Полетът до Оман беше кратък. Там се оказа доста по-мизерно от Бахрейн. Летището отвътре си беше нормално летище, а отвън - в корпус на джамия. Пушачите бяха изолирани в две силно задимени стаички, пълни с чудесни хора. Ние повисяхме малко и се преместихме в една чакалня, дето си ни беше мястото. След малко нахълта цяла банда иракски пубери-спортисти. Превъзбудени, сополиви и много шумни, с грамадни маратонки. Крясъците им започнаха страшно да ни дразнят, защото все пак от около 30 часа бяхме на път. Таман в тоя тегав момент за наша радост говорителката каза по някакъв мегафон, че мистър Атанас Бозханов трябвало да тича към едикой си номер чакалня. Ние незабавно се затичахме към въпросната чакалня и там кротко си висяха Мишо, Ани и въпросният мистър Бозханов, демек Насича. Говорихме си колко готино, че сме се видяли пак, че следващите 20 дена ще си пишем смс-и и си пожелахме чао.
В нашия самолет до Бангкок мене ме сложиха много далече от приятелите до един огромен дебелак, целият омотан в чаршафи, по чехли и с едно черно рингче на тиквата. Абсолютен шейх. За мой ужас тоя пич съвсем небрежно почна да си лафи с мене. Да съм си вземел чайче, да съм си вземел кафенце, щяло да ме освежи и т.н. Аз му казах, че не искам да се освежавам, а да дремна. Не ставаше за спане поради студ. Викнах некакво служебно лице да ми донесе одеалце, както на останалите. Тоя: "ей сега" и около час упорито ме отбягва. Станах да го търся и като го барнах в другото помещение и ми се нахили и вика: "нема повече". Както и да е изтощението надви студа и съм заспал.
PS По време на този дълъг и мъчителен полет съм изпил не повече от 3 бири, просто нямах настроение за нищо.
Рано сутринта се събудих в отлично настроение. На екранчето пишеше, че ще ни стоварват след около половин час. Дръпнах перденцето и видях умопомрачителна гледка. Движехме се ниско над земята, а наоколо докъдето ти око види, перфектна, яркозелена трева. По тая трева се разхождат кротко екзотични жени в източни носии, като тия от филма Шогун, едни такива пристегнати в кръста. Всяка жена носи шарено чадърче. И това на фона на безобразно ярко слънце в средата на Февруари ми дойде множко и пак си дръпнах перденцето. Като митничарите ни разпуснаха Пепи усети колики и се изстреля към най-близкия кенеф, а ние с Ицо се забавлявахме, разглеждайки надписите с тайландски букви наоколо. Излизането от сградата беше абсолютен шок. Жега, влага, трагедия. Ицо се разходи до шосето, дето няма сянка да види как е и като се върна каза "копелета, тука си е екстра". Освен това всички коли, мотори и рейсове се движеха наопаки. Като калпак на цялата история ни налазиха и бакшиши, щото като един бял и ошеметен тип излезе от летището и на челото му с големи букви пише "ЛИМОН", а и тия са големи хиени там. За късмет бай ти Ганя не е вчерашен. Първо се бяхме подготвили с местни кинти още от София, второ приятелите ни бяха светнали къде да ходим и какви да ги вършим. Та взехме си кротко рейсчето и в компанията на австралийки по къси гащи, с едри, чисто бели бутове се возихме покрай големи и модерни сгради, изпъстрени с реклами и снимки на краля. В Бангкок има грамадански аутобани на циментови крака и можеш да се придвижиш на големи разстояния за нула време. Стигнахме значи за нула време дотам, докъдето всеки турист попаднал в тоя град стига, демек до Khao San Road.
Khao San Road, 15 Feb 2006
Започнахме да търсим мястото, където Мишо ни подстори да отседнем ама аз бях забравил името и нещо се залутахме. После Ицо и Пепи се сетиха, че се казва Guest House Central и го намерихме.
Guest House Central
Цакнаха ни на втория етаж в една стая, дето не се заключва, няма прозорци, а само мрежи против комари, никаква мебел освен креватите и един скелет от табуретка и огромен люлеещ се вентилатор на тавана. Копчето на тоя вентилатор имаше няколко степени ама той си правеше каквото си иска и беше чист дюшеш ако го нагласиш според желанието си. Стените бяха от някакво олющено дърво и в горния край свършваха и само мрежа за комари ни делеше от комшии и всичко останало. Избаняхме се, хапнахме от чушките-бюрек и кюфтетата, които майка ми беше направила още в София (да си занесеш кюфтета от София в Тайланд е яко) и след приказки от рода на "е т'ва е баси екшъна" и "копеле, немам думи" легнахме да дремнем. Забравих да кажа, че на втория (нашия) етаж имаше нещо като балконче, което изглеждаше така:
След като се наспахме (не си спомням дали въобще сме спали), излязохме на разходка и се повозихме на Тук-Тук. Ицо се спазари за $1, Ной да ни вози един час покрай страшно интересни забележителности.
Ицо убеждава Ной да ни повози за $1Ной чевръсто се включи в натоварения трафик, а ние си консумирахме хладни бири на задната седалка и бяхме в отлично настроение.
Ной незабавно ни закара пред един публичен дом, където ние влязохме, позяпахме и излязохме. Нашата постъпка леко разочарова любезния Ной, но все пак продължихме разходката. Втората точка беше да отидем в някаква фабрика за бижута или дрехи, където само да разгледаме, а Ной щял да получи безплатни талони за бензин. Още на вратата ни пресрещнаха мъж и жена, американци, които ни казаха, че това е (с извинение) кур-капан и ти взимат парите на излизане. Любезният Ной се разочарова още по-горчиво и на финала ни закара все пак до един гигантски Буда, около когото се мотаеха монаси.
Това са краката на Буда
А шапката на тиквата ми хвръкна от Тук-Тука на връщане и повече не я видях. Обратно на Као Сан Ной пожела да му дадем не един, а дест долара, защото не бил извлекъл никакви файди от нас, но ние му напомнихме, че уговорката си е уговорка и му дадохме един. Решихме че като за първи ден ни стига толкова културен живот, още повече, че Петър имаше рожден ден. Намерихме една кръчма, където имаше промоция на бирата "buy 3 get 1 free" и незабавно си поръчахме.
Ицо и Петър си взеха и манджа, а аз наблегнах на хладното пиво (тия сините облицовки на шишетата са за да не се стоплят бързо) и си пуснах емпетройката.
После разбрах, че сме си били уредили среща с Ной да ни вози по нощни заведения ама аз съм го проспал в квартирата тоя момент.
Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com.
Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа.
Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2
До нови срещи на новото място!
Гласувайте за този пътепис:
Khao San Road, 15 Feb 2006 
Guest House Central
Ицо убеждава Ной да ни повози за $1Ной чевръсто се включи в натоварения трафик, а ние си консумирахме хладни бири на задната седалка и бяхме в отлично настроение.
Ной незабавно ни закара пред един публичен дом, където ние влязохме, позяпахме и излязохме. Нашата постъпка леко разочарова любезния Ной, но все пак продължихме разходката. Втората точка беше да отидем в някаква фабрика за бижута или дрехи, където само да разгледаме, а Ной щял да получи безплатни талони за бензин. Още на вратата ни пресрещнаха мъж и жена, американци, които ни казаха, че това е (с извинение) кур-капан и ти взимат парите на излизане. Любезният Ной се разочарова още по-горчиво и на финала ни закара все пак до един гигантски Буда, около когото се мотаеха монаси. 
Ицо и Петър си взеха и манджа, а аз наблегнах на хладното пиво (тия сините облицовки на шишетата са за да не се стоплят бързо) и си пуснах емпетройката.
Няма коментари:
Публикуване на коментар