Из ЮИ Азия (13): Индонезия — о-в Бали — продължение

Тринадесета част на пътешествието из Югоизточна Азия (предишната част е тук>>>, а началото-ето тук>>>)

Никога и никъде не съм виждал толкова добри, спокойни, усмихнати, щастливи хора. Не вярвам и да видя.

Та върнах се с кОлата, мокър до кости. За късмет установих, че и парите на Петър са били в джоба ми, и в момента приличаха на водорасли. Стодоларовите банкноти, на Бали са по-скъпи от дребните, като има значение и дали са сгъвани, и коя година са издадени. Викам си край, ама се оказа, че като ги изсушихме, Пепи си ги изхарчи с кеф, без проблеми.

Около обяд Нокътчо уреди моторчета за нас и предприехме неангажираща разходка до Маймунската Гора. Тя е разположена в края на градчето и в нея освен маймуните има и древно, хиндуиско, свещено гробище. Вълнуваща история. Пред входа на Monkey Forest се мотаеха продавачи на бананчета, с които туристите вътре хранят маймуните.

Ицо и Петър пред входа на Monkey Forest

Имаше и един грамаден Мерцедес, от който излязоха богат руски чичка и жена му. Купихме бананки, платихме по $1, вход и тръгнахме. Тия гадини вътре бяха много печени и веднага ни атакуваха.

Нахалните маймуни

Дърпат ти бананите от ръцета, от джобовете и ако се опиташ да не ги почерпиш, фучат страшно. Даже мина и един вътрешен човек с прашка, който разгонваше по-нахалните. По едно време една като нападна Ицо, нема отърване,чичката-новоруски вика: „Дай на маймуната сто долара и ше те пусне“. Паднахме от смях.

После една като надуши на Пепо бананите в джоба, директно му захапа панталона. Щеше да му преебе чистак новите, къси гащи пущината.

Безсрамницата рови по хорските джобове

В гората имаше и много интресени храмове ли, гробища ли, не знам, но ми приличаха на обекти, където Индиана Джоунс би се чувствал като риба във вода.

Пазач

Помотахме се още малко и гладът ни подкара обратно към Сен Сан. Вечерта Рака ни дойде на гости и донесе печени фъстъчки. Ние с Ицо и Петър взехме две торби бира, а Мишо и Наско, уиски.От този ден, нататък Рака ни гостуваше абсолютно всяка вечерВ сладки приказки, слушайки приятна музика, не сме усетили кога пак стана никое време и си легнахме.

Всяка сутрин балийските жени задължително поставят пред къщите си дарове за oмилостивяване на боговете, или с друга, подобна цел. Даровете представляват една малка кошничка, пълна с цветя, листа, ориз, димящи, ароматни клечки и пр.

Жената на Рака естествено не правеше изключение. Освен пред тяхната си къща, бе така любезна да пали клечки и пред нашите. Направи ни странно впечатление, че още на третия ден, типичната за всички балийци усмивка, неслизаща от лицето, бе заменена с погледи „на кръв“ и претупване на ритуала с даровете. Промяната в поведението и, без съмнение се дължеше на факта, че приучихме любезния Рака да кърка. И то не само да кърка, ами и да се прибира в 2—3 часа след полунощ. После приятели ходиха есента и разправят, че не могли да го познаят. След нашата интервенция, станал пияндурник.

Станахме значи, да закусваме. По принцип нощувката ни струваше по два долара на човек, ама имаше опция, за още 50 цента, Нокътчо да ни носи и закуска вкъщи, на верандичката. Закуската включваше сочни палачинки или сандвичи, плодова салата от банан, ананас и някакви непознати плодове и два термоса, пълни с чай и кафе. Често си имахме и една панерка с рамбутани. Рамбутанът е космат плод, който при обелване напомня на хуйова глава, а вътре има и костилка. На вкус е горе-долу като грозде.

Рамбутан

Понеже Мишо, Наско и Ани бяха решили да си дадат отпуска още един ден, намислихме всички дружно с моторетките да се разходим до Кута.

Кута е град на Юг, на морето, където 2004 година треснаха бомбите на улица Легиан и утрепаха маса народ (Рака страшно се кефеше на терористи и винаги като станеше дума, се смееше, а за мюсюлманите казваше: „стюпид пиипъл).

Пътят от Убуд, през Денпасар до Кута

Накатерихме се значи всички, а Анито зае задното място на Мишовия мотоциклет.

Мишо се казва Станимир, ама Рака така и не можеше да го произнесе и му викаше: „Самир“, което възприехме и ние. „Самир, хау из дъ бизнис? Из дъ контейнер хиър?“ и тем подобни. Много смешно. Та преди тръгването Самир ни вика: „Пичове, карайте след мене. Минаваме през столицата Денпасар, и там е голема лудница и има и светофари. По път с гаранция ще се изгубиме, така че на всяко кръстовище, питайте за Кута. Като стигнете, намерете Jalan Legian (улица Легиан) и там ше се чакаме пред магазин „Рай за сърфисти“. Запалихме и потеглихме.

По Monkey Forest Road излязохме на главното шосе

Още с тръгването на Петър му свърши бензина и понеже се движеше последен, отпадна. После заредил и карал някъде в обратна посока. Там заснел тия нечовешки оризови тераси, с каквито цял Бали е фрашкан.

Аз удържах фронта известно време и също се изгубих. Супер яко е да седиш на светофар и като светне зелено, огромен рояк комари се изстрелват напред, и ти да си комар от тая банда. Азиaтско е, някак. Хората бяха любезни и ме упътваха навсякъде,

Кръгово движение по път към Кута

На на финала пътят стана като магистрала и успях да вдигна 100 ама за малко. По едно време пък изпреварвах камион, между него и тротоара. Появи се едно наклонено към шосето дърво и щеше да ме пречука ако не се бях навел. Минах през Денпасар.

Денпасар

Както и да е, точно преди Кута спирам на кръстовище и до мене чакат Самир и Ани и тя се хили като ряпа. Изведнъж от другата ми страна бие спирачка Ицо и вика през каската: „Бале, радвам се да те видя“, стана ми мега-готино. Влязохме в Кута заедно.

Кута, Бали

Минахме по Легиан и свихме надясно по Пантай към морето. Разходихме се по пясъка и пак по Пантай подкарахме паралелно на брега. По едно време тия завиха надясно по Poppies Lane, а аз пропуснах и продължих направо.

Карта на Кута

Улицата беше еднопосочна и имаше доста трафик, така че пак се изгубихме. Аз на всичкото отгоре си бях забравил и телефона. Отидох пак на Легиан, пред магазин „Рай за сърфисти“.

Снимката, която направих на Jalan Legian, пред магазина „Рай за сърфисти“.
Точно на това място са били атентатите през 2004г.

Oтсреща имаше Интернет кафе. Влязох и от страницата на Мтел пратих на Ицо sms, че го чакам там 15 минути и подпалвам обратно към Убуд. Дойде веднага ама каза, че иска да си пазарува нещо и понеже на мене ми се прибираше, все пак си тръгнах. По път обаче спрях и от един магазин купих 4—5 Т-шъртки, да не съм капо.

Петър висеше в двора, поркайки виски. Седнах да му правя компания и зачакахме останалите. Дойдоха по тъмно, беше и заваляло, абе добре, че си се прибрах аз навреме. Рака не закъсня да се присъедини към компанията. Купи фъстъци, както обикновено и повтаряше: „Raka buy peanut. Peanut good. Good for drink, good for sleep. Peanut good. Raka buy peanut.“, винаги говореше за себе си в трето лице.

Наско пък (не знам защо) непрекъснато ме врънкаше да питам Рака какво им е местното питие и дали може да ни почерпи. След 2—3 опита се нави и донесе една дамаджана арак-киджанг. Арак им е ракията ама не прилича на това арабското. По-скоро си е като водка. Киджанг пък значи „елен“, има и такъв модел Тойота. Аракът беше киджанг, защото в обикновения арак бяха цопнали зародиш от елен. Бил много полезен за сърцето, давал сила и т.н.

Заснехме арака. Под него се забелязва запалка „Лукойл“.

Насича през цялото време се ебавал с нас, да види как ще реагираме. Само че не беше сметнал, че това сме ние с Петър. Веднага си наляхме по чашка, добавихме кОла и по резен зелено лимонче. После още една и още една. Рака донесе и арак с китайски стърготини и още по-зли лечебни свойства. Wood Arak — Chinese Medicine, както самият той повтаряше като робот. Ани пусна диктофона и направихме много яки записи.

После издънихме „Дунавското хоро“ до дупка и Рака каза, че много му харесва, даже нещо прави опит да „играе“. По едно време (2—3 примерно) с Пепо бяхме преминали широката част на дамаджаната с ужасния зародиш и Рака се уплаши за поркането си, не на шега. Каза, че трябвало да я отнесе в храма, защото иначе щяла да си загуби лековитите свойства. Сипахме си още по една чаша, за последно, допихме и се хоризонтирахме.

.......................................................................

Следващите няколко дена го раздавахме по-спокойно, особено аз. Висяхме си в Убуд.

Ubud

По цял ден излежаване на бамбуковите столове пред къщата, пиене на уиски и слушане на музика. Направо по едно време ми долипсва бачкането. С Мишо, Ани и Насича се виждахме само вечер, че през деня те си гонеха задачките.

Един път се върнаха от работа с цял наръч дървени курове-отварачки. Рака умираше от смях и непрекъснато повтаряше „биг банана, биг банана“. Всички потанцуваха, а Нокътчо с най-голям ентусиазъм.

Друг път пък, в пристъп на добро настроение Насича го подстрига „пънк“. Абе славно си се забавляваше дружината.

По съвет на останалите си купихме и местни, предплатени сим-карти. Казват се СИМ-пати и са доста евтини, но пък качеството на връзката е зле.

Ицо и Петър направиха едно пътешествие до вулкана Батур. Типична гледка из вътрешността на острова

Оризови тераси

Вулканът Батур

Тук ще сложа и една Наскова снимка на вулкан, за която не съм много сигурен откъде е:

Там купили от странстващ търговец един дървен шах, ръчна изработка. Ицо се полакомил от ниската цена и се наложи да изхвърли половината си багаж, за да го смести в раницата. На връщане се отбили на един плаж с абсолютно черен пясък.

Плажът с черен пясък

Нахълтали с моторите направо в океана и освен, че единият се прецакал и го ремонтирали 2 часа, се разделихме и с цифровото фото на Ицо, и с телефона на Пепи. Друг път пък, като се връщаха от работа приятелите купили една грамадна, замразена риба „Ред Снапър“.

Ред Снапър

Понеже предишния ден пак имаше риба и Сен Сан така я препържи, че приличаше на чипс от риба, решихме да си я приготвим в двора. Рака прати Нокътчо да купи един чувал, обелки от кокосови орехи и извади скарата от „рафтовете с боклуци“.

Рафтовете с боклуци на Рака и хладилникът

Накладохме зла жар и метнахме пържолите. Аз по принцип риба не обичам, ама тая стана „мозък“. Седнахме всички пред нашата къща и започнахме да плюскаме, поливайки обилно с ледена бира.

Хрумна ми да пратя на Лазар дразнещ sms от индонезийската карта. Нямах му номера въведен, ама понеже го знам наизуст, го набрах. Таман получих рипорт, че съобщението е стигнало и се сетих, че Лазаровият номер завършва на 27—72, а аз го пратих на 27—27. Някой неизвестен нам абонат на Мтел, токущо беше получил: „Копеле, хапваме ред снапър, печен на кокосова жар в Бали“ от индонезийски номер. Чакахме известно време отговор, ама нищо не дойде.

След рибата си направихме пак ежевечерната програма. Рака беше взел фъстъчки и вися с нас, докогато му стигнаха силите. Предложи ни следващият ден да отидем до най-големия хиндуистки храм на острова, Пура Бесаки (Pura Besakih). Английският превод е: „Mother’s temple“, което според мене значи: „Храмът на майката“ ама на доста места съм чел: „Храмът-майка“. Как е по-правилно да се каже знаят само учените.

Продължение

Автор: Бале
Снимки: авторът, ако не е указано друго

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: