Из ЮИ Азия (14): Индонезия — о-в Бали — продължение

Продължение на пътешествието из Югоизточна Азия (предишната част е тук>>>, а началото — ето тук>>>)

Рано сутринта, запасени с пътна карта отпердашихме към Пура Бесаки. Хем да пътуваме по-по хладно, хем нетърпеливи да видим това чудо-невиждано. Минавахме през разни селца, паланки, оризища,

Оризищата, които заснех по път

както и през град Гианяр. Гианяр е главният град на областта, в която домувахме. Всички хора по пътя ни махаха и се хилеха, а дечурлигата ни пращаха въздушни целувки. Явно не във всяко населено място има даскало, та задминавахме ученици и по междуселските пътища. Бяха оборудвани с грамадни раници (ученически чанти), точно като хлапетата в БГ. Какво е това чудо не знам, по наше време масово се ходеше с една тетрадка по всичко в джоба и толкова.

Симпатични балийски ученичета щурмуват школото

Както и да е, времето беше прохладно и нямаше почти никакво движение. Пътищата, едни прави, хубави, карахме си паралелно и си лафехме.

Приятно, ненатоварено шосе

При някоя по-приятна гледка, спирахме да щракнем фото, да се поразтъпчем и евентуално да пуснем по една вода.

Само от време-на време застигахме някой миризлив камион, пушещ в лицата ни, докато успеем да го изпреварим.

Това добре ама по едно време Ицо и Петър изрязаха един такъв пич, а аз не сколасах. И отсреща като се зареди една върволица, нема мърдане. Тия двамата си ръчкат здраво напред и както може да се очаква, се изгубихме. Карам аз, бързам, никакви ги няма. На всичкото отгоре забравих и името на тъпото Бесаки, не знам за какво да питам. „Прощавайте търся един голям храм, много известен“. Ще се попикат от смех, то всичко там са само храмове. Отделно пътят взе да става все по-тесен и забутан и това ме дразнеше.

Макар и тесен, пътят е много приятен

Започнаха да ме дразнят и нахилените, махащи ми хора по селата. Те и селата свършиха и захванах да се изкачвам през някакви дебри и шубраци по неасфалтиран, полугорски път. Таман спрях, решен вече да обръщам и звъни Петър: „Бале, кво става, ние си караме към Бесаки“. Оказа се, че на едно кръстовище, те питали и ги упътили вдясно. Аз обаче, в мерака си да ги стигна, съм профучал секунди след тях, направо. Те веднага се сетили, че така ще стане и се върнали да ме причакат. Късно. Карах близо час обратно. То Пура Бесаки е в подножието на един вулкан, а аз енергично съм катерил, друг. Навръщане видях и правилния вулкан, бая далече

Снимах „правилния вулкан“ от „неправилното място“

Стигнах значи до въпросното кръстовище.

Това представляват там кръстовищата

Един пич ми маха и вика: „Е тука требва да свиеш, тия твойте хора заминаха натам“. Благодарих му и тръгнах накъдето трябва. Преди храма висят разни измамници и продават (дават под наем) саронги.

Сергиите на измамниците под храма

Саронг е един шарен парцал, който местните си връзват като пола. Без такова нещо в храмовете не се влиза.

Омотаха ми една бройка около кръста и казаха, че ще наглеждат мотора, а аз продължих пеша.

Цъкнах и някоя, друга снимка

Помотах се в нечовешкия Mother’s Temple ама не изчаках приятелите на място-срещата. Твърде много се бях разлютил от загубването и се усещах склонен към създаване на конфликти. Викам си:„Ще се прибера по живо, по здраво, ще пийна 3—4 уискита и те като си дойдат, всичко ще е „пушка“. Звъннах на Петър (те още се разхождаха в храма), че бегам и ще се видим при Рака. Ето част от Петровите снимки:

А тая ми е любимата:

Местните жени, с кошниците и глуповатите туристи със саронги

В подножието на Бесаки една мацка имаше плетена кошница пълна с червено Боро. Викам, дай една кутия, че съм много нервен. Тя: „10 000 Рупии“. То на бандерола пише: 9000 ама тя: 10 000. Що викам, ме клатиш с 1000 Рупии, ма кукло (това са около 15 стотинки, резил) ама се бях разядосал. Момичето се усмихна притеснено и казва: „Еми тая хилядарка, мислех да си е за мене“, направо срам ме хвана. Извиних се за тона, дадох и някакъв бакшиш и си тръгнах вече в по-добро настроение. По път едни куки с кола се лепнаха и само зад мене карат. Спрях уж да снимам някаква склуптура и те ме подминаха.

Тя склуптурата се оказа много весела и аз наистина я щракнах

После в Гианяр питах една жена, накъде да хвана за Убуд, тя разправя: „Карай след мене, аз съм натам“. Заведе ме до хотела си и вика: „Мани го Убуд, там е тъпня. Скивай колко як ми е хотела, ше ти направя и отстъпка“. Жените на Бали карат моторетките много симпатично, със събрани колене, а ако се возят, сядат настрани. Както и да е прибрах се някак си. Ръцете и краката ми бяха огненочервени (винаги изгарям жестоко) и Рака като ме видя, се смя със сълзи. После като си дойдоха всички,

Кадър от прибирането

Петър ми направи една снимка за спомен, след което може би е излишно да обяснявам как протече вечерта.

Продължението в последна част>>>

Автор: Бале

Снимки: авторът, ако не е указано друго

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: