Езиков курс във Франция (6) Уикенд в малката Венеция и прибиране.

Езиков курс в Монпелие, Франция - шеста, последна част (предишната част е тук>>>, а началото е тук>>>)

Шестият ден

Спах ужасно, дали заради алкохола на партито. Събудих се в 7,00, а в 7,30 закусвах.

Не знаех какво да правя в този ден. Бях натрупал доста умора от последните дни, и не се бях наспал добре. Все пак това е южна Франция, кога пак ще дойда, не се знае. Господин Нойхауз ми отрекламира град Сете — на 20 тина километра от Монпелие, който е известна туристическа дестинация и притежава огромен пясъчен плаж.

Изпуснах автобуса и трябваше да стигна пеша до гарата. Обърках пътя и на гарата пък изпуснах за малко влака. Късметлийски ден;-)

Има някой любител на старите компютърни игри наоколо;-)

Гарата „Сен Рок“ в Монпелие е организирана доста рационално. Работят около 10-тина гишета за билети, отделно има безброй автомати, които продават билети с кредитна карта. Всички клиенти чакат на една опашка, така че никой не е прецакан заради това, че човекът който е пред него се тутка твърде много на гишето. За съжаление опашката беше големичка и докато дойде моят ред изпуснах влака за Сете. А следващият беше чак след два часа.

Райска градинка на гарата.

Междувременно се опитах да сменя валута в центъра на града. Еврото е нещо страхотно, защото нуждите от обмяна на валута отпаднаха в рамките на голяма част от Европа, но пък това се отрази на броя на чейнджовете. В Монпелие няма чейндж, който да работи през уикенда. Видях работеща банка, влязох в нея и се опитах да сменя пари, но се оказа, че пари могат да обменят само клиенти на банката. Ех, мамка му.

Чакайки на опашката в банката, не се усетих че закъснявам за влака. Пристигнах на гарата с десет минути закъснение, но слава Богу и моят влак имаше закъснение някъде към 20 минути.

Показвам си билета на някакъв железничар — той вика — хващай тежевето, което чака на съседния коловоз (TGV — свръхбързият високоскоростен влак). Тичам към тежевето, там друг железничар вика, не тук не може, хващай си твоя влак. Търча по подлезите. Някакво малко кученце ме лае три пъти докато прехвърчам покрай него.

Държавните железници са нещо лошо, лошо! Огромни тълпи се опитват да влязат във влака, едвам успях да се промуша на площадката на първия вагон. Ужас! Последния път, когато преживях нещо подобно в чужбина беше в Румъния, в далечната 87-ма година, когато ми се наложи да пътувам правостоящ в румънски пътнически влак.

Добре че влакът не пътува повече от 20 минути към Сете, та дискомфортът не продължи твърде много.

Водата в каналите на Сете е кристално бистра.

Град Сете е основан от италианци. В центъра на града минават няколко канала, които го наподобяват на Венеция. Градът е известен и с турнирите си върху лодки, които най-вероятно произхождат от рицарските турнири.

Централният канал

Гледам откъм грешния канал;-)

Играят два отбора върху гребни лодки. Гребните лодки вървят една срещу друга, а на кърмата им има по един човек с рицарско копие и щит.

Паметникът на състезателя в турнира. Интересно е, че паметникът е без лице.

Трибуните чакат поредния турнир.

Момент от турнира.

Музиканти зарибяват клиенти в крайбрежен ресторант.

Хотел над пристанището.

Идеята е да подпреш другия с твоето копие в неговия щит така, че той, а не ти, да цамбурне във водата. Не знам дали традицията е променена или какво, но в провеждащите се в момента турнири видях да играят само деца.

Каналът към лагуната на Сете.

Жилищни сгради.

Общината?

Идиотско строителство има навсякъде, но в там се случва рядко.

Същото е положението с бедните.

Турнирът в картини.

По препоръка на хер Нойхаус отидох да хапна в малкото ресторантче в рибарския квартал на Сете, наистина приказно място, където къщите се дават през лятото под наем. Ресторантчето е със супер кухня и не е скъпо. Платих някъде към десетина евро за меню, включващо зелена салата и пържена маринована риба. Мммм... и сега ми се пълни устата със слюнка като се сетя.

Вкусна, вкусна рибка....мммм

Но нали съм по угаждането — поръчах си тортичка и кафенце за десерт и така закръглих сметката на общо 20 евро.

... и кафенце с пастичка;-)

Разходих се покрай каналите, но обърках правилния канал и попаднах в риболовното пристанище.

Машалла!

Хотел покрай водата с цени.

Хотелът отдалеч.

Поправих грешката и се върнах на главния канал, който е и главното туристическо място в града. Имаше нещо като ученически фестивал с лодки. Отминах центъра и тръгнах към плажа. Водата беше кристално чиста и много ми се искаше да се метна във вълните.

Ох, как ми се иска да се метна във водата!

За съжаление, времето ми бързо намаляваше, а курортът се оказа доста по-голям, отколкото изглеждаше на картата. Беше време да се прибирам.

Очарователните малки къщички в рибарския квартал се дават под наем на почиващи.

Прибрах се с влака в 5 часа. Пътувах с тъмнокож бизнесмен, който не спря да говори и да вика по телефона ПРЕЗ ЦЯЛОТО ВРЕМЕ, чак до Монпелие. Не съм расист, ама не обичам да ми викат на главата половин час.

Влакът на връщане. Само да не говореше толкова оня...

Българската връзка

Не знам колко е известно, че именно по тези места е била най-разпространена богомилската ерес, чийто произход е в България. Местните богомили са наричали себе си „катари“.

Катарите са наричали себе си „чистите хора“ и „добрите хора“ и са оставили сериозна следа в историята на региона.

Съвсем наблизо до Монпелие се намира Безие, където е била произнесена известната фраза „Колете наред, господ на небето ще познае своите“. Влиянието на катарите се е простирало чак до Пиринеите и родното място на Корин — Каркасон, където е и планината Бугараш, която е предпланина на Пиринеите. До ден днешен се разказват легенди за катакомбите в планината Бугараш, където има скрити много богомилски тайни.

Изгонване на катарите от Каркасон (източник)

Катарската ерес се е намесила в съперничеството на северните и южните френски феодали, като е послужила като извинение на северните да размажат всякакви идеи на южните си колеги в борбата за надмощие.

Планината Бугараш (източник)

Същата планина. (източник)

До ден днешен този антагонизъм между севера и юга съществува, макар че днес има повече езиков и културен характер. Сепаратисти се опитват да наложат някаква „окситанска“ идентичност, противопоставена на френската. Засега това няма никакъв ефект. Монпелие е център на региона Лангедок-Русийон, като Лангедок буквално означава името на местния френски диалект — „Езикът на Ок(ситания)“

Вероятно и университетите на Монпелие водят началото си от катарите, които са били известни магьосници и билкари.

Друга българска връзка е курортният град, съседен на Палавас — Le Grande Motte

източник

(източник)

Снимките говорят сами за себе си. Познайте кой от кого е копирал;-)

Прибрах се мъртво уморен в квартирата. Хапнах, погледах малко телевизия и заспах. Чакаше ме много дълъг ден.

Последната българска връзка, за която разбрах много много късно (10х, Найдене) е, че архитектът проектирал новия център на Монпелие (Антигона) - Рикардо Бофил, е същият, който е проектирал и Хилтън в София.

Последен ден и отпътуване

Господин Нойхауз и жена му бяха изключително любезни и ми позволиха да преспя и в събота вечер, но тъй като напливът на студенти и туристи през лятото е голям, нямаха възможност да ми осигурят още една нощувка, а на мое място пристигаше нов човек.

С големи мъки си намерих билет за връщане в 1,30 през нощта и си мислех че няма да е толкова тежко.

Господин Нойхауз ми каза, че мога да остана до 12,00 в стаята.

След закуска спах, почивах (чувствах се адски отпаднал), подготвих си багажа и към 11 влязох да се изкъпя. Тъкмо бях излязъл от банята и на вратата се почука „К., време е да освобождаваш стаята“, се обажда притеснен хазяинът. Гледам си часовника — 12,00. Ей, немското не се лекува. В 12,05 — „К., трябва да почистя стаята“ „Излизам, излизам“. В 12,10 бях навън. Прахосмукачката на секундата заработи в стаята ми веднага щом излязох на двора.

Често срещан пример на обратно (английско) движение в града. Правят го изглежда, защото автобусите не могат да взимат острите завои в тесните улички.

Какво да правя до вечеря? Ще се разходя из града. Пошматках се в града, нищо не ми се правеше. Сетих се, че в музея има изложба на импресионистите. Отивам до музея. Билетът е 7 евро.

Влизам в изложбата. От стените ме гледат картини, които съм виждал само албумите по история на изкуството. Наистина обаче картините отдалеч изглеждат много по-добре отколкото отблизо. Реноар, Моне, Мане, разни американци... Когато се появили импресионистите, френските искуствоведи и колекционери ги гледали отвисоко — какви са тия мацаници.

Така че най-ранните и най-ценни екземпляри от импресионизма се оказали в Америка, където веднага ги оценили по достойнство. В изложбата присъстваха точно тези „американски“ екземпляри.

На излизане минах през магазина за сувенири на музея, който е страхотен, но за съжаление бях останал със съвсем малко пари, които си ги пазех за обратния път. С дълбока въздишка купих няколко гъвкави пластмасови молива за подаръци и тръгнах да се прибирам. А имаше толкова много страхотни неща — сувенири, играчки, плакати, албуми...

Молив, вързан на възел. Пише.

Прибрах се за вечеря, видях новия съквартирант — немски тинейджър, който едва-едва говори френски, хапнахме за последно с моите мили хазяи и аз се отправих на последна вечерна разходка из града. Не ми се разхождаше, исках да лежа и да спя, но нямаше как;-) Посрещнах залеза на Пейру. Направих панорамни нощни снимки и пак се впуснах в обиколки.

Пейру нощем

Централният площад е напълно пуст.

В 24,00 (точно, ей) на автогарата се появи г-н Нойхауз с багажа ми. Разделихме се като приятели и го заклех да намине към България. Звъннах на автобусната фирма ЮБИМ (бяха ми оставили телефон за контакт)

„Добър вечер, аз съм пътникът, когото трябва да вземете от Монпелие. Кога да ви чакам?“
„Ами към 3,30 ще дойдем“
„Ама как така, нали по разписание трябва да сте в 1,30 тук“
„В 1,30 ще сме в Тулуза. При вас сме в 3,30“

И защо, майка ви стара, въобще се мъчите да пишете разписания.

Добре че тия младежи ме веселиха до 3 часа с музика и танци иначе сигурно щях да умра от скука

Прекарах следващите три часа и половина на тъмната автогара. За щастие без произшествия. Автобусът пристигна — модерен, нов.

Странен плакат

„Добър вечер“
„Добър вечер, видяхте ли че пристигнахме точно в колкото часа ви казахме“
„Да“ — нямах настроение да споря. Исках само да спя.

В автобуса ме лъхна странна миризма. После щях да разбера какво е това.

Оказа се, че автобусът е съвсем нов но има проблем с климатика. Въпреки че работи на макс, климатикът едва-едва охлажда, а в момента в който шофьорът го спираше на почивките, от тавана рукваше вода върху първите седалки. През нощта това не се усети много, но през Италия, когато ни напече онова сутрешно августовско слънце, не се живееше. Потта на ручеи се стичаше по тялото ми под дрехите. Но Господ пак беше милостив към мен — по едно време се изсипа пороен дъжд, който охлади автобуса, но кислородът вътре беше все така малко.

Прибирането беше без никакви произшествия и много по-бързо от идването. Накупих си храна и напитки още на първата крайпътна спирка, така че нищо да не ми липсва в Хърватско и в Сърбия. Този екипаж беше по-добър от този на тръгване — спирахме само на добри места, в Сърбия спряхме на чисто ново ОМВ, където можеше да се пазарува с евро. Също така ни зарадваха с весели филми — „Оркестър без име“ „Маневри на петия етаж“ и т.н.

Слязох в София напълно смачкан от липсата на кислород в автобуса и замъкнах куфара към стоянката на такситата. От третия опит успях да хвана такси.

„Защо ви отказват колегите?“ ме пита таксиджията
„На единия му е малък багажника“ (що ще на автогарата такъв), „На другия не му е достатъчно далечен курса (Гарата — Хладилника!)“

Няма начин да не разбереш че си се прибрал в България.

(Край.)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Езиков курс в Монпелие (5) Френска кухня, вулгарни студентки и още интернационални запознанства.

Езиков курс в Монпелие - част пета (предишната четвърта част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

Пети ден

Днес учихме подчинително наклонение. Лесно е. Вадиме думите на песента Фр. Кабрел за коридата. Не са у ред братята французи, в песента се разказва за чувствата на бика по време на коридата. Как страдал милият. Опитвам се да разведря обстановката, като разказвам на Корин как плачат доматите и шунката, докато ги ядеш. Няма разбиране на моя лековат мачистки хумор;-).

Първите три минути са глупаво интро, смело прескачайте

Днес почивката е много дълга, защото следобедните занимания са всъщност вечерни — ще приготвяме типични френски манджи, а след това ще има малко прощално парти, където ще ги изядем.

На пиломатите помагат и автоматични бариери, които се вдигат само когато минава трамвая.

Докато седя в парка и си нахвърлям бележките от изминалите дни, за да не забравя нещо интересно за пътеписа, до мен сядат три девойки — холандка, тъмнокожа американка и немкиня, които си говорят на английски. На видима възраст са в ранните си 20-ти години. От трите само холандката хваща окото. Понеже си водя бележките на български, решиха че не говоря английски и започнаха да обсъждат мъже.

Наеми в Монпелие

Аз съм чувал мъже да говорят за жени, и то в казармата(!), но това изглеждаше като детска игра в сравнение с разговора за мъже между девойките. Холандката обяви, че майка и и поръчала на всяка цена да спи с французин. Четири седмици били тук, но още никой не им вързал. Обсъдиха всички мъже във видимата околност. Разкритикуваха някакъв, който се целуваше с приятелката си на пейка пред нас че само ги настървявал повече, молиха се на глас някои от мъжете да минат да ги заговорят, и направиха ерудирани прогнози за предполагаемите размери на мъжкото достойноство на някои от минувачите. Аз уж си дращя някакви бележки в тефтера и си слушам плеъра, но всичко чувам. Усещам как постепенно ми пламват ушите.

Това са общинските велопаркинги от които може да се наеме колело. Ако кликнете на картинката, може да видите цените и условията на услугата.

Но трите не спират да говорят за секс. Майко мила, щом млади студентки не могат да се уредят, положението очевидно е неспасяемо.


Колкото и да е странно, покрай нас група мургави и къдрави младежи (испанци може би), казват им „You are really beautiful“, девойките реагират позитивно (с поглед, с тяло — „продължавайте, продължавайте“), но младежите, предварително решили че нищо няма да излезе, веднага изчезват. Девойките помръкват. Ей, някои мъже не могат да си видят късмета, дори да им се поднася на тепсия.

„Дари кръв“

Ставам. Тоя вулгарен разговор не се търпи вече. Замислям малко отмъщение.

„Bye girls, see you later“

Трите замръзват. Холандката не е за изхвърляне — какво се е закахърила за сексуалния си живот, не знам. Изчезвам. Надявам се че съм произвел необходимото драматично впечатление;-)

Жан Жорес. Монпелие е фрашкано с негови паметни плочи и паметници. (социалист от края на 19, началото на 20 век) Не си спомням защо, но го учехме в училище.

Все пак се върнах да подремна (много умора бях събрал тия дни) и обратно към училището. Взех бутилката мерло, която бях донесъл от България точно за случай, че трябва да се отчета на някакъв купон.

Вече има сатирични комикси, посветени на Саркози.
Не ми се даваха обаче 9 евро да разбера какво има вътре.

Докато чакаме да се събере групата, беседваме с директорката и с една от ученичките за България. Никога нищо не са чували за нас. Дори ме накараха да прочета етикета на бутилката вино, за да придобият впечатление как звучи българския. Българите не са чести гости в Монпелие.

Какво е менюто? Ще готвим:

— Рататуй — френско имам баялдъ. Разликата с нашенското е, че те слагат и тиквички вътре
— Пълнени домати с кайма, лук и някакви билки
— Салата с домати, спанак и пържени лентички от кремвирши.
— Печени сандвичи с козе сирене. Просто кръгчета от франзели с кръгчета от козе сирене отгоре, запечени с нещо, което прилича на чубрица.

На вкус манджите си бяха съвсем класически за българския вкус и нищо не ми направи особено впечатление. Но пък имахме интересен разговор с момичетата.

„В България какво се яде?“
„Какво да се яде — същото като тука. Не бих казал че кухнята е много различна. Може би е малко по-еднообразна от френската.“
„Пържени картофи ядете ли?“
„О, аз много обичам. Със сирене.“
„Със сирене ли?! Какво сирене?“
„Фета.“ (бяло саламурено — така му викат)
"Фета!? „ — гледат ме като извънземен;-) — „Всъщност, защо не. Нали в Гърция ядат фета. А палачинки ядете ли?“
„Хубава работа, разбира се че ядем. Аз изяждам по 10-тина наведнъж.“
„По десет?!?!“
„Ами да. Вие по колко ядете?“
„По една.“
„Как така по една?“ — мой ред е да се учудвам, — „Е, сигурно българските са по-малки от френските“
„Сигурно...“ — гледат ме с недоверие девойките.

Корин донесе за десерт сладолед. Хема изпържи месото. Като единствен мъж в компанията дори не ми дадоха да се доближа до кухнята;-) Така че пих винце и им разказвах интересни историйки за България.

Никой не ме допуска на разстояние по-близо от 1 метър до приготовленията.

Все пак ме допуснаха да нарежа доматите. Директорката е приготвила някакво местно мерло за разпивка.

Постепенно цялата група се събра, много е весело, всички говорят на френски, при положение че единствената французойка е моята учителка Корин. На масата са представени Италия, Испания, Холандия, Франция, България, Русия и ЮАР. От Русия е единственият мъж освен мен, който се появи в училището — Максим (напуснал Русия в далечната 1992), който работи като търговски директор на софтуерна фирма в Монпелие и се плаши за работното си място, защото фирмата наскоро била купена от американци.

Аз издържах на изкушението — нито на руски говорих, нито на италиански, нито на английски. Само френски, включително и с Максим;-)

Старото кино на Монпелие (май)

Всъщност излъгах — трябваше да разкажа една случка от България на английски, защото знанията ми по френски издъхнаха с напредване на винцето. Но това беше само веднъж и само за малко.

Говорихме си за какво ли не — за музика, за филми, за книги, за лични преживявания. Марина и Максим (те са женени) разказваха за живота си в Словения, в Канада и в Южна Африка. Всеки беше ходил някъде по света и всички разказваха много интересно. Марина, южноафриканката, извади интересна теория за свалките. Свалките били два вида — западноевропейска и славянска. Западноевропейската била класическа — цветя, романтика, музика, а славянската била като игра с много майтапи. Предпочитала първия вид, макар че Максим бил цар на втория. Защо тогава се е оженила за руснак не е много ясно.;-)

Разказа малко и за живота по болниците в Монпелие, където тя работи като доктор.

Глупостта и комунизмът са като кожна болест — трудно се лекуват.

Прекарахме си страхотно, но всеки купон си има край. Разменихме адреси и трябваше да си тръгваме.

Пристигнах на спирката на автобуса около 5 минути преди да тръгне, когато видях двете ми съквартирантки качени в автобус с надпис „Амигос“, натъпкан с младежи, който всеки момент щеше да тръгне нанякъде.

В града има две трамвайни линии — синята и жълтата. Двете се събират на гарата и в Антигона. Трамваите са свръхмодерни и в отлично състояние.

„Накъде сте тръгнали?“ — ги питам
„Прибираме се“
„Какъв е тоя автобус?“
„Ще ни закара директно до квартирата. Това е автобус, който развежда хората по домовете, когато дискотеките в Монпелие затворят“ — ми обясни Александра.

:)

Така ли, значи е точно за мен. Виждаше ми се малко невероятно, но девойките бяха напълно убедени в правотата си.

Пътешествието се оказа пълно с приключения. Имаше десетина испански студентки, които вдигаха врява ДО НЕБЕСАТА. Автобусът тръгна точно в обратната посока на нашата квартира и след няколко спирки съвсем се изпразни.

Шофьорът и спътникът му ни попитаха:

„Вие накъде сте?“

Обяснихме

„Ама ние въобще няма да ходим натам. Автобусът сега заминава в депото“
„Къде ще ни оставите?“
„На гарата.“

Ха ха ха ха — четирдесет минути в компанията на пияни и крещящи испанки и всякакви други студенти в задушния автобус и накрая — пак на същото място. Слязохме от автобуса и се насочихме към такситата. Разстоянието беше около 4 километра, за което ни взеха 12 евро. Дойде време да приложим на дело обучението на хер Клайн за влизане и заключване на къщата, като дълго време не можахме да намерим ключа за външната врата. Александра въобще не реагираше на майтапите ми („Александра, да спим под звездите!“), а Езра се кикотеше за нейна сметка. Беше адски весело. Влязохме и моментално заспах.

Продължението в шеста част>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Езиков курс в Монпелие (4) Велопоход и плаж

Езиков курс в Монпелие

четвърта част (предишната част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

Четвърти ден

Днес изучаваме условно наклонение и просто минало време. Влязъл съм във форма и много леко попивам новите неща. Разказах на Корин за зоологическата градина.

Научавам нещо много любопитно, което ме кара да се чувствам горд че съм българин. Корин се опитва да си пусне интернет у дома, но възможностите са само две-три (!!!), доста скъпи (офертите започвали от 35 евро на месец) и все от разни големи бюрократизирани компании — местното бтк, местния кабелен оператор и разни подобни. Хем бюрокрация, хем солени цени, хем заробващи договори, а тя е от Каркасон и не е много ясно колко ще остане да живее в Монпелие.

За пореден път се убеждавам до какви добрини води либерализацията на пазара. Въобще не може да става дума нито за многобройните опции, които има българския потребител за евтин и бърз интернет, нито пък за разнообразието от канали при кабелните оператори. Монпелие е с години назад от България в това отношение. Да живее либерализирания пазар! Долу регулациите! А нашето богатство в България е либералният пазар (където го имаме).

Учим за абат Пиер, който е някаква култова фигура от ранга на Майка Тереза във Франция. Учебният текст е една негова реч, посветена на ликвидирането на бедността. Не успявам да убедя Корин, че обръщението „Щастливи хора, трябва да дадете от парите си на бедните“ има точно обратния ефект върху слушащите. Може да е изключителен общественик абат Пиер, но като PR и как се пишат речи, има още доста да учи.

Днес съм се облякъл по-спортно (нося си и бански), защото следобяд ще ходим с колелета до морето на плаж. Обедната почивка минава както обикновено. Този път съм решил да си пазя силите (много мъдро решение!) и прекарвам цялата обедна почивка в парка пред фонтаните, като чета рекламни материали за областта, които съм взел от местния туристически офис.

Докато чакам да се съберем групата, щракам наоколо.

В уречения час пристигат Инке и другите (няма други мъже;-)) и тръгваме да взимаме колела под наем. Колелата са евтини (2 евро на човек), но пък бюрокрацията е по-голяма — трябва да оставим в залог личните си карти. Добре че си нося моята. Българската лична карта се оказва най-красивата в колекцията на чиновника. Компанията днес, а и през другите дни, е толкова интернационална, че никога не се събират двама души от една националност заедно. Ние сме от България, Италия, Холандия, Нова Зеландия, Испания... и разбира се, всички говорим на френски.

В момента, в който се качвам на колелото, разбирам че ме чакат проблеми. Колелото е доста тежко (подсилено е със стоманени елементи, за да бъде по-трайно), седалката ми е ниско, а и не съм се качвал на колело от 5 години. Първото изпитание е да мина през тълпата, която циркулира пред мола. На няколко пъти на милиметри избягвам сблъсъка с разсеяни пешеходци, но веднъж направо се сгромолясвам с колелото на тротоара. Пътят с колелата минава през Антигона и стига до реката. Докато стигна до реката съм се изръсил вече три пъти с колелото, като последния път беше доста сериозно (раната напълно ми зарастна чак след месец), но като единствен мъж в компанията не бих могъл да проявя и най-малък признак на слабост. Пресичаме реката по пешеходния мост и след това продължаваме покрай реката. Пейзажът е изключително живописен — река, дига, кипариси. Стари сгради се подават иззад кипарисите. От нашата страна на реката има изключително красив жилищен квартал — с ниски къщички боядисани в свежи цветове, с идеално оформени дворчета и живи плетове, просто като сюжет от приказка.

Ние караме върху дигата — там има само пътека, която доста друса и трябва да се внимава в карането.

За да пресечем крайбрежната магистрала, се наложи отново да влезем в града и попаднахме в поредния квартал за социално слаби със средно високи блокове, и идеално оформени градинки и паркинги между тях. Това, което ме учуди беше, че бордюрите бяха изключително високи, така че кола можеше да се паркира само върху паркоместата. Паркоместата или бяха разпределени поименно или стигаха за всички, но не видях нито една кола неправилно паркирала или паркирала върху градинките. Как го правят?

Много удобно е, че навсякъде, където не минаваме през парк, има велоалеи, които вървят покрай главния път. В този участък велоалеята е част от пътното платно, като е отделена с непрекъсната бяла лента от него. И въпреки фучащите нонстоп коли, усещането че имаш участък от пътя, предназначен само за тебе е голямо облекчение и много сваля напрежението от пътуването.

След пресичането на магистралата попадаме на друга велоалея, която самотно върви право към морето (успоредно на нея няма път). Алеята е напълно уредена с маркировка, бариери, прелези, — има доста велосипедисти, но и скейтъри, кънкьори и пешеходци.

Всички са изключително дисциплинирани на пътя. С няколкото ми опита да пренебрегна маркировката и да карам в насрещното движение щях да предизвикам няколко ПТП, и накрая реших — да карам културно само в дясната лента (де да можеше на всички български шофьори да се направи едно такова кратко обучение с личен опит). Тъй като карахме с тежките и бавни общински колелета, непрекъснато ни изпреварваха други велосипедисти, скейтъри и кънкьори, така че накрая се примирих с положението и започнах да карам по правилата;-). Не ми работи звънеца, издава цъкане като запалка, която не ще да пали. Когато велоалеята се пресича с обикновен път, са оформени прелези, така че трябва задължително да слезеш от колелото и да минеш пеша (макар че с тренировка се научаваш как да се шмугваш между бариерите;-))

Къмпинг и пристанище за скутери в Палавас

Пътят минава покрай знаменитите блата Камарг, които са известни със своите диви плаващи коне, водни бикове и всякаква друга уникална фауна. Видях кон да плува, но апаратът ми беше в раницата. Бикове не видях.

Камарг

Най-накрая, плувнали в пот, пристигаме в Палавас — курортно градче на самия бряг на морето. Палавас е пълен с туристи, но въпреки това плажът е огромен и не изглежда претъпкан.

Палавас — централният канал

Покрай канала е главната улица със заведенията

На плаж в Палавас

Оставихме колелата заключени едно за друго. А пред мен се появи нов проблем — преобличането. Въпреки очакванията ми, на плажа съблекални НЯМАШЕ. Видях че има тоалетна — автомат с монети. Платих 50 цента за удоволствието, но вътре беше по-зле отколкото очаквах. Чисто беше, не миришеше, но беше адски топло и задушно. Формата на тоалетната чиния беше такава, че не знам как щях да я ползвам, ако ми се ходеше по голяма нужда. Преоблякох се криво -ляво и на плажа.

Към плажа

Изпотен и уморен от дългия път с колелетата, исках веднага да се метна в морето, но никой нямаше желание, така че отидохме само двамата с Инке. Водата се оказа учудващо студена (около 20 градуса) и мътна, което искрено ме изненада, като я сравнявам със средиземноморските гръцки плажове. Инке ми обясни, че това било аномалия, свързана с хладното лято и обикновено водата била страхотна.

Нашите нещастни общински велосипедчета. Моята раница, натъпкана с учебници и книги.

Палавас като курорт не е нищо особено. Интересен е лифтът, с който прекарват туристи през канала. Струва 2 евро. Защо ли не са построили просто мост. Плажът е огромен, има телевизионна кула (навигационна?). По-навътре в сушата има къмпинг с каравани, яхтено пристанище, много красив е каналът Рона-Сети, който е плавателен и пресича блатата, успоредно на брега.

Две евро, за да пресечеш канала с лифта.

За Монпелие е било голям късмет, че самият град не е на морето, но въпреки това е съвсем близо до него. Видях съвсем малко нови строежи, естествено в кварталите откъм морето, но самият град не е пострадал от морските туристопотоци и е запазил духа си.

Хотелите на първа линия и телевизионната (навигационната?) кула

Плажът е много широк и има място за всички.

Останахме на плажа около час и трябваше да се връщаме обратно. Отказах се да се преобличам в душната тоалетна и тръгнах наобратно с панталонките-бански (Нямах досега доверие на това американско изобретение, а се оказаха доста практични).

Скутерите са паркирани като коли по каналите.

О боже, пак с колелото и този път по нанагорнище (наистина, съвсем полегато, но все пак...). На връщане бях извадил апарата от раницата. Снимах дивите коне, които се оказаха повечето бели(!). За съжаление този път не видях плаващ див кон.

Каналът Рона — Сетe (от река Рона до град Сетe)

После г-н Нойхауз ми разказа, че блатните коне били единствените коне в света, които можели да ядат с глава, изцяло потопена във водата. В къщите по пътя хората отглеждат от същата порода коне и дори ги яздят.

Това изглежда са най-щастливите коне на света.

Видяхме много розови фламинго, които бяха всъщност бели защото в блатата нямало от ракообразните, които дават розовия пигмент за перушината. Изобщо — невероятна природа, страшно красиви гледки. Като изключим че гъзът ми и китките ми станаха на пихтия от пътуването, всичко много си заслужаваше. Господ се смили над нас и докато пътувахме наобратно времето беше облачно и слънцето не ни мъчеше много.

Хората си отглеждат от блатните коне и по къщите. На преден план — велосипедната алея. Има участъци, където линията е
прекъсната и изпреварването е разрешено;-)

Прибрах се абсолютно капнал и разглобен. Какво нещо не прави мъжкото самолюбие. Ако не бях в компания само с жени сигурно отдавна щях да зарежа колелото в името на по-човеколюбив транспорт.

Събудих се посреднощ и цялото тяло ме болеше. Изпих един фервекс — единственото лекарство, което бях взел със себе си. Имаше учудващо добър ефект. Нямах никаква мускулна треска, нито следващия, нито по-следващия ден.

Продължението в пета част>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: