Из Балканите (2): От Черна гора през Албания към Струга

Черна гора, Котор, Будва, Албания, Тирана, Шкодра, Охрид, Македония

Нашите двама авантюристи, продължават пътешествието си из Балканите. Авторът на този пътепис към този момент е най–възрастният пътешественик в нашия сайт. (първа част е тук>>>)

След Котор, в дъното на фиорда предупреждавам Иван, че следват жестоки серпантини докато изкачим планината, а неочаквано пред нас изниква тунел и преминаваме (без пари!) под баира за минути. Миналата година го нямаше!

Черногорци, ако шосето Шипка — Габрово беше тяхно, да са пробили отдавна тунел...

Вечерта се квасим на плажа в Петровац. Най–чистата вода, каквото сме виждали. Утешаваме се, че нашият пясък е по–хубав. Което си е. Злобеем, че след къпане в солената им вода трябва обезателно душ че побеляваш от сол. Но душове си имаше. Без пари.
Водя Иван по крайбрежната улица, където на една къща имаше надпис „Хладно пиче“ – Студени напитки, по сръбски. Но надписът го нямаше.
Следващият ден — на юг. На паркинга в Бар моето место беше заето от стара ръждясала „Фича“, а в супера красивата престъпно млада (младата, престъпно хубава) продавачка била отишла да учи нейде в Словения.
А в магазина кой ще работи?!?

Вече не е там:-)

Няма какво да стоим повече в такъв град? Едри мъжаги с лъскавите жилетки ни сервират сръбско (турско) кафе и отпрашваме за Улчинь, най южния град на Черна Гора, откъдето да почерпим, ужким, информация от местните албанци, както пише в интернет. Но на никого на фланелката не пише какъв е: черногорец, албанец?
Стори ни се провинциално и прашно и продължихме по един тесен, криволичещ асфалтец за албанската граница. Два – три фургона с никаква кола наоколо беше граничният пункт. Черногорци ни пуснаха лесно. ОНИЯ какво ли ще ни правят!..

А ония се залепиха за задното странично стъкло на колата с карта на маршрута ни и списък на градовете, които имаме да посетим и изпаднаха във възторг от българския пенсионер! Взеха ни 10 евро за „виза“, но и документ (не като на Малко Търново) ни дадоха.

И вече сме в Албания

Сещате се — български коли не се мяркат. Спираме край първото селце. Някакъв стопански двор. Обаче — къщите нови, чисти. Сигурно ще е като за пред хора от Европейския Съюз: аз, Иван...
На баира — бивша радарна станция на Енверходжевите войски, а сега преотстъпена на американците, че тия иранци знаеш ли ги откъде ще пратят ракети!(Същото и с подобна станция над Копаоник).
Скоро минаваме по несигурен мост над голяма река, изтичаща от Шкодренското езеро — Бояна. То в нея нейде се влива и Църни Дрин и нейде изтича в морето.
Во Охрид един рибар разказва, че възрастните екземпляри от знаменитата местна пъстръвка по река Църни Дрин, през адриатическо море, Гибралтар и прочее морета и океани хвърлят хайвера си край бреговете на Сарагасово море.
А новоизлюпените поемат към Охрид по обратния път. Кой знае, може и да е вярно — куцо и сакато сака да оди во Македония, дето жито као дренки, дренки – као сливи, сливи – као лубеници...

Шкодер, Шкодра

— албанците си изговарят всеки на свой вкус и не си придирят за това. Скутари — по италиански. Спираме в центъра. Познатия от Гугъл площад. Само че на живо. Дечица – симпатяги ни говорят на американски „хай – бай“, което приемаме за „здравейте“. Доброволец – гид с Мерцедес ни води в най–солидната в Шкодер банка. Ето я банката, сочи една сграда, ей го банкерът — сочи мургав магуровец, който ни сменя евро за леки по най–добър курс. „Банката“ му е един чадър и две щайги, на които е „документацията“.
На тротоарите, направо върху плочките купища дрехи втора употреба. Някой приближи и ги побутне с крак. Сега като си припомня, май че цялото население бе облечено от същите „магазини“. „Търговците“ пердашат домино под чадъра край автентичен бункер, каквито ще видим още не малко. Олющени фасади на познати „блокове“, приличащи на мокри кашони с климатик и сателитна антена, обаче. Вземете един скапан, ама много скапан български град от 70-те години, натруфете го с антени и климатици по стените, разкопайте улиците и пуснете по тях колкото могат да се съберат мерцедеси — ето ти го — Шкодер!

Още край река Буна направихме първите разчети на процента Мерцедеси от автопарка. После още много пъти. Казаха ни, че в тримилионна Албания имало повече от два милиона леки коли. Не по–малко от 9 на всеки 10 са марка Мерцедес!

Тръгваме за Дурес (Драч)

По разказа на руски турист отпреди 4 години, пътя от 120 км. със следи от асфалт тук–там са го изминали с автобус за десет! часа. Ние го минахме по отличен асфалтов път за час и половина. Като превишавахме скоростта с по 60—70 км. ни спираха строги „катаджии“ и питаха...защо сме на фарове, да нямаме проблеми? Или пък даваха знак без да ни спират да намалим бързането.
Насърчени от това, че катаджиите са арабии, карам все по–нахално и след като отнех предимството на един мерс чуваме нещо като „мадре туа“. Чак в Свиленград при подобен „подвиг“ го чухме на български — твойта мамка!.. Не ни бият само заради белите алаброси...

Дурес — един напълно гръцки (италиански, испански) град. Обед е и нормалните средиземноморци са вкъщи на хладно. Няма с кого дума да си кажеш, а така ни се говори албански... Само в магазините за компютърна техника тук–там можах да попитам нещо на английски. Иначе — албански знаят всички. Без нас. Иван непрекъснато благодари с „мерси“ и ме дразни че го вземат за французин, а пък мен за руснак...(Царица Йоанна, като й подарили агънце в Ямбол все повтаряла: Благодаря, благодаря...
– Личи си, че е чужденка! Не може ли да каже едно българско мерси?!)
Пием бира. Навсякъде ни се перчат с Туборг, Варщайнер, Будвайзер. Ние пък искаме само местна бира и ги учудваме.
Пътят ни е на юг към две интересни градчета. Берат, (Берато, Берати – избирайте си) — градът на хилядите прозорци. Една теснина на реката Осумит и от двете й страни по едно Велико Търново.

И Гирокастро (Гирокасттьор и т.н) — градът с каменните покриви и шарените паважи на стръмните улици.
Обаче.
В планините сред нефтени кули и помпи – качалки привечер се изсипа пороен дъжд с кални и каменни потоци от склоновете. Улучих едър камък и нещо зловещо изтрещя под колата. В картера имаше дупка да влезе охранена котка. Измислете по–хубава авария на автомобил. Вдигнахме капака с лошави мисли...и спира веднага до нас мургаво момче — с Опел, и пита на албански: „Проблема?“. Проблема — отговаряме и ние на албански.

Дали знаем гръцки, италиански? Той бил работил в тези държави. Да, ама само непечатни думи ни идват на ум от речника. Нейсе, изтегли ни до близкото село Ballsh в сервиза „Томи“. Така се казваше нашият спасител. За 4 часа демонтира картера. Не че няма опит момчето. Не бе пипало Форд!
Кибиците от кръчмата идват да помагат и да видят хора от Европейския Съюз...
Томи ни отведе в мотел като ни спазари за някакви чинкуеченти — чинкуанти, които взехме за 15 и малко се зарадвахме. До сутринта. Когато хазяйката ни написа на салфетката 50! Еври! Нищо. То болният на легло се лекува, както казва Иван... Че и две евро за нещо като кафе.

В осем точно дойде Томи с фирмена фланелка и приятел със сносен Мерцедес и тръгнахме по държавата Албания за картер. Знаех си, че не може да има такова нещо по морги и магазини от нашата марка, но Тони упорстваше. Намери най–после един, но от дизелов Форд, който не ни подхождаше...
Виж, от Мерцедеси — стотици картери за всякакви модели... Накрая ни го завариха с аргонов апарат, без аргон и на чешмата показа, че не тече. 20 евро.

После обратно — общо около 300 километра! И за един час го постави. Питам: хау мач, посе ине, сколько стоит?
– Ниенти! Типота! Не щат пари! Не щат бира, нито препечената иванова ракия. Не пиели. Давам им 50 евро. Обменяме си адреси. На случай, че отново пробвам картера си в албански камък...
До Гирокастра 90 километра, но и много камъни. Не само на покривите. Тони вика, идете и разгледайте Берат! Тръгваме.
Разглеждаме пейзажа край пътя и по–встрани: В планинската страна Албания има, и то много, плодородни полета и са обработени като английски ливади.

Орли — Шкиперия означавало страна на орлите, (Орландовци, значи?) — не видяхме, освен по портите на къщите, от камък и бронз и на знамето им — с черна боя на червен плат.
Иван философски отбелязва:

–Моньо, ти в България да си виждал лъвове?

С увереност твърдим: в Албания 95% от селските къщи са НОВИ! Били получавали пари от работещите в Гърция и Италия. Че малко ли нашенци работят в Англия и Америка. Що не пращат пари за нови къщи?

А край пътя — магазини за дребна селскостопанска техника, каквито и в Гърция не видях! (Многобройните хангари в Гърция „Епипла“ в полето не продават трактори, а мебели.) Едва ли някой би правил магазини за стока, която не ще се продаде... На всички къщи (селските, де) — слънчеви инсталации с неизменния син варел високо над покрива. Сигурно се къпят всеки ден...

Един паралел със Сърбия. Голямо количество започнати и незавършени, неизмазани и без прозорци къщи. Като правило, завършен е долният етаж — автосервиз. Горният — не. В Албания — обратно: Завършват горните два за многобройната челяд, после долния бизнесетаж. На разстояние от Бургас до Минерални бани ще има, примерно, 20 — 25 бензиностанции и още толкова автосервизи! Те и мерцедесите се развалят.
И от Гугъл се вижда: всички що годе достъпни баири са терасирани преди 40—50 години и засадени с маслинови гори! Навсякъде! (В една държава с много маслини по баирите, не помня къде беше, купихме опаковка...турски маслини. В Турция, пък, не можете да намерите китайски стоки. „Ние самите сме си китайци“, казват).

То, ако човек е инициативен, да купи гръцки маслини в Метро по 4—5 лева килото и да ги „шитне“ в Гърциа по 6—7 евро! както вървят там...колко картера може да купи.

Албанските магазини приличат малко на нашите от преди 10—12 години. Всичко разливат, сипват и теглят на тезгяха. Малко пакетирани стоки. Три–четири пити кашкавал нарязан на резени с метнат върху тях влажен тензух завършва интериора. Инак има всичко. Зеленчуците там, а също в Македония, са от старите добри сортове. Не впечатляват с вънкашност, но с превъзходен вкус.
В Румъния преди 30 години на пазара в Брашов производители на домашен кашкавал (кашкавал е румънска дума) го предлагат в големи правоъгълни тави. Сигурно още неузрял е, като меко сирене. Една циганка (защо всички румънци имат нещо циганско?) бръква в легена с немити от сватбата си ръце, близва от кашкавала и връща остатъка обратно. Търговецът ловко го замазва с шпатола и повърхността е отново привлекателна за...рояка от мухи, на които никой не обръща внимание. Били ни изпреварвали мамалигарите!..

В Берат влязохме в един „Фаст фууд“ и посочихме от витрината кълцано месо в палачинка.
— Ама — булгари? — ще направи, човекът, плато за нас и поднесе такава вкусотия, че не вървеше без бира. Затруднихме го с желанието си за албанска, но имаше. Гледаме срока за годност. С тия всенародни въздържатели може и да не зареждат алкохол всяка година. В Турция и Албания не търсете, превъзходната иначе, боза в летните месеци. Вкисвала се бързо.
(Като занесох на вилата му — Св. Влас, Инцараки — италиански оцет „Балсамико“ – Иван забелязва — той редовно изчита етикетите — „срокът за годност е такъв, че ще го ползваме и на по 95 години като станем.“ Да, ама ако остане! Това — да не се сипва оцет на домати — отпада! С „Балсамико“-то и сладолед може да полееш! Толкова е вкусен и дава файда! Докторите му забраняват захар. Оцет — неограничено! Иван направил таратор на внука си, като използвал италианския чудо – оцет. След седмица малкият бил на ресторант с родителите си. Поръчва си:

– Таратор, моля, с две–три капни „Балсамико“, като ги слага в шах... Акселерация!
Влезе и един полицай, комуто беше сервирано като на нас, но не видях да плаща на излизане. Да не забравяме на кой полуостров сме!
Попитахме за хотел и ни сочат голяма сграда. Сигурно, 60 евро. Не, ние искаме приват соби. Поведоха ни по едни стълби (Иван не обича повече от 10 стъпала) и ни намериха хазяин, работил в Такома и Хамбург, та се разбрахме. Фаик каза, че е православен. Иван беше отишъл за багажа и не видя хазяйката, чиято външност показваше че този Фаик разбира от жени...
Собата — апартамент в стара отлично реновирана къща: в антрето пералня Сименс, стая с телевизор Сони, контакти за Интернет (казват в Албания бил безплатен), чудесни легла от масивен махагон, кухня с мивка от алпака, но в кафяв фладер, като мебелите, с мелачка за боклука, банята с гранит, мрамор и испански теракот. Тоалетната чиния — като биде — без капак, с мюсюлманско промиване. Всичките тези четири–пет звезди — 20 евро на вечер! Не ни се тръгва, почваме да ги намразваме доматите в Свети Влас...
Към тръгващите за Балканите съвет: не ходете по хотели! Питайте за циммер, комнаты, соби на кирия, румс и прочее частни стаи — и по–хубаво и по–евтино.
Берат — градът на хилядите прозорци — гледай снимките. Много лесно е било да го нарекат така. Прозорците по фасадите на белите къщи къде трябвало и къде не — навсякъде. Нашата квартира я има на снимка в И–нет.
Като я гледам тази еднаква сръбска, българска, албанска...национална, възрожденска архитектура, все си мисля, че си е баш турска. За 500 години са научили раята си да строи по техен тертип и подобие.
Да не спорим по въпроса!
Връщаме се към Дурес по друг път. (Иван цитира Ленин: Мы пойдем иным путем!)
Магистрала, на която й липсват само оградителните мрежи. По средата — бетонова преграда — да не се блъскат челно Мерцедесите.
На 15—20 км. от Дурес отляво на шосето е Йонийско море. В тази ивица се строи усилено като в Слънчев Бряг. Иван намира, че повече спазват нормите за отстояние на хотелите един от друг. Но имат време... Инак, морето не е даже до колене. Далеч навътре е плитко, плитко. Пясъкът не е по–хубав от нашия. Чадъри — и нови и такива от камъш отпреди 40 години. Нагъсто подредени платнени шезлонги. В началото на юни — тук – там някой и друг руснак.

В Тирана най–добре е да не влизате

На 15 км. от центъра започва такава тарапана на коли, камиони, моторетки — само „Виа Игнатия“ в Солун, която, казват, започвала в Дурес, може да я конкурира... Може на оживена улица да спрат две насрещни коли и шофьорите да си беседват за нещо свое. Движението спира. Никой, обаче, не протестира и не прави нерви!

Добрахме се някак си до центъра. Заобиколихме площада със Скендербег, чийто паметник на кон вместо на възвишение е в една широка и дълбоко вкопана в терена яма – градинка. Мавзолеят на Енвер Ходжа — грамадна пирамида — не е съборен а ще го правят най–голямата в Европа дискотека. Жалко, не стигнахме до него.
Правителствените сгради окичени с американски знамена по фасадите — чакаха Буш!
По второстепенни улици — доста съвременни и оживени, налучкахме пътя (в едно кафене любезно ни упътиха по картата, а като питаш за тоалетна, те водят до вратата) за Елбасан. Градът на черната металургия. Иван проведе някаква беседа с албанка от малка лавка, която плетеше чорап на една кука. Каза, че била много интелигентна. Как ли е „интелигентен“ на езика на пръстите?
Петдесет километра път средна хубост, с излишни на места завои, като достигаме баири от около 2000 метра височина. На билото овце и равна поляна, където поиграхме (правим се европейци) голф. Що ги мъкнем тези стикове? На чобаните не им прави никакво впечатление, обаче. Диваци!
Фотографираме поредните бункери — неотдавнашен символ на безстрашните орли – албанци. В страната на три милиона хора е имало 700 000 бункери с картечни гнезда! Поочистили са ги. Но има и за снимки на туристите.
Спускаме се в долината на река Шкумбинит, която тече в посока от Македония към Адриатическо море и скоро сме в центъра на Елбасан.

Шофьори на таксита крещят:

–Кьорче, Тиране, Фиери.

Набират пътници за микробусите. Обаче: от колите, от кафенетата, от телевизорите се лее...българска чалга!

Невероятно! Няма „сръбско“, „гръцко“! — български фолк! И си тананикат хората наши кючеци!
„Ти ако искаш да ти кажааа, ела със мен в гаражаааа...“
Сякаш сме в „Шоуто на Слави“....
Под чадърите на една бирария черпим младо албанче, говорещо македонски. Било работило там. Според мен — чист косовар. Нейсе.
Работи като полицай. Парите малко.

–Нема живот без пАри. (Открил Америка!) У нас — кой има пАри, има много! Кой нема — нема нища! — бяха сентенциите му за живота.

И о!, радост за душата българска: освен нашата чалга, която ни сближава, тия от Албания въртят глава за отрицание, или съгласие точно като нас! Симпатяги! Трябва да си патентоваме тая работа в ЕС, заедно с луканката, ракията и киселото мляко.
Решаваме, че крепостта току до площада ще я разглеждаме друг път (малко ли сме ги гледали разните крепости!) и потегляме за Охрид.
До границата около 80 километра идеален път. В градчето Перьонес, недалеч от границата с Бивша Федеративна Република Македония — Ало, братя – македонци, как ви харесва дългото име? — харчим последните леки за албанско вино. Магазинерът знаеше езици и услужливо ни помогна. Прашни бутилки бели и червени вина. Никой, май, не пие в тази държава! Поради незнаене на албанския сме купили и олио. Не сме на загуба.
Хайде сега, питайте как живеят в Албания, де.

На такива въпроси отговарям с умния контра – въпрос на възрастния румънски професор Теодореску на халба бира на северния бургаски плаж:
„А ти ми кажи как живее твоят съсед?“
Вие да знаете?

В Сърбия — стари ръждясали коли „Фича“ на по 30—40 години. Купища железа от стари коли. (Цигани ли нямат?). Това — джипове, Бе еМ Ве-та — много рядко. А заплатите им доста по–големи от нашите. Как става тая? Как живеят? Казва ли ти някой! В Метро в Бургас лете сърбите купуват антифриз и зимни обувки...
В Словения — само малки фиатчета, опелчета, фордчета... Обаче — всичките! абсолютно нови!
И работят словенците квалифицираната работа. Останалата е за сърби, македонци, албанци — „негрите“ в Словения.

Продължението в част трета>>>

Автор: Симеон Тодоров

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

На мотор от България през Македония до Албания и Гърция или как не влязох в Косово

Разказът се премести на новия си адрес
http://patepis.com/?p=392

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Албания през пролетта(5) - Вльора и Тирана

Част 5: Вльора и Тирана (преидишната четвърта част е тук>>> , а началото - ето тук>>>)

04 април

Собстеникът на хотела ни закара до автобусната гара. Денят започна с коняк за Юнилда и здрави кафета за останалата част от групата. Точно в 6:00 потеглихме за Вльора. За огромно мое съжаление нямаше да правим престой нито в Химара, нито във Вуно, нито в Дерми. Оставаше ми само крайпътната гледка и надеждата, че пътят е тесен и славен, че ще се пътува бавно и ще се спира тук-там за кафе. Времето не беше обещаващо и това ми развали настроението.

Първото населено място, през което минахме беше Свети Васил. После Юнилда ми посочи табелка, на която пишише “Плаж Бунец”. Хубав плаж, каза тя. Предстоеше Борш. Струва ми се, че някъде там спряхме за кафе и попаднахме на малък, фантастичен водопад. Заведението беше построено пред самата буйна вода. Местните /само мъже/ ни гледаха неодобряващо.
- Защото пушим, обясни Аниса.
- Не е ли допустимо, попитах.
- В малките градове Канунът се спазва изцяло, отговори ми младата юристка. ??? Ами хората в Албания все още са по-склонни да регулират взаимоотношенията си според Кануна, а не според официалното право. Даже в Тирана миналата седмица една девойка се самоуби, защото майка й беше разбрала, че си има приятел. После и майка й се самоуби.
- Сериозно?
- Да. Канунът дава право и на младоженеца да застреля съпругата си, ако не е девствена… Но по принцип е забранено да се докосва жената. Тук тя е свещено същество.
- А, да, забелязах – отговорих аз. Няма изключение от малоазийско-балканския синдром. По тези земи са се почитали богини-майки, а не богове. Зная, че майката/свекървата води парада. Пък нали виждам и как пресичате улиците! Без правила. Правилата ги въвежда бащата, а не майката. При изявен матриархат правилата не са най-силната част на обществото…

Смях. Герт ме кара да повторя казаното, за да го запише на GSM-а си.

- Кажи пак, че жените създават само хаос, а не ред, настоява той.
- Казвам – смея се аз.


Потегляме отново. Преминаваме през Чепаро (Qeparo), следва огромна отсечка от пътя покрита с алое. Задминаваме островче със зъмък /сигурно е от наследството на Али Паша/. Подминаваме военна база, разположена във великата пустош /не пустиня/, сякаш на края на света.

Следва Химара. Това май е селището, разположено най-ниско или най-близо до морето. Смесица от стари, социалистически и най-нови сгради. По мнението на ладшафните специалисти ивицата между Химара и Дерми е най-чудното нещо не само в Албания, но и по йонийско-адриатическата линия въобще. Съгласявам се напълно. Виждам надпис, който казва, че на 6,5 км /надолу/ се намира плажът Jale. Снимам в движение просторните пусти плажове. Разбирам какво означава да си тук само с раница и да поемеш било планинския път, било към плажовете…

Следва Вуно – градче, което ме плени с каменните си къщи и улици, с красивите пъстри цветя. След известно време – Дерми! О, красиво кацнало селце! Заслужаваше си всички положителни отзиви и задочната ми любов.

В този момент си казах, че пак ще се върна в тази страна, за да почувствам още веднъж, но много по-бавно и напоително дивото й предизвикателство! Вече имах ориентация в маршрута и времето за пътуване, знаех разписанията на автобустие – май всичко основно… И Черна гора ме впечатли много, и Хърватия. Но Албания имаше друго очарование. Усещането, че си сам в целия Космос е много силно тук. Хората сякаш са другаде, нама ги хората… само дивата красота на ненагледната пустош.

Спирка в планината Логара. Див студ и нов дъжд. Изядох един пилаф в крайпътното заведение. Зъзнещи от студ продължихме пътя. След Дерми се работеше упорито за разширяванто му. През завеса от дъжд и след около 5 часово пътуване пристигнахме във Вльора. Спътничките ми помолиха шофьора да спре в най-южната част на града. Веднага се шмугнахме в един спортен комплекс/хотел/ресторант/кафене на множество етажи.


Грехота беше, че целият този комплекс беше излят направо върху красивите крайбрежни скали, но човешката глезотия и мързел нямат край! По този повод еко нагласата ми скоро отстъпи на възхищение и съзерцание от непосредствената близост със скалите и морето. Тюркоазената вода беше кристално чиста. В скалите се виждаха пещери. Сигурно тук е имало тюлени-монаси, казах си. Защото в албанските води все още има 20-ина такива животни. Пихме кафе, седяхме ръбатите скали и си мълчахме.

След време момичетата се обадиха на свой приятел от града, който трябваше да ни разходи с колата си. Той дойде много бързо. Валеше и ние светкавично се настанихме в “Мерцедеса”. И тази, както и всички други коли, в които се возих в Албания, бяха много чисти, с постлани хартии и вестници в краката на пътниците – за да не цапат. Слязох да направя снимка на паметника на освобождението. Вльора е градът, в който е обявена албанската независимост от турците през 1912 година. Попитах местния младеж дали има стар град, стар квартал. Той ме погледна недоумяващо и отговори, че албанците имат пари и строят нови къщи, нови квартали. За да погледнем града от високо, се качихме на един хълм, на който имаше ново или скоро обновено бекташко теке.

Градът се виждаше отлично. Както забелязах впоследствие, пощенските картички от Вльора предлагат именно тази гледка. Дъждът отново се усили и се наложи да влезем в колата. Младежът ни показа къщата, от която е било развяно знамето на свободата, показа ни няколко страхотни според него нови сгради и ни остави на автогарата. Дали заради времето, красивата сутрешна крайморска панорама или заради друго, но Вльора не ме впечатли особено. Зная, давам си сметка, че много малко видях и усетих от този град! И все пак ще гласувам за Саранда.

Целият път до Тирана беше обвит в мъгливо-мокра завеса.. Малко преди 17 часа изсушавахме дрехите си в дома на Юнилда и Аниса. Може би съм забравила да спомена, че двете приятелки ме поканиха на гости за още един ден в Албания. Имаше възможност да си тръгна същата вечер. Но компанията категорично отхвърли тази възможност. Така че, аз приех да остана.

Последният ден

Тази последна част посвещавам на кмета на Тирана – Еди Рама.

След ароматното сутрешно кафе в дома на Юнилда и Аниса групата отново беше в пълна бойна готовност. Разходихме се в центъра на Тирана, но основната част от времето ни премина в кафенето на Небесната кула. Наблюдахавме града от високо, въртейки се бавно-бавно. Разпознавах много от големите и шарени сгради, което предизвикваше у мен възторг. Юнилда започна своя разказ за кмета на Тирана – мъжът, по чиито проекти е направено цялостното обновление на столицата. Едвин /Еди/ Рама е кмет на Тирана вече трети мандат. Избран е за кмет на света чрез гласуване в интернетско състезание. Той е художник, син на скулптор. Артист в истинския смисъл на думата, независим политик, портретист по парижките улици, министър на албанската култура, кмет на Тирана, водач на социалистите в момента… Лично проектира част от новите сгради в столицата, събаря незаконно построени сгради, разчиства пространството около реката. Характерното шахматно оцветяване на старите сгради също е негово дело. Създава паркове, “посява” трева, “разчиства боклуците”. Движи се в ексцентрично облекло, нудист е, младите хора го боготворят.



Никога не съм си представяла, че в консервативна Албания /каквато все пак я смятах преди да замина/, е възможно да чуя такава история.
Разходката ни в ранния следобяд продължи по тиранските улици. Къщата на Енвер Ходжа – сега културен център; модерните кафенета и ресторанти; посещение на книжарници и магазини за облекло…


Наближава времето за моето отпътуване. Двете момичета остават с мен до последния момент. Автобусът на Tatesh tours вече е паркиран до жп гарата. Шофьорът ме разпознава веднага и се изненадва от очевидната ми близост с двете албанки. Трудно му е да си обясни какво всъщност съм правила в Албания. За негово спокойствие му разказвам, че “све друго по Ядренско море го имам прошетано” и само Албания ми е липсвала в списъка.
Разделям се с Юнилда и Аниса като с най-добри приятели. Пожелаваме си късмет.


Край


Няколко думи за проекта couchsurfing

http://www.couchsurfing.com/

В този проект участват повече от 210 740 жители на планетата. Обединява ги любовта към пътешествията и желанието да научават за живота в чужди страни “от първа ръка”. Сърфистите могат да се възползват от безплатно нощуване при други членове на проекта; могат да разчитат на местен гид – обикновено това е самият домакин; могат да уреждат срещи “за кафе или напитка” с хора от страната, която посещават. Функционират множество равнища на сигурност в програмата, така че евентуални рискове да бъдат избягвани. Над 103 567 приятелства са създадени за по-малко от три години в повече от 216 страни и в 23 995 града. Проектът може да бъде полезен и за нуждите на националния туризъм. Достатъчно е да се свържете с членовете на www.couchsurfing.com в България.

и отново: Край :-)

Автор: Росица Якимова

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Албания през пролетта(4) - Бутринт и Ксамил

Албания, Бутринт, Ксамил, Корфу

Част 4: Бутринт и Ксамил (предишната трета част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

03 април
Събуждам се рано. Колко хубаво, че ще останем и тази вечер в хотела! Не се налага да се спретва багаж и пр. Приготвям се за днешното пътешествие, събуждам Юнилда, а тя на свой ред – Аниса и Герт, които са в съседната стая. Уговаряме се да ги чакам на терасата в близост до плажа. Сега пиша тук.

Италианското кафе е силно. Лимонът в чашата с вода е местно производство. Корфу е приветлив и се вижда ясно. Времето е отлично. Персоналът на хотела отдавна е на крак – мият с препарат навсякъде – вътре и пред хотела. Собственикът подрязва розовите храсти, облечен в професионалната си ресторантьорска униформа…


Програмата за днес е следната: ще ни вземе таксиметров шофьор и ще ни заведе на посещение в Бутринт и Ксамил. Следобяд пък ще ни води до “Синьото око” и крепостта над Саранда. Младежите идват и поръчват кафета и кока коли. Към 8:30 таксито е при нас. Шофьорът ще бъде наш гид. За услугата Саранда-Бутрент-Ксамил-Саранда /общо 4 часа/ му плащаме по 4 евро на калпак. Идеално!


Първото място, на което спира е езерото Бутринт. Слизаме за снимки и за цигара. Мъжът насочва вниманието ни към развъдниците на миди. Езерото е свързано с морето посредством множество канали. В зависимост от вятъра солената вода се влива в езерото или пък сладката вода се влива в морето. След 15-ина минути продължаваме към Бутринт, преминавайки през селището Ксамил – раят за албанците.

След малко сме на паркинга на историческия град. Шофьорът ще ни чака там, а ние се запътваме към касата. Заплащането за входа е диференцирано. Чужденците плащат 700 леки или към 11 лв, албанците – 300 леки. Предстои ни чудно приключение на този исторически малък полуостров, известен и населяван още от 10 век преди Христа. Съществуването му според легендите се свързва с Троя и сина на Приам, основател на селището. Елинска, римска, византийска и венецианска история – микст. Това, което ме порази най-много беше фактът, че и до днес мястото е в естествените си, някогашни размери. Така се чувствах и в древната Олимпия. Не обичам исторически места, на които трябва да си представям кое до къде се е простирало. Нямам тази способност да конструирам пространството във въображението си. По този повод Бутринт ме спечели изцяло. Имаше си всичко – агора, храм на Асклепий, бани, вили, амфитеатър, ранни християнски базилики /две на брой/, крепостна стена, опасваща цялото древно селище и множество порти, извеждащи към морето или каналите. Природата беше очарователна и свежа, така естествено вписана сред всички руини. Поглед отдолу, после отгоре… Върху огромните листа на кактусите посетители бяха издълбали имената си.



В този пролетен ден ние бяхме единствените посетители. Приключихме разходката си след близо два часа. Моите албански приятели за първи път идваха тук и определено можеше да се каже, че са не по-малко впечатлени от мен. Странно е, когато откриваш световни забележителности /от 1992 г. Бутринт е под защитата на ЮНЕСКО, обектът е открит от италиански археолози още в началото на 20-те години на 20 век/ заедно с местните хора, които са били в неведение. Но аз отдавна не обвинявам когото и да било, че не е посетил важните места в страната си. И аз все още не съм видяла Перперикон, нито пък новооткритите тракийски гробници в “долината на царете”… Сбогувахме се с Бутринт и поехме обратния път.

Следващата спирка беше в Ксамил. Не мога да определя какво точно е Ксамил – селото с това име, групата островчета наблизо, носещи същото име или райският плаж… със същото име. Едно беше ясно – това място е наистина райско! Багери дълбаеха скалите, строеше се навсякъде, дори на островчетата колкото човешка длан. Наложи се да преминем през купища разтрошена скала, за да се доближим до един от най-кокетните и привлекателни плажове, които съм виждала.

Посещението ни беше кратко. Спряхме отново 1-2 километра след Ксамил в посока Саранда. На високото имаше православен манастир “Св. Георги”, под нас – изумителен малък плаж, заобиколен от прекрасни, вдадени в морето скали. Маслинови горички и ниски средиземноморски храсти оформяха околния пейзаж.

Разстоянието от Бутринт до Саранда е 22 км. По пътя срещнахме коли с чужда регистрация. Туристи идват от Корфу, за да посетят Бутринт и Ксамил, обясни таксиметровият шофьор. Остави ни в хотела към 13:00 с пожелания за приятна почивка.

Този ден решихме да хапнем в ресторанта на хотела. Аз си поръчах рибена супа и миди “саханаки”. Рибните специалитети бяха отлични, всеки опита от порцията на другарчето. После младежите се отдадоха на заслужен отдих, а аз си грабнах фотото и тръгнах на самостоятелна дневна експедиция в Саранда.



Беше ленив час в ранния следобед. Бързо достигнах крайбрежната алея, полюбувах се на цъфналите ароматни храсти, снимах де що имаше нови гигантски хотели и палми /дали палмите тук са “естествени” или са садени през 60-те както в Черна гора???/. Опитах се да намеря фонокарта за уличен телефон. След като изръшках първата линия, тръгнах да откривам втората и третата. На втора линия открих пощата. Карта не успях да купя, но пък се снабдих с евтини пощенски картички. После поседях в едно интернет кафе, щото трябваше да пращам информация за себе си на близките. Качих се и до последната възможна линия, успях да разгледам някои от по-старите къщи на Саранда. Вероятно само преди 2-3 години целият град е представлявал нещо подобно – максимум двуетажни сгради, с поизлющени фасади и с балкони, ориентирани към морето. Наслаждавах се от високото на Йонийско море. Градът не беше оживен по това време.

Намерих кафене с хубав изглед към морето и седнах за почивка и подновяване на записките. Сметката и тук представляваше лепящо листче с изписани по него цифри. Платих. Увековечих наниза с чеснови глави, който “пазеше” заведението и се отправих към хотела.

Към 16:00 се появи нашият гид/шофьор, който ни поведе към природната забележителност “Синьото око” /Syri i Kalter/. “Окото” е на около 24 км от Саранда. Пътува се в посока към Делвина, после се следва пътят към Месопотам и Бистрица. Населението в този район е гръцко, водят го малцинство. Отдалече се виждат православни черкви и манастири.
С навлизането в района на Бистрица забелязахме спретната електроцентрала. Тя ползваше водата на реката, към извора на която се бяхме запътили. Пътят отбиваше вляво и след няколко живописни завойчета се оказахме сред толкова красива гора, колкото съм си представяла, че е гората от приказката за Снежанка и джуджетата. Изворът е дълбок 25 метра и водата е ледено студена.
Синият цвят на “окото” трудно може да се опише.Иска ти се да влезеш в него, да се облечеш в това синьо. За посетители е направена нещо като платформа от дървен материал. Ние естествено предпочетохме да се намокрим и оплескаме, разглеждайки и снимайки от всички възможни места наоколо. Аниса дори се изкачи на едно старо дърво, за да снима отвисоко. В заплеса си към магнетичния извор човек може и да не погледне накъде и как тече реката. Аз си доставих удоволствието да съзерцавам няколко минути и тази гледка. Освен всичко друго реката в моя роден Благоевград също е Бистрица.



Потеглихме обратно към Саранда, но не влязохме в града, а се качихме на крепостта. Там заснех първия и единствен бункер в моето албанско посещение. Разгледахме няколкото запазени стени от средните векове /не се разбра нищо по-точно/, върху които имаше стенописи. На един от тях се оказа изографисан шън /свети/ Наум. Няколко пъти питах придружителите ми дали съм разбрала правилно името. Да, казаха те. Това е свети Наум. Аниса и Герт, които произхождаха от Поградец /градче на Охридското езеро/ си го познаваха едва ли не като домашен светец. Малкото, което научих от шофьора, беше това, че Агиа Саранда /Свети 40 мъченици/ е бил град - късен придатък към Бутринт и се е разполагал на този и на съседния хълм. За съжаление старата черква, която беше дала името на града, беше именно на съседния хълм и не можахме да я посетим. Помещението, в което влязохме беше строено скоро с идеята отвън да имитира средновековна крепост. Вътрешността беше много по-прозаична – заведение. В единия край на просторното помещение се намираше камина, върху която беше издълбана годината 1872 – тогава именно шест от семействата, обитавали хълма, основават новата Саранда долу, край залива.



Малко преди слънцето да залезе напълно успяхме да се насладим на залива и да направим последни снимки. От южната страна ясно се виждаха езерото Бутринт, Ксамил и историческия Бутринт. Неизменният остров Корфу вече палеше светлините. След задължителния сладкиш на “крепостта” шофьорът ни прибра в хотела. Платихме с нова доза от по 4 евро и седнахме да вечеряме в ресторанта. Тази вечер трябваше да заспим по-рано, защото утре сутрин автобусът ни за Вльора щеше да тръгне в 6:00.

Автор: Росица Якимова

Всичките снимки от пътуването можете да ги видите тук>>>

Продължението (Вльора и Тирана)>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Албания през пролетта(3) - Гирокастро и Саранда

Албания, Гирокастро, Саранда

Част трета: Гирокастро и Саранда (предишната втора част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

02 април
Часът е 5:40. Честит рожден ден! Багажчето ми е спретнато и готово. Чудя се дали младежите наистина ще дойдат да ме вземат, за да отпътуваме към Джирокастро и морето. Напомням си да не пропусна да забележа момента, в който ще прекосим реката Шкумби. Тя разделя Албания и албанците на северни – геги /тези, които живеят на север от реката и в населените с албанци райони на бивша Югославия/ и южни – тоски. Исторически се е случило така, че северните са били ориентирани към католицизма, а южните – към православието… Джирокастро е родният град на Енвер Ходжа и на известния писател Исмаил Кадаре. Градът е един от най-значимите в страната както в исторически, така и в актуален план. Часът е 5:55. Казвам тихичко “довиждане” на спящите немски съквартиранти. Обличам връхната си дреха, оставям на масичката френския пътеводител на Албания и ключа от стаята.

Чакам новите си приятели пред хостела. Оттам се излюпва и млада шведка, която също има среща с местни приятели в този ранен час. Чакаме заедно. За да не се оглеждам като идиот, държа тефтера със записките си в ръка и драсвам по някоя откъслечна дума. 6:10 е, започвам да ставам неспокойна и точно в този миг виждам Герт, който ми маха с ръка от 30-ина метра разстояние. Таксито чака. Предлагат ми да седна на първата седалка до шофьора, който говори италиански и е стар познайник на моите приятели. В хор ми честитят рождения ден и ми пожелават всичко най-хубаво. Благодаря им от сърце.

За броени минути сме до нещото, което се нарича автогара. Купуваме билети за Джирокастро срещу 800 леки /около 13 лв/. На Юнилда й ставало лошо в автобуси, затова надига бутилчица с коняк “Скендербег”. Предлага ми да опитам. Що пък не? Време е да се опита това-онова. Само глътчица все пак. Не ме беше страх от пътя, просто исках да съм в пълно съзнание по време на пътуването. Юнилда ми предложи да заема мястото до прозореца, за да мога да снимам крайпътните пейзажи. Досетливо момиче, казах си.

В 7:00 потеглихме. Пътят минаваше през Дурес. Ах, новото строителство! После Кавая. След Рогожина прекосихме въпросната река Шкумби, а след Люшня се отправихме към Фиер. Автобусът се напълни до дупка.

Пътят до Фиер беше сравнително безинтересен. Селца без ясна структура, разхвърляни тук-там къщи. Къщите бяха измазани в бяло, охра, всякакви бонбонени цветове. Шофьорът пусна гръцка музика. Повечето от пътниците очевидно знаеха песните, защото си тананикаха и припяваха. О-пааа! Значи от Скопие до Тирана – албанска чалга. От Фиер надолу – гръцка музика. Къде съм всъщност?

След Фиер пътят започна да става интересен – планини, хълмове, долинки и реката Вьоса. Започнах да снимам и се отдадох на очарованието на пейзажа. Някъде по пътя спряхме за почивка, кафе и леко хапване. После продължих да снимам и кулминацията настъпи, когато реките Вьоса /с бяло речно корито/ и Дрин /със небесносиня вода/ се срещнаха, за да потекат заедно. Това се случи близо до Тепелена – родното място на Скендербег.

Към Джирокастро

Отсечката, която ни предстоеше беше изключително живописна. Стюардът раздаваше найлонови пликчета на болните от пътническата болест, а аз вече си припявах “Кира Георгина…” заедно с малкото здрави пътници и в несвяст снимах планини, овце и цъфнали храсти. По едно време изумителната синя река Дрин започна да носи битови отпадъци. Идилията се поразвали, разбрах, че наближаваме Джирокастро. Така си беше.

Слязохме в града и секундарно се отправихме към центъра. Беше ранен следобед и придружителите ми умираха от глад. Старият град беше пред нас – разположен амфитеатрално или терасовидно, както щете, така го възприемайте. Масивни каменни къщи, очевидно стари, очевидно турски, се разполагаха ветрилообразно. Крепост. Добре. Значи градът наистина е бил важен. Центърът беше малко нетипичен – един стадион. Около него и по съседните улици на равното се издигаха модерни, нови, многоетажни сгради, които запречваха видимостта към старите къщи. Имах чувството, че съм в Ксанти.

Преди да се усетя, Юнилда ни покани в едно много чисто ресторантче в стил “заведение за бързо хранене”. Поръчах си порция месо с картофи и “кос” /кисело мляко/. Докато чаках да се изпълни поръчката, излязох през задната врата на заведението, за да снимам. Бях стъпила на най-високия ред на стадиона. Снимах къщите в непосредствена близост до крепостта над града. Оказа се, че Джирокастро е родният град на майката на Герт. Той даже откри познати и се заприказвахме. Исмаил Кадаре, казвам аз. Забелязах многозначителни погледи между младежите. Има ли нещо, което ви притеснява, питам аз. Не го обичаме, казаха местните. Никой не го е гонил от Албания, за да ходи да пише във Франция. Приятелят на дъщеря му още е в лудницата. Защо, питам с целия си акъл. Ами не го одобриха навремето, защото е от “обикновено” семейство. И го изкараха луд. Кой не го одобри? Исмаи Кадаре не го одобри. И прочие неща, които ме изумиха. Винаги е бил близо до старата власт, добавиха момчетата… Нещо стъпих накриво майче. Един от митовете беше на път да се сгромоляса. Светкавично си припомних една срамна история, за която научих наскоро. Младо семейство от Палермо пожела да ми гостува в София. Мъжът разказа, че като малък е прекарал с баща си няколко дни във Варна. “Там имаше един ваш известен писател. Много богат – имаше марки и долари. Караше баща ми да ги обменя в банката. Същият този ваш писател настояваше моето семейство “да изтегли” дъщеря му в Италия или в друга западна страна… Защото България не я заслужавала…” Дори не го попитах кой е този наш известен писател. Имаше ли някакво значение. Та и Кадарето значи нещо такова...

Когато напуснахме заведението вече валеше дъжд. Трябваше да намерим банка, за да обменим малко пари /придружителите ми също извадиха евро!/. Не беше лесно, защото наближаваше 16 часа, а банките там работеха до 15:30. Направихме бърза обиколка на старата част на града – онази, която се вижда право пред вас, когато влезете в града по един широк булевард. Някои от къщите с каменни плочи на покривите бяха обитавани, други – изцяло превърнати в дюкянчета, магазини, хотелчета и пр. Впрочем, подобен “градски” пейзаж има и у нас – и в Подбалкана, и в Балкана, и в Родопите, и в Епир също /Мецово, например/. Дъждът попречи да продължим разходката си, а пък беше и време да потърсим превоз за Саранда, защото всъщност Саранда беше основната цел на пътуването според моите домакини. Речено-сторено.

Автобус в пълна готовност за отпрашване към Саранда ни очакваше в 17:00. Дъждът за щастие понамаля и небето се поизчисти. Минахме през чудни планински места и навсякъде се виждаха “кацнали” каменни селца, които подканваха да ги посетиш. Наближихме Делвина, за малко зърнахме отбивката за Месопотам и Бистрица. После направихме едно грандиозно изкачване и се оказахме над Саранда. Имах чувството, че пътувам по някой от високите корниши /втори или трети/ от Монако към Ница. Оказах се неподготвена за гледката! Новото строителство беше повсеместно!!! Много, много и много ново. Осъзнах, че съм закъсняла с посещението си тук.

Саранда беше представена в повечето източници, които прочетох, като малко, тихо, спокойно градче на Йонийско море. Меденият месец на албанските младоженци. Затворен град за чужденци до демократичните промени. Място, което съществува, защото е близо до историческия колос Бутринт… Такива неща. Само че Саранда си е сама по себе си много очарователна.

Слязохме от автобуса и се насочихме към южната част на града. Не забелязвах нищо друго освен нови, нови и нови сгради – естествено – хотели и заведения за хранене и напиване. Приятелите ми познаваха града отлично. След по-малко от 10 минути се намирахме във фоайето на хотел “Нертили”. Стая с изглед към морето. Остров Корфу на една ръка /6-7 мили/ разстояние. Градинки на няколко нива – последното почти на плажа. Платихме скромната сума от около 9 евро на човек. Никакви паспорти, адресни карти и прочие формалности. Цената през сезона е двойна, информира ме Юнилда. Само на 200 метра оттук обаче стаите струват 5 до 10 пъти по-скъпо дори и сега, допълни тя. Харесва ли ти? И още питаш, отговорих аз, и се втурнах да се къпя и освежавам, за да съм готова за скорошно излитане.

Саранда - изглед към о.Корфу

Младежите помолиха за отсрочка около час, час и половина. Съгласих се с тях и тръгнах да пия кафе на най-ниската тераса. Сама за миг в пълно спокойствие. Припомням си октомврийското ми посещение на о. Корфу преди две години. Собственикът на хотела пуска дискретно албанска народна музика. С изумление установявам, че съм чувала подобно нещо именно на Корфу, в изпълнение на фолклорен състав от Епир. Оставям се на лекия ветрец и красивата гледка.

Колко символи животът е втъкал в битието ни! Днес “напускам” своята четиридесета година и се намирам в град, чието име означава “/Свети/ Четиридесет /мъченици/”. Мъка ли ми донесоха тези изминали години или от всичко по малко? Благодарна съм за живота си, харесвам го, обичам го, щастлива съм от дребни неща… Слънцето върви към залез и настъпва онзи час между деня и нощта, който е така мистичен и обещаващ.

ЧРД! - в една пицария

Към мен се присъединява първо Юнилда, а после идват Аниса и Герт. Каня ги да отпразнуваме рождения ми ден. Предлагам им да изберат заведението вместо мен. Мерцедесът на хотела ни закарва до центъра на града. Правим един тегел по крайбрежието – от край до край, после младежите избират една огромна крайбрежна пицария /младежка му работа!/. Разговорът вече е много по-задушевен. Пием местна бира и се шегуваме с Юнилда, която очевидно пие алкохол, само когато пътува през албанските планини. Разговорът ни откъм използвани езици е смешна смесица от английски, италианси и гръцки, а откъм тематика също е тюрлюгювеч – университетското образовани в Албания, кой къде е пътувал /понеже им искат визи за почти всички страни, албанците практикуват национален туризъм преди всичко/, българските чалга канали, които се гледат покрай Охридското езеро, семействата, работата, мафията, парите от проституцията, които се влагат в прекрасните нови строежи в Албания и т.н.

Малко преди полунощ младежите се обаждат в хотела, за да ни изпратят “Мерцедеса”. След 15 минути съм в хотелската стая с Юнилда. Опитвам се да въведа ред в пътните си бележки, но тя е настроена за разговори, за споделяне. Какво пък, така да бъде. Разказва ми за своя годеник от Гърция, после отива по-далече в миналото, към годините 1997-1999, когато в Албания се е стреляло под път и над път. Понеже “демократизирали” армията, всеки имал оръжие, хаосът поглъщал всичко… Приятелят й бил застрелян в една улична свада… Тя е от бекташко семейство, не са религиозни обаче, “нали знаеш, при социализма беше забранено да изповядваш религия”… Говорим за социология и антропология. Тя е дипломиран социолог, но си изкарва прехраната с преводи на книги от английски на албански език. Ползва отлично няколко езика, иска да знае повече за Българи и за широкия свят, споделя мечтите си да опознае този свят… В края на прекрасната вечер, когато рожденият ми ден вече беше отминал, си давах сметка какво щастие е за мен това безспирно говарене с едно момиче на 26 години – знаещо, непоносимо мъдро за възрастта си, наскоро излязло от социалния хаос, търсещо нещо по-добро за себе си…

Продължението: Бутринт и Ксамил>>>

Автор: Росица Якимова

Целият фотоалбум можете да видите тук>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Албания през пролетта(част 2) - Нови приятели в Тирана

Нови приятели в Тирана - част втора (първа част е ето тук>>>)

Това, което ще разкажа в следващите редове е подчертано субективно. Честно казано, не научих много за историята на местата, през които минавах. Не искам да кажа, че младите албанци не се интересуват от историята си, или че са небрежни към нея! Но и младите, както и хората от средното поколение, се оказаха в плен на вдъхновението от НОВОТО СТРОИТЕЛСТВО, от “модерните” места, от подчертано демонстративното “ритане” на традициите… Често ролята на гид се поемаше от поредния таксиметров шофьор. Не разполагах с дебела тухла - туристически пътеводител. Оставих се на произвола на случайността и реших, че е най-добре да отворя широко очите си за онова, което се случва тук и сега. Предварителните ми планове за пътуване в страната претърпяха промяна поради стечението на множество обстоятелства… Ще продължа да се придържам към личните си бележки.

Намерих хостела без проблем. Но часът е едва 6 без 10. Върнах се по булеварда зад гърба на Скендербег. От лявата ми страна преди площада забелязах хубав парк с пейки, маси с обърнати върху тях столове, фонтани и един огромен осветен комплекс “Тайван”. От казиното излизаха хора. Очевидно през нощта е валяло, защото масите и пейките са мокри.

Из градските градини на Тирана

Постлах си дъждобрана на една от пейките и изядох последния сандвич от България. Страхувам се, че банките няма да работят днес. Неделя е. Разсъмва се вече. Мисля си за липсата на табели с имената на улиците и булевардите в Тирана. Хубаво е, че имах точните координати на хостела. Сама в нощните часове. Пиша си тези неща на пейката. Появават се хора, които разхождат кучета и други, които тичат за здраве. Умората вече ме завладява.

Площад Скендербег

От 24 часа съм на крак. Почти е светло. 6 и 7 минути местно време. Какво ли да измисля да правя? Седенето в парка и изгревът все пак ме ободряват. Тръгвам да правя снимки… Точно с изгрева угаснаха уличните лампи. Точно в 7 и 15 настъпи внезапно оживление. Къде ли отиваха тези хора в неделя сутрин? Отваряха се още кафенета. В 8 и пет движението е напълно осезателно.

Заплеснато снимам тиранската “Перловска река” – реката Лана. Изумена съм от чистотата и красотата на крайречните пространства – добре поддържана трева, цветя и ухаещи храсти. Тамариксът с цвета си “пепел от рози”, изумруденото зелено на тревата и белитецветове на ароматните храсти са невероятни. Снимам района около комплекса “Тайван”. Красиви сгради в розово и всякакви други цветове, шарки, разположени шахматнно… прекрасно е. Снимам още зелени площи, галерията, кулите близнаци, чистите булеварди… Отново съм на площад “Скендербег” и се вторачвам във “вписаната” в една от министерските сгради глава на див козел. Това е личният символ на Скендербег. Тази рогата глава стои върху златната му корона. Цялото това съкровище е в музей във Виена.

Джамията отсреща е исторически паметник от 18 век. Историческият музей ще е затворен днес. Пред него има едно огромно пространство, което не е добре асфалтирано и контрастира с околното оформление. Тази територия е запазена за чейнчаджии и продавачи на злато…

Тръгвам отново към хостела. Бавно. Хапвам един бюрек. Пия ново кафе точно срещу бъдещия ми пристан. Точно в 9 на вратата се появява едно момиче. Това е Едлира. Махам й с ръка. Настаняването започва. Едлира ми предлага една принтирана карта на Тирана-център. Разказва ми за местата, които е хубаво да посетя. Дава ми за временно ползване френски пътеводител на Албания. След всичко това плащам 12 евро и се качвам по стълбите на втория етаж.

Съквартирантите ми са двойка немци, които обикалят Албания с микробус. В другата стая все още спи австралийска мъжка компания. Балконът е чудесен. Има кухня в непосредствена близост. Баните са две и никак не са лоши. Цялата вила е заобиколена от тревни площи и градинки, има пейки и масички… Настанявам се бързо, взимам душ, отмарям час и половина. Доста преди 12 часа съм в движение.

Първата работа беше да посетя интернет кафе. Изпратих писмо на момичето от couchsurfing.com, че съм пристигнала в града. Юнилда беше на линия в момента и се уговориме за среща пред моя хостел вечерта към 18,30. Отидох пеша до мястото, откъдето тръгват автобусите за Южна Албания - Kavaja str. Планът беше да отцепя възможно най-рано за Дерми. За целта трябваше да взема много ранен автобус за Вльора или Саранда. Поразпитах, информирах се и тръгнах обратно към центъра.

Опитах и градския транспорт на Тирана. Билетчето е 20 леки /125 леки=1 евро/. След още един обход на централната зона и кафе при фонтаните на “Тайван” се запътих към големия парк на Тирана. Красиво. Семейства, деца, младежи, влюбени. В дъното на парка има езеро и две самотни лодки се мотаеха насам-натам. Пълно с кафенета и традиционни ресторанти. Импровизирани масички, на които дядовци играят домино. В непосредствена близост - супер хотел със спортни съоръжения… Поседях, помечтах.

Към 17,30 се отправих към хостела. По пътя успях да си купя няколко пощенски картички. Както се оказа, картичките са откриваеми само в книжарниците и в пощите. По улици и бутки е трудно да се снобдиш с такива документи за престоя си в страната.

Моите съквартиранти се гласяха за посещение на джаз клуб. Разменихме по някоя и друга приказка. Имах цели 40 минути до срещата.

Излязох на балкона и започнах да разучавам френския гид. Не смятам за интересно да конспектирам какво означават за западняците бюрекът, ракията и откритите пазари в Албания. За нас това са си нормални неща. Отбелязах няколко други пояснения:
1.Четвъртата религия в Албания е бекташизмът. Появява се като секта в Анатолия през 15 век. Корени се в исляма, но търпи и намеси от християнството. Проповядва толерантност и демокрация. Свещените места на бекташите са текетата.

2. Бункерите. Строени са през 70-те години на 20 век след излизането на Албания от Варшавския договор. Сега са превърнати в обори, складове, ресторанти.

3. Кафенетата. Там често се взимат професионални и лични решения. Изборът на кафене е социален, дори политически избор. Не е прилично да си тръгнеш от среща в кафене преди да е изминал поне половин час.

4. Илирия. Шкодра е древната илирийска столица.

5. Kanun (канун) – сборник със закони с византийски произход, който е формализиран през 15 век. Регулира всички аспекти на живота – семейство, брак, работа и най-вече вендетата (djakmarrja). Идеята е, че за отнет живот е необходимо да се отнеме друг живот. Буквално означава “взимане на кръв”.

6. Името на националната валута LEKI. Идва от името на Александър Македонски, което албанците са произнасяли като ЛЕКА. Александър бил племенник по майчина линия на епирския деспот, в чиито предели е влизала и днешната южна Албания.

7. Мерцедесите. Въпрос на социален престиж, но и на стабилност по албанските трудни, планински пътища.

8. Планините. Средната височина на страната е 708 м /два пъти повече от средното за Европа/. Най-висок връх е Кораб – 2751 м. Красотата на албанските планини – част от Динарските Алпи.

9. Ривиерата.

10. Скендербег. Този национален герой на Албания е възпят от Вивалди и Пиер дьо Ронсар…

Скендербег

6 и 25 е вече. Отивам на мястото на срещата с вълнение. Точно в 6 и половина към мен се приближават трима младежи. Юнилда, моята кореспондентка от couchsurfing-а ми представя приятелите си Аниса и Герт. Отиваме в едно близко кафе. Те си поръчват чай с лимон, а аз – местната бира “Тирана”.
Аниса много бърза да ми съобщи, че моята “приятелка” ще се омъжва следващата седмица. Приятелката ми се извинява и провежда по телефона дългичък разговор. Герт си мълчи и пуши нервно. Май след 30 минути ще си тръгваме, казвам си аз, припомняйки си, че гидът съветва чужденците да имат поне толкова време за срещата. Да, ама не. Юнилда приключва разговора по телефона и ме пита за моите туристически планове. Споделям, че момчето, което трябваше да ми помогне да доуточня плана, днес не е на смяна в хостела и по тази причина съм решила да тръгна утре сутринта за Дерми на своя глава. Аха, казват младежите. И после? Ами после- на юг, до Саранда и Бутринт. Искам и Джирокастро да видя. Много ли е това за 3-4 дни? Не. Не е, отговарят ми. После нещо си говориха на албански.
След минутка-два Юнилда ме пита: “Харесва ли ти такъв план: Джирокастро, Саранда, Бутринт, крайбрежието, Вльора…?” Харесва ми, казвам аз. А защо ме питате? Ами и ние ще пътуваме – отговаря Юнилда. Аха, имате някаква работа там ли, питам. Не, нямаме работа. Ще дойдем с теб. С мен ли? Да, ако ти искаш! Е как да не искам. Аз вече съм шашната. Пием по още една напитка. Разговаряме все по-леко и лесно.
Юнилда обяви на годеника си, че заминава на моминско парти с приятелите си и с мен. Годеникът Йоргос /грък/ също беше член на couchsurfing-а в неговата си страна и прояви невероятно разбиране по въпроса за решението на годеницата му.

Някъде към 21 часа младежите ми предложиха да се прибираме, защото трябва и те да си оправят багажите. Утре в 6 часа ще те вземем с такси. Чакай ни пак пред хостела. Така ми казаха. Изпратиха ме и се сбогувахме.

Прибрах се и не можех да повярвам, че това се случва. Не забелязах никакви емоции в началото на срещата, жестове, вокализми и пр. Предстоеше ми да науча, че този средиземноморски народ е много различен от останалия средиземноморски народ. Той е по-сдържан и по-непроницаем. Седнах на балкона да изпуша една цигара. Какво пък, дори и да ми вържат тенекия, все ще стигна донякъде по моя път. Приготвих багажа и навих часовника за събуждане. Съквартирантите вероятно все още слушаха джаз в близкия клуб. Лека нощ!

Следва част трета>>>

Автор: Росица Якимова

Снимки: авторът

Още снимки от пътуването>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Албания през пролетта: От София до Скопие и нататък... (част1)

Част Първа: От София до Скопие и нататък

АЛБАНИЯ през пролетта на 2007 година

Имах чувството, че отивам на другия край на света. Не мога и досега да си обясня защо. Опитвах се да забравя всички вицове за Албания от миналото и всички негативни внушения. Информирах се за “важните” неща – какво да видим, безопасно ли е, какви са пътищата, хората и автомобилите в продължение на близо две години. Всичкият ми предварителен запас от информация отиде на кино още в нощта на моето пристигане в Тирана…

Подготовката
Проверих няколко варианта за пътуване от България до Албания – през Охрид, през Солун и през Скопие. Вариантът София-Скопие-Тирана и обратно се оказа най-сигурен и сравнително евтин. Купих си на централната софийска автогара билети отиване/връщане София-Скопие-София /срещу 43 лв/ и Скопие-Тирана-Скопие /срещу 30 евро/. Моето бъдещо пътуване до Албания разочарова роднините ми от Скопие, които не искали да виждат албанци около себе си, камо ли да им ходят в държавата. С известна тъга и разочарование приех идеята, че скоро няма да се видя с братовчедите и лелите си от Македония. Тези толкова деликатни и мъчителни роднински отношения! Какво пък! Това няма да ме спре. Свързах се с някои от чужденците - членове на couchsurfing.com в Албания, за да разбера колко е рисково моето самотно начинание. Живеещите от няколко години там американци ме увериха, че Албания е напълно безопасна страна за всякакъв вид туризъм. Резервирах място в Tirana Backpacker Hostel. Четох добри отзиви за хостела пък и виртуално се запознанах е един от работещите там младежи. Май всичко беше готово. Младежът ми беше обещал, че ще помогне на място да доуточня откривателската си програма. Основната идея в тази програма беше да се видят девствените места/плажове/природни особености на ивицата между селата Дерми и Борш.

Пътуването от София до Скопие
В 9:30 часа на 31 март потеглих от София за Скопие. Момичето до мен се оказа омъжено за кумановец. Тя набързо ме въведе в реалностите на македонците и отговори на повечето ми въпроси. Обясни, че “страшният” мост в Скопие, който разделя македонци и албанци/шиптари, не е толкова страшен вече – да си минавам спокойно и без напрежение. Седящите зад, пред и до нас македонци кометнираха величието и мъдростта на Тито, балканската, европейската и световната политика, визите за Бугария и възможностите за брак у Бугарско с цел добиване на пасош /паспорт/. На българската митница ни накараха да извадим целия си багаж от чанти/куфари/торби.

Скоро и това приключи и в ранния следобяд пристигнахме в Скопие. Имах цели пет часа свободно време до тръгването на автобуса за Тирана.

Започнах обиколка на града. Това е първото място извън България, което съм посетила още в ранните си детски години. Сега се чувствах като новобранка и си давах сметка, че навсякъде където съм била водена като куфар, доста лошо се ориентирам и гледам като теле.
Само че Скопие е лесен, та лесен за ориентиране град. Следвах реката Вардар. Многобройните крайбрежни кафенета бяха пълни с млад народ. Стигнах до центъра и продължих към старата гара. Улицата ме смути с двойнствените си надписи: по сградите висяха табели “Маршал Тито”, а на други модерни табели, закрепени по уличните лампи, се четеше “Улица Македониjа”. Както и да е.

Спрях се при беговата кула, към която се намира и македонският музей. Там е “сместена” и стаята на Майка Тереза, родена в Скопие. Не знаех, че най-известната албанска жена е родена там. Тя е косовка, обясниха ми в Албания. Направих няколко снимки на една много хубава частна къща, отидох до старата гара, съхранена във вида, в който е била след земетресението от 1963 г. Върнах се обратно по улица Македония/Маршал Тито и преминах по моста, който ме отведе в стария град. Междувременно се спрях в едно интернет кафе, където платих 20 евро цента /в Македония и Албания човек може да се разплаща в евро – плащаш двойна цена, но…/.

Попитах и за туристически информационен център, но въпросът ми беше възприет като произведен от току-що пуснат от лудницата субект. Затова просто преминах от другата страна на Вардар. Първите сравнително големи сгради от лявата страна познавах от детството си. Оттук, от този голям магазин, баба ни Милка /сестра на моята баба по майчина линия/ започваше да ни разхожда по чаршията. Водеше ни по малките дюкянчета. Припомних си, че най-много харесвах везаните шарени чехли. Вниманието ми сега беше привлечено от жени с консервативно облекло, забрадки и нещо като полу-фереджета. Видях и мъже с някакви специфични форми на брадите.

Подминах известната кръчма “Сношти минав”, пообиколих уличките с дюкянчетата и реших да спра за кафе на площадчето с огромното разклонено дърво /не зная дали беше чинар или платан/. Площадчето имаше много привлекателен вид. Забелязах, че по масите са насядали за късен обяд или кафе предимно чужденци. “Моето” заведение се казваше “Фонтана” или “Бабилон” – кой както иска да го запомни. Поръчах кафе на албанеца /шиптар/ и той много скоро ми го поднесе. Към 16:20 от близката джамия се разнесе молитва. Това тук беше Скопие, а какво ли ще е в Албания, казах си. Докато плащах кафето, осведомих собственика/сервитьор, че ще пътувам за Тирана. Той определено се ободри и реши да ми преподаде първия урок по албански език: “Фале миндерит!” – ще рече “Благодаря”. Продължих разходката си в стария град, после се върнах отново на другия бряг на Вардар. Седнах да погледам реката и да изям един сандвич. Отново ме завладяха спомени от детството. По терасите над реката в годината 1976 бродеха пънкари или не знам какви си агресивни младежи. Спомням си като днес, че носеха ботуши с шипове или шпори, надигаха бутилки алкохол и претендираха, че зелените площи около реката са тяхна територия. Е, сега роднините не ме “играят”. Отново ми стана мъчничко, но както казва майка ми “Тези отношения са толкова сложни и деликатни, толкова пъти махалото си е сменяло посоката, че…” Скоро тръгнах към гарата, за да заверя билета си до Тирана и да чакам смирено следващата, основната част от моето приключение. Любезността на персонала на автогарата беше с температурата на добре работещ хладилник. С много важен и нетърпящ въпроси глас момичето от информацията ми заяви, че трябва да платя за заверката на билета “пЕесе денари” или “Едно мЕтално Евро” /големите букви показват ударенията на думите/. Платих едно метално евро. Контрольори със същите топли обноски ми скъсаха талончето и се озовах на паркинга. Моят автобус трябваше да отпътува от трети перон в 19:00 часа. Около 30 минути преди този час автобус на фирмата Tatesh-Tours се паркира пред мен. Неопланът идваше от Куманово без пътници и щеше да замине от Шкуп /Скопие/ за Тетово, Гостивар, Кичево и Струга. След границата трябваше да спре първо в Дурес и чак след това в Тирана. Започнах да водя моите пътни бележки, седнала на пейка, близо до перон 3.



Скопие - Тирана
31 март 2007 г.
Скопската ми сметка набъбна с още 20 евро цента, с които платих за тоалетна. На перона съм и духа ужасен вятър. Добавих и една минерална вода, за която платих 70 цента /тя струва 30 денари, т.е. околи 50 цента/. Автобусът за Тирана пристигна. Шофьорът разговаря с някакъв млад мъж на непознат език – може би на албански. От автобуса слязоха съпругата и синът му. Не виждам никакви желаещи да пътуват до Албания. Една жена с три кашона продукти на “Орифлейм” стои на пейката до мен и пуши нервно. Седем без десет е. Няма други пътници. Шофьорът дойде и вписа името ми в “бордовия дневник”. Съпругата и детето му се качиха също. Жената с кашоните посрещна радостно един мъж, който й помогна да натовари стоката в багажника на нашия автобус. После този мъж също се качи в автобуса. Заваля дъжд. Тръгнахме. Момченцето включи видеото. Оказа се, че ще гледаме албанската новогодишна програма – скечове със звездата Ага Баба и албанска чалга и естрада. Тетово. Слизам за цигара. Качват се още двама души. Нова стока се товари в багажника. Потегляме към Гостивар, после спираме в Кичево и правим голяма почивка в Струга. Пътуващите за Албания сме общо осем. Съпругата на шофьора и детето му слязоха някъде по пътя. Заговаря ме скопският далавераджия, който се оказа, че живее в Тирана. Интересува се от възможността да получи български паспорт. Държи се угоднически. Предлага ми да му гостувам в Тирана, разпитва ме кой и къде ще ме посрещне. Не намира особена отзивчивост от моя страна и постепенно го обръща на философски теми. ДОсаден жИвот, млад съм, “но младост не зная” и пр.

Крайпътно заведение. Спирка за кафе преди Елбасан

01 април 2007 г.
Албанската граница преминаваме без проблеми. Заедно с паспорта подадох таксата от 10 евро за влизане в страната. Дадоха ми една хубава розова разписка с името ми, сумата и датата… Първа спирка в Албания. Едно крайпътно заведение. Пуша отпред, пия вода от една хубава чешма с четири лъва. Пълнолуние е и луната стои много красиво на върха на голямото дърво пред заведението. Потегляме отново. Задрямала съм. Събудих се от известна суматоха. Слизащи хора. Дурес, каза шофьорът. Разсъних се много бързо. Чакай малко! Много е рано, а май до Тирана има 40 минути, 1 час! К’во ще правя в Тирана посред нощ, бре хора, питам себе си. Напрежение, мале мила. Раничката ми е съвсем мини. Добре. Портмонето ми виси на врата, в джоба на панталона има дребни центове и евро на монети. Добре. Имам адреса на хостела. Добре. Трябва само да разбера къде е площадът “Скендербег”. Добре. Давам си инструкции и се успокоявам сама. Приближаваме нещо много светещо. Влизаме в някаква дискотека! О, боже, това е Тирана! Четири часът сутринта е. Автобусът спира в центъра на града. От дясната ни страна е площадът, който живо ме интересува. А къде е автогарата откъдето ще взема автобусът обратно за Скопие, питам шофьора. По-надоле. У лево. До железничката станица, отговаря ми шофьорът. Автобусът отпрашва и бързо се скрива. Аз съм в Албания. Решавам да отида до железничката станция. Да се уверя, че не е някоя пропаст или нещо подобно. Тирана е оживена в този час, осветена и блестяща. Коли и хора по булеварда и тротоарите. Въпросният булевард е “Зогу” /това научих по-късно/. Шокирана съм от красивите къщи, пъстротата им, чистотата на булеварда и тротоарите, цъфтящите храсти, дървета и цветя. Почти на всеки ъгъл бди полицай или пазач. Никай не ме закача, не ми подсвирква, не ме обира /да чукам на дърво/. Все още вървя като дървено човече. Все още съм напрегната. Дано не ми личи. Срещам други хора с раници и куфари. Автобуси спират и тръгват. Достигнах до края на булеварда скоро. Видях гарата. Успокоих се. Опитах се да запомня пътя добре. Още не знаех колко е лесно и приятно да се разхождаш в Тирана. Тръгнах по обратния път към площада. Часът е 04:10. В момента съм в едно кафене на бул. “Зогу”. Кафенето е чисто и приятно. Жената, която работи тук не разбира английски, италиански, френски. Кафе?! Това го разбра. Сервира ми късото италианско кафе с чаша вода, бучки лед и лимон. Първото ми впечатление от Тирана: Много хубаво, бе!!! Пинии, палми, средиземноморски храсти! И най-важното за мен в този час – светло като ден. Пия бавно кафето. В ушите ми още звучи албанската чалга, Биг Мама /която е от Косово/, Ева и другите, които се извъртяха около 5-6 пъти по време на пътуването. Влизат хора. Пият капучино. Разнасят се вестниците. Плащам цяло евро за кафето, защото нямам леки. И тук двойно. Няма значение. Нали си починах половин час. Сега да потърся хостела. Той приема чак от 09:00 гости, но да го видя аз къде е, да съм сигурна аз, пък после ще убивам времето някак си. Едва преди да напусна заведението забелязах, че над бара виси наниз от чеснови глави. Против уроки ще е, казах си. Значи, добре дошла в Средиземноморието!

Площадът "Скендербег" преди изгрев слънце. Тирана

Излизам и изваждат тефтера с указанията за достъп до Tirana Backpacker Hostel:
1. От площад “Скендербег” се тръгва по булевард Deshmoret e Kombit”. Той започва зад гърба на “коня” или на паметника на Скендербег.
2. Подминава се Пирамидата /това е бившият мавзолей на Енвер Ходжа, сега – културен, медиен и търговски център/ и се вижда Rogner Europa Park Hotel в ляво.
3. Завива се вляво по бул. “Ismail Qemali” между парк хотела и the Gouvernment building /има войници/.
4. След 200 м, където улицата Qemali пресича ул. “Elbasanit” сме с лице към хостела – сграда в жълто, двуетажна вила с желязна зелена врата.

Следва част втора: Нови приятели>>>

Автор: Росица Якимова
Снимки: авторът. Още снимки от пътуването>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Западни Балкани 2006 - 2 част - Албания

Албания, Тирана, Вльора, Саранда, Корфу

Както се очакваше, това беше „гвоздеят” на маршрута ни. Първоначалната идея беше с фери да дебаркираме от Корфу директно на Саранда. Уви, оказа се, че монополистът на тази линия – IONIAN LINES е променил разписанието – сутрин в 9 часа тръгва „комета” за Саранда (тя не вози коли), а фери има само в 18.30. По този начин завръщането в Игуменица стана задължително. Оттам – два варианта:

Вариант 1: Игуменица-Йоанина-Какави-Гирокастер-Вльора (или Фиер) и на север по морето
Вариант 2 – крайморски: Игуменица-Бутринт-Саранда-Вльора-Дуръс-Шкодар.

Първият вариант предполагаше по-голямо връщане назад, но според гърците поне до Гирокастер пътят бил много добър.

Вторият вариант беше примамлив с крайморското пътуване, но до Саранда беше Terra Incognita. Тук започваме прилагане на поговорката – „с питане и Цариград се достига”....
Тази мъдрост ще ни върши незаменима работа през тотално безтабелната Албания. Първият обект на питане е Игуменишкото РПУ. Дежурната на портала се оказва твърдо гъркоезична, но ме насочва към експерт по тези пътища – бюфетчикът на барчето в РПУ-то. Тук уцелвам десятката – човекът ми начертава пътя, описва всички гръцки и албански села от Игуменица до Бутринт. На въпроса ми, какво е качеството на шосето, той прави добре известния международен жест с китка – „и тъй, и тъй”. Само след броени часове ще разберем, че това е мотото на всички албански пътища.

От Игуменица се тръгва по обикновеното шосе за Йоанина и след десетина километра се отклоняваме за Сагиада. Не търсете табелки „Албания”, имаше 2-3 табелки – „Greek Customs”. След Сагиада се търси Мавромати - това е името на ГКПП-то. Дотам пътят е правен с ЕС-фондове и е безупречен и широк (пустите византийски номера – с Албания имат 4 ГКПП-та, а с нас доскоро бяха само 2 и се ослушват за нови). Стигаме до новичката гръцка митница. Бърз преглед на документите, печати и ни показват края на асфалтовия паркинг на митницата. Бариери на тази граница няма по очевидна причина – няма накъде да се измъкнеш в посока Албания.

Не знам, къде е краят на света, но това място определено номинирам за кандидат за титлата „Краят на Европа”. Там завършва настилката, минава се през стар бетонов мост и на отсрещния баир се очертава трошенокаменното продължение на международния път. След моста следва сблъсък с най-абсурдното ГКПП на Европа, обслужвано от доста на брой (значително повече от преминаващите ежедневно пътници) живописни персони. Колко жалко, че е забранено снимането на този обект!

Бариера от криво дърво с въже, боец в караулка с куче в колибка от тръстика. Кой знае защо бариерата на „пътя” е спусната, след като човек спокойно може да я избиколи и мине през полето. Вдига се бариерата и спираме на уширение на пътя с две по-големи барачки. Поема ме възрастен човек и ме вкарва в една от бараките. Давам му документите – той ги гледа, отваря/затваря, безпогрешно разпознава паспортите, но с шестбуквеното ми име има сериозен проблем и след петминутно усилие го произнася само с 1 грешка. После нацелва зелената карта за колата (тя просто е зелена на цвят) и тук запецва! Сочи колата и знак за книжка – показвам му талончето (от новия формат с холограма). Опитва се да чете талончето, но за съжаление номерът на шасито на колата има отчайващо много цифри и букви. Ясна работа – човекът е кадър на управляващата партия и е назначен на синекурната службица. Затова вика за помощ по-младия си колега. И тук попадам на албански ерудит, кой знае защо запратен вместо в Тиранския университет в митницата накрая на света. Вижда българските паспорти и моментално изрежда 5-6 български града. После пита – English, Deutsch, Italiano, русский? Ахвам от учудване и го питам – „Почему ты говориш по русский?”, на което той ми изстрелва в скоропоговорка – „Когда говорим о Ленине, понимаем Партия, когда говорим о Партии, понимаем Ленин!”. Както може да се очаква, той разпозна талона на колата и даже поиска пълномощно (тя се води на фирма). Показвам му българското пълномощно, което го задоволи напълно. Следва писане на бележка, естествено – само на албански – нещо като разрешение за внасяне на колата. С тази бележка и двата паспорта бодро маршируваме към втората барака. В нея седят двама души, които при подаването на два паспорта започват яростно да се карат помежду си. Кавгата завършва с компромис – всеки взема по един паспорт, вади по един халваджийски тефтер и ни записва (добре, че не бяхме трима!). За обслужването се заплаща такса от 10 евро на калпак с квитанция, която явно служи за издръжка на раздутия щат на границата (Важно! Пазете си всички бележки, които ви дават на границата - ще трябват на излизане!). На десетина метра от бараките следва нова бариера с боец и куче, който (слава Богу, боецът, а не кучето) демонстрира работа, като имитира проверка на паспортите, току-що проверени и записани под носа му.

Най-сетне сме сами след пушилестия път. Спираме за оглед – безкрайни сухи планини, трънаци и кактуси, а в долината – наредени като броеница бункери. Явно тук славната албанска червена армия е трябвало да даде отпор на НАТОвския гръцки империалистически агресор. Първите албански села - каменни сгради с изцъклени прозорци. Първият религиозен храм – църква, а не джамия, и то нова и голяма! Първите няколко возила – мерцедеси от 80-те години, моторетки и няколко по-читави коли с гръцки и италиански номера. Първите персонажи (след граничарите) – отрудени селски хорица, досущ като по нашите села. Досущ като при нас е и голямата концентрация на бензионстанции – на юг – по-примитивни, на север – по-модерни. Психологически сме се приготвили за 15 км трошенокаменен път до Бутринт, но само след 5-6 км настилката става новичък асфалт. След още 5-6 – пак трошляк (спомням си жеста на полицейския бюфетчик – и тъй, и тъй). Мъките свършват пред буйна река, от нашата страна – със средновековна крепост, от отсрещната – с римски амфитеатър. Трансферът през реката става със сал, дърпан от въжета.

На отстрещния бряг ни чака цивилизацията – асфалт, паркинг с новички туристически автобуси. Продължаваме бодро към Саранда. Сухият пейзаж се сменя с голямо езеро и зелени ниви в долината. Не след дълго наближаваме Саранда. Отдалеч градът изглежда живописен – в залив, с накацали нови сгради. Да, ама отдалеч. Бих предложил всички кметове на нашите крайморски селища да бъдат натоварени на автобус с развалени амортисьори и „поразходени” из Саранда. Само така ще се убедят, до какво води стихийния мегаломански строеж. Още с наближаване на първите сгради на Саранда пътят се влошава кардинално – инертни материали насред пътя, разкопани и полузаровени канали. И отчайваща пустош – доста строени-недостроени хотели-„гимназии”, други – построени, но пустеещи. Албания има потенциал да поеме много туристи, но реалният приток е практически нулев. Единствено в централната част – прилични улици. Пътят от границата дотук ни отне 2.5 часа, с чакането на границата – към 3 часа.

Следващият участък – Саранда-Вльора е много живописен и много труден. Пътят започва като тесен асфалтов с безброй кърпежи. Вляво е безкрайният син декор на Йонийско море. Пред нас – безкрайни сухи карстови планини, като през 40-50 км водата избива в карстови извори и тези райони са като джунгла от субтропична растителност. Изгледите към заливчетата са зашеметяващи – този път не е за хора със страх от височина и на всеки десен завой над бездната жена ми ис затваря очите. Преминаването през селцата е трудно – както вече посочих за Саранда, албанските дюлгери не намират за нужно да възстановят изпълнените разкопки. На няколко места се виждат срутили се постройки – отново следствие от безконтролието (но защо да се чудим – нима около Варна не е така?). Времето тече, а километрите се нижат бавно. От сутринта радиото в колата е настроено на Корфиотска радиостанция и още сме в обхвата и. Но след поредното село или градче с разбити улици – Дерми – о, чудо! Пътят внезапно преминава в планинско шосе, изпълнено по всички европейски стандарти. Получили чудно избавление, бодро вървим по серпентините до най-високото място по пътя – кота 1050 по картата. Горе на билото – страхотни панорами – на юг – към сухите планини, на север – към гористи планини, на запад – далеч надолу е морето. Някъде в околната акватория е границата между Йония и Адриатика. В 16 часа сме във Вльора – 4 часа от Саранда.

Вльора нашумя с пирамидите, които, за разлика от Варненските им аналози, свалиха правителството. По всичко личи, че фараоните са вложили парите си в този град. Южната част започва в хубава плажна ивица, но гледката е като при неутронна бомба – има плаж, има чадъри, има капанчета на плажа, он няма хора! По-нататък крайбрежната улица продължава като нелоша имитация на бул.Кроазет в Кан – два реда палми, лъскави хотели, широка пешеходна променада край морето. По целия ни маршрут Вльора е най-добре изглеждащият албански град.

След Вльора започна равнинната част – планините остават далеч на изток. Автомобилното движение става доста интензивно, колоните се предизвикват от сдухани камиони и автобуси, упорито отказващи да спрат и пропуснат колите зад тях. Освен традиционните Мерцедеси от 80-те години се появяват и по-нови постижения предимно на немската автотехника от 90-те години, пък и лъскави джипове и S-класи. Край пътя има доста бензиностанции, капанчета, почти на всеки разклон – сергии, на които се продава нещо. Спираме на изглеждащо сенчесто капанче. Питаме за кафе – момичето ни гледа като марсианци. Думата „еспресо” също не и говори нищо – кратък поглед и установяваме, че в капанчето няма нещо, окето да прилича на кафе-машина. Както и да е – остана да се задоволим с „ей това и ей онова” от хладилната витрина. Следващата непозната дума за момичето беше „евро”. Тук тя си взема GSM-а и се консултира със сведущ по курс/купува и курс/продава на албанския лек. Присъдата е – 2 евро, изплатени кеш в монета. Момичето смутено иска банкнота от 2 евро – ех, Варненската европечатница трябва да направи един тираж от банкноти по 1 и 2 евро – ще са харчат като топъл хляб в Албания! След Лушня попадаме на ново чудо – автомагистрала! Брееей! Но защо ограничението е само 90 км/ч? Бързо ни става ясно, защо. Стандартните ограничения за достъп до автомагистрала в Албания просто не важат. Автомагистралата е място, където се срещат, освен стандартните участници – каруци и трактори (за щастие в локалната лента), мотопеди, велосипеди (включително каращи срещу посоката на движение), кротко прибиращи се от паша стада козички. Локалната лента се използва още – за алъш-вериш, за паркинг пред капанчета насред полето. Вместо виадукти и детелини кръстовищата са осъществени, като магистралата временно преминава в кръгово движение – определено френски маниер. За съжаление, магистралата трае само 15-тина километра и отново сме по конвенционалния път. От Вльора до Дуръс стигаме за 2 часа.

На подстъпите към Дуръс се отделя шосе за Тирана през Ndroq (един господ знае, как се чете това – Ндроч или нещо такова), но това не е нашият път, ние търсим Тирана през Vore и оттам – към Шкодер. Но дотам трябва да минем по нещо като околовръстно шосе на Дуръс. И тук попадам за пръв път на оковръстно шосе в по-лошо състояние от софийското. Началото е много „обещаващо” – в голяма дупка (обикновено маркирана у нас с подръчен клон) стои просяк без крака и размахва ръце към колите. По-нататък следва индустриален квартал, а след него – зелено поле и квартал в стил „мутробарок”. Албанският мутробарок се различава от нашия по употребата на палми в дворовете и на ярки цветове – зелено (от тревисто-зелено до жълто-зелено катаджийско) и сладоледено (бананово и розово). Отново следва магистрала към Тирана.

Отбиваме се на крайпътен ресторант. Не може да става и дума за сравнение с невинното девойче, непознаващо кафето и еврото. Тук има климатик, меню на английски с цени с точност до евроцент. По пътя има бензиностанции на Еко-петролеум, ВР, OMV и на местни петролни играчи. Явно цивилизацията тук е дошла.
От Вор се отбиваме към Фуша Круя и Шкодер. Пътят не е магистрала, но започва обещаващо – нов асфалт, габарити като на пътя Пловдив-Асеновград. Но след някой друг километър готовият път свършва изведнъж (мдаа, албанските шосета са „и тъй, и тъй”). Следва 10-километров трошенокаменен участък, за щастие – част от него – валиран. След Фуша Круя пътят се оправя и не след дълго достигаме подстъпите на Шкодер – общо 2 часа от Дуръс, вкл. почивка към 20-30 минути.

Преди Шкодер трябва да се отклоним по пътя към Муричан (Muriqan) и да влезем в Черна гора по крайбрежието (в противен случай трябва да избикаляме Шкодерското езеро, да минаваме през Подгорица и да се спускаме после към Будва). Преди Шкодер вляво от пътя има река. При влизане в града шосето за малко се разделя на еднопосочни участъци. Вляво към реката се вижда железен мост, изглеждащ като пешеходен. Той е нашата цел. Излизаме на това странно съоръжение – метален мост, застлан с траверси. По моста минават – коли (с изчакване), моторетки, велосипеди, пешеходци, едър и дребен добитък. Кой знае защо знак забранява движението на каруци. Целият хаос се регулира от полицай. След моста започва циганската махала на Шкодер – с камерата запечатвам епизод, при която циганка излиза от някаков коптор с кофа боклук в ръка, хвърля я директно в реката и в този момент започва GSM-разговор. Изобщо Водафон е свършил страхотна работа в Албания – вероятно тоталната липса на жична телефония е дала мощен тласък на безжичната.

Не след дълго стигаме Муричан и напускаме Албания за общо 11 часа и 20 минути. Това ГКПП няма нищо общо с онова на гръцката граница – кабинките са климатизирани, разполагат с компютър с LCD-монитор. Паспортите не се записват в халваджийски тефтер, а с автоматичен четец. Ей така, без причина и разписка ни искат 2 евро, може би заради търкането на четеца с нашите паспорти.

Какво видяхме за един полуден в тази страна:
1. Много хора считат албанците за разновидност на циганите. Грешка! Те не са такива, нито расово, нито като манталитет. Както у нас, така и в Албания циганите живеят изолирано в коптори.
2. Албанците не живеят в коптори, строежите са каменни (най-разпространения материал в района). Странно е, че има доста къщи без прозорци.
3. Страната все още като че ли е в годините на ентусиазирания стихиен капитализъм. Всеки гледа да продаде нещо, да построи възможно най-голям обект – къща или хотел.
4. Изглежда доста голяма част от народа се препитава като брънка от държавния апарат. Коментирах вече раздутия щат по границите. Катаджиите са също многобройни и патрулки присъстват почти на всеки кръстопът с ограничение.
5. В моите представи албанците са мюсюлмански народ. Грешка! Поне в западната, крайморска част видяхме повече църкви от джамии. Забулени възрастни жени видяхме по някои села, но далеч по-малко от района на Якоруда или Доспат. Младите момичета се носят напълно модерно, както някога се е казвало – „алафранга”.
6. Албанската диаспора по света явно има чувство за общност и поддържа майка Албания– много често се срещат коли с италиански, гръцки, косоварски, македонски номера. Вероятно голяма част от инвестициите са дело на албанци, забогатели извън родината (не коментирам, по какъв начин)
7. Инфраструктурата усилено се изгражда, много по-усилено, отколкото у нас. Прогнозирам, че не след дълго тя ще е в добро положение и хотелите ще оживеят за чужди туристи. Затова трябва и местните „барони” да проумеят, че незачитането на каквито и да е норми вреди не само на населеното им място, а и на тях самите.

Следва продължение Из Черна гора>>>

Автор: Благун
Публикува се с любезното му съгласие

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: