Египет (2)

Египет, Кайро

Египет — част втора
(началото е тук>>>)

Във вторник слънцето отново грееше и по нищо не напомняше за вчерашното дъждовно време. В очакване на сафарито решихме да тестваме басейна, но водата се оказа прекалено студена за нас. Както и да е, потопихме си седалищните части, пихме по една безалкохолна бира и се накачулихме в джипката. След едночасово бясно офф-роуд каране през пуснинята достигнахме до базата ни, където една чаровна рускиня Наталия пое нашата група /съставена предимно от руснаци/ и ни замъкна да караме четириколесни мотоциклети. Вързаха ми една арафатка, за да не ми се набива прах в лицето и съвсем заприличах на бедуин. Тея моторчета развиват поне 50—60 км. в час и по неравната пустинна местност можеш спокойно да се пребиеш, ако не внимаваш. Начесахме си мерака за екстремно каране за 50 минути, след което ни замъкнаха да катерим един каменисто-песъчлив хълм, откъдето се откри неописуема гледка към заобикалящата ни пустош. Да се чуди човек, защо дава пари понякога. Слязахме по един пясъчен склон, затъвайки до глезените и пълнейки обувките си с пясък. После джиповете ни доставиха в едно бедуинско селце. Тук разгледахме как местните правят грънци и пояздихме камили /наистина зловредни животни, които на всичкото отгоре са с дълги крайници и трябва много да се държиш, когато се изправят и клякат, иначе рискуваш да се свлечеш от тях/. Подкарахме и бъгита, след което ни чакаше обяд и оглед на селцето, наброяващо не повече от 100 жители. Тук видяхме как се пече арабският хляб /като за въглища се ползваха камилски фъшкии, поради обеснимата липса на дървен материал/, запознахме се с народната им медицина и тъкаческото им изкуство. Над една колиба видях да се вее родният трикольор и веднага си казах, че Зиези наистина е прави и всички /даже бедуините/ са българи. Ексурзоводката Наталия обаче ме разочарова, като каза, че зеленият и червеният цвят символизират занаятите, с които се занимават собствениците на къщата, а бялото било знак за благосъстояние.
Бедуините наистина са странен народ. Водят неуседнал начин на живот, премествайки се от място на място в търсене на вода. Селото се управлява от шейх, който решава всички спорни въпроси, включително и въпросите кой за кого да се ожени. По принцип е прието бедуините да се женят само за жени от собственото си село, ето защо близкородствените бракове са често срещани. Оттам и уврежданията сред потомството са разпространени. Когато дойде време жената да ражда, тя отива сама в планината и следва инструкциите, дадени й от майка й. Никой не знае къде е и никой не може да й помогне, ако изпадне в беда. Ако роденото дете е с малформации, то бива изоставяно /направо спартански порядки/. След това майката се връща в селото. Неженените бедуинки носят ярки дрехи, докато женените са загърнати в черно. Сега вече времената са други и жената, която трябва да роди често е съпровождана от акушерка в планината. Веднъж в годината бедуините събират стоките си и ги продават в градовете. С получените пари с купуват стоки от първа необходимост, които ще им потрябват в тежкия им живот в пустинята.
Това бедуинско селище е в близост до Хургада и туроператорите плащат на бедуините, за да водят туристи тук, затова жителите му водят горе долу сносен живот. В селището имаше един импровизиран зоопарк, а след като слънцето залезе и в пустинята за нула време стана наистина студено, ни поднесоха вечеря съпроводена с ориенталски танци на дервиши и кючекчийки. Прибрахме се пак по тъмно и заседнахме в ресторанта, където си напълнохме стомасите в типично римски стил.
В сряда решихме, че сме видяли от пясъка и пустинята предостатъчно и е време да се прехвърлим във водна среда. Туроператорите ни закараха на пристанищено. Оттам взехме катер, който ни разходи по крайбрежието и навътре в морето, където стигнахме до платформата с подводниците. По пътя срещу 5$ се направих на капитан и въртях щурвала наляво-надясно /в края на краищата — турист съм — всичко ми е позволено/. Подводниците бяха жълти, събираха по 40 човека и се потапяха на дълбочина до 25 метра. Морето беше чисто, а слънцето светеше ярко, така че видяхме и морското дъно. Около подводницата кръжаха водолази, които правеха маймунджулъци под водата и пускаха храна, която привличаше ята от разноцветни рибки. Вечерта завърши с пушенето на n-количество наргилета и разговори на развален английски с арабските ми френдове, които се оказа, че много си падат по спътничките ми.
В четвъртък отново ни предстоеше целодневна морска екскурзия с яхта. Първо до т. нар. Райски остров Гифтун /където освен пясък и море друго няма/. Там се напекох здравата. Морето беше топло и яркосиньо, и напомняше повече на Средиземно по цвят. На вкус беше ужасно солено, но пък лекува чудесно хрема,а ако носиш маска и шнорхел можеш да се гмуркаш в прозрачната вода и спокойно да гледаш какво се случва на дъното. Пясъкът беше фин, и много по-мек от пустинния, осеян с парченца миди и корали. Въпреки, че износът им от Египет е строго забранен, взех едно парченце за спомен. След слънчевите бани яхтата ни откара към друг остров около който имаше коралов риф. С шнорхелите и маските започнахме едно 45-минутно плуване между коралите. Доста риби и морски таралежи видях. Лошото е, че плуването покрай коралите ги разрушава /доста от тях са изпочупени и бледи заради невнимателни туристи/, поне половината от рифа е мъртва, но египетското правителство е важно туристи да има. След дайвинга следваше риболов, моя милост успя да хване 15-сантиметрова червена придънна рибка на зелени петна, наричана от местните „Зина“. Януарското слънце наистина ме изпепели и бях червен като рак.
Така и така на другия ден отпрашвахме към Кайро, затова вечерта, след уморително пазарене в магазина за чайове и подправки /в който срещу 15 евро придобихме килограм тамян и каркаде/ решихме да отмориме в една прехвалена местна дискотека, до която имахме достъп заради All inclusive. Цените вътре си бяха народни — наргилето 1,5 Евро /за сведение — по нашите заведения е 8 лева/, коктейките и водката бяха по 4 евро. Уцелихме латиновечер. Музиката беше супер, даже някои песни ги пееха наживо, вярно че с арабски акцент, ама на харизан кон зъбите не се гледат. Друго си е да се кълчиш на плажната ивица в средата на януари, заобиколен от красиви рускини. Мисля че отсега нататък ще премина към практиката да ходя на море два пъти годишно — зимата и лятото, че иначе не се трае тая София, бре.В петък автобуса ни взе от хотела и поехме към старата столица на Египет — Мамфис /сега наречена Кайро/. Интересното е, че в Египет петък е почивен ден, а събота и неделя са работни. Както гласеше известният роман на братя Стругацки — „Понеделник започва в събота“, но пък и египтяните не си дават много зор в това отнощение. Пътувахме с добре познатия конвой през Арабската пустиня. От едната страна се простираха Скалистите планини, а от друга страна — Червено Море. По пътя влязохме за малко в „Морската Венеция“ на Египет — Ел Гуна. Построена на изкуствени острови и отрупана с цветя и палми, това е наистина перлата на Червено Море. Пристигнахме вечерта към 6. След като се настанихме в хотела, решихме да огледаме нощния живот в Кайро и се нанесохме в автомобила на двама екскурзоводи, Махмуд и Мохамед, които решиха да ни покажат малко как се кара по улиците на този 20 милионен град.

Относно шофирането в Кайро и въобще в Египет — това би трябвало да е раят за всеки наш български шофьор. Правилник за движение има, но малко водачи са го виждали, а още по-малко са го чели /тъй като неграмотността е доста висока/. Няма пешеходни пътеки, нито зебри /е видях две — три/, но ако си мислете, че стъпили върху нея получавате някакво предисмтво — дълбоко се лъжете. Това е най-добрият начин да се самоубиете.
Един арабски виц отразява ситуацията по пътищата: карат си двама пияни шофьори, по едно време единият казва на другия — „Мисля че навлязохме в град“. „Откъде си толкова сигурен?“ пита другият. „Много пешеходци започнахме да газиме“...
Пешеходците наистина са дискриминирани и са принудени да притичват между фучащите коли, които като ги видят, надуват клаксоните си и продължават да карат с бясна скорост. Тук наистина карат бързо /особено по правите магистрали през пустинята, които са в отлично състояние/. Излишно е да споменавам, че светофари също няма /в Кайро видях само два, но те мигаха в жълто — т. е. „всеки да кара както може“/. Единственият вариант за намаляване на скоростта на движение на колите са легналите полицаи, които обаче не се срещат често. Любопитното е, че въпреки липсата на всякакъв контрол на движение НЯМА задръствания /макар че собствениците на автомобили са само 3 милиона/, а катастрофите са рядкост. Е, броните на доста коли са очукани, което не прави впечатление на никой. Маневрите са доста веселящи — например няма нищо престъпно да завиеш от най-дясната лента в най-лявата лента на насрещното платно. Има и доста възможност за обратен завой в насрещното платно. Мигачи не се ползват, за сметка на това бибиткането е сигнала за всякакъв род действия от завой до разминаване или заявка за път с предимство. Естествено камионите и рейсовете са с предимство поради размерите си и обикновено карат бясно в най-лявата част на платното. Коланите също не са на почит, едната ръка на арабския водач неизменно държи джиесем, а другата умело насочва автомобила из уличната джунгла. Не е рядкост между водачите на две каращи една до друга коли да започне разговор. Колкото до градския транспорт /където го има/ — не ви съветвам да се опитвате го ползвате. Автобусите не спират, а отварят вратите си и намаляват леко, за да могат желаещите да се качат или слязат. Наистина пътуването в Кайро е екстремно преживяване.

Подарихме на нашите гидове диск с отбраните песни на Софи Маринова и те много й се изкефиха. Мохамед извади коз и го издърпахме в колата, след което подкара автомобила още по-главоломно. Никога не съм си представял, че ще се нося из улиците на нощен Кайро, пушейки трева и слушайки Софи Маринова. Спътничките ми също едва ли са очаквали подобна екзотика. Марихуаната и хашишът не са легални тук, но се намират стига да поискаш, а ако хванат турист докато ги пуши, естествено няма да му направят нищо, за сметка на този, който му е дал материала. Ние, туристите, винаги имаме право и сме почти богове. Най-накрая стигнахме и до ресторант с автентична арабска кухня — „Фелафела“, където ни поднесоха местни специалитети: гъста манджа от бобени зърна, фалафели направени от същите тези бобчета, малки печени патладжанчета, туршия със сладък вкус /наподобяваща по състава си нашата царска туршия с тази разлика, че в нея имаше маринован лимон/, неизменните арабски питки, няколко соса и пикантно телешко с ориз. Поръчах си и бира „Стелла“, на която пишеше, че има 5% алкохол, но много се съмнявам е имаше такова нещо. След вечерята се отбихме в един парфюмериен магазин, където изтъргувахме два парфюма с екзотичните наименования — „Папирус“ и „Тайната на Пустинята“. После отидохме до един хълм над Кайро, където се намира тузарския им квартал /от типа на нашия Лозенец/, откъдето се любувахме на огрения от светлини град.
В събота отново ни вдигнаха рано /6,30/ за закусла, след което ни закараха до пирамидите. Наистина гледката да пирамиди, стърчащи над къщите е доста стряскаща. Още по внушително е да ги видиш отдалече сред пясъците на Либийската пустиня, а когато застанеш в основата им — осъзнаваш, че това е най-великото каменно съоръжение от 4500 години насам и винаги ще си остане такова. „Всички се страхуват от времето, а времето се страхува от пирамидите“, гласи една арабска поговорка. И наистина е така. В подножието им всичко изглежда нищожно и мимолетно. Те (и по-точно Хеопсовата пирамида) са единственото оцеляло чудо от Седемте чудеса на античния свят. Под „Египетските пирамиди“ често се има предвид само трите пирамиди на Хеопс, Хефрен и Микерин, разположени в една линия. Най-голяма е пирамидата на Хеопс (Хуфу) /първоначално 147 м./, има площ от 229 м2 и е почти изцяло запазена. Липсва й мраморната облицовка и върха /от което тя сега е 138,8 м./. Счита се, че пирамидата на Хеопс е била построена за период от 20 години и строежа и е завършен през 2580 пр. н. е. Изградена е от 2,3 милиона каменни блока, които са долепени един до друг с поразителна точност без какъвто и било спойващ материал. Пирамидата на Хефрен (Хафра, Хафре) е по-малка /първоначално 143,5 м./, а тази на Микерин (Менкауре) е съвсем скромна /65, 5 м./. От трите пирамиди само тази на Хефрен все още има част от оригиналната си мраморна облицовка.
Едно време пирамидите са били облицовани с мрамор, от който е останала само горната част върху пирамидата на Хефрен. След като кръстоносците опожарили Кайро /не мога да се сетя за точната година, защото Средновековието по принцип не ме интересува/ местното население използвало варовика, за да възстанови къщите. Нещо като римските паметници и Колизеят в Рим, с чийто мрамор сефа са облицовани папските дворци във Ватикана. Рушителите навсякъде се ръководят от едни и същи подбуди.
Към реалността обаче те връщат разните продавачи на джунджурийки, които се опитват по вида ти да познаят от коя страна си като те заговарят на развален германски, английски, испански, руски...

Има и полицаи, които изглеждат доста колоритно, яхнали камилите си. Смрадта на камилите наистина е способна да отрезви всеки замаял се от пирамидите турист. С билета който ти дават можеш да влезеш в една от малките стъпаловидни пирамиди наоколо, но няка какво толкова да се види — просто един прав коридор, завършваш с камера. Ако страдате от клаустрофобия — не влизайте. В големите пирамиди достъпът е забранен. Катеренето по тях също е забранено, защото има смъртни случаи.

След невероятната разходка между пирамидите идва ред да съзерцая и пазителя им — Сфинкса. Тази колосална статуя /дълга — 73 м и висока — 20 м./ с човешка глава и тяло на лъв е издялана от варовик и датира от 2500 г. пр. н. е. Според експерти изображението е на Хефрен — брат на Хеопс. Има разни версии за това колко е стар Сфинкса и кой точно е изобразен на него. В миналото само главата му е стърчала над пясъците. Тутмос и Рамзес II са се опитвали да го очистят от пясъка, даже според легендата първият е получил фараонската власт за награда. За липсващия нос също се носят различни истории. Според най-популярната по време на битката на Наполеон с турците /1798 г./ едно от ядрата уцелило Сфинкса в лицето и разрушило носа. Макар че има скици на датския пътешественик Норден от 1737 г., на които сфинксът е изобразен без нос. Средновековният историк Ал-Макризи пише, че през 1378 г. един суфиски фанатик, виждайки как египетските селяни принасят дарове на Сфинкса, за да бъде реколтата плодородна, отчупил носа на статуята, в резултат на което бил разкъсан на части от озверялата тълпа. Сфинксът окончателно е разчистен от италиански археолози през 1922 г.
Следва посещение във Фабриката за парфюми, където обонятелните ми рецептори се задръстват от екзотични миризми, Има няколко състава, които са правени по рецепти, взети от древно–египетските. Наречени са условно „Лотос“, „Папирус“, „Рамзес“ и „Тайната на пустинята“ /според преданието ползван от Клеопатра/. Цената на 100 гр. От която и да е есенция е 18 долара, а те наистина са с трайна миризма и нямат нищо общо със синтетичните боклуци, предлагани в снобарските магазини по Витошка. Следва и визита в златарския магазин, където можеш да си поръчаш картуш, изписан с твоето име на йероглифица.

След като обядвахме в ресторант на брега на Нил /в който имаше автомобил от 40-те, наричан „Колата на Щирлиц“/ се отправихме към музея в Кайро, който за съжаление разгледахме доста набързо /за час и половина/. В музея снимките също бяха забранени. Минахме на „тъгъдък“ през залите съхраняващи невероятни находки като плочката на Нармер /или Менес/ — първият фараон, обединил Горен и Долен Египет; дървените статуи на т. нар. Писар; „шейха на Ел-Белед“ или Ka Aper; семейната статуя на принц Рахотеп и жена му Нофрет. Почти живият поглед на тези дървени статуи отпреди 4000 е наистина смайващ. Поразително красиви са и намереният саркофаг с изтръгнат картуш /предполага се, че е на Ехнатон/, инкрустиран с разноцветно стъкло; многобройните перфектно обработените базалтови статуи на владетели /напр. на Хефрен/, царици, везири и чиновници, чиито черти наистина изглеждат почти одухотворени; саркофазите от гръко-римският период, където елинистическият начин на изобразяване се съчетава по неповторим начин с традиционния египетския стил. Гвоздеят на програмата обаче е съкровището на Тутанкамон, за което е отредена по-голямата част от втория етаж на музея. Залите просто преливат от вещите, покоящи се в гробницата на този иначе незначителен фараон. Човек се замайва от количеството злато, което е било използвано за направата на ковчезите, саркофазите, столовете, троновете,, леглата, колесниците, накитите и другите атрибути на царската власт, поместени там. В центъра на експозицията са саркофазите в които се е помествала мумията на фараона. Най-външният е във формата на мумия и е изработен от дърво, покрито с позлатен гипс. Вторият се е разполагал в първия /подобно на руските матрьошки/ и е от позлатено дърво. Най-фино изработена е смъртната маска на фараона /от злато, инкрустирано със синя стъклена паста и лазурит. Прекрасно произведение на изкуството от което не можеш да откъснеш поглед.
След музея се отправяме към главния площад на Кайро, от едната страна с трибуната, където през 1981 г. по време на прегледа на войските бил убит тогавашният президент Садад. Срещу нея има пирамидален мемориал, посветен на загиналите в „Шестдневната война“ с Израел. Пазят го 6 гвардееца с различни униформи /на мамелюци и древни египтяни/. По пътя се наслаждавам на широките виадукти, парковете /пълни с фикуси, палми и цъфнали маслини/ и грандиозните джамии и християнски храмове.
Най-накрая идва и време да отпътуваме от тази наистина приказна страна, към която наистина много се привързах, та чак не ми се заминаваше. Последно пазарене из фришоповете на летището, после хоп в самолета на родния ни превозвач и след два часа и половина вече вдъхвам мразовития и смогясал въздух на София...
Но млъкни сърце...

Край

Автор: Последният римлянин

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: