16 юли 2007

Нова година в Петра, Йордания-разказ на една варненска гражданка:-)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Нова година в Петра, Йордания

-разказ на една варненска гражданка:-)

Бележка от редакцията: Редакцията се разграничава от авторовото отношение към софиянците и арабите:-)

По Нова година се оказах без никаква идея

къде и как ще празнувам и разлиствайки една притурка на някакъв вестник прочетох статия за предлаганите екскурзии до Йордания и си спомних, че отдавна искам да видя Петра – града-приказка...Петра, Йордания Не ми трябваше много самоубеждение и още на другия ден започнах проучване по Интернет къде и какви екскурзии предлагат за там. Не след дълго разбрах, че екскурзиите горе-долу си приличат и се спрях на фирма, която имаше офис във Варна.

Разбира се записах се да пътувам сама както винаги, но агентката ме увери, че имало още 4 сами жени от Варна, така че да съм била спокойна. Аз си бях спокойна, де, въпреки жалките опити на много хора да ме стреснат, че видите ли Йордания била арабска държава, близо до Ирак и едва ли не и там се водят войни и отвличат туристи. Първите две неща са верни, но третото и четвъртото не са. Все едно когато имаше война в Сърбия хората да си мислят, че има война и в България. Е, разбира се,ако тези хора са американци работата е друга, те и без т'ва не можаха да различат къде свършва Сърбия и къде започва България, та пуснаха бомба и в Горна Баня. Но аз не съм американка и мога добре да се ориентирам в политическата карта на Близкия Изток.

Та сред ревове и сополи в уречения ден моя милост пое смело и безотговорнно към варненското летище в невъзможния час 4 и 30 сутринта. Разбира се, няма пълно щастие, както казва една моя роднина, и на летището се оказва, че излитането ще се забави, не е ясно с колко, защото на софийското летище има мъгла и не можем да кацнем. Значи, за пояснение, това е чартър, който тръгва от Варна, каца в София да забере софийската агитка и излита до Акаба, където трябва файнъли да кацнем в 10 сутринта ( няма часова разлика) и да започне нашето пътешествие. Не би!

И така, щем не щем, чакахме от 4 и 30 до някъде до 9 и 30 часа на варненското летище, където 1 смотано кафе от пакетче струва 3 лева, барабар с младежкия национален отбор по футбол.

Междувременно дружинката от 4-те самотно пътуващи женски се събрахме и започна диво общуване.

Първата шматка се казва Емилия и е екскурзовод към ТУИ. Знае 5 чужди езика перфектно ( къде ги събирате толкоз много езици, бе?!?!), като френският й е матерен ( за език говорим, не за ХХL). И на външен вид изглежда като чужденка... докато не ти проговори. “ Дали да не ги съдя тия от летището задето ни държат тука в плен с малолетни футболисти, а мен там ме чакат един куп загорели араби???”

Добре, че покрай пасминката (така викам на приятелите си) съм свикнала с глупости и горе-долу не се вълнувам много, но на малолетните футболисти гледката как жена на средна възраст, с вид на начална учителка по литература, ръси простотии на висок глас, оказа голямо впечатление.

Втората шматка, Нина, се оказва известен зъболекар. Също много говори. Обиколила е де що има камънак напляскан във вид на храмове и дворци – Мачу Пикчу, Ангкор Ват и прочее.

Третата е Сандра. С нея спахме в една стая през цялото пътуване и все едно се познаваме от години. Работи като счетоводител по туристическите лайнери, пътуващи около Бахамите, Карибите и прочее.

И четвъртата съм аз. Оказва се, че аз съм пътувала най-малко, което ме накара да се замисля над прооблема.

Най-сетне излетяхме, но това не се оказа края на чакането. За по-интересно кръжахме около 2 часа над Вакарел докато ни свърши горивото и трябваше, щат не щат, да ни приемат за кацане. След това се дочу слух, че не било мъгла, ами атентат на софийското летище, но да ти кажа аз не вярвам на това. Просто столичното ни летище е с малко писти и, когато се е разнесла мъглата са приели за кацане най-спешните, на които им свършва горивото, а нас са ни оставили за най-накрая, тъй като сме отблизо и с пълен резервоар.

Хеле презареди, изпикахме се, поядохме малко и пак на самолета.

По график трябваше в 10 часа да кацнем в Акаба. Кацнахме в 16 часа.

Първи впечатления – чукарляк и рядка растителност. Започнах да се питам какво търся тука, но за кратко.

На летището ни посрещнаха местни туземци облечени в чаршафи, носещи тави с баклава. Софийското хергеле се втурна да яде баклава като невидяло. Междувременно екскурзоводът, който ни пое на летището, ни събра паспортите да им слагат печат. Започнахме да чакаме да ни приготвят паспортите.

Оказа се, че тая работа с биенето на печати изисква много време и труд, така че екскурзовода ни забра към Акаба.

За уточнение – оказа се, че летището не е в околностите на града, а нейде къмто Израел, тъй като преди да стигнеш до града минаваш през друг град – Илат, който е израелски.

Малко ни е притеснено, тъй като сме в неизвестност относно паспортите. Чувстваш се като българска девойка, тръгнала да става танцьорка нейде в Близкия изток.

Все още растителност не се вижда освен тук – там изкуствено засадени палми, които берат душа от пек.

Пристигаме в Акаба. Настаняваме се. Все още нямаме паспорти, а са минали 2 –3 часа, откакто ни ги взеха, притесняваме се, че не можем да излезем без паспорти, но екскурзовода – дебеличък арабчук, учил в Съветския съюз ни обясни, че няма нищо страшно. И крадци нямало. Да сме се разхождали спокойно.

На нас четирите само това ни трябваше –някой да каже “Старт!”. Юрнахме се, като не видяли по вече притъмняващите улици на града.
Акаба е курорт и пристанище на Червено море. От брега се виждат 4 държави: Египет, Саудитска Арабия, Израел и Сирия. Идеално място за гмуркане и подводни снимки, тъй като е коралов риф и има много голямо разнообразие от корали, риби и друг морски добитък. Но това ние го разбрахме последния ден. Първата вечер просто нямаше време за гмуркане, а само за магазини.
И така, сменили малко долари в местна валута се отправихме към търговската част на града. Магазинче до магазинче, после сук, после пак магазинче. В едното от сувенирните магазинчета се задържахме по-дълго да пробваме туй-онуй, да се снимаме с разни кючекчийски костюми и със собственика, който беше къде 70-годишен дядка.

По едно време Емилия вика “Гледайте, сестри, дядката каква ерекция произведе!!!” И наистина дядото аха-аха да скъса панталона. Аз им викам “Давайте да се махаме, че тоз горкия може да получи инфаркт!”, а шматките се опитват да снимат ерекцията на дъртия. Смях и кикот. Тогава ми просветля аз с какви съм се събрала. В последствие щеше напълно да ми се изясни, но щеше да е късно...
Тази случка подтикна Емилия като най-вряла и кипяла с чужденци да се впусне в кратък обзор относно секса с различни народности. Оказа се, че англичаните и французите водят класацията. Относно арабите нямаше опит, но пък с турчин имаше. Не бил задоволителен. Както се оказа светкавична ерекция и почти толкова светкавична еякулация. Без предварителна подготовка на терена, демек жената. Един вид аламинутния еквивалент на “ръгай чушки в боба”, ако ме разбираш какво искам да кажа. В последствие тя щеше много да си го коригира мнението, но да не изпреварваме събитията.
И така сред смях и закачки стигнахме до морската градина на Акаба. Смърдеше яко на камилски лайна, не че знам как смърдят точно камилските, но предполагам, че са близки на конските. По крайбрежната алея – капанчета. Я каква изненада! Само,че за разлика от българските тези са пълни само с мъже. Това нас не ни уплаши и седнахме да ядем риба с бира. За да илюстрирам колко демократична е Йордания, ще кажа, че там се произвежда местна бира, която съвсем не е лоша и дори се изнася за Сирия.
Под възмутения поглед на околните маси изпихме и изплюскахме порядъчно количество бира и риба. С една дума отсрамихме се, отсрамихме и софиянци, които предпочетоха безплатната блок-маса в хотела. Но на Емилия това отсрамване не й се видя достатъчно и след всичкото плюскане и пиене она реши да се къпе в морето. Аз си викам “Е, те тука вече, ако не ни...уважат!!!” Опитах се да я разубедя, но тя не поема. Имала за план да се изкъпе и в Червено и в Мъртво море.
Отиде зад една лодка, съблече се по гащи и се пльосна във водата без да види чисто ли е, мръсно ли е, то и да иска не може да види, понеже си е сумрак и само светлините от отсрещния израелски град осветяваха кака Еми гордо пореща вълните към Израел. За сведение – разстоянието от йорданския до израелския бряг е некви 5 километра, че няма и толкова.
Местните аборигени, ненадявали се на такъв късмет не само че се събраха на тълпа , но и започнаха да звънят по gsm-ите да викат и други да гледат сеир. Както и да е, успяхме да заберем Емилия от водата, нахулихме й дрехите и беж към хотела. Слава богу всичко свърши без произшествия.

На другия ден по план имахме сафари в пустинята Вади Рум. Много красиво място! Цветовете са изключително красиви – яркосиньо небе, оранжеви скали и розово-червен пясък... Тишина, безвремие....
Е, докато екскурзоводчето не вземе да плямпа, де. Хич не се разбирахме с тоя. Той много се засягаше, че ние четирите не му слушаме лекциите, ами директно хващахме дългата да ходим да се катерим по чукарите. С'а какво да го слушам като съм гледала филма “Лорънс Арабски”??? То и няма какво толкова да се каже, по-скоро има какво да се гледа. Наистина красив генерлик.
Някъде около половин ден се друсахме на джиповете, като от време-навреме спирахме да погледаме дюни и пейзаж.
Нина и Сандра откриха , че в пустинята се пикае безотпадъчно – всичко попива на момента! Оставихме една част от пасмината тук – в пустинята, тъй като те щаха да

посрещат Нова година на палатков лагер

Аз много им завиждах, но както се оказа впоследствие, нямало е за какво.
Поехме за Вади Муса – портата към Петра. Всъщност Петра беше моята главна цел. От толкова години искам да видя този приказен град сред пустинята издълбан в скалите. И с другите три девойки от хомодружинката беше така.
По пътя аз ги светнах , че в Петра се прави нощно шоу за което нашето екскурзоводче не беше и чувало или по-скоро беше чувало, но понеже явно е имал договорка за процент с местната баня искаше да ни заведе на баня вместо на “Petra by night”.
Автобусът се разтресе от възмущение по този повод, което фрустрира допълнително нашия гид.
И така беше решено, че ще ходим на нощно шоу в Петра. Идиотът отказа да ни го организира, но той не знае с кого си има работа. Емилия като една професионалистка веднага се сдуши с момчето на рецепцията (хотелът ни беше 4 звезден понеже във Вади Муса няма хотели с по-малко звезди ... или поне ние не видяхме) и набързо организирахме 1 микробус с хора за Петра.
Удовлетворени седнахме да изпием по една кафе около басейна на хотела. Оказа се, че кафето за нас със Сандра е безплатно понеже сервитьора беше трърдо решил да се снима с две блондинки ( а Сандра е като чехкиня – руса със сини очи, аз съм само изрусена, но това за тях няма значение).
И така здраво завързали връзки с местния персонал ние нямахме вече никакви проблеми.
Петра нощем е една изумителна гледка. Свалям шапка на организаторите на това шоу, които са успели да избегната тоталната комерсиализация, която цари в известните туристически обекти на запад. Нямаше светлинни лъчи, нямаше продавачи на сувенири, бързи закуски и витрини с безалкохолни...
Пътят към града, който е един 800 метров каньон се осветяваше със свещи, хиляди свещи в промазани хартиени фенери!!! В малкото пространство отгоре се виждаше абсолютно ясно небе с ярки звезди.
В града се влиза изведнъж... Просто скалите го скриват почти до последно. След няколко крачки си на централния площад пред, може би, най-известната сграда от Петра – Съкровищницата.
Площадът беше осветен също с безброй свещи . Местен оркестър свиреше старинна бедуинска музика, поднасяха чай. Много добре.
Разбира се софиянци не бяха на същото мнение, според тях парите за билети са си били хвърлени на вятъра. Може би защото нямаше кльопачка, пиене и лазерни лъчи. Единият си мислел, че ще е като светлинното шоу в Търново. Тя и една патка така си била мислела и после...
Абе най-добре беше да им теглим една майна на всички и да отидем ние четирите, ама нали съм добра.
На следващия ден не направихме тази грешка да ходим с групата. Взехме си билетите и трите (без Нина, която беше с операция на крака и нямаше да може да изкачи върха), вместо да се влачим по главната улица поехме по маршрута, който обикаля целия град и се изкачва на върха, където е жертвеникът. Слизане и пак изкачване до храма – всичко прави около 15 км.
Отели ни се вола него ден, но не съжалявам. Няма как точно аз с моя беден речник и въображение оперирано от романтика да го опиша. Гледките са зашеметяваши, скалите – все едно са рисувани на ръка. Огромно е. Сред пясъците бяха нацъфтяли ириси... На всичкото отгоре денят се случи прекрасен с топло за сезона време.
Не съм виждала нищо по-красиво, а аз съм видяла доста. Съчетанието между архитектура и природни дадености е смайващо. Всеки , който е гледал “Индиана Джоунс и последния кръстоносен поход” има бегла представа за какво говоря ( филмът е сниман там). Както единодушно решихме накрая на екскурзията след Петра вече всичко видяно по-нататък ни се струваше безцветно.
Вечерта след всичко видяно и провървяно – някъде около 15 км последните от които на магаре пристигнахме в столицата Аман, където ни настаниха в 5звезден хотел, много добър между другото.
Същата вечер беше и новогодишната нощ. Не преполагах , че след толкова впечатления и ходене ще успея да се забавлявам, но нали са казали ”къде го чукаш, де се пука”. А ние наистина се скъсахме от танци.
Още със сядането установявам , че организатори и гости на новогодишното празненство са не кои да е, а салса клуба в Аман! Аз като една видна салсьорка с 4 годишен стаж приех това като лично предизвикателство. Сещай се по-нататък. Абе скрихме им топките както се вика – и на персонала и на другите от хотела. Аз лично танцувах с кого ли не включително с управителя на всички ресторанти, който също поназнайваше малко салса. Много, много добре се получи! Дори и дъртите брантии от нашата група, които не можех да понасям се оказаха весел народ. Особено една доцентка от софийския университет много ме хареса и докрая не можех да се отърва от нея.
Само за сведение ще кажа, че храната през цялото време беше великолепна, а на новогодишната нощ – 6+. И много. Толкова много ядене аз на друго парти не съм виждала. Въпреки канските усилия на празнуващите да изядат света, храна остана за още 1 парти.
Изобщо по тази точка Йордания е една приятна изненада. Само дето не бързат много. Ако си много жаден трябва да го предвидиш и да им поръчаш около половин час предварително иначе рискуваш да си умреш от жажда. Но като му свикнеш се търпи.
На следващия ден ужасния екскурзовод ни остави да спим до безбожно късно! – 10 часа. И после като ни метна – старинния Аман, сукове... американското посолство. Е не знам вече това кое подред доказателство е, че американците за сетен път се осраха до ушите с този антитероризъм и войната срещу Ирак. На път за стария Аман трябваше да се мине покрай американското посолство, просто друг път няма. От 2 квартала напред бяхме предупредени да не снимаме сградата и изобщо да не поглеждаме натам. Добре, то пък кво му има за гледане – прилича на варненския затвор. Обаче минавайки покрай посолството на великата американска нация настава суматоха. Автобусът е спрян. Отряд йордански войници нахлува през двете врати и ...за малко да вдигна ръце, добре че съм със забавени рефлекси. Та значи на некъф кьорав офицер му се е привидяло, че от прозореца на автобуса се снима безценното хамериканско здание. След което на целия автобус бяха проверени камери и фотоапарати!!! Разбира се, никой не беше снимал, но пък проверката отне към 1 час. Как да не се умилиш, че ти и американците сте съюзници! Смятай, ако бяхме руснаци или, да речем, китайци. Щяха да ни съблекат.
Та ходихме до стария Аман. Наистина интересно, но след Петра и новогодишната нощ някакси го минах като бързия влак.
След това – Джераш. Това е древен град, един от десетте в района, които са били завладени от Александър Македонски. След завладяването градът е станал гръцки, после византийски и накрая – арабски. Наистина много запазени храмове, колонади, 2 театъра почти непокътнати.
Понеже сме снощни, пък и големи вълнения покрай посолството чак към 3 часа след обяд след усилено пиене на арабско кафе с кардамон се освестихме и започнахме да се любуваме на красоти до тогава ми е мътно. От там си купих 2 много сладки картини и ако не бързахме толкова щях да си купя и още. Пихме бира. Или май първо пихме бира и после купувах картини. Изобщо този ден беше малко мътен, което е жалко, тъй като Джераш е много хубав град и много запазен.
На следващия ден беше най-голямото разочарование от екскурзията – по стъпките на Мойсей. Минахме чак в Палестина за целта. С'а, понеже, дали щото не съм религиозна или, щото т'ва ми намирисваше на една голяма уйдурма, ни реката Йордан ми направи впечатление, ни нястото където Йоан Кръстител е кръстил Иисус. Понеже река Йордан в момента е една локва, а там където са кръстили Иисус пък няма вече вода... и с'а как да повярваш, че се е кръстил като то няма вода 2 врабчета да се удавят?!?! Иначе е направен изкуствен басейн, който повтаря мястото според описанието в евангелията... Камъни и вода е забранено да се вземат оттам. Въпреки, че те по нищо не се различават от камъните на село и аз не сметнах за необходимо с риск палестинеца, който ни беше водач да ме нахока, да си нагреба камънак и вода. Но иначе пясък от Петра си взех ;-)
На връщане за Акаба спряхме на Мъртво море. Голям смях, там наистина не можеш да потънеш! Все ти се струва, че нали това все пак е вода няма как да не можеш да далдисаш. Обаче не би. Не ста'а. Можеш да си седиш по турски във водата. Като шамандура си. Едно селско момче от Пловдив реши, че се намира на Слънчев бряг, засили се и като се бухна... първо му изплува задника, послеи той самия с кански крясъци изплува на брега – беше му влязла вода в очите. Водата е толкова солена, че камъните където се плискат вълните са с доста големи кристали сол. А не дай си боже да ти влезе вода в очите ... става страшно.
Последна нощ в Акаба. Напихме се заради същото селянче от Пловдив. След като изпихме манайсе бири на вечеря и направихме доста внушителна пирамидка от кеновете ( за 4 женоря въобще не е зле!) за ужас на сервитьора ( те винаги се ужасяват когато жена им поръча пиене), оня се сети, че има рожден ден и отиде да купи от близкия супермаркет твърда пиячка. Качиха ни на покрива на хотела, за да не ни виждат резила постоянните клиенти от скай бара. На покрива хич не беше зле! Имаше си дървени пейки и масички, а за гледката да не говорим – цял Акаба плюс още 4 града от 4 различни държави. Феерия, братче, как да не се напиеш?!?!
След бирите, уискито направо ни циментира. Сандра се прибра първа и беше много зле. Аз малко пообщувах с компаньонките от скай бара, които се оказаха до една украинки и до една - под 17 години.
После се прибрах, съблякох к'вото можах, взех една бутилка с вода, седнах пред тоалетната чиния и започнах мощно да повръщам мислейки си, че Сандра е заспала. А тя била толкова зле, че нямала сили да се добере до банята да повръща и само със завист слушала аз как се дера.
На другата сутрин аз се даврандисах много бързо, а Сандра беше като напикано мушкато. Викам й “Сандра трябва да отидем да ги видим тези корали, бе душко! Стани си събери багажа!” Така къде с кандърми къде със заплахи успях да я изкарам от хотела.Слязохме в центъра. Аз я гледам - Сандра изобщо не става за гмуркане, то и аз не съм по-добре, де. Емилия е станала в 5 – 5 и половина взела си е хавлията и оттогава никой не я е вижал.
Тогава ми хрумва брилянтната мисъл, че като не можем да се гмуркаме поне можем да отидем до аквариума и да погледаме всичко накуп. Речено – сторено. Хващаме първото такси пред Радисън САС, понеже аквариума е на 15км от града.
Качваме се и тъкмо излизаме от града и Сандра започва мощно да повръща. Разгеле, отпуши се! Шофьора запазва присъствие на духа. Спира таксито и вади от багажника специална вода против повръщане и пластмасови чашки. Направо ме разби тоя! Само се молех да не се досети за истинската причина за сониното повръщане, а да я помисли за бременна, понеже там не се гледа с добро око на тези, които пият, а за жени които пият да не говорим.
Забравих да кажа, че шофьора беше възрастен чичко между 120 и 130 кила. Оказа се, че това е бившият шофьор на стария крал. Много приятен чичка. Целия ден се занимава с нас. Заведе ни до аквариума, изчака ни да се наахкаме и наохкаме ( ама наистина прекрасни корали и риби!!!) да направим амнайсе снимки, като се има предвид, че на риба трудно може да се направи свястна снимка освен ако не е препарирана, така че ние доста се дупихме пред аквариумите, да се наприказваме с местния отговорник по аквариуми, на връщане ни закотви в едно кафене на открито, нещо като механа на открито.
Там ни напоиха мене с кафе с кардамон, Сандра с чай от мента против повръщане. Там станахме главна атракция когато собственика реши да ни облече като бедуинки. После местната сган започна да се пазари с шофьора, който го играеше от страната на булките за колко камили ще ни даде. Няколко англичани направиха плах опит да се включат в играта, но те нямаха камили и бързо отпаднаха от надпреварата... После чичкото ни върна в града, заведе ни по наше желание в един сувенирен магазин да си купим кючекчийски костюми, изтъргува ни отстъпка, напълни ни чантите със сувенири и ни изпрати по живо по здраво. А за плащането оня вика колкото дадете.... и наистина не беше включил отчитащия апарат, това много ме впечатли, та той почти целия ден си изгуби с нас.
Между другото Йордания е първата страна където не съм си държала чантата отпред да не я откраднат. Не видях и просяци въпреки, че са по-бедна страна от нас, напълно зависима от петрола на Ирак. Хората са дружелюбни и може да те гледат като невидяли женско, но не са нахални като италянците и гърците. Повечето знаят чужди езици и ги говорят добре. Изобщо приятна изненада.
А в това време кака Еми изобщо не си е губила времето да си играе на бедуинки, а е извъртяла “страаашен флирт с момчето за гмуркане. 'Начи накратко : излязла тя от хотела с хавлия на рамо и почти моменталически била засмукана от некъф малолетен арабин, който според описанието бил красив като картинка. Оня обаче не говорел добре английски, но къде с жестове къде с к'вото падне се разбрали, че тя иска да се гмурка, а пък той предлага услугата гмуркане + екипировка. Демек, търсенето се сблъскало с предлагането. Разбрали се, оня я метнал на една кола и запрашил към некъф квартал, примерно нашето Владиславово. Кака Еми малко се уплашила. Още повече се уплашила когато спрели пред един коптор и в колата се качил още един арабин с екипировката. Но се оказва , че арабина е преводача. Закарали я много близо до аквариума междувпрочем. Нахулили й шнорхела и плавниците и красивия неанглийскоговорящ арабин се гмурнал с нея. “И да видиш, путко, едно опипване. Ма той така те подхваща, ма един влажен поглед...” Та с две думи как Емилия си смени коренно мнението за арабите, въпреки че твърди, че до секс не се е стигнало.
Само се питам как е успяла да го види тоя влажния поглед през шнорхела, но нейсе... С две думи на никого не му се тръгваше. Кацането в София ни отрезви на минутата – не стига, че студено и лапавица, ами никой от летището не знае какво да прави с такива като нас дето са за Варна през София т.е. дали да ни прекарва през митница или да минем митница във Варна. Мотаха ни из цялото летище, чакаха някой да се обади на друг да му каже какво да прави... абе мила- родна картинка. Накрая май и митница не минахме въпреки, че кака Еми настояваше “Минете ни, моля ви, че да си ходим”...
Това е накратко. Спестила съм много случки, но то и без това стана много дълго.
Автор: неизвестен.
Публикува се благодарение на Красимир, който го изрови отнякъде този разказ, но така и не знае кой е авторът. Ако авторът се намери - да се обади да му напишем името
Update: Извинявайте!

Уважаеми читатели на "Пътуване до...", вчера публикувах един анонимен разказ (в смисъл - с неизвествен автор, а не - че го крием автора). Разказът е забавен според мен, но езикът му се оказа малко...неприемлив за част от читателите на сайта и предизвика доста реплики.
Даже някои от читателите познаха някои от героите.
Затова искам да се извиня на всички, които неволно съм засегнал с тази публикация!
Понеже разказът все пак е забавен, реших да направя малко цензуриране: сменени са имената на участничките, а така сащо съм изтрил думите, които трябва да бъдат изписани със звездички.
Така сащо ще изтрия и коментара на Алис, който споменава името на една от участничките и го копирам тук, но със сменено име.
Още веднъж се извинявам, ако съм засегнал нечии чувства с оригинала тази публикация.
По принцип разказът отдавна съществува в интернет и би трябвало вече да е четен от много хора - но може би на този сайт не трябва да се публикуват толкова остри текстове - затова и направих цензурата с имената и със зездичките.
Ето и изтрития коментар:
Алис каза...
Не знам за "новата прослойка" български лелки, но Емилия , която имам, кхъм..,"късмета" да познавам в никакъв случай не може да бъде окачествена като такава. И предимно се обръща към други жени със "сестро", а не с "*****". Не може да й се отрече, че е добър и знаещ(т.е. има богата историчека фантазия) екскурзовод и умее да забавлява туристи и предимно колеги.
А по въпроса за самотата - за авторката не знам, но при Емилия това е съвестен избор, не лошо стечение на обстоятелствата.

И други автори са разказвали за празнуването на Нова година в чужбина. Вижте и техните преживелици>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

11 коментара:

Анонимен каза...

автора е част от новата прослойка български лелки, които си говорят на п*тка и после се чудят защо са сами.

Стойчо каза...

Е, хора, всякакви - пуснах разказа заради интересното място, а и за да се види, че не само мъжете могат да изкарват мъжкарски.
Но си прав, че ще е добре да сложа зездички **** на някои места;-)

Алис каза...
Този коментар бе премахнат от администратор на блога.
Анонимен каза...

да, благодаря за уточнението, но това
за съжаление не намалява нечистоплътността, която лъха от иначе забавния и интересен разказ.

komitata каза...

От анонимността също не лъха на теменужки.

Анонимен каза...

хаха,
имате предвид анонимността на авторката, предполагам.

komitata каза...

Авторката както разбирам вече, не е анонимна. Става дума за анонимните коментатори

Aby каза...

Невероятен разказ - не съм чела нещо толкова искрено и свежо като че ли. Благодаря на авторката, че ме накара да се смея през сълзи близо половин час и на Стойчо, че го е пуснал в блога си.
Дано повече такива места да "възбуждат" перото ви!
Поздрав!

spatiata каза...

ТАЯ Е ЕГАТИ ЛЪЖЛИВАТА ВАРНЕНСКА КРАВА !!ЕГАТИ ЛОКУМИТЕ ,ЧАК СИ МИСЛЯ ,ЧЕ МАЙ ВЪОБЩЕ НЕ Е ИЗЛИЗАЛА ОТ ВАРНА И ВСИЧКО ТОВА АЛА БАЛА !!!!ВЯРНО Е ,ЧЕ ЛЕТИЩЕТО НА АКАБА Е НА ОКОЛО 15-20 мин. С КОЛА ДО ГРАДА ,НО : 1.ИЗРАЕЛСКИЯТ ГРАД СЕ НАРИЧА ЕЙЛАТ И ПРИСТИГАЩИТЕ В ЙОРДАНИЯ МОГАТ ДА ГО ВИДЯТ И ОТ САМОЛЕТА И ОТ БРЕГА НА ЗАЛИВА ЗАЩОТО ТАМ Е ГРАНИЦАТА М/У ДВЕТЕ ДЪРЖАВИ . 2.АБЕ ДУНДО Я МИ КАЖИ КАК ВИДЯ И СИРИЯ ОТ АКАБА !!

Анонимен каза...

:)neveroyatna statya...iskreno se zabavliavah..taka se ste4e jivotat mi,4e i az sam bila po tezi mesta..i v AQABA..i PETRA i JERASH ...i AMMAN..i river of Jordan...da interesno e tam,no opredeleno avtorkata na tazi statya strashno zabavno razkazva i az ne sam se zabavliavala taka,kakto tya...Yordania e edna po-otvorena strana i mislya,4e vsi4ki biha si izkarali interesno postestavaiki ya i pojelavam na vseki tova ysestane s dosega do tezi drevni mesta!:)a horata v AQABA sa po-vijdali evropeiki ot kadeto i da bilo v Yordania,no vse pak e dobre za li4na bezopasnost da se spazva dobro povedenie i nepredizvikvasto obleklo:)no da...SIRYA e yasno,4e ne moje da se vidi ot AQABA,no ISRAEL se vijda..:)

Анонимен каза...

s :

Тоз пътепис ми влиза директно с шут в топ 10!