25 юли 2007

До Бостън и назад(2): Бостън, Харвард и околностите

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Част втора, началото е ето тук>>>

Бостън

Това е мястото с най-пронизителния вятър на света. Когато си на завет — времето ти се струва прилично, слънчицето грее приятно, подлъгва. В момента, в който проявиш глупостта да се покажеш на открито… Имаш чувството, че ще ти се обели кожата от лицето.

Станахме навреме за закуска — бюфет с яко въглехидратна храна (кифли, палачинки, гевреци, мюсли, захар на корем). Тото стисна GPRS-a за врата и го подкара с Google Earth. Сега поне знаем къде се намираме И инструкциите му за маршрути са много по-адекватни на реалността.

Тото отпраши към dаta center-a, а аз реших да се отдам на shopping. Няма смисъл от първия ден да хуквам по културните забележителности, я На 100 метра от хотела е Fresh Pond Mall с един бая големичък T. J. Maxx — където с удоволствие пропилях половин ден. Най-вече защото при всеки опит да изляза ме връхлиташе една хала, която почти успяваше да ме издигне над земята. Жалко, че си нямах чадър, та да го докарам на Мери Попинз.
С голямо неудоволствие признавам, че първият ми обяд на американска почва се състоя в Макдоналдс. Адски конфузно се получи. Обаче нямаше сила на света, която да успее да ме накара да вървя близо 300 метра до най-близкия ресторант! По-добре junk food, oтколкото изгубени от студ крайници.

В самия хотел има Старбъкс, откъдето се сдобих с парче канелен сладкиш, капучино и еспресо. Кафените продукти на Америка определено ме разочароват — разводнени, безвкусни, неароматни. Млякото е или на прах, или толкова обезмаслено, че не прилича на мляко направо. В хотелската стая имаме кафеварка и някакви пликчета с кафе, смятам за закуска да се опитам да докарам нещо, което повече да отговаря на изискванията ни за добър старт на деня.
А вечерта я прекарах пред телевизора. Мисля, че все още не съм си отпочинала от пътя, часовата разлика, напрежението. Пък и студът определено ми действа изтощаващо. Затова трите HBO-та ми дойдоха добре





Харвард и околностите
Снощи връзката изведнъж умря. И все още я няма даже — пиша тази публикация в txt файл, ще я пусна утре от хотелския компютър. Оказа се, че без достъп до Google животът е невероятно труден. Например как да откриеш най-правилния маршрут за разходка из непознат град?

Сутринта се събудих с ярко червено лице, все едно съм изгоряла. А всъщност вятърът е обрулил кожата ми въпреки крема, фон дьо тена и пудрата, с които обилно се бях омазала вчера в отчаян опит да се защитя поне малко. Днес взех кремовете в раничката с мен и на всеки два часа горе-долу прилагах нова доза по всички открити части на лицето и ръцете — и въпреки това кожата ми беше толкова суха, чувствах я като хартия… Утре ще потърся в аптеката някакви по-подходящи за този ненормален климат препарати. Макар че се съмнявам, че ще помогнат. Струва ми се, че целият ми организъм се е сбръчкал един такъв — пия по литър и половина вода наведнъж и пак ми е драскаво на гърлото. Изсушено.
А иначе целият ми ден премина в моткане по улиците на Кеймбридж. Много красиво място, точно по мой вкус. Индивидуални къщи с остри зелени покриви и разноцветни стени (много наблягат на тухлено-червеното, но не пренебрегват и светло синьото, жълтото, розовото, т.н.), малки бели веранди, джобни градинки с гномове (замръзнали), миниатюрни оградки, по-скоро декорация, отколкото защита… Ей такива дребни, но уютни подробности, които те карат да обикнеш града. Или поне да го почустваш много-много близък. И хората — млади и усмихнати! Не видях някой да бърза, да е нацупен или груб. А доброто настроение е заразно. През цялото време се чувствах като леко напушена, усмихвах се на всеки и за всичко, беше ми мило едно такова. Въпреки режещия вятър.

Разхождайки се минах по кажи-речи всяка една от улиците, които обходихме когато се бяхме загубили първата вечер — и ми стана напълно ясно защо тогава се мотахме толкова Лабиринтът на Крит пасти да яде. Тесни, криви улички, табелките най-често носят надпис One Way и са разположени наистина хаотично… живописна, но изключително трудна за ориентиране среда. И повтарящите се елементи от пейзажа: църкви, учебни заведения, книжарници. Да, книжарници — толкова са много! Влизах в първите десетина, купих си Thud на Пратчет, The Anansi Boys на Геймън, The Confusion на Стивънсън — по около $7 на бройка. Което като го сметнеш и се оказва, че в България книгите са даже по-скъпи. Мдам.
Обядвах в някакво текс-мекс заведение — поръчах салата и пилешко филе на грил. Получих един панер начоси с купа лют чили сос, около килограм салата от зеле, спанак и домати, с купа винегретен дресинг, половин кило пържени картофки, заветното пилешко с трета купа чеснов сос, огромна чаша с кола… Изядох месото и малко от салатата, въглехидратите хич и не ги подхванах, по груба преценка храната стигаше за 3-4 души. Отново разхищение? Или просто тук наистина ядат твърде много? По улиците хората изглеждат напълно нормални, не съм срещала от онези много гадно дебелите.

След обяда продължих с моткането. Заплануваното ходене по музеи не се състоя, някак бях успяла да се отпусна изцяло и хич не бях в състояние да се концентрирам. Мисля, че и утре ще пропусна познавателната част Една от камериерките ме светна къде е най-близкия Circuit City, сигурно ще отскоча до него за лаптоп, камера, разни подобни джиджавки. По Weather Channel казаха, че щяло да има драматично подобрение на времето, очаква се температурата да скочи до 50оF. Дано. Защото планирам отново да пренебрегна градския транспорт и да ходя много пеш. Днес сигурно съм навътяла повече от 20 км и почти не се уморих Само дето ми е малко самотно — Тото излезе за работа още преди 7 сутринта, върна се след 9 вечерта… Бърза да завърши задачите си, милият той, за да успеем да отлетим на юг навреме. Стискам палци да му върви и да не изскочи някой връткав проблем.

Слагам батериите на фотоапарата да се заредят, че е срамота да не съм направила нито една снимка досега. Просто не се прежалих да сваля ръкавиците, за да нащракам пейзажа. Пък и по всяка вероятност самият фотоапарат щеше да откаже да работи при този студ.




На пазар


Снощи хотелът се напълни — главно млади хора, и главно пушачи. В момента коридорът вони на пепелник, имам чувството, че само минавайки по него дрехите ми са се вмирисали. А толкова ми харесва как цигарите са забранени почти навсякъде тук…

Събитието на деня безспорно е шопингът в Circuit City. Честно казано мислех, че магазинът ще е по-обширен и с по-голям избор. А се оказа, че е с размерите на стандартен Технополис — и горе-долу с подобен набор от стоки. Само дето цените… Цените са поне два пъти по-ниски. Подчертавам: ПОНЕ! Човек време, пари и желание да ги пръска да има. И може цял ден да обикаля от щанд на щанд.

Пътем опитах местния Subway — заслужиха си голяма червена точка. Адски вкусен сандвич, да не кажа, че май-май е най-човешката храна, която съм опитвала тук засега. И ей така, между другото, се случи поредното изгубване Long live Google Earth, GPS и безплатния интернет достъп по заведенията, че иначе не знам как щеше да завърши приключението. Ще спомена, че за “по-кратко” пътят се врътна и през някакви докове по река Чарлз. А не биваше.

В момента реанимирам в хотела — лаптопът на скута, по телевизията въртят Law and Order уикенд, отпивам кола от вендинг машината на етажа на хотела. Оказа се, че работи не само с монети, а и с банкноти от по един долар. Обаче пуска само газирани напитки, за да се сдобия с вода трябваше да отскоча до Старбъкс, където за първи път видях представител на кръглите американци — някакъв чичо в средата на 40-те, с една глава по-нисък от мен, но за сметка на това биещ ме поне със сто кила. Взе си една торба със сладкиши и се натовари на огромен пикап.

Бтв още не съм свикнала с американското зачитане на лично пространство — струва ми се направо нереално силно развито. Аз самата ненавиждам да бъда докосвана от непознати (и затова по правило избягвам градски транспорт и въобще всякакви тълпи), обаче тук всички са много по-маниакални от мен по темата. Например както си вървя из магазина, зяпайки разните джаджи по щандовете, и на завоя се озовавам лице в лице с някаква дама. Не се докосваме, най-малко на един метър една от друга сме, но въпреки това тя ми се извинява сума ти време, все едно ме е прегазила с количката. По същия начин реагират и хората, с които се разминаваме на вратата на асансьора. Да не казвам колко разтеглени са опашките пред касите. При вчерашната ми разходка из Кеймбридж не си давах много зор да ходя бързо и затова често ме изпреварваха, като престрояването бе придружавано задължително с едно Excuse me, да не би случайно да мръдна точно в момента на разминаването и да разстоянието помежду ни да се скъси опасно. Харесва ми така.

Това, което определено не ми харесва, е сигнализацията по пътищата. Пешеходните светофари са с пиктограми, а не със светлини. На всяко кьоше картинката е различна — човечета, стрелки, ръце, които се движат, махат, мигат… А за едното червено-зелено никой не се е сетил. В резултат пресичането се превръща в някакво висше изпитание за концентрация и съобразителност. Добре, че шофьорите винаги спират на пешеходците. Научих се да се ръководя от тълпата — всички тръгват и аз след тях
И въобще — след като американците толкова се стремят да улесняват живота си, защо допускат такива грешки? Като сметките в магазините: на етикетите пише някаква цена дето е само начална. Върху нея трябва да начислиш таксите, които са в проценти и са различни за различните щати. За ресторантите вече съм мрънкала — остави, че в менюто стойността на ястията е преди данъците ами и на всичко отгоре трябва да се мъчиш и с бакшиша. Според мен заедно с визата от американското посолство трябва да раздават и по един калкулатор. Да се упражняваме.


Следва продължението>>>


Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

4 коментара:

Анонимен каза...

ex taq amerika ... trudno, nali xaxaxa =)

Антония каза...

Всичките текстове от Щатите съм ги писала докато съм била там -- затова са малко разпокъсани и определено не предават точно усещането ми за страната. В общи линии аз лично не бих живяла в САЩ за постоянно в САЩ, защото има твърде много правила, които не приемам. От друга страна за няколко месеца разходка нагоре-надолу мястото е ИДЕАЛНО: ше видиш нещата от съвсем друга гледна точка. И наблягам на разходката, защото в Бостън нещата изглеждаха по един начин, във Вирджиния по друг, Каролините са трети вид, а за Маями въобще да не споменавам как съвсем никаква връзка с другите няма.

Пътуването ни беше забавно, познавателно и приятно. Бих го повторила, че и потретила с удоволствие :-) Някой ден ;-)

Анонимен каза...

i az taka xaxa (za jivota i exkurziikite do USA, no za sega mi se nalaga, nali ... ste me razberesh)

samo edno nesto me podrazni v texta ti - tva za "excuse me" -- za horata tova e chast ot "common courtesy" (kato da kazvash "thank you" za stqlo i nestqlo, kakto i da te pozdravqvat razni sluchaini hora na ulicata s "Hello" i prochee napulno neponqtni za novopristignaliq bulgarin izblici na lubeznost), ne, che ste si im v lichnoto prostranstvo (da ti kaja, sutrin v bus-a mi za rabota taka se pulni s hora, che ne lichno prostranstvo, ami lichnost nqmash ... pri tva s mangalite na edno)

PS. sorry za latinicata ... nqma kirilica naokolo =)

Антония каза...

По повод зачитането на личното пространство: не съм го написала ясно значи :-( Да поясня, че съм във възторг от подобно отношение! Искам навсякъде по света да е така! Ама.. знаеш как е в България -- всеки ти ходи по пръстите, бута те, докосва те, че и те ругае когато помолиш за по-внимателно поведение на публично място :-(