Из бивша Югославия и Далмация (Хърватска) с кола – част 3

Места за плаж и други които си струва да посетите

Началото на целия пътепис>>>

Далеч преди да тръгнем за тази екскурзийка до Пельшац слушах хвалбите и авто-рекламите , които Никица правеше на Далматинското море – Че едва ли не ако веднъж отида там на море , навсякъде другаде ще ми се струва по зле . Че едва ли не само карибите могат да си съперничат с Далмация и т.н. Та приемах с леко недоверие неговите думи . Малко типично по шопски , макар и да нямам и грам такава жилка в рода си (опазил бог! ) си виках „абе верно там може да е харно ама тоя май ме мета по върбите „... но сега с ръка с ръка на сърцето мога да заявя , че всичко надхвърли и най-смелите ми очаквания . Не съм ходил все още на Карибите (дай боже някой ден и това да се случи ) , но Далмация и в частност Пельшац са наистина приказно местенце за почивка на море .

Тъй като разполагахме общо с 4 дни поради трудния път дотам и обратно (2+2 дни отиване и връщане) на плаж на Пельшац успяхме да отидем само на 2-3 места
(единия от тези 4 дни отиде в разходка до Дубровник ) . Тъй като пракрасните места за плаж на Пельешац са твръде много тук ще спомена тези, на които упяхме да отидем и някой от тези , за които само успяхме да чуем . Понеже не смятам да се повтарям за всяко едно място поотделно нека тук спомена , че навсякъде водата беше кристално чиста и бистра . Който не е ходил , моля да отиде и да се увери сам ;)

Сресер – Това беше селцето, в близост до което се намираше и базовият ни лагер – вилата на Никица . Съответно там ходихме на плаж цели 2 пъти . Това беше и единствения плаж със фин пясък , който може би има на Пельшац . Намира се в малко заливче откъм Мало море и точно срещу плажа на около 200 метра имаше малък скалист остров . Тъй като цялото дъно от едната страна на плажа беше доста ниско , без проблеми , хора неможещи да плуват можеха да си направят разходка до там . А тези , които пък можехме да плуваме си правехме приятни плувни разходки до шамадурите на мидената ферма намираща се от лявата страна на островчето . Вторият ден , в който плажувахме там Никица ни светна за някакъв вид много вкусни миди за салатка горе- долу около 3-4 сантиметра в диаметър , които си играхме да изравяме с крак на дълбочина 4-5 сантима под пясъка по средата на разстоянието между брега и острова . Но понеже освен нас имаше още доста ловци , за час – два успяхме да наловим само около половин торба. Така или иначе салатката , колкото и малко да беше се оказа доста вкусна вечерта.

Плажът на Сресер , отзад е малкият Остров а фигуритепо средата са на двама вманиячени ловци на миди :-)

Тръстеник – Намира се на около 4-5 километра разстояние от Сресер откъм страната на Велико Море . Приказно малко заливче където плажът наистина беше прекрасен . От дясната страна на заливчето се намира и малкото пристанище на Тръстеник . Там по думи на Никица почти всяка година с личната си яхта пристига на почивка една от принцесите на Монако . Тази година обаче или не беше идвала или пък е идвала в различно от нас време . Предполагам доста хора са чували как псуват сърбите , но пред една малка компанийка от 5-6 малки дечица (местни далматинчета) , които си играеха на плажа в Тръстеник , сърбите ми се сториха направо цвете . Ако все още не сте чували как 8-9 годишни момченца и момиченца псуват на всяка 3 дума всичко от другаря си до Исус и Богородица то това може да ви се случи точно там . Интересното е ,че този лош език си беше ей така нещо съвсем обичайно и в реда на нещата , между другото както се казва . Далматинска му работа . ;-)

Тези дечица освен да псуват , играеха и една доста популярна местна далматинска плажна игричка . Нарича се Picigin и се практикува от деца и младежи в близост до брега . Използва се малко топче което подредените в кръг играчи си подават един на друг с ръце падайки акробатично във водата . Целта е топчето да не падне . Игричка на Picigin може да видите тук : http://www.youtube.com/watch?v=h2vr5WnXe1k

Заливът и плажът на Тръстеник (снимката не е моя)

Дивна – малко девствено плажче , едно от местата , на които съжалявам че не можахме да отидем . Намира се малко на север(около километър) от Търпань от страната на Мало Море .

Плажът Дивна (снимката не моя)

Оребич – Това малко градче намиращо се почти в северния горен край на полуострова . Разположено е в поножието на върха Св. Илия и най-голямото населено място на полуотрова (поне според мен) . От там се хваща ферибот , който за 15 минутки ви закарва до разположения отсреща голям Остров Корчула и едноименния стар град . Оребич е град на моряци и капитани . Струва си да направите плаж там или пък да се разходите по крайбрежната улица , осеяна с множество приятни барчета и стари красиви къщи на фамилиите на стари морски далматински вълци.

Плажът на Оребич с връх Св. Илия отзад

Прапратно – Намира се още в началото на полуострова , много близо до Стон , от страна на Велико Море . Друго от местата , които не успяхме да посетим . Там май също има фин пясък :-)

Прапратно (снимката не е моя )

Край

Автор: Мартин Папазов

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Пътуване до Измир, Фоча, Родос и Крит - част 3

Измир, Фоча, Родос, Крит, Гърция, Турция

Южен Крит

Били ли сте на гости в Банско? Ако отговорът е да, значи знаете, че гостът е свято нещо; знаете, че банският диалект е специфичен и К е Ч – дънчи, напр. вм. дънки; знаете, че мъжете пеят невероятни песни. Е, такова е положението и на Крит. И там така говорят гръцкия.

Родителите на нашата колежка, които ни чакаха за късна вечеря, бяха силно впечатлени от дебелата книга за Гърция, която носех. Ето защо те решиха, че е техен дълг да допринесат за “свършване на книгата докрай”! Още същата вечер чухме изпълнения на критска музика /критики/, която няма нищо общо с това, което познаваме като гръцка музика. Местните инструменти са лира /кемене/ и лаута /лютня/. Бузукито е привнесено по-късно от младите, а сиртакито никак не е популярно, защото местното хоро е сирто. Човек се пита в този случай, защо Антъни Куин танцува сиртаки в “Зорба гъркът” при положение, че действието се развива в Крит. Самият Казандзакис е местен писател и всички го боготворят, въпреки че е бил отлъчен от църквата. Същата вечер чухме и мощния хор на щурците /дзидзики/. Те пеят из целия остров във всеки момент, в който няма вятър. Силно, завладяващо.

Домакините ни не дочакаха утрото, за да организират следващите стъпки в програмата. Родовите връзки са много силни. Всеки познава всекиго и разчита на тези контакти повече от всичко друго. Така още същата вечер ние бяхме уредени с лични екскурзоводи за обектите Фестос /вторият по слава дворец на минойците след Кносос/ и Гортис – градът, известен с първите писани върху каменни плочи закони в Европа през 5 в. пр. Хр.
Родителите на Мария бяха весели и отворени хора. Баща й беше учил цяла сутрин “Добро утро!”, за да ни поздрави на български език. Странната смесица от английски, гръцки и български + жестомимичната система ни беше достатъчна, за да изразяваме чувствата и потребностите си.

Ретимно

Първото ни посещение в южната част на Крит беше в Гортис. Мястото е известно в митологията с това, че Зевс е довел Европа именно там и под едно вечнозелено широколистно дърво се е работило за добиването на тримата легендарни синове – Минос, Родамантос и Сарпидон. Синът на Родамантос /цар на Фестос/ - Гортис основава въпросния град. Според друга легенда платанът е вечно зелен, защото под него е спал свети Павел и е благословил дървото заради сянката и прохладата. Св. Павел е покръстил Тит, който се превръща в първи епископ на Крит, канонизиран след смъртта си. На него е посветена черквата в Гортис, а за основна “майка” светица е обявена св. Кера.

Маслинови дървета на по 1200 години изпълват пространството и те карат да приемаш развалините сравнително весело. Несъмнено най-интересни са каменните плочи с първите в Европа закони, отнасящи се до наследяването, осиновяването и пр. Първите 15 реда от 11-та колона са “свити” и пренесени в Париж и могат да се видят в Лувъра. Пишело се е отляво надясно и отдясно наляво. Градът се представя като елино-римски. Множество статуи на Калигула, Адриан, видни римлянки, Атина и Аполон са изложени в музея. Всички до една са обезглавени от сарацините.

След приятната беседа нашата екскурзоводка /нарекохме я баба попадия, защото беше съпруга на отец/ реши да ни почерпи по нещо разхладително, а после /понеже е съученичка на нашата приятелка/ се почувства длъжна да ни подари и книгата за Гортис. Същото се повтори и в двореца Фестос. Този път личен гид ни беше братовчедът на Мария – Адонис.

Ретимно

Фестос е единственият от минойските центрове, който може да се види в оригинален вид – т.е. без съвременни бетонни конструкти, каквито за съжаление има в Кносос. За наша милост най-интересно беше да видим къде точно е намерен прословутият диск от Фестос. На този диск /може да се види в музея в Ираклион/ има кръгови надписи на Линеар А – писменост, която все още не е разчетена. Повтарящите се символи създавали впечатлението, че се пее люлчина песен, разказа ни Адонис. Предполага се, че надписът представлява закон или свещен текст. За писмото Линеар Б има повече яснота – то е разчетено и анализирано подробно. Тази писменост датира от 20-19 в. пр. Хр. Сегашните разкопки при Караново у нас май доказват някаква връзка между тези древни писмености.
Денят ни продължи с посещение на манастира Каливяни, където са приютени, учат се, трудят се и растат над 500 сираци. Манастирът е бил под личното покровителство на архиепископ Тимотеос, който се спомина по време на нашето посещение в Крит. Критската църква функционира като автокефална. В това някои виждат опити за сепаратизъм. Истината е, че Атина не съобщи новината по нито една медия.

Денят ни приключи с късен плаж в Матала – хипи център от 60-те години на 20 век. Първото екзотично нещо, което видях със стъпването си на Матала, беше един много “цветен” възрастен мъж – дълга коса и брада, шарено английско кепе, син кривак и странни дрехи. Поисках да го снимам или да го помоля да се снимаме заедно. Компанията ме разколебаха – трябва да му искаме специално разрешение и пр. Оказа се, че това е последният хипар, заселил се в Матала, който разказва и се снима за пари. Стана ми някак тъжно. Сегашните младежи дори не са чували думата хипи. Питах се къде са Керуак, Форман и пр. Изведнъж виждаш младостта си олицетворена в този странен самотен персонаж. /Не съм съвременник на хипарството, но отраснах с филмите и книгите за него./ Хипито си тръгна и започна да бута някаква количка с джунджурии. Като пълен аутсайдер. Като клошар.

Ханя

До плажа на Матала има невероятни скали с изкопани “апартаменти”. Някога в тези “апартаменти” са погребвани мъртвите. Частично този начин за погребване е запазен до 2 век и се е практикувал от римляните. Близо до Матала има и нудистки плаж. Матала е най-южната точка на залива Месара – една от най-близките точки до Киренско море и Либия. Същата вечер “излязохме” за по биричка на друго място в залива – Кокинос Пиргос. На другия ден предстоеше съботния пазар в Мирес и посещение на критска сватба...

Ретимно

Да не отидеш на сватба или кръщене на роднини, съседи, колеги и пр. в Крит е престъпление. Домакините ни се оплакаха, че не могат да заминат на почивка, защото всяка събота и недела имат ходене на гленди – тържество. Нашето присъствие беше добре дошло за част от семейството, защото поне двама щяха да си почиват този ден. И така, ние пък се уредихме със сватба, а това е мястото, на което слушаш стара критска музика на корем. Всичко друго също е на корем. Сватбата беше “малка” – само с 1700 души. И това, защото двата рода нещо много много не се имали. /В Крит все още има и вендета – в района на Ханя са последните тежки изпълнения/. Тържеството започва към 21,30 вечерта. През деня видяхме големия пазар, който също е задължително събитие – трябва да се покажеш между сергиите. Имахме време да направим и един плаж на залива Месара – този път в Агия Галини. Спретнати и честити се отправихме към заведението за сватбата. До 02 след полунощ имаше критска музика, която се лееше неуморно. Една лира и 3 лютни взривяваха без умора нощта. Междувременно свистяха фойервеки, а наети от театъра актьори забавляваха децата с балони и топки. Докато слушахме и гледахме всичко това си казахме със съпруга ми, че народ се не претопява. Музиката, която се лееше е значително по-стара от тази на Йоан Кукузел и била близка до Орфеевата, а диатоничният лад те кара да мислиш, че слушаш едно и също парче с различни украшения. Съпругът ми ми припомни едно събитие от фолклорен фестивал във Франция, където една журналистка се опита да провокира източен музикант, който свиреше само един тон: “Виждате ли какви сложни инструменти се представят тук, господине?”, а музикантът отговори след кратка пауза: “Те още търсят”! Та и онази вечер си казахме, че тези хора вече са намерили... нещото. Другото ни желание беше да чуем групата на мъжете от Банско веднага щом се приберем. Асоциации…. Към 3,00 през нощта се появи друг оркестър с бозуки – за младите. Изпълнителите представяха китка от най-доброто гръцко от 60-70 години и малко след появата им ние се сбогувахме с младото семейство и си тръгнахме.

Очакваше ни последното голямо пътуване – на северозапад към Ретимно и Ханя. За двата града ще говоря общо. Ако не сте ходили във Венеция, посетете Ретимно и Ханя. Венецианците са пребродили цялото Средиземноморие и са оставили следи навсякъде. В тези два града обаче те са оставили себе си. Старото пристанище в Ханя, крайбрежната и сградите непосредствено зад нея са така построени, че имате чувството, че сте на Канале Гранде. Къщите в тези градове често съчетават венециански и турски стил – ще видите както балкони в стил “Жулиета”, така и дървени чардаци и капаци за прозорци. В Ханя е обявена независимостта на Крит от турците и е издигнато знамето. През 1912 Крит се присъединява към Гърция. Недалеч е и гробът на Венизелос – националният герой на Гърция. Очарователни стари квартали, които обаче са много свежи и чисти. Стари турски бани, превърнати в модерни ресторанти. Хали. Паркове. Много българи, работещи там. Джамии, останали без минарета и превърнати в музеи и галерии. Състезания по табла. Бира в чаша колкото детски ботуш. Туристи. И въпреки това – спокойствие и чистота, каквито Венеция не може да предложи.

В Ханя пренощувахме в хотел с изглед към морето. При залез и изгрев гледките са незабравими. Отидете в Ханя поне един път в живота си! След прощалната сутрешна разходка в града посетихме манастира Аркади, известен с това, че криещите се от турците хора, са се взривили с динамит. Сещаш се за Дряновския манастир и Батак. Усещането е зловещо, макар и черквата с огромния си двор и музий да е очарователна, нетипична в архитектурно отношение и пр.

В пълно мълчание потеглихме за последния обект на нашето пътуване – черешката на сладоледа – Ираклио и Кносос. В музея в Ираклио беше позволено да се снима и в унес и заплес снимахме находки от всички минойски дворци – Кносос, Фестос, Малия, Закрос и още, и още. В Кносос пристигнахме към 17 часа. Отворено е до 19 ч. Тук нямахме персонален гид, но книгите и указателните табели ни помогнаха да се ориентираме безпогрешно. Лично аз се вълнувах най-вече от стенописите, съпругът ми оценяваше архитектурата и канализацията, въобще мъжка му работа.

Към 18,30 напуснахме обекта и потеглихме обратно към Мирес. По пътя домакините ни предложиха да вечеряме в едно селце – архитектурен резерват – Пано Арханес /и там си имат Горно и Долно Камарци/. Малко след като приключихме вкусната вечеря, Мария ни попита съвсем сериозно: “Свършихме ли книгата?” Не знаехме дали да се смеем или да отговорим сериозно. С тези хора навъртяхме над 1000 км на острова. Мобилизиран беше даже войникът – брат на Мария, който беше излязъл в отпуска. Вечерта приключи с “излизане” в градчето.

Предстоеше последен ден – подготовка на багаж; кратко пътуване до етнографски музей във Вори и последно фрапе край язовира в Зарос – в планината Псилоритис.
В 18 часа потеглихме за Ираклио, откъдето трябваше да вземем кораба за Атина. Сбогувахме се горко с нашите приятели. Майката на Мария тръгна към черквата да пали свещ за здравето ни. С “младите” се сбогувахме по-оптимистично, защото през септември те ще идват при нас и ще ходим в Балчик, Калиакра и Дуранкулак...

Корабът “Фестос Палас” напусна Крит в 21,30. Сутринта към 06,00 бяхме на Пирея. Двадесет митути по-късно слязохме на метростанцията на площад Омония в Атина, където / на ул. Костантину 36/ е агенцията за автобусите до София. Потвърдихме резервацията си за 15, 00 часа. Мотахме се в атинския пек до 14,00 и снабдени с вода, вода и вода потеглихме за София в компанията предимно на българки, работещи в Гърция. Както се оказа, голяма част от тях бяха с нередовни документи, а пък едно ромско семейство успя да свие водата на гръцкия полицай, който ги разпитваше за паспортите. Както и да е. След 4 часа по границите отпрашихме за родината.

Епилог
Сега обработваме снимките и слушаме “критики”. И двамата сме изключително щастливи от куража, който имахме, за да направим това пътешествие. С колата сме си позволявали волни програми, но такъв авантюристичен дух като през това лято не бяхме проявявали. Срещнахме прекрасни хора – и българи, и турци, и гърци. Имаме нови приятели. И ще ви издам една тайна! Съпругът ми е на 55 години, а аз съм на 40. Да живее волният пътешественически дух!

Това са част от снимките от пътешествието. Придружава ги критска музика.
http://iossifovi.amiglia.com/a/default.cfm?a=ThemeViewer&CTID=338a89bb-f1ca-4809-9b34-d4e0bce6d630

Автор: Росица Якимова

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Пътуване до Измир, Фоча, Родос и Крит - част 2

Измир, Фоча, Родос, Крит, Гърция, Турция

Втора част: Остров Родос и Северозападен Крит

Продължение от Пътуване до Измир, Фоча, Родос и Крит - първа част

За разглеждане на самия Измир не бяхме предвидили време. Направихме една кратка разходка около Часовниковата кула и градината с кактусите.

На следващия ден се сбогувахме с домакините и поехме с маршрутка към автогарата Йени гараж, за да продължим към Мармарис. Цената на билета беше 20 тл /близо 20 лв/ на човек и включваше закуска, кафета и освежаващи напитки по време на цялото пътуване, както и трансфер до центъра на Мармарис. Пътуването е около 4 часа, в т.ч. времето по разни гари.

На около 20 км от Мармарис автобусът беше спрян за проверка на пътниците. Оказа се, че районът е силно контролиран и се правят масови проверки за бомбаджии. Свалиха няколко човека без документи, започна се едно чакане. Времето напредваше и нещото, за което се досещахме вече беше, че последният ферибот от Мармарис за Родос ще отпътува без нас. Слава богу, към 16,00 пристигнахме в този рай за българските туристи.

Обиколихме със скоростта на светлината няколко агенции, които продават билети за Родос и в момент на пълно отчаяние, пред очите ни се появи инфо-център, в който срещнахме предприемач, готов да ни продаде билети за последния рейс в 16,30 само срещу 40 евро на калпак. Същият ни извика и такси за 10 лири, тъй като разстоянието до пристанището не е малко. Пътниците вече се товареха на скоростния катамаран, а нас дори ни нямаше в списъка. Наложи се мъжът ми да бъде разпитан лично от капитана на кораба за мотивите ни за пътуване, докато мен ме оставиха да чакам без документи при аскерите. Гръцкият капитан беше проявил голямо уважение към професията ни, тъй като в мотивите ни за пътуване стоеше паролата “на гости на колеги от Сития”.

Пристанището на Родос

Катамаранът тръгна само с пет минути закъснение заради нас. Към 18 часа вече бяхме строени пред поредната /този път родоска/ агенция за билети до Крит. И тук става интересно! Кораб няма да има в 4,30 тази сутрин! А кога? Никой не знае. Как така? Ами, така. Кога все пак ще има кораб? Може в сряда или четвъртък. Как така, та днес е понеделник!!! Елате утре към обяд, може да има новини!!! Тук се закопахме. Стояхме изумени пред агенцията на пристанището и усещахме какво значи да си на самотен остров в средата. Връщане в Турция – невъзможно. Нито има с какво, нито пък е здравословно – ще ни вземат за трафиканти, ако се върнем веднага. Кораб до Крит няма, а трябваше да има.

В този момент около нас се завъртя един местен мъж на около 55-60 години, който ни каза, че кораб ще има към петък или неделя. Но, нищо! Той предлага хотел. Ние отказахме да разговаряме и потърсихме следващата агенция /на пристанището те са три – една до друга/, където ни повториха онова, което чухме в другите две. Гъркът отново ни заговори и предложи да ни закара до неговия хотел. Колко струва, попитахме. 35, но мога да ви отстъпя на 30 евро с включено кафе и бира. Нямахме кой знае какъв избор, а и не познавахме зеления остров, за да тръгнем с цялата си багажерия да търсим приличен, пък и евтин хотел. Нашият човек се представи като Онасис и натовари багажа ни в джипка без една врата, на пода на която имаше навити маркучи.

За наша изненада се оказа, че пансионът /не хотелът/ е в топ центъра на стария град Родос, само на 10 метра от голямата навалица. Пансионът представляваше къща, чиито две стени под ъгъл бяха 200 годишни, а другите две – от скоро. Стаичката беше малка, със санитарен възел, имахме дори балдахин над леглото. В двора, подредени около масичката, пиеха кой каквото обича - руски понтийски гърци, шведи, говорещи гръцки, украино-рускиня над 50-те с младо гадже и т.н. Настанихме се, взехме по един душ и тръгнахме на разходка. Беше приказна вечерно-нощна разходка в силно осветения град, в който и местните, и туристите излизаха след 22,00 да живеят. Вечеряхме в ресторантче на една от многото малки улички в стария град, обикаляхме без пътеводител, за да усетим по-пълноценно атмосферата.

На другия ден направихме сутрешно посещение на двореца на Магистрите.

Междувременно научихме, че липсата на кораб се дължи на факта, че много от големите плавателни съдове са се поставили в услуга на бягащите от Ливанската война хора и са някъде между Кипър и други точки на света. В агенцията отидохме със свити сърца, защото не знаехме какво ще научим. За щастие се оказа, че на другата сутрин ще има рейс до Крит, купихме билетите /по 25 евро на човек/ и спокойно продължихме разходката в града.

Родос е остров с ненадмината слава в миналото, но най-трайно се усеща присъствието на кръстоносците, чиято “база” е бил дълго време. Известен с гъвкавата си политика – ту с тези, ту с онези, той за дълго е успявал да поддържа автономията си. В античността е бил известен с школите си по риторика – немалко от римските императори са учили изкуството там.
Прочутият Родоски колос е построен в края на 4 в пр. Хр., но два века по-късно пада след земетресение. Делфийският оракул посъветвал местните да не го местят. Така той останал “да лежи” до 7 в., когато е бил продаден вероятно на сирийците и отнесен с керван от над 900 камили. Съдбата на скулптурата “Лаокоон” пък е свързана с мощното разграбване на произведения на изкуството от римляните. Намерена е при разкопки в Рим, а днес е изложена в музея на Ватикана. Родос е островът – шеф на Додеканезите и е известен със своите извори, зеленина, планини и малко, но добре обработени равнини. Джамията в града е действаща, но по-интересна е мюсюлманската библиотека в непосредствена близост.

Сфака в Родос

След освобождението от турците през 1912 година островът попада под италианска окупация и това трае до края на втората световна война. Италианците реставрират много от историческите обекти, строят и нови. Дори и за Мусолини е била построена вила – восоко в планината. В нея той така и не стъпил, но все пак си е имал местенце на тази земя.
Както вече споменах, останките от различни култури остават сякаш незабележими заради внушителното присъствие на крепостната стена, двореца на Великите Магистри и целия комплекс от улици, болници и т.н., които те са създали. Орденът на св. Йоан е имал за цел да пази светите места от арабите. След разгромяването на Акра братята се заселват първоначално в Кипър, а след това в Родос. Наследяват сериозно имущество от тамплиерите и строят, строят, строят. На места крепостната стена е дебела 1,2 м. От друга страна, членовете на ордена са давали обет за скромност. Излизали на бой с пурпурна дреха под бронята, за да не проличи, че има рана. Издъхвали на бойното поле, без да се разбере кога, как и защо е станало. Орденът владее Родос 213 години, но след идването на турците през 1522 г. се премества в Малта. След завземането на Малта от Наполеон братята са приютени в Русия. Както постройките, така и орденът съществуват и до днес.

Уличка в Родос

Имах желание да посетим Петалуди – долината на пеперудите. Мястото е недалеч от гр. Родос + малко ходене пеша. Пеперудите са цели облаци и могат да се видят от май до август. Онасис, който по принцип беше супер класа патриот, ни разубеди, защото според коренните жители това било болно място, а пък и усещането да си покрит с пеперуди не било от най-приятните. Това не ме убеди докрай, но бях сразена от друга новина. Родос бил наричан още “Змийският остров”. Въдели се много змии и пр. гадини. Това ме отказа от желанията да пътешествам дори за няколко часа в жегата и посветихме целия ден и вечерта на спокойни разходки в стария и новия град. В 02,30 вече бяхме качени на кораба “Корнаро” за Крит, който трябваше да отплава в 04,30 ч. Нашата първа спирка там щеше да бъде Сития – град в североизточната част на острова, където освен всичко друго е живял и творил поетът Винченцо Корнаро, дал своето име и на нашето превозно средство...


Северозападен Крит

В 15,00 вече обядвахме в Сития с нашите приятели. Те са родом от Мирес – 10 хилядно градче близо до Фестос на юг, но миналата година работиха в Сития и им беше приятно да се срещнем именно там. Предложиха ни да останем да нощуваме в града, за да можем спокойно да разгледаме околностите и музеите.

Заливът Мирабело, северо-източен Крит

Веднага след обяда отпътувахме в източна посока и първата ни спирка беше манастирът в Топлу. Строен през 1310 г., той поразява с архитектурата и изяществото си. Има музей за икони, който те кара да се чувстваш в свои води. След това преминахме през Палеокастро и се отправихме към една от най-източните части на острона – Вай. Мястото е известно с единствената по рода си финикова гора в Европа. Съществувала е още през елинистичния период. Според легендите гората е израсла от семките на фурмите, които са яли пирати, слезли на този бряг да търсят вода. Мястото е фантастично, уютно, мистично, интимно. Всъщност именно в този район – Сития/Вай са развъдниците на финикови палми за острова и за експорт.
Вечерта прекарахме в един от многобройнтие крайбрежни ресторанти – “Зорба”. Имахме чувството, че целият град е излязъл навън. Всъщност, така и беше. Гърците “излизат” задължително. Ритъмът е бавен, средиземноморски. Човек трудно превключва към нищо-правенето, особено, ако е в началото на ваканцията си и още го държи невротичният работен ритъм. Опитахме вкусния критски зехтин, местното предястие от сухар, залят с пресен доматен сос и сирене фета, опитахме и типичния десерт – сладолед върху кадаиф.
На сутринта се качихме до венецианската Казарма над града, която се използва сега за представления и концерти. После посетихме местния разкошен музей, където се пази един от шедьоврите на минойската пластика – статуетка на мъж от слонова кост със златно покритие. Изумителните керамични съдове с неповяхващи шарки и изящни черни фигури, както и керамичните саркофази впечатляват неистово. За съпруга ми най-интересният експонат в музея беше колекцията от обсидианови сечива. Критяните са внасяли обсидиан от остров Милос. На невероятните качества на обсидиана се дължи не само прецизността в обработката на всевъзможни материали – от камък до кожа, но и възможността да се твори изкуство. Съпругът ми свързва големите древни цивилизации – на маите, на армено-грузинците и на критяните с наличието на обсидиан по тези места. Кой знае? Аз му вярвам. Та! В музея в Сития са изложени находки от минойската култура, намерени в околността, в Палеокастро и в двореца в Закрос.
Градът е известен с ветровете си. От това произлизат следните неща: има условия за сърф и възможност за производство на електроенергия. И двете неща се правят.

Мелниците до потъналия Олоус

Към обяд отпътувахме към залива Мирабело – посока Агиос Николаос, Малия, Ираклион. Пътят е завоест, гледките са изумителни – голи планини, ярки цветове на зокума от двете страни на пътя и невероятното синьо на морето, което ту се показва, ту се скрива. Първата ни спирка беше преди Мохлос. Има специална отбивка, стил “Вела виста”, откъдето фотографираш фантастичния залив. Продължихме към Агиос Николаос и там направихме почивка за обяд и разходка. Мястото е известно с природния феномен “езеро до самото море”. Езерото на практика се слива с морето. Едно мъничко мостче позволява да застанеш и да наблюдаваш как водите се размесват. Изворът, който пълни езерото не престава да работи, затова водата е сладка и прясна.
След разходката потеглихме на север към Елунда – перлата на мирабелския залив, посещавана от елита на Гърция и от другаде. Елунда е красиво място, но много по-интересно се оказа посещението на Олус. Само на 3 километра от Елунда има потънал в морето град, който може да се види, ако се тръгне по изкуствено направинея път от плажа към един от островите. Повярвайте, това чудо не се среща всеки ден. Между другото нашите домакини също не го бяха виждали. Жалко, че не мога да покажа всичките снимки!
За да обсъдим впечатленията си, се върнахме в Елунда и седнахме в едно кафене на крайбрежната, където собствениците се оказаха англичани. Било нормално да има и такива собственици там. Вятърът си духаше, гледките към морето и островът на прокажените Спиналонга бяха неземни. Ако си отклониш погледа към уличките и сградите, поразява те изобилието на декоративния храст сфака – с тъмнорозови и бели цветове. Този храст го има навсякъде по островите и в Мала Азия, както и на много от картичките, на които изчерпалелно пише “Greece” без други пояснения.

Манастирът Св.Георги

Продължихме към Малия с намерението да посетим останките от минайския дворец. Оказа се, че посещенията са възможни само до 14,30 ч., така че се запътихме към новата Малия с намерението да хапнем. Не било писано….
Тийнейджъри преди всичко от Англия, покатерени на странни мотори с по 4 гуми, задръстваха улиците и се състезаваха като луди. Новата Малия и Херсонесос се оказаха сборище на не дотам девствени младежи, които си правят оргии и се друсат като за световно. Първоначално това сборище е било на Родос, но оттам ги подгонили, та се наместили в Крит.
Самият град е ужасно бутафорен и смешен. Имаш чувството, че си сред холивудски декори и пр. Отложихме вечерята за по-късно и се отправихме през Ираклион за Мирес, в долината Месара – долината на минойските царе. Тепърва ни предстоеше да се запознаем отблизо с критското гостоприемство. В моя пътеводите за Гърция пише следното: “Много от туристите си мислят, че Гърция е интересна заради многото стари камъни. Но те забравят нещо много важно - хората, които живеят там!!!”...

Край на втора част.

Продължението е в последнта (трета) част.

Автор: Росица Якимова

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Пътуване до Измир, Фоча, Родос и Крит - част 1

От София през Хасково до Фоча и Измир - първа част

Подготовка

Планирахме пътуване до Албания, но не било писано да се случи нито през юни, нито през юли тази година. За сметка на това решихме да откликнем на поканата на нашите приятели от Крит и да заминем на далечно пътешествие. Проучихме възможностите за пътуване. Самолетът отпадна като вариант, защото малко нещо човек вижда докато лети. Автомобилът отпадна също, поради причината, че нашите приятели в Крит са силно снабдени с такива возила, а пък и фериботните такси по пътя не са за пренебрегване. Останаха следните възможности:
1. С автобус или влак до Атина/Пирея и кораб от Пирея до Ираклион;
2. С автобус до Мармарис и ферибот или кораб до Родос, а оттам - с кораб до Крит.

Финансовото изражение на първия вариант за придвижване изглеждаше така: Автобус до Атина – 50 евро, кораб от Пирея до Ираклион – deck – близо 38 евро с таксите.
Втори вариант: Автобус до Измир от Хасково – 30 лева; автобус до Мармарис от Измир – 20 лв; ферибот Мармарис-Родос - ??? пари; кораб от Родос до Сития (Крит) - 25 евро.
Втората перспектива беше изключително привлекателна за мен, защото се радвах на възможността, пътувайки към Крит, да посетя едно изключително важно за мен място в Мала Азия – Фоча сега, а в древни времена - Фокея. В последните две години отделих много време за проучване на фокейските колонии в западното Средиземноморие и по нашето Черно море. Известни като едни от най-бързите мореплаватели и добри търговци, фокейците създават такива перли като днешна Марсилия /Масалия/ в 6 в. пр. Хр., Ница /Нике/, Антиб /Антиполис/, Агд, Алерия в Корсика и др. По нашите земи са се появили в дует с милетчани и са положили основите на Аполония /Созопол/. Където е имало фокейци, е имало свещеното животно тюлен монах. Това и значи Фокея – Тюленово. По-нататък ще разказвам още за древните фокейци, на този етап искам само да отбележа силните емоции, които ме завладяха при мисълта, че ще отида по тези земи.

Речено-сторено. Маршрутът беше избран. Започна организацията на този първи етап от пътуването, който, за разлика от атинския маршрут, криеше за нас повече неизвестни. Пуснах много питания в мрежата за пътуване до Измир и хотели във Фоча. Отговори не само се получиха, но наред със съветите за избор на фирма превозвач до Измир, получихме и предложение за гостуване в Измир. Не мога да назова имената на отправителите на поканата, нито пък тяхната месторабота в Турция /мисля, че причините за това са ясни, когато става дума за контакти по интернет/, но след като обмислихме на семейна сбирка тази внезапна покана, решихме бавно и постепенно да предприемем опознаване с любезната отсрещна страна. Оказа се, че жената е много пътуваща и много знаеща, предложи лично да ни помогне за изработването на плана за посещение на Фоча. Между другото спомена, че ако пристигнем в Измир на 21 юли сутринта, бихме могли веднага да се включим в еднодневна разходка с корабче около Чешме – курорт, известен с това, че събира от години много сърфисти. Въпросната екскурзия била поръчана от тяхната фирма в Измир. Това ново 20 ускори нашата организация и за има-няма два дни резервирахме билети за Измир от Хасково. От София до Измир няма директен автобус. Билетът до Хасково е 14 лв. Оттам в 18:00 или в 6:00 часа тръгват автобусите на “Мармарис” – фирмата, която ни беше препоръчана. Освен многото неизвестни по пътя /започвахме цялото пътуване твърде авантюристично/ не можахме да научим с точност цените на билетите от Мармарис до Родос. В последния момент хванах едно инфо в нета, според което, цената с таксите беше 42 евро за човек. Решихме, че е раздувка, защото от сайта за справка на фериботните линии в Гърция бяхме ориентирани в общи линии за цените по трасето. (Внимание! Не всички цени са с включена допълнителна такса!)

Все пак от Мармарис до Родос са около 50 км. Е, ясно, късите дестинации са по-скъпи, но чак пък толкова? Така или иначе, потвърдихме разходката с корабче в Чешме, разменихме си снимки за разпознаване, телефони и последни подробности с хората от Измир. Посъветваха ни да слезем на спирката Чамлъ куле в българския квартал в Измир – Буджа.

Пътуване до Измир
В 11,30 часа на 20 юли бодро се запътихме към Хасково. Потвърдихме резервацията за Измир, купихме билета – един за двамата, помолихме да коригират името ми, защото ме бяха записали в мъжки род и във времето до 18,00 часа решихме да се раходим в прекрасния град и да обменим лева за лири. Турски лири в София се обменят само в Национална банка. В Хасково смяната е възможна /при много изгодни условия/ в обменни бюра в центъра на града. Който ще пътува за Турция, нека има предвид, че е най-добре да смени пари в България! В Хасково хапнахме вкусно и евтино, снимахме статуята – световен шампион на Богородица /най-високата в света, в рекордите на Гинес/, снимахме часовниковата кула, построена за 1000-годишнината на града и се запътихме към автогарата, където от фирмата любезно пазеха багажа ни.

В автобуса пътуваха предимно български етнически турци, които любезно подхващаха разговори с мъжа ми, питаха и разпитваха къде и по какви причини отиваме. За тях, живеещите в Турция, почивка в Кушадасъ, Бодрум или Мармарис било непосилно удоволствие, но се радваха, че ние отиваме да прекараме част от ваканцията си по тези земи. Срещу скромната сума от 30 лв за автобусен билет /цената варира от 30 до 40 лв, просто на нас така ни се случи/ в автобуса получавахме кафе, чай, вода и безалкохолни напитки след всяко спиране и потегляне на автобуса. Неуморният стюард “миеше” ръцете ни със специален одеколон след всяко ново влизане във возилото. Всичко вървеше нормално до Капитан Андреево-Капъкуле, където изведнъж се случиха някои дребни неприятни неща, които ни подсказаха, че домашните сметки не излизат на пазара, т.е., че човешкият живот се вписва обикновено по неприятен начин във всеобщата картина на събитията, проблемите и всичко онова, което показват по новините...


И така, глобалните проблеми, с които се сблъскахме по време на пътуването бяха свързани с антикорупционните мерки и борбата срещу контрабандата, птичия грип, превенцията на терористични акции и войната Ливан-Израел.
Първите две помрачиха за кратко настроението ни на българо-турската граница. Поради липса на печати в паспортите, доказващи престой в Турция в рамките на три дни, в безмитния магазин не ни позволиха да купим дори и по един бонбон, да не говорим за цигари и алкохол.

Забележка: За предпочитане е пазаруването да става в турския магазин, тъй като на следващия етап – проверка на багажите, се изисква фактура за закупените цигари. Такава фактура в българския магазин не се издава.

Багажите ни бяха проверени основно. Трябваше да покажем за проверка дори и минералната вода, която носехме. Спътниците ни предупредиха, че заради мерките срещу птичия грип, е възможно да изхвърлят и сандвичите ни, ако съдържат месо. Бяхме си купили по един сандвич в Хасково, но решихме, че няма да се предадем и го употребихме откъм страната с колбасите преди проверката. После всичко мина и замина....

Беше се стъмнило отдавна, когато минахме покрай Одрин, после Кешан и Галиполския полуостров. На Мала Азия стъпихме след кратичко пътуване с ферибот от Гелиболу до Ляпсеки, доста преди Чанаккале. Поради закъснение на границата, в Измир кацнахме към 8,00 вместо към 6,30. Нашите нови приятели вече ни чакаха и светкавично ни разпознаха – не по снимките, а по бермудите. “Никой мъж в Турция няма да облече такова нещо”, казаха, смеейки се. Нашите домакини: Българи, които работят по договор в международна фирма в Измир. Пътуващи и приемащи гости от целия свят. Закусихме, пихме кафе, “вкусихме” от жегата на града и 15 минути по-късно се озовахме в многонационална компания, която чакаше да се качи в автобус за Чешме.

Островът на магаретата, близо до Чешме

Приключението започна. От Измир до Чешме има-няма 70-80 километра. Един от проблемите в ориентацията ми в Турция е, че не мога да схвана границите на големите градове. Май такива няма. Всичко, през което минахме до Чешме, се водеше Измир. Корабчето тръгна веднага, след като се качихме. Удоволствието струваше 65 лири /около 65 лв/ за двамата. Включваше пътуването и обилен обяд с вино. С допълнителни купони можеше да се взима бира. Корабчето спираше за гмуркане и плаж близо до Синята лагуна, Острова на магаретата /лично аз бих го нарекла остров на морските таралежи/ и Адмиралския остров. Настроението беше отлично, имаше мераклии, които направиха турски бал с маски с много дюбеци и пр. Турската музика се редуваще с гръцка /Хиос е отсреща!/. Някъде към 17,30 тръгнахме обратно към Чешме, а персоналът на корабчето отбеляза края на пътешествието с множество балони, които оставаха зад нас в морето.
Вечерята в дома на новите ни приятели беше много приятна.

Разходка с корабче, Чешме

Разглеждахме снимки, гидове и карти. Решихме на свой ред да ги поканим на другия ден във Фоча. След кратко колебание те приеха. Рано сутринта се отправихме към Йени гараж – гарата, откъдето тръгват автобусите за Фоча, Мармарис и т.н. Фоча е на 70 км североизточно от Измир. Автобуси има на всеки половин час. Пътувахме с кротки местни хора от Измир и околните села.


Град Фоча

Фоча се появи изведнъж. Гледката от височината, на която бяхме, беше възхитителна. Преминахме през хълмове с древни полуразрушени колони и се оказахме в центъра на града, съвсем близо до един от паметниците на тюлена и до инфо-центъра. В града няма обособен музей. Информация се взима от служителя в инфо-центъра, който охотно показва, дава брошури, съветва за хотели и пансиони, но! на турски! Имахме късмет, че нашите придружаващи са понаучили турски, та отбелязахме важните неща върху плана на града и тръгнахме да обикаляме.

В този малък очарователен град може да се види какво ли не – от 11 век пр. Хр. до прекрасните стари къщи от 19 век. Лично за мен беше интересно да видя старото пристанище на Фокея, откъдето са тръгвали корабите за далечни земи. Запазени са пет ниши, издълбани в скалите до пристанището, в които е имало статуи на Сибела/Кибела, на която моряците са се молели преди път. Сред най-известните колонии на Фокея са Самсун на Черно море, Лапсеки на Дарданелите, Метимна на Митилини, Велия в Италия, Алерия в Корсика, Масалия/Марсилия, Ница и Антиб в Южна Франция, Ампурия в Испания и т.н. Те са едни от първите, секли монети от чисто злато и сребро. На много от монетите има тюлен. Според една хипотеза фокейците са “предали” на галите своя корабен покровител – петела. Керамичното изделие е украсявало носа на кораба. Историята твърди също, че именно фокейците са запознали лигурите с лозите и виното, както разбира се и с високо развитата за времето си техника за обработване на метали. По време на персийските нашествия и походите на Александър Македонски фокейци масово са се преселвали към вече процъфтяващите колонии в днешна Франция и Корсика. Римският период е силно маркиран – открити са невероятни мозайки /повечето са в музея в Измир/, които са грижливо засипани с пясък, за да се предпазят от разрушение.

Крепостта на Фоча

От турския период са останали крепости, бани и други интересни обекти, някои от които са извън територията на сегашния град, както и в Йени Фоча /нова Фоча/, където пък има и генуезко присъствие. Фокея се връща в пределите на Гърция през 1919 г., но от 11 септеври 1922 се оказва в територията на Турция, както впрочем това се случва с малоазийските територии по принцип. Тогава започва масово изселване към Кавала, Пирея и др. градове в континентална Гърция. Малоазийците отнасят със себе си своята тъжна музика и инструментите бузуки, сандур и баглама, както и танца рембеки, който с въртеливите си движения напомня за дервишките екзалтиращи танци. Каменните къщи от 18-19 век са другото много симпатично нещо в града.

Часовниковата кула в Измир

Разбира се, интересът към тюлените, митовете и преданията за това древно същество, събуждат любопитството на посетителите, някои от тях, дошли от другия край на света, за да видят животното. Във водите около островите на Сирените /Орак е най-големият/ живеят само 8 от тези митични създания. Всеки тюлен си има име. Местните хора и до днес ги обожават и пазят. В Турция има два резервата за тюлен-монах, от които единият е във Фоча. Според международни програми за опазване на застрашени животински видове и опазване на Средиземноморието наказанието за доближаване до тюлен и нанасяне на вреда е жестоко. В района, в който живеят бозайниците, са забранени гмуркането, риболовът, преминаването с моторни лодки и др. Т.е. най-вероятно е да не видите тюлен. Но какво от това. Той е навсякъде в града – в многобройните паметници, в магазинчетата за сувенири, в разказите на хората, в древногръцките митове за водното божество Протей, пастирът на тюлените и т.н.
Турците са изключително почтени към историята по тези земи. Допускам, че много от старите хора говорят гръцки и слушат гръцка музика. Допускам. Фоча е едно магнетично място, което виждаш и запомняш за цял живот. Градчето е сравнително съхранено откъм туристически банди, макар и да има немалко туристи. Прикътано в очарователния залив, то събужда мечти и мисли, които те свързват с много старите времена някак си неусетно. Тук историята присъства дискретно, тук няма да се видят огромните, предизвикващи клаустрофобия крепостни стени на Родос или Дубровник, няма да се почувствате като прашинка в сравнение с останките на колони, храмове или дворци. Тук спокойно можете да се снимате с една от каменните плочи – нещо като барелеф на Кибела от Фокея, която кротко е стояла в една от петте ниши в скалата до старото пристанище. Лично аз ще се върна там, ако е здраве и живот.


Продължението във втора част>>>

Автор: Росица Якимова

Приветствам автора на страниците на нашия сайт и й пожелавам успех с дисертацията! Стойчо

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: