всички привилегии на екипажа и се возеше на екскурзоводското място, но не беше от тях) се кефеше и припяваше. На мен ми се повръщаше.

Точно тогава ми се обади хазяинът, да пита къде съм, защото автобусът трябвало да е пристигнал вече. Милият той, колко е наивен. Обясних му криво-ляво че пристигам след половин час, докато около мен гърмяха ориенталски поп-ритми.

Автобусът свърна от магистралата към Монпелие. На входа на града ни посрещна огромен фонтан и кръгово движение. Вътре в града всичко изглежда адски спокойно и чисто. Малки къщички, потънали в зеленина. Сигурно така щяха да изглеждат Варна или Бургас, ако не ги бяха натоварили с ролята на морски мегаполиси.

Автогарата в Монпелие. Терминал за низшите касти на обществото. С бяла боя върху синята рамка на строителния фургон е написано — „Автобусна гара“

Автогарата в Монпелие изглежда просто като един голям паркинг. Къдрав господин със стар Лендкрузър беше паркирал в единия край. Аха, хазяинът.

Оцелях след 36 часа път.
Продължението в част втора>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: