Из Македония: Пешна, Порече, Локвица

Македония: Пешна

На няколко километра от Македонски Брод, покрай пътя за Самоков (македонският Самоков!), може да се види от автомобил входа на пещерата Пешна. Пещерата е обявена за природен паметник: „От крайния северен дял на пещерата, след силни дъждове и топене на снега избива силен ручей, който в сухите периоди на годината напълно пресъхва. На входа на пещерата има средновековна твърдина.“

Мистерията на реката — За местните обитатели „ручеят“ е реката Пешна, понорница, която според някои теории е Крапската река, която формира няколко езерца и водопади в „най-голямата пещерна система при нас, за която се предполага, че е дълга невероятните десет километра“.

Мистерията на твърдината — Остатъците от твърдината в пещерата се свързват с местността „Девини кули“, която се вижда от вътрешността на пещерата.
Според местните легенди, на двете твърдини живеели сестрите на Крали Марко. Както потвърждават и промотърите на бренда на Крали Марко, „легендите говорят, че на входа и и по-навътре била изградена крепостта на втората сестра на Крали Марко.“

Енигмата на отвора — Според спелеолозите, Пешна е с най-голям отвор на Балканите — таванът на отвора е на 30 метра височина. Според проекта „природно наследство“, „нейният вход е със значителни размери: 16,8×52,4 м.“
На няколкостотин метра от пещерата тече реката Треска, идеално место за риболов и пикник. Късмет за рибарите, които нямат късмет, е близкият мотел Пешна, който има собствен рибарник.

Пещерата „Пешна“ се намира в околностите на село Локвица, което някога било едно от най-големите села в региона.

Между другото, въпреки че Локвица географски е в Порече (Поречие), селяните не наричат себе си „Поречани“.

Една от възможните причини е това, че Поречаните били смятани за „сърбомани“ (не напразно Порече било наричано „Мала Шумадия“), докато Локвица како „бугарашко“ село била възприемана като „Мала София“.

Днес, „сърбоманските“ и „бугарашките“ традиции главно се третират како добър повод за шегуване.

Най-интересното нещо в Локвица ми бяха старите къщи.

Локвичани са познати като зидари, работили като печалбари в България, Сърбия, Влашко...

Природата около Локвица е по-питомна, отколкото в другите краища на Порече, но и от тук има прекрасен изглед към планинския масив Даутица — Якубица — Караджица.

Впечатляващите лица на жилавите бабички крият в себе си много приказки.

Локвица освен това има и водопровод и прекрасни градини с разновидни овошки, зеленчук, и хубави цветя, които събират живописни пеперудки.

В селото повторно се разбуди надеждата след съобщението, че селското училище ще се превърне в нов Факултет за екология и еко-туризъм.

На пътя Локвица — Вир, идеален за ходене пеш, с незабравим изглед към Даутица, имах невсекидневни близки срещи „от трети вид“ с едно щурче, което безуспешно се опитваше да встъпи в комуникация с мене.

Крачейки по пътя, попадах на ята плашливи пеперуди.

След около 40 мин. приятно ходене пеш се показа селото Вир като на длан.

В селото има няколко обновени къщи на „възвращенци“ през лятото, но се живее и в толкова стари къщи.

След кратката разходка по кажи-речи пустото село, и след късия разговор с гостоприемните местни, които ми показаха старата живописна църква, се упътих накъм село Модрища.

Някакви чудни буболечки ме дебнеха покрай пътя.

Все пак, повече исках да гледам пеперуди, които се гощаваха в ароматните цветя.

На всяка крачка — по някоя нова хубавица.

Автор: Жарко Траяноски

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Румъния: До Констанца и назад

Тръгнах от София доста пиян. Нямаше как, просто. При положение, че автобусът потегля в шест и половина, трябваше да остана на партито поне до пет и трийсе.

Гербът на Констанца, Румъния

Още на влизане в превозното средство — с копринена риза, широко отворена яка и Becks в ръка, привлякох вниманието на някакъв младеж с много скъп фотоапарат, на който очевидно му се сторих интересен и реши да ме снима за спомен. Погрижих се за дискомфортното пътуване на човечеца зад мен, ограничавайки жизненото му пространство до практическия минимум и заспах буквално върху чичката, който се опитваше да чете вестник до мен.

Рядко се държа като задник, особено на публични места, но този път имах повод. Разочарованията си в личен план, обаче, предпочитам да ги „инвестирам“ в сюжети за книги, така че те няма да намерят място в този пътепис. Сори.

Затворих очи и когато ги отворих след две минути, вече бях в Търново. Все едно ме бяха телепортирали. В размътеното ми съзнание се прокрадна неканената фраза, която бях чул преди 15 години в някакъв малоумен фантастичен филм, озвучен на турски: „Дейна, Дейна, телепорт! Дзен компютър балдъ!“ Помня като слон. Повтарях си я на глас, докато ровех под седалката на възмутения чичка, в търсене на очилата.

Изпиках се върху хотела, тъй като опашката вътре в него ми се стори прекалено досадна, успях да изпия още един Becks и блажено притворих очи в седалката. Разположих се свободно, тъй като чичката вече пътуваше на друго място. Явно нямаше намерение още два часа да търпи бруталното ми хъркане. Извинявай, чичка, за притеснението, наистина не съм чак толкоз голям простак по принцип, просто ме хвана в мензис.

След две минути отворих очи и автобусът плавно маневрираше в гарата на родния ми град. "Ехаа„- викам си, — „хванах му цаката. Поркаш до сутринта, мяташ се на транспорта и skip-ваш целия път. Така хем не губиш от безценното си weekend getaway време за наспиване, хем не трябва да се лишаваш от парти преди заминаване, хем си проспиваш махмурлука. С един куршум — три заека.“ Ободрен от тази мисъл и мислейки се за много умен, грабнах ръчния багаж и бам — в първото такси.

Съвсем скоро щях да разбера колко голям кретен съм всъщност — качество, по което очевидно си приличаме с архитекта на автогарите в североизточна България, които са съвсем, ама съвсем еднакви, човече! Тъпото е, че има варненски курорт, който се казва като квартала ми в Добрич и бакшиша мазно потъркваше ръце, доволен от хубавата кирия, когато взирайки невярващи очи през прозореца, му зададох най-тъпия въпрос на света: „Извинете, ама ние в кой град се намираме всъщност?“ Никога през живота си не бях виждал някой да се смее толкова искрено.

„Добре дошъл във Варна, морската столица на България!“ — поздрави ме ведро бакшишът — „Ей, ама знаех, че вие софиянците сте много зле, ама чак пък толкоз, да не знаете в кой град се намирате, хахахаха“

Идваше ми да му оскубя брадата. Изобщо не ми се обясняваше, че от десет години в София ме ебават заради мекия акцент, дори преподавателката ми по бизнес инглиш в университета ми повтаряше непрекъснато, че говоря „добрички английски“, което обаче не пречи по родните места да ме взимат за софиянец, а по родните курорти да ме таксуват четири евро за една бира, защото приличам на чужденец.

Казах му да обръща обратно към автогарата, че мамата си ебало. То не бяха едни ръчни, едно свирене на гуми, изобщо — бакшиш с мисия. Заклещихме автобуса на излизане от терминала — с перпендикулярно паркиране. Драйверът веднага ме позна — друг глупак с червен катинар, копринена риза с широка яка и две бири под мишница, който да тероризира всички пътници с хъркането си и да не може да уцели крайната дестинация на пътуването си едва ли има. Качиха ме и през оставащия един час основната тема за разговор на абсолютно всички в буса бях аз.

Така, криво-ляво, успях да се добера до нас.

Още на следващия ден потеглихме за Констанца. Границата се минава с лична карта, митничарите изключително любезно ни информираха, че на фона на трите хиляди автомобила, които са преминали в обратната посока до обяд, ние сме първият български автомобил, пътуващ за Румъния. Оказа се, че било масова практика румънците да идват всеки уикенд у нас, за да купуват храна, алкохол и дрехи, защото било по-евтино, а курортите ги привличали с доброто си обслужване. Брех. Представих си какво обслужване ни очаква при Моканина.

Чувал съм доста митове за по-високия жизнен стандарт на румънците и за изпреварващия им икономически растеж, ама това, което видях по пътя изобщо не ме впечатли — селата им са мръсни и мизерни, постройките окаяни, нивите занемарени, плажовете безлюдни, хората — зле облечени, небръснати и носещи огромни бидони с каручки поради липса на течаща вода и канализация. При това в курортна местност. Южното румънско черноморие е единственото място, където можеш да си натопиш задника в северната ни съседка.

Констанца е някакъв опоскан, разнебитен и умален вариант на Варна. 150 000 души население, според представители на самото население, почти никой не говори английски, улиците са пълни със стари Дачии и чисто нови Рена, а яките пички и брадясалите мутрагени с тях висяха в най-гъзарското кафене на центъра, досущ като у нас.

От всички заведения се чуваше хаус, което малко повдигна имиджа на града в очите ми.

„Все пак се намираш в чалга фрийй зона“ — отдъхнах си аз.
След като върху едни опърпани дънки-менте, намиращи се зад мръсна витрина, видях цена, равна на сто български лева, разбрах защо бият път за дрехи чак до България.

Решихме да изпробваме лошото обслужване в ресторант „Тераса“ — стар, комунистически, монолитен комплекс от бетон и желязо с иначе нелоша гледка към морето.
Въпреки че работи на такова място, леличката, която се опитваше да ни вземе поръчката беше няма като риба и не говореше никакви езици, но беше видимо ентусиазирана, че сме единствените туристи за деня. Трябваше да си поръчам нещо на език, на който всеки може да ме разбере, затова наредих кратко точно и ясно: „фиш, чипс, бира“, като посочих морето пред мен, указвайки откъде предпочитам да дойде рибата. Тя, от своя страна, посочи с палец през рамо и ми обясни, че всъщност ще дойде от Дунава.

Нямах друг избор.
Мотах се два часа из града в търсене на отворен банков клон, в който да обменя пари, чаках опашка пред гишето, разглеждах магазините и, след като се върнах на масата нямаше още нито чипс, нито фиш, имаше само бира...в чаша от Кока-Кола. При положение, че бяхме единствените посетители на заведението. Както и да е, храната си струваше, цените бяха като у нас, но в последствие разбрах, че за да ползваш услуги в Румъния очевидно ти трябва биволско търпение, защото чаках един час за кафе и минерална вода в гъзарското кафене на центъра, при готините пички с техните брадясали, зле облечени бабанки.

Спомних си за думите на един мой познат, който живее в Германия — немците обичали да се шегуват, че когато терминалът на летището се напълни с мъже, изглеждащи като таксиметрови шофьори и жени, облечени като проститутки, значи е кацнал или самолетът от Румъния, или от България. Такъв е животът.

Две неща обаче ми направиха чудесно впечатление: пътищата и дисциплината по пътищата. Народонаселението на северната ни съседка изпитва неописуемо страхопочитание пред мъжете в униформа, явно от жестоките служби на комунистическия режим все още им държи влага, а законите за движение по пътищата, доколкото разбрах, били много строги. Абсолютно всички шофьори спират на пешеходец, независимо дали се намираш върху зебрата или просто си пердашиш по диагонал през шосето, а по безупречните четири лентови, първокласни междуградски пътища, които слагат в малкия си джоб магистралата София — Пловдив, всеки кара със 70. На едно-единствено място видях пътна полиция, която вадеше душата на някакво мотористче.

Веднага след пресичането на българската граница, където учудени румънски журналисти извадиха камери, за да ни снимат и да покажат на обществеността, че, ето на — и българските туристи почиват в Румъния, стрелката на километража бодро повдигна глава и най-после чухме оборотите на двигателя. Бяхме си обратно у дома, в България — страната на ограничените възможности, където всеки може да кара с неограничена скорост, стига да му се намират десетина евро в джоба.

Автор: Тихомир Димитров

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

The Great North Walk(9): Апокалипсис сега!

Девета част от пешеходното приключение на Веско из Австралия (предишната част е тук>>>, а началото — ето тук>>>)

Апокалипсис сега! (Въртолети и пиявици)

Зарадвах се на това растение, мислейки си че най-после намерих оригинално австралийско цвете... Като се вгледах внимателно в снимката обаче, осъзнах, че това са листа, които на свой ред ще позеленеят.

Първата ми мисъл след шока от падането е че не се намирам в дъното на скалите. Това е добре! Няма да има нужда от хеликоптер, да ме дърпат със счупен врат или нещо (което често се случва в Blue Mountains). Второто е остра болка в дясното коляно. Осъзнавам, че в последния момент съм се метнал настрани и съм се пльоснал по лице върху издатина на скалата само на два, три метра надолу. Тогава започвам да усещам одраните длани и лакти. Върху левия хълбок откривам голямо мораво петно, което е удивително болезнено при пипане. Разглеждам пораженията и решавам че съм голям късметлия.

Успял съм да спра падането тук. Благодарен съм на малката изпъкналост, върху която седя в момента.

А можеше да бъде много по-различно. Това е в дъното на стръмнината. От тук могат да ме измъкнат само с хеликоптер.

Тръгвам да се изправя, но не мога, сякаш раницата е вързана за скалата. Тогава разбирам, че с дясното коляно става нещо смешно. Болката е ясна — нали го халосах в камъка, но се чудя защо не иска да се опъне (нито да се сгъне). Сякаш някой го е заковал с пирон. Дълго го усуквам в различни посоки, докато нещо вътре кликва и отново мога да го мърдам. През цялото време болката е нетърпима.

Внимание! Снимката по-долу съдържа елементи, които могат да бъдат обидни за някои читатели. Не я гледайте, ако не търпите брутални рани или оголени телесни части.

Мазухизъм или оправдание — все още си мисля, че травмата не е нещо особено и дори събирам визуални сувенири. Все още не знам какво ме чака (ще спестя по-късните снимки).

Стягам го с ластичните бинтове (потрябваха ми все пак) и докуцуквам до Mooney Mooney Creek Camping Ground. Добре че е съвсем наблизо. Това е широка равна поляна с висока буйна трева от едната страна и приятен плаж от другата.

Mooney Mooney Creek — удобно е за къпане и разбира се, не пропускам тази възможност.

Първата ми работа е да смъкна всичко и да се изкъпя. По брега има високи места, удобни за скачане във водата, но с този крак не смея да се бухна и влизам бавно като пенсионер на Офицерския във Варна. Традиционното вече топване в края на дневния преход ми действа добре — свалил съм бинтовете и болките в коляното са намаляли. Плувам си щастливо в топлата вода, без да подозирам каква кръвожадна опасност ме грози!

Бивакът при Mooney Mooney Creek — все още съм бос и по гол задник. Много скоро ще се облека бързо,бързо! Дупчицата в мрежата на палатката е от цигара, която моята гостенка в Crossland запали докато си почиваше*.

Докато опъвам палатката, забелязвам че поляната изглежда странна. Имам чувството че земята е подгизнала, въпреки че на пипане е суха и дори прашна. Озадачен съм от безбройните малки дупчици в почвата. Обръщам раницата да видя дали няма мравки под нея и върху колана за стягане около кръста откривам гъвкава пиявица, злобно усукваща се в опитите си да докопа сочна плът. Чудя се от къде се появи това нещо.

Този дзвер отчаяно се мъчи да докопа жива плът. Ха-ха-ха — там може да намери само пот.

Дълго изучавам механиката и на движение, как се закача с опашка и се мести на ново място, където отново започва да търси, смучейки подгизналaта пот. Върху местата от където е минала остават малки точици.

Тогава виждам друга пиявица, подала се леко през една от дупчиците на земята да види какво става. А-ха! Ето от къде идват. Докато се надвеся над нея тя изчезва. Обхваща ме паника — очаквам всеки момент да бъда атакуван от всички страни. Тези слизести същества ме ужасяват! Веднага намъквам дрехи, чорапи и злополучните обувки — от тук нататък гледам къде стъпвам и сядам само върху камъни или дънери. Често, често проверявам оголените части по ръцете и краката.

Залеза е с много цветове, но не успява да ме разведри.

Mooney Mooney Creek Camping Ground не е щастливо място. Залеза е красив, във водата ведро скачат големи парчета риба, но на мен ми е тъжно. Дори огъня, който си паля и половинката ябълка, която съм си запазил за след вечеря не успяват да разсеят тягостните мисли...

Моят огън. Зад него се виждат множеството странни и фантастични същества, дебнещи ме в тъмното!

Опитвам се да бъда оптимист и си лягам с надеждата, че утре всичко ще бъде наред. Повтарям си, че до сутринта коляното ще се оправи и пак ще подскачам като дива коза из чукарите.

Това е първата нощ, в която имам сънища. Не, не сънувам медицинските сестри или дори красивите места, по които вече съм минал. Сънят ми е напрегнат и пълен със сцени от „Апокалипсис сега“. Сънувам че съм американски войник, седящ върху метална каска, за да не бъде пронизан от куршуми идващи отдолу, докато хеликоптерите се спускат под звуците на Вагнер. Сънувам също че съм виетнамец, бягащ с нещо тежко на гърба (дете или раница) и коляното ми гори, залято от напалм. Сънувам много други страшни неща, които не помня, но хеликоптерите пикират непрекъснато над мен...

Стряскам се, плувнал в пот. Пипам коляното (да се убедя че не е изгоряло) и осъзнавам че се е подуло с размера на бедрото. Почти няма разлика между тях. Тогава чувам хеликоптерите отново. За миг съм объркан. Зверя се в тъмното и бавно осъзнавам, че това са тежки камиони, превключващи на ниска предавка, за да намалят скороста по някакво надолнище. Оказва се че Sydney-Newcastle Freeway се крие сред дърветата само на двадесетина метра над палатката. Безсмислено е да се опитвам да спя — камионите нямат край, тръгнали да снабдяват Sydney и не спират да ръмжат като атакуващи хеликоптери...

Липсва само музиката на Вагнер.

Следва част последна>>>

* Just kidding.

Автор: Веско Петров
Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Страсбург — Париж — Лоара — Залцбург

Пак е пролет и пак сме на фирмена екскурзия. Този път на електората бяха предложени два варианта Копенхаген — Малмьо и Париж — Лоара. С квалифицирано мнозинство бе избран вторият вариант и ето ни отново на дълъг автобусен път.

След два дена път с камили (в случая средно възрастен автобус) и междинна нощувка в Загреб преминаваме Рейн и сме във Франция. В случая — в град, който е колкото френски, толкова немски и най-вече — европейски — Страсбург. Градът прави добро впечатление със стария център, с пъстротата на неговите обитатели, както и със сериозния за мащабите му туристически поток. Катедрала от червен гранит (Нотр Дам, разбира се), с орнаменти, изглеждащи по-ефирно и красиво от аналозите в Париж и Реймс.

Забелязваме, че доста от сградите са с големи покриви и 3—4 подпокривни етажа. Причината се оказва подобна на софийското ново строителство — сградите се облагали според височината на фасадите си, а покривите не се броели, независимо от височината им.

Страсбург: Малка Франция

Обиколка на града правим с корабче по каналите. Любуваме се на живописния старинен квартал „Малка Франция“, на шлюзовете и фортификационните съоръжения. Минаваме и покрай „европейския квартал“ със съда и парламента. Дано някой от новите ни евроизбраници се сети, че българският е единственият европейски език, който не фигурира на стената на европарламента.

Емблемата на града и на целия Елзас е щъркелът. Даже в пътеводителите се твърди, че напоследък щъркелите зимували там — дали от глобалното затопляне или от повишената концентрация на жаби — не знам...

По пътя към Париж се отбиваме в Реймс за кратка фотосесия на най-величествената френска катедрала.

Париж ни посреща с оживление в петъчната вечер. Изненадани сме от километричните опашки пред киносалоните. Хотелът ни е в Монмартр и след леко освежаване се потапяме в атмосферата на квартала на художниците. Любуваме се на панорамите към нощния град, на призрачно осветената бяла черква „Сакре кьор“. Не без усилия си намираме капанче за хапване/пийване — то на един художник там се падат поне 1000 туристи.

Следващите два и половина дни са посветени на Париж, но тъй като това ни е трето посещение — си правим Light-програма.

След Нотр Дам обикаляме кея с павилиончетата на букинистите. Любуваме се на Сена и на още неразсънения град. Под прочутите мостове дремят прочутите клошари. Всъщност това си е цяла институция — направо си покрай кейовете е като на къмпинг, доста далеч от времената на Юго. Мисля, че това е съзнателно избран начин на живот, а не наложен поради безпаричие. Нищо чудно да организират туристически посещения там.

Париж — Монмартр

По отсрещния ляв бряг преминаваме през пазара с цветя и влизаме в Латинския квартал. Отсядаме в заведението, в което бяхме при нашето първо посещение в Париж — през 1992 г., когато бяхме млади... Само че сега имаме много време и спокойно се наслаждаваме на изпълненията на уличните музиканти пред черквата Св.Северн.

Париж — Халите

После минаваме покрай Сорбоната и Пантеона и влизаме в Люксембургската градина. В хубавия съботен ден стотици парижани събират първата доза пролетно слънце.

След поредната порция мързелуване на път за Лувъра пресичаме Сена по най-скромния от парижките мостове — пешеходния Pont des Arts, любимо място на улични изпълнители и гейове.

Лувърът е бил кралска резиденция, преди да излезе модата тузарите да живеят в предградията (тази мода я е въвел Луи 14-ти, после и другите крале, за да не останат назад). Подробно посещение на галерията изисква 2 цели дни, съкратено може за и по-малко, но ние сме си минали реда преди 15 години, оттогава не ми е известно да са нарисували нови шедьоври.

Непосредствено до Лувъра е Тюйлери. Някога и там е имало дворец, но парижките комунари са се „погрижили“ да няма. Всъщност историята не познава случай комунари/комунисти да изградят нещо (освен мавзолеи и затвори), виж в разрушението нямат равни — Атила и вандалите ряпа да ядат! Сега това място е понапечен парк. През 2000 г. имаше 2 виенски колела, но вече ги няма.

На свечеряване имаме сборна точка пред Айфеловата кула. Научаваме, че един от съдружниците е използвал въпросната кула, за да се сгоди там.

Следва разходка с корабче. Това е хубава атракция. Има няколко варианта — туристически — с по-големи корабчета, осветяващи забележителните сгради, романтичен — плаващи ресторанти с приглушено осветление и маси за двама покрай прозорците и купонджийски — голяма компания наема корабче за разходка.

Следващият ден е посветен на Версай. Тъй като съм ходил 2 пъти, пропускам големия дворец и се насочвам към Малкия Трианон. Двата Трианона са предвидени като дамски убежища за кралици и фаворитки.

Големият Трианон е интересен и спретнат, туристическите тълпи не те подтискат както в централния дворец. Малкият Трианон не блести с нищо особено, но тук интересното е неговият парк — нещо твърде различно от „прясно подстриганите“ зелени площи. Паркът започва с „девствени“ площи с криволичещи водни канали.

По-нататък е т.нар. село на Мария-Антоанета. Покрай изкуствено езерце е построен аналог на нашия Етър. За съжаление къщичките са лишени от живот. Единствено край мъртвото село има реално действаща ферма с реални лозя, петли, кози и т.н. Но види се, изграждането на това имение не е спомогнало за сближаване между кралица и народ.

На връщане минаваме покрай Дефанс — френският отговор на щатските небостъргачи. Но докато през 1992 този район ме впечатли, сега някак си повечето небостъргачи изглеждат старомодни — само някои от собствениците им са ги преостъклили в съвременен стил. Какво да се прави — римският Пантеон не е старомоден, въпреки че е на 2000 години, докато 40-годишният небостъргач е.

Последния ден в Париж започваме от Пале Роял — въпреки името си известен повече не с някой крал, а с кардинал Ришельо.

Край Халите попадаме в черквата Св.Юсташ (Eustache). За щастие — точно в момента, когато черковният органист демонстрира класа върху Токата и фуга на Бах. Халите всъщност са предшественик са сегашните молове, но магазинчетата и пасажите са някак си без блясък. Също и Бобур изглежда позапуснат.

По-нататък се придвижваме с метро до Мадлената. Това е черква, изпълнена в древногръцки стил, подобно на Партенона. Строителството и е продължило близо 100 години, през които френската история на няколко пъти се е преобръщала. Най-напред замисляна като Белведер по времето на Луи 15-ти, после — като Паметник на незнайния войн — по Наполеон, тя все пак е завършена като черква през 1842 г.

Монт Сен Мишел е скалисто островче, което се е свързвало с брега само по време на прилив. Близостта до открития океан прави приливите тук особено големи.

Мон Сен Мишел

Мястото е било стратегическа точка при многовековните конфликти между обитателите на двата бряга на Ламанша. Затова абатството е повече крепост, отколкото обител. В период на размразяване на англо-френските отношения то е превърнато в затвор, като доставките са се осъществявали чрез макара, подобно на Метеорските манастири.

По безбройните стъпала към катедралата препускат шумни орди от ученици — явно мястото е любимо за открит урок по история на Франция.

Отгоре се разкрива безбрежна сива панорама към Ламанша и сивозелена — към полузаблатени тревисти пространства (ние сварихме период на отлив). Зоологическият хит на местността са овцете, които пасат солената трева и месото им имало не знам си какъв прекрасен вкус. Трудно мога да си представя по-неприятна комбинация от шилешко месо с ухание на пресни водорасли, но види се, това е добро за бретанския вкус. Както се казва — „на вкус и цвет товарищ нет“.

Напускаме мъгливия Ламанш и тутакси времето се оправя. Навътре в сушата греее приятно пролетно слънце. Деня завършваме с кратка обиколка на Тур и шопинг в местния Карфур.

Следващият ден е посветен на замъците на Лоара. Само по себе си се разбира, че за един ден не могат да бъдат обходени всичките.

Тези замъци са строени в период, в който Франция се е оформила и стабилизирала като територия и когато стенобитните оръдия с 5 букви вече са излезли от мода. Затова замъците нямат особени фортификационни съоръжения.

Честно казано, смущавах се, че няма смисъл за препускаме по цели 4 замъка. Видяното ме опроверга — всеки един от селекцията си е характерен сам по себе си и не може да бъде сбъркан.

Виландри не блести в архитектурно отношение. Характерното са неговите градини. Даже зеленчуковата секция е оформена с чемшири. Друга декоративна секция е с чимшири в различни нюанси на зеленото, подобни на политическа карта. В „секцията на любовта“ всяко каре има смисъл на различен вид любов — страстна, нещастна, спокойна и т.н.

Градините на Виландри

Шенонсо е „дамски замък“. Направен е като покрит каменен мост над канал. Това е най-красивият замък от нашата селекция. Замъкът се свързва с дамите на Анри ІІ — законната — Екатерина Медичи и любовницата — Диан дьо Поатие. То се знае, всяка от дамите си има отделен етаж и вход, без шанс да се срещне със съперницата си. За нещастие на Диан кралят умира (може би не случайно, предвид методите на действие на фамилия Медичи), а милостивата кралица я евакуира не в някоя отвънморска територия, а в някакво съседно малко замъче.

Замъкът Шамбор

Шамбор е внушителна сграда. Комините и върховете на кулите, оформени като малки камбанарийки, са несметно количество. Грандомански замисъл, целящ целият благороднически елит на Франция да може да бъде събиран на едно място — от една страна — за безкрайни купони, от друга страна — за следене изкъсо от кралската администрация. И тъй като не всички графове и херцози са се долюбвали, на помощ дошъл Леонардо (да Винчи), който проектирал всички стълби като двойни спирали, така че да се избягват нежелани срещи. Замъкът има безброй стаи и даже кралят-слънце не е могъл да осигури пълна заетост.

Шеверни е малко „бутиково“ замъче. За разлика от повечето други, той е обзаведен като апартамент с интересни мебели от 19-ти век. В кучкарника на замъка всеки ден се изпълнява неприятен ритуал, при който десетките ловни хрътки се сдърпват за явно недостигащия им насъщен. Пък после Бриджит Бардо нас критикува, не вижда ли какво правят в родната и страна! От Бурж продължаваме на изток през обикновените пътища и се любуваме на френските села. Те са два вида. По-старите са с каменни кубични сгради, надвесили се над улицата, често стърчащи пред ъсседа си. По-новите са от американски тип — отпред градина, вътре в градината — къща.

Замъкът Шеверни

На връщане имаме ден за разглеждане на Залцбург. Започваме от двореца Мирабел с хубави градини. Хитът на двореца е ритуалната зала, до която води стълба с амурчета в различни пози. Последната е: „Леле, к’во стана, кажи к’во стана!“.

Внимавайте в картинката:-) — Залцбургски амурчета

Пресичаме реката и сме в централната част. Тя се доминира от хълма с крепостта Хохзалцбург. На площада под крепостта — катедрала, както се полага — хладно убежище в жегавия майски ден. Малките улички с магазинчета, кафета и то се знае — с родната къща на Моцарт.

Хелбрунн — Залцбург

В града се провеждат безброй фестивали. Съвсем набързо една от уличките стана „котешка пътека“ за някакво ревю. Деня довършихме в парка на крайградския замък Хелбрун — след толкова много впечатления една дрямка на сянка е добро решение.
Последната ни нощувката ни е в релаксиращ стил — алпийско село край Залцбург. На следния ден направо не ни се тръгва на път...

Още снимки>>>

Автор: Благун Калчев

Снимки: авторът

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

БАКУ ПРЕЗ СЕПТЕМВРИ 2007 г.

И друг път се е случвало да казвам, че понякога пътят избира нас, а не ние него.

Пътуването ми до Баку беше неочаквано и за самата мен. Новината ме събуди в една ранна неделна утрин и всичко останало се разви като в сън. За приготовления — виза, самолетен билет и красота, имах един следобед време. Приятелката ми ме попита дали случайно не съм добре платен наемен убиец, защото хладнокръвието и скоростта, с които съм се приготвяла за пътувания, били подозрителни. На другата сутрин пътувам към летището, за да взема самолета до Москва. Два часа и четиридесет минути полет и съм на Шереметиево. Якенцето ми върши добра работа, лятото май си отиде. Седем предълги часа престой в транзитната зала. Време напълно достатъчно, за да разгледам всичко възможно — магазини, ресторанти, публика. Магазините и ресторантите — с цени като в Ню Йорк. Публиката — предимно с монголоидни черти на лицето + всичко друго, което природата е наспорила по света. На широките стълби юношеският отбор по футбол от Сирия играе аеробика и се забавлява. Сирия! Става ми мило, нали скоро се върнах оттам. Заговарям едно от момчетата, което не е заето с физически упражнения. Оказва се от Алепо и отваряме предълга приказка. „Играят аеробика, защото са гладни и жадни. Ние не можем да си купим сандвичи по 10 евро и вода по 4 долара. Пък престоят ни тук е 10 часа“. Това казва момчето и се смее. Ясно е, че не могат да си позволят каквото и да било тук, то пък кой ли може? Микроскопичният хот дог, за който платих 6,50 евро, отдавна е обработен от храносмилателната ми система. Добре поне, че има места за пушене. Както и да е, времето си върви. Купувам си три пощенски картички — така де, нали все пак съм на московска територия! Неотдавна научих, че формата на кубетата на руските черкви е своеобразен „реверанс“ към исляма — приличат на чалми. С най-различни чалми в чантата се отправям към следващия самолет.

Полетът до Баку трае също два часа и 40 минути. Май каспийска беше рибата, дето ни поднесоха за хапване. М-ммм! Отгоре на зеленчуковата салата се мъдри от сладка по-сладка сушена кайсия. Летището на Баку, както и много други неща в този град и в страната, носи името на Гайдар Алиев — бащата на сегашния президент. Може би заради ранния сутрешен час то ми се вижда огромно, пусто и притесняващо. По уговорка някой трябва да ме посрещне, защото аз понятие си нямам къде точно трябва да отида. Нито пък с какво. Никой! Не съм от тези, дето се панират. Е, добре. Аз съм тук на кино фестивал. Не питайте защо кино, защо аз, защо Баку... За да отговоря на тези въпроси, трябва да разкажа цялата семейна история, а това ще отнеме доста време. Стоя си напълно спокойно в залата за посрещане. Щастлива съм, че новата ми сирийска раница е невредима. След около пет минути към мен се насочват двама мъже. Идват от ресторанта. Единия не го познавам — както се оказва, той е от местните организатори на фестивала. Другият е български сценарист, когото тук броят за „две държави“, понеже отдавна живее в Париж. Всъщност, напоследък живее в Баку — бакинка е любимата му жена. Разпознаваме се, тръгваме към изхода и колата ме повежда към неизвестни светове. Шофьорът кара бързо, тъмно е /около 04:00 ч. местно време, а в България е 02:00/, но все пак успявам да различа прекрасни екземпляри чадъровиден бор, маслинови дървета и платани покрай пътя. Господи, колко топло е тук! Определено е над 35С, а влагата вече е проникнала до токчетата на обувките ми в багажа.

Паркингът на хотел „Оазис“. „Къде сме, бе хора? Това Баку ли е?“ — питам посрещачите. „Това е курорт. До Баку — утре след закуската с организиран превоз. Настанете се, пийте едно, отидете до морето и пр...“. Извършвам всичко по инструкция. Всички гости на фестивала са настанени в този и в съседните няколко хотела. Нестихваща веселба, основана на тонове водка, се вихри в непосредствена близост — около масите, в басейните, по алеите. Не съм за тази компания, става ясно веднага. Има желаещи за разходка до плажа, тръгвам с тях, за да опитам колкото е възможно по-скоро „още едно море“. Вървим в тъмницата по някакви отдавна занемарени стълби. Скоро обаче се вижда добре осветена плажна ивица, ранобуден рибар подготвя лодката за работа. Водата е топла и краката ми бързо отпочиват. Ужасно се потя от жегата и влагата, но няма как да се преоблека или да поплувам. Сядаме с любимата на нашия български познат на една дървена пейка и подхващаме разговор, в резултат на който научавам много интересни неща.

Петролът на Азербайджан. Огньовете във водата са възбуждали въображението и страхопочитанието на древните обитатели на района, затова не е чудно, че Зороастризмът и огнепоклонничеството са били силно разпространени тук. Огънят и до днес присъства в различни церемонии, но най-вече при посрещането на традиционната Нова година през март /така празнуват основно в Иран — родината на Заратустра, в някои части на Афганистан, в някои кюрдски райони/. Ако влезете в Баку от север, няма как да не забележите храма на огнепоклонниците — малък, каменен, с открити арки вместо врати. Има едно място на около час от Баку — Atashgah, което пази още повече исторически спомени за последователите на Заратустра. Петролът днес!? Днес Баку е Кувейт(ът) на този евроазийски район. Петролът заработва за града в периода, в който Форд започва да произвежда автомобили за широкия пазар. Мнозина известни /впоследствие/ личности инвестират парите си тук. Лично аз се впечатлих, че братята Нобел са забогатели в Азербайджан. На нефтените петролни платформи-заводи работят американци, англичани и французи. Водата все още не се чисти от отпадъците — промишлени и „битови“, но скоро ще стартира проект за пречистватели и до догодина бакинци се надяват да имат лазурно море. Именно този нефт ще стига до Александруполис.

Дочакваме изгрева и К. предлага да поспим. Тя е класическа балерина, която от доста време не танцува в Националната Опера, просто защото сградата е превърната в огромен луксозен ресторант, а артистите са „пренасочени“ към изпълнения на традиционни танци в космически скъпи заведения, пред космически богата и шантава публика — местни и чужди богаташи, дегестанци, чеченци със специални поръчки и пр. Споменават се Керван сарая, Центъра за килими, Центъра за развлечения, театъра „Мугам“. К. преподава частни уроци по балет на деца, а вечер танцува със змия на сватби на богаташи. „Змията не е куче и никога не можеш да си сигурен, че си я опитомил. Страхувам се в кой ден от периода ще бъде утре...“ „Какъв период?“ — питам аз. „На 15 дни си сменя кожата, и ако е в ‘цикъл’, е малко опасно! Тежи 10 килограма.“ — отговаря К. „Що за танц е това?“ — продължавам да любопитствам. „Традицията е египетска. На сватбите са танцувани два вида танци — с въртене на корема /гьобек/ за плодородие и със змия — за безсмъртие.“ От К. за първи път чувам за музиката „Мугам“ и решавам в първата възможна минута да науча повече за нея. Вече знам, че ще я натъжа, но не мога да не попитам дали знае нещо за Малика Сабирова. Малика и Надя Павлова бяха сред любимите ми балерини в тийнейджърските години. „Добре е, познавам я.“ — отговаря К. и влизаме с танцова стъпка в хотела.

Малко преди да заспя преглеждам „допълнителната“ програма към фестивала — поклонение на гроба на Г. Алиев, посещение на фабрика за килими, разходка в стария град, обяд в Керван сарай, прожекции в кинотеатри „Ибрус“, „Азербайджан“, в открития „Зелен театър“...


Хотел „Оазис“ се намира в курортното селце Загульба, което е на около 40 км северно от Баку. След разточителна закуска с много чай успявам да се отскубна за час, за да намеря интернет кафене. Докато питам и разпитвам местните хора, забелязвам колко много златни зъби имат в устите си. Впоследствие разбирам, че броят на златните резци няма връзка със социалното положение, а с вярването, че златото пречиства. Отдалечена от района на хотелите и вилите, регистрирам наличието на очукани и олющени социалистически блокчета, повредени детски катерушки и тротоарна търговия с плодове и зеленчуци. За интернет плащам само 0,30 „копейки“ /1 USD = 0,80 Маната/, после купувам за 0,40 к. местни цигари и се присъединявам към фестивалната група, която потегля към първото събитие — поклонение пред мемореала на Г. Алиев. Града, който виждам от автобуса, ме впечатлява с изключителната стабилност и якост на всички сгради — стари, „сталинки“, нови, частни и публични. Каменните фасади са толкова изкусно резбовани, че камъкът прилича на лен, а това придава на гигантите значително по-хуманен вид. Бегла асоциация с Тирана се прокрадва за миг в съзнанието ми. В гробищния парк е пълно с журналисти. Поднасяме раздадените ни от организаторите цветя и се опитвам да направя колкото може повече снимки на озеленените пирамиди зад паметника на Алиев. Пирамиди! После ни водят на една височина в южния край на бакинския залив, за да се любуваме на града и морето. „Крайбрежната алея сега е около 3 км, но ще бъде 25 км, а от този край на залива до другия ще се строи мост“ — информира ни един от младите организатори. После представителите на 11 страни плюс местната публика се събират заедно за първата прожекция и официалното откриване на фестивала. Следва коктейл.

От азерски се превежда на руски, но гостите от Казахстан, Туркменистан, Узбекистан, Киргизстан и Турция нямат нужда от превод — те си се разбират добре на турски език /нали всички говорят тюркски езици/. Таджикистанците пък говорят фарси и се разбират отлично с иранците. Само че иранците тук са по-"особени„. Те са от района на Тебриз, т.е. от южен Азербайджан, който в един прекрасен момент е „останал“ в Иран. Днес в Иран живеят 30 милиона азери, а в самия Азербайджан /северен/ — по-малко от 8 милиона. Та тези иранци освен фарси говорят и азерски език. Разделени семейства и пр. С две думи комуникативни бариери няма. Руснаците в много смели моменти се пробват на английски с думи като "фьорст„/фърст/... На официалната вечеря е разгорещено — къде, ако не в Кавказ, са измислени тостовете? От традиционната им музика и танци придобивам усещането, че хан Аспарух препуска с кон върху сърдечната ми област. Имам чувството, че чувам едновременно прабългарски ритми и турско-гръцки мелодии. Всичко това накуп е народната музика на азерите. На масата се рецитират стихове от Омар Хайам, Низам и...парчета от „Масави“ на Мевлана. Правят ми забележка, че е правилно да се произнася „МевлянА“ — с ударение на последната сричка, а не по турски „МевлАна“. „Ма, той нали в Кония...“ сричам аз, защото в последните години слушам повече суфи музиката, която си доставям от Турция, а по-малко посягам към томчето със средновековна поезия на източните народи, където черно на бяло си пише, че семейство на Джеляладин Руми /Мевляна/ „емигрира“ от сегашен Афганистан и се заселва в Кония през дълбокото средновековие. Руми е писал на персийски, а духовният му приятел бил от Тебриз. Познавачите от Азербайджан, Иран и Русия кимат с разбиране... „Точно така...“ Всички знаят, че тази година в Кония ще се празнува 800 годишнината от смъртта на Мевляна. Говорят за въртящите се дервиши и суфизма, а после преминават към чертежи и знаци по салфетките, защото темата за суфизма повлича темата за хуруфитите или харфилиците — онези, които признават божествения смисъл на буквите и твърдят, че от съюза на Каф и Нун е произлязло всичко на света. Цялата тази философско-мистично-поетична /пък до някъде и парадна/ интелектуалщина се полива с водка и шампанско, а простаците като мен пият бира.

Някъде към края на вечерята сръчно сервитьорче минава да прекади с тамян въздуха над главите на присъстващите.

Разходка в стария град на следващия ден. Първи обект — „Девичата кула“. И сега тук става интересно. Надписът на кулата е следният: „QIZ QALASI“ — да се чете като „Гъз галасъ“. Знам, че на турски „къс“ е момиче /"Кармазъ шапкалъ къс" означава "Малката Червена Шапчица„/. Обаче на азерски момиче е „гъз“. А нашият „гъз“ тогава част от целия „гъз“ ли е или произлиза от съвсем друг оригинал? Тази кула, строена в периода 6—12 век е естественото място за срещи на бакинците. Зад нея се изидига невероятно красива, скоро освежена сграда, а пред нея и от лявата й страна се простира същинският стар град — хамам, джамия /доста по-различна от турските/, керван сараи от времето на „копринения път“, къщи... Навсякъде се продават килими. С любопитство се отправям към центъра за килими „Dargah“ и придружителите едва ме удържат, защото вътре в ниското е един от най-скъпите ресторанти в Азербайджан /сакън да не река да си поръчам нещо!!!/, а желаещите да ти продадат килими точно тук буквално те разкъсват. Успявам да направя 3—4 снимки и да се измъкна почти невредима от туй чудно местенце.

Следват три филма в кино „Азербайджан“. В Баку първото кино е показано само три години след първата прожекция на братята Люмиер!

После намирам начин да си осигуря малко лично време и тръгвам да разглеждам Баку от 30-те години на 20-и век. Улица „Низам“ или „Търговска“ с множеството антикварни стоки, матрьошки и ефектни продавачи, прекрасните яки сгради в модерен за онова време евроейски стил, паметници на поети и поетеси от средновековието, паркове, „стъргало“, модерен търговски дом, модерни магазини и заведения... Освен метрото, цигарите и интернетът, всичко друго май е доста солено. Биричката излиза към 6—7 лева, кафето — около 3 лв, толкова е и вносният сладолед. Ако се издигнем над тези дреболии и погледнем по на едро, едно парче земя в тази част /около 15 квадратни метра/ струва 200 хиляди долара. Успявам да се уредя с комплект пощенски картички /не е много лесно/ и се отправям към „Арт клуб“ ресторанта за късна вечеря. Всичкото ядене на азерите е много вкусно!

На следващия ден започваме с К. разходка по крайбрежната, стартирайки от DENIZ VAGZALI — морската гара. На отсрещната страна на булеварда е величествената сграда на Правителствения дом, строена някога от немски военопленници. Морето не е за гледане, затова си крачим по алеята с многото борове и маслинови дървета. Изумявам се колко красиво и провинциално е тук — колички със слънчогледови семки, захарен памук, сладолед и пейки за романтични снимки със сърчица, тюл и пр. Присядаме за чай в едно приятно заведение. Заедно с чая на масата идват лимонови резанки, сладко от малини, нарязан сладкиш, ядки и стафиди. Прекарваме отлично и плащаме за поръчката около 15 долара. Продължаваме към стария град, разглеждаме филхармонията и придържайки се към крепостната стена, попадаме отново в Баку от 30-те.

Мешавицата от хора и религии е неописуема. Забелязвам фирмен надпис „Албания“ и силно се озадачавам. После разбирам, че тук някога е имало Кавказка Албания и заедно с Мидия и Мани, са послужили за основа на формирането на азерската нация. Разбирам още, че не е здравословно пред азерите да се говори за арменци. Виж, Турция е друго нещо! Турция е тук и азерите са в Турция. Една от сферите, в които Турция осезателно се е намесила, е образованието. Защоооо? Ами, защото в Азербайджан корупцията е толкова неприкрита е повсеместна, че родителите плащат на учителите едва ли не от детската градина. Учителите официално получават около 100 долара заплата, университетските преподаватели — около 300. Само че всички взимат пари за оценки и тормозят както двойкарите, така и отличниците. Пък в турските училища и колежи в Азербайджан това го няма. Ето защо много младежи се обучават там — безплатно и без подкупи. Затова и говорят турски перфекто. Съвсем друга е работата с Иран. Много се обичат и много им се е искало на азерите да заживеят там след промените. Но жените не са издържали на строгите „изисквания“ за облекло и поведение. Защото в Баку хората отдавна са се научили да пият водка и да се обличат по европейски. За западно влияние тук /според консервативните местни граждани/ се смята... турското влияние. Странични наблюдатели съобщават, че все повече младежи не пият алкохол. „Защо?“ — питам аз. „Поради религиозни причини, естествено, а ти каква друга причина знаеш?“ — контра. „Аз пък познавам младежи, които не пият и не пушат, защото не е фешън“ — отговарям аз. „А-хъ. Случаят тук не е такъв“.

Младежите! Те не искат да живеят в родината си. Защо ли това ми е познато толкова много? През тази година се запознах с техни връстници от Албания, Латвия, Сирия..., които мечтаят за същото. Повечето живеят с един абсолютно нереалистичен образ на ЕВРОПА. Европа привлича много от тях, защото искат да избягат от традициите за незабавна женитба след първото излизане с момче/момиче, защото искат да си пият бирата свободно, защото... Това е. Великото преселение започна преди кажи-речи 20 години и спиране няма. За това неспирно движение никой няма да направи филм, никой няма да го плати, никой няма да го излъчи...

Знаете вица „не обърквай туризма с емиграцията...“, нали? Е, и аз не желая да обърквам моето приказно приключение в Азербайджан с действителния живот на хората там. Тостовете в шикарните ресторанти, в които протичаха фестивалните вечери, бяха за миналото!

Най-скъпото нещо, с което си тръгвам от Азербайджан, е музиката „Мугам“. Това е класическата музика на близкия и средния изток. Раницата ми не е скъсана, нея просто я няма — загубена някъде на московското летище. Ще си я чакам търпеливо! Докато слушам изпълнението на Алим Газъмов, разтварям томчето с поезия на средновековните източни поети. Необратимо съм очарована от новата доза „изток“ и по съвсем нов начин прочитам стиховете на Омар Хайам:


Където розов цвят изгря в светлина,
Попили са в пръстта безбройни имена;
А всеки син листец на нежна теменуга
В ония дни е бил луничка на жена.

/прев. на бълг. ез. Йордан Милев, 1973/

Автор: Росица Якимова

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Париж - едно огромно разочарование>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Из Сирия и Турция през 2007г. (5)>>>

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис:

Из ЮИ Азия (14): Индонезия — о-в Бали — продължение

Продължение на пътешествието из Югоизточна Азия (предишната част е тук>>>, а началото — ето тук>>>)

Рано сутринта, запасени с пътна карта отпердашихме към Пура Бесаки. Хем да пътуваме по-по хладно, хем нетърпеливи да видим това чудо-невиждано. Минавахме през разни селца, паланки, оризища,

Оризищата, които заснех по път

както и през град Гианяр. Гианяр е главният град на областта, в която домувахме. Всички хора по пътя ни махаха и се хилеха, а дечурлигата ни пращаха въздушни целувки. Явно не във всяко населено място има даскало, та задминавахме ученици и по междуселските пътища. Бяха оборудвани с грамадни раници (ученически чанти), точно като хлапетата в БГ. Какво е това чудо не знам, по наше време масово се ходеше с една тетрадка по всичко в джоба и толкова.

Симпатични балийски ученичета щурмуват школото

Както и да е, времето беше прохладно и нямаше почти никакво движение. Пътищата, едни прави, хубави, карахме си паралелно и си лафехме.

Приятно, ненатоварено шосе

При някоя по-приятна гледка, спирахме да щракнем фото, да се поразтъпчем и евентуално да пуснем по една вода.

Само от време-на време застигахме някой миризлив камион, пушещ в лицата ни, докато успеем да го изпреварим.

Това добре ама по едно време Ицо и Петър изрязаха един такъв пич, а аз не сколасах. И отсреща като се зареди една върволица, нема мърдане. Тия двамата си ръчкат здраво напред и както може да се очаква, се изгубихме. Карам аз, бързам, никакви ги няма. На всичкото отгоре забравих и името на тъпото Бесаки, не знам за какво да питам. „Прощавайте търся един голям храм, много известен“. Ще се попикат от смех, то всичко там са само храмове. Отделно пътят взе да става все по-тесен и забутан и това ме дразнеше.

Макар и тесен, пътят е много приятен

Започнаха да ме дразнят и нахилените, махащи ми хора по селата. Те и селата свършиха и захванах да се изкачвам през някакви дебри и шубраци по неасфалтиран, полугорски път. Таман спрях, решен вече да обръщам и звъни Петър: „Бале, кво става, ние си караме към Бесаки“. Оказа се, че на едно кръстовище, те питали и ги упътили вдясно. Аз обаче, в мерака си да ги стигна, съм профучал секунди след тях, направо. Те веднага се сетили, че така ще стане и се върнали да ме причакат. Късно. Карах близо час обратно. То Пура Бесаки е в подножието на един вулкан, а аз енергично съм катерил, друг. Навръщане видях и правилния вулкан, бая далече

Снимах „правилния вулкан“ от „неправилното място“

Стигнах значи до въпросното кръстовище.

Това представляват там кръстовищата

Един пич ми маха и вика: „Е тука требва да свиеш, тия твойте хора заминаха натам“. Благодарих му и тръгнах накъдето трябва. Преди храма висят разни измамници и продават (дават под наем) саронги.

Сергиите на измамниците под храма

Саронг е един шарен парцал, който местните си връзват като пола. Без такова нещо в храмовете не се влиза.

Омотаха ми една бройка около кръста и казаха, че ще наглеждат мотора, а аз продължих пеша.

Цъкнах и някоя, друга снимка

Помотах се в нечовешкия Mother’s Temple ама не изчаках приятелите на място-срещата. Твърде много се бях разлютил от загубването и се усещах склонен към създаване на конфликти. Викам си:„Ще се прибера по живо, по здраво, ще пийна 3—4 уискита и те като си дойдат, всичко ще е „пушка“. Звъннах на Петър (те още се разхождаха в храма), че бегам и ще се видим при Рака. Ето част от Петровите снимки:

А тая ми е любимата:

Местните жени, с кошниците и глуповатите туристи със саронги

В подножието на Бесаки една мацка имаше плетена кошница пълна с червено Боро. Викам, дай една кутия, че съм много нервен. Тя: „10 000 Рупии“. То на бандерола пише: 9000 ама тя: 10 000. Що викам, ме клатиш с 1000 Рупии, ма кукло (това са около 15 стотинки, резил) ама се бях разядосал. Момичето се усмихна притеснено и казва: „Еми тая хилядарка, мислех да си е за мене“, направо срам ме хвана. Извиних се за тона, дадох и някакъв бакшиш и си тръгнах вече в по-добро настроение. По път едни куки с кола се лепнаха и само зад мене карат. Спрях уж да снимам някаква склуптура и те ме подминаха.

Тя склуптурата се оказа много весела и аз наистина я щракнах

После в Гианяр питах една жена, накъде да хвана за Убуд, тя разправя: „Карай след мене, аз съм натам“. Заведе ме до хотела си и вика: „Мани го Убуд, там е тъпня. Скивай колко як ми е хотела, ше ти направя и отстъпка“. Жените на Бали карат моторетките много симпатично, със събрани колене, а ако се возят, сядат настрани. Както и да е прибрах се някак си. Ръцете и краката ми бяха огненочервени (винаги изгарям жестоко) и Рака като ме видя, се смя със сълзи. После като си дойдоха всички,

Кадър от прибирането

Петър ми направи една снимка за спомен, след което може би е излишно да обяснявам как протече вечерта.

Продължението в последна част>>>

Автор: Бале

Снимки: авторът, ако не е указано друго

Блогът за пътеписи „Пътуване до...“ се премести на нов адрес http://patepis.com. Забелязвам, че все още очаквате да се появяват нови пътеписи на настоящия адрес – това няма да се случи. Всички тукашни пътеписи са преместени на http://patepis. com. Минете на новия адрес http://patepis.com, където има вече към дванайсет нови пътеписа. Новият урл за абонатите през RSS e http://patepis.com/?feed=rss2 До нови срещи на новото място!

Гласувайте за този пътепис: