Моята емиграция или как се разходих до Виена и назад

С този великолепен разказ на Бале откривам рубриката „Ретро“ — разкази за първите ни пътешествия в чужбина. Включвайте се и вие!

Малко след абитуриентския бал получих повиквателна за войник. След това в началото на Август, за рождения ден нашите ми подариха 5-дневна екскурзия до Виена. Струваше 130 долара, път, спане и закуски. Веднага събрах 2 и 2, и реших да емигрирам в Австрия и така да се спася от надвисналата казарма. На родителското тяло не казах нито дума за коварния си план. Речено-сторено. Изпратиха ме по живо, по здраво до автогарата до Новотел-а, купиха ми една Fanta за из път и потеглих.

На излизане от София автобусът мина покрай техникума, в който учех. Помислих си злорадо как нещастниците ще зубкат, докато аз живея разкошно в емиграция. На сръбската граница естествено ни рекетираха за бира, цигари и луканка, но аз не им дадох нищо. Даже искаха един дебел тип от рейса да останел там, да воюва (те нали все нещо воюват). В Унгария спукахме гума и висяхме около 2—3 часа в един селски район. Иначе пътувахме добре и с един чичка размазахме младеж и девойка на „белот“. Не че бяхме много печени играчи, просто си служехме с измама.

Стовариха ни на Вестбанхоф и оттам един нашенец с маратонки „Romika“ ни заведе до хотелчето. Казваше се Lindenhof pension и беше собственост на българи. За който познава Виена ще уточня, че се намира много близо до кръстовището м/у Stiftgasse и Mariahilferstrasse, на Lindengasse 4, в 7-ми бецирк.
Бях там с приятели през Декември 2004г. и видях, че пансиончето си седи непокътнато, публичният дом в съседство — също.

Пансион Линденхоф, 11 години по-късно

По време на екскурзията не мислех за емиграция, а си разглеждах града. Видях операта,Пратера,Рингщрасе и Хофбург.

Burgtor

Разгледах Свети Стефан и паметника на чумата на Грабенщрасе,

Pest-denkmal, Grabenstrasse

Karlsplatz

За първи път се возих на метро и прекосих Дунава, за да отида до сградата на ООН. Там си намерих запалка BIC. Обиколих и дворците Белведере и Шьонбрун.

Окаяно копеле прави лошо впечатление в дворцовия парк

Останалите по цял ден кръстосваха разни автокъщи и вечер казваха: „Гледай го малкият къде обикаля, а ние по една снимка не си направихме“. С това общо-взето приключва приятната част от емиграцията. Екскурзията свърши и рейса запали обратно към БГ. Останах сам и започнах да водя клошарски живот. Спях по гаровите пейки и се напивах с разни безделници. Да си търся работа въобще не ми и хрумна, а това е важно условие за успешна емиграция. След известно време ми писна и хванах влак до Залцбург. Там пак разгледах забележителностите, без никой да ме наеме за служител.

Залцбург

Мост над река Залцах

Даже се качих на един баир и целият град се виждаше отвисоко.

Залцбург, снет от баира

След като и там ми писна се сетих за едно тиролско селце, което бях видял на картичка и много ми хареса. Бях му запомнил името и реших, че трябва на всяка цена да го намеря. Хванах влак до Инсбрук, това е главният град на провинция Тирол.

Улички в Инсбрук

Там на MARIA-THERESIEN-STRASSEнамерих спирка на рейс, който води до Igls-Vill (въпросното селце).

Мисля, че поради дъжда, това е най-окаяната ми емигрантска снимка

Горе времето така се влоши, че почти не ставаше за снимане.

Igls-Vill, Tirol

Тогава си водех дневник, в който съм записал: „В градчето Igls съм, смърди на планина“. Писна ми бързо и тръгнах обратно. По път хванах на стоп един Opel Astra и той ме метна обратно в Инсбрук. Там си купих сувенирна чинийка и електронен калкулатор. После взех влак до Виена. В него се запознах с много приятна австрийка. Тя ми каза: „Ужас! Как са те пуснали вашите на тая възраст?!“. После ми даде сто шилинга ($10), с обяснението, че са ми подарък за рождения ден. За да не и остана длъжен, и подарих кутия бисквити „Чайка“. Също така добрата жена сподели, че имала приятелка-швейцарка, женена за българин. В тях била яла баница и супа-топчета (soup with meat balls). Били много вкусни. Във Виена се мотах още известно време и пак се върнах в Залцбург. Там спах на гарата. Беше пълно с пияни шваби, които се търкаляха по земята, крещяха страшно и трошаха стъклени бутилки. Аз се запознах с една мацка от Южна Корея, която се беше уплашила от немците и се лепна за мене. Почерпих я с някаква манджа и заедно намерихме в моето руско атласче, нейния роден град в Корея. После се качихме на влак обратно за Виена. Аз се чучнах в нея и заспах. Явно съм бил толкова скапан, че съм проспал гарата и ме събудиха някакви груби унгарски митничари. Така или иначе влакът ме закара до Будапеща. Там открих известните улици Ваци и Ракоци. Минах по каменния мост и по тоя железния, белия. Разгледах парламента.

В Будапеща вече не мязах на човек

Цените обаче ми се сториха бая солени и заминах за Прага. По път първо пих с едни франсета и си говорихме за PIF. После се сдуших с един немски клошар-алкохолик и се подкарахме с вино. При нас дойдоха и три испанки, с които играхме на някаква игра. Нещо там да познаеш, чрез асоциации. Всички установихме, че немският клошар-алкохолик е много начетен и постоянно печели. За съжаление на чешката граница го свалиха поради нередовни документи. С испанките коментирахме случката като „много неприятна“.

В Прага пред Хлавни Надражи (централна гара) чаках поне 10 мин. за да пресека. Просто имаше безкраен поток от Шкоди. Извадих дневника и написах: „В Прага има Шкоди“. От гарата отидох до Вацлавске намести (Витошка), после до Староместке намести. Изчаках там да се извъртят човечетата от часовниковата кула. Пресякох Вълтава по Карловия мост и хванах някакъв транспорт. Закара ме до нещо като промишлена зона, където имаше релси. Между релсите стърчеше една тръба с кранче (чешмичка). Таман си миех гъзъ на тая чешмичка и мина една Шкода с три хлапета, залепени на задния джам. Сочеха ме и се забавляваха страшно. Това ми преля чашата. Писна ми жестоко от емигрантски живот и исках обратно вкъщи.

Айде пак на трена до Будапеща. Там на гара Келети една циганка ми открадна химикалката. Да откраднеш от клошар, срамота. Запознах се с един румънски цигулар, отслужил. Каза, че Будапеща му е първото пътуване в чужбина, и че Румъния е много зле. Аз отговорих, че според мен България е по-зле от Румъния. Когато обаче влакът ни навлезе в Румъния, аз се съгласих, че там наистина е по-гадно.
Висях цял ден на гара Букурещи-Норд, където смърдеше на пикня. В поредния влак пих водка с двама русенци. Бяха яки и имаха грамаден нож. Мрънкаха нещу срещу софиянци ама след литър водка станахме първи приятели. След Дунав-мост те слязоха и ми завещаха още водка с думите: „Пътят до София е дълъг“. Изпих я и се натресох на едни млади англичани, около 6—7 човека. Те ми дадоха вино и уолкменче, да слушам. От цялата история ми стана толкова лошо, че скочих в кенефа и повърнах брутално. След това се прибрах в нас и там много ми се зарадваха, защото не съм се обадил и се притеснявали. Две седмици по-късно заминах, пишман-емигрант, да отбия редовната военна служба.

Автор: Бале

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: