Пътуване до...: Из Югоизточна Азия (6): Тайланд, о-в.Ко Панян

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Островните приключения продължавата - шеста част (предишната част е тук>>>, а началото - ето тук>>>) - изчакайте да се зареди, има доста снимки

С Ицо се разходихме до снощната кръчма за сандвичи, а Петър остана да "боледува" в квартирата. След като хапнахме на терасата, направихме разходка с моторетките, докато нашият хром приятел остана да дере бири в ресторанта. Там на съседната маса седнала нечовешка, руса мадама с гипсиран крак. Наш Пепо имаше ластичен бинт и патерици, които му подари един швейцарец от съседно бунгало.

Тайланд: из остров Ко Панян

Третото отдясно-наляво, дето почти не се виждаТой скачал с въжето преди близо месец и се беше възстановил горе-долу. Та седнала значи мацката и си поръчала нещо, а Пепи като видял гипсирания и крак, веднага се почувствал сродна душа. Даже си представил, че ще се спогледат, ще си смигнат и ще докуцукат до нашето бунгало и ние с Ицо като се върнем, ще ги видим на матрака завити леко с чаршафче как пафкат цигари. То там почти половината хора бяха с гипсове и патерици, защото всеки кара поркан и с това обратно движение е лудница. Вечерта ме пратиха до бунгалото на швейцареца да му поискам някакви мехлеми, дето му били останали. Взех там нещо да му обяснявам, че съм приятел на оня, строшения пич и т.н., а той ме прекъсна и вика:"Ако искате да ви дам малко трева, да пафкате". Аз го поканих на гости и той след 10-15 минути пристигна.

Двете жертви на злокобното въже

Оказа се страшен пич. Ерик, пощаджия в Цюрих. Бачкал доста извънредно и му се събирали по три месеца годишен отпуск. Той винаги го вземал зимата и седял на тия бунгала в Тайланд по 3 месеца. Спи за 2 долара, яде за един, а в Швейцария му тече брутална заплата. Просто го беше измислил без грешка. Взехме бирички, а той сви някакъв огромен конус. Пепи отказа, но останалите не се възпротивихме и пушихме. Каква беше тая трева, какво беше това чудо, не знам. Били сме с Ицо в Холандия, на кофишоп ама такова чудо нямаше. Направо ни отнесе. Нито си спомнях къде сме, нито що сме. По едно време с ужас установих, че невъзмутимият швейцарец май пак свива цигара. На въпроса ми:"Какво правиш, човече?" той отговори съвсем спокойно:"Свивам джойнт". Малко по-късно с Ицо се довлякохме до креватите, а Пепи и Ерик останаха на терасата да лафят. Отвътре се чували такива бесни смехове и ревове, че стените се тресяли. Ерик питал за какво се смееме, а Петър му казал, че макар българският език да му е роден, не разбира нито дума от това, което приказваме. Следващата сутрин Ерик ни свирна отвън, метна едно пакетче от това страшилище и каза, че цял ден няма да го има и пакетчето ни го оставял за да не скучаем. Пушихме пак малко и висяхме в ресторанта....

Собственичка беше една много странна жена. Освен, че всичко беше нейно, тя играеше роля и на готвач, сервитьор, снабдител, камериерка и всичко останало. Имаше и мъж ама той по цял ден пиеше тайландска ракия с един приятел и по някое време следобяда се разпяваха. Жената си беше мотора на предприятието. Както седнем на масата и се появяваше отнякъде (отникъде). Казваше какво мисли, че ще искаме и винаги уцелваше точно. Освен това на устата и непрекъснато играеше една загадъчна усмивчица и ние си я кръстихме Джокондата. Вътре пък в кухнята на стената висеше една снимка как тя, в официална униформа си получава дипломата за висше образование от някакъв чичка. През цялото време не можахме да разберем весела ли е, ядосана ли е, подиграва ли ни се, нищо. Със сигурност обаче и тримата я уважавахме и бяхме наясно, че с такъв човек шега не бива.

Джокондата от Rainbow bungalows

Освен Ерик там имаше още двама швейцареца, Майки и Хорст. Майки беше дилър и живееше в едно бунгало на самия пясък. Цялото беше нарисувано и накичено с шарени лампички. Вечер той канеше по 7-8 местни момичета, сядаха в кръг пред бунгалото, палеха огън, пушеха огромни количества трева и слушаха реге. Като ги гледаш, приличаха на някаква сцена от филм или на фантазия. В никакъв случай на нещо от реалния живот. Хорст пък ходеше вечно с едни бели панталони като от чаршафи. Нон-стоп и той беше на черешата. Една вечер търсех Ерик и чувам реге от Хорстовото бунгало. Чукнах и той отвори след доста време, сред облаци пушек с един едър конус в устата. Регето бичи а в средата на бунгалото един хамак виси, покрит отгоре с мрежа против комари. Баси как разпускаше тоя пич. След 2-3 дена дойдоха и още един колега на Ерик от Цюрихските пощи, приятелката му, лекарка и детето им. Много симпатична компания. Иначе престоят ни там не беше изпълнен с приключения. Ицо предимно караше мотора нагоре-надолу и идваше да докладва какви нечовешки места е намерил и да покаже снимки,........

а ние с Пепо лежахме по цял ден, пиехме бири и почивахме. Той се смееше, че винаги ме познавал кога се прибирам с мотора. От всички други мотори се чувало бръмчене, а от моя, дрънкане на бирени бутилки. Често ходех до денонощния да пазарувам. Събуваш си джапанките, влизаш бос, покланяш се, пазаруваш, покланяш се и заминаваш. А от главното шосе към нас водеше един прашен, стръмен път. Аз като го стигна и спирах мотора и докато се спускам по инерция, бирите в коша отпред сигнализирали, че си идвам. По едно време даже изкарах и двудневна настинка със сополи и гърло. Много странно, че и в жегите си се настивало съвсем нормално. Диди (една приятелка) пък ми беше дала преди да тръгнем книгата "Плажът". Аз много не я исках, щото знам, че във филма участвал Леонардо Ди Каприо ама Диди каза, че книгата е готина и точно щяла добре да ми дойде на пътуването. Дотогава общо-взето бяхме непрекъснато в движение ама там я започнах. Толкова приличаше на нашата екскурзия, че нямам думи. С мизерния хостел около Као Сан, с Ко Панян, дори с нашето село Хаад Рин. Всичките западни хипита, напушени и пияни. Просто не се издържаше и им четях на глас и повтаряхме "баси, копеле, не е истина".

След като няколко дена кракът на Петър не даде никакви признаци на подобрение, Ицо го заведе на доктор.

Ицо води Петър на доктор ....Снимката, която лепнах не е от ходенето на доктор, защото те ходиха сами, а тука очевидно снимам аз. Просто на табелата зад Ицо пише "Doctor Lab" и ми се стори подходяща.

Та докторът опипал крака, май и сестратра нещо пипала и му взели 40 долара. Дали му още мехлеми, един по-бял бинт и една квитанция, да ходи тука до филанкишията да си иска парите (аз и Пепо имахме здравни застраховки). Ицо по принцип е над тия работи. Той беше преди 2 години в Австралия и Нова Зеландия и за там му изискаха да си направи ваксина срещу жълта треска (жолтая лихорадка или жута грозница) и каза, че една седмица след това щял да пукне. Направо си изкарал една лека лихорадка, та с нищо здравно не искаше да се занимава в София преди да заминем. Петър пък нямаше желание да се разправя и квитанцията му остана за спомен. По-нататък по някое време Ицо се върна от някакво яко място, което открил и ме заведе да ми го покаже. Казваше се "Top Hill" и представляваше няколко закътани бунгала над Sunrise Beach. То това Haad Rin дефакто е един полуостров, тесен и ориентиран от Север на Юг. Ние бяхме на западната страна, на Sunset Beach, а от Изток на Sunrise ставаха тия грандьозни Full Moon партита. То поради голям зрителски интерес бяха измислили и халф, и ню, и блек муун, демек почти всяка вечер имаше някакъв джумбуш там. Мощни говорители направо на пясъка, хипари и братлета, откъдето се сетиш и цяла нощ думка електроника и всичко живо пафка и се налива с бира и "букети". Тия "букети" се продават на път към плажа. Една кофа и в нея уиски, кола, Ред Бул и много лед. Всичко се смесва и го пият по 5-6 човека със сламки направо от кофата

Та дойде по едно време Ицо с моторетката....

... взе ме и ме заведе на "Top Hill". Искаше да ми покаже какво нечовешко място бил намерил да заведе някой път Жасмина (мацката му) и да правят безобразия....
Бунгалата, където Жасмина още не знае какво я чака

Даже се катерихме по балконите на хората, за да си направим снимки....

на не-наш балкон

Друга интересна случка, която се сещам оттам е, че на третия ден от запознанството ни с Ерик неговите резерви от халдабо (така ще наричам тревата оттук до края, ударението е на последната сричка) свършиха. Той каза, че ще ходи да пазарува и ако ние също искаме, някой да отиде с него. Понеже доста ни беше черпил вече, решихме, че е редно някой да се разходи и нашата скромна група излъчи мен. Оказа се, че всъщност трябва да минем половин-един километър по плажа и да стигнем до едно капанче, където ставала работата. Да се ходи по шосетата било опасно, щото куки спирали тоя-оня и джобели. Даже Ицо веднъж го спряха ама той само по бански, кво да джобиш. Тръгнахме значи със злия цюрихски пощаджия по плажа и си лафиме. Аз му викам "чел ли си книгата "Плажът", а той разправя "само филма съм гледал". Обясних му, че аз не съм гледал филма, защото не ме кефи Ди Каприо и съм чувал, че е тояга ама книгата много си струва и той обеща да я прочете. По едно време го накарах да застане срещу мене и го заснех на плажа, на фона на капанчето, където трябваше да напазарим халдабо

Ерик на път за халдабо

То капанчето много-много не се вижда ама беше там точно до джипа, дето е паркирал в дъното. За мое учудване мацката-сервитцорка беше бяла. После се сетих, че ни предупредиха с местните за такива работи да не лафим, защото ходели и донасяли на куките. Седнахме значи с пича и той вика:"Дай два студени чая", донесе тя два чая и Ерик пак:"Я като си почнала донеси и два пакета халдабо". Докато се мотаеше някъде ние разгледахме две карти, залепени на стената. На Европа и на Тайланд. Първо намерихме София и Цюрих, после видяхме откъде ще минем ние (след два дена си тръгвахме) към Малайзия. Ерик ме уведоми, че той в Малайзия не е ходил ама така и така нямало да го пуснат, защото бил с дълга коса. Него Тайланд си го устройвал на 100%. Също така беше любезен да ми обърне внимамие, че на юг ни предстои да минем през три размирни провинции. Тази новина за размирните провинции особено зарадва Пепи, макар че после или сме ги заобиколили някак или като сме минавали, таман огънят е бил утихнал. Нямахме никакви проблеми. После обаче през цялото време се майтапехме с тия провинции. Дойде мацката и донесе такива пакети, от които направо онемях. За по 20 лева бройката и сигурно трябва да седиш там половин година, за да го изпушиш. Аз викам:"Братче, к'во е това чудо бе", а Ерик:"Споко, квото ви остане, аз ше имам грижата да не се хвърли". Ама той наистина беше баси робота. От сутрин до вечер без никаква почивка. Тоя другият дето дойде, май Томас се казваше и той беше същата работа. Аз си тръгнах, а швейцарецът остана да си цеди чайчето. После след като хапнахме "При Джокондата"

Петър предложи да поснимаме малко залези. Ицо беше категорично "против", защото това били страшни глупости ама аз се навих и след като дремнах малко се присъединих към Пепи, който поради болния си крак почти не мърдаше от кръчмата. Това е част от моите залези:

След като се наснимахме и се напихме (и други работи), най-вероятно сме си легнали. Следващият ден Ицо ходи до Тонгсала (пристанището) да купи комбиниран билет за корабче и рейс до Куала Лумпур. Оказа се, че билетите станали малко по-скъпички спрямо това, което бяхме разбрали от предишното ходене на Ицо ама този път му казали, че ще се возим в по-луксозен автобус и затова. То и при тия смешни цени, няма никакъв смисъл да се разправяш. Поръчахме си един пикап да ни вземе в 5 сутринта от бунгалото и след като Ицо заспа, уморен от заниманията с халдабо, ние с Петър отидохме до бунгалото на Ерик. Там също се занимавахме с халдабо и бира, разбрахме се да се чуем и да си гостуваме в Европа. Стана ни малко тъжно. Подарихме на Ерик оставащото ни халдабо, разпрегръщахме се и се прибрахме. Аз като си лягахме обаче тайно се радвах, защото не обичам много на море, а предпочитам големите градове. Та ми беше кеф, че рано сутринта ще си бием камшиците, да видим какво има още да се случва.

Очаквайте продължението