До Бостън и назад(6): На път към топлите страни

Шеста част на пътеписа. Пета част тук>>>, а началото - тук>>>.

Човекът е човек… … когато не се губи по пътя!

Тази вечер пътепис няма да има, ще бъда много кратка.

Сутринта Тото отскочи за последно до data центъра, а аз се замотах из хотела, приготвях багажа, гледах Умирай трудно (млад Брус Уилис!), правих последен преглед дали не сме забравили нещо. В 12:00 ч. проверихме на рецепцията дали са дошли последните две пратки, с неудоволствие установихме, че все още ги няма и така заформят едно тридневно закъснение, помолихме ако случайно куриерът цъфне — да приемат пакетите от наше име, ние ще минем към 17:00 да си ги приберем… и напуснахме хотел Триа, нашия дом за последните 12 дни.

Заредихме карта на пътя до аквариума в Бостън и поехме — през Кеймбридж, през Кеймбридж та до паркинга на Бостън Комън ($6/час), където зарязахме колата и тръгнахме да търсим рибките. Не ги намерихме. С този пуст наш късмет май-май бяхме попаднали на някаква административна сграда. Затова пък намерихме Дървото с катеричките. Т.е. едно обикновено дърво, по което обаче преброих пет пухкавелки. Един дядо-костюмар извади шоколад и познай дали не му се намяткаха да ядат от ръката му! Имам десетина снимки, направени от метър разстояние, надявам се да са се получили добре.

Завъртяхме едно кръгче по Freedom Trail, ама не го минахме целия маршрут — едно, че градът беше по понеделнишки забързан, а ние в ролята на моткащи се туристи само се пречкахме на хората, второ, че пак си беше кучи студ. Опитах се да придумам Тото за един последен шопинг, но на него още му държеше влага Macy’s, та категорично отказа. Затова към 16:00 ч. си взехме колата от златния паркинг и уж тръгнахме към хотела, ама изпуснахме отбивката (сефте!), та направихме още едно кръгче из центъра като за последно.

Пратките не бяха дошли, затова с неудоволствие се наложи да ги обявим за недоставими (има ли такава дума на български), огледахме за последен път Кеймбридж и поехме на юг.

Край Бостън беше студено, но поне не валеше. Ограничението от 65 мили в час ни се стори твърде строго, особено на фона на профучаващите с поне 20 мили отгоре камиони (това камионите трябва да бъдат забранени, да знаете). Скоро обаче навлязохме в бая гъста мъгла, последвана от снежна буря. И изведнъж се оказа, че и 55 м/ч са твърде много.

Междувременно на три пъти или пропускахме отбивка, или се отклонявахме по неподходящи пътища! Твърде наивно ли се доверихме на предложения от Google Earth маршрут, прекарващ ни по няколко магистрали, които трябваше да сменяваме непрекъснато, или пък просто ни липсва тренинг — обаче в гадния снеговалеж табелите покрай пътя бяха практически нечетивни, част от картите се оказаха твърде мащабни и не си личаха подробностите, а и самото трасе беше някакво ултранелогично, с невъзможни криволици и чупки. За щастие сравнително бързо намирахме начин да се качим на необходимата магистрала и не загубихме много време.

Малко преди Ню Йорк снегът премина в обилен тежък дъжд. Трафикът беше адски наситен, а гмежта от пътища — още по-объркваща. С голям късмет обаче този път не се загубихме нито веднъж! И след като поехме по магистралата от страната на Ню Джърси се оказа, че това в общи линии пътят е “все напред и не се поддавай на изкушения да кривнеш нанякъде” :-) Адски бързо преполовихме щата, но Тото почна да се поуморява и затова спряхме на един Days Inn, разтоварихме се, аз успях да се логна даже, че и да се отчета тук.

Утре потегляме по първи петли. Целта е да стигнем до топлите страни до края на деня. Само дано не се губим повече. Макар че с този наш тренинг…

Телеграфно

Пристигнахме в Южна Каролина, спряхме за малко сън на един хотел. Пътят беше идеален просто, никакви проблеми, никъде. Едва днес осъзнахме прикакви екстремни условия сме карали от Бостън до Ню Йорк! Сега припадаме по койките, утре рано-рано да сме във Флорида. А за пътуването ще разказвам утре, че не успявам да задържа очите си отворени направо.

Рекламен борд на хотел: Come taste our nuts!

Най-накрая у дома, най-накрая отспала си, но не и отпочинала. Чувствам се страхотно напрегната. Дали заради 18-те часа сън, дали заради трите кафета, които обърнах за около половин час… Докъде бях стигнала с описанието на приключенията си?

Разказах вече за преодоляването на разстоянието от Бостън до Ню Джърси. Сега, след като пропътувахме три пъти по-дълго разстояние по магистрала I-95, мога да потвърдя, че просто условията бяха ненормални — и затова ни беше толкова трудно. Тъмно, мъгливо, снежно/дъждовно. И безлюдно. Тото ми направи забележка, че както съм писала излизало като да сме се губили подобно на Хензел и Гретел. Всъщност не става дума за нищо подобно. Просто на някое от разклоненията по пътя поемахме в неправилна посока, GPS-ът веднага ни известяваше за грешния избор, а ние почти веднага (май 15 минути беше най-най-дългия период) успявахме да се върнем на вярното платно. Което си е нищо направо, обаче някак винаги успявах да се уплаша, че ще попаднем при върколаците (справка: която и да е книга на Стивън Кинг).

Любимата ми част от пътя беше New Jersey Turnpike, т.е. I-95 през щата Ню Джърси. Идеално шосе, а камионите, тези чудовища, бяха изведени в отделна лента! Все още се виждаха купчини сняг наоколо, но пък температурата определено беше над нулата. Смених двата пуловера с тениска и жилетка, че и даже не се закопчах. Изключих отоплението на седалката. В Делауер се наложи да спрем за малко вентилационната система на колата, защото замириса на пластмаса и гадни лекарства. Вонеше направо. Не знам нищо за този доста миниатюрен щат освен, че е обявен за офшорна зона — и как няма да го обявят, без подобни данъчни хватки никой не би живял на това токсично бунище май-май. Направо прелетяхме оттам, хич и не помислихме да спрем.

Затова пък в Мериленд беше вече +15-16оС и спряхме парното направо. Обядвахме в Роуздейл, малко преди Балтимор — и се разхождахме по тениски с къс ръкав. Чувствахме се някак като у дома си, нали колата ни беше с местна регистрация :-) Тук за първи път имахме време да огледаме хората наоколо, сградите, улиците. В Wendy’s имаше: група юпита, семейна двойка пенсионери с огромен осемдесетарски Кадилак, няколко мами с дечурлига, двама костюмари на средна възраст (единият беше с гола глава и обица на горната част на ухото), няколко самотника с вид на камионджии… Всичките дебели. За обслужващия персонал да не споменавам направо. Бяха се разделили на две групи — дебели мексиканци, които говореха на испански помежду си, и дебели негри, които май използваха английски, ама не съм сигурна. Изключително се дразнех всеки път когато ме питаха за нещо на странен линго, особено когато за капак използваха и вътрешно-фирмени термини, дето чужденец няма как да подозира какво означават! По няколко пъти ги карах да повтарят изречението си и те всеки път го плюеха по същия ужасен начин! Накрая махвах с ръка и казвах Whatever. Когато се случи за първи път в Бостън — почувствах се леко унизена, като някакъв лоулайф, дето не може да се справи с елементарна комуникация в чужбина. Обаче след това установих, че с белите нямам никакъв проблем в общуването, те ме разбират, аз ги разбирам без проблем. Освен това те са изключително любезни, учтиви, желаещи да помогнат, за разлика от цветнокожите с вечно лошото им настроение и определена склонност да те нагрубяват… Не мога да забравя как в един магазин за детски дрешки се обърках с номерацията и попитах няколко негърки дали размер 6 означава, че е за 6-годишни деца. Отговорът беше нещо от сорта на “Като не можеш да се оправиш с такива елементарни неща, какво търсиш тук, айде, махай се” или нещо подобно зло, не ги разбрах добре. За сметка на това една бяла жена ми отговори изключително внимателно, показа ми и различните буквени обозначения, даде пример какви дрешки купува на собствените си деца съобразно тяхната височина… Не знам, не знам, аз след това пътуване в Щатите определено станах още по-върл расист. И не мога да намирам оправдания от сорта на “Ама то не е тяхна вина, че са груби, дължи се на факта, че преди 200 години са били роби”. Как пък не.

Както и да е, продължихме пътя си на юг. Балтимор, Вашингтон, Александрия, Фредериксбург, Ричмънд. Вирджиния ни хареса ама много. Временцето беше чудно пролетно едно такова, хората бяха усмихнати и учтиви, храната ни беше вкусна. При Александрия попаднахме на първото магистрално задръстване. Второто беше до Куонтико. А какви странни конструкции има около Куонтико… Извънземни направо!

Искаше ми се да имаме няколко дни за разходка из Вирджиния, определено си заслужава този щат. Обаче… Трябваше да бързаме на юг. И хоп, озовахме се в Северна Каролина. Където хич и не спирахме, направо прелетяхме през нея. Привечер минахме покрай прословутата Outlet area. Направо ми изтръпнаха ръцете като си представих какво е да пазаруваш там! Представете си няколко мили с магазини на суперяки брандове като CK, Tommy Hilfiger, всички спортни марки (Nike, Adidas, Reebok и т.н.), бе какво да изброявам, важното е, че цените са с 25-50-75% по-ниски отколкото в редовните магазини! Кофти, че беше вече късно и бяха затворили. Иначе смятай колко часа нямаше да има сила на света, която да успее да ме измъкне от там.

Южна Каролина съкз биг тайм. Единствената част от пътя, по която имаше дупки. И яко ченгета! Ограничението на скоростта скочи на 70 мили в час, обаче нямаше много смисъл в това, защото магистралата се стесни до 2 платна на посока, камионите бяха повече от колите и само се пречкаха, пък и през цялото време си на нокти дали няма да изскочи полицейска кола от храстите (защото наистина се криеха сред зеленината и дебнеха, съвсем като нашите катаджии). Хотелът, в който спахме, пък беше близко до ужасното. Отвън изглеждаше много добре, прясно боядисан, излъскан, поддържан. Влизаш в стаята и на пръв поглед е ОК. Хубави мебели, сравнително нови. Само дето отгръщаш завивките и установяваш, че чаршафите са жълтеникави и с дупки, банята май никога не е била мита и като цяло едно голямо дезинфекциране на всичко би било добра първа крачка към превръщане на стаята в нещо що-годе подходящо за обитаване.

Кофти край на иначе симпатичния ден, но не си го сложихме на сърцето. Продължихме напред.

Автор: Антония

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

До Бостън и назад(5): Промени в плановете и снеговалеж

Пета част от пътеписа. Четвърта част тук>>>, а началото - тук>>>.

Промяна в плана

Днес вали. По телевизията предупредиха, че до вечерта пътищата ще се заледят. Имаше някакви съобщения за наводнения, хванах чак края им та не разбрах добре за кои части на страната става дума, ама като гледам по разните сайтове — май-май само в Хавай и Мексико се случва нещо подобно.

Ние изоставаме от графика си. По предварителен разчет вчера трябваше да сме в Ню Йорк, а днес във Вашингтон. За съжаление на Тото му се отвори още работа и ще се задържим до 17-и в Бостън. А след това някак трябва да прелетим до Флорида, но не със самолет, че в последния момент билети се намират трудно и на твърде високи цени (а уж били в проблемна ситуация авиокомпаниите, ми как няма да са с тези кожодерски условия). Правя преглед на маршрута за пореден път, чудя се как да завъртим пътя… То е ясно, че нощувките в по-северните щати отпадат, просто ще минем през тях и освен за хапване — няма да спираме хич. До Маями са 1500 мили, с ограничение на скоростта 65/75 мили в час само карането ни ще е поне два дни. Трудно.

Разглеждам информацията за различните паркове на Дисни и се чудя кой да избера. От една страна Epcot звучи предизвикателно. От друга — Animal Kingdom и двата водни парка също не са за изпускане. Не знам вече, съвсем се обърках. Може би ще последваме съвета на Владо, според когото за нас най-интересен би бил наситения с ролъркостъри и прочие екстремизъм Epcot, дори и с риск да умра от страх :oops:

А преди малко чух българска реч. Някакъв младеж говореше по телефона си докато чакахме за кафе, обясняваше за колата, дето трябвало да се поправи. Мислех си да му кажа едно “Привет”, но той беше толкова погълнат от разговора… Почуствах се съвсем като у дома. Почти, де. Установих, че най-трудно ми е в полупозната обстановка. Като в Дънкин Донътс например. Хем съм била стотици пъти (ама в София) и ми е ясно какъв е реда, хем тук е съвсееем мъничко по-различно. Точно толкова, че да те обърка.

Търсих по магазините чантичка, в която Тото да паркира Nokia-та, телефона, пари, самолетния билет и паспорта, ей такива неща, а не да ги тъпче по джобове и в раницата. Обаче не намирам нищо подходящо. Най-близко са разните калъфи за фотоапарати, може би трябва да секвестирам за малко джаджите и да меря къде ще се поберат изцяло. Нахълтах и в Olympia Sports и се шашардисах съвсем като видях какви са цените на спортните стоки тук. Е, мамка му и прасе, България ли е най-богата страна на света, та трябва да плащаме по 50-100-150 лева за тренировъчна блузка, докато тук имаше оферта “Шест тениски на Nike за $20!”. Не се шегувам.

Сега съм вече в хотела, ръпам ядки и се чудя какво да правя с отоплението на стаята. Много е странно: една голяма духалка (120х60х35 см), която има копче Включ/Изключ и врътка Топло/Студено. И това е. Като я пусна — за половин час в стаята става баня. Като я спра, разбира се, почвам да тракам със зъби. Има нещо недомислено или аз съм индианец и не съм открила някое скрито контролно табло. Макар че къде ли може да са го скрили…

Бяло

13:45. Пак вали. Само дето този път е сняг. Ситни-дребни снежинки се носят на плътна пелена. Вятърът е безумно пронизващ, а температурите отново паднаха до -10/-12оС. Току-що в кафенето влезе девойка с къса пола и нещо като балетни обувчици на гол крак! Хората тук са някакви извънземни, сериозно! Вчера по CNN се оплакваха от прословутата непостоянност на времето в Нова Англия, единият от водещите обяснява как Тед О’Брайън бил по джапанки предния ден, пък днес пак трябвало да сложи нещо по-зимно. И се опитвам да си представя как господин О’Брайън с безкрайно скъпия си костюм шляпа нагоре-надолу, че и провлачва отпускарски стъпало даже… Не ми се получава много добре :-) Аз съм с два пуловера и шапка-терористка, само очите ми се виждат като я нахлупя. Малко странно се почувствах сред полуголите хора наоколо, ама да си гледат работата. ЗИМА Е!

Прекланям се пред AccuWeather — сутринта гледам, че прогнозират как снегът ще почне към 10:00 часа. Познай дали точно в 10:05 не цъфнаха първите снежинки. Дано да са познали и че утре няма вече да вали. Смятаме да пообиколим центъра на Бостън и да позяпаме зелените хора, празнуващи Свети Патрик, преди да отпрашим на юг. Купонджийското настроение се носи на талази вече. След всяка песен по радиото водещите се провикват Oh, boy. Тото чул как си били признали в ефир, че били дислоцирани в местна ирландска кръчма, наречена Tommy Doyles. Аз пък попаднах на Asgard Irish Pub, на чиято витрина пише, че е местна забележителност. Oh, boy!

15:00. Преди малко ходих до Whole Food Market за кутия marcona almonds (нищо общо с истинските бадеми нямат, по-скоро приличат на тиквени семки, три пъти по-дебели от обикновените) и сандвич с боровинков хляб, пушена пуйка и чери доматчета. На касата има и касиерка, и опаковачка — която те пита дали искаш хартиено или найлоново пликче. Аз не поисках никакво, разбира се. Но се впечатлих, че ти дават избор дали да обремениш съвестта си за изсечените дървета или да си сложиш черна точка в биографията с неразлагащите се пластмаси.

Изключително рядко получавам касова бележка по магазините и заведенията, сигурно веднъж на десет пазарувания се случва. Не е като да не искам да я взема, просто никой не си дава труда да я разпечата. Странно ми е малко и определено не ми харесва — искам да знам какво съм платила и как са ми го сметнали, не искам да плащам някаква сума само защото някакъв пъпчив тийнейджър (каквито са почти всички от обслужващия персонал) ми е казал, че дължа толкова. Особено като се вземе предвид местния навик да се обявява някаква полуокончателна цена. Ама какво да правя, неудобно ми е да си поискам бележка — не им знам нравите (и законите), може да се окаже, че не са длъжни да имат касови апарати например.

21:00. Навън наваля яко, всичко е бяло и малко страшно едно такова. Тото е още в data центъра, вика, че непрекъснато минавали снегорини по шосето, а един по-малък даже почистил паркинга. Дано да са си свършили добре работата, да не го мисля пътуването. Почти стегнах багажа, утре ще може да се изнесем още на закуска. Добре, че изоставихме идеята за самолет — по новините обясниха, как JetBlue имали 250 закъснели полета, а летището на Бостън било в пълен хаос.

Ситуацията се усложнява допълнително от факта, че чакаме две доставки, които трябваше да са тук днес, а все още ги няма: GPS на Тото и фотоапарати за Давид. Дано утре да дойдат преди обяд, че иначе не знам какво ще ги правим. Малко необичайно ми идва това закъснение, честно казано. Точно бях тръгнала да свиквам с идеята, че тук всичко върви по ноти…

22:00. По CSI Miami единият от детективите извади Nokia N770, логна се в мрежата и извади някаква жизнено-важна информация за сметки в Бахамите и т.н. На всичките поредици CSI им викам “технологичните ченгета”. Ясно защо :wink: Да, знам, че са пълна измислица, ама са забавни пък.

Едва тази сутрин се сетих за какво служи огромната купа върху шкафа на телевизора. Да, телевизорът е голям около декар и е поставен в нещо като едновремешните скринове, чак на втория ден се сетих да отворя вратичките му и да открия това чудо на съвременната техника. Та най-отгоре има табла с четири чаши и една огромна купа (стъкло отвътре, кожа отвън). А на етажа има двуметров генератор за лед. И когато ти се допие нещо студено — купуваш си го от магазина, пълниш купата с лед, пъхаш бутилката вътре и така я охлаждаш. Въобще тук са маниаци на тема лед. Ако забравиш да предупредиш сервитьора за предпочитанията си относно напитката — правилото е да ти донесе чаша, пълна с кубчета, а течността си е направо между другото.

Проявих здрав разум и превключих на Weather Channel. Пооодяволитеее, колко се е развалило времето! Сняг, вятър, а после — дъжд и наводнения. Това е ненормален климат, честно! Може би все пак няма да тръгнем утре… След малко (надявам се) Тото ще се отправи насам и тепърва ще обсъдим какво ще правим.

Това пътуване ще остане в историята с най-много решения, взети и осъществени в последната секунда.

Следва продължението>>>
Автор: Антония

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

До Бостън и назад(4): Денят на св. Патрик

St. Patrick´s Day

Четвърта част на пътеписа. Трета част тук, началото тук.

Kiss me, I’m Irish

Закуска, мотка из хотела, сваляне на карти и подготвяне на маршрута към летището, където трябва да оставим КИА-та и да вземем друга кола, този път с круиз контрол. Тото ми провежда кратък курс как се работи с Nokia N800 и картовия й софтуер, а аз мрънкам — точно бях свикнала с Google Earth и се оправях без никакъв проблем, сега пак да уча нови системи, не обичам така. На всичко отгоре джаджата ми е твърде дребна и изглежда яко крехка, не смея да я хвана с цяла ръка, камо ли да цъкам по тъчскрийна. И маршрутът, който предлага, заобикаля Кеймбридж, за да излезе на магистрала I-93 (демек на майна си). Предлагам да караме направо през Сентръл Скуеър, Масачусетс Авеню и по Харвард Бридж право в Бостън Даунтаун, качваме се на I-90 и някак стигаме Лоугън, ама мъж ми не се съгласи: “Ще караме по GPS-a, по картата, по предложения маршрут, та да не се изгубим”. Ми ОК.

Всичко тръгна добре, не си изпуснахме отбивката, качихме се на правилната магистрала, влязохме в правилния тунел… естествено GPS-ът се ошашка, на едно разклонение вместо да завием вляво към летището, ние продължихме направо и се озовахме в центъра на Бостън. След бая маневриране из уличките най-накрая излязохме на I-90 и през тунел Тад Уилямс се озовахме на летището. Да, ама като нямахме грам спомен къде е офисът на National Car? Хайде още половин час въртене в кръг и най-най-накрая паркирахме :-) Хора, не може да си представите какви са спагетени пътищата тук! Никога не съм попадала в друга подобна дезориентираща градска среда. В един момент пътуваме на изток, гледам къде се намираме на хартиена карта, потвърждавам информацията с GPS-a и въпреки това вътрешният ми компас КРЕЩИ, че пътуваме в точно обратна (западна) посока и че вместо да се доближаваме към морето — летим към вътрешността. Не ти трябва ролъркостър, за да ти обърква главата.

Както и да, оставихме сребристата акула, платихме я и поискахме друга кола, отново Compact. Оформихме документите и ни насочиха към паркинга с указание: “Вземете си компактна кола от първия ред на паркинга. Ако няма компактна — вземете каквато има”. Ха! Падна ни се Pontiac G6, който е огрооомееен! Кожен салон, всякакви дребни екстрички като затоплящи се седалки, зоново осветление в купето, сума ти място да си опънеш краката, ммм, сладко. Тръгваме към Бостън с намерение да излезем на South Station (първата метростанция, където има огромен паркинг) и след това да ударим една голяма мотка по улиците, да се смесим със зелените хора, да си намерим ирландска кръчмичка, да тропнем някоя жига ако ни се отдаде случай, ей такива неща. И познай дали не изпуснахме изхода!!! Озовахме се на I-93 отново, на път към Кеймбридж, със забил заради тунелите GPS и едно голямо мрънкане от моя страна, че ги мразя тия магистрали, дето минават през центъра на града. Решихме да отидем до последната метростанция, където също има паркинг, да зарежем там колата, да се метнем на метрото и така да слезем в центъра.

Малко мотаене около автоматите за билети, въпрос “Извинете, господине, дали не бихте ни помогнали — как да си купим билети?” и отговор “Ами всъщност и аз за първи път ще ползвам машината, идея си нямам как става”, но със задружни усилия побеждаваме и се сдобиваме със заветните хартийки. Вътре сме! И сме малко разочаровани — метрото изглежда адски делнично, доста е по-мръсно от софийското, станциите са тесни и неприветливи, няма никакви по-специални украси, нищо. Е, движи се доста бързо. Разстоянието, което ние с безкрайните си губения покриваме за час и нещо с кола, под земята се изминава за 15-20 минутки. Можеш преспокойно да си живееш на село в покрайнините на града и да работиш баш на центъра, дори в събота вечер на всеки 2-3 минути минаваше влак.

Слизаме на Downtown Crossing, излизаме на Chauncy Street и аз почвам да пищя — студено е! На всичко отгоре след 100 метра се сещаме, че и двамата умираме от глад, та направо влитаме в едно Wendy’s. Но не преди да видим един тип по джапанки на бос крак, пристъпящ из снега. Говорим за температури под нулата, RealFeel го даваха -17оС даже, прехвърчаха снежинки, имаше преспи… а онзи си ходеше и не му пукаше. Тото извади камерата и, снимайки мен, уж случайно хвана в кадър и босия. Макар че не трябваше да си дава чак толкова труд — малко по-надолу по улицата срещнахме и други луди. По гуменки, по летни обувчици, по тениски, по тънки ризи… Владо, дори ти не може да си изкривиш душата и да кажеш, че това е нормално :-P

Градът е внушителен. Класен, изискан, елегантен по онзи изключително скъп начин. Накъдето и да погледнеш — цъкаш с език. Пред ирландските кръчми има опашки, по улиците се носят хора със зелени шапки, детелинки, раирани шалове. Налитаме на някакъв младеж с пола и бели чорапи до под коляното. Не знам как не му замръзваха аксесоарите, честно :-) За съжаление е твърде тъмно, за да снимам с фотоапарата, а камерата просто замръзва и отказва да работи. Свърваме към Boston Common — един снегорин почиства замръзналото езеро от преспите, подготвя го за неделната пързалка. Разминаваме се с групи весели младежи, които подвикват по ирландски. Обаче гайди няма.

Към 21:00 студът вече се не трае. Шансът да си намерим място по заведенията е нулев, затова, минавайки за по-кратко през Чайнатаун, се мятаме отново на метрото и се прибираме в Кеймбридж. На Тото това му е първото разглеждане на спокойствие на града. Допада му: “А бе Бостън си е Бостън, обаче Кеймбридж е по-мой тип”. И аз съм на същото мнение. Дали е заради по-ниските и ненатрапващи се сгради, дали е заради масата млад народ, носещ се по улиците, не знам. Обаче наистина мястото е очарователно по мил и близък на сърцето начин. Не респектира, не подтиска с превъзходност, а приобщава някак. И ти влиза под кожата завинаги.

Рейдът по местните заведения е безнадежден. Затова правим една врътка около Харвард Скуеър, показвам на Тото местната забележителна ирландска кръчма (претъпкана) и с бодра крачка се отправяме към хотела. Едва 23:00 часа е, обаче се чувствам изтощена от студа. Мускулите ми са сковани, чак ми се е схванал вратът от постоянното сгърчване. Нямам търпение да се отправим на юг. Е, не преди да видим утрешния парад по случай St. Patrick’s Day, разбира се.

We’re all Irish on St. Paddy’s Day!

Бяхме на парада по случай деня на Свети Патрик! И направих повече от сто снимки — по-голямата част от които са си наред от репортажна гледна точка. А Тото засне към час видео. Двамата заедно пък УМРЯХМЕ от студ. Но то си се подразбираше.

Още като затръгвахме към парада към 12:00 часа си знаехме, че атмосферните условия са предизвикателни. Затова измрънках да ходим с колата до възможно най-близко до Бостън и едва на финалната права да разчитаме на метро и ходене пеша. Тото се нави — и след това проклетисва в продължение на близо час докато се въртяхме из тесните улички в търсене на място за паркиране. Намерихме платен паркинг, решихме да жертваме някой и друг долар, устремихме се да влизаме, а никъде нямаше обявена цената. Един негър ни се метна веднага, разпечата билетче, връчи ни го и едва след като три пъти питах колко струва, той измрънка “Осем долара на час”. О, да, как пък няма да дадем 40 долара за паркинг. Казахме му, че се отказваме и тръгнахме назад, а той “Карайте през паркинга и излезте през другата бариера, няма да ви чарджнем за преминаването”. Тото се поведе по акъла му и подкара колата през ограждението. А на изхода стоеше друг негър, който се ухили от ухо до ухо и отсече “Осем долара, моля”. Ама нали колегата му каза, че няма да ни вземат пари? “Оо, не може да минавате така, тука се плаща!” И като се разсърдих, и като се разкрещях, и като му обясних как ще види пари през крив макарон и веднага да вдига бариерата, че ми чернее (буквално) пред очите от подобни мошенически номера. Пусна ни бързо-бързо, че май се чувах чак до Ню Йорк.

С много мъка си намерихме местенце на един общински паркинг, метнахме се на метрото и отпрашихме в посока Южен Бостън. По план-график трябваше да слезем на Бродуей, където беше началото на парада, но по едно време машинистът ни извести, че шествието е почнало вече и най-добре би било да слезем на следващата спирка, Андрю, и там да го причакаме. Послушахме го и не съжалихме :-)

Беше светло, беше весело, беше зелено! Нямаше я онази омразна ми от соц. времената грандоманщина, всички участващи се усмихваха от ухо до ухо. Беше много аматьорско — и непринудено, мило, приятелско, истинско. Освен полицаи, военни и пожарникари (най-многобройните участници) по трасето минаха и бяха приветствани: ученици, Червеният кръст, спортни отбори, клоуни, местна тенекеджийска компания, няколко радиостанции, Клубът на високите бостънци, няколко гостуващи тумби от Ирландия, пенсионираните iron workers на Бостън, сума ти духови, джазови и даже една пънк групи, десетина оркестъра ГАЙДАРИ, фан клуб на Star Wars (с щурмоваци, джедаи, двама Чубака и истински Дарт Вейдър!), няколко танцови трупи, флейтисти-колоездачи, благотворителни и църковни организации, сенаторът, кметът, губернаторът, както и опонентите им в предстоящите избори, пивоварни и пъбове, старчески дом, кой ли не! Малцина бяха правили специална подготовка: тук-таме нестройно маршируване, малко смешни свирни и танци и май това е всичко. А като се сетя как едно време тренирахме с месеци преди разните паради… И колко изкуствено се получаваше всичко. И как почти никой не се радваше, защото всички бяхме там по задължение.


Е, именно доброволността е голямата разлика. Никой не е чакал някой да седне и да организира всичко и всички, просто хората са решили, че им се купонясва и сами са се погрижили събитието да е толкова хубаво. Защото са искали.

Малко снимки — само ги рисайзнах, много е късно и съм твърде уморена да търся подходяща програма за пооправянето им, извинете. Като се приберем в София, може би… Клик на първия тъмбнейл и след това направо с Next

Продължението в пета част>>>
Автор: Антония

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: