Завръщане в Барселона (3): Паркове и Музеи

Барселона, Испания, Каталуня, Каталония

Трета част от пътуването на Даниела до Барселона (началото е тук>>>, а предишната част - ето тук>>>)

Още миналата година си бях наумила къде искам да отида и какво искам да видя, когато се върна отново в Цветния град.

Бързам да напомня, че посоките на света са измислени от мореплавателите, преди да открият простичките “ляво” и “дясно” , а аз не съм мореплавател

Още първия ден в близост до хотела мернах виенско колело и ми беше интересно какво има там. Оказа се, че там има цигански празник – празник на културата на Каталунья. Разходих се първата вечер до там. На територията, на която бе построен панаира имаше странна детска пързалка – без стълби, а само с въжета. Голямо висене и катерене падаше Беше шумно, цветно и колоритно. Истински панаир. Останах колкото да снимам туй-онуй.

Едно от местата, които непременно исках да посетя беше Парк де Монтюик /Park de Montjuïc/, тъй като преди година успях да стигна само да подножието му – Пласа Еспанья /Placa Espanya/. Паркът се намира най-долу на картата, в лявата й половина, стига до морето и заема огромна площ. На подстъпите към парка има указателни цилиндри с изброено всичко, което може да се види там. Началото на парка, откъм града е на Пласа Еспанья, където се намират изложбените зали на Барселона и където все още строят /или може би реставрират/ Арена де Барселона.

В парк де Монтюик се намират стадионът и олимпийските зали и съоръжения на Барселона – място, с което местните са горди и го сочат като туристическа дестинация, така че нямаше как да го подминем. Ще го видите и вие на снимките, заедно с кулата – символ на олимпиадата – нещо бяло и стърчащо, което за мен няма никаква архитектурна стойност и се казва Torre de Calatrava /Торе де Калатрава/. Интересни ми бяха стълбовете около олимпийската зала Palau Sant Jordi, които така и не разбрах за какво служат, както и “каменните плевели” отпред /не мога да измисля друго име за тези оплетени жици!/

Продължихме. Целта ни беше да прекосим парка, запяйки на ляво и дясно и да стигнем до морето и до нещо, което си бях харесала от самолета…

Паркът изобилства на ботанически градини и ако сте любители на дървета и храсталаци – там ви е мястото. Предвидете си един цял ден за разходка. Но тъй ако аз не съм любител на храсталаци чак в такава степен, че да пропилея един цял ден гледайки средиземноморски борове /ле-ле, по-големи шишарки не бях виждала!/, тръгнахме през парка с идеята да търсим замъка. Замъкът се вижда откъм морето, кокетно кацнал на едно от хълмчетата в парка, но за да се стигне до него трябва да се пресече целия парк. А той е така устроен, че да видиш всичко в него. Подминахме, естествено повечето ботанически градини. Движехме се по едни алеи, излезли като от приказките за принцеси – с тайнствени романтични завойчета, мостчета с поточета и пътечки, привидно обрасли с бръшлян. Казвам „привидно”, защото отдалеч прилича на пътечка от бръшлян, но като приближиш се оказват стъпала, а бръшлянът пълзи само по вертикалната част на стъпалата и пресича от едната полянка на другата и не го настъпваш. Ходиш и си мислиш: “Зад ето този завой е замъка… Няма начин да не е!”. За съжаление не можахме да стигнем съвсем до замъка. Правеха ремонт на пътя и така бяха отцепили всичко, че едва стигнахме до рова. Но и това беше достатъчно, за да го снимаме. После се оказа, че има въжена линия, която вози туристи до замъка, но ние продължихме разходката си в посока Порт Вел /Port Vell/. Отново през парка. Там попаднахме на гигантски кактуси, разпиляни зъбни колела от великански джобен часовник и смайваща гледка към пристанището и целия град. Намирахме се в “ъгъла” на парка, откъде се виждаше всичко, чаааак до отсрещния край на Барселона, където е парк Тибидабо. /Tibidabo/.

Тибидабо се намира най-горе и в средата на картата, леко изместен към дясната й половина. Барселонци го сочат като едно от местата, които трябва да посети човек, когато дойде в този град. Но Тибидабо всъщност е развлекателен увеселителен парк с виенски колела, кули, зали с огледала и тем подобни, които се интересни, ако си с компания. В този ден се разхождах сама и нямах желания да ходя точно там.

Слезнахме от парка и поехме към познатата Рамбльа, където си бяхме наумили да посетим един музей. Но за него накрая.

Първо ще ви разкажа за другите музеи, които посетих.

Музеят на Египет – намира се в една от пресечките на Paseig de Gracia /произнася се: Пасео де Грасиа/ и го има отбелязан на туристическите карти. Единственото място, в което влезнах и снимането се оказа забранено. Вход за деца и египтяни – свободен. Вход за хора – 6-7 Евро, вече забравих колко точно, но билетите за повечето музеи са между 6 и 8 евро. Имаше мумии. Бъррр. Повече ме впечатлиха египетските битови предмети от мрамор! Мрамор! Как са обработвали мрамор до такава съвършена гладкост… Явно са имали доста свободно време.

Музей на восъчните фигури. Произнася се Мусеу де Кера /Museu de Cera/. Това е нещо, което не успях да видя миналата година и се върнах на Рамбльа специално заради него.

Музеят на восъчните фигури е едно страшничко място. От слънчевата улица влизаш в едно притъмнено мрачно помещение с тиха музика, в което има бюро и човек на него и точно си мислиш колко добре е направен портиера от восък, той става, за да те посрещне и упъти и смелоста ти се изпарява за нула време. Ако сте страхливи, не ходете там сами. Аз не видях цялата експозиция и ще се върна отново с придружител.

Музеят е организиран на три етажа, в различни зали и помещения, които са тематично обособени. Пресъздадени са /с декори, фигури и звуци/ значими политически и исторически моменти, има кораби, индианци, банкови обири от 60-те години на миналия век с участието на Бони и Клайд, подводницата на Жул Верн, корабът на Колумб и срещата му с индианците. Гледаш, мигаш и се чудиш кой е истински и кой е просто експонат. В музея нямаше много хора всъщност. Краят на експозицията и изходът от музея са през едно мазе, от което се чуваха странни звуци и излизаше зловеща светлина. Хвана ме страх. Той се пораждаше от това, че влезнах с нагласата да разглеждам музей и не очаквах, че вътре нещо може да е направено да мърда. Но бързо разбрах, че разни неща мърдат… Минах през мазето заедно с един мъж, когото помолих да придружа, обяснявайки страха си с това, че всичко е толкова истинско, че чак зловещо и не знаеш кога ще мръдне и дали ще е човек или не… Да не говорим, че един човек от поддръжката на музея изскочи от едно неочаквано място, та излезнах от музея останала съвсем без дъх от страх.

Последният музей, който посетихме със съпруга ми в свободния му следобед беше Музеят на Еротиката. Той също се намира на Рамбльа и огромни червени надписи не позволяват да го подминеш. Самият музей напомня частна колекция на предмети с ясно изразена стилова ориентация от най-различни епохи и географски ширини. Имаше статуетки, фигурки, дърворезби, картини, рисунки, графики, снимки, уреди и видеозала. Имаше черно-бели снимки от 1945 година, а в залата прожектираха черно-бял филм, който обещаваше да бъде повече порнографски, отколкото еротичен, така че не се спряхме там. Предметите, като такива не бяха най-интересното нещо и не показваха нищо ново. Снимането не е забранено, но не видях нещо, което да си заслужава. По-интересни са изводите, на които ни наведе колекцията в музея:

• Японците правят секс с дрехи.
• Тройките не са от вчера.
• Циркът и акробатиката – също.
• Индийците са най-добрите любовници.
• Французите са извратени.
• Немците си падат по секса на село.
• Порнофилмите са още от ерата на нямото кино.
• Колкото по-забранена тема е бил секса, толкова по-масов, перверзен и извратен е бил.
• Като цяло музеят си струва.
  

Очаквайте продължението

Автор: Даниела Соколова

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

The Great North Walk(1): За да усетиш че си жив!

Един поход из Австралия. (част първа - публикува се с поздрав от място, по-горещо от България:-)

“За да усетиш че си жив, понякога трябва да направиш нещо странно и ненормално” – това заявявам на моя приятел Пешо преди да тръгна към Mungo, без да подозирам че твърде скоро след завръщането си от там отново ще имам нуждата да следвам собсвения си съвет.

Идеята за нещо ново се появява през един weekend в местния парк. Тук виждам следната алуминиева табела:

Прочитам че от тук минава The Great North Walk, един от най-популярните Австралийски маршрути, свързващи Sydney и Newcastle. Звучи ми страшно романтично. Чувствам се едва ли не като първите заселници на този странен континент тръпнещи да открият какво ги чака отвъд следващата река или хълм.

Покрай табелата се точи пътека, изчезваща примамливо надоло към залива, а срещу нея виждам следните указания:
Изумен съм! Без да подозирам, съм прекарал не един скучен пикник на такова романтично място – Buffalo Creek, намиращо се на 13 километра от началото на 250 километров маршрут до Newcastle. “Buffalo” е името на кораба с който са пристигнали първите европейски притежатели на този район, капитани от кралската армия: Captain Raven and Captain Kent.

Дори Newcastle – скучно индустриално градче придобива нов романтичен смисъл. Пеша до там? Защо не? Вървиш колкото искаш, спираш където си искаш, опъваш палатка където замръкнеш. Свобода!

Идеята да извървя The Great North Walk се ражда, без да бъде помрачена нито за миг от мисълта, че всъщност нямам никакъв опит с палатки , бивакуване или вървене на дълги дистанции. В този момент тези дребни “детайли” са само ненужни подробности, които не би трябвало да спрат появилият се порив.

Няколко дена по-късно съм вече обсебен от The Great North Walk. В съзнанието ми романтиката продължава. Виждам себе си освободен от условностите на сивото ежедневие, далеч от множеството елементи, действащи извън моята воля и усложняващи непрекъснато живота. Независим от никого и от нищо, разчитащ изцяло на себе си – просто и обикновено.

Малко прибързано, без да съм обмислил всичко добре, бявявам решението си да направя “The Great North Walk” и моите хора са във възторг. Нежната половинка, вярна на себе си, веднага започва да се притеснява. Не е ли твърде трудно? Няма ли опасности? Защо не тръгна с някой друг? Успокоявам я, че почти всяка точка от маршрута може да се стигне с кола, но знам че има основания за притеснения. Започвам да мисля кой би дошъл с мен?

Първо се сещам за Пешо. И без това още преди Mungo си бях обещал да го накарам да направим нещо заедно. Той също сякаш очаква да му предложа някое приключение, но като чува че това “нещо заедно” представлява дълги километри ходене пешком, Пешо се опъва. С нищо не мога да го съблазня. На него му дай двудневни риболовни експедиции с колата до някое езеро и добри запаси от хубавата ракийка (дето я купува от сърбите). Пешо е добър приятел, не иска да се мъчи с мен, но като компенсация ми предлага да осигури logistical support. Готов е да ми носи нещата (с Хондата) до определени точки , където смятам да преспивам. Това ми звучи смешно. Благодаря му, но отказвам. Това е против моите принципи.

Знам че нямам шанс с останалите ми познати. Никой от тях не проявява дори изкуствен ентусиазъм да се присъедини към мен. Ще трябва отново да съм сам.

Този път решавам да се подготвя добре. Започвам с добри и подробни карти: обаждам се до NSW Department of Lands от където срещу $17.95 ми изпращат пакет от шест отделни диплянки обхващащи целия маршрут.

GNW Maps

Изглеждат добре: местата където може да се опъне палатката и където има питейна вода са ясно обозначени. Освен това са дадени и тези тънки линийки, чието име не знам (моля който знае името им да ми пише) и от които по-късно ще се науча да се ориентирам къде има катерене и къде спускане.

Второ: екипировка.
Тръбва да съм максимално лек. За това са ми необходими възможно най-новите технологии по отношение на раница, палатка, спален чувал, непромокаеми дрехи и т.н. Тези неща ще намеря в “Kathmandu” специализиран магазин за туристи. Надявам се около $300 да ми стигнат.

Kathmandu

Още с влизането в магазина, едно от младите момчета на персонала скача да ме обслужва с думите: “Can I help you”. Това ме дразни, но трябва да се примиря с неговото присъствие. Очаква ме финансов шок: раница - $429.90, палатка - $599.50, спален чувал (летен) - $269.90, постелка за отдолу - $129.90. Захапвам си бузата отвътре за да подтисна отчаяния вопъл. Това е чисто безумие!

Насочвам се към дрехите. Поне да погледна шушляците за мокро време. Тук не издържам и се хващам за главата: непромокаемо яке (Gore-Tex) - $459.00, същите гащи - $229.90! Момчето което вежливо ме следва, се притеснява. “Are you OK?”. Вероятно освен всичко съм и пребледнял.

По-голямата част от моя скромен бюджет отива за обувки ($240 за да съм по-точен) и не съжалявам – обувките които купувам от тук са изключително здрави, леки и с твърда подметка подходяща за каменливите терени които ме чакат.

Обувките ще ми свършат добра работа, но добивам лош навик да не ги връзвам догоре. Последните метални халки стърчат свободни, поради което по-късно ще имам проблем.

За всичко останало влизам отново в K Mart, където на туристическата секция същите артикули, макар и не толкова hi-tech и с доста по-ниско качество, струват точно десет пъти по-малко.

Трето: храната.
По пътя има места, където можеш да стигнеш до магазин за провизии, или дори ресторант, но имам чувството че това би било използване на нечестни средства. По същата логика човек може просто да се качи в колата. Решил съм да бъда максималист – ще нося всичко със себе си включително и храната от която имам нужда.

Mountain Design

В “Mountain Design” (друг магазин за планинари) има богато разнообразие на малки пакетчета, в които наливаш вряща вода и получаваш единична порция. Те струват между $15 и $25 всяко – още едно безумие!

Подминавам “Mountain Design” и се насочвам към местния супермаркет – сухи супи, китайски макарони и захаросани колбаси, рибни консерви, някакво полуготово ядене с месо и ориз (това ще бъде едно от най-ужасните неща, които някога съм ял), сухо мляко, ядки, шоколад, чай, кафе... Сещам се, че това меню е бедно от към витамини и добавям бурканче лютеница, която си нося още от България (това пък ще е едно от най-вкусните неща, които някога съм ял). За плодове и зеленчуци изобщо не може да става дума. Струват ми се твърде тежки и с малка калорична стойност.

Всичко това води до една раница, която ми е трудно дори да вдигна от земята – точно 26 кг без водата за дневните преходи (две еднолитрови бутилки).

Когато се опитвам да я сложа на гърба си, леко залитам назад. Това разбира се не убягва на нежната половинка. Тя ме гледа със загрижен поглед който говори: това е лудост, защо не се откажеш?

Погледът и ме настървявава още повече, въпреки че и аз имам подобна мисъл. С това нещо на гърба е трудно да се върви, а какво остава да се катериш някъде. Съмнението изпълва душата ми, но няма връщане назад – децата ме гледат с възхищение, а малкото дори се спуска да прегърне краката ми и да ми каже, че съм най-силния татко на земята...

Кой би посмял да се откаже?

Следва продължението: The Lane Cove Valley Walk>>>

Автор: Веско Петров

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Из Югоизточна Азия (4): Из дворците и баровете на Тайланд

Четвърта част (преидшната част е тук>>>, а началото е тук>>>)

Следващият ден пак се разходихме до "най-злата забележителност", обути в дълги гащи и с обувки, че там посетители с неизряден външен вид не се допускаха. По път някакви мошеници убедиха Петър да си купи от тях пакетче фураж за гълъби и се наложи да го зачакаме да нахрани ято пернати заразоносители. На входа на двореца имаше една кабинка пълна с въоръжени типове с каски. Вътре пък се мотаеха туристи с фотоапарати, помотахме се и ние.

Френските знамена пред двореца бяха поставени във връзка с посещението на Жак Ширак

Горе-долу така изглежда забележителността отвътре

Ето ги и моите аверчета. После се прибрахме да отморим малко...

...и тръгнахме с метрото към Chatuchak Weekend Market. Това им е битака. Беше абсолютно същото като да се разходиш до Илиянци, с тая разлика, че там продаваха и разни животни, невиждани от мене. По принцип не ме кефят пазарите, а още повече, че запраска жесток порой и аз бързо излязох вън да ги чакам под една козирка. След малко и те се присъединиха към мене, некупили нищо. По едно време Петър обяви, че водата влиза през тениската и го гъделичка по гърба. Оказа се, че не е водата, a една грамадна черна хлебарка, поне 7-8 см дълга. Близо до битака имаше приятен парк ама поради дъжда не можахме да седнем да починем... Паркът Чатучак преди да запердаши порой

На връщане в метрото климатикът беше подсилен, а ние вир-вода. Щяхме да пукнем от студ. Наложи се на всяка спирка да слизаме и да изчакваме следващата мотриса.

От една спирка се виждаше този паркинг

Вечерта протече както обикновено, с тази разлика, че като ни изринаха от кръчмата решихме да си допием в двора на нашата къща. Събудихме един чичка, който спеше в хамак до хладилника и май беше нещо персонал там. Взехме нови бири и седнахме на едни циментови пейчици пред циментова масичка. Таман си лафехме много приятно и се чуха някакви крясъци. Някакъв по-пиян от нас джентълмен се дереше нещо на английски, френски и испански. Веднага го поканихме и се разговорихме. Оказа се венецуелец.

По едно време новият ни приятел каза, че за него щяло да бъде истинско удоволствие ако приемем да ни подари малко трева. Ние приехме. Посъветва ни да я изпушим в стаята до прозореца, при максимално подсилен вентилатор. Ние изпълнихме инструкциите му стриктно и се разходихме до Као Сан да видим има ли парти там. Партито се състоеше в това, че 15-20 полицая с джипове, разгонваха или "заключваха" младежите, които си пиеха по тротоарите. Гледката ни "освежи" страхотно и набързо се прибрахме, с което приключихме деня.

Следващият ден нямам спомен точно как протече. Разхождахме се нещо, пазарувахме подаръци, пихме бири и други подобни занимания. Отбихме се и до някакви сергии-туристически агенции, в близост до квартирата и си купихме комбинирани билети за рейс и кораб до един остров. Продаде ни го много усмихната, млада жена, която ние кръстихме "нашата кукувичка", защото се показваше иззад бюрото и почваше да чурулика точно като кукувичките от тия, стенните часовници. Пътят с рейса (около 900км.) и с кораба (около 100км.) общо струваше нещо от порядъка на $10. Повисяхме в Интернета, хапнахме разни шишчета от сергиите, пихме сокове (един сок от прясно-изцедени плодове с лед струва около 50ст. и се продава направо в найлонови пликчета).

Много ни беше смешно, че уличните търговци "изяждаха" т-то на батовете и непрекъснато крещяха:"Тен баа, тен баа, мистър, тен баа".После с каквито и пари да се занимавахме, на всичките им викахме: "баа".
Почти всички артикули бяха по 10 бата или 30 стотинки

Та този ден, като цяло безинтересен вечерта развинти доста. Решихме да ходим до Пат Понг, да видим прословутото Пинг-Понг шоу. Петър беше се предобрил тогава и остана да спи ама ние с Ицо потеглихме. Първо никакви таксиджии не искаха да ни качват и повтаряха: "Мафия, мистър, мафия" ама после нашият англичанин (тоя от постинга за кръчмата, без мустаците), който май от три години си живееше там, ни заведе на главната улица, спря едно такси и му каза някакви магически думи на тайландски и оня ни закара без проблем и то доста евтино. Ние трябваше да запомним думите за навръщане ама къде ти.Пат Понг се оказа супер весело място. Цяла нощ народ, заведения, барове, глъчка. Не взехме апарат ама намерих някъде една снимка, която много точно пресъздава атмосферата.

Отделно англичанинът ни светна, че имало и читави и тъпи клубове. Някои били с вход, други без и т.н. Горещо ни препоръча някакъв "Едикакво си Палас 2". Намерихме го и нахълтахме. Голямо помещение, около стените масички и столове, а по-средата, грамаден подиум. Сумрачно и бичи музика. Както влязохме и ни нападнаха рояци голи мацки, с каквито беше пълно там. Имаше и някои по бельо, за които не знаеш мацки ли са, травестити ли ама тия голите си бяха ясни. Та седнахме ние на една маса до стената и още в същия миг масата се изпълни с много красиви, екзотични коктеили, поне 10 броя. По една булка се чучна в нас, а останалите се наредиха около масата и взеха да надигат чашките, да се хилят и да казват "тенкю". Мене това малко ме бъгна (още повече, че не бях пил нищо дотогава) ама Ицо вика: "нема да се плашиш".

Пиеме си значи ние, мачкаме мацките, хилиме се тъпо на другите, а те поркат ли поркат и "тенкю, тенкю". Идва след известно време един полугол травестит и ни дава некаква сметка от порядъка на сто долара. Ние: "Тия работи не сме ги поръчвали, земи си ги и си ги занасяй". Тоя се разбуча, каза нещо на момите от сорта, че сме нещастници и отнесе горе-долу половината коктеили. Част от мацките също бегаха. След малко тоя изрод носи некаква редуцирана сметка и ние пак си знаеме наш'то: "Две бири си викнахме, две бири ше си платиме". И останалите вдигнаха чуковете, остана само една дребничка такава, нахилена като ряпа ама твърдо наш човек. Оттам нататък беше жестоко забавление. Започнаха едни ми ти номера, срам ме е да ги опиша ама нали ми се иска да е подробен преразказ, няма как ще ме извините.

Та значи, една с молив имена пише, друга стреля с топчета от тенис на маса (Пинг-Понг шоу е все пак) с удивителна точност. Всякакви, тънки, тлъсти, лудница. Идва някаква до нас и изважда от себе си един метър наниз, бръснарски ножчета и почва да ни бръсне. Следващата вика: "Дай една цигара" и пуши малко от нея на сцената в поза "мост", после я върна за допушване, мокра. Бирите, дето ни ги носеха една след друга пак така ги отваряха. Машинка ли имаше някаква скрита вътре, не разбрахме. Клуминацията беше като застана една разкрачена над празна бирена халба и след маса напъване снесе яйце. Истинско, кокоше. Пльокна в халбата и се строши и всички: "йеееее" и музиката бичи. Тая нашата ше я скъсаме да я дърпаме, а тя се хили ли, хили. Давахме и периодично и бакшишчета и и купувахме и на нея бирички, станахме големи приятели. Като и мушнеш 100 бата и подскача като малко дете и тича при другите и им се хвали. Непрекъснато си поръчвахме двамата разни номера да ни правят и чат-пат разни други мацки се отбиваха при нас и станахме нещо като: "на уважение".

Седяха на съседната маса двойка австралиици, много симпатични, млади. По едно време като момчето беше до кенефа и Ицо вика на приятелката му: "Е сега като се приберете ще направиш ли на пича такива фокуси", а тя се залива от смях и:"Ееее... чак такива нема да успея." Абе просто така сме се веселили, като никога.

Цяла нощ висяхме там и накрая като се клатехме призори да си тръгваме на мене ми хрумна, че все пак Ицо повече мачка момичето и реших на финала да си отмъстя. Спипах я по път към вратата и таман тогава чувам някакви крясъци. То се оказа, че те са толкова подобни една на друга и аз съм я сбъркал и наш'та си отнякъде видяла и търчи насам и бучи, демек откъде-накъде аз съм се занимавал с тая чуждата. Придърпах и нея и точно тогава една трета изникна и си сочи бузата: "искам целувка". Точно и тя се присъедини към другите две и чувам глас:"Мистър, мистър" (тоя глас все още мисля, че може и да не съм го чул, а да съм си го въобразил) и понеже с никого не ми се разправяше, а и се чувствах овъзмезден ги пуснах трите, пожелах им да са живи и здрави и тичешком настигнах Ицо на улицата. Докато залитахме към таксито, лафихме с някакъв руснак на руски и му обяснявахме нещо от сорта, че е будала и се е прецакал ама точно за какво, нямам идея. На разсъмване си бяхме по креватите и си говорихме, че в София сега вият виелици.

Следва продължението>>>

Автор: Бале

Снимки: авторът, ако не е отбелязано друго

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Пътуване до ... Съдържание:

Понасъбраха се разкази из блога и се налага да направя едно съдържание по страни и някои други теми. Съдържанието по страни можете да видите и в долната част на всяка една страница от блога, но пък допълнителните теми са само в настоящето

Съдържание:

Балкани:

• Албания;
• Босна и Херцеговина;
  
• България;
• Гърция:
  • Солун;
    
  • Халкидики:
    
    
    • Касандра,
    • Атон;
  • Пелопонес;
  
  
  • континентална Гърция;
  • Острови:
    • о-в Тасос;
      
    • о-в Корфу;
    • о-в Крит;
    
    
    • о-в Лесбос;
      
    • о-в Наксос;
    • о-в Родос;
      
    
    
    • о-в Скиатос;
• Косово
• Македония:
  • Битоля,
  
  
  • Охрид,
  • Скопие,
  • Струмица
• Румъния;


• Сърбия;
• Турция:
  • Измир,
  • Мармарис
  • Истанбул
    
• Хърватска;


• Черна гора;

Европа:

• Австрия;
• Андора;
• Германия;
• Гренландия;


• Испания:
  • Барселона,
  • Мадрид
  • Канарски острови
    
• Исландия;
• Италия;


• Латвия;
• Норвегия;
• Полша;
  
• Украйна;
• Унгария;
• Франция;
• Чехия
• Швеция
  

Азия:

• Азърбайджан;
• Грузия;
• Индия;
• Иран;
• Йордания;
• Китай;


• Северна Корея (КНДР);
• Малайзия;
• Непал
• Сингапур;
• Сирия;
  
• Тайланд;


• Турция;
• Узбекистан;
• Япония;

Африка:

• Етиопия;
• Сиера Леоне;


• Судан;
• Танзания;
  
• Тунис;

Австралия и Океания:

• Австралия;
• Хаваи
  

Америка:

• Куба;
• САЩ
  

Полярни области:

• Антарктида;
• Арктика

Рубрики:

• Kухня — тук са събрани части от различните разкази, разказващи за хапването при различните народи
• Нрави и обичаи — на различните народи
• Ретро - спомени за отминали пътешествия
• Скандали
  

Автори(с разказите си) освен мен и Комитата — по азбучен ред:

• Амилиус
• Анета
• Ани Василева
  
• Антония
• Бай Кольо
• Бале
• Благун


• Бобан Стоянов
• Богдан Морфов
• Богомил
• Боримир
  
• Бояна
• Валерий Леушев
• Васил Лаков
  


• Ваня
• Венелин Милев
• Веско Петров
• Горби
• Даниела(Diddy)


• Даниела Соколова
• Дарина
  
• ДжоДо
  
• Джордж Клуни
• Димитър Димитров
• Донка Дойчева
  
• Елина
  
• Иван Ралчев
• Иво Мирчев
  
• Ирена Николоска
• Жарко
• Златомир
  


• Зорница
• Катла
• Кирил Янков
  
• Кристина Стайкова
• Маргарита Велчева


• Мартин Папазов
• Мария Василева
  
• Милена
  
• Михаил Кенанов
• Мъро
• Петър
• Пламен Петров
  
• Про 01
  
• Росица Якимова
• Силвия
  
• Соледад
• Стела
• Стоилов
• Таис
• Тихомир
• Христо Радичев
  
• Юри Печански

Полезна информация от сайта:

• Визов режим за български граждани
• Съвети за пътуване — из някои страни
• Пътни такси — в Европа
• Необходими документи за пътуване — в Европа
• Зелена карта — за Европа

Ако имате предложение за подобряване на съдържанитето — обаждайте се:-)

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Завръщане в Барселона(2)

Продължение на Улиците на Барселона (Началото е ето тук>>>)

Ходенето пеш по 10 часа на ден е ужасно изморително, но си има и своите предимства. Забелязваш колко чист и приветлив е града. Забелязваш начина на живот на хората, ритъма и пулса на града. С риск да се повторя и да стана досадна ще кажа, че именно това ми допада в Барселона – темпераментът на хората и начинът им на живот. Уж са емоционални като нас, а в същото време са спокойни, приветливи, търпеливи и не си дават много зор, а в същото време пък от обслужване човек общо взето не може да се оплаче.

Когато си навън по 10 часа, търсенето на тоалетна е неизбежно. Винаги намирах и интересното е, че във всички обществени тоалетни беше чисто и имаше тоалетна хартия. В един търговски център попаднах на прозрачна тоалетна. Ужас! Влизаш в едно помещение с колона по средата, която представлява мивка като от “Хари Потър и стаята на тайните”, но метална, оглеждаш се и виждаш свободните тоалетни през прозрачната им стъклена врата. И зяпваш. Огледах се да разбера дали се вижда някой, който в момента си върши деликатната работа, но не видях. Имаше прозрачни тоалетни, които бяха свободни, имаше и едни зелени матови врати, зад които не беше ясно какво точно има. Нямах много време за размисъл и се престраших да влезна вътре, поне за да видя дали това не е някаква зрителна измама и да проверя какво се вижда отвътре навън. В момента, в който врътнах ключалката, светна една допълнителна лампа, стените и вратата станаха зелени и повече нищо не се виждаше. Надявам се, че и отвън навътре не се е виждало. След мен “стаичката” отново стана прозрачна. Измих си ръцете и потърсих изхода. Вратата беше изчезнала. Сетих се, че бях влязла с други хора през отворена врата. Позагледах се и открих в металната стена една вдлъбнатина, която се натиска леко и стената се отдръпва – вратата бе огромна и плъзгаща се. Почувствах се като абориген.

Не отричам, че позяпвах и по магазините. Но ако тръгнете на пазар в Барселона, имайте предвид, че от 13 до 17 часа повечето магазини почиват. “По-работните” почиват само от 14 до 16 часа. В това време и улиците са по-пусти. Затова пък вечер работят до 20.00, а ресторантите към 21.00 тепърва се готвят да приемат клиенти. Магазините в големите търговски центрове не почиват на обяд, защото отварят по обяд към 11.00 някъде. Цените в повечето магазини са като в София, особено за качествени дрехи и обувки, но предлагат по-голямо разнообразие. В прехвалените нови софийски молове дори е по-скъпо. Ние оставихме пазаруването за последния ден – събота сутрин – и се натъкнахме на прилично голяма лудница по магазините. Бях си харесала разни “парцалки” на едно място, но се оказа, че има опашка за пробната. Някакъв момък стоеше отпред и раздаваше табели с цифричка. Дълго време не можах да разбера какъв е смисъла точно, защото пробните бяха без номер на вратата. Чак малко преди да ми дойде реда схванах системата. Номерът, който получаваш, отговаря на броя артикули, които ще пробваш. Не може да влезеш в пробна с повече от седем. Ако са повече ги поверяваш на момъка и като свършиш с първите седем му ги оставяш и си взимаш следващите с нов номер. Това, което ще купиш остава в теб, това, което не ти харесва му го зарязваш, а той като се позатрупа вика помощ по телефона. Тази организация ми допада. Ходиш, гледаш, взимаш, мериш и изчезваш.

Пазарите в Барселона също са интересни. Те представляват сергии, покрити с някакъв вид гумиран брезент отгоре и отстрани. Приличат малко на циркови шатри. Всички пазари са еднакви отвън. В тях се продават само храни – плодове, зеленчуци, хлебчета и кроасани, местни сладкарски специалитети /някакви малки сладкишчета и бонбони, на които едва устоях/ и прясна риба. Всякаква. Аз не си падам много-много по риба и не я познавам, но октоподите ги различих. Интересното е, че вътре в пазара мирише на риба, особено като я приближиш, но отвън не мирише. Само това ми беше интересно. Там цените на плодовете бяха по-ниски от софийските, особено на „златна превъзходна” и на ягодите.

Храненето за Барселонци е на почит. По обяд и вечер е пълно навсякъде. Храната като цяло е двойно по-скъпа, сравнено със София, с малки изключения. Ако пазаруваш храна от супермаркет или пазар е по-евтино. Ако седнеш да хапнеш в неангажиращо заведение едно основно ястие, достатъчно горе-долу да нахрани мъж, е 8-9-10 евро. Супи много-много не ядат. Сандвич /дамски/ е около 3-4 евро. Кроасан – 0.70 до 1.20 евро, кафе с мляко – 1.20 до 1.40 /според мястото/. Литър и половина вода – 1.00 евро в магазин. От улицата или в метрото можеш да купиш само 0.500 мл вода за 1.00 – 1.50 евро. На мен испанските кроасани ми харесват, тук не съм откривала такива и затова закусвах и обядвах с кафе и два кроасана, но не мисля, че мъж би издържал повече от 2 часа след такова “хапване”.
Аз, честно казано, не държа на храненето, особено имайки предвид, че съм там за 3-4 дни, които спокойно можех да си изкарам на кроасани, ябълки и ягоди. Не мога да кажа същото за съпруга си, който държи не само на нормалната храна, но и на нормалното хранене и вече е научил доста имена на храни и изрази от сферата.

В свободната му вечер седнахме в един крайбрежен ресторант, с масички съвсем до пристанището. Признавам си, че бях мрънкащо изморена и изгладняла и ми се ядеше печено пиле. След кратък размисъл и малко, но геройски понесени подигравки, се съгласих, че на крайбрежния булевард в Барселона е редно да се яде риба, а не пиле, каквото си имаме и в София. Добре, риба да бъде. Но каква? Менюто беше пълно със средиземноморски риби, чиито имена не ми говореха абсолютно нищо. Сервитьорът като видя, че въпреки многото му обяснения и жестикулации продължавам да го гледам безпомощно, каза “момент” и изчезна. След малко се върна със сурови риби и започна да ми ги показва и да ми обяснява коя с какво най-добре върви и как се приготвя. Е, това е вече нещо. Избрах си една симпатична рибка и го пратихме да я готви. Когато ястието стана готово ми го донесе и ми го показа как изглежда в съда, в който е приготвено. Попита ме дали да ми изчисти рибата от костите. О, да! Ако има нещо, дето да не обичам, то е да си чистя рибата, особено пък на обществено място. Казах “Да, моля” и след 3 мин. рибата беше пред мен, но без глава, опашка, гадни люспи и кокали. Хапнах си я съвсем по принцесешки, без да си цапам пръстите.

Един полезен израз, който научих в този ресторант беше “A la casa” – произнася се “А льа каса” и означава “местно производство”. “Вино а льа каза” е сравнително младо трапезно вино /3-4 годишно/, произведено за ресторанта и е сравнително евтино. Там пихме някакво местно розе за 14 евро бутилката, което е една съвсем приемлива цена за качеството на виното.

В менюто имаше всякакви десерти, които се доставят отвън. Десерт “а льа каса” за деня се оказа крем-карамел, който се приготвя в ресторанта и беше чудесен завършек на вечерта.

П.П. Щях да забравя – рибата се казваше “Донада” /Donada/.:)

Следва продължението: Парковете и музеите на Барселона>>>

Автор: Даниела Соколова

Бележка от Стойчо: Към разказа има и снимки, които ще кача в най-скоро време

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Из Югоизточна Азия (3): Дворците и кръчмите на Тайланд

Част трета (предишната част е тук>>>, а началото - ето тук>>>)

Пропуснах да кажа, че още с пристигането си набелязахме любима кръчма в квартала, където всеки ден се отбивахме поне по 2-3 пъти, за да хапнем и пийнем. Там се сприятелихме със собственичката и част от клиентелата, предимно разни бохемски типове от Западна Европа, Австралия и САЩ.

Това е кухнята,а това си е нашата маса. От рафта, който се вижда си вземахме каквото си искаме, а аз обичах да палвам ароматни клечки и да ги подпирам на пепелника, което се вижда и на снимката.Това са новите ни приятелиИ шефката

Вторият ден се събудих преди другите от бръмчене на моторетки и кукуригане на тай-петли. Започва като най-обикновено кукуригане и точно по средата спира. Супер глупаво. Те и петлите им са някаква брутална порода, с малки телца и грамаден, дебел врат. Та това стана някъде около 7 сутринта и първоначално, от вчерашното пиене и странната обстановка, въобще не се сещах къде съм. После ми се поизбистри и реших да се поразходя, докато другите спят.

Взех си едни сандали и се прибрах

Двамата бяха станали и решихме да се разходим пеш до кралския дворец, който кръстихме "най-злата забележителност", понеже Ицо не си пада много, много по забележителностите и като го врънкахме той попита:"А зла ли е тая забележителност?" и ние с Пепо му отговорихме в един глас:"Най-злата". За лош късмет обаче по това време Ширак беше на гости в Тайланд и двамата с кралят точно тоя ден бяха заседнали в "най-злата забележителност", нещо да лафят и не допускаха цървули с апаратчета. Ние продължихме малко по-нататък и се озовахме на пристанището на реката, откъдето тръгваха разни лодки и джонки, на които можеш да се повозиш срещу заплащане.

Пристанището за лодки и джонки

Това стърчащото от другата страна се казва "Храмът на Изгрева" и също май се води много зла забележителност. Ние си взехме персонална джонка само за тримата (имаше нещо като речни рейсове с по 30 бледолики вътре) ама ние изтарикатяхме. След лек пазарлък цената падна десетократно и ни излезе по 5 кинта на човек. Тия лодки се зоват "Long Tail Boat", щото имат в задната част мотор от камион, от който стърчи един 5-6 метра дълъг шиш и на края му е перката. Много яко. Седнахме с идеята, че пичът ще врътне едно кръгче и ше си бегаме, ама не. Тоя сви от реката през некакви ръкави и шлюзове

и даде мръсна газ. Направо пищяхме от кеф. Вози ни през най-различни канали поне час. Видяхме умопомрачителни гледки:

Даже по едно време към нас се присламчи една бабичка от типа на е тая:То това като го гледам може и да не е бабичка

Както и да е, към нас се приближи някаква бабичка с такава мизерна лодчица и ни каза, че имала ледена бира. По-добро не бяхме и сънували. Цената беше двойно по-висока от тая в обикновените кръчми ама това ни се стори нормално. Взехме си три шишенца, а наглото бабе ни обяви нова, четворна цена. Не сме били разбрали, а и сме щяли да платим и една за шофьора. Дадохме на алчната жена колкото се бяхме договорили първоначално и я прогонихме. Тя се отдалечи, гребейки енергично и ругайеки вулгарно на тайландски език.


Навръщане покрай двореца видяхме голямо струпване на хора. Поспряхме и ние да разберем какво ще има да става. След малко от портата излезе цяла рота конници в парадни дрехи и се наредиха покрай дворцовите стени.

Тия пичове седяха над час покрай стената,
докато ние отсреща на сянка под дърветата и само по тениски щяхме да изпукаме от жега.

На финала куките ни се разкрещяха да станем от бордюрите и да приберем апаратите, от двореца излезе позлатен Ролс Ройс и превози краля и Ширак покрай навалицата. След това се прибрахме.

Пропуснах да кажа, че с Ицо ходихме и на тай-масаж. Не беше кой знае какво. Първо една мацка ти мие краката на някаква чешмичка. После лягаш на шалте, свири лека музичка и идва една жена и почва да ти кълчи ръцете и краката и да те сгъва и извива по всевъзможни начини. Даже моята по едно време така ме блъскаше с юмруци, че си беше зле. После влезе един мъж и ме попитаха дали съм имал нещо против той да довърши масажа, а аз отговорих, че не съм много наясно, но все пак предпочитам жената. Всички се хилиха и тоя си замина.

Та след като се прибрахме и починахме с Пепи решихме да се разходим до едим интересен небостъргач, а Ицо, който се беше изкефил на масажа каза, че нямало да идва, а щял да посети салонче за "foot massage". Там някакъв дебел китаец така хъркал, докато го масажирали, че персоналът не можел да си върши качествено работата от смях. Ние пък взехме някакъв рейс и мръднахме до Байок 2. Това е най-високата сграда в Бангкок, над 300 метра и се води луксозен хотел.

Небостъргачът Bayoke2

Това по-ниското е Байок 1. Пуснаха ни вътре срещу билетче от $5. Качихме се на последния етаж и седнахме до прозореца на едни много удобни фотьойлчета. Дойде много симпатична мацка, клекна на колене до масата и ни сипа по един половинлитров хайнекен в чашите и остави една купа с пуканки да мезим. После се поклони и замина нанякъде.
Оказа се, че бирите и пуканките са екстра към билетчетата. През прозореца се виждаха блокове, магистрали и коли във всички посоки до безкрай. Доста от сградите имаха или басеин или тенискорт или ресторант на покрива.

Изглед от ресторанта на Байок 2

После се качихме по едни вити стълби да видим какво има нагоре. Още по стълбите ни блъсна горещ въздух и разбрахме, че ще излезем на открито. Оказа се, че целият кръгъл покрив се върти и като излезеш, само заставаш до парапета и правиш пълна обиколка, докато пак стигнеш вратата. Междувременно стана тъмно и затрещяха гръмотевици и беше много драматично. За съжаление нямахме статив и направихме само няколко размазани снимки от ръка.

Егати магистралите

Прибрахме се пеша за около час и нещо. По тротоарите се качваха мотористи и свиркаха, а на едно място между два стълба имаше табло с поне сто електромера и под тях някакъв пич си спеше в хамак. Разни котли със супи се варяха пак по тротоарите (целият Бангкок мирише малко като на шкембе-чорба), пълна лудница.

Да не си електротехник тука

Прибрахме се, напихме се и си легнахме.

Автор: Бале

Очаквайте продоължението

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Завръщане в Барселона (1):Улиците

Миналата година по приблизително същото време, след като си тръгнах от Барселона, оставяйки част от пулса си там, си пожелах да се върна отново. Е, желанията се сбъдват, ако много слушкаш, папкаш и спинкаш… Та и аз така – цяла година слушках, папках и спинках и ето ме отново на път към Барселона. Този път за три дни и половина, уж знаеща къде отива и какво иска да види, заредена с истински фотоапарат, две карти и осем комплекта батерии, зарядно за тях, карта на града /за какво ли ми е /, карта на метрото, огромен ентусиазъм и твърдата увереност, че този път ще видя всичко. Дали успях ще разберете от следващите няколко публикации.

Излетяхме по изгрев слънце от новия терминал в София, който вече не е чак толкова нов, всъщност. Пак там кацнахме на връщане. Малкото време, прекарано на него, ме остави само с положителни впечатления.
Най-хубавото от пътуването беше прибирането към дома, отново със самолет от Франкфурт, като този път бай Ганьо бе пропуснал полета и искам да вярвам, че миналогодишната случка е била прецедент, следствие от злощастно стечение на обстоятелства.

На отиване, на летището в Мюнхен, освен автоматите за безплатно кафе и чай, които ме изнедаха приятно, видях и най-абсурдния за мен предмет, който се продава в магазин – Часовник с кукувичка!, такъв, какъвто доскоро имаше във всяка втора българска къща, на скромната сума от 149 Евро!

На връщане, на летището във Франкфурт, ни проверяваха ръчно, защото нямаха рамки и ако не бяха толкова любезни докато ни опипваха, сигурно нямаше да е чак толкова унизително.

Самото летене ми донесе съвсем нови усещания, сега, когато вече съм летяла с парапланер. На отиване имаше прекрасна възможност да се наблюдават, изучават и снимат облаците. Летяхме на нивото на средните облаци и ниските бяха под нас, а високите се виждаха на хоризонта. Приближавайки Барселона, времето позволи да снимам морето и града от горе. Та, освен на облаци, има снимки и на вода и земя

На връщане беше турболентно. Затварях очи, унасях се и оставах сама горе. Със стомаха си усещах всяко вдигане и сваляне и си представях, че въртя термики. Изпитвах върховно удоволствие. Някои хора шумно умираха от страх, други отидоха да повръщат след кацането.

Близо четирите дни в Барселона ме откъснаха от действителността, в която живея и тъкмо започвах да си мисля колко прекрасно е всичко, софийските таксиджии се погрижиха бързо-бързо да се приземя обратно в реалността. За съжаление. Мразя софийските таксиджии. Не всички – само тези, които са арогантни, невъзпитани, нахални, тъпи, мързеливи, алчни и миризливи.

Връщайки се в Барселона една година по-късно бях подготвена да променя мнението си за този град, който така ме бе пленил. Бях психически подготвена да открия, че предната година неоснователно съм си загубила ума. Но това не се случи.

Тазгодишните ми впечатления от Барселона само потвърдиха и допълниха миналогодишните, което преобразува интереса ми към този град в истинско влюбване.
Тази година нямах служебна работа в Барселона, бях отишла на разходка, което означаваше, че разполагах с времето си и можех да го загубя, мотаейки се по улиците и зяпайки фасадите на сградите, хората, улиците… Е, бях си избрала и един-два музея, които да посетя, за да не е съвсем “некултурен” престоят ми там.

Сутрин ставах към 9.00 ч. и към 9.30 ч. вече пиех кафе с мляко и кроасан. Толкова рано едва се намират отворени кафенета. Барселонци почват работа в 9.00, но се влачат до 10.00, за сметка на това обядват около час и половина – два . Не чух някой да казва “Добро утро” и не знам дали изобщо има такъв израз в каталунския език. Щом някаква сила те е извлякла извън леглото, ако ще и рано да е, то вече е “Добър ден”. По това време пиех кафе в най-близкия търговски център DiagonalMar и към 10.00 ч. поемах към най-близката спирка на метрото. Тази година хотелът ни бе сравнително далеч от централната част на града и бе необходимо придвижване с метро поне за 9-10 спирки. И около хотела имаше какво да се види. Навсякъде има какво да се гледа, но аз още от първия ден си бях наумила, че ще започна с гледането оттам, където го спрях миналата година – а именно, районът на Пласа де Каталуня.

Да не пропусна да напомня, че картата е полезна единствено и само заради спирките на метрото, имената на улиците и отбелязаните забележителности, слага се с морето отдолу и посоките са “ляво”, “дясно”, “нагоре” и “надолу”.

Миналата година стигнах до Пласа де Каталуня, като поразгледах района вляво от нея, водещ до Пласа д`Еспаня. Затова сега бях решила да продължа нагоре по картата. Още не се бях сдобила с карта на метрото /не се продава, взима се от някоя голяма спирка/ и се наложи да питам как точно да стигна до Пласа де Каналуня. Моята линия не стигаше до там. За да не губя време попитах една жена, която купуваше билет преди мен. Тя се втурна да обяснява на Каталунски, аз я спрях с молбата да говори на английски. Разбирам малко испански, каталунски – почти хич, особено като говорят бързо. Жената не знаеше английски, но ми даде знак да я последвам. Застанахме пред една карта /има ги в изобилие вътре в метрото/ и направихме истинско шоу на минувачите. Само с мимики, жестове и звуци успяхме да се разберем къде да слезна, колко да вървя пеша и накъде. Пак така успях да й обясня, че миналата година съм била в Барселона и като видя Пласа де Каталуня ще я позная. Съжалявам единствено, че не сложихме шапка за монети, защото бая тълпа зяпачи бяхме събрали с нашия театър.

Слезнах точно където трябваше, но до Пласа де Каталуня така и не стигнах. Огледах се, за да избера в каква посока да тръгна и тръгнах към най-впечатляващите фасади. Ходех и снимах. От всяка следваща пресечка се показваха нови и различни фасади, интересни къщи, сводове, лампи, колони. Ходех и снимах, връщах се в пресечките, продължавах напред. След няколко часа реших да проверя къде се намирам и извадих картата. Открих местоположението си и реших да тръгна в посока към хотела, та като се изморя да съм по-близо. И пак продължих да гледам и снимам. И като ви казвах миналата година, че няма две еднакви фасади в Барселона, изобщо не се шегувах! Казвам го отново: в този град Фантазията е на почит и няма две еднакви фасади. След още няколко часа видях фасада, която бях виждала миналата година – оказа се, че съм вървяла в обратна посока на хотела и съм стигнала до Рамбльа, минавайки по улички, които миналата година съм пропуснала! Но пък използвах объркването си и отидох да видя как изглеждат фасадите, които миналата година бяха в ремонт. С удоволстие забелязах неща, които и миналата година си бяха там, както и разни новости като сменения знак на улицата, на която ми беше хотелчето миналия април, както и едни нови плочки на фигурки на едно от площадчетата.

Няма да говоря много за фасади, орнаменти, колони, сводове, тераски, балкончета и т.н., за да не ставам досадна. Мисля, че снимките говорят достатъчно сами за себе си. Честно казано, гледайки ги отново и отново се улавям в нечленоразделност и повтаряне на едни и същи възклицания. Не съм архитект, но ако бях, сигурно нямаше да мирясам, докато не видя и не наснимам целия град. /не че сега съм мирясала, де /

Това, което прави особено силно впечатление по улиците на Барселона, що се касае до фасадите, освен разнообразието, е чистотата. Сградите изглеждат като да са построени вчера. На много от тях има гравирани надписи с годината на построяването /завършването/ им. Масово числата варират от 1880 до 1906 г., а фасадите са чисти, неразрушени, неповредени, с две думи: перфектно поддържани. Същото се отнася и за тераските и орнаментите от ковано желязо. Те бяха подложени на особено обстойно изследване от една приятелка, която търси идеи за парапети на къщата си и след два часа взиране в снимките установи, че две еднакви няма.

Новото строителство следва духа и стила на старото в квартала, за да не се отличава с много и да не нарушава идентичността и идиличността на местенцето.
Когато говоря за фасадите далеч нямам предвид сградите на Гауди. Говоря само за редовите постройки. За Гауди ще ви разкажа специално, когато открия думите.
За 3-4 дни на хаотичен принцип успях да обиколя една прилично голяма част от града, но определено не достатъчно голяма, така че мечтата, наречена “Барселона” все още е сред актуалните.

Както казах, тръгвах по улиците към 10.00 и се прибирах в хотела към 22.00, като през основната част от времето ходех пеш. Взимах метро, само ако разстоянията на картата изглеждаха големи /повече от 5-6 спирки на метрото/ и исках да видя нещо конкретно. В повечето случаи това “нещо конкретно” беше нещо, сътворено от Гауди.

При цялото това обикаляне не видях нито една бензиностанция и нито една автомивка и продължавам да мисля, че са скрити в подземните гаражи. Естествено не видях и абсурдните български комбинации от автомивка + бензиностанция + детска плащадка + закусвалня в едно, “мъдро” позиционирана на най-оживеното и смрадливо място.
В Барселона пушенето е забранено, особено на обществени места – заведения, метро, магазини, таксита и т.н. Има достатъчно табели, в метрото напомнят и по високоговорители. Вероятно глобите се големи, защото “неправомерно” пушещи хора не видях. Аз не пуша и за мен това беше “добре дошло”. И в метрото беше забележително чисто. Дори долу при релсите нямаше угарки и боклуци.

Надписите в метрото са на каталунски. Там, където е необходимо да са на повече езици, към табелите е добавен испански и английски. Надписите на летище Барселона са на три езика – каталунски, испански и английски.

Придвижването из Барселона може да се извършва по най-различни начини – метро, подземна железница, автобуси, таксита.

Метрото е държавно /или общинско – не съм наясно със структурата им/, а подземната железница е частна. Затова е кръстена по друг начин. Метрото /TMB – Transports Metropolitans de Barcelona/ обхваща по-голямата и по-централната част от града, железницата /FGC – не помня как се разписваше/ пътува повече по периферията. Цената е една и съща – 1.25 Евро, но билетите от едното не важат за другото. С двете можете да прекосите целия град под земята за най-много 2.50. “Метро” си е “метро” и на каталунски.
Автобуси не съм използвала тази година и не знам каква им е цената, но също са достатъчно популярни и достатъчно редовни.

Има и туристически автобус на два етажа, горният - открит /Barcelona Bus Turistic/, който тръгва от определени места, обикаля по три различни маршрута /три линии/, които се засичат на забележителни за туристите места и с който можете да обиколите мързеливо целия град и да зяпате в движение. Той кара бавничко, но не спира и мисля, че не е удобен за снимане. Особено, ако като мен се заплесвате и искате да снимате нещо от всичките му страни и с всичките му подробности. Bus Turistic обикаля по големите улици, а обикновено в малките има много съблазнителни за окото и фотоапарата гледки. Разхождайки се, в една пресечка видях тъмно синя сграда с бели орнаменти и отидох да я снимам. В момента ръмеше дъжд и извадих чадър повече заради фотоапарата, отколкото заради себе си. Тротоарът беше доста тесен, уличката – като за една кола. Двама души могат да се разминат без чадъри, с чадъри – не. Изчаках хората да минат, спрях на тротоара и започнах да се глася за снимка. Чадърът клюмна леко към пътя, наместих се и снимах. Като изправих чадъра и тръгнах обратно видях, че един бус е спрял и ме чака, защото ако беше минал, щеше да ми закачи чадъра – т.е. малко съм му пречела. Смутих се, но шофьорът като видя, че държа фотоапарат ми се усмихна. Вероятно хората там са свикнали със заплеси като мен, защото и друг път се е случвало камиони и автобуси да ме чакат да се наснимам преди да продължат по пътя си. Bus Turistic не влиза в такива улички.

Такситата също са вариант за придвижване, но ми изглеждат скъпи. Мисля, че цената е приблизително 0.60 – 0.70 евро/км, без да съм сигурна, защото не обърнах внимание. Автоматът в колата изписва цената с ддс, като пристигнете ти калкулират и разни други екстри – дали имаш куфари, дали те е возил от или за летището и т.н. За да получите разписка, е достатъчно да кажете вълшебните думички “ресибо, пор фавор” – “разписка, моля” и я получавате на мига. С разписка или без – никой не се пазари за рестото и си го получавате до стотинка. Мисля, че таксито е най-бързия и удобен транспорт, особено за бизнес пътуване. Такситата летят с 80 км/ч до 120 км/ч. В “задръстването” карат с 60 км/ч. И миналата година им се чудех, и тази продължих да им се чудя как е възможно да карат бързо и безопасно – без свиркане, без рязко натискане на спирачки. Вероятното тайната се крие в добре сметнатите светофари и липсата на дупки по платното. А може би на това, че всеки държи собственото си платно и не криволичи без причина, което пък ги е научило да дават път на всеки, който даде мигач и изяви желание да се престрои. Не само такситата карат така. Всички карат така и всички са равноправни на пътя. Никой не притиска и не притеснява моторчетата и колоездачите. Щом са застанали на платното ги третират като автомобили – няма изпреварване от дясно, засичане, свиркане и т.н. Рядко използват клаксоните си, особено срещу пешеходци.

Ремонтите по пътищата са обозначени 3 км предварително, като има и табели за най-удобния обходен маршрут.

/следва продължението>>>/

Автор: Даниела Соколова

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: