С този разказ продължавам серията разкази за Франция, Париж и французите, предложени за публикуване по повод мейл от един възмутен (от Париж) читател на блога. И така:
oo шанзелизе - (париж, франция)
подготовка
полетът беше с българия еър и айде до тук с папагалските статии за изключителната и уникална кирия от лоу кост полетите, щото вече едно че не е оригинално (всички са чували, че има и такова нещо, някой дори го ползват), второ че не винаги е толкова евтино колкото е според капитал лайт, едно, дискусията при еленко и не знам си още къде.
затова започнах да задавам дестинации и да смятам кое, кога и как на сайтовете на различните лоу кост компании. спестявам 2—3 дни труд и казвам синтезирано, че от софия до париж успях да намеря що-годе нормален чалъм, макар и на цената на компромиси, да стигнем само с myair. при това през венеция защото директен полет няма. и започна голямото смятане. 2 дни по-късно курсът беше изчислен, но защо ли не ме вдигна идеята за 2 дни губене на време във венеция докато чакаме полети. от една страна не е лошо, окей, да приемем че човек може да разгледа и венеция набързичко и така да направи две в едно. ама нещо му куца на това две в едно. най-вече заради това че трипа отива от 4 на 6 дни. и то без особен смисъл. другото предимство — единия цент за билет също започна да се размива когато се оказа, че като натоварим летищни и не знам си какви такси, всъщност билетът софия — венеция става 60 евро, а венеция — париж — 80. и това в едната посока, на калпак. връщането беше същата схема, но париж — венеция вече беше 100 евро и сумарно евтиния въздушен превоз щеше да възлезе на 300 евро на човек с 2 загубени допълнителни дни, 2 нощувки в хотели, смяна на самолети и сто клизми. ти да виждаш това да е евтино и оптимално? защото аз не виждам. затова се обадих на милена и половин час по-късно резервацията за българия еър при 240 евро на човек беше готова. директен полет в перфектно време. иначе пътуването за 60 евро до венеция си има своя чар за едно бързо романтично трипче през уикенда, не отричам. като цяло пътуването с нискобюджетни компании има смисъл само ако не се налага трансфер.
терминал 2
от него излита бългерия еър. първото, което прави впечатление е, че е все така празен, както и преди половин година. чекина отне 2 минути. любопитната подробност е, че в залата за изчакване има стая за медитация и вип салон. малко неочаквано, но похвално. като цяло терминалът е голям и отвеждането до самолетите е с ръкави. особеното на ръкавите е, че макар и нови, изглеждат като да са купувани втора ръка. или поне нашият на гейт 8 беше изтъркан и видимо използван повече отколкото би следвало за чистак ново летище с минимална натовареност. иначе все още има свободни места за магазини, но ми е много чудно как и текущите издържат при тоя смешен пътникопоток, който сигурно не надхвърля 1000—1500 човека дневно. кога терминал 2 ще отмени 1 не е ясно, но ако пътуваш от там, можеш да се насладиш на спокойствието и празнотата му сега-засега.
полетът
скучен. кроасан и кола за закуска. кроасан е силно казано защото нито тестото му беше подходящо, нито бих нарекъл кроасан нещо, в което има шунка и кашкавал. просто поредния самолетен сандвич. някъде над сърбия или австрия облаците се разсеяха и долу се разкриха страхотни парцели с неправилна форма и цвят. всичко беше като едно огромно изписано стъкло, което някой е счупил, а парченцата му са се пръснали навсякъде, формирайки хаотична, но прекрасна мозайка. после се появиха алпите. до където погледа стига набръчкана земя. дано на никой не се налага аварийно кацане в областта, защото гарантирам сигурна гибел. въртейки поляризационния филтър получих няколко интересни ефекта, комбинацията от които можеш да видиш на тази снимка. кацането беше страховито заради духащия вятър, който караше самолета се люлееше като лист. а аз все още не съм преодолял страха си от летене и, ако трябва да съм честен, след полета на връщане, в който капитан забравих-му-името караше все едно е на офроуд и до край очаквах да се случи непоправимото, едва ли скоро ще го преодолея.
летището: шарл де гол е много тъпо летище,
супер дезорганизирано и невъзможно за ориентация защото представлява един дълъг и тесен геврек. въпреки че бях подготвен, че метрото е там и с него се стига супер бързо и лесно до центъра, не го открихме в рамките на 20 минути. всички, който питахме, включително леличката на информацията, която много бързаше да отиде някъде и се завтича дори, обясниха, че е нататък. е, нататък, нататък, ама кур. накрая просто стигнахме края на терминала, но нито знаци, нито картите, нито нещо друго показваше къде е шибаното метро. ако има нещо, което може да ме вбеси неимоверно, то е невъзможността да открия бързо онова, дето трябва да е някъде там. затова когато ми прикипяха лайната, просто хванахме първото такси, макар че от летището до хотела по права линия са 35 километра.
с противната на всякаква логика разстановка на ШДГ се сблъскахме и при излитането, когато се оказа че чекина не е там, където очаква човек. за да стигнеш до него първо трябва да минеш проверка на багажа. ще кажеш, че изнасяме националното съкровище на франция, което и да е то, ебати. едва след като минеш тъпата проверка влизаш във вътрешната част на геврека, където са чекин гишетата и магазините на куп. още едно изумително решение. изумителното на цялата работа не е толкова, че чекина и магазините са в една зала, а че както и при метрото, отвън няма една-едничка табела, указваща че е необходимо да влезеш вътре, за да се чекираш.
това костваше 15 минути обикаляне, гледане на монитори, псуване и увереността, че май ще гоним друг самолет защото изглежда не сме на правилното място. накрая попитах една дама от гишето на еърфранс дали има идея къде е бългерия еър, на което тя отговори че трябва да минем проверката първо. без тази информация е трудно да се ориентираш, особено когато според външните екрани самолет на бългерия еър в 11:30 няма, но има един в 10:30, на който гейта вече е затворен.извод: ШДГ е старо и outdated летище. преди 15—20 години сигурно все още е било върха на сладоледа, но днес изглежда като изсмукано от 60-те и дори нашия си терминал едно има по-поддържан вид.
хотелът
беше изненадващ. по време на резервацията, на сайта пишеше, че е 3 звезди, а и цената му беше като за толкова — 149 евро за двойна стая. денят преди тръгването пак посетих сайта и видях, че вече звездите са 2. пристигнахме точно в 12 и се оказа, че стаята ни не е готова, и ще бъде готова в 2. предложиха ни да си оставим куфара в едно килерче и да вървим на майната си до 2 часа. това малко обърка плана, но какво пък — идеален шанс да разгледаме квартала, да направим едно бързо ориентиране, да подушим и попием аромата на париж и изобщо да почувстваме каква е работата. а работата хич не беше яка защото weather forecast-а беше правилен с инфото, че в петък се очакват валежи. и ние поехме по мокрия rue boileau под капките на веселия дъждец.
два часа и половина по-късно, когато се върнахме, за щастие стаята бе готова и можехме да се нанесем. бърз, но вече по-обстоен поглед на фоайето разкри, стари мебели и античен вид. от снимките в нета ставаше ясно, че е такъв, така че на пръв поглед не беше изненадващо. но истинският шок за мен настана по пътя към стаята. бяхме бързичко упътени „тука надясно, после наляво, после по стълбите и в дъното“, което звучи някак стандартно, но къде ти. когато завихме надясно в посоченото коридорче имах чувството, че отиваме в кухнята или в склада — тясно, тъмно и с едни такива мазни плочки. после се качихме по едни стълби и отпреде лъсна ебати тясната и стръмна вита стълба. куфарът тежи 18.4 килограма и ако не си виждал как прасе се бори с тиква не е необходимо. щеше да е достатъчно да видиш как ивайло се бори с витата стълба дърпайки куфара нагоре по нея в почти пълна невъзможност да вземе завоя. след витата стълба следва спек защото се оказваш в задънено помещение. в ляво има нещо-като-врата, но със сигурност далеч от нормална хотелска врата. динамиката на всичко се допълва от почти непрогледния мрак на помещението. подбутването на вратата обаче запали лампата. от тази врата нагоре има още едни стълби и дълъг, но безобразно крив коридор, който върви на зиг заг, също толкова тъмен е и просто се е утепал за сцена на действието на новия филм на оня малоумник илай рот, в който зли сили колят невинни гости на хотел. стая 13, в която сме настанени е точно насреща в края на коридора и е единствената бяла врата измежду жълто-бозавите. като ти казвам, че може да се спретне ебаси хоръра с нас в главната роля, искам да ми вярваш. и за да не помислиш, че те лъжа, ето снимка от вратата към дъното на коридора.
там някъде в далечината са стълбите надолу след които следва странната врата, витата стълба и мазния коридор. усещането да вървиш по това коридорче е много особено защото в един момент подсъзнателно придобиваш походка като на кораб — разкрачена и някак люшкаща се. дори може да си помислиш, че сградата се клати, което може би не е далеч от истината, тъй като подът имаше отклонение и в денивелацията — беше някак на вълни — ту по-висок участък, ту по-нисък. подозирам, че в това неоткриваемо за фашагите помещение през втората световна бая английски фронтовак е бил спасен от френската съпротива. в общи линии би ми било трудно да нарека странното сдание хотел и със сигурност никога не бих гласувал за него ако не бяха умело подбраните снимки на градината, в която човек наивно си представя, че ще му сервират закуската и някой други добри снимки на някой стаи.
самата стая също е особена. точно като влезеш на около 1.80 от пода хоризонтално е шибната една дебела греда, в която някой по-висок посетител на хотела би си нахакал тиквата със засилка, а друг — по-спортен от мен тип, би правил набирания сутрин. стаята е супер мини и едва побира двойното легло, едно бюро и една ракла. има висящ от стената lcd телевизор без никакъв бранд. във вградения гардероб има екектронен сейф с изтощени батерии и избушена клавиатура. прозорецът ни гледа към градината. тоалетната е готина. има вана и голяма мивка. на мивката кошничка със сапуни, душгелове, шампоани и лосиони. но както обикновено напоследък забелязвам, на пода няма канал. а когато се къпя обикновено много вода отива на пода и образува езерце. затова ми е чудно как успяват да я оттекат без да се предизвика наводнение. в унгария и англия също нямаше канали. пълен парадокс. така или иначе наводних банята както си му е реда докато се плациках харашо. да не е моя работа да мисля как ще се отводнява, ебаси?
завивките са меки, но кой идиот смята за уместно да подпъхва всичко толкова надълбоко, че злостно да трябва да изтръгвам одеалото си изваждайки половината чаршаф?
последната особеност на стаята са другите обитатели. нещо постоянно потропваше, постъргваше и почукваше в единия ъгъл. реших, че са паткани, но ден по-късно установих, че всъщност са гълъби — точно над нас беше покривът, на който сума ти и гугутки любовно си гугукаха и весело потропваха.
мода:
париж сигурно е световния център на модата. но не и по време на престоя ми. защото в общи линии модата сред пичките по улиците се изразяваше в кецове и скини дънки. от деца до баби, всички бяха подвластни на този хит. васко кеца би бил у дома си това лято в париж. лудостта дотолкова беше повсеместна, че видях цели семейства облечени по този начин, включително таткото. и тази мода не беше треснала само парижани и французите като цяло, а едва ли не целия свят. жълти, черни, зелени и пембени пички ходеха по този начин. улиците просто бяха залети от девойки с кецки и дънки по тялото. затуй моят съвет за родните пиченца, които четат блога е — бърже, не се помайвайте, вземайте кецките от магазините преди да е настанала масовата психоза!
естествено, в град като този всеки е свободен да се носи както иска.
другото интересно проявление на модата касае одеждите на застаряващите баби тип лили иванова, за които деменция е име на растение, а въпросът „на колко сте години“ поражда негодувателна гримаса и отговор „човек е на толкова на колкото се чувства, аз се чувствам на 25“. riiiiight. news fucking flash, oldie — когато си на 65 няма абсолютно никакво значение на колко се чувстваш. единствения начин да се чувстваш на 25, сори, е да си главна героиня във файл с име old_slut_sucking_up_young_boy.mpg. та такива едни бабета се разхождат в париж с минижупи, бели чорапки с дантели, 9 сантиметрови токове и мъкнат шибаните си йоркшир териери дори в заведенията, където последните се насират да лаят.
забележителностите: в париж със сигурност има бая от тях....
айфеловата кула е най-спряганата. даже по-спрягана от лувъра. на айфеловата се изтрещяхме в петък около 8. първото, което забелязах в нея ме накара да набърча нос. ти какъв цвят винаги си си мислел, че е кулата? аз например си мислех, че е черна, графитена или маслинена. но със сигурност не очаквах да е решена в пепел от рози. шок и ужас!
на опашката кесихме около половин час под лек държдец, за който предварително се бяхме подготвили купувайки за 6 евро туристически чадър в червено и синьо със златна айфелова кула връз него. идеален за последващ подарък на роднини, за които нехаеш особено, от рода на шуренайката на братчеда на дедо ти, който е научил че си бил по франция и си прави устата за някое подаръченце. та в крайна сметка в един момент се качихме на първия етаж, където духаше особено силно и имаше особено много хора, чакащи асансьора за най-горе. след като обиколих и видях, че няма нищо интересно за гледане или снимане, се наредихме на тази опашка с идеята, че може би горе ще е по-интересно. е, качихме се и горе, където има някакво закрито помещение с панорамни снимки и дрън дрън. над него има и изход към открита площадка, но както очаквах, пейзажът долу не се беше променил и се оказа, че няма абсолютно нищо интересно за гледане, но за сметка на това беше тъпкано като за световно. като цяло кулата е един много голям ташак, който няма абсолютно никаква стойност освен инженерната си такава.
в лувъра беше по-интересно. там също се точеха големи опашки, но се влизаше много по-бързо. странното е, че входът беше едва 8 евро, което е значително по-ниско от 12.50 за кулата. обиколихме го много набързо в рамките на 2 часа. не че съм очаквал кой знае какво, но поне разбрах, че няма да имам сили и желание да ходя в ермитажа. нещо не мога да се наслаждавам на изкуство, което иска от мен да ми се огъват краката от умора. пред мона лиза се беше събрала, естествено, ебаси миксираната тълпа. и въпреки че имаше знак, който забранява снимките, за много нации това явно не е пречка. можеха поне да спрат светкавиците на тъпите си сапунерки, баси. мона лиза като цяло е невзрачна и супер измислена картина. поставена точно срещу огромно платно с диагонал от поне 7 метра, изглежда още по-нефелна. последното ме накара за пореден път да се убедя, че в крайна сметка няма по-важен елемент от маркетинга.
триумфалната арка, какво да ти обяснявам, някаква арка. когато се добрахме до нея движението беше затворено, беше се струпала тълпа и безобразно задръстване, а отпред се бяха накиприли някакви костюмирани господа от системата на милицията, пожарната или нещо друго.
като цяло навсякъде е пълно с дворци, църкви и всякакви ренесансови и други забележителности. ако те интересуват тези неща ще си удариш задника в тавана.
шопинг: за къде без шопинг?
всеки трип трябва да се съчетава с хубав, здравословен шопинг за душата. поисках информация къде е най-близкия h&m, но тъй като rue rivoli беше прекалено далеч от нас, се затътрихме към rue de commerce. и попаднахме на графа. само дето нямаше трамвай. тясна уличка джипкана с всякакви магазини. какво му трябва повече на човек. и се оказа, че това вероятно е единствената улица с изцяло женски h&m. и за капак на този пълен фарс, до него имаше изцяло женска zara. ай да му еба майката! компенсация за всичко беше изцяло мъжкото celio. много смешен бранд като звучене (макар че на френски ударението е на о-то и родния хумор се губи), но ставащ ми любим напоследък заради непретенциозните си и приятни дрешколяци. от там излязох с джапанки, 2 тениски и прекрасни сини боксери. абсолютно същите тениски можеш да си купиш и тук от мола, но за разлика от моите, които общо струват 20 евро, тук за 39 лева ще вземеш една. и познай кога ще дам сто и кусур лева за панталон тук когато знам колко пари е в париж. после се забихме в магазин за подправки и се сдобихме с мелничка за пипер peugeot. каква е разликата между нея и седемлевовия боклук от магазин за един лев, който до този момент бичи в кухнята и когото често енергично полагам с шамари за да започне да мели? е хайде, хайде, мисля че всеки може да се сети
в неделята тръгнахме да се разхождаме и по едно време попаднахме на някакво голямо нещо с името paris expo, пред касите на което се тълпяха хора. понеже започна да става интересно засилих жана да пита кво става тука. и тя отиде да пита и се върна с инфото, че вътре имало изложение, на което се продавало всичко. ми що да не влезем тогава. и влизайки стана ясно колко дълбок смисъл има в думата всичко. защото се оказахме по средата на най-големия битак на света.
после в новините казаха, че това било осмото годишно не знам си какво и в общи линии позволявало на всеки да купи и продаде каквото се сетиш. най-големия garage sale, който някога съм виждал. огромни халета пълни с всякакви хора с всякакви изродщини. харесах си колекционерско дивиди на ренесанс, но гадната леля почна да бучи когато го вдигнах и след като стана ясно, че не говори английски, някак си разбрах че вече е платено. окей, взех си друго и тръгнах да давам 2-те евро, които струваше, но се оказа че не е толкова просто. трябваше да отида там не знам къде и да донеса онова не знам какво, за да си го получа. вбесен го хвърлих и си заминах. шибани френски неврастеници. а на изложението имаше такива неща, че можеше да напълниш един тир с безобразия и да оборудваш изцяло най-невероятното заведение в софия. как става импорт-експорта на вехтории обаче нямам никаква представа.
улиците: хубави, широки, поддържани.
но не толкова чисти, макар че се мият редовно. иначе всяко дърво има решетка и метални скоби, които поддържат растежа му. прекопано е и изчистено от буренаци.
малките улички са готини, тихи и спокойни. движението е слабо, затова тесните тротоарчета са достатъчни. от шам елисе, както аз смятам че се спелва онова, на което сме свикнали да казваме шанзелизе, а някой туроператори спелват като шан-з-елизе, така както аз като малък спелвах трендафилка немска като трендафил канемска и хараламби дончев като харалан бидончев, очаквах много повече. а то е просто една по-голяма и павирана витошка.
булевардите са гладки и асфалтирани. маркировката е запазена, а там където върви rer-а не е бетон и лайна, а райграс. влакчето се движи върху трева, можеш ли да си го представиш в нашите условия?
паркове и градини
навсякъде имаше квартални паркчета. оградени, залесени, изблизани. хора бягат, деца ритат и никой не си разхожда кучето. на входа на всеки парк имаше табела със задраскано куче. не знам къде си ги разхождаха, защото имаше много, но не беше в парковете. някой паркове имаха дори работно време и не отваряха през уикендите, а вечер се заключваха.
и щом има паркове, защо да няма и малки квартални гробища? вървиш си по уличката и бааам, зад една нищо не подсказваща стена, гробище. тихо, малко, спретнато, поддържано.
отпадъците
интересни. не успях да заснема хладилника с кравешка окраска, който беше изхвърлен пред един блок защото свърши картата, но като цяло боклуците по улиците са скъпи.
макар че е рядкост, се срещат и цигански изцепки. без да се обиждаме, да си клошар, макар че във франция това не е като при нас от гледна точка на възможността да получаваш социална пенсия и да имаш къде да живееш, но да си предпочел еднолично да бришеш пейките... та да си клошар не е признак на висока култура или интелигентност, независимо в коя държава си. все ще си мяташ боклуците където намериш за добре и ще го играеш големия бунтар, дето презира обществото и неговите измислени порядки от рода на „нека пазим чисто за по-оригинално“.
архитектурата: не стигнахме до ла дефанс, но другия път ще гледам да се изсипя там, за да снимам на воля чудесата на съвременната френска инженерна мисъл. като цяло блокчетата са малки, еднотипни, добре поддържани и санирани където има нужда. изцяло отразяват спокойния дух на уличките, по които се намират. бизнес архитектурата е съставена от „бетон, алуминий и стъкло, моите любими материали“ и не се свени да експериментира смело с форми, размери и обеми.
транспорт: таксито от летището излезе ни повече, ни по-малко ...
...от 50 евро. във френските таксита апаратите не издават фискални бонове, нито пък има табелка с тарифите. на пристигане шофьорът беше арабин, на връщане негър, но по темата с етносите се отплесвам в секцията хората малко по-надолу.
първото, което прави впечатление е, че в париж май има толкова мотори и скутери колкото и коли. или са 60/40 в полза на колите. но с двуколесни и триколесни мпс-та е пълно. във всякакви форми и всякакви видове. има и atv-та. интересното на хората със скутерите е, че бяха всякакви типове — от тинейджъри олигофрени до костюмирани интелигенти. не знам как не им се засират костюмите така.
от колите не мога да кажа, че се набляга на малките, но мога да кажа, че минито е най-масовата кола. толкова масова, че да ти се доповръща като я видиш на всеки 5 секунди. другата масова „кола“, разбира се, е смартът. минита и смартове оформят облика на паризиенския водач.
видях само една селски тунингована кола от аналога на сиджи или девил тунинг в париж, но като цяло всичко друго се кара в stock варианта си. иначе има всякакви коли. каквото се сетиш — корвети, бентлита, ферарита, всичко. като направя съпоставка с това, че в будапеща ми се повръщаше от новия суифт, мога някак си лесно да изведа теорията за разликата в икономическото положение на гражданите на двете страни. разликата с икономическото състояние с българия въз основа на абсурдния автопарк тук хич няма да я извеждам. между другото, в париж почти не видях нови и големи мерцедеси. ако трябва да си мерим пишките базирано на мерцедеси, франция е много назад. но в общи линии средната възраст на парижкия автопарк по мое мнение е пряко сили 4 години.
движението изглежда парадоксално и хаотично. на пръв поглед е почти като у нас — бибитка се нонстоп, всякакви коли прииждат отвсякъде и т. н., но после виждаш идеален синхрон във всичко. винаги има достатъчно място между няколко коли, за да се вмъкне кола от съседно платно без да прави маймунджелъци, престрояването във всички посоки е супер лесно и спокойно, а на пешеходните пътеки винаги се спира. всъщност само два пъти стана така, че някакви типажи не спряха, първия път беше някъв пъпчив тинейджър, втория път бяха двама един след друг изстреляли се на едно кръстовище, но тогава пресичащата от другата страна спортна кака така ги нареди, че чак мен ме засърбя гъза. пешеходците между другото не са кой знае колко цивилизовани както би предположил човек. в българия пресичам винаги на зелено, независимо дали вали дъжд и трябва да чакам няколко минути за да светне. в париж масово се пресича на червено. и срам-не срам, приех тази политика.
регулировчиците обаче ми бяха пъъъълна мистерия! отивайки към триумфалната арка, на едно кръстовище гледам трима. всеки от тях гледа в различна посока и всеки от тях е направил различен жест, който противоречи с логиката на всичко познато. така например единия жест беше изпънал се пича така, че онези, дето са му по протежение на линията на рамената по българска логика би трябвало да минат, обаче същевременно опънал ръката си настрани и обърнал дланта си към тях, демек стоп. другите двама също в подобни измислени пози и в това време нечовешко бибиткане и форсиране от всички страни.
ядене и пиене
много се нервирах. ама още от началото започнах да се нервирам. след като в хотела се оказа, че имаме 2 часа преди да може да се настаним, тръгнахме да търсим кръчма да му апнем. 15—20 минути тегели по улицата и бърчене на нос. всички кръчми в околността приличат на квартални барчета. масичките едни нюню такива, тесничко, сбутаничко — класика от филмите. между другото, това с тесничкото и сбутаничкото е повсеместна отличителна черта. единия ден седнахме в заведение, което беше не по-голямо от 65—70 квадрата, но нашата маса беше номер 60, а общо всички бяха към 80—85. ето на това му се вика оползотворяване на всяка педя.
да ме прощавате, че французите имат ясно изразена собствена кухня, още по-малко пък че е връх в кулинарията или нещо друго. или казано по друг начин, ако трябва да съдя за френската кухня по предлаганите в посетените от нас бистра ястия, то тя е безобразно зле. в първото бистро например нямаше много нещо за ядене, затова тъй като не ми беше много до шницели и бифтеци — нещо, което всички наоколо ядяха след салатата, заложих на пица. пица с пиле и варен картоф. аре бягай от тука, бе! френската кухня хич не е здравословна и й е през хурката за правила от рода на „не смесвай месо с картофи или ориз“. не че аз ги спазвам в ежедневието си, ама определено не очаквах да намеря картоф там, където по мое мнение най-малко му е мястото. тестото на самата пица беше едно такова клисаво и хрупкаво. същото каквото правеше мама когато за пръв път започна с опитите за пица в началото на 90-те. лазанята на жана беше нещо като „обилно поляти с доматен сос кори, запечени с кашкавал“.
тъй като бира в менюто отсъстваше, решихме да треснем една половинка розе, за да не ни гледат някак подозрително останалите посетители. защото всичко живо пие вино от обед като за световно. последното е в як разрез с моята парадигма за работния ден. ако моите работници систематично употребяват алкохол на обед, ще ги уволня дисциплинарно без да ме ебе! от алкохола капедето пада, много ти става голяма работата и забравяш къде се намираш, което не е добре за бизнеса. затова аз не разбирам тази практика. но французите я разбират защото на всяка маса имаше по бутилка вино, която двама си оправяха все едно си пият айрянче. на всички маси във всички ресторанти, пардон, бистра, в които бяхме, седяха винени чаши готови за употреба. тоест не си внушавам — там е нормално явно да се пие вино по всяко време на деня и по-скоро ненормално е другото.
забелязах и че повечето хора набиват като за световно, което може би е обяснението за дебелогъзието при жените. салатката му, основното му, десертчето му и кафенцето му — пълна програма. всичко това подкрепено, разбира се, с 1 панер хляб. баааси майката! и тъй като ние се наяждахме съвсем добре от едно ястие, на няколко места орбитите на сервитьорите се разшириха като поисквахме сметката без десерт и кафе. последното водеше все пак до въпроса „но десерт, но кафе“ с тайната надежда, че сме се объркали, но след като разбираха, че няма шега в тая работа, вероятно са си казвали „шибани чужденци“ на ум. нека, поне гъзовете ни не са дебели, френски говеда! вече съвсем успешно правя разлика между ценител-кулинар и чревоугодник, като последното все повече ми граничи със свиня. друг странен аспект е набиването на хляб с първо второ и трето. салата с багета например беше редовен пиниз.
един общ фактор на парижките заведения, в които плющяхме беше липсата на салфетки. в нито едно от тях не предлагаха салфетки или кърпи. единствената салфетка, която идваше с храната беше под чинията или увита около приборите. като един виден мърляч аз обаче употребявам поне по 2 на едно хранене. и този дефицит много ме смути. не си позволих да поискам допълнително за да не засилвам впечатлението, че не съм от там и съм за малко, но все пак да няма салфетки на масата при мен е символизъм за долнопробно заведение, независимо колко добре подредена е храната.
но пък приборите бяха още по-странни. на повечето места те просто бяха огромни. примерно 30% по-големи като размер от стандартните прибори тук си. винаги когато поръчваш месо, ножът се сменя със специален — тънък и остър, за месо.
минералната вода беше калциева. купихме няколко чешита и всичката беше с отвратителния вкус, който мразя от малък. за сметка на това на шам елисе се намира раят — бирен бар! не се престраших с бирените коктейли, но директно се засилих на edelweiss, която както името трябваше да ми говори е бяла бира, демек мътна. и макар че не обичам бели бири, тази беше чудесна. положителния аспект на менюто, макар и френско, беше че вкусът на всяка бира беше описан кратко, но обстойно. не че разбрах нещо, но се изкефих на идеята.
в събота, тъй като не бяхме сигурни дали ще работи нещо за ядене след концерта, свършихме една добра работа през деня — минахме през близкия магазин за сирене...
... и напазарувахме хич да не е бая количества. след това взехме кроасани от хлебарницата, а от магазина за вино избрахме едно от десетките розета. и тогава на дневен ред излезе един въпрос — с какво, аджаба, ще си отворим виното и ще си режем сирената? как е възможно цялото хотелиерско съсловие в световен мащаб да не е предвидило, че част от гостите на хотела могат да имат доброто желание вечер като се приберат в стаята да си пийнат някакво избрано от тях с оглед на туристическото им настроение и желание за оценка на местните храни и напитки вино, респективно да провайднат един обикновен тирбушон? да, сигурно румсървиса може да ми достави отворено предварително вино, но ще ли ми достави точно онова, което съм си избрал от магазина?
и за да не си задаваме повече тъпи въпроси, след концерта хлътнахме в близкия магазин за цигари и от витрината избрахме едно класическо victorinox ножче с цели 8 инструмента за 24 евро. кога в българия ще си купиш swiss army ножче? аз лично никога. обаче... и тук намирам кусури. помниш ли едно време дето имаше едни родни ножчета с псевдомраморен дизайн с ножка, виличка и тирбушон? аз помня. мисля, че струваха 2.10 и имах такова решено в зелено. е, след като българския гений е успял да сложи едно от най-важните неща към обикновеното ножче — виличка, защо швейцарския гений не се е сетил да го направи?! макар че това е сравнително базов модел, спокойно можеше да се мине без странното нещо с вид на кука, което едвам се вади и успешно да бъде заменено с виличка ебаси! но иначе victorinox държи на името си. нямаше начин при ваденето и сгъването на различните му там чекийки да не си резна пръста и да установя, че острието нанесе също толкова остра рана колкото и това на кухненския робот, което проникна до костта ми само когато без да искам се плъзнах по него, но нека не се отплесвам, че някой може да припадне.
най-удачното заведение за целия престой обаче отразихме в последния ден докато търсехме халите. докато се почесвахме и въртяхме картата на един ъгъл (напомни ми следващото пътуване да е с gps) се появи симпатичен чичка и на чист английски, е, с френски привкус, попита какво дирим. казахме, че към момента се чудим къде да ядем. пита дали ни се яде китайско, аз много енергично поклатих по европейски отрицателно глава и направих гримаса тип „боаааа“, та да не се обърка. тогава той ни напъти към 2—3 квартални кръчми. след като не открихме нито една работеща, защото в неделя дори част от кръчмите в париж не работят, какво остава за магазините... та след като не открихме нито една работеща от неговите, на един ъгъл се хакнахме в едно много симпатично изглеждащо бистро. поздравихме с божур както си му е реда, те разпознаха че не сме локълс и включиха на английски. боже, чудо! и там за сефте опитах прословутата лучена супа. и супер много ми хареса, макар че бих убил всеки сервитьор, който ми донесе пържени лучени кръгчета с думите „приемете този комплимент от заведението“.
тук решихме да се направим на истински французи и поръчахме ордьовър, супата в моят случай и някаква паста в сос от сирена и запечена в същите за жана. отделно аз взех някакъв бифтек с картофки, а тя отново лазаня, вероятно за да направи сравнение във вкусовите качества с онази от първия път. хапнахме и от донесената багета, която беше топла. 1 час по-късно се държах за корема, повръщаше ми се и отривисто псувах всеки и всичко. защото имам едно основно правило — храна никога не трябва да се хвърля. и когато е и вкусна, драмата става още по-сериозна. а тази тук беше божествена. горещо препоръчвам заведението на всеки, попаднал в района между лувъра и халите. казва се ла молиер или ла молинер или както там е правилно спелнато.
комуникацията:
не е вярно, че французите говорят само френски.
в 2—3% от случаите говорят и английски. аз пък говоря френски ей толкова: же мапель ивайло, же сюи дезинатьор. юн вендьор данз ан магазан, тхре бьоооо, катр ван сант, натюрелмоо и, естествено, вуле ву куше авек моа... се соа по възможност
и също знам, че когато в изречението има два глагола, те стават в инфинитив, например: бонжур, же вудре куше авек ту мама силвупле. но може и сам да съм си го измислил.
в общи линии с комуникацията проблеми няма, защото на помощ идва жестомимичния превод, който от житейските ми патила в над 800 държави, светове и планети доказва, че винаги е безотказен. френския не е кой знае колко сложен за учене, просто ме домързя преди няколко години да изкарам курса както си трябва и си останах с първия месец. и за разлика от меровингий от матрицата, аз не бих казал, че слушайки го се чувствам сякаш си бърша задника с коприна. всъщност ми е досаден и не бих издържал да го слушам дълго.
хората:
в париж май няма малцинствени групи.
защото от всички етноси изглежда има по равно. има толкова много негри и араби, че можеш да падладейш. не съм расист, нито шовинист, нито националист, но френските негри са най-отвратителните негри, които съм виждал, баси. нямат нищо общо с английските или американските. френския негър е маймуна и просто не е истина колко му личи. френския негър е едно стъпало над еволюцията на африканския и две над маймуната. много е грубо, ама не мога да се изкажа по-добре за тях просто, сори. отвратителни са. ама супер отвратителни. а аз обичам негри! от години мисля да поканя снуп на сватбата си. но тия са някакъв друг тип негри, не са като нормалните. обикновено явно са и тъпи, защото не видях нито един с костюм, в някакво по-нормално заведение или по друг начин на по-високо ниво от останалите. бяха или чистачи, или охрана, или шофьори, или хамали, или касиери. ето, сега дори се сещам, че не видях един дори със собствен бизнес — някакво малко магазинче или нещо от сорта. явно са супер зле.
арабите от своя страна са по-отракани някак. разхождат си дебелите гъзове по улиците и не им дреме. арабите бяха някак си по-предприемчиви, защото имаше бая съдържатели на магазини и костюмари. някой даже бяха прекалено предприемчиви защото в петък вечерта на връщане към хотела си купихме еднолитрова бира, 1 кутия сладки, 1 вода литър и половина и пакет кашу от магазина на някакъв мустак, като сметката цъфна на 18 евро. после обърнах внимание, че при 15 евро цена за червеното джони навсякъде другаде, тоя изрод го продаваше на 24.50. или пича беше много голям предприемач или просто след определен час в магазините всички табелки се завъртат наобратно, където имат нощна цена. което е много, много добра идея.
пичките са много зле.
лицата им са груби, чертите са отсечени. в телата също не блестят с нищо, дори без да преувеличавам, мога да кажа, че нямаше нито една по време на тридневния престой, която да привлече вниманието ми на сексуално ниво. а това е направо невероятно. ако мога да употребя един лаф, който всички знаят и веднага могат да си визуализират, ще кажа че стандартната парижка пичка, която мина пред погледа ми беше малката пръдлива фея — възголям задник, дебели баджаци, къси крака, тесен труп. не че съм манекен, но имам някакви изисквания към девойките, за да започне да ми става. макар че реално погледнато в тъмното няма да им личи, но я да те видя как ще ходиш по улицата с такава и после ще ми твърдиш, че не бе, то духовността е важна, физическото е за глупаците.
Take a look at my girlfriend
She’s the only one I got
Not much of a girlfriend
Never seem to get a lot
и понеже вече зверски ме домързя да пиша, към следващите снимки няма да прилагам коментар, а и те са достатъчно красноречиви.
извод
може би бих могъл да живея в париж, но ще ми трябва известен период, в който да свикна с особеностите му. като цяло обръщам внимание на нещата, които се набиват, независимо добри ли са или не. а един от хубавите аспекти на париж е, че жителите и създателите му (а може би и всички французи) обичат да правят нещата както трябва просто защото вярват в това и защото го смятат за начинът, по който всичко трябва да се случва. така например има специален закон, според който хлебопекарните се задължават да месят тестото на ръка и да не използват консерванти или изкуствени примеси в него. и може би покрай това предпочитат не просто да продават продукт, а да доставят максималното възможно удоволствие с него. било то и под формата на опаковка за и без това перфектно изглеждащите и ухаещи сладкиши.
като комплект градът изобщо не е лош, изграден е за удобство на жителите и предлага приятен и, доколкото видях, спокоен живот. вярно, за 3 дни човек трудно може да се сблъска с всички аспекти от живота някъде (например да го оберат и/ли пребият), но съм склонен да вярвам, че ако водя същия начин на живот и имам същото поведение, което имам и тук, и в париж ще мога да си живея нормално. само дето не съм сигурен дали ме привлича достатъчно, макар че според
пичия тест, това е моят град.
понеже някой може да има проблеми с четенето в тоя резолюшън, субтитрирам: after the welfare state comes the police state. welcome to a new france.
Автор: pro_01 Снимки: авторът
Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com.
Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа.
Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2
До нови срещи на новото място!
Гласувайте за този пътепис:
