Най-смешната Нова година в Нафплио, Гърция

Най-смешната Нова година — така ще запомня посрещането на 2007-а в Нафплио!

По пътя. На юг

Следва кратка хронология на събитията, започвайки с 30-12-2006 г.

На билетите пише, че полетът ни е в 18:00, по разни сайтове е обявен за 18:25, всъщност излетяхме в почти 19:00 часа. Не че беше кой знае колко натоварено летището… Така и не разбрахме защо ни забавиха. Персоналът на Olympic Airways определено не е от любезния тип — фъфли, мънка и се заяжда с невинните пътници. И не ни разрешиха да качим трейлърчето на борда с най-безумния аргумент, последван от най-абсурдната размяна на реплики:

Тя (отсича шерифски): Не може, самолетът е претоварен.
Аз (шашардисано си представям как нас ни превозват с един самолет, а багажът лети с друг): Ама как така, багажът ни няма ли да пътува с нашия самолет?
Тя (злобно съска): Какво искате да кажете с това ‘вашия самолет’? Самолетът е на Olympic Airways!
Аз (пояснявам очевидното): Имам предвид самолетът, с който ще летя.
Тя (гледа хипнотизаторски): На него ще е.

Тук вече загубих интерес към разговора. И без това ми беше пъстро пред очите — оставаше да се ядосам на някаква мижава кифла, работеща на гише, как пък не.

Обаче поне т. нар. ‘мерки за сигурност’ не ни късаха нерви. Защото бяха символични. Можех да пренеса всичките течности на света и никой нямаше да разбере :lol:

Самолетчето ни малко ме стресна: мъничко, тесничко, витлово, че и пълно до козирката. За щастие перките вдигаха достатъчно джабала, та заглушаваха (макар и малко трудно) групата гръцки студентки. Полетът мина безпроблемно, кацането — също, багажът го разтовариха непокътнат. Посрещачът ни беше на правилното място, веднага се забелязахме взаимно. Последва едно доста агресивно каране (175 километра ги отнесохме за по-малко от 2 часа), съпроводено от подробни разяснения кой крайпътен камък от кой век преди новата ера е :-) Много любезен шофьор беше. И ни достави непокътнати в хотела. Където захвърлихме багажа и на секундата отлетяхме да вечеряме в изключително ъндърграунд таверна. Храната се поднасяше от произволни сервитьори, готвачи, а може би и клиенти на заведението, сметката се водеше на дебел бакалски тефтер, а шефът седеше в кьошето на безкрайно старо дървено бюро, пушеше цигара от цигара и държеше всички ни под око (и под напрежение). Вкусно беше.

И май това беше всичко за деня.

Нагоре. И на смях

Веднага след закуска решихме да атакуваме хълма с местната забележителност — крепостта Паламиди.

Предупредиха ни, че изкачването е трудно, сума ти стъпала и то много стръмни, не било за нетренирани хора. А пък аз на всичко отгоре бях с ботуши с висок ток… Престраших се.

Излезе ми душичката! Толкова катерене не ме е сполетявало от години вече! Да, гледката (и горе на баира, и на стария град, и на морето) беше разкошна. Обаче на 3-4 пъти се наложи да спирам и да почивам, че сърцето ми блъскаше като барабанче. Веднъж стигнали върха… Ех! Ето няколко наши снимки:

Последва нов бегом, този път надолу. Довел до мускулна треска на абсолютно всички замесени в авантюрата. След това последваха обяд, следобедна размотавка из магазините (купих си равни обувки, че след тичането по двата милиона стъпала направо не си чувствах краката) и кротка дрямка в хотела. Тук е моментът да вметна, че всичко в пустата стая се управляваше с копчета и копченца: айде за осветлението е приемливо да го пускаш с бутони, но като се стигне до завеси, пердета, щори на банята (която беше с ‘изглед’ към спалнята, добре, че имаше въобще щори, иначе… никакво уединение!)… Дори табелките Do not disturb бяха пенсионирани и заменени с копчета: червено за “Къш, камериерки” и зелено за “Елате да оправите, де”. Е, ние открихме системата с леко закъснение, уви. Та ни попрекъснаха следобедната почивка с настоятелно звънене и леко нелеп въпрос “Чоколада?”, ама здраве да е, за другия път ще си знаем :-)

А вечерята беше в ресторанта на хотела:

приглушена светлина, тихо пиано, цяла орда сервитьори. Храната беше някаква елитна (гъбена супа с пъдпъдъци, тарталети с паста от раци, омар, леден шербет, агнешко с някаква специална гарнитура, шоколадов крем с джинджифил, май пропускам нещо?), напитките и те бяха отбрани (от коктейла шампанско с мед и хайвер, през отбраните бели и червени вина, та до шампанското за полунощ)… Обаче ние, като хора с по-обикновени вкусове, май не оценихме цялата изисканост на менюто :-))) Не, че не го харесахме, просто ни дойде твърде екзотично. И през по-голямата част опитвахме (внимателно) какво са ни сервирали, а не се хранехме. Добре, че предвидливо бяха написали на едни картички имената на ястията… Иначе нивгаш нямаше да ги познаем.

А най-хубавата част от празничната вечеря беше смехът. Толкова много се смях, че ме заболя лицето. През по-голямата част от времето го държах с длани в опити да ‘смъкна’ усмивката си поне малко. Е, не успях. И се радвам за това :-)

Към 3 сутринта в ресторанта бяхме останали само нашата компания, сервитьорите нещо се разкапризничиха, че им е време да си ходят, пианистът пък направо си обра крушите. И ние последвахме примера му. За съжаление на мен силиците ми стигнаха колкото да направя два тигела по крайбрежната алея. След това изведнъж ми паднаха батериите, прецених, че май е по-добре да си лягам и мирно-кротко се прибрах в хотела. Пътем допуснах само една грешчица: не нацелих правилния бутон на асансьора, а първо натиснах алармата, та стреснах дремещия рецепционист :-)

Пък по-издържливата част на компанията (горе-долу десетина души) разпивали цяла нощ нагоре-надолу, имали леко странна (и забавна) случка в един бар, включваща сервитьори и охранители, забърсали бутилка уиски от денонощния магазин за алкохол, към 9 сутринта цъфнали за закуска в хотела, омели доволно количество храна и чак тогава се кротнали.

Та по тоя повод всички проспахме първия ден на новата година :-)

Гледам, че съм изпъстрила постинга с емотикони. А ако знаете колко усмихната съм в момента, ей на, даже като пиша това изречение! И няма да редактирам текста пък, нека си стои такъв шарен-весел. За много години!

Нова 2007 година, ден първи

Както вече споменах — през по-голямата част от деня спахме. Героите са уморени и т. н. :-) Даже някои почти не пиха :-)

Привечер уж излязохме на освежителна разходчица, а всъщност почти веднага се забихме в местната сладоледаджийница. След това минахме през пекарната за кадаифи, реванета с орехи и чай, и плавно преляхме към поредния ресторант с поредната софра. Такова плюскане отдавна не ни беше връхлитало. Но пък поводът си заслужаваше, нали.

Бтв научихме, че crayfish не било риба, а рак. Вид омар даже. И че се яде с клещи от набора на Инквизицията. А, и няма кой знае колко месо по него.

Пътят към дома

Събрахме багажа за отрицателно време, унищожихме обилна закуска с четворна доза кафе и се натоварихме на автобуса на хотела, който ни закара на летището навреме, минахме проверките без проблеми, натоварихме се на Boeing 717, полетяхме около час, разтовариха ни в София, взехме едно такси и се прибрахме у дома.

Малко е студено, доста е мрачно, а от време на време някой гърми с ракети и пиратки под прозореца ни. И няма как да не ти стане мъчно за портокаловите дръвчета, обсипани с плодове, за яркото слънце, за спокойните разходки край брега на морето. И няма как да се сдържиш и да не си обещаеш, че скоро отново ще тръгнеш на път.

Много скоро.

Автор: Антония
Снимки: авторът

И други автори са разказвали за празнуването на Нова година в чужбина. Вижте и техните преживелици>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: