08 ноември 2007

Хърватска – една приказка на четири колела

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Хърватска е една очарователна страна

— подобно на всяка очарователна жена, тя е издокарана на външен вид, леко резервирана е, изглежда чудесно и е много добре поддържана. Гостоприемна е, ако имаш пари в брой, но не е скъпа. Нито пък прекалено евтина и комерсиална, като България. Малката адриатическа република не прилича по нищо на България. Въпреки че и тук изживяват трудния преход към пазарна икономика, въпреки че са водили кръвополитна гражданска война съвсем доскоро, въпреки че са извън ЕС, хърватите са много, много по-напред от нас. Минималната заплата е 600 евро. Бързият икономически прогрес през последните години може би се дължи на факта, че цялата страна е една огромна плажна ивица благословена с най-кристално чистите води на Европа. Туризмът е основната експортна индустрия и, както забелязах, върви. Пътната инфраструктура е чудесна, а възможностите за предвижване до страната и вътре из нея са много — с кораб, с автобус, със самолет, с автомобил, с каравана, на стоп, с влак, с таксита и маршрутки. Вариантите за нощувки са безброй — по всеки вкус и по всеки джоб. Можеш да къмпингуваш срещу символична сума на брега на морето, да си наемеш прилична квартира за 10—20 евро или хотел, където цените започват от 40 евро и стигат до плюс безкрайност, като всичко зависи от това дали държиш стаята ти да има изглед към морето, вана и човек, който да ти прави свирки във ваната. Мега комплески от рода на „Слънчев бряг“ и „Златни пясъци“ липсват, грамадни хотели в стил „мутробарок“ също. Всички градчета и курортчета по морето са чисти, спретнати, малки и уютни. Изглеждат като нарисувани.


Цените определено са достъпни. Дори ниски за качеството, което получаваш. Хърватските курорти не отстъпват по нищо на френските и италианските, например. Могат да се похвалят с древни забележителности, разкошно море, висока хигиена и европейско ниво на обслужване във всяко отношение. В сравнение с италианското Адриатическо крайбрежие или френската Ривиера, обаче, където за 5 евро можеш да си поръчаш максимум една бира, тук можеш да се наядеш и напиеш с десет в почти всяко бистро, без да ти се налага да правиш компромиси с качеството или количеството на храните, напитките, обслужването и хигиената. Цените по магазините са като у нас. Природните забележителности са хиляди, пътищата са повече от идеални, няма винетки, но магистралите се плащат. Това, което ми направи най-силно впечатление бе колко педантично е организирано всичко — от велосипедните и пешеходните алеи в парка, през определените за почивка места по транспортните артерии, наречени „одморище“ — комплекс от паркинг, бензиностанция, магазин, ресторант и тоалетна, за да не пикаеш край пътя, до специално обозначените места за стопаджии и педантичното спазване на пътния правилник, при все липсата на натрапващо се полицейско присъствие, каквото има у нас. Само на едно място видях ченгета и те си стояха в колата. Радарите са електронни и са обозначени с предупредителни табели. Пешеходците са винаги с предимство. Взех обаче много да се отплеслвам, затова ще премина по същество, а именно — ще направя кратък обзор на 4000 километровата обиколка, която предприехме с кола из Западните балкани. Препоръчвам такова пътуване на всеки, защото е различно, интерсно и си струва повече, отколкото да слънчасваш по камънаците из Гърция или да тичаш като гламав след екскурзовода по организираните турове. И така, „човек е човек, когато е на път“.


За седем дена успяхме да „обършем“ 4000 километра по следния маршрут:

Варна-София-Белград-Загреб-Риека-Сплит-Дубровник-Сараево-Ниш-София-Варна

Той ти позволява да разгледаш три различни държави, да се наслаждаваш на планини и морета по пътя и да бъдеш абсолютно независим в решенията кое, кога и колко. Винаги са ме дразнили организираните туристически пътувания, особено с автобус. Личният автомобил дава несравними преимущества да бъдеш навсякъде, където пожелаеш и когато пожелаеш, без да се съобразяваш с някаква програма, екскурзовод и организатор. Другите предимства са, че можеш да спреш винаги, когато ти се ходи до тоалетна и, че пътуването с личен автомобил е доста по-бързо и по-комфортно, отколкото с раздрънкан, спарен автобус. Визи и особени митнически ограничения няма. Необходими са ти само зелена карта за автомобила, червен паспорт и здравна застраховка. През границите минаваш със статута на европейски гражданин, което означава — с минимум формалности. Багажите не ни ги проверяваха никъде, а горивото навсякъде е малко по-евтино, отколкото у нас. Препоръчително е да си носиш евро на дребни банкноти. С тях можеш да се разплащаш по бензиностанциите и в крайпътните заведения, а за смяна в местни пари е хубаво да потърсиш банка, вместо чейндж бюро със занижени курсове, завишени комисиони и риск да ти пробутат фалшиви банкноти. Кредитните карти и пътническите чекове вървят на много места, особено в Хърватска. Ако смяташ да наемаш автомобил, кредитната карта е задължителна. Предварителни резервации в къмпинзи, мотели, хотели, хостели и частни квартири не са ти необходими — срещат се навсякъде край пътя, а регистрацията е формалност, с която се занимават хазяите. Магистралите извън България се плащат, на места събират символични курортни такси, а нощувките са много достъпни, както ще стане ясно малко по-долу.


От Варна до Риека през Белград и Загреб

навъртяхме близо 1500 км без прекъсване. Карахме на три смени. Пътят е толкова дълъг, че имаш време на се напоркаш, да изтрезнееш, да шофираш 500 километра, пак да се напоркаш и пак да изтрезнееш.
На българо-сръбската граница си припомних онези стари харабийки, които влизането в ЕС така безпощадно ни отне, а именно: безмитните магазинчета, където можеш да си купиш бутилка Jim Beam за 12 лв, стек Marlboro за 10 лв и безмитната бензиностанция, където можеш да си налееш силно разредена нафта без акциз. Пред бариерата в сръбско ни спря полупиян, брадясал митничар с окапана униформа, който приличаше на дърт, мазен чекиджия. Заяде се, че носим повече стекове цигари от разрешеното, но ни пусна, след като го излъгахме, че отиваме на гости у приятели в Белград. В най-лошия случай може да се разделиш с бутилка ракия, две кутии цигари или някакъв друг дребен „подарък“, който спестява доста нерви и време на границата. Всички сръбски митничари и пътни полицаи са подкупни. Като българските.


Дългото пътуване и уморителното шофиране през нощта изискват намесата на стимуланти, които, ако не си наркоман, заместваш с кафе и Redbull. Redbull в Сърбия не видях да се продава, а кафето е отвратително, защото го варят в джезве, но за сметка на това навсякъде има Guarana — доста по-евтино и ефективно средство за безсъние. През границата пътуваха много турци с чисто нови Audi-та, BMW-та и Mercedes-и с немски номера от Истанбул директно за Германия. Мъжете имаха вид на градски плъхове, тип „дребен тарикат“, а пингвините* подбърсваха сополите на многолюдната челяд и тъпчеха шалварите със стекове безмитни цигари. Всичко това ме наведе на мисълта, че колкото и „модерни“ да са станали тези хора, колкото и нови коли да карат, колкото и време да са живели в развития Запад, те никога няма да се превърнат част от него и да се интегрират напълно, а винаги ще останат изолирани в техните си гета и ще се ръководят единствено от техните си, средновековно-патриархални порядки. Просто забрадка и LCD дисплей на задната седалка в чисто нова А6-ца не ми се връзват нещо. А собствениците и на едното и на другото изобщо нямаха вид на честни данъкоплатци.


Сръбската бира „Елен“ е хубава, евтина и се продава навсякъде край пътя. Върви с чипс, тънко мезе и задълбочени разговори на тема: „Глобализацията и националните идентичности в променящия се свят на 21 век.“ Хърватската граница се преминава по-бързо от сръбската, а след нея ти предстои каране по най-качествените пътища в тази част на Европа, които по нищо не се различават от пътищата в ЕС: черен асфалт с перфектна жълта, светло-отразяваща маркировка, много табели, знаци и осветени междуградски кръстовища. Тунелите са изключително добре поддържани, сухи и чисти, а непрекъснатата бяла линия е набраздена, за да предизвиква вибрация и да стряска шофьора, в случай че задреме и неволно премине в насрещното платно. Скоростта се контролира с електронни радари, ограниченията са 90 по второкласен път, 100 по първокласен и 130 по магистрала. Мостовете и виадуктите са обозначени с ветропоказатели, които ти позволяват да прецениш силата на страничния вятър. Над пътя висят термометри, показващи температурата на асфалта и електронни табла, на които се изписва скоростта, с която се движиш в момента — непосредствено до разрешената скорост. Помислено е за всичко.


Рано сутринта пристигнахме в курортното селище

Опатия, близо до големия град Риека

на Адриатическото крайбрежие. Смазани от път и без идея къде ще спим, веднага се заехме с решаването на този проблем. По-горе стана дума, че възможностите за нощувки са много, а цените са най-разнообразни. Нощувките в самите курорти обикновено струват два-три пъти повече, отколкото в техните покрайнини. Ето защо, ако си с кола няма нужда да се набутваш излишно, а просто трябва да поразпиташ на едно-две места. Навсякъде край пътя има добре обозначени табели за частни квартири, вили и апартаменти под наем. Спираш, питаш, пазариш се и се настаняваш. Харесахме си няколко вилички, които за съжаление се оказаха пълни. Накрая като интелигентни туристи отидохме в първото пътническо бюро и там за десетина минути ни наместиха за по 15 евро на човек във виличката на двама симпатични и леко странни баба и дядо полиглоти.


Опатия е нещо средно между Балчик и Монте Карло:



стръмни баири с

дворци и вили в средиземноморски, бароков стил.

Перфектни градини. Разкошна крайбрежна алея за разходки. Мацките са стилни, добре облечени славянки със сладки личица и дебели, виснали задници. Градчето е малко и уютно, а хората са леко резервирани, както навсякъде другаде в Хърватска. Няма я тази балканска еуфория да седнеш и да изпиеш два литра ракия с гостите от чужбина, които са ти дошли във вилата, примерно. Дали заради католическата религия, дали заради про-западното влияние на Италия и Австрия, не знам, но тук хората приличат повече на сдържани европейци, отколкото на разпасани балканджии. Туристическият персонал е добре образован и говори няколко езика — предимно английски, немски и италиански. Френският се практикува по-рядко, а руският не е препоръчителен, но ако си българин спокойно можеш да праскаш на родния си език, обаче по-бавничко, за да те разбират.
Хърватският диалект прилича на развалена българска реч от времето на бай ти Вазов. По-смешен е дори от „македонския“, но го разбираш малко по-трудно, защото все пак е чужд език. Стаята, например, е „соба“, филийката хляб е „комат“, задънената улица е „сляпа“. Очевидно българската реч е преживяла доста по-голяма еволюция от Ренесанса насам, защото аз схващах 90% от думите на хърватите, а те само 50% от моите. За по-задълбочен разговор английският все пак си остава най-доброто решение. Хубаво е да се избягват темите за войната, национализма и „защо не влязохте в Европейския съюз, а?!“.

Обикновените хора страдат от някакъв болезнен комплекс на тема ЕС.

Това си личи и от телевизионните предавания и от разговорите по улицата. Има защо да негодуват — държавицата им е спретната, организирана и богата, а жизненият стандарт гони равнищата в Италия, Гърция, Испания, Словения и Португалия, особено като се има в предвид, че минималната заплата е 600 евро, а цените са същите като у нас. Но външната политика на Хърватска изостава. Държавата пропусна интеграционните процеси и на първата и на втората вълна от европейското разширяване, като по този начин потъна в политическата изолация на Западните Балкани, където определено не й е мястото. Причината е ревностният национализъм, а завистта към съседите словенци, вече европейски граждани, е повече от оправдана, предвид огромната близост между двете държави и изпреварващото икономическо развитие на Хърватска пред Сърбия, Босна, Черна Гора и останалите мизерни държавици забутани в девета глуха из Западните балкани.


На следващия ден предприехме пътуване из

полуостров Истрия до Пула

— столица на богата римска провинция от античността. Днес градът е силно урбанизиран индустриален център. Подобно на Риека, той разполага с голямо търговско пристанище,

добре развита корабостроителница и плетеница от магистрали, така че освен изключително

запазения Колизеум, общо взето няма какво да се види. Препоръчителна е разходката с кораб из 14-те острова, разположени в залива, по пътя за Венеция, която се намира само на 120 километра по права линия през морето. Туристическите корабчета събират желаещи директно на пристанището, а обиколката струва 20 евро и продължава няколко часа, като в цената са включени риба на скара и вино на корем. По островчетата можеш да видиш

изоставени, надупчени от куршуми казарми, бившата частна резиденция на другаря Тито, добре поддържани голф игрища и ловни полета, свръх-луксозни яхти, делфини и какво ли още не.

Два дни се оказаха напълно достатъчни, за да разгледаме всички забележителности на полуостров Истрия, след което се насочихме на юг към Далмация, по приказната крайбрежна ивица на Адриатическо море.

Пътят изобилства от панорамни гледки, като ту се извива високо над морето, ту криволичи съвсем близо до водата.

Пълно е със закътани райски заливчета,

където на воля можеш да плуваш сред ята от цветни рибки, между корали, морски звезди и какви ли не красоти на подводния свят. Видимостта под вода е изключително добра — около 10—15 метра, а повърхността е спокойна заради множеството острови в открито море, които служат като естествен вълнолом.

Носенето на плавници, шнорхел и маска е повече от задължително. Ако пък си фен на подводния риболов или си запален водолаз, просто трябва да емигрираш тук.


Пътят минава през

Сплит

— друг важен морски и търговски център от древността до наши дни. Голям, индустриален град с усещане за Варна. Основната забележителност е римският императорски дворец, разположен на площ от 18 000 кв. м. в самия център на града, срещу пристанището. Дворцовият комплекс, унищожаван, реставриран и разширяван много пъти през последните 1600 години,

е низ от тесни улички и малки площадчета във венециански стил, между които са се сгушили кафенета, ресторантчета, антиквариати, художествени галерии и магазини за дрехи — предимно дамски облекла и обувки от кожа, с доста солена туристическа надценка.

Площадът между двореца и пристанището е много живописен — фасади в колониален стил, с дървени капаци на прозорците, обърнати към морето, палми и пак кафенета, кафенета, кафенета. Пълно е с туристи, но мястото е достатъчно просторно, за да не се блъскаш в тях, което предразполага към мързеливо излежаване на слънце и изпиване на няколко хладни „биришки“.

На тръгване минахме покрай някакъв храм, пред който гордо се извисяваше статуята на първия свещеник, превел библията от латински на хърватски и по този начин направил религията по-достъпна за обикновените хора. Народен просветител, проповедник и отшелник, това беше местният Паисий Хилендарски, един вид. Ситен и любознателен японски турист, целият окичен с дигитална снимачна техника и bluetooth в ухото, любезно ни осведоми на френски, че ако пипнеш изтъркания палец върху крака на статуята и си пожелаеш нещо, то ще се сбъдне. Оттам и опашката, която културно се редеше пред палеца. Пипнах го и си пожелах нещо много хубаво. Сега ще видим дали легендата е мит или реалност...


Вечерта прекарахме в

Макарска — хърватското Монако:


скъпарски яхти, бутици и стръмна планина „Пирин стайл“, която се извисява директно над самия град. Настанихме се в хотел „Макарска“ — миниатюрно, добре поддържано хотелче с три звезди. Върху нощните шкафчета имаше копия от Библията. Крайбрежната алея представлява пъстър букет от магазинчета, бирарии, кафенета и ресторанти, които работят до късно и е изключително подходяща за нощни разходки. От морето бликат изкуствени фонтани, а в по-високата част над града са разположени панорамни пейки с гледка, за удобство на пушещите джойнт посетители. Като цяло Макарска е един красив, но скучен курорт за богати дъртаци. Стерилната подреденост на това място ми напомни за задушаващата тишина и отегчителното спокойствие в родната Албена, където има всичко друго, но не и нощен живот. Дори да не ми харесват по принцип, Слънчев бряг и Златни пясъци с тълпите си пияни и надрусани младежи от цял цвят, които никога не спят, започнаха да ми липсват. Хвана ме носталгията, един вид. Ама само за малко.


На следващата сутрин пътуването на юг из Далмация продължи. Преминахме без да спираме през две измислени КПП-та, които би трябвало да ограждат единственият босненски град с излаз на Адриатическо море — Неум. Щом видяха европейската регистрация в платното за транзитно преминаване, обозначено с дванадесет жълти звезди на син фон, митничарите ни направиха знак да продължаваме, без дори да ни погледнат паспортите. Готино е да си европеец.


Отбихме се за обяд на един от островите край пътя, до който се стига по мост, тъй като отнякъде бях прочел, че там правят най-доброто хърватско вино и сервират най-вкусните морски специалитети. Оказах се прав.

Огромните рибни плата, в които имаше всякакви миди, риби, водорасли, скариди и дори „Лигни“ (пипала от октопод, на български) плюс дегустацията от бели и червени вина ни излезе по 20 евро на човек, но това се оказа маловажно в сравнение с факта, че се намирахме в подножието на най-голямата крепостна стена в света, след Китайската.

През Средновековието крепостта на град Стон е служила като основен граничен форд на Дубровнишката република, откъдето са наблюдавали и контролирали търговията по Адриатическо, Средиземно и Черно море. Време беше за Дубровник — основната дестинация на автомобилната ни обиколка. Успяхме да си наемем луксозна вила с частен плаж, лодка и собствен кей само на 5 км от града-музей. След кратък пазарлък собственикът (хърватин, който произвежда вино в Silicon Valley / California и се прибира само за лятото тук) се нави да ни пусне за по 22 евро на калпак. Удоволствието да се събудиш сутринта, да си обуеш плажните боксерки и да цопнеш в морето, което е само на 5 метра от мястото, където си спал, е несравнимо. Нямахме много време да се излежаваме на частния плаж, обаче, защото уискито свърши, а и все пак бяхме дошли да разглеждаме Дубровник.


Дубровник - „Перлата на Адриатика“


представлява старинен град, около който е адски трудно да си намериш място за паркиране, дори срещу пет евро на час, а щом преминеш през високите порти, пред погледа ти се разкрива населението на Слънчев бряг, натикано между четири крепостни стени. Навсякъде пак беше пълно с дребни, дигитализирани японци. Чак сега разбрах защо bluetooth-ът никога не им излиза от ушите — ами че те хората кротко си обикаляха, снимаха с някакви неземни, микроскопични камери и фотоапарати, а щом стигнеха до някоя забележителност, маркирана с номер, набираха номера в мобилните си телефони и внимателно изслушваха екскурзоводската лекция на японски. На това му викам „нация техническа“. Останалите глупаци от цял свят се мотаеха с огромни, примитивни гайд слушалки в ръка или пък се напъваха да чуят какво, аджеба, им говори леличката с чадърчето на разваления си английски. Целият „стари град“ на Дубровник е очарователен и богат на история, защитен от „Юнеско“ паметник на културата. Това обаче не се оказало пречка за сърбите да го бомбардират ожесточено по време на гражданската война, с което са си спечелили възмущението на цялата международна общественост. А ето, че няколко години по-късно международната общественост в лицето на НАТО не пропусна да им го върне тъпкано като бомбардира Белград, все едно, че там няма исторически паметници, защитени от Юнеско. Замислих се колко грубиянски факт е войната, колко долен е Буш и какво „магаре на мост“ са сърбите. Постепенно започнах да разбирам местния национализъм и пропуснатата възможност за ЕС започна да ми се струва справедлива цена, която оправдава националните интереси, тъй като всичко видяно дотук ми диктуваше, че хърватите се оправят чудесно и сами.

Днес, за щастие, старият Дубровник е напълно реставриран и изключително красив. Намирането на средства за поддържането му очевидно не е проблем, защото хиляди туристи всеки ден плащат по 7 евро за едночасова обиколка върху крепостната стена, без да се замислят.

Разходката е доста изтощителна в жегата, но дава възможност да се наснимаш на воля и да разгледаш всичко от високо,

а ако след това си гладен като Кумчо Вълчо и жаден като африканска камила, както бях аз, задължително ти препоръчвам да опиташ

специалитетите в ресторант „Орхан“ — точно под Дубровнишката крепост, в залива. Цените са доста приемливи.

На връщане към България решихме да минем през

Сараево

за по-интересно. Пътят за Босненската столица удивително прилича на път из източните Родопи — реки, стръмни села, пингвини* и ракети** навсякъде. Сараево е един гига-Перник, затворен отвсякъде между високи планини. Бях заспал и имах чувството, че съм се събудил в София през 1998-ма година:

зле облечени хора в дънки, анцузи и кожени палта, джи ес еми, голф двойки и мъгляви обещания за присъединяване към ЕС някога в далечното бъдеще. Верно, какичките вече имаха по-високо окачване***, но изглеждаха някак скромни, затворени в себе си и тъжни, обути в стари дънки, които не бяха запасани в лъскави ботушки и без огромни, модни цаки на лицето — досущ като нашите моми в онези мърляви години от епохата преди големите молове. Това, което ми направи най-силно впечатление, обаче, бяха Голф двойките. Според мен логото на Босна и Херцеговина спокойно може да се смени от BH на VW, защото от всеки 5 автомобила по улиците, 4 задължително са голф двойка, с две врати. Останалите возила: до едно изгнили Вектри, Астри и стари, очукани Мерджани. Тъжна, бедна, високопланинска страна. Успокоих се, че има и по-зле от нас.


Международният път през Сърбия до Ниш

беше много натоварен през нощта и успяхме да стигнем до София чак в два сутринта. Решихме, че вместо да преспиваме, можем да изтърпим още малко и директно поехме към Варна. След като си изминал 3500 километра за няколко дни, още 500 изобщо не ги правиш на въпрос. Държа да отбележа, че България е държавата с най-смотаните пътища в света. Отново бяхме в царството на мрачните, неосветени улици, на старите шосета без маркировка, на дълбоките кратери в асфалта и на недовършените магистрали. Впечатлението ми, че не живея на правилното място се подсили допълнително от факта, че още влязъл-невлязъл „у дома“ и от храста веднага изскочиха ченгета, които се заядоха за техническия преглед на чисто новия автомобил, с който пътувахме и не ме пуснаха да си ходя докато не ме ограбиха с рушвет като едни истински магистрални бандити. Искрено им пожелавам сандвичите за по пет кинта от OMV — единственото, което тези четирима нещастници ще успеят да си купят с моите трудно изкарани парички да им приседнат дълбоко в алчните гърла.

* пингвин — забрадена жена, мюсюлманка

** ракета — островърхите минарета на ислямските джамии

*** окачване — долната част на женското тяло

Автор: Тихомир Димитров

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Блог класацията на България

7 коментара:

Стойчо каза...

Само като добавка - войната в Югославия беше по времето на Клинтън. Буш в случая е невинен

Анонимен каза...

Хърватско наистина е страхотно. Изкарахме 10 дни там това лято и от тогава ми е абсолютно любимо :)

Udar Tokov каза...

Голфовете в Сараево са толкова популярни, защото там е имало завод преди войната, в който са ги сглобявали. Един мой приятел от там има точно такъв, червен само че с 4 врати и с дубровнишка регистрация ;)

Повече инфо тук

The Sarajevo factory started production on 1 July 1972. Until 1992, some 350,000 vehicles of the Volkswagen brand were produced by the former Volkswagen joint venture TAS (Tvornica Automobila Sarajevo). The first vehicles were Beetles, which were later superseded by Golf and Jetta models and by the Caddy urban delivery vehicle. Production stopped when war broke out in 1992. At that time, the company had around 3500 employees. In August 1998, the newly founded Volkswagen Sarajevo d.o.o. took up vehicle assembly and component production. Since October 2001, the supplier Prevent Sarajevo d.o.o. holds a 42 percent stake in the company, with Volkswagen AG holding the remaining 58 percent. Prevent Sarajevo d.o.o. is a subsidiary of the Slovenian Prevent Holding that produces seat covers for the automotive industry in Bosnia and Herzegovina.

Пътеписа е хубав. Потвърждавам 98% написаното :)

Търновец каза...

Това отгоре бях аз :) И още едно уточнение ... Стон не се намира на остров, а точно в началото на полуостров Пельешац и винцето което вероятно си пил там е било "Дингач" :)

Unknown каза...

Понеже отвори приказка за Хърватска и ЕС, ето и моето скромно мнение. През миналите 2 години съм бил на почивка в Хърватска, не я пропуснах и тази година, макар и за кратко. Курортите им са прекрасни - според мен по-напред от Гърция и не по-назад от Италия.

Но...
1. Хърватска е като Италия - състои се от две неравностойни части - Западна крайморска (Далмация, Истрия, Кварнер + Загреб) и селски изток (Славония). Разликата между двете части се чувства, ако щеш и по "аромата" на крайпътните тоалетни.

2. Стандартът край Адриатика е по-висок от нашия, но не по-висок от този на съседите им - "любимите" им напоследък словенци.

3. По икономически показатели Хърватска е добре, но по политически - все още не. Страната не е изживяла Домовинския рат (Отечествената война) 1991-95, ако и да е победила. Техният национализъм е достоен съперник на сръбския. Така и не успях да науча основните им партии, но пък споровете им в всички комшии (плюс Италия)

4. Гледайки HRT1 и 2, се пренасяш в соцвремената на пъва и втора програма. Ето примерен сценарий на новинарска емисия:
- всичко в Хърватска е добре, всичко е на шест. Премиерът Санадер и президентът Месич режат като луди лента след лента. Името на премиера се споменава средно 27 пъти, на президента - 14 пъти.
- подробен репортаж от посещение на Санадер на островите Зелени нос.
- подробен репортаж от посещението на президента на Буркина Фасу в Загреб.
- тържествено отбелязване на 10-та годишнина от освобождаването на град Книн
- колко са гадни словенците и колко безпочвени са претенциите им за Пиранския залив, река Мура и т.н. (общо са описани 18 спорни точки между двете страни)
- колко са гадни босненците заради моста на Пелашац
- колко са гадни сърбите - те са си гадни по дефиниция
- и църногорците са гадни, но по-малко - тях сърбите са ги подкокоросали да бомбят Дубровник (един отвратителен варварски акт върху град с нулева статегическа стойност)
- времето: над Ядран - сунчано, върло топло, над другите конкуренти курорти - дъжд, цунами, акули, пирани и т.н.
- спорт: на състезание от Световната купа Ивица Костелич се класирал осми. Името на победителя не става ясно.

Всичко това си има основание. През 1992 хърватите бяха пред избор - дали да приемат посредничества - сини каски, ЕС, НАТО и т.н. или тайно да се въоръжат и сами да се оправят. През 1995 г. се оказа, че тяхната политика е печеливша и Хърватска беше 100% прочистена. В Босна и Косово, където влязоха сини каски, десет години по-късно нещата хич не са розови. Само че Хърватска не успя бързо да се оттърси от военизираната организация на държавата и от национализма. И това вече започва да им играе лоша шега. Даже сърбите не се поколебаха да жертват Милошевич.

Стойчо каза...

Потвърждавам мнението на Благун за хърватската телевизия - освен гореописаните новини, има и редица публицистични предавания, в които „дискутиращите“ непрекъснато повтарят колко са велики

Анонимен каза...

Да,всичко в статията ти е така. Всяка година ходя в Хърватска при леля ми(която е омъжена за хърватин) и нещата се променят все в по-добра и по-добра насока.